Изумление и трепет

Който не пропусна да ме извика.

— Прегледах фотокопията от вчера. По-добри са, но все още не са съвършени. Продължавайте.

И хвърли листата в кошчето за боклук.

Послушно наведох глава и едва се сдържах да не се разсмея.

Господин Тенши ме откри при копирната машина и ме поздрави с цялата сърдечност, която му позволяваше обичайната му сдържаност.

— Докладът ви е отличен, пък и толкова бързо го завършихте. Искате ли да обявя кой е авторът?

Беше рядко великодушен човек — ако бях пожелала, щеше да направи груба професионална грешка.

— В никакъв случай, господин Тенши. Това ще навреди и на двама ни.

— Права сте. Въпреки това на следващите събрания бих могъл да прокарам идеята, че вашето сътрудничество би ми било полезно. Мислите ли, че господин Сайто ще възрази?

— Напротив. Вижте как ме кара непрекъснато да правя фотокопия, за да ме отдалечи от себе си. Той иска да се отърве от мен и ще ви бъде благодарен, ако му предоставите такава възможност. Мисля, че не може да ме понася.

— Значи не бихте се обидили, ако представя доклада за мой?

Бях изумена от поведението му — нищо не го задължаваше да се отнася така почтително към нищожната ми персона.

— Но моля ви, господин Тенши, би било голяма чест за мен.

Разделихме се с взаимно уважение. С доверие гледах към бъдещето. Скоро щеше да се свърши с нелепите гаври на господин Сайто, с фотокопията и със забраната да говоря втория си роден език.

Няколко дни по-късно настъпи истинска драма. Бях извикана в кабинета на господин Омоши. Отидох без никакви опасения, тъй като нямах представа какво може да иска от мен.

Още от вратата съзрях господин Тенши, седнал на един стол. Той извърна лице към мен и ми се усмихна — най-човешката усмивка, която бях виждала и която казваше: „Предстои ни да изживеем нещо отвратително, но ще го изживеем заедно.“

Мислех си, че знам какво е да те нахокат. Онова, което се наложи да изтърпя, ми доказа, че нищо не съм знаела. Върху мен и господин Тенши се изля водопад от безумни крясъци. Още се питам кое беше по-страшно: формата или съдържанието им.

Съдържанието беше невероятно обидно. Двамата с другаря ми по злочестина бяхме наречени с какви ли не имена: предатели, некадърници, змии, лицемери и — върха на оскърблението — индивидуалисти.

Формата пък обясняваше много събития от японската история — за да прекратя ужасния вой, бях готова на всичко: да нападна Манджурия, да изколя хиляди китайци, да се самоубия в името на императора, да забия самолета си в някой американски броненосец, може би дори да работя за две компании като „Юмимото“.

Най-непоносимо ми беше да гледам как унижават моя благодетел. Господин Тенши беше интелигентен и почтен човек, поел голям риск напълно съзнателно, но не от личен интерес, а от чист алтруизъм. За благодарност изливаха на главата му цялата тази помия.

Опитах се да се държа като него. Той бе навел глава и превил рамене. Лицето му изразяваше покорство и срам. Последвах примера му. Но в един момент дебелакът му каза:

— Единствената ви цел винаги е била да саботирате компанията!

Главата ми задейства на пълни обороти. Не биваше да допускам тази история да навреди на кариерата на моя ангел-хранител. Хвърлих се в бучащия поток от крясъци.

— Господин Тенши не е саботирал компанията. Аз го помолих да ми повери тази задача. Аз единствена нося отговорността.

Успях само да видя ужасения поглед на другаря ми по съдба. В очите му прочетох: „За бога, мълчете!“ Уви, прекалено късно.

Господин Омоши за миг онемя, след което се приближи към мен и изрева в лицето ми:

— Осмелявате се да се защитавате!

— Напротив, признавам вината си. Единствено мен трябва да накажете.

— Осмелявате се да защитавате тази змия!

— Господин Тенши няма нужда от защита. Обвиненията ви към него са несправедливи.

Зърнах как благодетелят ми притвори очи и разбрах, че току-що бях извършила непоправимото.

— Позволявате си да твърдите, че думите ми са несправедливи? Какво невъобразимо нахалство!

— Лошо се изразих. Исках да кажа, че вината е моя, а не негова.

Моят другар по съдба явно беше решил, че на този етап нищо по-страшно вече не може да се случи, та затова взе думата. В гласа му бе стаено цялото угризение на света.

— Моля ви, не й се сърдете. Тя не знае какво говори, европейка е, млада е, няма никакъв опит. Аз направих непростима грешка. Позорът ми е огромен.

— Така е, нищо не може да ви извини! — изкрещя дебелакът.

— Колкото и голяма да е вината ми, трябва все пак да подчертая, че докладът на Амели-сан е отличен и че бе изготвен изключително бързо.

— Въпросът не е там! Това беше работа на господин Сайтама!

— Той беше в командировка.

— Трябваше да изчакате завръщането му.

— Сигурно и други фирми се интересуват от този нов продукт. Можеха да ни изпреварят, докато господин Сайтама се завърне.

— Да не би случайно да подлагате на съмнение работата на господин Сайтама?

— В никакъв случай. Но господин Сайтама не говори френски и не познава Белгия. Той щеше да срещне много повече трудности от Амели-сан.

— Млъкнете. Този отвратителен прагматизъм е достоен само за западняците.

Изречено най-безсрамно в лицето ми, това ми се стори малко прекалено.

— Моля да ми простите недостойното западно поведение. Допуснахме грешка, така да е, но от нея може да се извлече полза и…

Господин Омоши се приближи към мен и страшният му поглед прекъсна фразата ми.

— Предупреждавам ви — това беше вашият първи и последен доклад за „Юмимото“. Поставихте се в много лошо положение. Излезте! Не искам повече да ви виждам!

Не изчаках повторна покана. В коридора още чувах виковете на тази планина от плът и смутеното мълчание на жертвата. После вратата се отвори и господин Тенши се присъедини към мен. Отидохме заедно в кухненския офис, смазани от обидите, които бяхме понесли.

— Простете ми, че ви въвлякох в тази история — каза той.

— Но моля ви, господин Тенши, не се извинявайте! Цял живот ще ви бъда благодарна. Единствен вие тук ми дадохте някакъв шанс. Това беше смело и великодушно от ваша страна. От самото начало знаех, че е така. Сега, след всичко, което ви се стовари на главата, го знам още по-добре. Но мисля, че надценихте шефовете — не трябваше да им казвате, че аз съм направила доклада.

Той ме погледна изненадан.

— Не съм им казал аз. Припомнете си нашия разговор — смятах дискретно да съобщя това на господин Ханеда, а не на господин Омоши, с когото нямаше нищо да постигнем.

— Значи господин Сайто е казал на вицепрезидента? Ама че мръсник, ама че глупак! Можеше да се отърве от мен, така и двамата щяхме да сме доволни, но не, трябвало е да…

— Не говорете така за господин Сайто. Той не е толкова лош, колкото си мислите. И не той ни е издал. Видях бележката на бюрото на господин Омоши и знам кой я е написал.

— Господин Сайтама?

— Не. Трябва ли изобщо да ви казвам кой?

— Трябва!

Той въздъхна.

— Бележката беше подписана от госпожица Мори.

Все едно че ме бяха ударили с нещо тежко по главата.

— Фубуки? Не е възможно.

Господин Тенши мълчеше.

— Не вярвам! — продължих. — Най-вероятно подлият Сайто й е наредил да напише тази бележка. Той дори няма куража да издаде някого и го прави чрез други!

— Грешите по отношение на господин Сайто. Той е задръстен, комплексиран, малко тъповат, но не е лош човек и никога не би ни предал на гнева на вицепрезидента.

— Но Фубуки не е способна на това!

Господин Тенши отново въздъхна.

— Защо ще направи такова нещо? — продължих. — Да не би да ви мрази?

— О, не. Тя не го е направила, за да навреди на мен, а на вас. Аз не губя нищо. Но вие губите шанса си да напреднете във фирмата, и то за много дълго време.

— Нищо не разбирам! Тя винаги се е държала приятелски с мен.

— Да, докато оправяхте календарите и фотокопирахте правилника на клуба по голф.

— Но аз не бих могла да заема мястото й!

— Точно така. Тя не се е страхувала от това.

— Тогава защо ме е издала? Какво й е пречело това, че работя за вас?

— Госпожица Мори доста се измъчи, докато заеме сегашния си пост. Явно е сметнала за недопустимо вие да се издигнете само десет седмици след постъпването си в компанията.

— Направо не ми се вярва. Би било толкова подло от нейна страна.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че тя наистина се е измъчила през първите си години тук.

— И иска да ми се случи същото! Жалка история. Трябва да говоря с нея.

— Мислите ли?

— Разбира се. Как иначе могат да се уредят нещата?

— Преди малко, когато господин Омоши ни заливаше с обиди, вие се опитахте да му говорите. Успяхте ли да уредите нещата?

— Сигурно е, че ако не се разговаря, проблемите никога няма да бъдат решени.

— Още по-сигурно ми изглежда, че ако разговаряте, рискувате да усложните положението.

— Бъдете спокоен, няма да ви замесвам. Но трябва да говоря с Фубуки. Иначе ще се поболея.

Госпожица Мори прие предложението ме с любезно удивление. Заседателната зала беше свободна и ние се настанихме там.

Започнах с тих, спокоен глас.

— Мислех, че сме приятелки. Нищо не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Нима ще отричате, че сте ме издали?

— Нямам какво да отричам. Спазих правилника.

— И правилникът е по-важен за вас от приятелството?

— Приятелство е силно казано. Да кажем по-скоро „добри отношения между колежки“.

Тя произнасяше тези ужасни фрази с любезно и простодушно спокойствие.

— Разбирам. Мислите ли, че отношенията ни ще останат добри след това, което направихте?

— Ако се извините, няма да бъда злопаметна.

— Признавам, че имате чувство за хумор, Фубуки.

— Това е невероятно. Държите се така, сякаш някой ви е засегнал, докато всъщност вие сте извършили груба грешка.

Имах неблагоразумието да й отвърна иронично.

— Чудна работа, мислех, че японците се различават от китайците.

Тя ме погледна с неразбиране. Продължих:

— Доносничеството не е чакало комунизма, за да се превърне в ценност за китайците. Китайците от Сингапур например насърчават децата си да предават другарчетата си. Мислех, че японците държат на честта.

Допуснах стратегическата грешка да я ядосам.

Тя се усмихна.

— Мислите ли, че можете да ми давате уроци по морал?

— Фубуки, защо според вас поисках да разговаряме?

— Не сте си давали сметка какво правите.

— Не допускате ли, че съм искала да си изгладим отношенията?

— И така да е, извинете се и ще ги изгладим.

Въздъхнах.

— Вие сте интелигентна и чувствителна жена. Защо се правите, че не разбирате?

— Не мислете, че сте толкова трудна за разбиране.

— Още по-добре. Значи разбирате негодуванието ми.

— Разбирам го, но не го одобрявам. Не вие, а аз имам причини да негодувам. Бяхте се устремили към повишение, на каквото нямахте никакво право.

— Да речем, че е така. Но какво ви засяга това? Моят шанс с нищо не би ви навредил.

— Аз съм на двайсет и девет години, а вие на двайсет и две. Заемам този пост от миналата година и съм се борила за него години наред. А вие си бяхте въобразили, че ще стигнете до подобен ранг за няколко седмици!

— Значи това било! Искате и аз да страдам. Не понасяте късмета на другите. Но това е детинско!

Тя се засмя презрително.

— А да си усложнявате още повече положението, както правите в момента, да не би да е признак за зрелост? Аз съм ви началничка. Мислите ли, че имате право да ми говорите така грубо?

— Да, вие сте ми началничка. Знам, че нямам никакви права. Но исках да сте наясно колко съм разочарована. Имах толкова високо мнение за вас.

Чух елегантния й смях.

— А аз не съм разочарована. Никога не съм имала добро мнение за вас.

На другата сутрин, когато пристигнах в „Юмимото“, госпожица Мори ме осведоми за новите ми задължения.

— Няма да се местите в друг отдел. Оставате тук, в счетоводството.

Стана ми смешно.

— Аз? Счетоводителка? А защо не и акробат?

— Счетоводителка е силно казано. Не смятам, че сте способна на такава работа — усмихна се тя снизходително.

После ми показа едно голямо чекмедже, пълно с фактури от последните седмици, и един шкаф, където бяха подредени папки с инициалите на единайсетте отдела на „Юмимото“.

— Работата ви е съвършено проста и следователно напълно във възможностите ви — обясни ми тя с наставнически тон. — Първо трябва да подредите фактурите по дати. След това ще определите коя за кой отдел е. Да вземем ето тази: 11 милиона за финландски ементал, виж ти, каква забавна случайност, тази фактура е за отдел „Млечни продукти“. Взимате папката МП и нанасяте в колоните датата, името на компанията, сумата. Когато приключите, прибирате фактурите в това чекмедже.

Признах, че не беше сложно, след което изразих учудването си.

— Не използвате ли компютри?

— Използваме. В края на месеца господин Унажи ще въведе в компютъра нанесените от вас данни — това ще му спести време.

През първите дни понякога се колебаех за кой отдел е дадена фактура. Питах Фубуки, която ми отговаряше с отегчена любезност.

— Реминг LTD какво е?

— Фирма за цветни метали. Отдел ЦМ.

— Гунцер GMBH?

— Производител на химически продукти. Отдел ХП.

Скоро научих всички компании и отделите, към които се водеха. Задачата ми се струваше все по-лесна. Вярно, че беше забележително скучна, но това не ми беше неприятно, тъй като ми позволяваше да мисля за друго. Докато описвах фактурите, често вдигах глава и се любувах на прекрасното лице на моята предателка.

Седмиците минаваха и аз съвсем се успокоих. Наричах новото си състояние безгрижието на деловодителката. Работата ми не беше много по-различна от тази на средновековния монах, прекарващ времето си в преписване. И аз по цели дни преписвах думи и цифри. Мозъкът ми се радваше на невероятното безделие и на изключителния покой. Беше нещо като счетоводен дзен. Изненадана се хващах да мисля, че не бих имала нищо против да отдам останалите четирийсет години от живота си на подобно сладостно оглупяване.

Бях допуснала глупостта да завърша висше образование, а ето че мозъкът ми се наслаждаваше на затъпяващо занимание, в което нямаше нищо интелектуално. Вече знаех, че съм предопределена да съзерцавам. Какво щастие е да пишеш цифри, съзерцавайки красотата.

Фубуки беше права — щях да сбъркам, ако се насочех към господин Тенши. Излишно бе да се заблуждавам — напразно бях написала онзи доклад. Нямах дух на завоевател, а на кротко пасяща в полето на фактурите крава, чакаща да мине влакът на снизхождението. Колко беше хубаво да се живее без гордост и без интелект. Спях дълбок зимен сън.

В края на месеца господин Унажи взе обработените от мен данни, за да ги въведе в компютъра. Необходими му бяха два дни, за да препише нанесените в колоните цифри и думи. Изпитвах смешна гордост от това, че съм важно звено от веригата.

Случайността — или може би съдбата — пожела господин Унажи да остави за накрая фактурите на отдел „Химически продукти“. Както и за първите десет счетоводни книги, той започна да чука по клавишите. След няколко минути работа го чух да възклицава:

— Не може да бъде! Не може да бъде!

Докато бясно отгръщаше страниците, постепенно го обхвана нервен смях, който прерасна в истински кикот. Четирийсетте служители от огромната зала го гледаха онемели. Почувствах се зле.

Фубуки се надигна и изтича при него. Господин Унажи й показа няколко неща, виейки от смях. Тя се обърна и ме изгледа, без да споделя веселието му. След това ме извика. Беше пребледняла от гняв.

— Какво е това? — попита ме сухо и ми показа един ред от текста.

Прочетох го.

— Ами това е фактура, издадена от GMBH на…

— GMBH? — извика тя.

Четирийсетте служители от счетоводния отдел избухнаха в смях. Нищо не разбирах.

— Можете ли да ми обясните какво значи GMBH? — попита шефката ми и скръсти ръце.

— Немска фирма, с която често работим.

Смеховете се засилиха.

— Не забелязахте ли, че пред тези букви винаги има едно или повече имена? — продължи Фубуки.

— Да, предполагам, че това са различните филиали. Прецених, че не е нужно да задръствам каталога с тези подробности.

Даже смотаният господин Сайто се запревива от смях. Фубуки обаче така и не се усмихна. Лицето й изразяваше възможно най-ужасяващата сдържана ярост. С остър като сабя глас тя отсече:

— Идиотка! Научете най-сетне, че на немски GMBH е това, което е LTD на английски и SA на френски, фирмите, които така блестящо сте объркали, всъщност нямат нищо общо една с друга. Все едно да отбележите само с LTD всички английски, американски и австралийски фирми, с които работим! Колко време ще ни трябва сега, за да оправим грешките ви?

Избрах възможно най-глупавата защита.

— Как са могли германците да измислят толкова дълго съкращение за ограничена отговорност?

— Разбира се, германците са виновни за това, че вие сте толкова глупава!

— Успокойте се, Фубуки, откъде можех да зная…

— Откъде ли? Вашата страна граничи с Германия и вие ме питате откъде сте могли да знаете това, което ние на другия край на планетата знаем?

Едва се въздържах да не изтреса нещо ужасно, но слава богу, запазих го за себе си: „Белгия може и да има граница с Германия, но през последната война Япония имаше с тази страна повече общи неща от една граница.“

Задоволих се покорно да наведа глава.

— Размърдайте се и извадете фактурите, които геният ви е отредил на отдел „Химически продукти“.

Отворих чекмеджето и едва не се разсмях, като видях колко бе наедряло досието „Химически продукти“ благодарение на моето усърдие.

Господин Унажи, госпожица Мори и аз се заловихме за работа. Необходими ни бяха три дни, за да сложим ред във фактурите. И не стига, че вече и без това не ме смятаха за цвете за мирисане, ами се случи и нещо още по-лошо.

Първият му знак бяха леките тръпки, които пробягаха по месестите рамене на добрия Унажи — те означаваха, че всеки момент ще се разсмее. Постепенно вибрациите обхванаха гърдите и гушата му. Когато най-сетне смехът избухна, усетих, че ме побиват тръпки от страх.

Фубуки, вече пребледняла от гняв, попита:

— Какво е направила пак!

Господин Унажи й показа първо една фактура, после счетоводната книга.

Тя закри лицето си с ръце. Доповръща ми се, като си представих какво ме чака.

Двамата отгръщаха страниците и сравняваха нанесеното в колоните с фактурите, Фубуки ме сграбчи за ръката и безмълвно ми показа сумите, изписани с неподражаемия ми почерк.

— Щом се появят повече от четири последователни нули, вече не сте в състояние да препишете цифрата правилно! Всеки път добавяте или изваждате по една нула!

— Я гледай, вярно е.

— Давате ли си сметка колко седмици ще ни трябват, за да коригираме всички грешки?

— Ами хич не е лесно с всички тези нули една след друга…

— Млъкнете!

Тя ме издърпа навън и ме вкара в една празна зала. Затвори вратата.

— Не ви ли е срам?

— Съжалявам — казах жално.

— Не, не съжалявате! Мислите ли, че можете да ме заблудите? Направили сте всички тези недопустими грешки, за да ми отмъстите.

— Кълна ви се, че не е така!

— Знам, че е така. Толкова ви е яд, задето ви обадих на вицепрезидента, че сте решили да ме направите за смях пред всички.

— Себе си правя за смях, не вас.

— Аз съм ви пряк началник и всички знаят, че аз ви дадох тази работа. Значи съм отговорна за постъпките ви. И това ви е добре известно. Държите се долно като всички останали западняци — поставяте личната си суета над интересите на компанията. За да ми отмъстите, не се поколебахте да саботирате счетоводството на „Юмимото“, като прекрасно знаехте, че това ще се стовари на моята глава!

— Нищо не съм знаела и не съм правила грешки нарочно!

— Хайде, хайде! Известно ми е, че не сте особено интелигентна. Но никой не може да е чак толкова глупав, че да допусне такива грешки.

— Може. Аз мога.

— Стига! Знам, че лъжете.

— Фубуки, давам ви честната си дума, че не съм преписвала нарочно погрешно.

— Честна дума! Какво знаете вие за честта? — Тя се изсмя презрително.

— Представете си, честта съществува и на Запад.

— Така ли? Да не би да намирате за достойно най-безсрамно да се представяте за глупачка?

— Не мисля, че съм толкова глупава.

— Едно от двете: или сте предателка, или сте малоумна. Няма трета възможност.

— Има. Това съм аз. Съществуват нормални хора, които са неспособни да преписват колони от цифри.

— Не и в Япония.

— Не се съмнявам в японското превъзходство — казах, като си придадох дълбоко разкаян вид.

— Ако сте от категорията на умствено недоразвитите, трябваше да ми го кажете, за да не ви давам тази задача.

— Не знаех, че съм от тази категория. Никога досега не съм преписвала колони от цифри.

— Странен недъг все пак. Не е нужна интелигентност, за да се преписват цифри.

— Точно така. Мисля, че това е проблемът на хората от моя тип. Ако нищо не провокира нашата интелигентност, тя заспива. Оттам идват грешките.

Лицето на Фубуки най-после омекна, войнственото му изражение се замени с развеселено учудване.

— Интелигентността ви има нужда от предизвикателство? Колко ексцентрично!

— Напротив, съвсем нормално е.

— Добре, ще помисля за някоя работа, която да задейства интелигентността ви — каза моята началничка.

Разговорът ни очевидно я забавляваше.

— Може ли междувременно да помогна на господин Унажи в поправките?

— В никакъв случай! Вече нанесохте достатъчно щети!

Не знам колко време е било необходимо на нещастния ми колега да сложи ред в създадения от мен хаос, но на госпожица Мори й трябваха два дни, за да ми намери занимание по възможностите ми.

Дебела папка ме чакаше на бюрото.

— Ще проверявате отчетите от командировките — ми каза Фубуки.

— Пак счетоводство? Но нали се разбра, че не ме бива за тази работа!

— Това е друго. Тук ще имате нужда от вашата интелигентност — уточни тя с подигравателна усмивка и отвори папката.

— Ето например отчета на господин Ширанаи за разноските му от командировката до Дюселдорф. Тези суми трябва да му бъдат изплатени. Вашата работа ще бъде да проверите всяка цифра и да направите възражение, ако полученият резултат се различава с повече от една йена от този на господин Ширанаи. Тъй като повечето фактури са за немски марки, ще трябва да имате предвид курса на йената към марката на съответната дата. Не забравяйте, че курсът се мени всеки ден.

Така започна един от най-страшните кошмари в живота ми. От момента, в който ми бе поверена новата задача, загубих представа за времето и добих представа за безкрайността на мъчението. Нито веднъж, ама нито веднъж не успях да получа резултат, ако не същия, то поне близък до този в отчетите. Например, ако служителят бе изчислил, че компанията „Юмимото“ му дължи 93 327 йени, аз получавах 15 211 или пък 172 045. Бързо ми стана ясно, че грешките са в моя лагер.

В края на първия ден казах на Фубуки:

— Мисля, че съм неспособна да свърша тази работа.

— Но това е работа, която провокира интелигентността — отвърна ми тя неумолимо.

— Не мога да се справя — признах си отчаяно.

— Ще свикнете.

Не свикнах. Оказа се, че наистина не съм в състояние да извърша както трябва тези операции независимо от усилията, които полагах.

Моята началничка реши да ми покаже колко е лесно. Тя избра един отчет и затрака с главозамайваща бързина по клавишите на джобния си калкулатор, без дори да ги поглежда. За четири минути беше приключила.

— Получих същия резултат като господин Сайтама с разлика от една йена. — И положи печата си върху отчета.

Захванах се отново да смятам, потресена от тази нова несправедливост на природата. Дванайсет часа не ми стигаха, за да направя това, което Фубуки извърши за нула време.

Измина неопределено количество дни и тя забеляза, че все още не съм обработила нито един от отчетите.

— Нито един! — възкликна тя.

— Така е — казах в очакване на наказанието.

За мое нещастие тя се задоволи да ми посочи календара.

— Не забравяйте, че трябва да приключите с всички отчети до края на месеца.

Предпочитах я, когато крещеше.

Дните течаха. Бях в ада — вълни от числа със запетайки и десетични знаци се разбиваха в лицето ми и се превръщаха в мътна мъгла, в която не можех да различа нищо. Очният лекар ме увери, че проблемът не е в зрението ми.

Цифрите, от чиято спокойна питагоровска красота винаги се бях възхищавала, станаха моят най-зъл враг. Калкулаторът също не ми мислеше доброто. Към психомоторните ми недъзи се прибави още един — след пет минути работа с клавишите започвах да усещам как ръката ми като че ли потъва в гъсто и лепкаво картофено пюре. Четири от пръстите ми отказваха да помръднат, само показалецът успяваше все още да докосва клавишите необяснимо бавно и несръчно.

Като се има предвид, че към този феномен се прибавяше крайното ми неумение да боравя с цифри, мисля, че така, както седях с калкулатора в ръка, представлявах наистина изумителна гледка. Най-напред поглеждах числото с учудването на Робинзон Крузо, срещнал туземец на необитаемия си остров. После скованата ми ръка се опитваше да го възпроизведе с помощта на клавишите. Въртях глава ту към екранчето на калкулатора, ту към фактурата, за да се уверя, че не съм изпуснала по пътя някоя запетайка или нула. Най-поразителното беше, че тези добросъвестни проверки не ми пречеха да допускам колосални грешки.