14.

Вратата на турболифта се отвори пред тях и те се озоваха в поредното просторно фоайе.

— Добре — каза Анакин и леко се приведе, за да огледа помещението. — Значи това сега е… — той хвърли скришен поглед към надписа отстрани — …крайцер К–4?

— Точно така — Кбаот постави длан върху рамото на момчето и леко го побутна да пристъпи в помещението. — В момента се намираме на най-отдалечената точка в „Изходящ полет“ от командния крайцер К–1.

— Точно като Татуин, а? — вметна Оби Уан сухо.

— Именно — каза Анакин. — Само дето тук е по-хладно и няма толкова пясък.

— Като Татуин ли? — запита Кбаот.

— Една малка планета, на която е израснал Анакин — обясни Оби Уан. — Местните там често казват, че тя сигурно е най-отдалечената точка от центъра на Вселената. Също както К–4 е най-отдалечената точка от командния крайцер К–1.

— Аха — кимна Кбаот.

Оби Уан забеляза, че конструкцията и оборудването на К–4 са абсолютно копие на онова, което Кбаот вече им бе показал в другите крайцери. Това едва ли можеше да е изненада, ако се вземеше предвид начинът, по който бе подготвена цялата експедиция. Освен това на другите крайцери бяха видели как членовете на екипажа крачеха по коридорите с целеустремена и отривиста походка, а лицата им изразяваха ентусиазъм, самоувереност и решителност.

И нищо чудно. Въпреки многобройните проблеми и слухове за закриването на тяхното внушително приключение най-после то бе започнало и топлото чувство на гордост от това постижение все още ги владееше.

— Ръководител на този крайцер е учителят Джъстин Манинг — обясни Кбаот, когато се върнаха в турболифта. — Струва ми се, че се запознахте с него по време на официалната вечеря.

— Да, поприказвахме си няколко минути — потвърди Оби Уан. — Но аз мислех, че ръководителят на крайцер К–4 е командир Омано…

— Исках да кажа, че учителят Джъстин Манинг е тук в качеството си на надзирател за всички дейности и операции на джедаите — обясни Кбаот. — Би трябвало в момента той да е в пета конферентна зала заедно със своите двама рицари джедаи и подбрана група от семействата на кораба. Нека да ги посетим и да видим как се справят.

— За какво са подбрани тези семейства? — поинтересува се Оби Уан.

— За най-високата възможна чест — отговори Кбаот. — През следващите няколко дни ще започне своето обучение за джедай по едно дете от всяко семейство.

Оби Уан го изгледа озадачено.

— Обучение за джедаи?!

— Точно така — потвърди Кбаот. — Виждате ли, освен поради основните им технически умения бъдещите колонизаторски семейства са подбирани и според още един критерий. Беше препоръчително те да имат и поне по едно дете, което притежава известна чувствителност към Силата. Такива семейства получаваха преференциален статут, но, разбира се, досега това беше пазено в тайна. Разполагаме общо с единайсет кандидати, сред които са и трите деца тук, на крайцер К–4.

— На каква възраст са тези деца? — запита Оби Уан.

— Между четири и десет години — отговори Кбаот. После погледна към Анакин и повдигна едната си вежда: — Което, ако не се лъжа, е в същата възрастова граница, в която се намираше Скайуокър по времето, когато го взехте като ваш ученик.

— Така е — съгласи се Оби Уан, макар че един мускул на устната му трепна. В продължение на дълги векове обичайната политика на Храма бе да приема за обучение единствено бебета и Хоръс Кбаот отлично знаеше това. За съжаление Анакин беше отявленото изключение от това правило и сега очевидно Кбаот възнамеряваше да се възползва от него. — Ами техните родители?

— Какво за тях?

— Те дали ли са разрешение за подобно обучение?

— Ще го дадат — увери го Кбаот. — Както казах преди малко, да дадеш детето си за такова обучение, е най-високата възможна чест.

— Да разбирам ли, че все още не сте провели такъв разговор с тях?

— Разбира се, че не — в гласа на Кбаот се прокрадна нотка на изумление. — Че кой родител не би бил горд да има син или дъщеря джедай?

Оби Уан се напрегна.

— Но ако поради една или друга причина те не виждат нещата по този начин…

— По-късно — прекъсна го Кбаот и посочи към една врата вдясно от тях. — Пристигнахме.

Конферентната зала бе едно от многобройните неголеми помещения за срещи, които можеше да се видят навсякъде из този модел крайцери. В далечния й край, застанал до един подиум, учителят Джъстин Манинг съсредоточено слушаше една жена от първия ред, която му задаваше въпрос. От двете му страни бяха застанали двама дуряни.

Срещу тях на няколко редици столове, изпълвайки почти цялото възможно пространство на залата, бяха насядали може би най-малко четирийсет мъже, жени и деца. Много повече от трите семейства, за които им бе говорил Хоръс Кбаот.

Самият Кбаот също бе озадачен от гледката.

— Какво, по…? — промърмори той тихо, а очите му остро огледаха седящите в стаята.

— Може да са довели и приятелите си? — предположи Анакин неуверено.

— Никакви приятели не се канят на тези срещи — изръмжа Кбаот и понечи да мине отпред, но после сякаш размисли.

Вместо това направи припрян жест с дясната ръка. Оби Уан се обърна в тази посока и видя Лорана Джинзлър. Тя се отдели от задната стена на помещението, където бе стояла до този момент, и се запъти към тях.

Когато ги приближи, им кимна за поздрав.

— Учителю Кбаот — каза тя тихо, — учителят Манинг предполагаше, че може да се отбиете тук на посещение.

— И много добре, че дойдох — каза Кбаот нервно. Гласът му беше тих, но Оби Уан видя как неколцина от седящите се извърнаха да видят какво става. — Какво правят всички тези хора тук?

— Учителят Манинг реши да покани и всички вторични заедно със семействата им — обясни Лорана.

— „Вторични“ ли? — запита Оби Уан.

— Онези, които имат някаква незначителна латентна чувствителност към Силата, но тя е прекалено малка, за да могат някога да станат джедаи — обясни Кбаот и хвърли разлютен поглед през стаята към Манинг. — Ами вие, джедай Джинзлър? Защо сте изоставили задълженията си на крайцер К–1?

— Учителят Манинг ме помоли да дойда — каза тя с напрегнат глас.

Кбаот изръмжа и каза с мрачен глас:

— Ясно.

Те изчакаха мълчаливо, докато Манинг отговаряше на зададения въпрос — нещо във връзка с преразпределението на дажбите на онези деца, които ще бъдат включени в обучението. После той запита дали някой има допълнителни въпроси. Никой не реагира и с няколко последни думи на благодарност той закри събранието.

Аудиторията се запъти към изходите, а Кбаот закрачи по пътеката между тях към предната част на залата. Оби Уан тръгна след него, съпроводен от двете страни от Анакин и Лорана. Доколкото той можеше да долови от откъслечните разговори, повечето участници в срещата наистина изглеждаха доволни и даже въодушевени от факта, че в семействата им има бъдещи джедаи.

Повечето. Но не всички.

Манинг кимна за поздрав, когато се приближиха до него.

— Учителю Кбаот — каза той. — Учителю Кеноби, млади Скайуо…

— Какво си въобразявате, че правите, като докарвате и вторичните семейства на тази среща? — прекъсна го рязко Кбаот.

— Мислех, че ще е добре да уведомя всички наведнъж защо са били избрани да се включат в „Изходящ полет“ — каза Манинг. Гласът му бе спокоен, но Оби Уан забеляза, че ъгълчетата на очите му бяха напрегнати. — Тъй като именно вторичните биха могли в бъдеще да станат родители на следващото поколение джедаи, сметнах за необходимо да ги уведомя какво могат да очакват.

— С този въпрос можехме да се занимаем, ако и когато се случи — изръмжа Кбаот. — Не така трябваше да се направи това.

Нищо от това, което правим, не трябваше да се прави така — възрази Манинг. — Да работим с деца на тази възраст? И да ги отнемаме насила от семействата им?

— Насила ли? — учуди се Оби Уан.

— Няма да се наложи да упражняваме сила за това — настоя Кбаот, като последователно изгледа Оби Уан и Манинг. — Дори и малцината родители, които имат някакви съмнения, рано или късно ще осъзнаят, че не са прави. А със сигурност самите деца ще изгарят от нетърпение да започнат обучението си.

— Въпросът обаче остава защо правим всичко това — вметна Манинг.

— Правим всичко това, понеже сме се отправили на дългогодишно и изпълнено с опасности пътешествие — търпеливо обясни Кбаот. — За него ще имаме нужда от всички налични джедаи, и то много повече, отколкото учителят Йода би ми позволил да взема с нас. Ами добре тогава, ние сами ще си ги отгледаме. И моля ви, недейте да ми цитирате онази академична нелепост, колко млади би трябвало да бъдат кандидатите за джедаи. Защото тя си е точно това, което ви казвам: глупост!

— Учителят Йода не би бил съгласен с вас — каза Манинг.

— Тогава учителят Йода не би бил прав — каза Кбаот с равен глас. — Досега не сме обучавали нито деца, нито зрели кандидати, понеже сами сме решили да не го правим. Това е единствената причина — с тези думи той посочи Анакин. — Ето, ученик Скайуокър е живо доказателство, че и по-големите деца също може да се обучават.

Върху лицето на Манинг трепна един мускул.

— Възможно е — съгласи се той, — но има и други причини, защо трябва да приемаме само бебета.

— Какви други причини? — тросна се Кбаот. — Традицията? Политиката? По този въпрос в Кодекса не се казва абсолютно нищо.

— Всъщност това не е напълно вярно — вметна Оби Уан. — Писанията на учителя Симикарти са доста категорични по този въпрос.

— Писанията на учителя Симикарти са си негови тълкувания на Кодекса, но не са част от него — каза Кбаот. — Само още една допълнителна традиция, но под различно име.

— Значи вие не одобрявате традицията? — запита един от дуряните.

— Не одобрявам, когато простовато и безрезервно тя се приема като абсолютна истина — отговори му Кбаот. — А и не можем да си го позволим тъкмо сега. Списъкът на джедаите застрашително намалява из цялата Република. Ако искаме да запазим своята роля като бранители на мира и справедливостта, трябва да намираме начини да увеличаваме нашия брой.

— Като отнемаме деца насила от техните семейства ли? — вметна Манинг. — Особено предвид на факта, че никой от самите родители изобщо не е искал детето му да става джедай?

— Какво ви кара да мислите така? — попита Кбаот.

— Фактът, че ако го искаха, щяха да са дали децата си за тест още докато са били бебета — отговори Манинг.

— А може би има и други причини — промърмори Кбаот. — Но дори и така да е, защо да робуваме на практиката, че родителите винаги са вземали решението, дали детето им трябва да замине за обучение? Това е просто още една традиция. Какво да кажем за волята на самото дете? Не би ли било по-етично да им позволим и на тях да вземат такова решение?

— Но както каза учителят Манинг, наистина съществуват основателни причини да вземаме единствено бебета — намеси се Оби Уан Кеноби.

— Повечето от които тук нямат значение — твърдо каза Кбаот. — На борда на „Изходящ полет“ не съществуват никакви дългогодишни семейни йерархии, с които да се съобразяваме. Нито пък децата тук ще бъдат отвеждани на стотици или хиляди светлинни години до Храма или на Корускант, където ще са завинаги откъснати от родителите им — когато Кбаот произнесе тези думи, зад гърба му Лорана се раздвижи неудобно, но не каза нищо. Кбаот не даде знак, че я е забелязал, и продължи: — Не, те просто ще бъдат на един турболифт разстояние, в складовото ядро. И след дадено първоначално обучение бихме могли даже да преценим дали не можем от време на време да допускаме вечерни срещи със семействата им.

— Настанявате ги в складовото ядро? — учуди се Манинг, сбърчил чело.

— Искам тренировъчният център да е възможно по-далеч от всички възможни шумове и мисловни процеси, които може да разсейват — му каза Кбаот. — А и там долу има предостатъчно свободно място.

Манинг поклати глава:

— Това не ми харесва много, учителю Кбаот.

— Новите идеи винаги създават усещане за дискомфорт, както и новите начини, по които се обновяват старите практики — Кбаот изгледа последователно всички останали. — В много отношения „Изходящ полет“ е грандиозен експеримент. И не забравяйте, че ако пожънем успехи, може да се завърнем в Републиката и с ключа за пълноценно обновление на цялостния джедайски орден.

— А ако не пожънем успехи? — вметна Оби Уан.

— Тогава губим — вкочанено каза Кбаот. — Но това няма да се случи.

Оби Уан хвърли поглед към Манинг, който все още не изглеждаше особено доволен, но беше ясно, че не разполага с някакви свежи аргументи срещу това предложение.

Освен това Кбаот имаше известно право. Трябваше да се опита нещо ново, ако искаха джедайският орден да просъществува.

А от време на време, поне така разправяха историците, джедаите наистина се нагърбваха с отговорността да предприемат някое и друго нововъведение.

— Е, добре — каза Манинг най-после. — Ще го опитаме този ваш велик експеримент. Обаче внимавайте много, учителю Кбаот. Стъпвайте крайно предпазливо.

— Естествено — каза Кбаот, сякаш това не подлежеше на никакво съмнение. — В такъв случай не ни остава друго, освен да подготвим тренировъчния център — той се обърна към Лорана: — И тъй като сте вече тук, джедай Джинзлър, с това ще се занимаете вие.

Лорана сведе глава:

— Да, учителю Кбаот.

— И в бъдеще — добави Кбаот, като отново хвърли поглед към Манинг — искам да се обръщате към мен за позволение, когато ви хрумне да прекъснете зададените задължения на някого от моите джедаи.

На лицето на Манинг трепна един мускул, но той също сведе глава:

— Както желаете, учителю Кбаот.

Кбаот задържа погледа си върху него още един кратък миг, а след това се обърна към Оби Уан и Анакин:

— А сега ние ще продължим обиколката си — и посочи към вратата.

Той се запъти към задната част на помещението, като пренебрегваше малките групи работници, които все още разговаряха тихо помежду си, и излезе в коридора.

— Споменахте за задълженията на джедаите — каза Оби Уан, когато се насочиха назад. — Какво конкретно бихте искали да правим ние?

— За момента се занимавайте с онова, което винаги сте правили — каза Кбаот. — Обикаляйте из „Изходящ полет“ и помагайте там, където има нужда. По-късно ще ви помоля да се включите и в обучението на бъдещите ни джедаи. А преди всичко, разбира се, ще бъдете нужни за поддържането на реда на тези кораби.

— Досега не съм забелязал някакви особени безредици — вметна Оби Уан.

— И те ще дойдат — каза мрачно Кбаот. — Не може толкова много хора да обитават едно и също място, без да се появят някакви прения помежду им. Всъщност очаквам още преди да напуснем Неопознатите райони, вече да ни се наложи редовно да разрешаваме различни неразбирателства между пътниците, както и да организираме подходящите правила за поведение.

„Правила за поведение!?“, мислено се удиви Оби Уан.

— Но това не е ли ангажимент на капитан Пакмиллу? — внимателно попита той.

— Капитан Пакмиллу ще е ангажиран изцяло с физическите отговорности по управлението на „Изходящ полет“ — каза Кбаот. — А и освен това ние сме единствените упълномощени да извършват подобен вид работа.

— Но при положение че не забравяме каква е основната ни роля, а именно да съветваме и да посредничим — предупредително каза Оби Уан. — „Джедаите не властват над другите, а им служат за доброто на галактиката“.

— Не съм споменавал нищо за властване над останалите.

— Обаче ако изземем ролята на капитан Пакмиллу да поддържаме реда тук, няма ли в действителност да правим тъкмо това? Ако посредничеството бъде предложено с негласната заплаха от принуждение, тогава то ще престане да се нарича посредничество.

— Както аз се отнесох с двете враждуващи страни на Барлок ли, искате да кажете? — запита Кбаот многозначително.

Оби Уан се поколеба. Той си припомни чувството на неудобство, което бе изпитал поради тона на Кбаот по време на убедителната му реч непосредствено след предотвратения удар на ракетата. Наистина ли тогава бе престъпил правомощията си, като ги бе принудил да се съгласят с неговите условия на примирието? Или усещането за принуждение се дължеше на самото нападение, съчетано с внезапното им и отрезвяващо осъзнаване, че преговорите вече не представляват просто въпрос на диаграми и изчисления?

И каква изобщо бе връзката на Кбаот с цялото това нападение? Този въпрос засега оставаше без отговор.

— Тогава двете страни наистина имаха нужда някои да им каже какво да направят — реши да вметне Анакин. — А и от нас се очаква да имаме проникновение и мъдрост, с каквито останалите същества не разполагат.

— Понякога мъдростта се състои в това да застанеш отстрани и да не предприемаш нищо — каза Оби Уан и почувства как думите на учителя Уинду отново прозвучаха в съзнанието му. Въпреки това, ако все пак Съветът бе решил да порицае учителя Кбаот заради неговите действия, Уинду не му бе споменал нищо за това. — В противен случай хората може никога да не се научат как сами да разрешават проблемите си.

— А подобна мъдрост произтича единствено от близкото познаване на Силата — каза Кбаот и тонът му подсказа, че за него тази дискусия вече бе приключила, — както ще се уверите сам, млади Скайуокър — с тези думи той посочи напред и продължи: — Така. А сега, ето тук долу сме поставили контролния център на въоръжението и на защитните полета…



Хоръс Кбаот и останалите изчезнаха през вратата на конферентната зала. Лорана ги изгледа как излизат, и после въздъхна от умора и неудовлетвореност.

Защо въобще учителят Манинг я бе повикал тук? Защото се предполагаше, че познава джедай Кбаот по-добре от всеки друг на борда? Дори и така тя едва ли беше успяла да помогне кой знае колко по време на дискусията. Дали тогава не се очакваше от нея да се присъедини към протеста на останалите срещу неговия план за обучение на бъдещи джедаи? Е, в това също не се бе представила особено добре.

— Той винаги ли е толкова безцеремонен?

Лорана се извърна назад. Двамата дуряни се бяха отдалечили и си говореха нещо тихо, но учителят Манинг все още стоеше до нея и я наблюдаваше замислено.

— На мен не ми се стори кой знае колко безцеремонен — каза тя, несъзнателно притичвайки се в защита на своя наставник.

— Вероятно това си е част от характера му — предположи Манинг. Ала на лицето му бе изписано състрадателно изражение. Сигурно вече бе виждал как и други джедаи се притичват на помощ на Кбаот поради същите причини, каквито и да бяха те. — Кажете ми, какво е вашето мнение по тази негова схема?

— Искате да кажете за идеята да се обучават по-големи деца ли? — запита тя и веднага сви рамене безпомощно. — Не знам. За мен всичко това е доста ново.

— Не е ли разговарял с вас по този въпрос?

— Не — призна тя. — Поне не с мен.

— Ъ-хъм — Манинг прехапа устни. — Определено идеята е интригуваща. А и той е прав. В миналото наистина има изключения, повечето от които са се оказвали сполучливи.

— Като Анакин?

— Може би — каза предпазливо Манинг. — Макар че, докато достигне до рицарско звание, един ученик може да се изправи пред опасността да се провали. Разбира се, аз не очаквам подобно нещо от Скайуокър.

— Прав сте — съгласи се Лорана. — Ако ме извините сега, учителю Манинг, ще трябва да намеря няколко членове на екипажа, които да ми помогнат в подготовката на новия тренировъчен център.

— Естествено — кимна Манинг. — По-късно ще говорим.

Той пристъпи към двамата дуряни и се включи в разговора им. Трима джедаи, увлечени в някакъв свой частен разговор. А Лорана беше сама встрани от тях. Сякаш все още беше ученик. Но нали самата тя бе казала, че се налага да тръгва. Сигурно в поведението им нямаше никакви задни мисли. Лорана си пое дълбоко дъх, опита се да прогони подобни мисли от съзнанието си и се запъти към задната врата по пътеката между столовете.

И тъкмо когато се канеше да прекрачи през прага, един мъж се появи отнякъде и застана на пътя й.

— Моля за извинение, джедай — каза той нерешително. — Една думичка, ако може?

— Разбира се — Лорана се вгледа в него. Беше типичен член на екипажа, младолик, със светли очи и къса тъмна коса. На якичката му имаше петно от нещо мазно. Вероятно Манинг го бе повикал тук директно от работното му място. Зад гърба му стоеше млада жена, която държеше спящо бебе в едната си ръка. До нея стоеше момче на около пет-шест години. Тя бе поставила свободната си ръка на рамото му. — С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Дилиан Пресор — каза мъжът и посочи с ръка към останалите зад него: — Синът ми Жорад има въпрос към вас.

— Добре… — каза Лорана, като пристъпи към момчето. Направи й впечатление, че когато се приближи към тях, жената сякаш стисна сина си за рамото. — Здравей, Жорад — каза тя и приклекна на коляно пред него.

Той се взря в нея неуверено, а изражението му издаваше смесица от несигурност и страхопочитание.

— Вие… наистина ли сте джедай? — запита той.

— Да, — увери го Лорана. — Аз съм джедай Джинзлър. Можеш ли да повториш това?

Момчето прехапа устни неуверено.

— Джедай Джиссър?

— Джинзлър — поправи го тя. — Джин-злър.

— Джедай Джиссър — опита отново момчето.

— Или пък може да пробваме с джедай Лорана — предложи тя. — Искаш да ме попиташ нещо ли?

Момчето хвърли неуверен поглед към майка си. След това събра сили и отново погледна Лорана в очите.

— Учителят Манинг каза, че джедаи може да станат само хората, които той е повикал — каза детето. — Исках да знам дали и аз ще може да стана джедай.

Лорана вдигна очи към майката и забеляза обтегнатите черти на лицето й.

— Боя се, че това не е тема, по която който и да е от нас би могъл да направи каквото и да е — каза тя. — Ако по рождение не си получил чувствителност към Силата, ние няма да можем да те обучим, за да станеш джедай. Съжалявам.

— Ами ако се подобря? — продължи да настоява Жорад. — Той каза, че останалите от нас са доста близо. Пък и мина много време, откогато ни правеха тестове за последно. Може и да съм се подобрил…

— Възможно е — каза Лорана. На теория, разбира се, това бе невъзможно. Чувствителността към Силата можеше да се подхранва, но не и да се създава.

От друга страна, Кбаот наистина беше споменал, че именно тези семейства имат някаква ниска, но не и пренебрежима чувствителност. Поне на теория беше съвсем възможно тестовете на момчето да са били неточни.

— Ето какво ще ти предложа — каза тя. — Обещавам ти, че ще поговоря с джедай Джъстин Манинг да ти направи нови тестове, става ли? И ако си се подобрил, ще видим какво можем да направим, за да те включим в програмата.

Очите на Жорад светнаха:

— Добре. Кога може да го направите?

— Ще поговоря с учителя Манинг — повтори тя, питайки се дали вече не му бе дала по-голямо обещание, отколкото можеше да изпълни. — А той ще се уговори с баща ти.

— Жорад? — подкани го майката му.

— Благодаря ви! — прилежно произнесе то.

— Няма за какво — каза Лорана, като се изправи и погледна бебето в ръцете на майката. — А това сестра ти ли е?

— Да, това е Катарин — каза Жорад. — Обикновено тя много плаче.

— Ами да. Бебетата това го могат най-добре — съгласи се Лорана и хвърли поглед последователно към майката и към бащата. — Благодаря ви за това, че дойдохте.

— Няма проблем — каза Дилиан и като хвана сина си за ръка, пристъпи към вратата. Тя се отвори и той побутна момчето навън в коридора. — Благодаря ви, джедай Джинзлър.

— Джедай Лорана — поправи го Жорад.

Сякаш насила Дилиан се усмихна.

— Джедай Лорана — коригира се той. После протегна ръка към жена си и я изведе след Жорад.

— Аа, ето те къде си! — долетя в този миг един нервен глас откъм дъното на коридора.

Лорана тръгна след семейството. От далечната част към тях крачеше млад мъж с изцапана коса. Устата му беше разтеглена в тънка сприхава линия, а очите му хвърляха искри към Дилиан.

— Какво, по бриксолите, правиш тук, Пресор?

— Имаше специално събрание — каза Дилиан и кимна към Лорана: — Това е джедай Лорана Джинзлър…

— И откога започна да се скатаваш от работа заради някакви си срещи? — сряза го мъжът. — Ако не си забелязал, малко е трудничко да се провеждат комуникационни дълбинни тестове на хипердвигателните реактори, когато хипердвигателните специалисти ги няма.

— Знам — каза Пресор и подаде дланта на Жорад към майка му. — Съжалявам… Мислех, че тук ще приключим по-скоро.

— Еми явно си се лъгал — мъжът изгледа Лорана с пламтящ поглед. — Подобни неща редовно ли ще се случват на борда, джедай Джинзлър?

— Какво искате да кажете, ъъ…?

— Час Улиър — представи се кратко той. — Искам да кажа, така ли смятате вие, джедаите, да идвате и да ни се месите в работната програма?

— Не съм сигурна какво искате да кажете — продума Лорана.

— Преди два дни джедай Джъстин Манинг измъква всички от помещението за системен контрол за учебна тренировка с изтичане на охладителна течност — обясни Улиър. — Няма значение, че през последния месец ние вече сме си правили такива тренировки. Сега пък вие си решавате изневиделица да свикате някакви специални събрания и измъквате хора, които са на дежурство във важни станции. А за утре какво сте замислили? Упражнение за евакуация в херметизирания отсек ли?

— Някакъв проблем ли има, Улиър? — внезапно долетя гласът на Манинг зад тях.

Лорана се извърна и видя Манинг, който току-що бе излязъл в коридора.

— Просто ми се иска днешната работа да си я свършим днес, за да мога после да спя със съня на благочестивите — каза Улиър с искрица сарказъм в гласа. — Или за подобна претенция е необходимо да пусна официална заявка?

— Разбира се, че не — увери го Манинг. — Пресор, свободен сте да се завърнете на вашата станция.

— Благодаря ви — каза Пресор.

— И в бъдеще ще положим старания да се съобразяваме с различните работни дежурства — допълни Манинг към Улиър.

— Хубаво — каза Улиър, вече не толкова настървено. — Хайде, Пресор, дай да я свършим тая работа, преди да застъпи следващата смяна.

Той се отправи надолу по коридора с бърза походка.

— Ще се видим по-късно — каза Пресор, като докосна жена си за ръката и се обърна след колегата си.

— Довиждане, джедай Лорана — тъжно каза Жорад, като вдигна поглед към нея. — Надявам се, че ще се видим отново…

— Сигурна съм, че ще се видим, Жорад — Лорана се усмихна на момчето. — Ще се грижиш добре за сестричката си, нали?

— Добре — като стисна ръката на майка си, момчето я последва надолу по коридора.

— Изглежда доста раздразнителен тип — продума Лорана на Манинг, когато семейството се отдалечи.

— Кой, Улиър ли? — сви рамене джедаят. — Може би. Въпреки това има право да ни се сърди, че променяме програмата им без всякакво предупреждение. Може би няма да е лошо да поговориш с учителя Кбаот по този въпрос.

— Мислех, че вие свикахте учебната тренировка с изтичане на охладителна течност?

— Да, но по заповед на учителя Кбаот — уточни Манинг с крива усмивка. — Пък и Улиър, без да иска, се оказа прав. Наистина по-късно през седмицата има насрочено упражнение за евакуация в херметизирания отсек…

Лорана кимна с разбиране.

— Добре, ще опитам да поговоря с него — обеща тя.



Вече бяха изминали шест стандартни дни от напускането на Яга Минор и експедицията бе направила една рутинна навигационна проверка в системата Лоннау, когато се появиха и първите проблеми.

В задния пътнически отсек на крайцер К–1 се бе насъбрала немалка тълпа, когато Оби Уан Кеноби пристигна.

— Нека да мина, моля — каза той няколко пъти, докато се опитваше да си проправи път през несговорчивата навалица.

— Гледайте, ето още един! — недоволно извика един родиански глас отнякъде.

— Още един какво? — запита Оби Уан и се взря в тази посока.

— Още един джедай! — отвърна родианецът и впи поглед право в очите му.

— Спокойно, Фийвин — предупреди го един мъж близо до него. — Недей да раздаваш обвинения с лека ръка.

— Може ли да ми кажете какво се е случило? — поинтересува се Оби Уан.

— Какво се е случило ли? Крадци в нощта, ето какво се е случило! — троснато изтърси родианецът. — Крадци с лъскави роби и лазерни мечове!

— Млъкни, Фийвин! — каза другият мъж. После погледна към Оби Уан и бързо сведе очи. — Дойдоха да вземат нечие дете, това е всичко.

— Посред нощ! — вметна Фийвин.

— Каква нощ? — укори го другият. — Ние сме в открития Космос. Тук винаги е нощ.

— Семейството спеше по това време — уточни Фийвин. — Значи за тях е било нощ.

— Благодаря ви — каза Оби Уан и като се промъкна между тях, продължи да си пробива път в навалицата.

Независимо дали бе станало посред нощ или не, сигурно щеше да се наложи да повика Кбаот. Но това не се наложи. Когато успя да стигне до откритото пространство в центъра на събитията, Кбаот вече беше на мястото.

— Учителю Кбаот — каза Кеноби и бързо огледа останалата част от сцената.

Пред вратата на една от каютите на този етаж беше застанал едър и тромав мъж, който притискаше с ръце рамката на вратата, сякаш предизвикваше някой да се опита да премине покрай него и да влезе в каютата. Зад гърба му се виждаше коленичила на пода жена, в чиито очи се четеше неистов ужас. С двете си ръце тя притискаше малко момче към гърдите си. Самото дете изглеждаше уплашено, но и някак си необичайно съсредоточено.

Кбаот се извърна към Оби Уан с навъсено лице:

— Какво правите тук? В момента би трябвало да спите.

— Чух, че има някаква суматоха — обясни Оби Уан и се приближи до вратата на каютата. — Здравейте! — каза той на мъжа.

— Никъде няма да го вземате! — изръмжа в отговор мъжът. — Не ми пука с колко от вас ще се боря, но няма да ви го дам. Никъде няма да го вземате!

— Нямате избор — каза Кбаот с равен глас. — Това ви го обясни още преди седмица учителят Евриос. Синът ви е потенциален джедай и се е съгласил да започне обучението си. Това означава, че той идва с нас.

— Кой го казва? — тросна се мъжът. — Според законите на кораба всички решения за съдбата на децата се вземат от родителите им. Проверил съм това.

— Законите на кораба не са писани за ситуации като тази — отговори Кбаот. — Следователно в случая те не важат.

— Значи просто ей така отхвърляте законите, както на вас ви е удобно?

— Разбира се, че не ги отхвърляме — отвърна Кбаот. — Просто ги пренаписваме.

— Кой това? — настоя мъжът. — Вие, джедаите?

— Капитан Пакмиллу е върховният представител на властта тук, на борда на „Изходящ полет“ — вметна Оби Уан. — Ще го повикаме и ще питаме…

Може и той да е бил върховният представител на властта — каза Кбаот, като го сряза с предупредителен поглед, — но това тепърва ще се разглежда.

Оби Уан Кеноби почувства неприятни тръпки, които пробягаха по гърба му.

— Какво искате да кажете?

— „Изходящ полет“ е преди всичко джедайски проект — припомни му Кбаот. — И следователно джедайските закони стоят над всяка друга юрисдикция на борда.

Оби Уан внимателно си пое дъх и сякаш чак сега осъзна колко много хора се притискаха към тях и следяха разговора.

— Може ли да поговоря с вас, учителю Кбаот? Насаме?

— По-късно — Кбаот издигна глава над тълпата. — Капитан Пакмиллу е тук.

Оби Уан се извърна и видя как тълпата се разтваря, за да пропусне Пакмиллу. Макар че несъмнено го бяха измъкнали от леглото, униформата на монкалмарианеца пак изглеждаше безупречно.

— Учителю Кбаот — каза той с доста по-грапав глас от обичайното, — учителю Кеноби. Какъв е проблемът?

— Искат да ми вземат момчето! — сърдито процеди мъжът на прага на каютата.

— Това момче ще бъде прието да се обучава за джедай — спокойно каза Кбаот. — А този баща се опитва да му отнеме това право.

— Какво право? — изуми се мъжът. — Неговото право? Или нашето право? Или вашето право?

— Джедаите са бранители на мира във Вселената — припомни му Кбаот. — И като такива…

— Може в Републиката да сте такива — пресече го мъжът, — ама нали тъкмо по тази причина напуснахме Републиката? За да се махнем от всички тези безпричинни правила и произволно правосъдие, а също…

— Може би ще е добре да изчакаме до утре сутрин, за да обсъдим всичко това — прекъсна го Оби Уан. — Струва ми се, че тогава всички ще бъдем по-спокойни и по-свежи.

— Няма нужда — настоя Кбаот.

— Учителят Кеноби говори мъдро — каза Пакмиллу. — Ще се съберем утре след закуска в предната командна конферентна зала на крайцер К–2 — и той завъртя огромните си очи първо към бащата, а после и към Кбаот. — Там и двамата ще имате възможност да изложите аргументите си, както и ще можем да се обърнем към съответните параграфи от законите на Републиката.

Кбаот въздъхна шумно:

— Много добре, капитане. До утре.

Като каза това, той хвърли един последен поглед към мъжа и момчето и закрачи по коридора. Пред него тълпата се разтваряше значително по-бързо, отколкото пред капитан Пакмиллу. Оби Уан го последва, като се възползва от отворилия се проход в множеството.

През първите няколкостотин метра двамата крачеха мълчаливо. Оби Уан вече започваше да се пита дали Кбаот изобщо бе забелязал присъствието му, когато Кбаот внезапно проговори:

— Не трябваше да постъпвате така, учителю Кеноби — изръмжа той. — Джедаите не трябва никога да спорят на обществено място.

— Не знаех, че изясняването на една ситуация се брои за спор — Оби Уан се присегна към Силата за допълнително търпение. — А и докато сме на темата, джедаите не трябва никога съзнателно да се противопоставят срещу хората, на които са призвани да служат.

— Приемането на едно дете за джедайско обучение не е противопоставяне.

— Но ако го правите посред нощ, постигате тъкмо това — възрази Оби Уан. — Няма никаква причина да не изчакате до сутринта за подобно нещо — той направи кратка пауза. — Освен ако, разбира се, не се опитвахте нарочно да предизвикате конфликтна ситуация.

Оби Уан се надяваше, че джедаят ще опровергае това предположение рязко и категорично. Ала Кбаот просто му хвърли един кос поглед:

— И защо бих тръгнал да правя подобно нещо?

— Не знам — призна Оби Уан. — Особено при положение че Кодексът изрично забранява на джедаите да управляват околните.

— Наистина ли? Сигурен ли сте, че изрично го забранява?

Оби Уан отново усети неприятното гъделичкане по врата си.

— Тази дискусия вече я водихме — припомни му той.

— И моята позиция не се е променила ни най-малко оттогава — каза Кбаот. — Орденът на джедаите е натрупал множество очевидно погрешни правила с течение на вековете. Защо смятате, че и това правило не е едно от тях?

— Защото джедаите не са призвани да управляват — отговори Оби Уан. — И защото стремежът към власт води към Тъмната страна.

— Откъде знаете? — настоя Кбаот. — Кога за последен път въобще ни е била давана възможност да опитаме това?

— Убеден съм в това, понеже Кодексът го казва — каза Оби Уан с равен глас. — Ние сме тук, за да водим хората, а не за да се превръщаме в диктатори.

— И какво тогава е предназначението на правилата и нормите, освен да води хората към по-добро поведение? А именно това в крайна сметка най-добре ще служи и на тях, и на тяхното общество — възрази Кбаот.

— Сега вече си играете със семантиката на думите.

— Напротив, говоря за същинските намерения — поправи го Кбаот. — Управляването и властта са от Тъмната страна, понеже се стремят към лична изгода и удовлетворение на собствените ти въжделения и пренебрегват правата и желанията на другите. Ръководенето, от друга страна, във всяка своя форма е насочено единствено към благоденствието на другия.

— И това ли действително търсехте и вие в тази ситуация?

— Това търсим всички ние — каза Кбаот. — Хайде сега, учителю Кеноби. Сериозно ли твърдите, че учителите Йода и Уинду не биха могли да управляват Републиката с повече мъдрост и резултатност от Палпатин и неговите правителствени бюрократи?

— Ако могат да устоят на притегателността на Тъмната страна, тогава да — каза Оби Уан. — Обаче нейната примамливост никога няма да престане да действа.

— Което се отнася и за всички други сфери на нашата служба. И именно затова ние търсим напътствие от Силата за себе си и за тези, на които служим.

Оби Уан поклати глава в знак на несъгласие.

— Тази пътека е опасна, учителю Кбаот — предупреди той. — Поемате риск да предизвикате немалко хаос и объркване.

— Объркването няма да трае дълго и ще бъде забравено — увери го Кбаот. — Каквато и власт да ни е предоставена, бъдете сигурен, че ще бъде използвана единствено за доброто на хората — с тези думи той вдигна предупредително един пръст. — Обаче никога не забравяйте защо изобщо повечето от тях са дошли тук. Вие чухте този мъж. Според него те са се включили в „Изходящ полет“, за да се измъкнат от нескончаемата корупция в световете, които оставихме зад гърба си. Тогава защо ние да не можем да им предложим нещо далеч по-добро?

— Защото този начин на мислене се приближава опасно близо до ръба — каза Оби Уан. — И не мога да повярвам, че Кодексът би могъл да съдържа толкова много грешки, колкото внушавате вие.

— Не казвам грешки, а просто неправилни интерпретации — обясни Кбаот. — Може би няма да е зле да отделите време за повече медитация по този въпрос. Както смятам да направя и аз — добави той. — А когато сме заедно, със сигурност ще получим проникновение, чрез което да открием правилния път.

— Може би — каза Оби Уан. — Бих искал да присъствам на това събрание утре сутрин.

— Няма нужда — увери го Кбаот. — Двамата с учителя Евриос ще се оправим с този въпрос. Освен това ми се струва, че утре по същото време сте назначен да помагате при изграждането на предпазния щит на новата аварийна навигационна зала на крайцер К–1.

— Сигурен съм, че това би могло да почака.

— А сега е време да се върнете в каютата си и да починете — каза Кбаот в момента, когато двамата стигнаха преддверието към пилона с турболифта. — Утре ви очаква изпълнен с ангажименти ден.

— Не само мен — каза Оби Уан с въздишка. — А вие какво ще правите?

Кбаот се загледа замислено назад в коридора.

— Смятам да изчакам капитан Пакмиллу — каза той. — Наспете се добре, учителю Кеноби. Ще се видим утре.



На събранието на следващата сутрин, след като всички аргументи бяха представени и дискусията бе започнала да замира, капитан Пакмиллу реши да застане на страната на Кбаот.

— Три часа по-късно все пак си взеха момчето — каза на приятелите си Улиър навъсено през масата.

— А ти какво очакваше? — запита многозначително Таркоса от другата страна на масата. — Джедаите са оредели като пера на дюбак. Напълно разбираемо е да внимават да не би някой със заложба да се изплъзне измежду пръстите им.

— Но досега винаги са вземали само бебета — припомни му Джоуб Кийли, а на лицето му бяха изписани безпокойство и несигурност. — Тоест все такива, които все още не знаят, че са живи, да не говорим за някаква представа от мама и татко. Но тези деца обаче… те всичките са много по-големи.

— Но пък и всички те имат желание да отидат, нали така? — възрази Таркоса. — Дори и това момче тази сутрин. Да, естествено, че беше и малко уплашено, но същевременно си личеше какво въодушевление изпитва. Трябва да се съгласиш, Джоуб, че повечето деца го смятат за много яко нещо да ги вземат за джедаи.

— Моят въпрос е какво всъщност възнамеряват да правят с всички тях — намеси се Улиър. — Да не мислят да изхвърлят всички останали зад борда и да си изградят тук един малък джедайски храм?

— Сигурен съм, че Кбаот е намислил нещо и по този въпрос — каза твърдо Таркоса. — На мен ми се струва, че той здраво е хванал нещата в свои ръце.

— М-да — съгласи се Улиър, — тук съм съгласен.

В продължение на няколко минути никой от тях не проговори. Улиър погледна последователно тримата си събеседници в столовата, която имаше също толкова стерилно-военен вид, колкото и всичко останало на „Изходящ полет“. Хранещите се членове на екипажа също изглеждаха стерилно-военни в своите работни гащеризони и оперативни одеяния.

Това място отчаяно се нуждаеше от малко индивидуален характер, си помисли той. Може би щеше да успее да събере неколцина доброволци, за да проверят дали командир Омано ще им позволи да подредят по различен начин и да поукрасят всяка една столова в различен стил. Например едната можеше да заприлича на някой уютно луксозен вечерен клуб на Корускант, следващата да стане като заведение от Средния ръб, а пък трета — като някой долнокачествен бар и т.н. А пък самите членове на екипажа можеше да бъдат насърчени да се обличат съобразно с обстановката, когато идват тук да хапнат или да пийнат нещо…

— Ей, значи! — прекъсна мислите му Кийли и кимна към задната част на столовата, където бе входът. — За вълка говорим…

Улиър се извърна, за да види кой е дошъл. И наистина, същата онази жена, Джинзлър, която бе замъкнала Дилиан Пресор на някакво съвещание посред смяната му, сега бе дошла в тяхната столова и се оглеждаше. Беше застанала тъкмо пред вратата на помещението, а главата й бавно се въртеше, докато тя явно оглеждаше присъстващите. Двама-трима от тях й хвърлиха по един поглед, но повечето като че ли изобщо не й обърнаха внимание.

— Хвърля мрежата за още джедайчета? — предположи Улиър.

— Че тук няма кой знае колко деца — отбеляза Кийли, като се огледа. — Дали сега не са тръгнали на лов и за възрастни?

— Сигурно Кбаот им е задал определена квота, която трябва да се попълни — предположи Улиър. — Както в КорСек и техните пътни билети…

— Служителите на корелианските сили за сигурност нямат никакви квоти! — поправи го Таркоса с укорителен тон. — Това е легенда.

— Е, ами ако тази джедайка си има квота за попълване, сигурно днес не й е ден — отбеляза Кийли, когато Лорана Джинзлър се обърна и напусна столовата. — Кбаот няма да е доволен от нея.

— Мен ако питаш, едва ли Кбаот изобщо някога е доволен от когото и да е — натърти Улиър и вдигна халбата си. — Никога не съм виждал толкова самодоволен тип.

— В института веднъж имах един такъв инструктор — вметна Таркоса. — Една нощ няколко студенти се промъкнаха в кантората му, разглобиха работното му бюро и после го сглобиха в тоалетната надолу по коридора. Имах чувството, че всяка една вена на лицето му щеше да изскочи, когато видя какво е станало!

— Ама се обзалагам, че ефектът е бил нулев — отбеляза Кийли. — Такива хора никога не си научават урока — после се обърна към Улиър: — А като говорим за нулев ефект, Час, да те питам нещо. Ти изобщо успя ли да оправиш проблема с нестабилността, дето се беше появила вчера? Трябваше да изключим цялата бакбордова система на турболазерите заради това…

— Аа, да, оправихме я — отговори му Улиър, като направи усилие да се абстрахира от мислите за джедаи и едноцветни помещения. — Слушай сега как стана. Това ще те гръмне. Познаваш ли оня Б’Кревнис, големия нелечимо ухилен фофийхянин, който трябваше да отговаря за поддръжката на течностите? Този образ бил сложил неправилен надпис на един от собствените си уреди…



Едва в четвъртата столова на К–4 Лорана най-после успя да открие семейството на Пресор.

— Здравейте — усмихна се тя, докато се приближаваше към тяхната маса. — Как сте тази вечер?

— Добре — отговори Пресор и в очите му се прочете внезапно безпокойство от появата й. — Да не би нещо да не е наред?

— Ами зависи от гледната точка — Лорана коленичи между Жорад и майка му. — Исках да те намеря и да ти кажа, Жорад, че повторните ти тестове вече са готови. Те също са показали отрицателен резултат. Съжалявам.

Момчето сбърчи чело.

— Няма проблем — каза той, видимо разочарован. — Мама и татко предполагаха, че пак ще стане така.

— Майките и татковците са мъдри хора — каза Лорана. — Надявам се, че не си прекалено разочарован.

— Сигурна съм, че ще го преживее — каза майката на Жорад и в гласа й пролича известно облекчение. — Има много други неща, които може да направи с живота си.

— Така е — каза Лорана и в мислите й се появи лицето на брат й. — Всички ние трябва да приемем силните и слабите си страни и след това да продължим напред.

— Макар че понякога това става с известен тласък отстрани — вметна бащата мрачно. — Разбрах, че вие, джедаите, вчера сте имали някакво спречкване на крайцер К–2.

— И аз чух нещо за това — потвърди Лорана. — Аз самата не бях там, така че не бих могла да кажа дали е било точно спречкване или нещо друго. Но разбрах, че ситуацията се е разрешила по мирен начин.

— А аз пък разбрах, че момчето е било почти насила отмъкнато да учи в джедайското училище — възрази Пресор.

— Но ако това е негово рождено право, тогава кой би могъл да му го отнеме? — запита Лорана. — Животът на един джедай може да бъде доста труден. И, да, наистина се изискват немалко жертви. Както от детето, така и от родителите. Но пък тези неща се отнасят и за всяко друго решение, в което има смисъл и достойнство.

— Сигурно — каза Пресор, видимо несъгласен с подобни аргументи.

— Е, сега ще ви оставя да си довършите вечерята — Лорана отново се изправи на крака. — Благодаря ви за отделеното време.

— Ние ви благодарим, че се отбихте — върна жеста й Пресор.

— Довиждане, джедай Лорана — добави Жорад. В продължение на един кратък миг очите му се задържаха на лазерния й меч, след което той се обърна и продължи да се храни.

Лорана се обърна и прекоси столовата, като по пътя към вратата се опитваше да вникне в настроенията на хората около нея. Повечето от онези, покрай които минаваше, вдигаха небрежен поглед към нея и после се връщаха към храната си без осезаема промяна в чувствата си. Останалите дори не й обръщаха внимание. Всички изглеждаха повече или по-малко удовлетворени, ако се оставеше настрана неизбежното изнервяне от разни дребни затруднения в оперативните им ангажименти. Ако изобщо тук някъде съществуваше някакво нарастващо негодувание срещу джедаите, тя не успя да го усети.

Значи може би страховете й са били неоснователни. В крайна сметка всички те щяха да останат на борда на „Изходящ полет“ още доста дълго време заедно. Тогава дори онези, които сега бяха натрупали негодувание поради отнемането на децата им за обучение, щяха в крайна сметка да осъзнаят, че по-големият брой джедаи на борда наистина означава по-гладко и по-сигурно пътуване.

Сега обаче беше време да се върне на работа. Все още имаше много донесени в последния момент уреди, които трябваше да се пренесат от складовото ядро до други места. Членовете на екипажа имаха достатъчно ръце и машини за тази работа, но пък винаги съществуваше опасност някоя кутия да се изплъзне и да падне. Затова нямаше да е лошо наблизо да се навърта някой джедай и да ги предпазва от злополуки. На борда на „Изходящ полет“ все някой ден щяха да се появят и неизбежните наранявания и нещастни случаи, но Лорана нямаше намерение да допуска те да започнат още отсега. Не и ако тя можеше да ги предотврати.

Като излезе в коридора, Лорана Джинзлър се насочи към задния пилон с турболифт. Някой ден, обеща си тя, не би било зле да си намери една от онези шейни, за които разправяше капитан Пакмиллу.

Загрузка...