21.

Фактът, че толкова далеч от пределите на Републиката можеше да се срещне човекоподобно същество, бе първият сюрприз за Лорана. Много по-озадачаващи обаче бяха ерудицията и възпитанието, които се излъчваха от осанката и поведението му, докато двамата с Кбаот разговаряха с него от двете страни на масата в конферентната зала.

Ала мотивите му да пресече пътя на „Изходящ полет“ бяха най-голямата изненада. И най-обезпокоителната.

Както се очакваше, Кбаот по нищо не показа, че е впечатлен от тях.

— Абсурдно — пренебрежително каза той малко след като Миттраунуруодо бе свършил. — Мистериозна раса завоеватели, пътуващи към нашата галактика? Моля ви се! С подобен вид приказки калпавите родители плашат децата си, когато са непослушни.

— Значи искате да кажете, че вие знаете всичко за Вселената тогава? — почтително запита Миттраунуруодо. — Бях останал с впечатление, че районите тук за вас са обозначени като „неопознати“.

— Така е — каза Кбаот. — Но слуховете и бабешките басни не подлежат на пространствени и политически ограничения. Ако действително съществуваше подобна опасна раса, тогава със сигурност щяхме да сме чули нещичко за тях досега.

— Ами Вергере? — промърмори Лорана зад него. — Това може да обясни по някакъв начин нейното изчезване.

— А може и да не може — възрази Кбаот. — За да се премахне един джедай, не ти е необходима цяла чужда раса нашественици — с тези думи очите му проблеснаха. — Но да се премахне цяла група джедаи, разбира се, това е съвсем друг въпрос. А що се отнася до този Дарт Сидиъс, когото цитирате, аз ще се доверя на неговите думи още по-малко, отколкото бих повярвал в някои бабини деветини. „Дарт“ е титла за ситски лорд, а ситите много отдавна са изчезнали от галактиката. А това означава, че още от самото начало той ви е лъгал.

— Възможно е — каза Миттраунуруодо. — Но аз не съм дошъл тук да дискутираме открити вероятности. Остава си фактът, че аз не мога и няма да ви позволя да преминете през тези райони. Трябва да се върнете обратно в Републиката и да дадете дума, че повече няма да се връщате насам.

— А в противен случай? — предизвика го Кбаот.

Очите на Миттраунуруодо останаха приковани в джедая:

— В противен случай ще бъда принуден да ви подложа на унищожение.

Лорана се приготви за неизбежното избухване на наставника си. Но Кбаот само се усмихваше тънко:

— Това го казва пърхащото пиленце на огнедишащия дракон. Действително ли си вярвате, че с вашите дванайсетина корабчета ще можете да оцелеете и десет минути срещу огневата мощ, която аз имам на разположение в ръката си?

Миттраунуруодо възпитано повдигна вежди:

— Във вашата собствена ръка?

— В момента моите джедаи са заели позиции в комбинирания оперативен център над нас, както и в дванайсетте батарейни сфери, разположени във всеки от шестте крайцера — гордо каза Кбаот. — Самият аз скоро ще се присъединя към тях… И ако досега не ви се е случвало да се сблъскате с рефлексите и прозрението на джедаите, ви очаква отрезвяващо преживяване.

Изражението на Миттраунуруодо не се промени с нищо.

— Каквото и да е тяхното обучение, то няма да им е от полза — каза той. — Имате само два избора. Да изтеглите хората си и да се приберете или да загинете. Какъв е отговорът ви?

— Ами ако ви обещаем да заобиколим вашия район отдалеч? — вметна Лорана.

Кбаот я изгледа косо и тя усети как изненадата му от предложението й доста бързо се трансформира в гняв.

— Джедай Джинзлър…

— Искам да кажа, наистина далеч около него — продължи Лорана, борейки се срещу тежестта на недоволството му, което оказваше давление върху съзнанието й. — Можем да се преместим в друга част на Ръба и от там да направим скока към следващата галактика.

— Не — твърдо каза Кбаот. — Това ще ни отклони от пътя ни с няколко хиляди светлинни години.

— Това би било приемливо — каза Миттраунуруодо, гледайки към Лорана. — При положение че избегнете всички територии, които се намират по продължение на настоящия ви вектор.

— Не! — повтори Кбаот рязко. Очите му вече горяха. — Лорана, отсега нататък ще мълчиш. Командире, вие не можете да ни давате нареждания. Нито вие, нито който и да е друг!

Внезапно той отблъсна стола си назад и се изправи в пълния си ръст.

— Ние сме джедаи! Ние представляваме най-висшата власт в тази Вселена! — обяви той и думите му проехтяха в стените на конферентната зала. — Правим онова, което ние преценим. И сме готови да ликвидираме абсолютно всеки, който посмее да се изпречи на пътя ни.

Лорана го изгледа смаяно. Сърцето й внезапно започна да блъска в гърлото. Какво казваше той? Какво правеше той? „Няма емоция, има мир“.

— В такъв случай този разговор приключва — каза Миттраунуруодо. Изражението му не се бе променило, но когато откъсна очи от Кбаот и погледна към командира, Лорана долови ново втвърдяване в решителността му. От това по гърба й полазиха нови тръпки. — Ще ви дам на разположение един час, за да обмислите предложението ми.

— Напротив, вие ще прекратите онова, което сте предприели, за да ни задържите в тази система, и ще отместите корабите си от пътя ни — настоя Кбаот твърдоглаво.

— Един час — повтори Миттраунуруодо, като плъзна назад собствения си стол и се изправи. — Джедай Джинзлър, може би вие бихте ме придружили обратно до моята совалка?

— Както желаете, командире — каза Лорана и без да посмее да погледне Кбаот в очите, също се изправи на крака. — Последвайте ме, моля.

Капитан Пакмиллу бе предложил част от въоръжените му стражи да посрещнат командир Миттраунуруодо при идването му на борда на „Изходящ полет“. Както се очакваше, Кбаот отхвърли това предложение, настоявайки лично двамата с Лорана да го сторят. Според него не бе нужна подобна демонстрация на сила, за да успеят да се справят с чуждия командир. Поради което сега Лорана и Миттраунуруодо се връщаха сами по обратния път към хангара.

— Вашият учител Кбаот е едновременно и арогантен, и твърдоглав — отбеляза командир Миттраунуруодо, докато вървяха по коридора. — Лошо съчетание.

— Така е — съгласи се Лорана. — Но е и много повече от това. Той е учител джедай и като такъв притежава знание и власт, скрити от останалите от нас. И за ваше собствено добро ви умолявам да не го подценявате.

— И все пак, ако това знание е скрито, тогава откъде можете да сте сигурни, че е точно и автентично?

Лорана сбърчи чело. За съжаление въпросът си бе съвсем основателен.

— Нямам представа.

— Със сигурност обаче не сте единствената — отбеляза Миттраунуруодо. — Не може да няма и други на борда, които да искат да се противопоставят срещу тиранията на джедай Кбаот?

„Тирания“. Тази дума Лорана не смееше да използва дори и в уединението на собственото си съзнание. А сега изведнъж повече не можеше да я заобикаля.

— Да, има — промърмори тя и се смръщи.

Право пред тях в дъното на коридора, пристъпващ неспокойно от крак на крак, бе застанал Час Улиър от К–4. Беше се подпрял на стената. Несъмнено бе дошъл, за да я занимава с поредното си дребнаво оплакване.

Ала когато двамата с Миттраунуруодо се приближиха до него, той не промълви нищо, а само ги изгледа със зашеметен поглед. Тя забеляза, че близо до транспорта на чиса беше паркирана някаква друга совалка — едно от превозните средства на „Изходящ полет“. Интересно! При пристигането на чиския командир нея я нямаше там.

— Ние нямаме намерение да навредим по никакъв начин на вашите хора — каза тя на Миттраунуруодо, когато той пристъпваше през шлюза към своята совалка.

— Вярвам ви — каза той. — Но намерението само по себе си не е достатъчно. Съдбата ви ще се определи от действията ви.

Лорана преглътна:

— Разбирам.

— Имате един час — като сведе глава пред нея, Миттраунуруодо се обърна и изчезна в совалката си.

Лорана отстъпи няколко крачки назад, за да стори място за маневри на совалката… И тогава усети нечие познато присъствие зад гърба си. Тя се обърна и видя как към нея се приближава Улиър. Крачейки непосредствено зад него, със студен пламък в очите, идваше Кбаот.

— Джедай Джинзлър — каза той, когато совалката на Миттраунуруодо премина през атмосферния щит и се изгуби в мрака навън, — имам друга задача за вас.



Разговорите продължиха по-дълго, отколкото очакваше Улиър, и той имаше достатъчно време, за да се освободи от спидера и да си намери място в коридора на предния хангар на К–1, където да изчака.

Наложи му се да стои на това място почти двайсет минути. Предостатъчно време, за да може напрежението му да започне да спада и след това да започне да нараства отново.

Къде, по бриксолите, се губеха Пресор и останалите?

Разбира се, можеше да се обади на Пресор и да го попита. Но пък всички комуникации между крайцерите минаваха през един общ централен възел. Ако Хоръс Кбаот бе завзел и предавателната система, както бе сторил с всичко останало, обаждането на Улиър щеше да му подскаже, че не е на мястото си на К–4 и че се замисля нещо.

И тъкмо когато се канеше да намери друг начин да потърси Пресор, той ги видя да идват по коридора — Лорана Джинзлър, придружена от един синьокож и червеноок хуманоид, който най-вероятно беше командир Миттраунуруодо.

Значи той наистина бе представител на чужда раса — или поне на такава раса, каквато Улиър не бе виждал никога досега. Но по-важното бе, че той не носеше облеклото или отличителните белези на представител на Корускант. Улиър несъзнателно сбърчи чело, а частица от надеждата му угасна вътре в него.

Ала само частица. Независимо дали бе автентичен военен командир на чужда раса или просто някой пират с фиктивна титла, Миттраунуруодо очевидно бе решен да не допуска „Изходящ полет“ да преминава през неговите територии. Ако Улиър успееше да го убеди да ги принуди да се завърнат в Републиката — или ако дори бандата на командира ограбеше достатъчно много от запасите на експедицията, така че Пакмиллу да няма друг избор, освен да се завърне на Корускант за нови провизии, — тогава вероятно щеше да им се отвори възможност да поговорят с Палпатин и да го убедят да предприеме нещо по въпроса с все по-задушаващата хватка на Кбаот върху „Изходящ полет“.

Или най-малкото Улиър и останалите щяха да получат шанс да сменят кораба и да направят нещо друго с живота си.

А сега Джинзлър и Миттраунуруодо се приближаваха към него… И при положение че Пресор и другите се бавеха някъде, сега всичко зависеше от самия него. Като си пое дълбоко въздух, Улиър отвори уста да ги заговори. Или по-точно, опита се да я отвори. За негов ужас устата и езикът му отказаха да го послушат.

Той направи втори опит, трети, четвърти, наблюдавайки с ужас как Джинзлър и Миттраунуруодо скъсяват разстоянието към него. Гърлото и бузите му се изопнаха от напрежението, но нищо не последва.

Тогава те стигнаха там, точно до него. Той се опита да пристъпи на пътя им или поне да ги задържи за малко, докато не откриеше начин да размрази схващането в устата си. Но краката му също отказаха да го слушат. Без да произнесе и звук, той ги изгледа как преминават, и те не забелязаха нищо от неговата настойчивост и агония, и безпомощност.

— Значи си мислиш, че можеш да ме предадеш, Улиър? — прозвуча в ухото му тих глас.

Вратът на Улиър все още работеше, но не бе необходимо да се извръща, за да разбере кой му говори. Този глас му бе пределно познат.

— Наистина ли си въобразяваше, че ще яхнеш спидер чак от крайцер К–4 насам, без моите хора в комбинирания оперативен център да те забележат и да ме уведомят? — продължи Кбаот. — Изменничеството неизменно предава само себе си.

Улиър се сгърчи и се раздруса силно, сякаш току-що бе освободен от невидимо менгеме, и изведнъж почувства, че устата му вече може да говори.

— Не е измяна — изхърка той. — Просто искаме нашата мисия такава, каквато бе отначало.

Моята мисия, Улиър — мрачно каза Кбаот. — Моята мисия. Кой друг се е включил в жалкия ви заговор?

Улиър не отговори.

— Е, нека да видим — каза Кбаот. — Съвсем дискретно, разбира се, ако обичате…

Сякаш Улиър имаше някакъв избор. Кбаот постави ръка непринудено върху рамото му и двамата се запътиха по коридора след Джинзлър и синьокожия чужденец. Когато влязоха в хангара, Миттраунуруодо тъкмо прекрачваше прага на кораба си. Само на няколко метра от него бе паркирана една от совалките на „Изходящ полет“…

Улиър затаи дъх, внезапно осъзнавайки какво бе задържало останалите от групата. Вместо да помъкне всички на парадно шествие из коридорите и турболифтовете, Пресор ги бе натоварил на совалка и бе помолил Мош да ги докара от К–4 до тук.

Което означаваше, че все още имат една последна възможност. Трябваше само Пресор да отвори люка на совалката и преди Кбаот да осъзнае какво се случва, те можеха да се изсипят пред Миттраунуруодо и да изложат молбата си. Едва ли дори и един учител джедай щеше да има силата, за да затвори устата на толкова много хора.

Ала люкът не се отваряше. Улиър почувства, че езикът му отново е замръзнал, и само изгледа в тих ужас как Миттраунуруодо и Лорана Джинзлър си разменят няколко последни думи, а след това той пристъпва в своята совалка и я затваря.

И с това тяхната последна надежда угасна. Дланта на Кбаот го побутна леко по гърба, подканвайки го да пристъпи напред.

— А сега — каза джедаят с хладно задоволство, — не ми остава нищо друго, освен да реша какво да правя с всички вас.

С приближаването им Джинзлър се извърна и на лицето й се изписа изненада от внезапната им поява на това място.

— Джедай Джинзлър — обърна се към нея Кбаот, докато совалката на Миттраунуруодо излиташе, — имам друга задача за вас.

Той махна с длан към люка на паркираната встрани совалка…

И той внезапно се отвори, изсипвайки напиращите от вътрешната страна Пресор и Мош. От начина, по който се строполиха на пода, стана ясно, че преди Кбаот да освободи люка, те са упражнявали натиск по него с цялата си тежест.

— Значи все пак са се опитвали… — промълви Улиър.

— Разбира се, че са се опитвали — презрително каза Кбаот. — Ако един спидер не може да убегне от вниманието ми, как си представяш, че цяла совалка ще успее? — като каза това, той повиши глас: — Всички вие, излезте навън! Искам да видя лицата ви.

— Какво става тук? — поинтересува се Джинзлър, наблюдавайки озадачено как хората тихо се подреждат на палубата.

— Тук, джедай Джинзлър, става една малка конспирация — в гласа на Кбаот прозвучаха най-мрачните нотки, които някога бе чувала Лорана. — Тези хора очевидно не оценяват цялата ни работа и всичките ни усилия, които влагаме, за да може „Изходящ полет“ да се превърне в добро и уютно място за работа и живот.

— Може би просто не сме съгласни с вашите представи, кое е уютно — обади се Улиър. — Може би не желаем да бъдем третирани като малки деца, които не могат сами да решат какво да правят с живота си.

— Имате ли Силата? — парира думите му Кбаот. — Можете ли да се включите в онова, което сплотява всяко нещо във Вселената и по този начин определя кое е и най-доброто за всички нас?

— Не вярвам, че Силата желае да контролира всяка една сфера в живота ни — възрази му Улиър. — А и съм убеден, че не вие сте избраният говорител как трябва да става това.

Лицето на Кбаот потъмня.

— И кой си ти, че да…?

— Учителю Кбаот — повика един глас отзад.

Улиър се извърна. Застанал на входа на хангара, гледайки ги с изваяно от камък лице, стоеше Манинг.

— Ако може няколко думи с вас, моля. Сега.

— Какво правите тук? — сопна му се Кбаот и Лорана долови смесица от изненада и подозрителност в гласа му. — Трябваше сега да сте на вахта във вашата станция!

— Ако може няколко думи с вас, моля — повтори Манинг.

Кбаот изсумтя тихо и закрачи през палубата към него. Лорана се поколеба за миг и след това го последва.

— Дано да е нещо важно — предупреди го Кбаот, когато се изправи пред другия джедай. — Защото точно сега имаме работа.

— Важно е — увери го Манинг, като внимаваше да не изпусне нервите си. — Прекарах доста време през последните няколко дни, за да обмисля и да медитирам върху ситуацията на борда на „Изходящ полет“… И стигнах до заключението, че ние сме престъпили и надминали подобаващото ни място като бранители и съветници на тези хора.

— Внимавайте, учителю Манинг — предупреди го Кбаот и в гласа му се прокрадна злокобна нотка. — Разговаряте със законния и надлежно назначен ръководител на експедицията.

— Не оспорвам това — призна Манинг. — Но даже и най-могъщите и компетентни джедаи някога може да се препънат. Моето мнение е, че с вашия ревностен плам да ръководите вие сте прекрачили границата към прякото владичество.

— Тогава мнението ви е погрешно — безцеремонно възрази Кбаот. — Върша само онова и само онова, което е необходимо, за да може тази мисия да се развива гладко.

— Някои не биха се съгласили — каза Манинг и очите му пробягаха през рамото на Кбаот към събралите се край совалката членове на екипажа и техните семейства. — Във всеки случай сега това е проблем, по който трябва да се произнесат джедаите на „Изходящ полет“.

Кбаот сякаш се дръпна леко назад.

— Да не би да предлагате да се свика джедайски съд?

— Всъщност, учителю Кбаот, приготовленията вече са направени — каза Манинг. — Съдът ще се свика веднага след разрешаването на ситуацията с чисите.

Един дълъг момент двамата мъже се взираха един в друг и Лорана усети волтовата дъга на напрежението между очите им.

— Тогава нека бъде така — каза Кбаот накрая. — И когато съдът се произнесе, ще се уверите, че правя само онова, което е най-доброто за „Изходящ полет“ и неговите пътници — той погледна към Лорана и добави: — Всички вие ще се уверите в това.

След това отново погледна към Манинг:

— Дотогава обаче все още аз командвам тук. Сега вие ще се завърнете на мястото си на крайцер К–4 и ще се подготвите за сражение.

Горната устна на Манинг потръпна:

— Значи преговорите с чисите са се провалили?

— Нямаше нищо за преговаряне — каза Кбаот. — Върнете се на крайцер К–4.

Очите на Манинг проблеснаха към Лорана, сякаш той се колебаеше дали да не потърси и нейното мнение по този въпрос. Но дори и да бе така, въпросът му остана неизказан.

— Добре тогава — каза той, връщайки погледа си към Кбаот. След това се обърна и напусна хангара.

Кбаот си пое дълбоко дъх и го изпусна в дълга контролирана въздишка.

— Вие знаехте ли за това? — попита тихо той.

Лорана поклати глава отрицателно:

— Не.

— Загуба на ценно време — презрително каза Кбаот. — И все пак, ако това ще постави край на опасното разединение, нека да свиква малкия си съд. Сега елате с мен.

Като се завъртя на пети, Кбаот я поведе към групата около Улиър.



— Чудя се за какво ли си приказват — промърмори Пресор близо до Улиър.

— Нямам представа — Улиър не откъсваше очи от тримата джедаи. Дори и да бяха по-близо до тях, скапаната акустика на хангара пак нямаше да им позволи да чуят нищичко от разговора им.

Но нито разстоянието, нито акустиката можеха да прикрият израженията им… И според Улиър беше пределно ясно, че нито един от тримата в момента не беше никак щастлив.

— Може би най-после са се сдърпали за нещо — предположи той.

— Съмнявам се — каза Пресор. — Джедаите са единни помежду си като запоени метални пластини.

— М-да, забелязал съм — огорчено се съгласи Улиър. — Вероятно просто имат някакво разногласие, как точно да смачкат този Миттру-нещо-си.

— Сигурно — кимна Пресор и после прочисти гърлото си: — Знаеш ли, Час, току-що ми хрумна, че имаме и още една, последна карта, която можем да изиграем — започна той, снишавайки глас още повече. — Там, в складовите помещения на задния реактор, си имаме няколко дроидеки, които са опаковани за всеки случай, ако например има извънредна ситуация с нашественици на борда. Ако успеем да ги измъкнем, ще заставим джедаите да ни обърнат внимание.

Улиър изсумтя.

— О, да, ще ни обърнат внимание, със сигурност. При всички тези трупове насам-натам из корабите няма начин да не ни обърнат внимание. Тези машинки са твърде, твърде опаснички, за да се управляват от аматьори.

— Може би — каза Пресор, — но все пак…

— Шшт, почивката свърши — прекъсна го Улиър, когато видя, че джедаите са приключили разговора си.

Манинг се обърна и напусна хангара, докато Кбаот и Джинзлър си поговориха още малко, преди да се върнат обратно при совалката. На Улиър му се стори, че сега и двамата изглеждат още по-малко щастливи от преди.

Когато се приближиха към групата, двамата се спряха и погледът на Кбаот бавно обиколи всички присъстващи, сякаш сканираше лицата им, за да ги запамети.

— Джедай Джинзлър, ще отведете тези хора обратно на крайцер К–4 — най-после каза той. — Или не. Сега, като се замисля, май е по-добре да ги отведете в централното складово ядро и да ги оставите в джедайския тренировъчен център.

Джинзлър се обърна към него и се опули:

— В тренировъчния център?!

— Не се притеснявайте, място там има предостатъчно. Наредил съм всички ученици да се съберат в комбинирания оперативен център на крайцер К–1, откъдето след малко ще могат от безопасно разстояние да наблюдават джедайското сливане на съзнанията.

— Но долу те ще бъдат заключени — очите на Лорана пробягаха покрай Улиър към малките деца, които стискаха родителите си за ръка, и тя добави: — Освен това в момента сме в пълна бойна готовност. Те трябва да са на местата си, където са на вахта.

— И където ще могат да проповядват подмолните си кроежи и на останалите? — мрачно възрази Кбаот. — Не. Ще бъдат обезопасени в складовото ядро, докато аз намеря време, за да стигна до някакво по-трайно разрешение на този въпрос.

Джинзлър се опита да събере кураж:

— Но, учителю Кбаот…

— Ще изпълнявате заповедта ми, джедай Джинзлър — гласът на Кбаот бе тих, но Улиър осезаемо долови тежестта на неговата воля, както и на възрастта и опита му. — Разпънат между препятствието на чисите и игричките на онзи самозванец Сидиъс, „Изходящ полет“ сега няма време да се занимава с каквито и да е вътрешни разногласия.

В следващия миг пред очите на Улиър угасна и последното мъждукащо пламъче на вироглавство у джедай Джинзлър.

— Слушам, учителю Кбаот — каза тя тихо.

Като огледа за последен път събралите се на палубата хора, Хоръс Кбаот се завъртя и бързо се отдалечи.

— Ако обичате, Улиър — меко каза Лорана, опитвайки се да избягва погледа му.

Улиър остана загледан за един кратък миг след отдалечаващата се осанка на Кбаот. „Някой ден само — помисли си той, — някой ден…“

— Е, чухте постановлението на нашия любим джедай главатар — изръмжа той. — Всички обратно в совалката…



Пулсиращото хиперпространство прелиташе покрай флагманския кораб на вагаарите по-близо и по-осезаемо и далеч по-ужасяващо от когато и да било преди. При положение че от насрещните вълни го делеше един-единствен слой прозрачна пластмаса, Кардас не можеше да се отърси от усещането, че могат всеки миг да пробият вътре и да го заграбят от и без това крехката безопасност на ефирната сфера, запращайки трупа му някъде из безпределното нищо на междузвездното пространство. На няколко пъти се опита да затвори очи или да се обърне с лице към корпуса. Ала някак си тези мерки сякаш още повече влошаваха нещата.

Пътуването до базата на Крустай щеше да отнеме цели шест часа — шест часа, изпълнени с несигурност и мисловни агонии наред с емоционалното напрежение от ритмичните удари на хиперпространствените вълни по прозрачния му ковчег. На няколко пъти той съвсем реално си задаваше въпроса, дали това пътуване нямаше да остави неизлечими поражения върху психиката и съзнанието му.

Така обаче и не успя да провери това. Не повече от два часа след като бяха тръгнали от родния дом на джеронците, хиперпространственото небе внезапно се сви до познатите дълги бледи линии, а след това — до обикновени звезди. Някъде зад него пропука нещо и…

— Корелианецо! — изрева гласът на Мискара в ухото му. Кардас подскочи и блъсна с глава студената пластмаса.

Какво, по световете…?

Корелианецо! — повтори гласът още по-настойчиво.

Едва сега Кардас осъзна, че звукът идваше откъм предмета с форма на диамант. Явно това беше вагаарският вариант на вътрешен предавател. Кардас тромаво се пресегна през рамо и го повдигна.

— Да, ваша светлост?

— Какъв е този капан, в който ни въвлече? — настоя да узнае водачът на вагаарите и от тона на гласа му по гърба на Кардас полазиха тръпки.

— Не разбирам — обърка се Кардас. — Да не би навигаторите ви да не са преписали правилно координатите от бордовия компютър на совалката?

— Прекалено бързо бяхме извлечени в муднопространството! — рязко каза Мискара. — Откраднатата корабна мрежа беше използвана срещу нас.

Зад гърба на Кардас последва някакво превключване на метални рамки. Явно някой се готвеше да отвори вратата на килията му.

— Но как е възможно чисите да са замислили нещо подобно? — запита той, търсейки думи преди отключването на вратичката. Ако сега го изправеха пред Мискара, беше твърде вероятно животът му да завърши с бърза и болезнена смърт. — Може би те са използвали мрежата срещу някой друг, а пък ние случайно сме връхлетели в нея…

— При необятността на цялото звездно пространство? — отсечено каза Мискара. Все пак на Кардас му се стори, че раздразнението в гласа му е спаднало с един градус. — Нелепо!

— И по-нелогични неща са се случвали — настоя Кардас, усещайки как по челото му избиват ситни капчици пот.

В корпуса зад гърба му се отвори малък процеп. Кардас се напрегна, но вагаарският страж от другата страна просто мушна един макробинокъл през процепа и го постави в ръцете му.

— Погледни напред — нареди гласът на Мискара — и ми разкажи какво представлява този кораб.

Вратата на корпуса отново се захлопна. Като изпусна малко от напрежението си, Кардас включи макробинокъла и го насочи към небето отпред.

Обектът, привлякъл вниманието на Мискара, не беше трудно да се забележи. Беше внушителен комплекс от шест грамадни крайцера, симетрично наредени около централен цилиндър, заострен в двата края.

Беше „Изходящ полет“.

Кардас внимателно си пое дъх.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза той на Мискара. — Но отговаря на описанията, които съм чувал за структурата на един дългосрочен изследователски и колонизационен проект, озаглавен „Изходящ полет“. На борда на тези кораби има около петдесет хиляди души от моята раса, а в складовото ядро на този комплекс — достатъчно провизии, за да могат да преживеят няколко години.

— С колко бойни машини са оборудвани?

— Не знам — каза Кардас. — Със сигурност са се запасили с някакво въоръжение. Допускам, че ще имат най-вече от онези големи трикраки дроидеки, за да ги използват като гранични патрули в бъдещите си колонии. Може би ще са поне няколкостотин. По-голямата част от дроидите им обаче сигурно ще са обслужващи и ремонтни. От тях, предполагам, ще имат най-малко двайсетина хиляди.

— И тези механични служители ще имат същото изкуствено съзнание и механизъм както бойните машини?

Кардас наведе глава. Доста очевидно е накъде биеше Мискара с всички тези въпроси.

— Да, вероятно всички те биха могли да се приспособят за един или друг вид бойни действия — потвърди той. — Но хората там няма да се съгласят просто ей така да ви ги връчат. А и самите крайцери са наблъскани със страшно много огнева мощ.

— Загрижеността ти е трогателна — каза Мискара с преливащ от сарказъм глас. — Но ние сме вагаарите. Каквото си поискаме, си го вземаме.

Последва кратък сигнал и връзката прекъсна.

— М-да — промърмори на себе си Кардас. — Чувал съм.



— Ето точно там — каза Миттраунуруодо и посочи през илюминаторите на „Брулещ ястреб“. — Виждате ли ги, командире?

— Не е лесно да ги пропуснеш — с усилие каза Дориана. Гърлото му внезапно се бе свило при вида на стотиците чужди кораби, които внезапно се бяха появили от нищото в гравитационния капан на Миттраунуруодо. — Кои пък са тези сега?

— Номадска раса нашественици и палачи. Наричат се вагаари — отговори Миттраунуруодо.

— А какво правят тук? — настоя Кав с разтреперан глас. — Как са ни открили?

— Струва ми се, че за това трябва да благодарим на Кардас — каза Миттраунуруодо със спокоен глас. — По някаква случайност тази система тук се намира на правия вектор между последната ни известна позиция на вагаарите и моята база на Крустай.

Дориана го изгледа озадачено:

— Искате да кажете, че Кардас ви е предал?!

— Кардас си има свои лични притеснения и приоритети — повдигна вежди Миттраунуруодо към Дориана. — Както и всички ние.

На тези думи не можеше да се даде истински отговор — или поне не такъв, който Дориана би бил склонен да изрече. Вместо това той запита:

— А ние какво ще предприемем по този повод?

— Нека засега да почакаме и да видим какви са намеренията им — каза Миттраунуруодо и отново се обърна, за да разгледа небосклона през илюминаторните прозорци. — Може би ще се окажат услужливо настроени.

Дориана се озадачи:

— В какъв смисъл?

Миттраунуруодо се усмихна леко:

— Търпение, командире. Нека почакаме и ще видим.



— Появиха се съвсем неочаквано — долетя гласът на Кбаот от предавателя на Лорана. Звучеше спокоен, но все пак в него долавяше някаква острота, каквато не бе чувала досега. — Някакна маневра на чисите, предполагам.

— Какво правят? — поинтересува се Лорана, поддържайки гласа си тих, докато наглеждаше към върволицата мъже, жени и деца, промъкващи се покрай складовите сандъци към джедайския тренировъчен център. Нямаше смисъл да разтревожва тези хора повече, отколкото вече им бе дошло на главата.

— Засега просто изчакват нещо — й отговори Кбаот. — Капитан Пакмиллу ме уведоми, че конструкцията на корабите им се различава осезаемо от конструкцията на чиските съдове. Но това, разбира се, може и да не означава нищо.

— Попитахте ли командир Миттраунуруодо за тях? — продължи Лорана. Улиър, който досега вървеше в края на редицата затворници, започна постепенно да се приближава към нея. — Може би нямат нищо общо с неговата флота.

Кбаот изсумтя.

— При необятността на цялото пространство, където биха могли да се появят? Моля ти се!

— Какво става? — тихо се поинтересува Улиър.

Лорана се поколеба. Но целият „Изходящ полет“ беше заедно в тази ситуация.

— Появила се е неидентифицирана флота — му обясни тя. — Над двеста кораба, най-малко стотина от които бойни.

— С кого разговаряш? — обади се гласът на Кбаот от предавателя.

— В момента се опитваме да установим дали са чиски кораби или съюзници на чисите, или пък някаква трета страна — продължи Лорана, пренебрегвайки въпроса на джедая.

— Как изглеждат емисиите на реакторите им? — попита Улиър. — Спектърът сходен ли е с емисиите на Миттра-някой-си-там, или се различава по нещо?

— Кой е това? — настоя Кбаот, — джедай Джинзлър?!

— Реакторен механик Час Улиър смята, че можем да научим нещо за идентичността им или за евентуалната им договореност чрез спектрален анализ на реакторните им емисии — обясни Лорана.

— И какво, ако мога да запитам, прави реакторен механик Улиър извън карцера, както наредих за него и неговите съучастници в конспирацията? — язвително попита Кбаот.

— В момента отиваме нататък — каза Лорана, усещайки как решителността й бързо се стопява под тежестта и натиска на темперамента му. — Мислех си, че след като той е специалист в тези неща…

— Специалисти си имаме и тук — сряза я Кбаот. — Лоялни специалисти. Ти побързай да поставиш Улиър там, където не може повече да навреди на никого. А чуждата флота я остави на…

Думите му бяха прекъснати от трансмисия на предавателя, при която някакъв непознат мелодичен глас — или може би два гласа едновременно — започнаха да говорят нещо.

— Какво е това? — попита Лорана.

— Изглежда, ни поздравяват — каза Кбаот.

След това напевните гласове постепенно се засилиха. Явно Кбаот се приближаваше към говорителя.

Лорана се заслуша внимателно в предавателя си. Беше необичаен език, необикновено хармоничен, с ясно забележима музикална модалност.

— Улиър? — прошепна тя.

Той поклати глава, опитвайки да се концентрира, при което челото му се набразди.

— Никога не съм чувал нещо подобно досега — прошепна той в отговор. — Но не ми прилича на езика, който биха приказвали хуманоиди като онзи чис.

Лорана кимна в знак на съгласие.

— Учителю Кбаот? — повика го тя. — Това не прилича…

— Закарайте съзаклятниците в залата, където ви наредих, джедай Джинзлър — прекъсна я Кбаот. — След това отидете на крайцер К–4 и се представете на джедай Манинг в батарейната сфера — след тези думи последва кратък сигнал и връзката прекъсна.

Лорана въздъхна.

— Слушам, учителю Кбаот — промърмори тя и окачи предавателя на колана си.

— В беда сме, нали? — запита я Улиър.

— Ще се оправим — увери го Лорана, опитвайки се да му вдъхне увереност, каквато самата тя не изпитваше. Първо появата на Миттраунуруодо, а сега и тази нова заплаха… И то при положение че цялата защита на „Изходящ полет“ висеше на раменете на една шепа джедаи.

Внезапно Лорана усети, че изпитва много лошо предчувствие за всичко това.

— Трябва да се добера до К–4, за да помогна на учителя Манинг — каза тя на Улиър. — Отведете хората си вътре, а когато всичко това утихне, ще се постарая да оправим и вашия проблем.

Улиър изсумтя.

— Това не е просто наш проблем.

Лорана сбърчи чело:

— Знам. Не се притеснявайте. Ще оправим всичко това, обещавам ви.



— Сигурно не ви отговарят, понеже не разбират какво им казвате — обясни Кардас с цялото спокойствие, на което бе способен в момента. — Както казах, те идват от същите територии, към които принадлежа и аз. Най-вероятно не знаят езика на могъщите и достойни вагаари.

— Скоро ще го научите — студено му обеща Мискара. — А междувременно ти ще ми служиш като преводач.

Кардас свъси вежди. Само това му липсваше сега. За капак на всичко хората от „Изходящ полет“ да го вземат за някакъв ренегат или даже за предател. „Ще направя всичко, което е по силите ми…“

— Разбира се, ваша светлост. Мога само да застана смирено, за да послужа на Мискара и на народа на вагаарите по всякакъв възможен начин.

— Разбира се — каза Мискара, сякаш дори и най-малкото колебание от страна на Кардас би било абсолютно немислимо. — Преди всичко ми кажи колко дълбоко в тези съдове са складирани бойните машини? Дали са някъде близо до повърхността, или са по-навътре?

— Дълбоко навътре са — каза Кардас, без да знае дали в действителност бе така. Не трябваше да си позволява да обмисля подобни въпроси.

— Добре — каза Мискара със задоволство. — Тогава можем да сеем смърт наред, без да рискуваме да повредим наградата си.

По кожата на Кардас се появи неприятно усещане. При всички тези над сто вагаарски бойни кораба, разпръснати из пространството навсякъде около него, думите на Мискара звучаха застрашително близо до произнасянето на истинска смъртна присъда.

А именно той бе довел вагаарите на това място.

— А сега произнеси следното — продължи Мискара: — „Вие там, от кораба, наименуван «Изходящ полет», ние сме вагаарите. Предайте се или ще бъдете унищожени!“

Загрузка...