Изумление и трепет

Един ден, както нещастно си траках по клавишите, вдигнах очи и видях отчаянието в погледа на Фубуки.

— Какъв ви е всъщност проблемът? — попита тя.

За да я успокоя, й разказах за синдрома на картофеното пюре, което парализираше ръката ми. Мислех, че с тази история ще й стана симпатична.

Единственият резултат бе следното заключение, което прочетох в прекрасните й очи: „Ясно — тя наистина е умствено недоразвита! Това обяснява нещата.“

Краят на месеца наближаваше, а папката оставаше все така дебела.

— Сигурна ли сте, че не го правите нарочно?

— Напълно сигурна.

— Има ли много хора… като вас във вашата страна?

Бях първата белгийка, която срещаше. В пристъп на национална гордост казах истината:

— Нито един белгиец не прилича на мен.

— Пак добре. — Избухнах в смях.

— Кое е толкова смешно?

— Никога ли не са ви казвали, Фубуки, че е недостойно да се нагрубяват умствено недоразвитите?

— Казвали са ми, но не ме бяха предупредили, че един от тях ще ми бъде подчинен.

Продължавах да се кикотя.

— Не разбирам какво ви разсмива толкова.

— Това е проява на психомоторната ми болест.

— По-добре се съсредоточете над работата.

На двайсет и осми й съобщих, че съм решила да не се прибирам вкъщи.

— С ваше разрешение ще прекарам нощта тук, на поста си.

— Да не би мозъкът ви да е по-ефикасен на тъмно?

— Да се надяваме. Може би тази нова трудност ще го накара да се размърда.

Лесно получих съгласието й. Не беше рядкост служител да остане да работи през нощта, за да спази някой наближаващ срок.

— Мислите ли, че една нощ ще ви стигне?

— Със сигурност не. Няма да се прибирам до трийсет и първи.

Показах й раницата си.

— Взела съм си каквото ми трябва.

Почувствах някакво опиянение, когато останах сама в „Юмимото“. Но ми мина, щом си дадох сметка, че мозъкът ми си е все същият и изобщо не функционира по-добре нощем. Работих без почивка, ала настървението ми не даде никакъв резултат.

В четири часа сутринта отидох да се измия и преоблека. Изпих един силен чай и се върнах на бюрото си.

Първите служители пристигнаха в седем, Фубуки дойде един час по-късно, отправи поглед към мястото, където трябваше да подредя проверените фактури, видя, че там все още няма нищо, и поклати глава.

Втора безсънна нощ. Ситуацията оставаше непроменена. В главата ми беше пълна бъркотия, но не се отчайвах. Чувствах у себе си непонятен оптимизъм, който ми вдъхваше дързост. През деня, без да се откъсвам от изчисленията си, дръпнах на Фубуки следната нелепа реч:

— Във вашето име има сняг. В японския вариант на моето има дъжд. Това ми изглежда напълно уместно. Разликата между нас двете е като тази между снега и дъжда. Но това не пречи да сме направени от един и същ материал.

— Нима наистина намирате, че има място за сравнение между нас?

Разсмях се. Всъщност поради липсата на сън се смеех на най-малкото нещо. Понякога ме налягаше умора и отчаяние, но бързо си възвръщах доброто настроение.

Като делвата на Данаидите мозъкът ми пропускаше през себе си цифрите и ги оставяше да изтекат през пробитото му дъно. Чувствах се като някой счетоводен Сизиф и точно като митичния герой никога не унивах. Започвах наново неумолимите операции — за стотен, за хиляден път. Длъжна съм пътьом да спомена едно чудо: това, че бърках хиляди пъти, щеше да е отчайващо като монотонна музика, ако грешките ми не бяха винаги различни — правех едно и също изчисление, а получавах хиляда различни резултата. Явно бях гениална.

От време на време, между две сметки, вдигах глава, за да се полюбувам на жената, която ме вкара в тази беля. Красотата й ме изумяваше. Не харесвах единствено безупречно подравнените й средно дълги коси, които сякаш казваха: „Аз съм делова жена.“ Отдавах се на приятното упражнение да я разрошвам мислено. Връщах свободата на блестящите й черни коси, прекарвайки през тях нематериални пръсти. Понякога прекалявах и косите й изглеждаха като след луда любовна нощ. Много й отиваше.

Веднъж Фубуки ме изненада, докато упражнявах занаята на въображаема фризьорка.

— Защо ме гледате така?

— Мислех си, че на японски „коси“ и „бог“ се произнасят по един и същ начин.

— „Хартия“ също, не забравяйте. Гледайте си вашите хартийки.

Умственото ми състояние се влошаваше с всеки изминал час. Все по-малко знаех какво да казвам и какво да не казвам. Докато търсех курса на шведската крона от 20 февруари 1990 година, устата ми от само себе си заговори.

— Каква искахте да станете, когато бяхте малка?

— Шампионка по стрелба с лък.

— Това би ви подхождало!

Не изчаках да ми зададе същия въпрос и продължих:

— Аз, когато бях малка, исках да стана Господ. Господ на християните. Някъде към петгодишна разбрах, че това е неосъществимо. Поразредих виното и реших да стана Христос. Представях си как умирам на кръста в името на цялото човечество. На седем години си дадох сметка, че това също не може да ми се случи. Спрях се на по-скромна мечта — да стана мъченица, но и тя не се сбъдна.

— И после?

— После, както сама знаете, станах счетоводителка в „Юмимото“. Мисля, че не мога да сляза по-ниско.

— Така ли мислите? — попита Фубуки странно усмихната.

Дойде нощта на трийсети срещу трийсет и първи, Фубуки си тръгна последна. Чудех се как още не ме е изхвърлила — нали беше повече от ясно, че няма да свърша и една стотна от възложената ми работа?

Отново останах сама. Трета поредна безсънна нощ в огромната канцелария. Смятах с калкулатора и записвах все по-нелепите резултати.

Тогава се случи нещо изключително — разсъдъкът ми премина от другата страна.

И оковите ми изведнъж паднаха. Надигнах се. Бях свободна. Никога преди не се бях чувствала толкова свободна. Отидох до големия прозорец. Далече долу светеше големият град. Светът бе в краката ми. Бях Господ. Хвърлих тялото си през прозореца.

Изгасих неоновото осветление. Светлината на града ми бе достатъчна.

Отидох в кухнята, взех си една кока-кола и я изпих на един дъх. Върнах се в счетоводния отдел, събух обувките си и ги захвърлих встрани. Скочих върху едно бюро, после запрескачах от бюро на бюро, надавайки радостни викове.

Бях толкова лека, че чувствах дрехите си ужасно тежки. Свалих ги една по една и ги разхвърлих около мен. Когато останах гола, се изправих на главата си — нещо, което никога не ми се бе удавало. След това походих на ръце по долепените едно в друго бюра. После изпълних превъзходен скок и се приземих на стола на моята началничка.

Фубуки, аз съм Господ. Може да не вярваш в мен, но съм Господ. Вярно е, че ти командваш, но това не е кой знае какво. Аз царувам! Властта не ме интересува. Да се царува е толкова по-хубаво. Ти нямаш понятие за моята слава. Славата е прекрасно нещо. Ангелите свирят на тръба в моя чест. Никога не са ме славили толкова, колкото през тази нощ. Това е благодарение на теб. Само ако знаеше, че работиш за моята слава! Пилат Понтийски също не е знаел, че работи за славата на Христос. Христос сред маслиновите дръвчета. Аз съм Христос сред гора от настръхнали компютри.

Гледам твоя компютър, Фубуки. Той е голям и прекрасен. В тъмното прилича на статуя от Великденските острови. Полунощ премина — вече е петък. Свети петък за мен, денят на Венера за французите и денят на златото за японците. Но какво ли общо може да има между юдео-християнското страдание, латинската похот и японското преклонение пред благородния метал?

Откакто напуснах светския живот и влязох в ордена на съзерцателите, времето загуби всякаква плътност и се превърна в калкулатор, с който получавам само грешни резултати. Мисля, че днес е Великден. От височината на моята Вавилонска кула гледам към парка „Уено“ и виждам заснежени дървета: цъфнали череши — да, трябва да е Великден.

Колкото Коледа ме потиска, толкова Великден ме изпълва с радост. Бог, приел лика на бебе — жалка гледка. Виж, нещастникът, превърнал се в Бог, е съвсем друга работа. Прегръщам компютъра на Фубуки и го обсипвам с целувки. Аз също съм една прикована на кръста нещастница. Това, което ми харесва в разпятието, е, че слага край на всичко. Най-после ще престана да страдам. Нанесоха ми толкова много удари с цифри, че по тялото ми не остана място дори за една десетична запетая. Със сабя ще отрежат главата ми и ще престана да чувствам.

Голяма работа е да знаеш кога ще умреш. Можеш да се организираш и да превърнеш последния си ден в произведение на изкуството. Утре сутринта моите палачи ще пристигнат и аз ще им кажа: „Съгреших. Убийте ме. Последната ми воля е Фубуки да ме умъртви. Нека ми отвинти главата като на мелничка за чер пипер. Вземете и яжте, защото това е моят пипер, който ще се посипе за вас, за цялото човечество, черният пипер на новото и вечно единение. И кихайте в моя памет.“

Изведнъж ми става студено. Колкото и да стискам компютъра в прегръдките си, не мога да се стопля. Обличам се. Зъбите ми продължават да тракат, лягам на пода и изсипвам върху себе си съдържани ето на кошчето за боклук. Загубвам съзнание.

Някой крещи над мен. Отварям очи и виждам боклуци. Затварям очи. Отново потъвам в бездната.

Чувам нежния глас на Фубуки:

— Съвсем в нейния стил. Покрила се е с боклуци, за да не можем да я докоснем. Станала е недосегаема. Тя така действа. Няма никакво достойнство. Когато й казвам, че е глупава, ми отговаря, че положението всъщност е още по-страшно, защото е умствено недоразвита. Сама се подлага на унижения. Мисли си, че това я предпазва. Но се лъже.

Искам да обясня, че съм се опитала да се предпазя от студа. Но нямам сили да говоря. Стоя на топло под боклуците на „Юмимото“. Отново се унасям.

Дойдох на себе си. През пласта смачкана хартия, тенекиени кутии и угасени в кока-кола фасове забелязах часовника, който показваше десет часа.

Надигнах се. Никой не смееше да ме погледне освен Фубуки, която студено каза:

— Следващия път, когато решите да се маскирате като просяк, не го правете в нашето предприятие. Има си метро за това.

Страшно засрамена си взех чантата, отидох в тоалетната, където се преоблякох и си измих главата. Когато се върнах, чистачката вече бе заличила следите от моята лудост.

— Исках аз да почистя — казах смутено.

— Нямаше да е зле — изкоментира Фубуки. — Това поне трябва да ви е по силите.

— Намеквате за проверката, която ми възложихте. Имате право. Тя е над възможностите ми. Заявявам ви го тържествено: отказвам се от тази задача.

— Доста време ви трябваше, за да се решите — забеляза тя подигравателно.

„Значи това било — помислих. — Искала е аз да го кажа. Разбира се, така е много по-унизително.“

— Крайният срок е довечера — напомних.

— Дайте ми папката.

След двайсет минути беше приключила с изчисленията.

През целия ден се чувствах като зомби. Все едно бях препила. Бюрото ми беше покрито с купища листа, пълни с грешки. Хвърлях ги в кошчето един по един.

Наблюдавах как Фубуки работи на компютъра си и едва сдържах смеха си. Виждах се седнала гола на клавиатурата и обхванала машината с ръце и крака. Сега младата жена бе поставила пръстите си на клавишите. За първи път почувствах интерес към информатиката.

Няколкото часа сън под боклуците не успяха да ме изтръгнат от кашата, в която цифрите бяха превърнали мозъка ми. Джапах из нея и напразно търсех труповете на умствените си устои. И все пак вече предвкусвах чудото на очакващата ме почивка — за първи път от безкрайни седмици насам не траках по клавишите на калкулатора.

Преоткривах света без цифри. Така, както има аналфабети, трябва да има и анаритмети, за да може да се назове драмата на хората от моя вид.

Завърнах се във времето. Странно, че след безумната ми нощ нещата продължиха, като че ли нищо не се бе случило. Вярно, че никой не ме видя да тичам гола по бюрата и да вървя на ръцете си, нито пък да мляскам един невинен компютър, но все пак ме намериха заспала под боклуците. В друга държава можеха и да ме изхвърлят за подобна постъпка.

В това има една особена логика — в страните с авторитарни режими съществуват невероятни отклонения в поведението и оттам — относителна търпимост към най-стряскащите човешки странности. Никой не може да твърди, че знае какво представлява ексцентрикът, ако не е срещал японец-ексцентрик. Бях заспала под боклуците. Е, и? И по-страшни неща са се случвали. Япония е страна, в която знаят какво значи „да рухнеш“.

Опитвах се отново да бъда полезна. С безкрайна наслада приготвях чай и кафе. Тези обикновени жестове, които не представляваха никаква трудност за клетия ми мозък, сглобяваха разпадналите му се части.

По най-дискретния възможен начин се заех отново с календарите. Толкова се страхувах да не ме върнат към цифрите, че се стараех да изглеждам заета през целия работен ден.

Междувременно се случи едно събитие — срещнах Господ. Гадният вицепрезидент ми бе поръчал една бира, явно намираше, че не е достатъчно дебел. Занесох му я с учтиво отвращение. Тъкмо напусках леговището на дебелака, когато съседната врата се отвори и аз почти се сблъсках с президента.

Изгледахме се смаяно. За мен това беше разбираемо — най-сетне виждах с очите си Господа на „Юмимото“. Но неговото учудване беше по-трудно обяснимо — знаеше ли изобщо, че съществувам? Изглежда, че да, тъй като след миг възкликна с неописуемо благороден глас:

— Вие сигурно сте Амели-сан?

Усмихна се и ми подаде ръка. Бях толкова слисана, че не можех да издам нито звук. Господин Ханеда беше на около петдесет години. Тялото и лицето му бяха изключително изящни. Излъчваше доброта и хармония. Гледаше ме с такава искрена топлота, че загубих и малкото самообладание, което ми оставаше.

Господин Ханеда продължи пътя си, а аз останах сама в коридора. Не можех да помръдна. Значи президентът на този център за инквизиции, където всеки ден понасях абсурдни унижения и бях обект на всеобщо презрение, значи повелителят на преизподнята бил това прекрасно същество, тази възвишена душа!

Нищо не разбирах. Предприятие, ръководено от човек, излъчващ толкова благородство, би трябвало да е самият рай и в него да царят изтънченост и доброта! Каква беше тази мистерия? Възможно ли бе Господ да властва над ада?

Все още бях вцепенена от удивление, когато изведнъж получих отговор на въпросите си. Вратата зад мен се отвори и чух гадния глас на огромния Омоши:

— Какво още правите тук? Не ви плащаме, за да се мотаете из коридорите!

Всичко ми стана ясно: в компанията „Юмимото“ Господ беше президент, а Сатаната — вицепрезидент.

Фубуки не беше нито господ, нито дявол. Тя беше японка.

Не всички японки са хубави. Но когато някоя реши да е хубава, другите да му мислят.

Всяка красота е покъртителна, но японската красота е още по-покъртителна. Първо, защото лилиевият тен, изящните очи, неподражаемите ноздри, изрисуваните устни, сложната мекота на чертите могат да засенчат и най-добре оформените лица.

Второ, защото маниерите стилизират красотата и я превръщат в недостъпно за човешкия разум произведение на изкуството.

Накрая и най-вече, защото красота, устояла на толкова физически и психически натиск, на толкова мачкане, насилие, абсурдни забрани, догми, садизъм, задушаване, унижения — подобна красота е подвиг.

Не че японката е някаква жертва, съвсем не. Тя далеч не е най-ощетената измежду жените на планетата. Властта й е голяма, знам го от опит.

Не. Ако трябва да се възхищаваме на японката — а трябва, — то е, защото не се самоубива. Още от най-ранното й детство започват да заговорничат срещу нея. Гипсират мозъка й: „Ако на двайсет и пет години още не си се омъжила, смятай се за опозорена“, „Ако се смееш, значи не си изискана“, „Ако лицето ти изрази някакво чувство, значи си вулгарна“, „Ако споменеш който и да е косъм по тялото си, значи си гнусна“, „Ако допуснеш някое момче да те целуне на публично място, значи си курва“, „Ако ядеш с удоволствие, значи си свиня“, „Ако ти е приятно да спиш, значи си крава“ и така нататък. Тези правила биха изглеждали забавни, ако не проникваха дълбоко в духа.

Защото в крайна сметка това, което японката научава от тези нелепи догми, е, че не трябва да очаква нищо хубаво от живота. Не се надявай да се наслаждаваш, защото удоволствието ще те унищожи. Не се надявай да изпиташ любовта, защото не я заслужаваш — ако някой те обича, то ще е заради това, което му се струва, че си, а не заради това, което си наистина. Не се надявай, че животът ще ти донесе каквото и да било, защото с всяка изминала година той ще ти отнема по нещо. Не се надявай даже на спокойствие, защото нямаш никаква причина да си спокойна.

Надявай се да работиш. Като се има предвид полът ти, малко вероятно е да направиш кариера, но надявай се да служиш на предприятието си. Ще работиш за пари, които няма да ти донесат никаква радост, но които могат да ти придадат стойност в случай на брак например, защото едва ли смяташ, че някой ще те пожелае заради личните ти качества.

Остава ти надеждата да живееш дълго, в което няма нищо примамливо, и да не се опозориш, което е самоцел. Тук свършва списъкът на законните ти надежди.

И започва нескончаемият низ на безплодните ти задължения. Трябва да си безупречна, защото това се разбира от само себе си. Да си безупречна значи просто да си безупречна — това няма да ти донесе гордост, още по-малко удоволствие.

Не бих могла да изброя всичките ти задължения, тъй като те изпълват всяка минута от живота ти. Например, когато си в тоалетната със скромната надежда да облекчиш мехура си, ще трябва да внимаваш никой да не чуе звука на струята, така че гледай да го заглушиш, като пуснеш водата.

Нарочно давам този пример, за да разбереш следното: щом даже в тази интимна и незначителна дейност има правила, какво остава за важните моменти от живота ти?

Гладна ли си? Яж съвсем по малко, защото трябва да си слаба. Но не заради удоволствието да видиш как мъжете се обръщат след теб на улицата — те няма да го правят, — а защото е срамно да си закръглена.

Длъжна си да бъдеш хубава. Ако го постигнеш, това няма да ти доставя никаква радост. Само европейците биха ти направили комплимент, а известно е, че тези хора нямат вкус. Ако съзерцаваш красотата си в огледалото, прави го със страх, а не с удоволствие, защото красотата ще ти донесе само ужаса, че ще я загубиш. Ако си хубаво момиче, няма да си кой знае какво; ако не си, ще бъдеш кръгла нула.

Длъжна си да се омъжиш, за предпочитане преди да навършиш двайсет и пет години, когато изтича срокът ти на годност. Мъжът ти няма да те дари с любов, освен ако не е малоумен, но щастие ли е да те обича малоумен? Впрочем дали те обича, или не, е без значение, тъй като и без това няма да го виждаш. В два часа през нощта един изтощен мъж, често пиян, ще се срива в брачното ложе, което ще напуска в шест сутринта, без да сте разменили и дума.

Длъжна си да имаш деца, които ще боготвориш до третия им рожден ден, когато грубо ще ги изхвърлиш от рая и ще ги запишеш в казармата. Там ще престоят от три до осемнайсет години и от двайсет и пет до края на живота си. Ще бъдат нещастни, защото през първите си три години са познали щастието.

Намираш, че това е ужасно? Не си първата, която мисли така. Посестримите ти го говорят от 1960-а година насам, но виждаш, че нищо не са постигнали. Сигурно и ти като тях ще се разбунтуваш през единствения свободен период от живота си — между осемнайсет и двайсет и пет. Но когато станеш на двайсет и пет, внезапно ще забележиш, че още не си омъжена и ще се засрамиш. Ще зарежеш ексцентричните си дрехи, за да облечеш спретнат костюм и да обуеш гротескни обувки, ще подчиниш великолепната си лъскава коса на четката и сешоара и ще почувстваш облекчение, ако някой, съпруг или началник, прояви интерес към теб.

В малко вероятния случай на брак по любов ще бъдеш още по-нещастна, тъй като съпругът ти ще страда. По-добре е да не го обичаш. Така ще останеш безразлична към рухването на идеалите му. Защото той все още има такива. Надявал се е например, че ще бъде обичан от жена. Но бързо ще разбере, че не го обичаш. И как би могла с това гипсирано сърце? Можеш да обичаш някого само ако са те възпитали лошо. В първите дни на брака ще се преструваш на влюбена — трябва да ти се признае, че в преструвките си ненадмината.

Длъжна си да се жертваш за другите. Не си мисли обаче, че това ще ги ощастливи. То само ще им позволи да не се срамуват от теб. Нямаш никакъв шанс нито да си щастлива, нито да направиш другите щастливи.

И ако по изключение се разминеш с някоя от тези заповеди, не си и помисляй да ликуваш. Кажи си по-скоро, че се заблуждаваш. Така и така бързо ще ти стане ясно, че победата ти може да е само временна. И не се наслаждавай на момента — остави тези глупости на европейците. Мигът не е нищо, животът ти не е нищо. Нищо по-кратко от десет хиляди години няма значение.

Ако това може да те утеши, знай, че никой не те смята за по-малко интелигентна от мъжа. Ти си блестяща, това е повече от очевидно, дори за тези, които те унижават. Но дали това е наистина утеха? Поне да те мислеха за по-нисша от мъжа, тогава щеше да знаеш защо си в ада и да се бориш, за да докажеш интелекта си. Но всички са наясно, че си равна на мъжа и дори го превъзхождаш, затова цялата тази преизподня ти изглежда абсурдна и няма път, по който да избягаш от нея.

Не, има един. Един-единствен, на който имаш пълно право, освен ако не си направила глупостта да приемеш християнството — можеш да се самоубиеш. Знаем, че в Япония това е достоен акт. Но не си въобразявай, че в отвъдното ще откриеш жизнерадостния рай, описан от симпатичните западняци. Там няма нищо чак толкова прекрасно. По-добре си помисли за посмъртната си репутация. Ако се самоубиеш, тя ще бъде блестяща и близките ти ще се гордеят с теб. Ще заемеш централно място в семейната гробница — това е най-висшата надежда, която човек може да храни.

Разбира се, може и да не се самоубиеш. Но в такъв случай рано или късно няма да издържиш и ще се отдадеш на някое безчестие — ще си намериш любовник или ще започнеш да плюскаш, или ще станеш мързелива — знае ли човек? Установено е, че човекът изобщо и жената в частност не могат да живеят дълго време, без да кривнат по пътя на плътските наслади. Това е възмутително, но не от гледна точка на пуританизма — далеч сме от тази американска фикс-идея.

Удоволствието трябва да се избягва, защото предизвиква потене. А няма нищо по-срамно от потта. Ако се тъпчеш с вряла юфка, ако се отдаваш на сексуален бяс, ако цяла зима дремеш до печката, ти ще се потиш. И никой няма да се усъмни в твоята простащина.

Не бива да се колебаеш между самоубийството и потенето. Да пролееш кръвта си е толкова възхитително, колкото е противно да се потиш. Ако се самоубиеш, вече никога няма да се потиш и за нищо няма да се тревожиш.

Съдбата на японеца не е по-добра. Всъщност, мисля, че е точно обратното. Японката поне има възможност да напусне ада на фирмата, като се омъжи. Да не работиш в японска фирма е цел само по себе си.

Японеца не го задушават още в детството му. У него все пак остават следи от идеала. Той притежава едно от най-важните човешки права — правото да мечтае, да се надява. И не се лишава от него. Представя си химерични светове, в които е господар, в които е свободен.

Японката, ако е добре възпитана, а такива са повечето японки, няма подобна възможност. Лишили са я от тази основна способност. Затова декларирам дълбокото си възхищение от всяка японка, която не се самоубива. Живеенето на японката е акт на съпротива, изискващ безкористна и възвишена смелост.

Така разсъждавах, докато съзерцавах Фубуки.

— Мога ли да знам какво правите? — попита ме заядливо тя.

— Мечтая. Никога ли не ви се е случвало?

— Никога.

Усмихнах се. Господин Сайто току-що бе станал за втори път баща. Едно от вълшебствата на японския език е, че позволява да се създават собствени имена на базата на всички езикови категории. По силата на една от странностите на японската култура тези, които нямат право да мечтаят, като Фубуки например, получават крайно поетични имена. Когато трябва да назоват момичето си, родителите проявяват истински лиризъм. За сметка на това става ли дума за момче, изборът им понякога е откровено смехотворен.

Тъй като бе сметнал за напълно нормално да използва за малко име глагол в инфинитив, господин Сайто бе кръстил момчето си Цутомеру, ще рече „работя“. Само при мисълта за това дете, чието име съдържаше цяла житейска програма, ме напушваше смях.

Представях си как след няколко години то се връща от училище и майка му казва: „Работя! Върви да работиш!“ Ами ако стане безработен?

Фубуки беше безупречна. Имаше един-единствен недостатък — на двайсет и девет години все още не бе омъжена. И няма съмнение, че се срамуваше от това. Всъщност, като размисли човек, за да остане една толкова хубава млада жена без мъж, то трябва да е било именно заради нейната безупречност. Заради това, че е прилагала с абсолютно старание върховното правило, послужило за име на сина на господин Сайто. От седем години насам работата бе погълнала цялото съществуване на Фубуки. Резултатът бе налице — професионално издигане, каквото японката рядко постига.

Но при такъв дневен режим не беше чудно, че не е успяла да се задоми. Всъщност не можеше да бъде упрекната, че е работила прекалено много, тъй като японците никога не мислят, че някой работи прекалено много. Просто в правилата, предвидени за жените, имаше някакво вътрешно противоречие: жените, които работеха безупречно, надхвърляха двайсет и пет годишна възраст, без да се омъжат, и преставаха да бъдат безупречни. Така че садизмът на тази система се коренеше в следното: спазването на правилата водеше до неспазване на правилата.

Срамуваше ли се Фубуки, че е още мома? Сигурно. Тя беше прекалено обсебена от стремежа си към съвършенство, за да си позволи да пренебрегне коя да е от върховните повели. Питах се дали от време на време си има любовници. Във всеки случай, дори да беше така, тя никога не би се похвалила с подобно престъпление срещу „надешико“ (карамфила, символ на носталгичния идеал за девствената японка). Впрочем, като знаех колко време прекарва в компанията, не виждах как би могла да си позволи каквато и да е авантюра.

Наблюдавах поведението й, когато си имаше работа с някой неженен мъж — хубав или грозен, млад или стар, приятен или противен, интелигентен или глупав, нямаше никакво значение, достатъчно бе да не стои по-ниско от нея в йерархията. Тогава тя започваше да се държи толкова мило, че чак изглеждаше агресивна. Обезумели от нервна възбуда, ръцете й наместваха широкия колан, обхванал хлабаво тънката й талия, а галещият й глас заприличваше на стенание.

В моята лексика за вътрешна употреба наричах това „сватбеният парад на госпожица Мори“. Имаше нещо комично в маймунджилъците на моята мъчителка, от които губеха и красотата, и класата й. В същото време сърцето ми се свиваше, като виждах как мъжете дори не забелязваха патетичните й опити да ги съблазни и оставаха напълно безчувствени към тях. Понякога имах желание да ги разтърся и да им изкрещя:

— Хайде, бъди малко кавалер! Не я ли виждаш колко се старае заради теб? Съгласна съм, нищо не печели от това, но ако знаеш колко е хубава, когато не се превзема! Прекалено хубава за теб впрочем. Би трябвало да плачеш от радост, че подобна перла ти обръща внимание.

На Фубуки пък ми се искаше да кажа:

— Престани! Мислиш ли наистина, че ще го привлечеш с този цирк? Ти си толкова по-прелестна, когато ме оскърбяваш и се държиш с мен като с отрепка. Ако това може да ти помогне, представяй си, че на негово място съм аз. Говори му като на мен — бъди презрителна, високомерна, кажи му, че е умствено недоразвит, че е некадърник, и ще видиш, че това няма да го остави безразличен.

Но най-вече ми се щеше да й подшушна:

— Не е ли по-хубаво да останеш сама докрая на живота си, вместо да се забъркваш с този тип? Какво ще правиш с такъв съпруг? И как можеш да се срамуваш, че не си се омъжила за някой от тези мъже, ти, която си възхитителна, великолепна, ти, шедьовърът на планетата? Те всичките са по-ниски от теб, не мислиш ли, че това е знак? Не си ли прекалено голям лък за тези жалки стрелци?

След като мъжът-плячка си отидеше, изражението на моята шефка за по-малко от секунда се превръщаше от съблазнително в леденостудено. Понякога в такива моменти тя срещаше подигравателния ми поглед и свиваше устни с омраза.

В една приятелска на „Юмимото“ компания работеше Пит Крамер, двайсет и седем годишен холандец. Макар и да не беше японец, той бе достигнал до пост, йерархически равен на този на моята инквизиторка. Бе висок метър и деветдесет, та си помислих, че би бил подходяща партия за Фубуки. И действително, когато холандецът минаваше през отдела ни, тя тутакси начеваше френетичния си сватбен парад, като нервно въртеше колана си.

Той беше свестен човек и изглеждаше добре. Освен това беше холандец — този почти германски произход правеше принадлежността му към бялата раса по-приемлива.

Един ден той ми каза:

— Имате късмет, че работите с госпожица Мори. Тя е толкова мила!

Това изявление ми се видя забавно и реших да си послужа с него. Повторих го на моята колежка, като не пропуснах да се усмихна иронично, произнасяйки „толкова мила“. Добавих:

— Това означава, че е влюбен във вас.

Тя изумено ме погледна.

— Така ли?

— Категорично — уверих я аз.

Тя се замисли. Предполагам, че си казваше следното: „Тя е бяла и познава навиците на белите. Този път мога да й се доверя. Но в никакъв случаи не бива да го разбере.“

На глас каза студено:

— Прекалено млад е за мен.

— С две години е по-млад от вас. Според японската традиция това е идеалната разлика. Така ще бъдете „анесан ниобо“ — съпруга — по-голяма сестра. За японците това е най-сполучливият брак: жената има малко повече опит от мъжа и му помага да се отпусне.

— Знам, знам.

— Тогава какво не му харесвате?

Тя не отговори. Бе изпаднала в някакво особено състояние.