Изумление и трепет

Няколко дни по-късно обявиха поредното посещение на Пит Крамер. Младата жена бе обзета от страхотно вълнение.

За нещастие този ден беше много горещо. Холандецът свали сакото си, остана по риза и ясно се видя, че под мишниците му са избили две големи петна пот. Лицето на Фубуки се измени. Тя се насилваше да говори нормално, като че ли не бе забелязала нищо. Но думите й звучаха фалшиво, засядаха на гърлото й и се налагаше да опъва шия, за да ги произнесе. Обикновено така хубава и спокойна, сега Фубуки приличаше на отбраняваща се мисирка.

Докато се държеше по този жалък начин, тя поглеждаше скришом колегите си. Надяваше се поне те нищо да не са видели. Но как да видиш дали някой не е видял и особено дали един японец е видял, или не е видял?

По лицата на служителите на „Юмимото“ бе изписана безстрастната добронамереност, предвидена за срещите между две приятелски фирми.

Най-смешното бе, че Пит Крамер нямаше и понятие нито за предизвикания от него скандал, нито за вътрешната криза, която задушаваше милата госпожица Мори. Ноздрите й потръпваха и не беше трудно да се отгатне защо: Фубуки се опитваше да разбере дали изпод срамните мишници на Крамер се разнася миризма.

Така се случи, че точно в този момент нашият симпатичен холандец навреди сериозно на репутацията на бялата раса: забелязал един дирижабъл в небето, той изтича до големия прозорец. При това бързо придвижване ризата му изстреля във въздуха букет от дразнещи обонянието частици, които се разпръснаха из помещението. Не можеше да има и сянка от съмнение: потта на Пит Крамер вонеше.

Всички в огромната зала я подушиха. Колкото до детинския ентусиазъм, проявен от младия холандец при вида на рекламния дирижабъл, той не разнежи никого.

Когато смрадливият чужденец си отиде, лицето на моята началничка бе бяло като платно. Но я очакваше и по-лошо. Шефът на отдела господин Сайто първи я клъвна.

— Нямаше да издържа и минута повече!

С което даде ход на злословията. И те не закъсняха.

— Дали белите си дават сметка, че миришат на трупове?

— Ако можехме да ги убедим, че смърдят, щяхме да залеем западния пазар с ефикасни дезодоранти!

— Бихме могли да им помогнем да не миришат така лошо, но не и да престанат да се потят, такава им е расата.

— При тях даже и хубавите жени се потят.

Бяха полудели от радост. Идеята, че тези думи можеха да ме поставят в неудобно положение, не осени никого. Отначало се почувствах поласкана — вероятно не ме смятаха за бяла. Но прозорливостта ми бързо се върна — позволяваха си да говорят така в мое присъствие просто защото аз нямах никакво значение.

Никой от тях не подозираше какъв ефект е оказал инцидентът върху Фубуки. Ако скандалната миризма на холандеца беше останала тайна за останалите, тя би могла и да затвори очи за вродения недъг на евентуалния годеник.

Сега обаче знаеше, че между тях двамата не може да има нищо. Всяко свързване на имената им би означавало не само да загуби репутацията си, но и направо да се опозори. Трябваше да е щастлива, че никой освен мен — а аз не се броях — не беше в течение на доскорошните й намерения.

С вдигната глава и стиснати зъби Фубуки се зае отново с работата си. По опънатите й черти можеше да се съди колко надежди бе влагала в този човек. А аз я бях насърчила. Дали изобщо щеше да му обърне внимание без моята помощ?

Така че бях донякъде причина за страданията й. Казах си, че би трябвало да се радвам. Но не се радвах.

Бяха изминали вече две седмици, откакто не се занимавах със счетоводство, когато се разрази нова драма.

На пръв поглед изглеждаше като че ли в „Юмимото“ ме бяха забравили. Това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Започвах да се чувствам добре. От дъното на моята невъобразима липса на амбиции не виждах по-щастлива съдба от тази да седя на бюрото си и да наблюдавам сезоните, преминаващи по лицето на Фубуки. Да сервирам чая и кафето, да се хвърлям редовно през прозореца и да не използвам калкулатора, бяха занимания, които напълно задоволяваха слабата ми потребност от място в обществото.

Така можех да си дремя до безкрайност, ако не бях сгафила отново.

В края на краищата заслужавах си положението. Бях се постарала да докажа на моите началници, че добрата ми воля не ми пречи да бъда истинско бедствие. И те го разбраха. По отношение на мен негласната им политика бе следната: „Тази повече нищо да не прави!“ Оказах се на висотата на новата задача.

Един хубав ден чухме нещо като далечен гръм — господин Омоши крещеше. Гръмотевиците приближаваха и ние започнахме да се споглеждаме боязливо.

Под телесния натиск на вицепрезидента вратата на счетоводния отдел поддаде като изгнила талпа и той се озова между нас. Спря се на средата на стаята и изрева с глас на прегладнял звяр:

— Фубуки-сан!

Така разбрахме кой щеше бъде пожертван, за да задоволи апетита на митологичното чудовище. Няколкото секунди на облекчение, които изпитаха временно пощадените, бяха последвани от колективна тръпка на искрено съчувствие.

Фубуки веднага се изправи. Стоеше вдървено и гледаше право пред себе си, тоест към мен, но без да ме вижда. Прекрасна в огромния си страх, тя чакаше ударите на съдбата.

За миг ми се стори, че Омоши ще извади сабя, скрита някъде в гънките на тлъстините му, и ще й отреже главата. Представих си я как пада към мен, как я поемам и свидно я пазя до края на дните си.

„Не, казах си, това са методи от друга епоха. Той ще постъпи както винаги досега: ще я извика в кабинета си и ще й дръпне конското на века.“

Той обаче направи нещо по-лошо. Дали защото беше в по-садистично настроение от обикновено? Или защото жертвата му бе жена, и то млада и хубава? Конското на хилядолетието бе дръпнато не в неговия кабинет, а пред всичките четирийсет служители на счетоводния отдел.

Трудно е да си представим — за което и да е човешко същество, та какво остава за японеца и какво остава за гордата и прекрасна госпожица Мори — по-голямо унижение от подобно публично порицание. Чудовището искаше да я опозори, това беше ясно.

То бавно се приближи към нея, сякаш за да се наслади предварително на разрушителната си власт. Фубуки дори не мигна. Бе по-великолепна от всякога. После тлъстите устни на чудовището затрепериха и изстреляха залп от безкрайни крясъци.

Токийците имат навика да говорят със свръхзвукова скорост, особено когато се карат. Вицепрезидентът не правеше изключение, но понеже освен токиец беше и дебел, и освен дебел беше и холерик, към бързината се прибавяха металните стърготини на яростта и мазните отломки на тлъстината. Поради наслагването на всички тези фактори не разбрах почти нищо от нескончаемата словесна агресия, заливаща моята началничка.

Но в случая не беше необходимо да разбирам японски, за да схвана какво става — държаха се недостойно с едно човешко същество, и то на три метра от мен. Отвратителен спектакъл. Какво ли не бих дала, за да го спра. Но той не спираше. Тътенът, който излизаше от корема на садиста, изглеждаше неизчерпаем.

Какво престъпление бе извършила Фубуки, за да заслужи такова наказание? Така и не узнах. В края на краищата познавах добре моята колежка, нейната компетентност, нейното усърдие и изключителната й професионална съвест. Каквито и грешки да бе допуснала, те не можеха да са много тежки. Пък даже и да бяха, стойността на тази първокласна жена не подлежеше на съмнение.

Сигурно беше наивно от моя страна да се питам в какво бе съгрешила Фубуки. Най-вероятно в нищо. Господин Омоши беше началник и имаше право, ако пожелае, да намери някакъв дребен претекст, за да насочи садистичните си апетити към това момиче с вид на манекенка. Той нямаше нужда от оправдание.

Изведнъж ми хрумна, че присъствам на сцена от сексуалния живот на вицепрезидента — с тези телеса той едва ли можеше да се люби с жена. Затова пък мощната му физика му даваше сили да крещи и възможност да види как от виковете му нежният силует на госпожица Мори започва да трепери като лист. Всъщност той я изнасилваше, отдаваше се на най-долните си инстинкти в присъствието на четирийсет човека, добавяйки към удоволствието си насладата от ексхибиционизма.

Това обяснение сигурно беше вярно, защото с очите си видях как тялото на Фубуки омекна. А тя не беше никак крехка, бе истински паметник на гордостта и щом физиката й се предаваше по този начин, значи наистина бе жертва на сексуална атака. Краката й се подгънаха като на отмаляла любовница и тя се свлече на стола.

Ако бях симултанна преводачка на речта на господин Омоши, ето какво щях да преведа:

— Да, аз тежа сто и петдесет кила, а ти петдесет, двамата тежим двеста кила и това ме възбужда. Тлъстината ми пречи на движенията, ще ми бъде трудно да ти доставя удоволствие, но пък с масата си мога да те съборя, да те премажа, обожавам това, особено в присъствието на всички тези кретени. Обожавам да гледам как страда гордостта ти, като знаеш, че нямаш право да се отбраняваш, обожавам да изнасилвам по този начин!

Трябва да не съм била единствената, която чувстваше така нещата, защото колегите ми наоколо бяха в плен на дълбоко неудобство. Доколкото им бе възможно, те отвръщаха очи и криеха срама си зад папките или зад екраните на компютрите.

Сега Фубуки седеше, превита на две на стола си, лактите й бяха облегнати на бюрото, а ръцете й поддържаха челото й. Словесната картечница на вицепрезидента разтърсваше гърба й на равни интервали.

За щастие не направих глупостта да постъпя така, както би било редно в подобна ситуация, а именно, да се намеся. Без съмнение това би утежнило съдбата на жертвата, да не говорим за моята. Не мога да кажа обаче, че бях горда от мъдрата си въздържаност. Почтеното поведение обикновено изглежда глупаво. Но не е ли по-добре да се държиш като глупак, отколкото да се опозориш? И до днес все още се изчервявам при мисълта, че предпочетох разума пред достойнството. Някой следваше да се намеси и тъй като никой друг не би поел този риск, трябваше да се жертвам аз.

Разбира се, Фубуки нямаше никога да ми го прости, но щеше да сгреши — какво по-страшно от това да присъстваме на подобен унизителен спектакъл, без да реагираме, какво по-страшно от абсолютното ни покорство пред висшестоящите?

Трябваше да засека времето на господин Омоши. Минутите течаха, а крясъците му не само не стихваха, ами придобиваха все по-голяма сила. Което потвърждаваше, ако изобщо бе необходимо, хормоналната природа на сцената — така както любовникът се самовъзпламенява от собствения си сексуален бяс, така и вицепрезидентът ставаше все по-брутален, а виковете му излъчваха енергия, чието физическо въздействие направо поваляше нещастницата.

Към края се случи нещо напълно обезоръжаващо. Както сигурно става при изнасилване, Фубуки се превърна в малко момиченце. С тъничък детски глас — дали само аз го чух? — тя на два пъти изстена:

— Окоруна. Окоруна.

На езика на дете, което се обръща към сърдития си баща, това означаваше:

— Не ми се карай. Не ми се карай.

Смешна молба — все едно някоя вече наполовина изядена газела да проси милост от заръфалия я хищен звяр. И главно — скандално несъобразяване с догмата на подчинението, която изключва правото на защита. Господин Омоши като че ли леко се смути от този непознат глас, което обаче не му попречи да се разврещи още повече. Нищо чудно детинското поведение на Фубуки да го възбуждаше допълнително.

Измина цяла вечност, преди чудовището да си тръгне. Може би се бе уморило от садистичните си игри или пък тонизиращото упражнение му бе отворило апетита за двоен сандвич с риба и майонеза.

В счетоводния отдел настана мъртва тишина. С изключение на мен никой не се осмеляваше да погледне жертвата. В продължение на няколко минути Фубуки нямаше сили да помръдне. После стана и излезе, без да каже нито дума.

Знаех със сигурност къде е отишла — къде отиват изнасилените жени? Там, където тече вода, където може да се повръща, където има колкото се може по-малко хора. В офисите на „Юмимото“ на тези изисквания отговаряше тоалетната.

Там именно направих поредния си гаф.

Без много да му мисля, реших, че трябва да отида да я успокоя. Напразно си припомнях как ме бе унижавала и оскърбявала — абсурдното ми състрадание взе връх. Наистина абсурдно — ако трябваше да действам в разрез със здравия разум, по-добре да бях защитила Фубуки от господин Омоши. Поне щеше да е проява на смелост. А аз направих нещо мило и глупаво.

Изтичах в тоалетната. Тя плачеше пред мивката. Мисля, че не ме видя да влизам. Затова пък ме чу да казвам:

— Фубуки, съжалявам! От все сърце съм с вас.

Вече се приближавах към нея с протегната утешителна ръка, когато тя вдигна към мен помрачен от гняв поглед. И изсъска с неузнаваем от патологична ярост глас:

— Как се осмелявате? Как се осмелявате? Трябва да е било ден, в който не съм блестяла с особена интелигентност, защото захванах да й обяснявам.

— Не исках да ви досаждам. Исках само да ви изразя приятелските си чувства…

Разтреперана от омраза, тя отблъсна ръката ми и изкрещя:

— Бихте ли млъкнали? Бихте ли се махнали?

Очевидно не бих, защото продължавах да стоя като истукан.

Тя тръгна към мен. В дясното й око гореше Хирошима, в лявото — Нагазаки. Сигурна съм: ако тогава имаше право да ме убие, Фубуки нямаше да се поколебае.

Накрая все пак разбрах какво се искаше от мен — да изчезна от полезрението й. Прекарах остатъка от деня в имитация на някаква минимална дейност, опитвайки се да анализирам глупостта си, а тя ми даваше широко поле за размисъл.

Фубуки бе подложена на тежко унижение в присъствието на колегите си. Единственото, което можеше да скрие от нас, последният бастион на честта й, това бяха сълзите.

А аз се бях изхитрила да я сваря как ридае. Да я принудя да изконсумира срама си до дъно. Тя никога не би допуснала, не би повярвала, не би приела, че поведението ми е израз на доброта, макар и несръчна.

Час по-късно жертвата отново седеше на бюрото си. Никой не я погледна. Тя се взря в мен — от сухите й очи струеше омраза.

После се залови за работа, сякаш нищо не е било, и ме остави да гадая каква ще бъде присъдата й.

Защото според нея поведението ми явно заслужаваше най-строго наказание. Тя знаеше, че се бе отнасяла зле с мен, и не се съмняваше, че съм искала да й отмъстя. Че съм се опитвала да й го върна тъпкано, когато съм я гледала как плаче в тоалетната.

Така ми се щеше да й кажа, че греши, да й обясня: „Добре, глупаво и нетактично беше от моя страна, но кълна ви се, че нямах друга подбуда освен добрата стара и тъпа човещина. Доскоро ви се сърдех, вярно е, но когато ви видях така жестоко унизена, единственото, което изпитах, беше най-обикновено състрадание. Нима можете да допуснете, вие, с вашия остър ум, че има човек в това предприятие, не, на тази планета, който да ви уважава, да ви се възхищава, да е подвластен на чара ви повече от мен?“ Как ли щеше да реагира, ако й бях казала това?

На другия ден Фубуки ме посрещна с лице, на което бе изписано олимпийско спокойствие. „Съвзела се е“, помислих си.

Съобщи ми с равен глас:

— Имам нова работа за вас. Последвайте ме.

Излязохме от залата. Започнах да се безпокоя — явно новото ми работно място не беше в счетоводния отдел. Какво ли значеше това? Къде ме беше повела Фубуки?

Тревогата ми се усили, когато поехме към тоалетните. „Не е възможно“, помислих си. Най-вероятно в последния момент ще свием наляво или надясно, за да отидем в някой офис.

Не беше нито ляво, нито дясно на борд, ами пълен напред и право в тоалетните.

„Сигурно иска да си поговорим на спокойствие за вчерашния случай“, казах си.

Обаче не. Фубуки ми заяви невъзмутимо:

— Ето новата ви работа.

И със сигурни професионални жестове ми показа какво щях да правя отсега нататък. А именно, да подменям кърпите за ръце със „сухи и чисти“ и да зареждам кабинките с тоалетна хартия — за тази цел ми бе връчен ключа на един килер, в който гореспоменатите съкровища се пазеха от попълзновенията на служителите от компанията „Юмимото“.

Като гвоздей на спектакъла красивото създание деликатно обхвана с пръсти четката за тоалетна чиния, за да ми покаже как да я ползвам. Да не би да си мислеше, че не знам? Във всеки случай никога не бих могла да си представя тази богиня да държи вместо скиптър подобно оръдие на труда. И още по-малко да ми го връчва.

Слисано попитах:

— Кого ще заместя?

— Никого. Чистачките работят вечер.

— Да не би да са напуснали?

— Не. Просто вечерната им работа не е достатъчна, както сигурно сте забелязали. Нерядко през деня се случва да няма чисти кърпи или да липсва тоалетна хартия, или пък тоалетните да са замърсени, което е много неприятно, особено като се има предвид, че приемаме външни хора.

Запитах се защо ли пък за външния човек да е по-неприятно да вижда мръсни тоалетни, отколкото за вътрешния. Не ми остана време да намеря отговор на този въпрос на етикета, тъй като Фубуки с мека усмивка заключи:

— Отсега нататък благодарение на вас няма да имаме подобни проблеми.

След което си тръгна. Останах сама на мястото на новото си назначение. Толкова бях втрещена, че не можех да помръдна. Само ръцете ми се полюляваха. После вратата се отвори и Фубуки отново се появи. Като в театрална пиеса тя се връщаше, за да ми каже най-приятното.

— За малко да забравя — от само себе си се разбира, че ще обслужвате и мъжките тоалетни.

Да обобщим. Като дете мечтаех да стана Господ. Много бързо разбрах, че искам прекалено, и добавих малко светена вода към комката: реших да бъда Христос. После си дадох сметка, че и тази амбиция е неосъществима, и се съгласих, когато порасна, да приема ролята на мъченица.

Пораснах и сведох мегаломанията си до желанието да работя като преводачка в японска фирма. Уви, и това беше много за мен, та слязох още едно стъпало по-ниско и станах „счетоводител“. Нямаше сила обаче, която да спре главозамайващото ми социално сгромолясване. Преместиха ме на ново място, където не правех нищо. Само че — трябваше и сама да се сетя — да не правя нищо, пак беше прекалено много за мен. Така дойде последното ми назначение — чистачка на кенефи.

Има нещо вълнуващо в това неумолимо пътуване от небесните селения към тоалетните. За певицата, която преминава без усилие от сопрано в контраалт, казват, че има голям диапазон. Позволявам си да отбележа невероятния диапазон на моите дарби, който се простираше от Господ Бог до госпожа Пиш.

Щом шокът попремина, бях обхваната от странно чувство на облекчение. Чистенето на зацапани тоалетни чинии ми даваше едно страхотно предимство: вече нямаше от какво да се страхувам — по-ниско не можех да падна.

В главата на Фубуки нещата най-вероятно стояха така: „Ще ме преследваш в тоалетните, а? Много добре, стой си там.“

Стоях си.

Предполагам, че всеки друг на мое място би напуснал. Всеки друг освен японецът. Давайки ми тази работа, моята началничка всъщност ме принуждаваше да напусна. Което би означавало да се опозоря напълно. А в очите на японеца миенето на кенефите не беше достойно за кой знае какво уважение, но не беше и позорно.

Реших да избера по-малкото зло. Бях подписала едногодишен договор, който изтичаше на 7 януари 1991 г. Беше юни, можех да издържа. Щях да действам като японка.

В това отношение и аз играех по правилата — за чужденеца, който иска да живее в Япония, е въпрос на чест да спазва имперските обичаи. Забележително е, че това ни най-малко не важи за живеещите в чужбина японци. Те винаги се шокират, когато някой не се съобразява с нравите им, но без да им мигне окото нарушават чуждите норми.

Давах си сметка за тази несправедливост и въпреки това не й се противопоставях. Най-неразбираемите човешки постъпки често се дължат на някое упорито младежко заслепение — когато бях дете, красотата на моята японска вселена така ме бе запленила, че още черпех от тогавашните си чувства. Сега бях попаднала в една ужасяваща система, отричаща всичко, което бях обичала. Защо тогава проявявах лоялност към ценности, в които вече не вярвах?

Не се опозорих. В продължение на седем месеца чистих тоалетните на компанията „Юмимото“.

Та значи започнах нов живот. Колкото и да е странно, нямах усещането, че съм стигнала до дъното. Сегашният ми занаят далеч не беше толкова безумен, колкото работата ми в счетоводството и по-специално проверката на отчетите от командировките. Ако трябваше да избирам между целодневното изтръгване на шизофренични цифри от калкулатора и целодневното зареждане на кабинки с тоалетна хартия, не бих се колебала нито миг.

На новия си пост не се чувствах безпомощна като преди. Затормозеният ми мозък разбираше поставените му задачи. Вече не се налагаше да изчислявам цената на хотелската стая по курса на немската марка към йената от 19 март, да сравнявам резултата си с този на господин командирования и да се питам защо той получава 23 254, а аз 499 212.

Трябваше просто да превръщам мръсотията в чистота и липсата на тоалетна хартия в наличие на тоалетна хартия.

Санитарната хигиена върви ръка за ръка с хигиената на духа. На тези, които смятат, че е недостойно да се подчиниш на такова отвратително разпореждане, ще кажа следното: през тези седем месеца нито за миг не се почувствах унизена.

От момента, в който получих невероятното си назначение, навлязох в друго измерение на съществуването — комичното. Предполагам, че попаднах там благодарение на рефлекса ми за самосъхранение — за да понеса следващите седем месеца, трябваше да сменя ценностната система, на която се бях опирала.

Вследствие на спасителната намеса на имунните ми способности вътрешният поврат се извърши незабавно. Всичко в главата ми се преобърна: мръсното стана чисто, срамното — славно, мъчителят — жертва, а гнусното — комично.

Държа на последната дума: в тоалетните на „Юмимото“ прекарах най-смешните моменти в живота си, а не е да не съм имала такива и преди. Още рано сутринта, когато метрото ме отнасяше към работното ми място, ме напушваше смях, като си представях какво ме чака. А през деня, докато свещенодействах в покоите си, трябваше да се боря с внезапни пристъпи на кикот.

В „Юмимото“ работеха около стотина мъже и пет жени, от които само Фубуки заемаше отговорен пост. Останалите три служителки се трудеха на другите етажи. И тъй като ми бе поверен само четирийсет и четвъртият етаж, дамските тоалетни бяха, така да се каже, запазени единствено за госпожица Мори и моя милост.

В скоби казано, географското ограничение на дейността ми до четирийсет и четвъртия етаж доказваше, ако изобщо имаше нужда от доказателства, че това, което вършех, бе напълно безсмислено. Не виждах защо на четирийсет и четвъртия етаж мръсотията би притеснявала посетителите повече, отколкото на четирийсет и третия или на четирийсет и петия.

Не изтъкнах този аргумент. Ако го бях направила, несъмнено щяха да ми отговорят: „Напълно вярно. От утре поемате и другите етажи.“ Четирийсет и четвъртият напълно задоволяваше амбициите ми.

Преобръщането на ценностите не беше плод на въображението ми. Фубуки, която очевидно бе разчитала, че ще напусна, се почувства унизена. Бях й изиграла лош номер, приемайки новата си длъжност. Моят позор се обръщаше срещу нея.

Естествено, тя никога не облече в думи поражението си, но доказателства не липсваха.

Случи се например така, че в мъжките тоалетни се сблъсках лично с господин Ханеда. Срещата направи и на двама ни дълбоко впечатление — на мен, защото не си представях Господ на такова място, на него, защото явно не беше в течение на издигането ми.

Господин Ханеда се усмихна — очевидно си спомни за пословичната ми непохватност и реши, че СЪМ объркала тоалетните. Обаче престана да се усмихва, когато ме видя да сменям кърпите. Тогава разбра и повече не се осмели да ме погледне. Изглеждаше много смутен.

Не очаквах този епизод да промени съдбата ми. Господин Ханеда беше прекалено добър президент, за да отмени разпорежданията на някой от подчинените си, още повече, че ставаше дума за единствената жена на важен пост във фирмата. Имам обаче основания да мисля, че Фубуки е била принудена да му даде някои обяснения.

На следващия ден тя дойде в дамските тоалетни и ми каза с премерен глас:

— Ако имате да се оплачете от нещо, обръщайте се към мен.

— Не съм се оплаквала на никого.

— Много добре разбирате какво искам да кажа.

Не разбирах чак толкова добре. Какво ли е трябвало да направя, за да не изглежда, че се оплаквам. Да избягам бързо от мъжките тоалетни, все едно съм ги объркала с дамските?

Както и да е, хареса ми начинът, по който шефката ми се беше изразила: „Ако имате да се оплачете от нещо…“ Особено ми се понрави частицата „ако“. Можеше значи да се предполага, че нямам от какво да се оплача.

В йерархията имаше още двама души, които биха могли да променят положението ми — господин Омоши и господин Сайто.

От само себе си се разбира, че вицепрезидентът не се тревожеше за съдбата ми. Напротив, той бе възхитен от новата ми дейност и щом ме видеше в тоалетните, весело подхвърляше:

— Хубаво е човек да има работа, а?

Казваше го без всякаква ирония. Най-вероятно смяташе, че в новото си занимание съм открила удовлетворението, което само добре свършената работа може да донесе. Приемаше като положително събитие факта, че негодно за нищо същество като мен е намерило мястото си в обществото. А и сигурно е изпитвал облекчение, че вече не се налага да ми плаща, за да не върша нищо.

Ако някой му кажеше, че тази дейност е унизителна за мен, той щеше да възкликне:

— Откъде-накъде? Да не би да е под достойнството й? Тя трябва да е щастлива, че изобщо работи за нас.

С господин Сайто нещата стояха другояче. Той изглеждаше дълбоко притеснен от цялата история. Бях забелязала обаче, че го е страх до смърт от Фубуки — тя излъчваше четирийсет пъти повече сила и власт от него. Така че за нищо на света не би й се противопоставил.

Когато ме срещнеше в тоалетните, слабоватото му лице нервно потръпваше, Фубуки беше права — господин Сайто бе добър човек. Добър, но плашлив.

Най-неприятна бе срещата ми със симпатичния господин Тенши. Един ден той влезе в тоалетните, видя ме и застина. Когато изненадата му попремина, физиономията му стана оранжева. Успя да прошепне:

— Амели-сан…

Но не продължи — разбра, че няма какво да каже. И направи нещо учудващо — изхвърча навън, без да свърши нищо от онова, за което бе предвидено работното ми място.

Не знам дали вече не му трябваше тоалетна, или реши да отиде на друг етаж, но мисля, че господин Тенши отново успя да вземе най-благородното решение — той показа неодобрението си към отредената ми съдба, като бойкотира тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Повече никога не го видях. А колкото и да приличаше на ангел, все пак не беше нематериален.

Бързо разбрах, че беше разпространил благата вест, тъй като нито един служител от отдел „Млечни продукти“ повече не посети леговището ми. Постепенно явлението обхвана и другите отдели и мъжките тоалетни съвсем се обезлюдиха.

Благословен да е господин Тенши. Впрочем, като бойкотираха тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, служителите си отмъщаваха и на „Юмимото“ — докато чакаха асансьора за четирийсет и третия, те губеха време, през което биха могли да служат на компанията. В Япония това се нарича саботаж и е толкова тежко престъпление, че японците употребяват френската дума — трябва наистина да си чужденец, та да измислиш подобна подлост.

Тази солидарност стопли сърцето ми и пробуди филоложките ми страсти — думата „бойкот“ идва от фамилното име на един ирландски собственик и нищо чудно етимологията й да препраща към някой boy. И действително в стачката, организирана в моя чест, участваха само „момчета“.

За сметка на това до girlcott не се стигна. Единственото момиче на етажа, Фубуки, не обяви стачка. Напротив, тя посещаваше тоалетните по-редовно и настървено от всякога. Дори започна да си мие зъбите по два пъти на ден, такова благотворно влияние оказваше омразата върху хигиената на устната й кухина. Бясна от това, че не напуснах, тя използваше всеки повод, за да се гаври с мен.

Поведението й ме забавляваше. Тя си мислеше, че ме притеснява, а аз бях очарована от възможността да се възхищавам на буреносната й красота в нашия общ будоар. Защото нямаше по-интимен будоар от тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Щом вратата се отвореше, знаех, че това е Фубуки, нали другите три служителки бяха на четирийсет и третия. Като в драма на Расин две трагични героини се срещаха по няколко пъти на ден и дописваха нови епизоди към драмата на развихрилите се страсти.

Постепенно отказът на колегите ми да посещават тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж ставаше все по-очевиден. Никой не стъпваше на работното ми място, ако не се смятат двама-трима недоразбрали и разбира се, вицепрезидентът. Предполагам, че именно той схвана какво става и предупреди началството.

Появи се обаче един деликатен проблем — колкото и да бяха тиранични, началниците нямаше как да заповядат на подчинените си да удовлетворяват нуждите си на собствения си етаж, а не на долния. В същото време обаче не можеха да си затварят очите пред явния саботаж. Значи трябваше да реагират. Но как?

Естествено, отговорността за позорната ситуация отново се стовари върху мен. Фубуки влетя в будоара и ми каза със страшен вид:

— Това не може повече да продължава така. Вие отново пречите на хората около вас.

— Какво съм направила?

— Знаете много добре.

— Кълна ви се, че не.

— Нима не сте забелязали, че господата вече не смеят да посещават тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж? И че губят време да ходят по другите етажи? Вашето присъствие ги притеснява.

— Разбирам. Но както знаете, идеята не беше моя.

— Не ви е срам! Ако можехте да се държите с достойнство, нямаше да се случват такива неща.

Смръщих вежди.

— Какво общо има тук моето достойнство?

— Ако гледате и мъжете така, както гледате мен, неудобството им е напълно обяснимо.

Разсмях се.

— Успокойте се, изобщо не ги гледам.

— Тогава защо се притесняват?

— Нормално е женското присъствие да ги притеснява.

— И не сте си направили съответните изводи?

— Какви изводи?

— Просто да не присъствате!

Лицето ми грейна.

— Значи вече няма да работя в мъжките тоалетни? О, благодаря!

— Не съм казала такова нещо!

— Тогава нищо не разбирам.

— Ами, влезе ли някой, вие излизате. Изчаквате да си тръгне и се връщате.

— Добре. Обаче, когато съм в дамските тоалетни, не мога да знам дали в мъжките има някой. Освен ако…

— Какво?

Придадох си възможно най-глупавото изражение и казах с блажена усмивка:

— Имам една идея! Достатъчно ще бъде да се постави камера в мъжките тоалетни и един монитор в дамските. Така винаги ще знам какво е положението!

Фубуки съкрушено ме изгледа.

— Камера в мъжките тоалетни? Случва ли ви се понякога да мислите, преди да говорите?

— Но господата няма да знаят за това! — продължих наивно.

— Престанете! Ама че глупачка!

— Пак добре, че съм глупачка. Представяте ли си, ако бяхте дали тази работа на някой интелигентен човек!

— С какво право ми държите такъв тон?

— Какво рискувам? По-нисък пост не можете да ми дадете.

Тук прекалих. За момент помислих, че ще получи инфаркт. Прониза ме с поглед.

— Внимавайте! Не знаете какво може да ви се случи.

— Ами кажете ми го.

— Предупреждавам ви. И направете така, че да ви няма в мъжките тоалетни, когато някой влиза.

След което си тръгна. Чудех се дали наистина ме заплашва, или блъфира.

Подчиних се на новото разпореждане не без известно облекчение, тъй като през двата месеца, прекарани на служба в мъжките тоалетни, бях имала незавидната привилегия да установя, че мъжкият представител на японската раса не е никак изискан. Колкото японката се ужасява и от най-малкия шум, който би могла да издаде, толкова на японеца му е все тая.

Макар сега да влизах по-рядко в тоалетните, виждах, че бойкотът продължава. Бог да поживи господин Тенши!

Истината е, че откакто ме назначиха в тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, ходенето по нужда се бе превърнало в политически акт.

Служителят, който все още ги посещаваше, сякаш казваше: „Подчинявам се безусловно на началството и не ми пука, че унижават чужденците. Всъщност за тях няма място в «Юмимото»“.

Служителят пък, който не ги посещаваше, изразяваше друго мнение: „Независимо от това, че уважавам началниците си, не мога да се отнасям безкритично към някои от решенията им. А и смятам, че чужденците биха били по-полезни на «Юмимото», ако им се поверяват отговорни постове.“

Мисля, че никога и никъде клозетите не са били театър на идеологически дебати от такъв мащаб.

В живота на всеки човек има един болезнен момент, който разделя битието на „преди“ и „след“. Споменът за него, даже когато е бегъл, не престава да буди ирационален, животински и неизлечим страх.

Дамските тоалетни бяха прекрасно място, тъй като една от стените им бе остъклена. Този огромен прозорец играеше важна роля в новото ми съществуване — прекарвах цели часове права, с чело, опряно на стъклото, и си представях, че се хвърлям в празното. Виждах как тялото ми полита надолу и се отдавах на този летеж до пълно замайване. Затова твърдя, че на работното си място не съм скучала нито минута.