Изумление и трепет

Един ден, тъкмо се упражнявах в хвърчене, когато ненадейно ме сполетя нова драма. Чух вратата зад мен да се отваря. Можеше да бъде само Фубуки, но това не беше бързият и ясен звук, който издаваше бравата под натиска на нейната ръка. Сега като че ли някой направо се опитваше да издъни вратата. Пък и стъпките не бяха като на Фубуки, а като на йети в период на размножаване.

Всичко стана толкова бързо, че едва имах време да се обърна, за да видя връхлитащата върху ми маса на вицепрезидента.

Микросекунда изумление („Господи! Мъж — доколкото тлъстакът изобщо беше мъж — в дамските тоалетни!“) и цяла вечност паника.

Той ме сграбчи, както Кинг Конг сграбчва блондинката, и ме повлече навън. Бях играчка в ръцете му. Страхът ми се превърна в ужас, когато видях, че ме влачи към мъжките тоалетни.

Сетих се за заплахите на Фубуки: „Не знаете какво може да ви се случи.“ Не беше блъфирала. Щях да плащам за греховете си. Сърцето ми спря да бие. Мозъкът ми написа завещанието си.

Спомням си, че си помислих: „Ще те изнасили и ще те убие. Добре, но в какъв ред? Дано първо те убие!“

Някакъв мъж си миеше ръцете на мивката. Уви, присъствието му ни най-малко не промени намеренията на господин Омоши. Той отвори една от кабините и ме хвърли вътре.

„Настъпи последният ти час“, казах си.

Чух го да повтаря със сгърчено от гняв лице три срички, но не разбирах какво означават те, толкова бях ужасена. Хрумна ми, че това може да е еквивалентът на победното „банзай“ на камикадзе, използван в случаите на сексуално насилие.

Побеснял от яд, той продължи да надава трисричните си крясъци и аз изведнъж проумях.

— Но пепа! Но пепа!

Ще рече, на японо-американски:

— Ноу пейпър! Ноу пейпър!

Това беше значи деликатният начин, който вицепрезидентът бе избрал, за да ме предупреди, че тоалетната хартия се е свършила.

Изхвърчах с омекнали крака към килера, с чийто ключ разполагах, и бързо се върнах, натоварена с хартиени рула. Господин Омоши ме наблюдаваше, докато ги слагах, после изрева нещо неясно, което не беше комплимент, и ме изхвърли навън, за да се усамоти във вече заредената кабина.

С разбита душа се укрих в дамските тоалетни. Свих се в един ъгъл и безгласно заплаках.

И разбира се, тутакси се появи Фубуки, която беше решила тъкмо сега да си измие зъбите. Видях в огледалото разлепената паста в устата й и тържествуващия й поглед.

За миг изпитах такава омраза към нея, че пожелах смъртта й. Помислих си, че фамилното й име напомня латинския израз „Помни, че си смъртен“, и за малко да й изкрещя: „Memento mori!“

Шест години по-рано се бях влюбила в един японски филм. Английското му заглавие беше „Весела Коледа, господин Лоурънс“. Действието се развиваше някъде около 1944 година по време на войната в Пасифика. Японците пленяват група английски войници и между един от англичаните (Дейвид Бауи) и един от японските шефове (Риуиши Сакамото) се създават отношения, окачествявани в някои учебници като „парадоксални“.

Може би защото тогава бях още много млада, този филм на Ошима дълбоко ме развълнува, особено двусмислените сцени с двамата герои. Накрая японецът осъжда англичанина на смърт.

В един от най-прелестните кадри от филма японецът съзерцава полумъртвата си жертва, чието тяло е заровено в земята, а главата й е изложена на слънцето. Този находчив наказателен метод убива пленника по три начина едновременно: чрез глад, жажда и слънчасване.

В случая с Дейвид Бауи ефектът беше още по-силен, тъй като светлата кожа на русия британец ставаше идеално за печене. Когато накрая гордо изправеният японски военачалник вглъбено съзерцава обекта на своята „парадоксална връзка“, лицето на умиращия англичанин напомняше препечен, леко почернял ростбиф. Бях на шестнайсет години и тази начин да умреш ми изглеждаше като прекрасно доказателство за любов.

Не можех да не забележа сходството между въпросната история и премеждията ми в компанията „Юмимото“. Разбира се, моето наказание не беше същото, но и аз бях затворена в японски лагер, а красотата на мъчителката ми беше ако не по-голяма, то поне равна на тази на Риуиши Сакамото.

Един ден, докато Фубуки си миеше ръцете, я попитах дали е гледала филма. Тя кимна утвърдително. Трябва да съм била доста смела този ден, защото продължих:

— Хареса ли ви?

— Музиката беше хубава. Жалко, че историята е неправдоподобна.

Без сама да знае това, Фубуки беше умерен ревизионист като много млади хора в Страната на изгряващото слънце. Според тях през Втората световна война японците не са вършили нищо лошо и единствената им цел е била да предпазят азиатците от нацизма. Нямах намерение да влизам в спорове по този въпрос.

— Мисля, че трябва да я разглеждаме като метафора — задоволих се да кажа.

— Метафора на какво?

— На отношенията между хората. Например между нас двете.

Тя ме изгледа недоумяващо, сякаш се питаше какво ли още е измислила умствено недоразвитата й подчинена.

— Да — продължих аз. — Между вас и мен разликата е същата като между Сакамото и Дейвид Бауи. Изтокът и Западът. Зад видимия конфликт се крие взаимно любопитство, зад недоразуменията — истинско желание за разбирателство.

Въпреки завоалирания ми начин на изразяване, си давах сметка, че отивам прекалено далече.

— Не — каза резервирано моята шефка.

— Защо?

Какво ли щеше да отговори? Имаше богат избор: „Не изпитвам никакво любопитство към вас“; или: „Не търся никакво разбирателство“; или: „Как се осмелявате да се сравнявате с един военнопленник!“; или: „Между двамата герои имаше нещо двусмислено, което не може да важи за мен“.

Но Фубуки се оказа по-ловка. С равен и учтив глас тя се задоволи да отговори:

— Не приличате на Дейвид Бауи.

Права беше, признавам.

Откакто приех новото си назначение, говорех извънредно рядко. Не че беше забранено, но като че ли някакво неписано правило ме възпираше. Странно, когато човек върши такава скапана работа, единственият начин да запази достойнството си е да мълчи.

И действително, ако една чистачка на кенефи е бъбрива, сме склонни да мислим, че й е добре на това място, че работата я удовлетворява напълно и че й иде да запее от радост.

Ако обаче мълчи, значи изживява задачата си като монашеско самобичуване и безмълвно изпълнява мисията на изкупителка на всички човешки грехове. Бернанос пише за потискащата баналност на злото; чистачката на кенефи пък познава потискащата баналност на фекалиите, винаги едни и същи, въпреки отвратителните си разновидности.

В мълчанието й се чете покруса. Тя е кармелитката на отходните места.

Колкото повече мълчах, толкова повече мислех. Разсъждавах например над липсата на прилика между мен и Дейвид Бауи, която обаче с нищо не омаловажаваше сравнението ми. Наистина имаше нещо сходно между съдбата на англичанина от филма и моята. Защото в края на краищата, за да ми даде Фубуки тази гадна работа, в отношението й към мен все трябваше да има нещо по-особено.

Не бях единствената й подчинена. Нито единствената, която Фубуки мразеше. Можеше да тормози и някой друг. Но тя упражняваше жестокостта си само върху мен. Това явно беше някаква привилегия.

Реших да се смятам за избраница.

Като чете всичко това, човек може да си помисли, че не съм имала друг живот освен този в „Юмимото“, но не беше така. Извън компанията изживявах неща, които далеч не бяха недостойни за внимание. Не смятам обаче да разказвам за тях тук. Първо, защото не това е темата ми. Второ, защото личният ми живот заемаше по-малката част от времето ми.

И главно поради една причина от шизофренично естество: когато бях на поста си на четирийсет и четвъртия етаж на „Юмимото“ и почиствах мръсните следи, оставени от някой висш кадър, ми беше невъзможно да допусна, че извън тази сграда, само на единайсет спирки на метрото оттук, съществува място, където хората ме обичат, ценят и не виждат нищо общо между клозетите и мен.

Когато през деня си припомнях тази нощна част от живота ми, не можех да мисля иначе, освен така: „Не, ти просто си измислила тази къща и тези хора. Ако ти се струва, че те съществуват отпреди назначаването ти тук, знай, че това е илюзия. Отвори си очите — колко тежи плътта на твоите безценни същества в сравнение с вечността на санитарния фаянс? Спомни си онези снимки от бомбардирани градове: хората са мъртви, къщите сринати, само тоалетните чинии гордо се възправят в небето, кацнали върху щръкналите канализационни тръби. Когато Апокалипсисът настъпи, от градовете ще остане гора от клозети. Приятната стая, в която спиш, хората, които обичаш, не са нищо друго, освен компенсаторни творения на духа ти. Типично е за клетниците, принудени да упражняват жалък занаят, да си измислят това, което Ницше нарича «заден свят» — земен или небесен рай, в който вярват, за да могат да понесат гадния си живот. Колкото по-противна е работата им, толкова по-прекрасен е въображаемият им рай. Повярвай ми: няма нищо друго освен тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Всичко е тук и сега.“

После се приближавах до прозореца, проследявах с поглед единайсетте спирки на метрото и се взирах в края на маршрута — там нямаше и не можеше да има никаква къща. „Както виждаш, този спокоен дом е плод на въображението ти“. Не ми оставаше друго, освен да опра чело в стъклото и да се хвърля през прозореца. Аз съм единственият човек в света, на когото се е случвало това чудо — да си спасява живота, като се хвърля през прозореца.

Сигурно и до днес градът е осеян с парчета от тялото ми.

Месеците минаваха. С всеки изминал ден времето ставаше все по-безплътно. Не бях в състояние да определя дали върви бързо или бавно. Паметта ми заработи на принципа на клозетното казанче. Дръпвах верижката вечер и въображаемата вода заличаваше последните следи от деня.

Ритуално почистване, което не променяше нищо, тъй като на другата сутрин мръсотията си беше пак там, в чинията на мозъка ми.

Както простосмъртните отдавна са забелязали, тоалетните са идеално място за размисъл. Откакто станах кармелитка, и аз се захванах да разсъждавам. И открих една велика истина — в Япония животът — това е предприятието.

Вярно е, че тази истина е изложена в много икономически изследвания, посветени на тази страна. Но между това да прочетеш една фраза и да я изживееш разликата е от небето до земята. Вникнах в значението й, докато бях в „Юмимото“.

Участта ми не беше по-лоша от тази на японските служители. Бе само по-унизителна. Което не ми даваше основание да завиждам на положението на колегите — то бе също толкова окаяно.

Счетоводителите, които прекарваха по десет часа на ден в преписване на цифри, бяха според мен принесени в жертва на лишено от величие и тайнственост божество. Малките хора от време оно посвещават живота си на реалности, които не разбират. Но докато някога са могли да предположат, че за сбърканото им съществуване има някаква мистична причина, то сега вече не си правят илюзии. Животът им не служи за нищо. Известно е, че Япония е страната с най-много самоубийства. Аз лично съм учудена, че не са много повече.

Какво очаква извън предприятието счетоводителите с промити от цифрите мозъци? Задължителната бира със също толкова затъпели колеги, часовете, прекарани в претъпканото метро, задрямалата съпруга, изморените деца, сънят, който ви всмуква, както каналът засмуква водата, редките отпуски, чийто начин на употреба ви е неизвестен — има ли във всичко това нещо, което заслужава да се нарече живот?

Най-невероятното е, че светът смята тези хора за привилегировани.

Дойде декември — месецът на моята оставка. Думата би могла да ви учуди, тъй като договорът ми изтичаше и нямаше нужда да си подавам оставката. Но всъщност не беше така. Не можех просто да изчакам вечерта на 7 януари и да стисна няколко ръце за довиждане. В една страна, в която доскоро, със или без договор, работодателят ви назначаваше завинаги, човек не може да напусне, без да спази протокола.

За да бъде всичко според традицията, трябваше да си подам оставката на всяко йерархично ниво, тоест четири пъти, започвайки от основата на пирамидата: първо Фубуки, после господин Сайто, след това господин Омоши и накрая господин Ханеда.

Подготвях се да свърша всичко това, като, разбира се, съблюдавах най-важното правило — да не се оплаквам.

Бях получила един бащински съвет — за да не навредя на добрите отношения между Белгия и Страната на изгряващото слънце, не биваше дори да намеквам, че някой японец се е държал зле с мен. Мотивите ми за оставка — бях длъжна да обясня защо напускам една толкова изгодна за мен работа — трябваше да бъдат изложени в първо лице единствено число.

По силата на тази логика не ми оставаше друг избор, освен да се призная за виновна. Щях отново да стана за смях, но по-важното бе, че щях да дам на служителите на „Юмимото“ възможността да не се посрамят и да ми кажат: „Не говорете така лошо за себе си, вие сте чудесен човек“.

Поисках среща с моята шефка. Тя ми определи час към края на деня в един празен офис. Докато отивах натам, някакъв демон шушукаше в ухото ми: „Кажи й, че като госпожа Пиш ще можеш да печелиш повече на друго място“. Трудно ми беше да му затворя устата и когато седнах на стола срещу красавицата, за малко да се изкикотя.

Точно този момент избра демонът, за да ми подскаже следната идея: „Кажи й, че ще останеш само ако сложат в кенефите една паничка и определят такса от 50 йени.“

Прехапах устни, за да не се разсмея. Усилието беше толкова голямо, че не можех да говоря.

Фубуки въздъхна.

— Е? Имате нещо да ми кажете ли?

За да прикрия устата си, наведох глава и така добих крайно смирен вид, от който шефката трябва да е останала доволна.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

Гласът ми бе покорен и плах като на типична подчинена.

— Така ли? И защо? — попита ме тя сухо.

Забележителен въпрос! Значи не само аз играех комедия. Подадох й следната карикатурна реплика:

— Компанията „Юмимото“ ми предостави значителни и многобройни възможности да докажа на какво съм способна. Вечно ще й бъда благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.

Нещата ми изглеждаха толкова комични, че се наложи отново да прехапя устни и да замълча. Фубуки обаче не намираше нищо смешно в ситуацията, защото каза:

— Така е. Според вас защо не бяхте на висота?

Не се въздържах и вдигнах глава, за да я погледна изумено: нима ме пита защо не съм била на висотата на фирмените кенефи? Толкова непомерно ли е желанието й да ме унижи? И ако е така, какво всъщност изпитва към мен?

Впила очи в нейните, за да не изпусна реакцията й, произнесох следната чудовищна фраза:

— Защото не ми достигнаха интелектуалните способности.

Исках да знам не толкова какви интелектуални способности са необходими, за да се измие зацапаната тоалетна чиния, колкото дали това гротескно доказателство за покорство ще хареса на мъчителката ми.

Лицето й на добре възпитана японка остана неподвижно и безизразно и трябваше да я гледам едва ли не под лупа, за да забележа лекото стискане на челюстите, предизвикано от моя отговор. Тя ликуваше.

Вече нищо не можеше да препречи пътя на удоволствието, по който бе поела, Фубуки продължи:

— И аз така мисля. В какво според вас се крие причината за тази интелектуална недостатъчност?

Отговорът дойде от само себе си. Забавлявах се лудо.

— В превъзходството на японския мозък над европейския.

Очарована от това, че се покорявах на желанията й, Фубуки прояви известно чувство за справедливост.

— Сигурно има нещо такова, но не трябва да се преувеличават недостатъците на средния европейски мозък. Не мислите ли, че причината е преди всичко във вашия собствен мозък?

— Положително.

— В началото мислех, че искате да саботирате компанията. Закълнете се, че не сте се престрували нарочно на глупава.

— Заклевам се.

— Съзнавате ли своя недъг?

— Да. Компанията „Юмимото“ ми помогна да го забележа.

Лицето на началничката ми оставаше безстрастно, но по гласа й разбрах, че устата й пресъхва. Бях щастлива, че можех да й подаря този миг на сладострастие.

— Така че предприятието ви е направило голяма услуга.

— Вечно ще му бъда признателна.

Разговорът ни придобиваше сюрреалистичен характер, който страхотно ми допадаше, Фубуки беше на седмото небе и в това имаше нещо вълнуващо.

„Скъпа моя Снежна буря, след като мога с толкова малко усилия да ти доставя такава наслада, не спирай, нападай ме с твоите остри и твърди снежинки, с каменната си градушка, с тежките си буреносни облаци, съгласна съм да се изгубя в планината, над която се изсипва тяхната ярост, да подлагам лицето си на хилядите им мразовити плюнки, ах, колко е красива гледката на твоята жажда да надупчиш кожата ми с обиди, но патроните ти са халосни, скъпа моя Снежна буря, отказах да ми завържат очите, за да мога, докато ме екзекутират, да видя в погледа ти това, което чакам толкова отдавна — удоволствието.“

Помислих си, че вече се е заситила, защото ми зададе въпрос, който ми се стори чисто формален.

— Какво смятате да правите после?

Нямах намерение да й говоря за това, което пишех. Измъкнах се с един банален отговор.

— Бих могла да преподавам френски.

Шефката ми избухна в презрителен смях.

— Да преподавате! Вие! Смятате се за способна на това!

Проклета Снежна буря, никога не й се свършваха мунициите. Разбрах, че иска още. Затова нямаше да направя глупостта да й съобщя, че имам диплома на преподавател.

Наведох глава.

— Права сте. Все още не съм осъзнала напълно колко са ограничени възможностите ми.

— Очевидно. Чудя се каква ли професия бихте могли да упражнявате?

Трябваше да й помогна да достигне до върха на екстаза.

В древнояпонския имперски протокол е указано, че към Императора трябва да се обръщаме с „изумление и трепет“. Тази формула винаги ме е възхищавала. Тя ми напомня за японските филми, в които самураите се обръщат към своя шеф с глас, разтреперан от свръхчовешки респект.

Така че надянах маската на изумлението и започнах да треперя. Впих уплашен поглед в очите на младата жена и заекнах:

— Мислите ли, че ще ме вземат да събирам боклуците?

— Да! — каза тя с прекалено въодушевление и дълбоко въздъхна.

Бях успяла.

След това трябваше да представя оставката си на господин Сайто. Той също ми даде среща в един празен офис, но за разлика от Фубуки беше доста притеснен, когато седнах срещу него.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

По лицето на господин Сайто пробягаха множество тикове. Тъй като не успях да отгатна какво означаваха те, изиграх номера си докрай.

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.

Хилавото телце на господин Сайто нервно потръпна.

— Амели-сан…

Очите му шареха по ъглите на стаята, като че ли там се намираха думите, които му трябваха. Стана ми жал за него.

— Сайто-сан?

— Аз… ние… много съжалявам. Не съм искал да се получи така.

Японец да се извинява искрено е нещо, което може да се случи веднъж на столетие. Бях ужасена, че господин Сайто се унижава заради мен. Още повече, че той не бе играл никаква роля в йерархическите ми понижения.

— Няма защо да съжалявате. Нещата се развиха по най-добрия възможен начин. Научих много от престоя си във фирмата.

Което си беше чиста истина.

— Имате ли някакви планове? — попита той със свръхнапрегната и мила усмивка.

— Не се безпокойте за мен, все ще намеря нещо.

Горкият господин Сайто! Трябваше аз да го успокоявам. Въпреки относително високия си професионален статут, той беше един от хилядите японци едновременно жертва и непохватен палач в система, която сигурно не харесваше, но от слабост и липса на въображение никога нямаше да осъди.

Дойде ред на господин Омоши. Умирах от страх при мисълта да се озова сама с него в кабинета му. Напразно. Вицепрезидентът беше в отлично настроение. Щом ме видя, той възкликна:

— Амели-сан!

Каза го по маниера на японците, които умеят да потвърждават съществуването ви само като произнесат името ви.

Говореше с пълна уста. По гласа му се опитах да отгатна какво яде. Трябва да беше нещо тестено, лепкаво, от онези неща, които полепват по зъбите и се налага дълго да ги чистиш с език. Не можах да позная какво е.

Подхванах вече добре наизустената си литания.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

Бюрото ми пречеше да видя лакомството, което бе поставил на коленете си. А когато поднесе нова доза към устата си, дебелите му пръсти напълно я скриха от погледа ми. Ядосах се.

Дебелакът сигурно забеляза, че се интересувам от храната му, защото постави пакетчето на бюрото. За голяма моя изненада видях, че ставаше дума за бледозелен шоколад.

Погледнах вицепрезидента с недоумение и лек страх.

— Шоколад от планетата Марс?

Той се заля от смях и захълца конвулсивно.

— Касей но шокорето! Касей но шокорето!

Което значеше: „Шоколад от Марс! Шоколад от Марс!“

Намирах за доста странен начина, по който приемаше оставката ми. И се чувствах крайно неудобно от това набъкано с холестерол веселие. То опасно нарастваше и вече виждах да се задава смъртоносна сърдечна криза.

Как щях да обяснявам после на ръководството: „Бях дошла да си подам оставката. Това го уби“. Никой в „Юмимото“ нямаше да ми повярва — бях от тези служители, чието напускане не можеше да бъде нищо друго освен отлична новина.

Историята със зеления шоколад също нямаше да ми свърши работа. Не се умира току-така от парче шоколад, че дори да е с цвят на хлорофил. Много по-правдоподобна щеше да се окаже версията за убийство. Нямаше да ми липсват и мотиви.

Иначе казано, по-добре щеше да е господин Омоши да не пука точно сега, тъй като аз се явявах идеалният виновник.

Тъкмо се канех да запея втория куплет, за да прекъсна този тайфун от смях, когато дебелакът уточни:

— Това е бял шоколад със зелен пъпеш, специалитет от Хокайдо. Чуден е. Запазили са вкуса на японския пъпеш. Опитайте.

— Не, благодаря.

Обичах японския пъпеш, но комбинацията с бял шоколад наистина ме отблъскваше.

По неясни причини моят отказ разгневи вицепрезидента. Той поднови нареждането си, като го облече в учтива форма.

— Мешиагате кудасаи.

Ще рече: „Ако обичате, благоволете да хапнете“. Отказах.

Тогава започна да слиза по езиковите стъпала.

— Табете. Тоест: „Яжте“.

Отказах. Крясък:

— Таберу!

Сиреч: „Плюскай!“ Отказах.

Гневно избухване:

— Хей, докато не ви изтече договорът, трябва да се подчинявате!

— Какво значение има дали ще ям, или не?

— Нахалница! Не е ваша работа да ми задавате въпроси! Изпълнявайте заповедите ми!

— Че какво ще ми направите, ако не ги изпълня? Ще ме изхвърлите? Само това чакам.

В следващия миг разбрах, че съм прекалила. Ако се съдеше по изражението на господин Омоши, японско-белгийските отношения бяха сериозно застрашени.

Инфарктът изглеждаше неизбежен. Реших да помоля за милост.

— Извинете ме.

Той намери достатъчно сили, за да изреве:

— Плюскай!

Това ми беше наказанието. Кой би допуснал, че поглъщането на парче зелен шоколад може да се превърне в акт на международната политика?

Протегнах ръка с мисълта, че в райската градина сигурно се е случило точно това — Ева изобщо не е искала да отхапе от ябълката, но една дебела змия, обзета от внезапен и необясним садизъм, я е принудила да го стори.

Отчупих малко зеленикаво парче и го поднесох към устата си. Отблъскваше ме главно цветът. Сдъвках парчето и за мой голям срам установих, че хич не беше лошо.

— Чудно е — признах неохотно.

— Ха-ха! Хубав е марсианският шоколад, а? — Вицепрезидентът тържествуваше. Японско-белгийските отношения бяха спасени.

Когато преглътнах взривоопасното парче, подхванах старата си песен:

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна за това. За нещастие не бях на висотата на оказаната ми чест.

Господин Омоши се изненада, тъй като напълно бе забравил за какво съм дошла, после отново избухна в смях.

Наивно си бях представяла, че като се самоунижавам, за да им спася репутацията, като се самообвинявам, за да им спестя всеки упрек, ще предизвикам учтиви възражения от рода на: „Но моля ви се, вие бяхте на висота!“

А ето че за трети път приемаха тирадата ми благосклонно, Фубуки не само не оспори недостатъците ми, но и ми даде да разбера, че случаят ми е далеч по-тежък. Макар и притеснен от неволите ми, господин Сайто също не постави под съмнение самокритичната ми оценка. Що се отнася до вицепрезидента, той прие твърденията ми с най-ентусиазирано веселие.

Това ми припомни думите на Андре Малро: „Не говорете прекалено лошо за себе си, ще вземат да ви повярват“.

Халата извади кърпичка от джоба си, избърса сълзите си и за голяма моя изненада се изсекна, което в Япония се смята за върха на простащината. Нима бях паднала толкова ниско, че можеха най-безсрамно да си духат носа пред мен?

После господин Омоши въздъхна.

— Амели-сан!

И не добави нищо. Реших, че за него въпросът е приключил. Станах, поздравих го и си тръгнах, без да се обръщам.

Остана ми само Господ.

Пред него се държах като истинска японка, връчваща оставката си на своя президент. Смущението ми беше искрено и се изразяваше в плаха усмивка и приглушено хълцане.

Господин Ханеда ме прие извънредно любезно в огромния си светъл кабинет.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви кажа, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

— Естествено. Разбирам ви.

За първи път някой проявяваше човешко отношение към решението ми.

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна. Ще й бъда вечно благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест. Той реагира веднага.

— Това не е вярно и вие го знаете. Работата ви с господин Тенши показа, че имате отлични качества в подходящи за вас области.

Най-после!

Той добави с въздишка:

— Нямахте късмет, дойдохте в лош момент. Разбирам решението ви да напуснете, но знайте, че ако някой ден промените мнението си, ще бъдете добре дошла при нас. Сигурно не съм единственият, на когото ще липсвате.

Тук грешеше, но въпреки това ме развълнува дълбоко. Говореше с такава убедителна доброта, че почти ми домъчня, задето напускам.

Нова година — три дни ритуална и задължителна почивка. Подобно бездействие е истинска травма за японците.

В продължение на три дни и три нощи е забранено даже да се готви. Ядат се студени храни, приготвени предварително и съхранявани в прекрасни лакирани кутии.

В празничното меню винаги има омоши — оризови сладки, за които преди умирах, но които сега по омонимични причини не можех да преглътна.

Когато поднасях омоши към устата си, очаквах да чуя рев: „Амели-сан!“ — и да последва мазен кикот.

Оставаха ми още три дни работа. Целият свят бе вперил очи в Кувейт и мислеше само за датата 15 януари.

Аз пък бях вперила очи в огромния прозорец на тоалетните и мислех само за датата 7 януари — тогава изтичаше моят ултиматум.

На 7 януари заранта не можех да повярвам, че денят наистина е дошъл — толкова го бях чакала. Струваше ми се, че съм прекарала в „Юмимото“ не по-малко от десет години.

В тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж часовете течаха в атмосфера на религиозна вглъбеност — и най-дребните жестове извършвах с тържествено достойнство. Почти съжалявах, че няма да мога да проверя верни ли са думите на една стара кармелитка: „В Кармел най-трудни са първите трийсет години“.

Към 6 вечерта измих ръцете си и отидох да се сбогувам с няколкото колеги, които по различни поводи бяха показали, че ме смятат за човешко същество, Фубуки не влизаше в групата. Съжалявах за това, още повече, че не изпитвах никаква злоба към нея. Не й стиснах ръката само от самолюбие. По-късно си казах, че съм сгрешила — да предпочетеш гордостта си пред гледката на едно лице с изключителна красота си е чиста глупост.

В шест и половина се върнах за последен път в Кармел. Дамските тоалетни бяха пусти. Под грозното неоново осветление сърцето ми се сви — седем месеца от живота ми, не, от времето ми на тази планета, бяха преминали тук. Нямаше за какво да тъжа. И все пак на гърлото ми бе заседнала буца.

Инстинктивно тръгнах към прозореца. Залепих чело на стъклото и разбрах какво ще ми липсва — не всеки има шанса да наблюдава света от висотата на четирийсет и четвъртия етаж.

Прозорецът беше границата между ужасната светлина и прекрасния мрак, между тоалетните кабини и безкрая, между чистото и неизмиваемото, между клозетното казанче и небето. Докато съществуват прозорци, и най-незначителното човешко същество ще има дял от свободата.

За последен път се хвърлих през прозореца. Дълго наблюдавах как тялото ми пада надолу.

Когато се наситих, напуснах сградата на „Юмимото“. И повече не стъпих там.

Няколко дни по-късно се завърнах в Европа.

На 14 януари 1991-ва започнах да пиша книга със заглавие „Хигиената на убиеца“.

На 15 януари изтичаше американският ултиматум, даден на Ирак. На 17 януари започна войната.

На 18 януари на другия край на света Фубуки навърши 30 години.

Времето минаваше, както си бе свикнало. През 1992-ра излезе първият ми роман. През 1993-та получих писмо от Токио. То гласеше следното:

Тези думи ми доставиха голямо удоволствие. Но имаше една подробност, която особено ме очарова — бяха написани на японски.