Изходящ полет

5.

— Побързай — каза язвително Кбаот, като се обърна наполовина и й хвърли остър поглед зад гърба си. — Стига си се тътрила.

— Слушам, учителю Кбаот — отговори Лорана и ускори крачка с тайната надежда, че ще смогне да си пробие път през сутрешната навалица на пазара, без да прегази някой купувач. До този момент пазаруващите бролфи някак си успяваха да отскачат от пътя на Кбаот, който безскрупулно крачеше през тълпата. Според нея обаче причината за това отчасти се дължеше на факта, че той се забелязваше отдалеч като приближаваща буря. Нейното присъствие, от друга страна, съвсем не беше толкова внушително и вече на няколко пъти едва не се сблъска с минувачите.

От всичко най-силно я притесняваше друго — че тъкмо сега въобще не им се налагаше да бързат. Разполагаха с предостатъчно време преди началото на преговорите за този ден. Ала, уви, Кбаот беше ядосан. Ядосан на вироглавите преговарящи бролфи, ядосан на също толкова опърничавите представители на Корпоративния алианс и два пъти по-ядосан на немарливите съставители на първоначалния вариант на двустранния договор за правата върху минералите, понеже бяха заложили в черновата на документа многобройни изрази, които може да се тълкуват по няколко начина.

А колкото по-ядосан ставаше Кбаот, толкова по-бързо вървеше. За щастие Силата беше с Лорана и в крайна сметка тя успя да стигне до другия край на пазара, без да бутне никого по пътя си. След това прекоси широкото стъргало, което разделяше пазара на две. Оставаше й само още един сегмент и най-после щеше да се изкачи по стълбите към широката западна порта. Именно там се намираше градският административен съвет, където скоро щяха да се състоят преговорите.

За съжаление обаче Кбаот се възползва от открилото се пространство и ускори крачка още повече. Със сбърчено чело Лорана също се насили да забърза ход, без да си позволява да подтичва. Беше сигурна, че Кбаот на мига би осъдил и това с обяснението, че за един джедай е под достойнството му да притичва насам-натам.

Точно в този момент обаче, без каквото и да е предупреждение, Кбаот внезапно се закова на място.

— Какво има? — запита Лорана и се спря до него, пресягайки се със Силата. Не успя да усети никаква опасност наблизо. Почувства единствено засиленото раздразнение на Кбаот. — Учителю Кбаот?!

— Колко типично! — възнегодува той. Косите и брадата му шумоляха върху дрехата му, докато той въртеше глава наляво-надясно. — Неспокойни и недоверчиви, ето какви са всички те. Ела.

Той закрачи към района на пазара вдясно от тях. Докато го следваше, Лорана се опитваше да протяга глава, за да разбере накъде са се запътили и за какво говореше той.

И тогава забеляза двамата мъже, които вървяха към тях през тълпата — един джедай и неговият ученик. Изглеждаха й познати. Крачеха уверено сред множеството като ярки светилници всред вихрушка от мъртва шума.

Тя сбърчи вежди, понеже в съзнанието й внезапно изникна образната картина на това, което си бе представила. Всред вихрушка от мъртва шума…

Откога бе започнала да възприема живите същества без джедайски способности по такъв начин? Със сигурност не така я бяха възпитавали да се отнася към онези, в служба на които бе посветила целия си живот. Възможно ли бе да е прихванала това отношение от някои хора, сред които се движеше, откакто бе станала ученик на Кбаот? Със сигурност мнозина сякаш наистина смятаха, че са по-нисши от онези, които носеха на кръста си лазерен меч.

Или може би бе усвоила това мислене от самия Кбаот? Дали самият той не се отнасяше към околните с такава надменност?

Кбаот се спря на няколко метра от края на площада и зачака, докато другите двама си пробиваха път през последните купувачи на пазара. Когато те се приближиха, Лорана най-после успя да ги разпознае.

— Учителю Кбаот — каза Оби Уан и кимна за поздрав, когато с неговия ученик Анакин Скайуокър се изправиха пред тях.

— Учителю Кеноби — поздрави го Кбаот на свой ред, като гласът му беше политически учтив, но в думите му се прокрадна нотка на надменност. — Каква изненада. Да не би да сте дошли чак от Корускант само за да си напазарувате плодове прищ?

— Говори се, че продукцията на хортикултурните технологии на Барлок действително е най-добрата — отговори Оби Уан спокойно. — А вие?

— Съвършено добре знаете защо сме тук. Кажете ми, как е учителят Уинду?

Горната устна на Кеноби потръпна леко.

— Добре е.

— Хубаво е да го чуем — с тези думи Кбаот прехвърли вниманието си към младия тийнейджър, който стоеше до Оби Уан. Лека усмивка се формира в ъгълчетата на устата му. — Джедай Скайуокър, нали? — попита той с далеч по-приветлив тон.

— Да, учителю Кбаот — кимна Анакин и Лорана не успя да сдържи усмивката си заради усърдната сериозност в гласа му. — Истинска чест е да ви срещна отново.

— Не по-малка чест е и за мен да се срещна още веднъж с толкова перспективен ученик — отговори Кбаот. — Кажете ми, как напредва обучението ви?

Анакин погледна към Кеноби.

— Винаги има какво още да се научи, разбира се. Мога само да се надявам, че напредъкът ми е задоволителен.

— Напредъкът му е дори повече от задоволителен — намеси се Кеноби. — С това темпо ще бъде произведен в рицар джедай, преди още да навърши двайсет.

Лорана сбърчи чело. Самата тя вече бе на двайсет и две, а Кбаот все още не бе споменавал и дума, че възнамерява в скоро време да я препоръча за рицарско звание. Анакин по-могъщ в Силата ли беше от нея?

— А започна обучението си толкова по-късно от обичайното — отбеляза Кбаот, усмихвайки се топло на момчето. — Това прави развитието му още по-впечатляващо.

— Наистина — каза Кеноби. — В ретроспекция ми се струва, че Съветът взе правилно решение, когато позволи на мен да го обучавам.

В думите му се появи съвсем лек акцент върху думите „на мен“ и само за половин секунда през лицето на Кбаот премина тъмна сянка, но след това тя се изпари и той отново се усмихна:

— Срещата ни беше прекрасна. Но преговарящите вече се събират и мен ме очаква работа. Вярвам, че ще ме извините, ако сега ви оставя, за да се заема с легитимните задачи, с които ме е нагърбил Съветът.

— Разбира се — каза Кеноби, като кожата на лицето му леко се изопна от загатването, че двамата с ученика му всъщност са пристигнали тук с нелегитимни задачи.

— Но как можах да забравя! — продължи Кбаот. — Този град е богат и гъстонаселен, а вие с джедай Скайуокър несъмнено ще искате да вкусите от разнообразните забавления, които се предлагат тук — с тези думи той посочи към Лорана Джинзлър. — За моята ученичка би било чест да ви придружи в екскурзията ви.

— Благодаря ви, но не се налага — каза Кеноби, като хвърли преценяващ поглед към Лорана. — Ще се оправим.

— Но аз настоявам! — каза Кбаот и заповедният тон в гласа му не можеше да не се забележи. — Не бих желал случайно да се озовете на пътя на деликатните преговори на това място или пък без да искате, да се натъкнете на някой представител от едната или другата страна — с тези думи той хвърли поглед към Анакин. — Пък и предполагам, че джедай Скайуокър би се зарадвал на компанията на друг ученик за няколко часа.

Отново Анакин погледна своя наставник.

— Ами…

— Освен това ще го приема и като лична услуга — добави Кбаот, поглеждайки отново към Кеноби. — За Лорана всъщност няма особено много работа на тези преговори и следователно не се налага да я държа там излишно. Уверен съм, че тя предпочита да се поразходи на чист въздух. А и самият аз ще се чувствам по-спокоен, ако я оставя в компанията на някой познат, комуто бих могъл да имам доверие.

Горната устна на Кеноби помръдна. Изобщо не беше доволен от това развитие — Лорана можеше да го усети дори и без помощта на Силата. Но го бяха надиграли и той го знаеше.

— Както желаете, учителю Кбаот. За нас ще е чест да се насладим на компанията на ученичката ви за днешния ден.

— За колкото дълго пожелаете — каза Кбаот. — А сега се налага да тръгвам. Приятен ден.

С тези думи той се обърна и бързо се отдалечи.

Докато го гледаше как се отдалечава, Лорана усети, че я стяга гърлото. Тя беше напълно удовлетворена от перспективата да седи до Кбаот по време на преговорите. А и поне до този момент той също изглеждаше доволен от присъствието й. Да не би да беше сторила нещо, с което го бе разочаровала?

Ала каквато и да беше причината, Лорана бе получила своите заповеди — дори и в голяма степен да бяха останали недоизказани. Затова се стегна и се обърна към новите си спътници.

Откри, че Кеноби и Анакин я гледат с очакване.

— Ами… — каза тя и веднага се смръщи на безсъдържателността на думата. Един ученик, особено на Хоръс Кбаот, би следвало да говори много по-изразително и благозвучно. — В този град съм само от един ден, но на космодрума успях да се сдобия с пътеводител за нови посетители.

— Ние също — каза Кеноби и леко повдигна вежди.

Очевидно не възнамеряваше да направи живота й лесен.

— Учителю Кеноби…

— Сещате ли се за някое място, където има хубави тарш максери? — обади се Анакин с надежда в гласа. — Гладен съм.

Кеноби се усмихна на своя ученик и когато отново погледна към Лорана, тя усети как напрежението помежду им чувствително спадна.

— Всъщност тази идея съвсем не е лоша — съгласи се той. — Нека да си потърсим нещо за хапване.

Седнал на балкона в хотелската си стая, Дориана наблюдаваше как тримата се насочват към един район, където бяха струпани голям брой не особено претенциозни ресторанти. През своя макробинокъл той навъсено проследи бавната им разходка. Значи Съветът на джедаите го беше преметнал, изпращайки Оби Уан Кеноби и нахакания му ученик да наглеждат Кбаот. Ето този ход не беше предвиден в плана на Сидиъс.

Пък и тези двамата сякаш вече им ставаше навик да се занимават с такъв сорт поръчки. Той ясно си спомняше гнева на Сидиъс след случилото се на Набу и ненадейната загуба на съюзниците му от Търговската федерация. Планираше се техните войски да окупират планетата в продължение на месеци и даже години, обърквайки и парализирайки Сената — нещо, което Сидиъс и Дориана щяха да използват с разрушителна сила.

Ала всичко това рухна заради малкия Скайуокър и неговия невъзможен късмет, когато собственоръчно неутрализира цялата командна станция на Търговската федерация. Смъртта на Дарт Мол от ръцете на Кеноби и Куай Гон Джин се оказа не по-малка загуба. Заради нея даде на късо един гениален план, според който тихият ужас от присъствието на Дарт Мол щеше да отвлича вниманието на джедаите и същевременно да всява напрежение и недоверие в сплотената им общност.

А сега същите тези двама се бяха озовали тук, на Барлок, заплашвайки този път да съсипят плана на Сидиъс да отстрани Хоръс Кбаот.

Той решително стисна устни. Не, този път нямаше да успеят. Не и докато Кинман Дориана отговаряше за този проект.

Във вътрешния му джоб изпиука предавателят. Като не изпускаше от поглед Кеноби и спътниците му, Дориана бръкна и го включи.

— Да?

— Пазителю? — запита грапав бролфски глас.

— Да, аз съм, Патриот — потвърди Дориана. — Както ви обещах, сега аз се върнах, за да ви помогна в момент на нужда.

— Закъсняхте — възнегодува другият глас. — Преговорите вече започнаха.

— Но нищо още не е решено — успокои го Дориана. — Все още разполагаме с предостатъчно време, за да изпратим послание, че народът на бролфите не може да бъде измамен. Всичко ли е приготвено според указанията ми?

— Почти — каза Патриот. — Последните съставни части вече би трябвало да пътуват насам. Въпросът е дали вие сте донесли добавката, която обещахте?

— Тук е, при мен — увери го Дориана.

— Ами тогава елате и ни я дайте — настоя Патриот. — Третата сграда в северна посока след пресечката на улици „Чесил“ и „Скрив“. След два часа.

— Ще бъда там.

Връзката прекъсна с кратък сигнал. Дориана остави настрана предавателя и погледна хронометъра си. Отлично! Мястото на срещата бе на не повече от половин час пеша разстояние. Това му даваше възможност да обходи и да огледа района, преди да отиде там.

Но преди това трябваше да види как да изпрати този Кеноби някъде за зелен хайвер, където му бе и мястото.

За щастие това нямаше да е толкова трудно. Каквато и да беше целта на идването му тук, най-вероятно той щеше да се въздържа от каквито и да е сериозни ходове, без преди това да се допита до Съвета на джедаите. Едно незначително щипване по компютърната мрежа на градския холонет — и през следващите ден-два на Барлок нямаше да може да влиза или да излиза никакъв сигнал. Напълно достатъчно време, за да могат заедно с бролфските си съюзници да довършат започнатото.

Дориана се върна до бюрото си, отвори компютъра и се захвана за работа.

Според Оби Уан декорът на заведението не беше никак очарователен. Ала той си помисли, че подобно на закусвалнята на Декс, която се намираше на Корускант, външността можеше да подвежда — особено когато ставаше дума за храна. Богатият аромат на препечен тарш се носеше навсякъде из въздуха. Максерите бяха на първо място в менюто, а пътеводителят на Лорана обозначаваше мястото с три нишана за качество. Пък и като цяло не изглеждаше чак толкова зле.

Когато си избраха масичка под навеса и се настаниха край нея, един дроид клас УА–2 вдигна капака на прозорчето си.

— Добре дошли в Панкис! — електронният му глас някак си успя да предаде едновременно нотка на вежливост и нюанс на сериозна и незаслужена амортизация. — С какво мога да ви услужа?

— Един тарш максер и сок от бриб — каза Анакин нетърпеливо.

Оби Уан потисна напиращата усмивка. Анакин бе открил сока от бриб още при първото си пътуване като ученик и от онзи момент си го поръчваше при всяка открила се възможност независимо дали вървеше с храната или не.

— И за мен един максер, но питието ми нека да е корелиански ноал — каза той на дроида.

— За мен също сок от бриб, но със салата от плодове прищ — поръча Лорана. Тя се усмихна колебливо на Оби Уан. — Истина е, че най-добрите реколти са на Барлок.

— И аз така съм чувал — каза Оби Уан, като я загледа изпитателно.

Беше средно висока, с тъмна коса и възхитителни сиви очи. Имаше интелигентно лице, приятна усмивка и онова усещане за всеобхватно съзнание, което можеше да се дължи единствено на досега със Силата. По всичко личеше, че вече е доста напреднала в джедайските си способности. И все пак у нея имаше нещо особено, нещо, което сякаш не звучеше напълно хармонично. Тя си придаваше вид на достолепие и решителност, които бяха някак обтегнати и пресилени. Това отношение изглеждаше по-скоро на аксесоар, който си окачваше всяка сутрин, отколкото на съставна част от вътрешното й същество. Усмивката й издаваше елементи на боязливост, сякаш постоянно изпитваше притеснение, че именно тя ще й докара проблеми.

На повърхността всичко у нея си беше съвсем наред. Отвътре обаче си беше все още една ученичка, на която й предстоеше немалко работа.

— Мисля, че досега никога не съм се запознавал с някого, който се е обучавал при учителя Кбаот — отбеляза той, когато дроидът се отдалечи. — Как изглежда наставническият процес при него?

Ъгълчетата на устата й се свиха едва забележимо.

— Извънредно ценно преживяване е човек да се учи при него — отговори внимателно. — Той притежава дълбочина и могъщество в Силата, които само бих могла да се надявам да достигна един ден.

— Ъхъ — кимна Оби Уан, а умът му се върна към последния разговор с учителя Уинду. Вероятно бе права. Но пък и бе напълно възможно Кбаот съвсем да не е толкова дълбоко навлязъл в дебрите на Силата, колкото предполагаше тя. А може би и не толкова дълбоко, колкото претендираше самият той.

Но да обсъждаш един джедай с неговия ученик, си бе проява на лош маниер — особено когато това ставаше в присъствието на друг, още по-млад ученик, като Анакин.

— Сигурен съм, че ще успееш — й каза той. — От опит знам, че джедаят може да навлезе толкова дълбоко в дебрите на Силата, колкото сам желае.

— В зависимост от своите ограничения, разбира се — каза Лорана унило. — Аз още не съм открила къде е пределната линия на моите способности.

— Никой не знае това, докато тази линия не бъде достигната и изпитана — отбеляза Оби Уан. — Лично аз обаче не смятам, че подобни ограничения съществуват.

Друг дроид се появи с напитките им, несигурно подредени на поднос. Оби Уан се облегна назад, готов да се пресегне със Силата, за да спаси чашите в случай на нужда. Дроидът обаче ги подреди на масата, без да разлее и капка, а после плавно се отдалечи. Като вдигна напитката си в ръка, Оби Уан хвърли преценяващ поглед из помещението наоколо.

Знаеше, че скромните, непретенциозни заведения, като това, обикновено се подминават от повечето минувачи, търсещи нещо по-пищно и лъскаво. Както можеше да се очаква, повечето клиенти тук бяха местни жители — бролфи с рогова кожа в различни оттенъци на жълтото и зеленото. Тук-там обаче се забелязваха и представители на доста по-изтънчените дървесни карфи, обитаващи просторните тисволтски дъбрави, които обгръщаха града от двете страни.

Освен тях имаше и представители на няколко други раси, включително още трима човеци. Явно препоръките на туристическия пътеводител действително оказваха помощ на местната търговия. Оби Уан Кеноби небрежно обходи с поглед бара от тъмна дървесина в другия край на помещението. Там един кокалест бролф с предимно жълтеникава кожа сервираше напитки.

Оби Уан свъси вежди.

— Лорана, онзи човек там, с черния елек и сивата риза, който разговаря с бармана, виждала ли си го преди?

Тя се обърна, за да види.

— Ами да. Вчера беше в групата, която чакаше пред залата за преговори по времето, когато приключваше работният ден. Не знам как се казва.

— Познавате ли го, учителю? — запита Анакин.

— Освен ако не бъркам, това е Джерв Риске — отговори Оби Уан. — Бивш ловец на глави, а понастоящем силов агент към висшата магистратура на Корпоративния алианс.

— С какво се занимава един силов агент? — поинтересува се Анакин.

— Общо взето, с всичко, с което го натовари магистрат Пасел Аргенте. Той е негов телохранител, следовател и вероятно допълнителен мускул в случаите, когато се налага да бъде възстановен някой заем. Чудя се с коя от всички тези роли се е захванал тук.

— Вероятно на телохранител — предположи Лорана. — Магистрат Аргенте е водач на групата за преговори от страна на Корпоративния алианс.

Неприятна тръпка премина през гърба на Оби Уан. Главата на могъща и разпростряна из цялата галактика организация, като Корпоративния алианс, едва ли би имал време да се занимава лично с подобна дребнава препирня.

Освен ако преговорите в Барлок не бяха чак толкова незначителни, колкото смятаха всички.

Той отново погледна към Риске, който все още разговаряше с бармана. И двамата се бяха привели напред от двете страни на бара, а главите им почти се допираха.

— Анакин, виждаш ли онази чиния с разделени на четири орехи на щанда близо до агент Риске? — запита той, като остави настрана питието си. — Иди да си вземеш няколко.

— Добре — Анакин се измъкна от стола и се запромъква между масичките.

— Какво правиш? — попита Лорана.

— Осигурявам си причина да отида там — отговори Оби Уан Кеноби, докато наблюдаваше движенията на Анакин и изчисляваше за колко време ще стигне дотам. Още една маса… Сега! Той се изправи и като каза на Лорана да ги изчака на масата, се запъти след своя ученик. Докато се придвижваше нататък, съсредоточи вниманието си към бара и разгърна техниката си за усилване на сетивата.

Вече почти можеше да долови гласовете им, когато видя как Анакин се приближи до бара, промъкна се между един аквалиец и един родианец и започна да си взема от орехите.

— …се намират в квартал Патамийн — казваше барманът с тих глас. — Но това е само слух, недей да забравяш.

— Благодаря — отвърна му Риске. Едната му ръка премина над дланта на бармана и Оби Уан зърна как от нея проблесна нещо метално. После барманът изправи рамене и нехайно прибра ръка зад щанда. Бролфът вдигна към Оби Уан Кеноби очи, в които се четеше подозрителност, и се начумери, при което роговата му кожа леко се набръчка. Риске улови промяната в изражението му и се извърна. Лявата ръка на телохранителя небрежно се отпусна надолу към колана, а пръстите му започнаха да си играят леко с крайчеца на елека.

— Стига вече, Анакин — каза Оби Уан, като поддържаше в гласа си лека, но твърда нотка. Той пристъпи зад Анакин и внимателно постави ръка върху рамото му, като избягваше да кръстосва поглед с Риске и бармана.

— Само още един? — помоли Анакин, като се обърна към него, стискайки в ръка един голям ташру.

— Добре, но чак след като обядваш — каза Оби Уан с нетърпящ възражение глас. С крайчеца на окото си забеляза, че ръката на Риске се отпусна. Усети как подозрителността и напрежението у агента и у бармана спаднаха. — Не искам да си разваляш апетита.

Момчето се ухили театрално:

— Добре.

После стисна ореха в юмрук и понечи да се обърне, но блъсна с рамото си гърба на аквалиеца тъкмо когато плещестият клиент поднасяше питието си към устните. От тласъка червената течност в чашата му се раздвижи, прескочи през ръба и се разля надолу по внушителната ръка на аквалиеца.

Оби Уан потрепери. Инцидентът беше незначителен, а пораженията — минимални. Но за съзнанието и темперамента на средния аквалиец тези подробности нямаха голямо значение. А този определено отговаряше на расата си.

— Ти! Човешко хлапе, хаймана! — изгрухтя той на родния си език и като се извъртя бързо, успя да разлее още малко от течността. — Какво се въртиш тук да ми скапваш почивката!

— Без да иска, беше случайно — оправда го Оби Уан и бързо издърпа Анакин зад себе си. — Извинявам се за нехайността му.

— Да не е някакво сукалче, че си тръгнал да му бършеш лигите — язвително отвърна аквалиецът и остро изгледа Оби Уан Кеноби с огромните си очи. После погледна към Анакин, а ръката му се спусна надолу към бластера на колана му. — Трябва да се научи на обноски и самодисциплина.

Оби Уан Кеноби леко стисна рамото на Анакин, усещайки нарастващия гняв у момчето. Самодисциплината беше една от проблемните черти в характера на Анакин — нещо, за което наставникът му правеше забележка най-малко два пъти седмично. Последното, от което се нуждаеше момчето в този момент, бе да изслушва същата лекция от някакъв нервозен аквалиец.

— Спокойно, Анакин — предупреди го тихо Оби Уан, усетил как сега вече всички в заведението бяха насочили поглед към тях.

Малката му сценка бе отклонила подозренията на Риске, че някой го подслушва. Ала мнителността му щеше много бързо да се върне, ако се наложеше Оби Уан да се разкрие като джедай.

— Ела, приятелю — каза той на аквалиеца с успокояващ тон. — Със сигурност имаш и по-смислени начини да изразходваш енергията си. Нека да те почерпя с нова чаша от същото, а след това всеки по пътя си.

В продължение на един дълъг миг аквалиецът го гледаше с изгарящ поглед, а ръката му вече открито бе стиснала дръжката на бластера. Кеноби остана неподвижен, а съзнанието му постепенно превключваше в боен режим. Ръката му бе напълно готова да се пъхне под туниката, за да измъкне лазерния меч, ако станеше необходимо.

И тогава нещо сякаш угасна в гнева на аквалиеца.

— Едно ликстро — каза той, като вдигна ръка от бластера и посочи полупълната си чаша. — И то голямо!

— Естествено — кимна Оби Уан. Чашата на събеседника му съвсем не беше голяма, но едва ли тъкмо сега бе моментът да се спори върху такива подробности. Докато сетивата му все още бяха нащрек за някое внезапно нападение, той се обърна към бармана и потърси погледа му. — Едно голямо ликстро — поръча и посочи към аквалиеца.

Барманът кимна и се захвана да налива нова чаша от същата течност. Минута по-късно напитката вече бе в ръката на аквалиеца, парите — в дланта на бармана, а Оби Уан и Анакин се връщаха към местата си.

— Питието му съвсем не беше голямо — отбеляза Анакин, докато си проправяха път между масите.

Оби Уан кимна:

— Знам.

— Значи ви е преметнал — каза Анакин и в гласа му се мярна обвинителна нотка. — И вероятно тъкмо това е възнамерявал през цялото време.

— Възможно е — призна Оби Уан. — И какво от това?

— Но ние сме джедаи! — възрази Анакин. — Не може да допускаме да ни пързалят по такъв начин!

— Трябва да се научиш да виждаш по-глобалната картина, мой млади ученико — припомни му Оби Уан Кеноби, докато се оглеждаше около себе си. — Главната ни задача тук е да…

Думите му увиснаха във въздуха. Риске беше изчезнал.

Лорана също.