Каменната маймуна

9.

Животът на чиновник, събиращ таксата за магистралите на изходите на Ню Йорк, не е особено вълнуващ.

От време на време има емоции — както когато някакъв крадец задигнал от един служител оборота от триста и дванайсет долара. Единственият проблем на грабителя бил, че се движел от Лонг Айлънд към Манхатън по моста „Трайбъро“, на чийто единствен изход го чакали дузина бодри ченгета.

Чиновникът, седящ на пропускателния пункт на тунела „Мидтаун“ в 8.00 тази сутрин обаче (пенсиониран пътен полицай, назначен тук на половин работен ден), не беше виждал сериозни неприятности от години и с удоволствие прие малкото разнообразие в монотонния си живот. Всички чиновници на пропускателните пунктове в Манхатън бяха предупредени за потъналия край бреговете на Лонг Айлънд кораб — един от онези, превозващи нелегални емигранти. Предполагаше се, че някои от китайците на борда са се насочили към града, а между тях и самият трафикант. Пътуваха с бял микробус, носещ името на някаква църква, и червена хонда. Възможно било някои или всички да са въоръжени.

От Лонг Айлънд имаше няколко начина за стигане до града с наземен транспорт, все през тунели или мостове. Някои бяха безплатни — например мостовете „Куинсбъро“ и „Бруклин“, — но най-прекият път от острова беше тунелът „Мидтаун“. Полицията и фБР бяха получили разрешение да затворят всички експресни платна и автоматични пропускателни пунктове и така престъпниците трябваше да минат през обслужван от човек вход.

Бившият полицай не беше подозирал, че точно той ще забележи емигрантите.

Явно обаче точно така щеше да стане. В момента той бършеше запотени длани в панталона си и гледаше как белият микробус с надпис отстрани, шофиран от китаец, се движи бавно към неговото гише.

Десет коли, девет…

Той измъкна личния си 375-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. Остави револвера до касовия апарат и се зачуди как да се справи със ситуацията. Щеше да сигнализира на полицията, но какво да прави, ако понечат да избягат? Реши да ги заплаши с оръжието и да им нареди да слязат от микробуса.

Какво обаче да прави, ако някой бръкне под таблото или между седалките?

По дяволите, тогава оставаше беззащитен в стъклената си будка, съвсем сам срещу банда китайски мафиоти. Можеше дори да са въоръжени с предпочитаните в Китай автомати „Калашников“.

Мамка им, щеше да стреля.

Не удостои с внимание оплакванията на една жена, че електронните пропускателни пунктове са затворени, и погледна платното пред будката си. Микробусът беше на три коли от него.

Бръкна в колана си и извади устройството за бързо презареждане, метален пръстен с шест патрона, с който можеше да презареди револвера за секунди. Остави го до оръжието и отново избърса дясната си ръка от панталона.

Отначало Сам Чан се разтревожи, че опашката от коли е заради затваряне на пътя от полицията, но видя будките и реши, че е някакъв граничен пункт.

Паспорти, документи, визи… Нямаха.

Ужасен, той се огледа за изход, но пътят бе ограден от високи стени.

— Трябва да платим — обади се Уилям.

— Защо да плащаме? — попита Сам Чан момчето, специалиста им по американски обичаи.

— Такса — обясни Уилям, сякаш беше близко до ума. — Трябват ми три долара и петдесет цента.

Имаха хиляди юани — макар и мокри и осолени, — но не бяха посмели да купят долари на черно във фуджоу, защото така щяха да подскажат на службите за сигурност, че смятат да емигрират. В една кутийка между предните седалки намериха петдоларова банкнота.

Микробусът пълзеше бавно напред. Пред тях оставаха две коли.

Чан погледна човека в будката и му се стори много нервен. Постоянно хвърляше погледи на микробуса, скрити и явни.

Една кола.

Мъжът в будката ги огледа скришом. Облиза се нервно и запристъпя от крак на крак.

— Това не ми харесва — каза Уилям. — Той подозира нещо.

— Нищо не можем да сторим — каза Чан. — Давай.

— Ще избягам.

— Не! Може да е въоръжен. Ще стреля.

Уилям намали пред будката и спря. Щеше ли момчето, в неочакваното си неподчинение, да пренебрегне заповедта на баща си и да даде газ през бариерата?

Мъжът до касата преглътна и натисна нещо до големия си касов апарат. Сигнален бутон?, мина през ума на Чан.

Уилям се наведе и посегна вдясно от себе си.

Чиновникът трепна. Плъзна ръка напред.

Втренчи очи в банкнотата, която му подаваше Уилям.

Какво има? Дали не му даваха твърде много? Или прекалено малко? Да не би да очакваше подкуп?

Мъжът в будката примигна. Наведе се напред и взе банкнотата с трепереща ръка. Погледна микробуса отстрани, където пишеше „Хоум Стор“.

Изброи рестото и погледна в самия микробус. Можеше да види (поне така се надяваше Чан) само десетина фиданки и храсти, изкопани от Чан, Уилям и Ву от един парк край пътя, за да се дегизират като доставчици на разсад за някой местен магазин. Останалите се криеха на пода под листата.

Чиновникът върна рестото.

— Хубаво място е този „Хоум Стор“. Все в него пазарувам.

— Благодаря — отвърна Уилям.

— Денят не е много добър за доставки, а? — Чиновникът кимна към мрачното небе.

— Благодаря — смотолеви Чан.

Уилям подкара бавно микробуса. След няколко минути навлязоха в тунел.

— Добре, в безопасност сме, минахме пункта — обяви Чан и останалите пътници се изправиха, като изтръскваха листата от дрехите си. Е, идеята му се оказа добра.

По пътя от плажа Чан се досети, че полицията ще постъпи, както правят китайските служби за сигурност — ще блокира пътищата.

Затова спряха при един голям търговски център, в средата на който се намираше филиал на „Хоум Стор“. Беше денонощен и по това време имаше съвсем малко служители — Чан, Ву и Уилям се промъкнаха без проблем през товарната рампа. От склада откраднаха няколко кутии боя, четки и инструменти. После се измъкнаха навън, но не и преди Чан да надникне в главното помещение на магазина. Търговската площ заемаше декари. Беше удивително — Чан никога не бе виждал толкова много стока. Напълно оборудвани кухни, хиляди осветителни тела, обзавеждане за тераси и дворове, врати, прозорци, килими. Цели щандове за гайки, винтове и пирони. Веднага му се прииска да доведе Меймей и баща си, просто да им покаже магазина. Е, щеше да има време и за това. Не сега обаче.

— Взимам тези неща, защото се налага, за оцеляването ни — обясни Чан на Уилям.

Петте долара, които намериха в микробуса, не бяха достатъчни, за да купят всичко. Чан добави:

— Веднага щом намеря пари, ще ги платя. Ще им изпратя парите.

— Ти си луд — отвърна момчето. — Те имат повече, отколкото се нуждаят. Предвидили са кражби. Това е включено в цената.

— Ще им върнем парите! — тросна се Чан.

Този път момчето дори не си даде труда да отговори. Чан намери някаква цветна листовка на рампата. Докато сричаше английските букви, осъзна, че това е рекламна брошура с адреси и телефонни номера на магазини от веригата „Хоум Стор“. Когато получи първата си заплата, веднага щеше да им изпрати парите.

Върнаха се при микробуса и откриха друг, подобен на техния. Уилям смени номерата и продължиха към града, докато стигнаха една изоставена фабрика. Спряха под навеса откъм товарния вход, на сухо, и Чан и Ву замазаха надписа с името на църквата. След като бялата боя засъхна, Чан, дългогодишен калиграф, изписа изящно „Хоум Стор“ от двете страни с букви, подобни на тези от рекламната брошура.

Да, номерът проработи.

Излязоха от тунела в Манхатън. Уилям беше разгледал картата, докато чакаха на пропускателния пункт, и сега знаеше в общи линии как да стигнат до Китайския квартал. Еднопосочните улици го пообъркаха, но скоро се ориентира и намери правилния път.

В натовареното пиково движение, допълнително забавяно от мъглата и дъжда, те минаха покрай река с абсолютно същия цвят като океана, от който току-що се бяха спасили.

Сивата земя, замисли се Чан. Никакви златни магистрали, никакви диамантени градове, както им беше обещавал злощастният капитан Сен. Докато се оглеждаше, Чан се запита какво ли ги чака занапред. Потъването на „Дракона“ бе променило коренно плановете им.

На теория той още дължеше на Призрака огромна сума. Таксата за нелегалното прехвърляне на един човек от Китай в САЩ бе около 50 000 долара. Тъй като Чан беше дисидент и отчаяно искаше да напусне страната, логично бе агентът на Призрака да вдигне цената. За тяхна изненада обаче трафикантът поиска само 80 000 долара за прехвърлянето на цялото семейство, включително баща му. За да предплати 10 процента от сумата, Чан бе изтеглил всичките си спестявания и беше взел заеми от приятели и роднини.

По договора Чан се задължаваше той, Меймей и Уилям (и по-малкия му син, когато порасне достатъчно) да дават ежемесечно пари на агентите на Призрака до пълното изплащане на дълга. Много емигранти започваха работа направо при трафиканта, който ги е превозил (мъжете — главно в китайските ресторанти, жените — в шивашки фабрики), и живееха в тайни квартири срещу солиден наем. Чан обаче нямаше доверие на трафикантите, особено на Призрака. Носеха се твърде много слухове за побои, изнасилвания и принудително задържане на емигранти в пълни с плъхове коптори. Затова той сам бе уредил работа за себе си и сина си и беше наел апартамент в Ню Йорк чрез брата на свой приятел.

Сам Чан бе имал доброто намерение да изплати цялата сума, но сега, след потъването на „фуджоуския дракон“ и опита на Призрака да ги убие, договорът бе невалиден и те се бяха измъкнали от тежкото бреме на дълговете — ако, разбира се, оцелеят достатъчно дълго, докато Призрака и помощниците му бъдат заловени или убити от полицията или избягат обратно в Китай. Това означаваше, че трябва да се скрият колкото може по-скоро.

Уилям караше умело в натовареното движение. (Къде се беше научил? Те дори нямаха кола.) Сам Чан хвърли поглед към задната част на микробуса. Спътниците му бяха раздърпани и смърдяха на морска вода. Жената на Ву, Йонпин, изглеждаше много зле. Седеше със затворени очи, трепереше и челото й беше мокро от пот. Ръката й бе счупена от сблъсъка със скалата и раната й още кървеше през импровизираната превръзка. Красивата дъщеря на Ву, Чинмей, изглеждаше здрава, но бе много изплашена. Брат й, Лан, беше връстник на по-малкия син на Чан; двете момчета, с еднакви къси прически, седяха едно до друго, гледаха през прозореца и си шепнеха нещо.

Чан Дзечи седеше неподвижно, с кръстосани крака и отпуснати ръце, със зализана назад оредяла бяла коса, мълчаливо, но наблюдавайки внимателно всичко с полузатворени очи. Кожата на стареца изглеждаше по-жълта, отколкото при тръгването им от фуджоу, но Чан може би просто си въобразяваше. Във всеки случай той бе решил още щом се установят, да заведе стареца на лекар.

Микробусът забави заради задръстване. Уилям натисна нетърпеливо клаксона.

— По-тихо — сопна се Чан. — Да не привличаме вниманието.

Момчето обаче изсвири още веднъж. Чан погледна сина си, слабото му лице, дългата му коса, спускаща се доста под ушите. Попита шепнешком:

— Този микробус… Откъде знаеш да го палиш така?

— Какво значение има?

— Отговори ми.

— Чух да говорят в училище.

— Лъжеш! Вършил си го и преди.

— Крал съм само от партийни секретари и общински председатели. В това няма нищо лошо, нали?

— Какво си правил?

Момчето се усмихна подигравателно и Чан предположи, че се шегува. Коментарът обаче очевидно бе насочен срещу него — намекваше за антикомунистическите писания на Чан, причинили толкова страдания на цялото семейство в Китай и наложили заминаването им за Америка.

— С какви хора дружиш, с крадци ли?

— О, татко!

Момчето поклати снизходително глава и на Чан му се прииска да го удари.

— За какво ти беше онзи нож? — попита Чан.

— Много хора носят ножове. Дядо също има.

— Това е сгъваемо ножче за почистване на лули, не оръжие. — Чан загуби самообладание. — Как може да се държиш толкова непочтително?

— Ако нямах нож — отвърна гневно момчето — и ако не бях подкарал микробуса, вероятно щяхме да сме мъртви.

Колоната автомобили потегли и Уилям замълча.

Чан се извърна, чувстваше се страшно засегнат от думите на момчето, от тия неизвестни нему аспекти на характера му. О, и в миналото бе имал проблеми с Уилям. С навлизането си в пубертета момчето беше станало мрачно, раздразнително, резервирано. Започна да бяга от училище. Когато получи писмо от учителя заради лошите му бележки, Чан се скара със сина си — чиято интелигентност беше проверена и далеч надвишаваше средното ниво. Уилям отговори, че не бил виновен той. В училище се отнасяли несправедливо с него, защото баща му беше дисидент, нарушил правилото за единственото дете, подкрепяше тайванската независимост и (най-тежкото светотатство) критикуваше Китайската комунистическа партия и вижданията й за свобода и човешки права. Двамата с по-малкия му брат били тормозени редовно от „суперактивисти“ — единствени деца от заможни комунистически семейства, разглезени от високопоставени роднини и склонни да се налагат със сила над другите ученици. Никакво значение нямаше това, че Уилям е кръстен на най-знаменития американски предприемач през последните години, а Роналд — на американски президент.

Нито поведението на сина му, нито незадоволителните му обяснения обаче не бяха направили особено впечатление на Чан и не го бяха накарали да се замисли сериозно върху проблема. Освен това възпитанието на децата бе задължение на Меймей, не негово.

Защо се държеше така момчето?

Чан изведнъж си даде сметка, че между десетчасовите работни смени в една печатница и дисидентските си занимания не е отделял буквално никакво време на сина си — не и преди пътуването от Русия до Мейгуо. Може би, помисли си ужасено той, момчето винаги се е държало така.

Обзе го гняв, макар и не насочен към Уилям. Не можеше да определи точно за какво се ядосва. Известно време гледа гъмжилото от хора и коли около тях, сетне се обърна към сина си:

— Прав си. Аз нямаше да мога да запаля сам колата. Благодаря ти.

Уилям не даде знак, че е чул баща си, и продължи да шофира, потънал в мисли.

Двайсет минути по-късно навлязоха в Китайския квартал по широка улица, означена на английски и китайски като Канал Стрийт. Дъждът отслабваше, покрай стотиците бакалии, сувенирни магазини, рибарници, бижутерии, хлебарници щъкаха хора.

— Къде трябва да отидем? — попита Уилям.

— Спри тук — нареди Чан и Уилям отби до тротоара.

Чан и Ву слязоха. Влязоха в един магазин и попитаха за кварталните сдружения — тонг. Тези групи обикновено се образуваха от хора, произхождащи от определени райони на Китай. Чан търсеше фудзянския тонг. Даваше си сметка, че няма да бъдат приети добре сред китайците с корени от Кантон, откъдето бяха дошли повечето от първите емигранти. Остана изненадан обаче да научи, че голяма част от манхатънския Китайски квартал е населен с емигранти от Фудзян и че много кантонци са се преместили. Такъв тонг имаше само на няколко преки от магазина.

Чан и Ву оставиха семействата си в крадения микробус и отидоха до мястото. Боядисана в кафяво и с класически китайски криловиден покрив, сградата изглеждаше пренесена направо от някой бедняшки квартал от района на Северната автогара на фуджоу.

Чан и Ву влязоха в сградата на кварталното сдружение с наведени глави, сякаш, ако ги разпознаят, намиращите се във фоайето моментално щяха да измъкнат телефони и да известят ИНС — или Призрака — за идването им.

Джими Ма, облечен в сив костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете и наръсен с цигарена пепел, ги посрещна и ги покани в кабинета си на горния етаж.

Председател на Фудзянското дружество на Източен Бродуей, Ма всъщност бе кмет на тази част от Китайския квартал.

Кабинетът му беше просторна, но оскъдно обзаведена стая с две бюра и шест различни стола, купища книжа, скъп компютър и телевизор. В една паянтова секция се съхраняваха стотина книги на китайски. На стената висяха избелели, нацвъкани от мухи китайски пейзажи. Чан обаче не се оставяше да бъде подлъган от западналия вид на кабинета. Подозираше, че Ма е мултимилионер.

— Заповядайте, седнете — покани ги домакинът на китайски.

Мъжът с широко лице и пригладена черна коса им предложи цигари. Ву взе една. Чан поклати глава. Беше отказал пушенето, след като загуби работата си като учител и започна да изпитва недостиг на пари.

Ма огледа изпитателно мръсните им дрехи, сплъстените им коси.

— Изглеждате, сякаш сте преживели доста. Имате ли нещо за разказване? Какво е станало? Обзалагам се, че е интересно.

Чан наистина имаше какво да разказва. Дали е интересно, не можеше да прецени, но със сигурност бе невероятно. Беше решил да не казва на никого, че са били на „Дракона“ и че Призрака може би ги издирва. Затова отвърна:

— Току-що пристигнахме с един хондураски кораб.

— Кой ви превозваше?

— Представи се като Мосихе.

— Мексиканец ли е? — Ма поклати глава. — Не познавам трафиканти латиноамериканци.

— Взе ни парите — продължи мрачно Чан, — но просто ни стовари на пристанището. Щял да ни осигури документи и транспорт, твърдеше, но изчезна.

Ву слушаше измисления му разказ с удивление. Чан му беше наредил да мълчи и да го остави да говори с Ма. На „Дракона“ Ву пиеше много и често избухваше. Не умееше да си мери приказките.

— Стават такива неща — отбеляза безгрижно Ма. — Защо лъжат хората? Не им ли вреди на бизнеса? Скапани мексиканци. Откъде сте?

— От Фуджоу — отвърна Ву.

Чан се размърда нервно. Смяташе да каже друг град от Фудзян — за да сведе до минимум възможността за свързването им с Призрака. Преодоля гнева си и продължи:

— Имам две деца и едно бебе. И баща ми е с мен. Възрастен е. Жената на приятеля ми е болна. Имаме нужда от помощ.

— А, помощ. Ето, това вече е интересно, нали? Мога да направя някои неща. Други не мога. Нима съм един от осмината безсмъртни? Не, не съм. От какво се нуждаете?

— От документи. За мен, жена ми и големия ми син.

— Да, да, мога да намеря. Шофьорски книжки, социалноосигурителни карти. С тях ще можете да минете за тукашни граждани, но не и да си намерите истинска работа. Мръсниците от ИНС карат фирмите да проверяват всичко.

— Имам вече уредена работа — отвърна Чан.

— Аз обаче не правя паспорти — добави Ма. — Прекалено опасно е. Нито зелени карти.

— Какво е това?

— Разрешителни за работа. Не мога да ви осигуря.

— Ще останем в нелегалност и ще чакаме амнистия.

— Така ли? Има да чакате. Чан вдигна рамене:

— Баща ми има нужда от лекар. — Кимна към Ву. — Жена му също. Можете ли да ни осигурите здравни книжки?

— Не. фалшификатите се откриват много лесно. Ще се наложи да се обърнете към частен кабинет.

— Скъпо ли е?

— Да, много. Ако нямате пари обаче, идете в градската болница, там ще ви приемат.

— Добро ли е здравеопазването?

— Откъде да знам? Освен това… имате ли избор?

— Добре. Колко ще излязат другите документи?

— Хиляда и петстотин.

— Юана ли?

— В зелено.

Чан не издаде чувствата си, но си помисли: Хиляда и петстотин! Това беше лудост. В колана си носеше около пет хиляди долара в китайски юани. Всички пари, с които разполагаше семейството му.

Той поклати глава:

— Не, невъзможно.

След няколко минути ожесточено пазарене се споразумяха за 900 долара за всички документи.

— И за вас ли? — обърна се Ма към Ву. Слабият мъж кимна, но добави:

— Само за мен. Ще излезе по-евтино, нали? Ма дръпна от цигарата си:

— Петстотин. Няма да отстъпя.

Ву опита да се пазари, но Ма държеше на своето. Накрая хилавият китаец се съгласи неохотно.

— Трябват ми снимки на всички за шофьорските книжки — каза Ма. — Идете в някой увеселителен парк. Там можете да се снимате.

Чан си спомни как с Меймей бяха посетили подобна кабинка в един голям увеселителен център в Сямен преди години, наскоро след като се бяха запознали. Сега снимките бяха в един куфар в корпуса на „фуджоуския дракон“.

— Имаме нужда и от микробус. Нямам достатъчно пари да си купя. Мога ли да наема от вас?

Председателят на тонга се подсмихна:

— Нямам ли всичко? Разбира се, разбира се.

След още пазарлъци постигнаха съгласие и за наема. Ма събра всичко, което му дължаха, и го изчисли в юани. Обяви невероятна сума и двамата мъже кимнаха неохотно.

— Кажете ми имена и адрес за документите.

Ма се обърна към компютъра и затрака бързо по клавишите под диктовката на Чан.

Самият Чан бе прекарал много време на стария си лаптоп. Интернет се беше превърнал във врата на дисидентите към останалия свят, макар това да бе свързано с много затруднения. Модемът на Чан беше мъчително бавен, а службите за сигурност и Народноосвободителната армия постоянно следяха имейлите на дисидентите. Чан имаше защитна програма на компютъра си, която често му сигнализираше, че органите на властта опитват да проникнат в системата му. Веднага прекъсваше връзката и се налагаше да смени Интернет-доставчика си. Лаптопът също е на морското дъно, помисли си тъжно той.

Когато Чан започна да диктува адреса, Ма вдигна поглед от клавиатурата:

— В Куинс ли ще отседнете?

— Да, един приятел ни уреди квартира.

— Голяма ли е? Има ли достатъчно място за всички ви? Не мислите ли, че агентите ми могат да ви помогнат? Мисля, че могат. Имам връзки в Куинс.

— Домакинът ми е брат на най-добрия ми приятел. Вече ни е уредил жилище.

— А, брат на приятел. Добре. Е, аз контролирам една организация там. Търговската асоциация на флъшинг. Много голяма. Мощна. Това е новият китайски квартал в Ню Йорк. флъшинг. Може би апартаментът няма да ви хареса. Може би няма да е безопасно за децата. Възможно е, не мислите ли? Идете в асоциацията и споменете името ми.

— Ще го имам предвид.

Ма кимна към компютъра и попита Ву:

— И двамата ли ще сте на този адрес?

Чан понечи да отговори утвърдително, но Ву го изпревари:

— Не, не. Искам да остана в Манхатън, в Китайския квартал. Може ли вашият агент да ни намери къща?

— Ама… — намръщи се Чан.

— Нали не цяла къща? — осведоми се развеселено Ма. — Тук няма къщи… които да си позволите.

— Апартамент тогава?

— Да, има временно свободни стаи. Можете да се нанесете веднага, сетне ще ви намерим постоянно жилище.

Докато Ма пишеше, в стаята прозвуча пиукането на модем. Чан постави ръка на рамото на Ву и прошепна:

— Цичен, трябва да дойдете с нас.

— Ще останем в Манхатън.

Чан се наведе по-близо, така че Ма да не чуе:

— Не бъди глупав. Призрака ще ви открие. Ву се засмя:

— Не се бой от него.

— Да не се боя ли? Той току-що изби десетина наши приятели.

Чан не можеше да си представи да рискува толкова лесно живота си и живота на семейството си. Ву обаче беше непоклатим:

— Не. Тук оставаме.

Чан замълча. Ма изключи компютъра, написа някаква бележка и я подаде на Ву.

— Това е агентът ми. Намира се само на няколко преки оттук. Ще се наложи да му платите известен хонорар. Аз няма да ви взема пари за това. Не съм ли щедър? Всички смятат, че Джими Ма е щедър. Сега да се заемем с колата на господин Чан.

Ма заговори бързо по телефона. Уреди микробусът да бъде докаран веднага. Затвори и се обърна към двамата мъже:

— И така, всичко е уредено. Не е ли удоволствие да работиш с такива разумни мъже?

Тримата се изправиха едновременно и се ръкуваха.

— Цигара за из път? — предложи домакинът на Ву и той си взе.

Преди да излязат, Ма се осведоми:

— Още нещо. Този мексикански трафикант… Няма причина да ви преследва, нали? Чисти ли са ви сметките?

— Да, чисти са.

— Добре. Нямаме ли достатъчно причини за безпокойство и без това? Няма ли достатъчно демони да ни преследват? — заключи весело домакинът им.

10.

Далечен вой на сирени раздра сутрешния въздух.

Звукът се усили и Линкълн Райм се надяваше това да е знак за идването на Амелия Сакс. Уликите, събрани от нея на плажа, бяха донесени от един млад техник, който плахо и безмълвно пристъпи в обиталището на легендарния Линкълн Райм и побърза да остави пликчетата и снимките на указаното от криминолога място.

Самата Сакс се беше отклонила от пътя, за да извърши оглед на едно вторично местопрестъпление. Откраднатият църковен микробус от Ийстън бе намерен преди 45 минути в Китайския квартал — изоставен в странична уличка близо до една станция на метрото. Колата беше минала незабелязано покрай постовете, защото някой бе замазал името на църквата и го беше заменил с добро копие на емблемата на един местен магазин за домашни потреби.

— Хитро — отбеляза Райм не без известно удивление; не обичаше умните престъпници.

Беше се обадил на Сакс, която летеше с пълна скорост към града по магистрала „Лонг Айлънд“, и й бе наредил да отива веднага на мястото и да извърши оглед на микробуса.

Началникът от ИНС Харълд Пийбоди беше излязъл — извикан за ред пресконференции и за обяснения пред властите във Вашингтон за фиаското.

Алън Коу и Фред Делрей бяха останали, също и стройният детектив Еди Дън с прическа като на таралеж. В допълнение бе дошъл Мел Купър, слаб, полуплешив и неразговорлив. Той бе един от най-способните оперативници в нюйоркската полиция и Райм често прибягваше до помощта му, когато работеше по случай. Купър стъпваше безшумно с меките си „Хъш Пъпис“, които носеше денем, защото са удобни, и нощем, защото са подходящи за танци, докато сглобяваше апаратура и подреждаше уликите от плажа.

По нареждане на Райм Том закачи карта на Ню Йорк на стената до картата на Лонг Айлънд и прилежащата му морска територия. Райм погледна червената точка, обозначаваща местоположението на „фуджоуския дракон“, и отново почувства вина, че непредвидливостта му е причинила смъртта на толкова емигранти.

Воят на сирените секна под прозореца му, гледащ към Сентрал Парк. След миг вратата се отвори и Амелия Сакс, накуцвайки едва забележимо, се втурна в стаята. Косата й бе сплъстена и пълна с водорасли и тиня, дънките и работната й риза бяха мокри и покрити с пясък.

— Използвах малкото си свободно време да поплувам — обясни тя. — Здрасти, Мел.

— Здравей, Амелия — отвърна Купър. Намести очилата си и примигна при вида й.

Райм кимна в очакване на онова, което носеше тя: сив кашон от мляко, пълен с найлонови и хартиени пликчета. Сакс подаде уликите на Купър и се насочи към стълбите.

— Идвам след пет минути — изрече през рамо.

След секунди Райм чу шуртенето на душа и наистина след пет минути тя отново се появи, преоблечена с някои от дрехите, които държеше в гардероба му: дънки, черна фланелка и маратонки.

Купър разпредели пликчетата според местата на намиране на уликите — от плажа и от микробуса в Китайския квартал. Райм обходи с поглед материалите и по пулса на слепоочията си почувства, че сърцето му се разтуптява по-силно — възбудата от началото на лова. Въпреки че не се интересуваше от спорт и състезания, Райм предполагаше, че подобно нещо изпитват скиорите например преди старта, когато се съсредоточават върху пистата пред себе си. Щяха ли да победят? Щяха ли да изостанат в надпреварата? Щяха ли да допуснат тактическа грешка и да се провалят за част от секундата? Щяха ли да пострадат или загинат?

— Добре. Да започваме. — Той огледа стаята. — Том? Том! Къде се дяна? Беше тук преди малко. Том!

— Какво има, Линкълн? — Задъхан, болногледачът му се появи на прага с кърпа и тиган в ръце.

— Ти ще си нашият писар… ще записваш жалките ни догадки… — Райм кимна към бялата дъска. — … с този твой изящен почерк.

— Слушам, господарю.

Том понечи да се върне в кухнята.

— Не, не, остави ги тук — спря го нервно Райм. — Пиши! Том въздъхна, остави тигана и избърса ръце с кърпата. Прибра пурпурната си вратовръзка под ризата, за да я запази от маркера, и се приближи към дъската. Бе участвал неофициално в няколко разследвания и знаеше процедурата. Обърна се към Делрей:

— Измислихте ли вече име за случая?

ФБР винаги даваше на важните разследвания кодови названия. Делрей опипа цигарата и я остави зад ухото си.

— Не — отговори. — Още не. Сега ще го измислим. Какво ще кажете за прозвището на нашето момче? „Призрак-убиец“. Достатъчно красноречиво ли е? И зловещо?

— Много зловещо — съгласи се Мел Купър.

Том записа името в горната част на дъската и се обърна към служителите на реда.

— Имаме две сцени на престъплението — каза Райм. — Плажа на Ийстън и микробуса. Първо плажа.

Докато Том пишеше, телефонът на Делрей иззвъня и той вдигна. След кратък разговор затвори и обяви:

— Засега няма други оцелели. И Бреговата охрана не е открила кораба. Събрали са обаче няколко трупа от океана. Двама застреляни, един удавен. Единият имал документи на търговец. Другите — нищо. Ще ни изпратят отпечатъци и снимки и копия до Китай.

— И екипажа ли е избил? — попита удивено Еди Дън.

— А ти какво очакваш? — отвърна Коу. — Трябва вече добре да го познаваш. Мислиш ли, че ще остави жив свидетел? — Той се изсмя мрачно. — Освен това така няма да се налага да плаща за кораба. Като се върне в Китай, вероятно ще твърди, че Бреговата охрана го е потопила.

Райм обаче нямаше време да се гневи на Призрака или да се удивлява на човешката жестокост.

— Добре, Сакс — отсече кратко. — Плажа. Разказвай. Тя се опря на лабораторната маса и прегледа бележките си:

— Четиринайсет души са стигнали до брега в малка лодка, на около половин миля на изток от едно градче на име Ийстън по пътя за Ориент Пойнт. — Тя се приближи до картата на Лонг Айлънд и посочи мястото. — Близо до фара на Хортън Пойнт. С приближаването си до брега лодката се ударила в скали и започнала да спада. Четирима от емигрантите били отнесени от водата и изхвърлени на плажа. Другите десетима останали заедно. Откраднали църковен микробус и се измъкнали.

— Снимки на следите от обувките? — попита Райм.

— Ето. — Сакс подаде на Том един плик; той извади снимките и започна да ги лепи на дъската. — Намерих ги под едно заслонче близо до мястото, на което са излезли. Беше прекалено мокро, за да използвам електростатичния метод. Наложи се да ги снимам.

— Идеални са — каза Райм.

— Тук виждам девет — отбеляза Делрей. — Защо казваш десет, Амелия?

— Защото има бебе, нали? — отвърна Райм. Сакс кимна:

— Да. Под заслончето имаше следи, които не можах да определя отначало. Изглеждаха, сякаш нещо е влачено, но пред него нямаше отпечатъци, само отзад. Затова предположих, че са от пълзящо дете.

— Добре. — Райм огледа размерите на обувките. — Значи седем възрастни и/или големи деца, две по-малки деца и едно бебе. Един от възрастните може да е старец, куца. Казвам „старец“ заради размера на обувките. И някой е ранен, вероятно жена, ако се съди по нейните обувки.

— По плажа и в микробуса имаше капки кръв — кимна Сакс.

— Проби от кръвта? — попита Купър.

— Нямаше много в лодката или по плажа. Дъждът беше измил повечето следи. Имам три проби от пясъка. И много от микробуса, капките още не бяха засъхнали.

Тя разрови пликчетата и намери едно с епруветка. Подаде я на Купър. Техникът подготви пробата за изследване и попълни един формуляр. Обади се в патомедицинската лаборатория, поръча експресен анализ и уреди един униформен полицай да занесе епруветката в центъра.

Сакс продължи:

— Сега Призрака — достигнал е брега с втора лодка на около двеста метра на изток от емигрантите.

Пръстите й изчезнаха сред гъстата й червена коса и зачовъркаха кожата на главата й. Сакс имаше навик да си причинява подобни поражения. Красива жена, бивша манекенка, но пръстите й често бяха подпухнали, дори разранени. Райм вече се беше отказал да умува откъде идва този нервен тик, но й завиждаше. Той също изпитваше желание да върши такива неща, но за разлика от нея не можеше да облекчи напрежението си по подобен начин.

Райм отправи мълчалива молитва към доктор Уивър, неврохирурга: „Направи нещо. Освободи ме поне малко от това ограничение. Моля те…“ Бързо прогони тези лични мисли, разгневен на себе си, и се обърна към Сакс.

— След това — продължи тя с нескрита възбуда, — след това започнал да издирва емигрантите и да ги убива. Намерил двама от падналите от лодката и ги застрелял. В гърба. Един само ранил. Четвъртият емигрант още е в неизвестност.

— Къде е раненият? — попита Коу.

— Закараха го в травматологията на манхатънския следствен арест на ИНС. Каза, че нямал представа къде може да са отишли Призрака и емигрантите. — Сакс отново погледна разкривените си писания. — Така, имало е някаква кола на пътя край плажа, но е тръгнала — бързо, направила е остър обратен завой и е изчезнала. Призрака е стрелял по нея. Следователно може би имаме свидетел, ако открием марката и модела. Измерих габаритите между гумите…

— Чакай — прекъсна я Райм. — До какво е била спряла?

— До какво ли? До нищо. Просто е чакала край пътя. Криминологът се намръщи:

— Какво ще търси някой там в буря, преди зазоряване?

— Може да е минавал и да е спрял да погледа лодките — предположи Делрей.

— Не. В такъв случай щеше да се притече на помощ или да се обади в полицията. А никой не е подал сигнал за забелязани лодки в морето. Не, мисля, че шофьорът е дошъл за Призрака, но тъй като трафикантът не е бързал да тръгва, се е омел.

— Значи го е изоставил — отбеляза Дън. Сакс подаде един лист на Мел Купър:

— Габарити между гумите. Има и снимка на следите от грайферите.

Техникът сканира снимката и я изпрати заедно с данните за габаритите в полицейския архив за идентифициране на МПС.

— Резултатът няма да се забави — обяви спокойно Купър.

— Ами другите камиони? — намеси се младият Еди Дън.

— Какви други камиони? — не разбра Сакс. Коу се обади:

— В договора за незаконното вкарване в страната се включва и наземен транспорт. Трябва да е имало някакви камиони, които да отведат емигрантите до града.

Сакс поклати глава:

— Не забелязах следи от големи автомобили. Когато е взривил кораба, Призрака вероятно им се е обадил да се прибират. — Тя отново погледна пликчетата с улики. — Намерих това… — Вдигна мобилния телефон.

— Прекрасно! — възкликна Райм.

Наричаше такива веществени доказателства „НАСДАК улики“ по името на фондовия пазар за високи технологии. Компютри, клетъчни телефони, електронни органайзъри. Цяла нова раса улики — тези устройства съдържат огромни количества информация за престъпниците и онези, с които те контактуват.

— Фред, нека хората ти се заемат.

— Дадено.

Бюрото наскоро беше създало компютърен и електронен отряд към нюйоркския си филиал. Делрей се обади и уреди един агент да вземе апарата и да го занесе във федералната полицейска лаборатория за анализ.

— Добре — заразмишлява на глас Райм, — издирва емигрантите, стреля по шофьора, който го е изоставил. Всичко това го прави сам, нали, Сакс? Никаква следа от мистериозния помощник?

Тя кимна към снимките на следи от обувки:

— Не, сигурна съм, че Призрака е бил единствен на втората лодка и само той е стрелял.

Райм се намръщи:

— Никак не ми харесва, докато правим огледи, наоколо да обикалят неидентифицирани престъпници. Нищо ли не се знае за този помощник?

— Не. Нищичко. Призрака има десетки такива из целия свят.

— И никаква следа от четвъртия емигрант? От онзи, който изпаднал от лодката?

— Не.

— А балистичните улики?

Сакс вдигна пликче с гилзи пред очите му.

— Седем и шейсет и две милиметрови — обяви той, — но са с необичайна дължина. И неравни. Евтини.

Макар да не можеше да движи тялото си, погледът му бе остър като на соколите скитници, гнездящи на перваза пред прозореца на спалнята му.

— Провери гилзите по мрежата, Мел.

Като началник на криминолозите в нюйоркската полиция Райм бе отделил стотици часове за създаване на картотеки от стандарти за веществени доказателства — проби от различни вещества и материали според източниците им, като моторно масло, конци, влакна, пръст и така нататък — за улеснение на анализа на микроулики, намерени на местопрестъплението. Една от най-големите и най-често използвани бази данни беше тази с информация за гилзи. Общата картотека на ФБР и нюйоркската полиция съдържаше снимки буквално на всяка гилза, изстреляна от каквото и да било оръжие през последните сто години.

Купър отвори найлоновото пликче и бръкна с две дървени клечки за хранене (очевидно в духа на случая, по който работеха). Райм бе установил, че този инструмент поврежда най-малко уликите, и беше наредил на техника да се научи да ги използва вместо обичайните пинцети, смачкващи твърде лесно по-крехките проби.

— Да се върнем на плажа, Сакс. Тя продължи разказа си:

— Положението ставало напечено. Призрака бил вече половин час на брега. Знаел, че Бреговата охрана има груба представа за местоположението му. Забелязал третия емигрант, Сун, във водата, стрелял по него, откраднал хондата и отпътувал. — Тя погледна Райм. — Нещо да добавиш?

Всички близки полицейски управления бяха уведомени за откраднатата кола. Веднага щом червената хонда бъдеше забелязана някъде в района на Ню Йорк, Селито или Делрей щяха да бъдат уведомени. Засега обаче нямаше следа от нея. Райм добави:

— Призрака е идвал вече в Ню Йорк, и то неведнъж. Познава пътищата. Предполагам, че е тръгнал по обиколни шосета на запад до покрайнините на града, там е зарязал колата и е взел метрото до центъра. Сигурно вече е тук.

Райм забеляза, че агентът от фБР се мръщи загрижено.

— Какво има, Фред?

— Искаше ми се да хванем мръсника, преди да влезе в града.

— Защо?

— Според докладите той има добра мрежа от сподвижници. Квартални сдружения и банди в Китайския квартал, разбира се, но също и хора от структурите на властта.

— Структурите на властта ли? — възкликна Селито.

— Така дочух.

— Нищо чудно — намеси се Дън. — Ако държи десетки китайски властимащи в джоба си, защо да не може и тук?

Значи, размишляваше Райм, имаха си работа с неизвестен, вероятно въоръжен помощник, с трафикант социопат, а сега и с шпиони в техните редици. Никога не е било лесно, но в този случай…

Той погледна Сакс, подканяйки я да продължи.

— Пръстови отпечатъци? — попита.

— Дъждът и вятърът бяха заличили почти всичко. Свалих няколко частични от двигателя и борда на лодката и от телефона. — Тя извади снимките на откритите отпечатъци. — Качеството е доста лошо.

— Сканирай ги и ги пусни в АСИПО. Автоматичната система за идентифициране на пръстови отпечатъци е голяма база данни на федералните и щатските органи на реда.

— Намерих и това. — Тя вдигна една метална тръба в найлонов плик. — Някой от емигрантите я е използвал, за да счупи стъклото на микробуса. Нямаше ясни отпечатъци, затова реших, че е по-добре да потърсим тук.

— Заеми се, Мел.

Слабият мъж взе плика, сложи си памучни ръкавици и извади тръбата, като я държеше само за краищата, за да не размаже евентуалните отпечатъци.

— Ще използвам ВМО.

Вакуумно-металното отлагане е „ролсройсът“ на методите за снемане на отпечатъци. Състои се в нанасяне на микроскопични метални частици върху изследвания предмет и след това отпечатването им. След няколко минути Купър извади съвършено ясна картина от няколко скрити отпечатъка. Снима ги, сканира снимките и ги изпрати в АСИПО. Даде фотографиите на Том, за да ги закачи на дъската.

— Това е всичко от плажа, Райм — каза Сакс.

Парализираният погледна таблицата на дъската. Уликите все още му говореха малко. Това обаче не го обезкуражаваше; така става в криминологията. Като да разхвърляш хиляда парчета от пъзъл — отначало е неразбираемо; едва по-късно, след много проби и грешки, започват да се появяват картини.

— Дай сега микробуса.

Сакс закачи снимки на автомобила върху дъската. Коу позна района. Беше в Китайския квартал.

— Може да има свидетели — предположи.

— Никой нищо не е видял — отвърна кисело Сакс.

— Къде ли съм чувал това? — вметна Селито. Удивително, но този вид амнезия винаги спохожда средния американец, щом види полицейска значка.

— Какво откри в микробуса? — попита Райм.

— Изкоренили са няколко растения и са ги натоварили отзад.

— Растения ли?

— За да скрият останалите, предполагам, и за да минат за доставчици на „Хоум Стор“. Не успях обаче да открия много повече. Само отпечатъци, някои парцали и капките кръв — по вратата и прозореца, затова предполагам, че раната е над кръста. В ръката може би.

— Никакви кутии с боя? — попита Райм. — Четки?

— Не, отървали са се от всичко. — Сакс вдигна рамене. — Това е, освен отпечатъците.

Тя подаде няколко картончета и снимки на Купър, който ги сканира и „вкара“ в АСИПО.

Райм бе спрял поглед върху дъската. Огледа уликите за момент като скулптор, изучаващ някой неодялан камък, преди да започне да го оформя. Обърна се към Делрей и Селито:

— Как искате да процедираме? Селито остави Делрей да отговори:

— Ще разделим усилията си. Не виждам друг начин. От една страна, ще търсим Призрака. От друга, трябва да намерим тези емигранти, преди той да ги е открил. Командният пункт ще е тук, става ли?

Райм кимна. Натрапниците вече не го притесняваха, не се тревожеше, че къщата му се е превърнала в Гара разпределителна. Каквото и да му струва, трябваше да открие човека, отнел хладнокръвно живота на толкова невинни.

— Ето какво мисля — продължи Делрей, като развяваше из стаята дългите си крака. — Няма да се церемоним с този мръсник. Ще поискам още десетина агенти от Южния и Източния район и отряд от Специалната тактическа група в Куонтико. Специалната тактическа група е малко известно подразделение на фБР и представлява най-добрата тактическа единица в страната. Членовете й редовно тренират с отряд „Делта“ и с тюлените на Военноморските сили — и обикновено се представят по-добре от тях. Райм със задоволство прие предложението на Делрей да ги включат. От известното дотук за Призрака се виждаше, че сегашните им сили са недостатъчни. Делрей например беше единственият агент на фБР, работещ постоянно по случая.

— Няма да е лесно да издиря всички шефове, но ще се постарая — добави федералният.

Телефонът на Коу иззвъня. Той послуша известно време, кимайки. След като затвори, обяви:

— Обадиха се от следствения арест на ИНС за нелегалния, Джон Сун. Току-що са го освободили под надзора на един наш служител. — Коу вдигна вежди. — Всички заловени нелегални търсят политическо убежище, това е стандартна процедура. Излиза обаче, че Сун ще го получи. Той е известен дисидент в Китай.

— Къде е сега? — попита Сакс.

— С адвоката си, назначен от Центъра за човешки права. Ще настанят Сун някъде на Канал Стрийт. Имам адреса. След половин час са там. Отивам да го разпитам.

— Предпочитам да отида аз — побърза да каже Сакс.

— Ти ли? Ти си от Криминологията.

— Той ми има доверие.

— Доверие? Защо?

— Спасих му живота. В един или друг смисъл.

— Това все пак е разследване на ИНС — остана непреклонен младият агент.

— Точно така. Колко мислиш, че ще се довери на федерален агент?

— Нека иде Амелия — намеси се Делрей.

Коу й даде неохотно адреса. Тя го показа на Селито.

— Трябва да изпратим патрул да го пази. Ако Призрака научи, че Сун е жив, той също може да е в опасност.

Детективът си записа адреса.

— Добре. Ще се погрижа.

— Хайде, всички, какъв е девизът ни? — извика Райм.

— Отваряй си очите, гърба си опази! — издекламира Сакс.

— Не го забравяйте. Нямаме представа къде е Призрака, не знаем къде и кой е помощникът му.

Сетне криминологът се съсредоточи върху друго. Не обърна внимание как Сакс грабва чантичката си и забързва към вратата, как Коу роптае, че ограничават правомощията му, как Делрей крачи напред-назад и как модерният Еди Дън оглежда с интерес този необичаен команден пункт. Сакс и останалите бързо изчезнаха от съзнанието му и той заразглежда вглъбено уликите. Взираше се настойчиво в тях, сякаш ги умоляваше да се съживят, да издадат тайните, които пазят, и да му покажат къде се крият хищникът и злощастната му плячка.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун. Един липсваш.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на фБР.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите, с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

11.

Призрака чакаше тримата мъже в декадентска обстановка.

Изкъпан и преоблечен в чисти, удобни дрехи, той седеше на кожения диван и гледаше нюйоркското пристанище от апартамента на осемнайсетия етаж — главната му тайна квартира в града. Намираше се в луксозен небостъргач в Батъри Парк Сити, в югозападния край на Манхатън, недалеч от Китайския квартал, но встрани от претъпканите му улици, миризмата на риба, вонята на граниво олио от долнопробните ресторанти. Той се замисли колко дълго Комунистическата партия се стреми към подобно изящество и удобство, постигнати от него с цената на толкова трудности.

„Защо следвате пътя на упадъка?

Вие сте част от миналото! Не се ли разкайвате за грешките си? Трябва да се освободите от старата култура, от старите обичаи, от старите навици, от старите идеи! Трябва да отхвърлите упадъчните си ценности.

Заразени сте с грешни мисли и грешни желания!“

Грешни желания ли?, помисли си с цинична усмивка той. Желания? Почувства особено свиване в слабините. Много познато желание, което го съпътстваше (и управляваше) цял живот.

Сега, след като се спаси от потъващия кораб и избяга от плажа, мислите му се насочиха към обичайните му приоритети: спешно се нуждаеше от жена.

От почти две седмици не беше спал с никоя — последната бе някаква руска проститутка с голяма уста и гърди, накланящи се обезпокоително към мишниците й, когато легнеше по гръб. Вършеше работа. За момента.

А на „Фуджоуския дракон“? Никаква. Трафикантът обикновено канеше някоя от по-красивите жени измежду емигрантите в каютата си с обещание да намали цената за превозването срещу една нощ в леглото. Или, ако пътуваше сама или със слабохарактерен мъж, просто я завличаше със себе си и я изнасилваше. Какво можеше да направи тя в крайна сметка? Да се оплаче в полицията, след като пристигнат в Красивата страна?

Помощникът му обаче, скрит в трюма, беше докладвал, че жените на „Дракона“ не са особено привлекателни, нито много млади и че мъжете им са решителни и умни, напълно способни да създадат неприятности. И така, наложи му се да изтърпи едно дълго, самотно пътуване.

Призрака се замечта за една жена на име Индао, думата, означаваща женски гениталии. Това бе обидно, разбира се, но в случая не особено — защото при жените (освен при няколко бизнесдами и трафикантки, които уважаваше) той се интересуваше само от телата им. Представи си няколко сцени от планираните за Индао: тя — легнала под него, гласа й в ухото му, извития й гръб, неговите ръце, заровени в дългата й коса… такава прекрасна копринена коса… Възбуди се нетърпимо. За момент се замисли дали да не прости на Чан и Ву. Можеше да се види с Индао — тя беше тук, в Ню Йорк — и да направи мечтите си реалност. Разбира се обаче, това не му бе в стила. Преди всичко емигрантите трябваше да умрат. След това можеше да я има с часове. Найсин. Всяко нещо с времето си. Той погледна часовника си. Наближаваше единайсет. Къде се бавеха?

Когато пристигна в тайната си квартира, той използва един краден мобилен телефон, за да се свърже с централата на организацията в Куинс (или още — тонг), с която бе работил вече няколко пъти. Нае трима мъже, които да му помогнат да намери и избие добитъка. Както винаги параноичен и стараещ се да се свързва колкото се може по-малко с престъпленията, Призрака не използваше никой от традиционните китайски тонгове; наемаше уйгури.

Мнозинството от населението на Китай са китайци хан, произхождащи от едноименната династия, установила се през 200 г. пр. н. е. Другите около осем процента са малцинства, като тибетци, монголци, манджурци. Уйгурите, населяващи западните райони на страната, са предимно мюсюлмани, произхождат от Централна Азия и преди да бъде анексирана от Китай, страната им носела названието Източен Туркестан, затова Призрака ги наричаше „турци“. Както другите малцинства в Китай, уйгурите са подложени на силен натиск за асимилиране. Сепаратистите често биват измъчвани и убивани и гласовете за независимост сред тях са доста силни; за повечето от малкото на брой терористични актове в Китай е доказано, че са дело на уйгурското движение за независимост.

Уйгурската общност в Ню Йорк беше тиха, скромна и мирна. Точно тази група мъже обаче, от Туркестанския ислямски център на Куинс, бяха не по-малко жестоки от всеки друг главорез, познат на Призрака. И тъй като ставаше дума за убийство на китайци хан, те бяха идеалният избор. Щяха да са мотивирани както от многогодишното потисничество, така и от парите на Призрака, които в крайна сметка щяха да отидат в западната китайска провинция Синдзян за финансиране на движението за независимост.

Тримата се появиха след десетина минути. Ръкуваха се с домакина и се представиха: Хаджип, Юсуф и Кашгари. Бяха мургави, тихи, хилави — по-дребни от него, а Призрака не беше особено едър. Носеха черни костюми, златни гривни или ланци и скъпи телефони.

Говореха някакъв тюркски език, напълно непонятен за Призрака, и не се справяха с никой китайски диалект. Заговориха на английски. Призрака им обясни какво иска и попита дали имат проблеми да убият невъоръжени хора — сред тях жени и деца.

Юсуф, отиващ към трийсетте, със сключени вежди, изпълняваше ролята на говорител — английският му беше най-добър. Без да се допита до колегите си, той отговори:

— Няма проблеми. Ще го направим. Ще стане, както искаш.

Сякаш избиваше жени и деца всяка седмица.

И може би, замисли се Призрака, точно така правеше.

Той даде на всеки по десет хиляди долара от касата в тайната си квартира, след това се обади на шефа на Туркестанския център и подаде телефона на Юсуф, който му съобщи на английски колко пари са получили, за да не стават след това недоразумения. Уйгурът затвори.

— Ще изляза за малко — каза Призрака. — Трябва да събера информация.

— Ще те чакаме. Може ли да си направим кафе?

Призрака кимна към кухнята. След това отиде при малък олтар. Запали благовонна пръчица и се помоли на И, бога стрелец, когото бе приел за личен закрилник. После пъхна пистолета в кобура и излезе.

Автобусът, в който седеше Сони Ли, си пробиваше път сред мокрите от дъжда коли. Манхатън изникна на хоризонта — мрачен и величествен.

Макар циничен и корав по природа, Ли не можеше да не изпита страхопочитание. Не го впечатляваха размерите на града — Ли идваше от Югозападен Китай, най-гъсто населения район на земята. Шанхай бе два пъти колкото Ню Йорк, а в Перлената делта между Хонконг и Гуанджоу живееха 50 милиона души.

Не, той се възхищаваше от автобуса, в който се возеше.

В Китай основният обществен транспорт са именно автобусите. Те са претъпкани, мръсни, изпотрошени, задушни през топлите месеци, студени през есента и зимата, с окадени, замъглени стъкла. Автогарите също са стари и мизерни. Веднъж Ли застреля един човек зад известната Северна автогара на фуджоу, а сам бе опитвал ножа неведнъж в същия район.

Не, Ли никога не беше виждал такова превозно средство — огромно и удобно, с меки тапицирани седалки, чист под, прозорци без ни едно петънце. Дори в този потискащ, влажен августовски ден климатикът работеше безотказно. В продължение на две седмици Ли без прекъсване бе страдал от морска болест, беше буквално смазан и нямаше ни най-малка представа къде може да е Призрака. Нямаше пистолет, нито дори цигари. Автобусът му дойде като благословия от небето.

След като се измъкна от плажа, където бяха акостирали оцелелите от „Фуджоуския дракон“, Ли отиде до една станция на магистралата на няколко километра от мястото и помоли един шофьор на камион да го качи. Тираджията огледа мокрите му, раздърпани дрехи и му позволи да се качи в каросерията. След около половин час го остави на една луксозна автогара при голям паркинг. Там можел да вземе автобус за мястото, където искаше да отиде — Манхатън.

Ли не знаеше какво трябва да има, за да си купи билет, но очевидно не се нуждаеше нито от паспорт, нито от други документи.

Подаде една от двайсетдоларовите банкноти, откраднати от колата на Хонсе, на касиерката и каза:

— До Ню Йорк, моля.

Използваше най-добрия си акцент, като имитираше Никълъс Кейдж. Явно говореше толкова ясно, че касиерката, очакваща някакво неразбираемо подобие на английски, примигна изненадано и му подаде отпечатан на компютър билет и три долара ресто. Той преброи парите два пъти и реши, че или касиерката го е измамила, или, както изсъска под носа си на английски, е попаднал в „шибано скъп страна“.

Отиде при будката за вестници на автогарата и купи самобръсначка и гребен. В тоалетната се избръсна, изми косата си от солената вода и я избърса с няколко салфетки. След това се среса, като се стараеше да свали колкото се може повече пясък от главата си. Така променен, се присъедини към останалите пътници на перона.

Сега, като наближи града, автобусът забави на един пункт за таксуване, сетне продължи през дълъг тунел. Накрая излезе в самия град. След десет минути превозното средство спря на оживена търговска улица.

Ли слезе заедно с останалите и застана на тротоара.

Първата му мисъл бе: „Къде са велосипедите и мотоциклетите?“ Това бяха основните лични превозни средства в Китай и Ли не можеше да си представи толкова голям град без милиони велосипеди „Сигъл“ по улиците.

Следващата му мисъл бе: „Откъде мога да си взема цигари?“

Намери една будка за вестници и купи един пакет.

Когато погледна рестото си, помисли: „Десет съдии от ада! Почти три долара за един пакет!“ Той пушеше поне по два пакета на ден, три, когато правеше нещо опасно и трябваше да успокоява нервите си. За месец щеше да се разори. Запали цигара, вдиша силно и се смеси с тълпата. Попита как да стигне до Китайския квартал и го упътиха към метрото.

Влезе заедно с тълпата пътници и си купи жетон. Той също бе твърде скъп, но Ли вече се беше отказал да сравнява цените между двете страни. Пусна жетона в автомата, мина през подвижната преграда и зачака на перона. Почувства се много неудобно, когато един човек му се разкрещя. Отначало го помисли за чалнат, макар че носеше скъп костюм. След известно време разбра какво му говорят. Явно в метрото пушенето беше забранено.

Според Ли това бе лудост. Не можеше да повярва. Не искаше обаче да прави сцени, затова загаси цигарата и я прибра в джоба си, мърморейки:

— Шибан откачен страна.

След няколко минути влакчето пристигна с трясък и Сони Ли се качи, сякаш цял живот се беше возил в метро, като се заоглежда внимателно, но не за полицаи, а да види дали някой не пуши, което щеше да му даде повод да запали и своята цигара. За негово удивление нямаше такива.

На Канал Стрийт Ли слезе от влака и се качи по стълбите. Дъждът беше спрял. Той запали смачканата цигара и се гмурна в тълпата. Много хора наоколо говореха кантонски, диалекта на Юга, но освен по езика този квартал приличаше досущ на родния му град, Люгоюан — или на кое да е друго китайско градче: кината даваха китайски екшъни и любовни филми; младежите имаха дълга, пригладена назад коса или прически помпадур и се хилеха предизвикателно; девойките се разхождаха под ръка с майките или бабите си; бизнесмени със закопчани догоре сака; пълни с лед и прясна риба щайги; хлебарници, продаващи чаени бисквити и оризови сладки; пушени патици, овесени за врата на окадените витрини на ресторантите; кабинети по традиционна медицина и акупунктура; магазини с изложени на витрините женшенови корени, разкривени като уродливи човешки тела.

И някъде наоколо, надяваше се той, трябваше да има още едно много добре познато нещо.

Бяха му нужни десет минути, за да намери онова, което търсеше. Забеляза ясен знак — телохранител, младеж с мобилен телефон, лапнал цигара и оглеждащ минувачите, на входа на един приземен апартамент със замазани с черна боя прозорци. Денонощно комарджийско заведение.

Ли се приближи и попита на английски:

— Какво играе вътре? фантай? Покер? Трийсе точки? Телохранителят изгледа дрехите му и се направи, че не го е чул.

— Искам играе — настоя Ли.

— Я си го начукай бе — тросна се младежът.

— Имам пари — изкрещя гневно Ли. — Пусни ме!

— Фудзянец си. Не мога да сбъркам акцента. Не си добре дошъл тук. Изчезвай, да не стане лошо.

Ли се ядоса още повече:

— Мои долари не по-различни от шибани кантонски. Твой шеф така иска гони клиенти?

— Изчезвай, запъртък. Няма да повтарям. Младежът отметна скъпото си черно сако и показа ръкохватката на пистолет.

Чудесно! Точно това търсеше Ли.

Престори се на уплашен и заотстъпва, но изведнъж се извъртя и замахна. Удари бодигарда с юмрук в гърдите и му изкара въздуха. Момчето се олюля и той го удари с длан в носа. Телохранителят се свлече тежко на земята. Опита отчаяно да си поеме дъх, от носа му шурна кръв; Ли го изрита отстрани.

Взе пистолета, резервния пълнител и цигарите на младежа. Огледа се. Две млади жени се разхождаха хванати под ръка и се правеха, че нищо не са видели. Освен тях на улицата нямаше никого. Ли се наведе отново над нещастника и му взе часовника и около триста долара.

— Ако кажеш на някого — предупреди на путонхуа, — ще те намеря и ще те убия.

Младежът кимна и избърса кръвта с ръкава си. Ли понечи да си върви, но хвърли поглед назад и се върна. Жертвата му се сви уплашено.

— Сваляй обувките — изсъска Ли.

— Ама…

— Обувките!

Младежът събу черните си „Кенет Коул“ и му ги подаде.

— И чорапите.

Скъпите черни копринени чорапи последваха обувките.

Ли събу своите обувки и чорапи, пълни с пясък и още мокри. Сложи си новите.

Истинска наслада, помисли си доволно.

Скри пистолета и боеприпасите под ризата си и побърза да излезе отново на някоя оживена улица. Там намери евтин магазин за дрехи и си купи дънки, фланелка и тънък дъждобран. Преоблече се зад магазина и хвърли старите си дрехи в една кофа. След това влезе в една закусвалня и поръча чай и юфка. Докато се хранеше, извади сгънатия лист от портфейла си, документа, който бе откраднал от колата на Хонсе на плажа.

8 август

от: Харълд С. Пийбоди, Имиграционно-натурализационна служба на САЩ

за: дет. кап. Линкълн Райм (пенс.)

по: съвм. разсл. на ИНС/ФБР/НЙПУ по случая Кван Ан, още Гуй, още Призрака

Потвърждавам участието в срещата за 10.00 утре за обсъждането на плана за залавяне на гореспоменатия заподозрян. Допълнителна информация — приложена по-долу.

За листа бе прикачена визитна картичка:

Линкълн Райм

345 Сентрал Парк Запад

Ню Йорк, НИ 10022

Ли извика сервитьорката и й зададе един въпрос.

Нещо у него я уплаши и й подсказа, че не бива да помага на този човек. Изражението му обаче й даде да разбере, че ако му откаже, нещата ще тръгнат на зле за нея. Затова кимна и със сведен поглед му даде идеално обяснение как да стигне до Западен Сентрал Парк.

12.

— Изглеждате по-добре — отбеляза Амелия Сакс. — Как се чувствате?

Джон Сун й махна да влезе.

— Много изтощен — отвърна, затвори вратата и последва Сакс в хола.

Накуцваше и от време на време присвиваше болезнено очи. Разбираемите последици от раняването, предположи тя.

Апартаментът, уреден от адвоката му, бе мизерна дупка в Бауъри, две мрачни стаи с разнородни, очукани мебели. Точно отдолу, на първия етаж, имаше китайски ресторант. Апартаментът вонеше на гранясало олио и чесън.

Заради раната Сун, набит мъж с няколко прошарени кичура, се движеше бавно, прегърбен. Като го гледаше как накуцва, Сакс изпита силна симпатия към него. Като лекар в Китай, макар и дисидент, той сигурно се беше ползвал с известно уважение от пациентите си. Тук обаче Сун бе господин Никой. Тя се запита как ли ще си изкарва прехраната — като таксиджия, в някой ресторант…

— Ще приготвя чай — каза той.

— Не, няма нужда. Няма да се задържам дълго.

— Аз така и така ще си направя.

Апартаментът нямаше отделна кухня, но разполагаше с печка, малък хладилник и ръждясал чугунен умивалник до едната стена на хола. Сун сложи евтин чайник на котлона и извади кутия „Липтън“ от шкафа над мивката. Помириса го и се усмихна странно.

— Не сте свикнали на такъв, а? — попита тя.

— Ще изляза да напазарувам — каза безгрижно той.

— От ИНС са ви освободили под устна гаранция, така ли?

Сун кимна:

— Подадох официална молба за политическо убежище. Адвокатът ми каза. че повечето емигранти постъпват по същия начин, но не отговарят на условията. Аз обаче съм прекарал две години в превъзпитателен лагер. И той представи някои от статиите ми с критики срещу Пекин за нарушаване на човешките права. Служителят, който прие документите, не обеща нищо, но каза, че имам шанс.

— Кога е разглеждането?

— Следващия месец.

Сакс се загледа в ръцете му; той взе две чаши от шкафа, внимателно ги изми, изсуши и постави на един поднос. Сякаш извършваше някаква церемония. Сложи две пакетчета чай в керамична кана, заля ги с гореща вода и разбърка.

И всичко това за една чаша най-обикновен „Липтън“ на пакетчета…

Сун занесе чашите и каната в хола и седна вдървено. Наля чай за двамата. Тя се изправи да му помогне. Взе чашата си от ръката му, която се оказа нежна, но силна.

— Някакви новини за останалите? — попита той.

— Някъде в Манхатън са. Намерихме микробуса, който са откраднали, недалеч оттук. Бих искала да ви задам някои въпроси за тях.

— Разбира се. Какво ви интересува?

— Всичко, което знаете. Имена, описания… всичко. Сун поднесе чашата към устните си и отпи съвсем малка глътка.

— Бяха две семейства — Чан и Ву — и още няколко души, с които избягахме. Не помня имената. Няколко членове на екипажа също успяха да се измъкнат от кораба. Чан опита да ги спаси с лодката, но Призрака ги застреля.

Сакс опита чая си. Изглеждаше доста по-различен от този, с който бе свикнала. Въображение, каза си тя.

Сун продължи:

— Екипажът се държеше добре с нас. Преди да тръгнем, бяхме чували лоши работи за моряците, превозващи емигранти. На „Дракона“ обаче всичко беше наред, даваха ни прясна вода и храна.

— Знаете ли къде може да са отишли семействата Чан и Ву?

— Нищо повече от онова, което ви казах на плажа. Знаехме само, че ще ни оставят на брега на Лонг Айлънд. След това трябваше да ни извозят с камиони до Ню Йорк.

— Ами Призрака? Можете ли да ми кажете нещо, което да ни помогне да го намерим?

Той поклати глава:

— Представителите му в Китай ни уверяваха, че щом стъпим на брега, повече няма да го видим. И ни предупредиха да не правим никакви опити да се свържем с него.

— Мислим, че помощникът му също е бил на борда, предрешен като емигрант. Призрака има обичай да действа по този начин. Имате ли представа кой може да е?

— Не — отвърна Сун. — Имаше няколко души, които се държаха настрана от останалите. Не говореха много с никого. Може да е един от тях. Аз обаче не съм им обръщал внимание. Не им знам имената.

— Екипажът да е говорил нещо за това, което Призрака смята да прави в страната?

Сун придоби сериозен вид, сякаш обмисляше нещо. — Нищо специално; те също се страхуваха от него. Има обаче едно нещо… не знам дали ще помогне, но дочух капитана да използва израза „по фу чен джоу“ за Призрака. Буквално означава „да пробиеш казаните и да потопиш лодките“. Може да се преведе като „няма връщане назад“. Идва от легендата за един военачалник от династията Пин. След като войниците му прекосили една река, за да нападнат врага, той им наредил да пробият казаните и да потопят лодките. Така не можели нито да лагеруват, нито да се върнат. За да оцелеят, трябвало да нападнат и да победят. Призрака е такъв враг.

Значи няма да се спре, докато не открие и не убие останалите оцелели от кораба, заключи Сакс.

Замълчаха. Откъм Канал Стрийт долиташе шумът на големия град. Сакс попита импулсивно:

— Жена ви в Китай ли е?

Сун я погледна в очите и отвърна с равен глас:

— Почина миналата година.

— Съжалявам.

— В превъзпитателния лагер. Властите казаха, че се разболяла. Така и не ми съобщиха обаче каква е болестта. И не е имало аутопсия. Въпреки това се надявам наистина да е умряла от болест. Не ми се мисли, че може да са я изтезавали до смърт.

Сакс изстина.

— И тя ли беше дисидентка? Той кимна:

— Така се запознахме. На един протестен митинг в Пекин преди десет години. На годишнината от събитията на площад „Тянанмън“. С времето тя стана по-активна от мен. Преди да я арестуват, планирахме да дойдем заедно, с децата. — Гласът на Сун заглъхна. След кратка пауза добави: — Реших, че не мога да стоя повече в страната. От политическа гледна точка, разбира се, е опасно. Освен това обаче твърде много неща ми напомнят за жена ми. Реших да дойда, да поискам убежище и после да взема децата. — Той се усмихна едва. — След края на траура ще намеря друга жена тук, която да бъде майка на децата ми. — Вдигна рамене. — Това обаче е далечно бъдеще.

Сун докосна амулета. Сакс проследи ръката му с поглед. Той забеляза, свали украшението от врата си и й го подаде.

— Талисманът ми за късмет. Може би действа — засмя се той. — Той ви повика, когато се давех.

— Какво е това? — попита тя, докато разглеждаше внимателно фигурката.

— Статуетка от Цинтян, на юг от фуджоу. Тамошният талк е много известен. Подарък е от жена ми.

— Счупен е — отбеляза тя.

Потърка пукнатината с нокът. От мекия камък се отрониха прашинки.

— Пукнал се е в скалата, за която се държах, когато ме спасихте.

фигурката представляваше седнала маймуна. Приличаше на човек — имаше лукаво изражение.

— Това е известен герой от китайската митология — обясни Сун. — Маймуната цар.

Сакс му върна амулета. Той го окачи отново над мускулестите си гърди. Превръзките върху раните му се виждаха под синята работна риза. Изведнъж Сакс долови присъствието на Сун с всичките си сетива. Мириса на сапуна му и евтиния прах за пране от дрехите. Той по необясним начин й вдъхваше увереност — този напълно непознат мъж.

— Ще изпратим патрулна кола да наблюдава апартамента ви — каза тя.

— За да ме предпазите? — Да.

Това развесели Сун:

— Службите на реда в Китай никога не биха направили такова нещо. Те само шпионират.

— Не си вече в Канзас, Джон.

— Канзас?

— Така се казва. Трябва да се връщам при Линкълн.

— При кого?

— Този, с когото работя. Линкълн Райм.

Тя се изправи. Болката в коляното не закъсня.

— Чакайте — докосна ръката й Сун. Сякаш свежа енергия се вля в нея. — Отворете уста.

— Какво? — засмя се Сакс.

— Облегнете се назад. Отворете уста.

— Защо?

— Аз съм лекар. Искам да погледна езика ви. Развеселена, тя се подчини.

— Имате артрит — заяви Сун, след като се изправи.

— Хроничен. Как разбрахте?

— Както казах, лекар съм. Ако искате, мога да ви лекувам.

Тя се засмя:

— Била съм при десетки доктори.

— Западна медицина, западни лекари, те си имат своето място. Китайската медицина е най-добра при лечението на хронични заболявания и неразположения — проблеми на пръв поглед без видими причини. Винаги обаче има причина. Мога да ви помогна. Задължен съм ви. Вие ми спасихте живота. Срамно ще е, ако не ви се отплатя.

— Трябва да благодарите на двама мъже с черни водолазни костюми.

— Не, не, без вас щях да се удавя. Затова, моля ви, елате пак и ми позволете да ви помогна.

Тя се поколеба.

В този момент обаче, сякаш за да я подтикне, остра болка преряза коляното й. Тя не даде израз на страданието си, дори не присви очи. Със спокойно лице извади химикалка и записа на Сун номера на мобилния си телефон.

Сони Ли стоеше объркан посред Западен Сентрал Парк.

Какво правеха службите за опазване на реда тук? Хонсе, червенокосата, караше бърза жълта кола, като ченге от телевизията, а сега излизаше, че полицията разследва Призрака в такава луксозна сграда. Никой служител от службите на реда в Китай не можеше да си позволи такъв апартамент, дори най-корумпираните (а сред тях имаше наистина заможни люде).

Ли хвърли цигарата, плю на тревата и с наведена глава бързо прекоси улицата и навлезе в тесния проход, водещ зад постройката. Дори задната уличка беше безупречна! В дома на Ли в Люгоюан — който бе сред най-богатите китайски градове — такава уличка щеше да е затрупана от боклук и развалени домакински уреди. Той спря, погледна зад ъгъла и видя, че задната врата на сградата е отворена. Появи се някакъв младеж с перфектно оформена руса коса, черни панталони, тънка риза и цветна вратовръзка. Държеше два зелени найлонови плика за боклук; отнесе ги до един голям син контейнер и ги пусна в него. След това се огледа, вдигна няколко хартийки и изхвърли и тях. Потърка ръце и отново се прибра, като затвори вратата след себе си. Не я заключи обаче.

Слава на боговете.

Сони Ли се промъкна в мазето, вдиша тежката миризма на мухъл и се заслуша. Стъпките на младия мъж заглъхнаха нагоре по стълбите. Ли изчака зад купчина кашони да се върне, но прислужникът очевидно имаше други задачи. От горния етаж се чу скърцане, шуртене на вода. Ли погледна в някои от кашоните. Едни бяха пълни с дрехи, други — с някакви сувенири. Почетни значки, награди, дипломи. Университетът в Илинойс, произнесе Ли наум. Награда за успехи от Американския институт по криминология, благодарствено писмо от федералното бюро за разследване, подписано от самия директор. Десетки други отличия.

Титулярят на всички беше Линкълн Райм.

Русият мъж очевидно нямаше да сваля повече боклук и Ли излезе от скривалището си. Нагоре по стълбите, бавно. Дървото беше старо и той стъпваше внимателно, за да не скърца. Спря пред вратата и я открехна.

Чу шум от приближаващи се стъпки; няколко души, както изглеждаше. Ли се притисна до стената, при няколко метли и парцали на дървени дръжки.

— Ще се върнем след два часа, Линк — чу се нечий глас. — Ще кажем на момчетата от лабораторията да ти се обадят…

Каза и още неща, които Ли не разбра. Стъпките спряха и Ли чу друг мъж да пита: — Хей, Линк, искаш ли някой от нас да остане? Друг глас отговори раздразнено:

— Да остане ли? Защо трябва някой да остава? Искам да свърша малко работа. И никой да не ме прекъсва!

— Просто казвам, че не е зле да остане някой въоръжен. Шибаният Призрак е изчезнал. Помощникът му също. Ти сам каза да си пазим гърба.

— Да, ама как може да стигне до мен? Откъде ще разбере къде на Божията земя живея? Нямам нужда от бавачка. Искам само да получа проклетата информация.

— Добре, добре.

Те излязоха и предната врата се затвори.

Сони Ли се заслуша. Не чу други звуци. Отвори вратата и надникна. Пред него имаше дълъг коридор, водещ към главния вход, онзи, през който бяха излезли мъжете (вероятно други служители на органите на реда).

Отдясно на Ли се влизаше в някаква стая, вероятно хол. Придържайки се до стената, за да не вдига шум, Ли тръгна по коридора. Спря пред хола и надзърна вътре. Странна гледка: стаята бе пълна с научна апаратура, компютри, маси, епруветки, схеми и всякакви книги. Последното, което може да се очаква да има в такава стара сграда.

Най-странното обаче бе тъмнокосият мъж, седнал в червена инвалидна количка по средата на стаята, наведен напред, втренчен в един монитор и разговарящ, както изглеждаше, сам със себе си. Сетне Ли забеляза, че говори в микрофон, закрепен близо до устата му. Микрофонът сигурно изпращаше сигнали на компютъра. Мониторът реагираше на командите.

Това ли същество бе Линкълн Райм?

Е, надали бе от значение, а и Ли нямаше време да размишлява за това. Не знаеше кога ще се върнат другите.

Сони Ли вдигна пистолета и влезе.

13.

Един метър напред. Втори. Сони Ли бе слаб мъж и се движеше тихо.

Промъкна се зад количката, като оглеждаше масите за улики срещу Призрака. Щеше…

Така и не разбра откъде изникнаха.

Единият — доста по висок от Ли — бе черен като въглен и носеше костюм и яркожълта риза. Чакаше до стената. С ловко движение той измъкна пистолета от ръката на китаеца и допря собственото си оръжие до слепоочието му.

Друг мъж, нисък и дебел, повали Ли на пода и го притисна с коляно в гърба; изкара му въздуха и му причини силна болка в корема и ребрата. Белезниците щракнаха мълниеносно.

— Английски? — попита чернокожият.

Ли бе твърде стреснат и задъхан, за да отговори.

— Повтарям въпроса, дребосък. Говориш… ли… английски?

Някакъв китаец, който също се беше спотайвал в стаята, се приближи. Носеше стилен тъмен костюм и на врата му висеше служебна карта. Повтори въпроса на китайски. Говореше кантонския диалект, но Ли го разбра.

— Да — отвърна Ли задъхано. — Говоря по английски. Мъжът с количката се извъртя:

— Я да видим какво сме си уловили.

Чернокожият вдигна Ли на крака, без да обръща внимание на пъшканията му. Задържа го с една ръка и заопипва джобовете му с другата.

— Слушай сега, дребосък, има ли опасност да се набода на нещо в джобовете ти? Има ли възможност да попадна на нещо, което няма да ми е приятно?

— Аз…

— Отговаряй веднага и внимавай да не излъжеш. Защото, ако се набода, и ти ще пострадаш. — Той хвана Ли за яката и изкрещя: — Игли?

— Наркотици ли? Не, не!

Високият мъж извади парите от джобовете му, цигарите, листа, който бе откраднал на плажа.

— О, момчето май е свило нещо от Амелия. Докато тя е спасявала удавници. Какъв позор…

— Така ни е открил — каза Линкълн Райм, след като хвърли поглед на листа и картончето, прикачено към него. — Наистина ми беше чудно.

Стройният рус мъж се появи на прага.

— Хванахте го, а? — отбеляза без изненада.

И Ли разбра, че младежът го е забелязал в прохода зад къщата, когато изхвърляше боклука, и е оставил вратата отворена нарочно. За да го примами. Другите мъже се бяха направили, че излизат и че оставят Линкълн сам.

„Хванахте го, а…“

Мъжът в инвалидната количка забеляза омразата в очите на Ли.

— Точно така, моят наблюдателен Том те е забелязал, когато изхвърляше боклука. И после… — Кимна към компютъра: — Команда, охрана. Заден вход.

На монитора се появи картина от задния вход и уличката около него.

Ли изведнъж си даде сметка как Бреговата охрана е открила „фуджоуския дракон“. Благодарение на Линкълн Райм.

— Съдии от ада — промърмори. Дебелият полицай се изсмя:

— Какъв отвратителен ден, а?

Чернокожият извади портфейла на Ли от джоба му. Стисна мократа кожа.

— О, дребосъкът е плувал, доколкото разбирам. Отвори портфейла и го подаде на китаеца. Дебелият извади радиостанция:

— Мел, Адам, връщайте се.

Двамата мъже, онези, които Ли бе чул да излизат преди няколко минути, влязоха. Единият беше плешив; без да обръща внимание на Ли, седна пред един компютър и започна да пише мълниеносно на клавиатурата. Другият носеше костюм и имаше яркочервена коса. Той примигна изненадано и възкликна:

— Чакайте, това не е Призрака.

— Значи, е изчезналият му помощник. Неговият баншоу.

— Не — отсече червенокосият. — Този го познавам. Виждал съм го.

Ли осъзна, че и на него червенокосият му е познат отнякъде.

— Виждал ли си го? — изненада се чернокожият.

— Миналата година участвах на среща в Службата за обществена безопасност на Фуджоу на тема незаконен трафик на хора. Той беше там. Един от тях.

— Един от кои? — изръмжа дебелият.

Китаецът извади лична карта от портфейла, сравни снимката с лицето на Ли и се изсмя:

— Един от нас. Той е ченге.

Райм също погледна личната карта и шофьорската книжка, и двете със снимка на китаеца. Според тях името му бе Ли Канмей, детектив от Службата за обществена безопасност на Люгоюан.

Криминологът се обърна към Делрей:

— Виж дали някой от хората ни в Китай може да го потвърди.

В огромната длан на агента се появи мъничък мобилен телефон и той започна да набира.

— Ли малко име ли е, или фамилия? — поинтересува се Райм.

— Фамилия. И не обича Канмей — обясни Еди Дън. — Използва Сони. Английско име.

— Какво правиш тук?

— Призрак уби три души в мой град минала година. Имал среща с помощник в ресторант. Помощник го излъгал. Голям бой. Призрак го убил, но също жена и дъщеря и един старец, които седял до него. Оказали на негов път и Призрак просто убил, за да избяга.

— Невинни свидетели? Ли кимна:

— Опитали го арестува, но той много силен… — Той замълча, търсейки правилната дума, накрая се обърна към Еди Дън: — Гуанси.

— Това означава връзки — обясни Дън. — Плащаш на когото трябва и получаваш гуанси.

— Никой не иска свидетелства срещу него. След това улики изчезват от управление. Мой шеф губи интерес. Случай се колективизира.

— Колективизира? — не разбра Селито. Ли се усмихна мрачно:

— Шега. Кога нещо се провали, казва, че се колективизира. Едно време, при Мао, кога власт колективизирала фирми и селско стопанство, те много бързо фалира.

— Да, но за теб случаят не е бил колективизиран — вметна Райм.

— Не. Той убил хора в мой град. Аз иска го изправи на съд.

— Как се уреди за кораба? — попита Делрей.

— Аз има много информатори. Минал месец ми съобщили, че Призрак убил две души в Тайван, големи хора, важни хора, и щял се скрие в Китай, докато тайванска полиция спре го търси. Щял замине за Южна Франция и после вземе група емигранти от Виборг в Русия и ги превози до Ню Йорк с „Фуджоуски дракон“.

Райм се засмя. Този дребен, невзрачен човек имаше по-добра информация от ФБР и Интерпол, взети заедно.

— И така — продължи Ли, — аз изработил си прикритие. Станал емигрант, добитък.

— Откри ли нещо за Призрака? — поинтересува се Селито. — Къде може да се крие? Някакви сътрудници тук?

— Не, никой не разговарял с мен. Проникнал на борда тайно… и почти през цяло време повръщал. — Той тръсна глава, явно за да пропъди неприятния спомен от пътуването. — Но не близо до Призрак.

— Какво смяташе да правиш? — рече Коу. — Ние нямаше да го екстрадираме.

— Защо ми да го екстрадират? — попита объркано Ли. — Вие май не слуша. Аз казал гуанси. В Китай веднага го освободят. Аз смятал го арестува, кога стъпи на ваша земя. След това го предаде на ваши служби за сигурност.

Коу се изсмя:

— Май говориш сериозно, а?

— Да, щял го направи.

— Неговият баншоу е бил с него, също и екипажът. Тукашните му агенти е трябвало да го посрещнат. Щяха да те убият.

Сега Ли се изсмя:

— Рисковано ли? Да, да. Ама нали такава професия. Той посегна към цигарите, които му бе отнел Делрей.

— Тук не се пуши — предупреди Том.

— Какво значи това?

— Тук не се пуши.

— Защо?

— Защото не може — отсече болногледачът.

— Това пълна лудост. Да не шегуваш?

— Не.

— Метро достатъчно глупав. Това къща.

— Да, къща, в която не се пуши.

— Много шибано.

Ли прибра сърдито пакета.

От другия край на стаята се чу слабо пиукане. Мел Купър се обърна към компютъра си. Почете известно време, след това извъртя екрана, така че всички да го видят. Сингапурското представителство на ФБР бе изпратило потвърждение, че Ли Канмей наистина е детектив от Службата за обществена безопасност на Люгоюан. В момента изпълнявал задача под прикритие, но службата отказвала да разкрие повече информация. Към съобщението бе приложена снимка на Ли в тъмносиня униформа. Очевидно това беше човекът пред тях.

След това Ли обясни как Призрака е потопил „Дракона“. Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, заедно с доктор Сун, няколко други емигранти и бебето на една жена от кораба се спасили с малка лодка. Всички останали се издавили.

— Сам Чан поел командване. Добър човек, умен. Спасил ми живот. Прибрал ме, кога Призрак застрелва останали. Ву глава на друго семейство. Също умен, но малко неуравновесен. Дисхармония между чер дроб и далак.

— Китайска медицина, трудно е за обясняване — вметна Дън.

Ли продължи:

— Ву има прекалено много емоции, иска каже. Действа импулсивно.

Дори психологичното профилиране на ФБР бе непонятно за Райм; той се доверяваше само на веществените доказателства и сега нямаше никакво време за нехармонични далаци.

— Да се придържаме към фактите — предложи сухо. Ли им разказа как лодката се ударила в скалите и той заедно с още неколцина бил отнесен. Вълните ги изхвърлили на брега. Докато Ли се добере до плажа, където слязъл Призрака, трафикантът вече бил застрелял двама от емигрантите.

— Бързал го арестува, но кога стигнал, вече го няма. Скрил се в храсти от другата страна на път. Видял една жена с червена коса спасява един човек.

— Джон Сун — поясни Райм. Ли кимна:

— Доктор Сун. Седял до мен в лодка. Добре ли?

— Призрака го е прострелял, но е жив. В момента Амелия, жената, която си видял, го разпитва.

— Аз нарича Хонсе. Хубава жена. Секси, иска каже.

Селито и Райм се спогледаха развеселени. Райм си представи последствията, ако Ли бе казал това в присъствието на Сакс.

Ли посочи из стаята:

— Взел адрес от нейна кола и дошъл. Мисли може намери нещо, кое ме заведе при Призрак. Информация, иска да каже. Улики.

— Да ги откраднеш ли? — попита Коу.

— Ами да — отвърна невъзмутимо Ли.

— Защо така, дребосъко? — попита заплашитено Делрей.

— Трябва го хване сам. Щото вие няма ми разреши да помагам, нали? Просто ме върне. А аз иска го арестува. Да „спипа“. Нали така, „спипа“?

— Точно така, няма да ти разрешим да помагаш — каза Коу. — Може да си ченге в Китай, но тук си един шибан незаконен имигрант. Наистина ще те пратим обратно.

Очите на Сони Ли проблеснаха гневно; той пристъпи заплашително към много по-високия Коу. Селито въздъхна и го дръпна за ризата:

— Без глупости.

Развеселен от дръзкото държане на китаеца, Коу посегна към белезниците:

— Ли, арестувам те за незаконно влизане в САЩ… Линкълн Райм обаче го прекъсна:

— Не, — трябва ми.

— Какво? — изрече потресено агентът.

— Ще работи като консултант. Като мен.

— Невъзможно.

— Човек, който си създава толкова много неприятности, за да залови един престъпник, заслужава да участва в екипа.

— Аз със сигурност помогне, Лоабан. Много.

— Как ме нарече?

— „Лоабан“ — повтори Ли. — Значи „шеф“. Трябва ме остави. Аз може помогне. Знае как мисли Призрак. С него идва от един свят. Аз като дете бил в банда. И прекарал много време под прикритие по докове на Фуджоу.

— Няма начин — изръмжа Коу. — За Бога, той е незаконен. Само да му обърнем гръб, ще търти да бяга, ще се натряска и ще иде в някоя игрална зала.

Райм се запита дали няма да наблюдават демонстрация по кунгфу, но този път Ли не обърна внимание на Коу и заговори спокойно:

— В моя страна има четири типа хора. Не богати и бедни като тук. В Китай това, кое прави, по-важно от пари, кои има. И знае ли коя най-голяма чест? Да работи за своя страна, за свой народ. Аз дяволски добро ченге.

— Всички са подкупни там — измърмори Коу.

— Аз не подкупен, ясно? — Ли се усмихна. — Поне не в така важно разследване.

— И откъде да знаем, че не е от хората на Призрака? — попита Коу.

Ли се изсмя:

— Да, а откъде знае, че ти не от тях?

— Майната ти! — изръмжа Коу; беше бесен.

Проблемът на младия агент, прецени Райм, бе в прекалената му податливост на емоции, която му пречеше да си върши добре работата. Криминологът често долавяше нотка на презрение в гласа му, когато говореше за „незаконните“. Той явно смяташе нелегалното влизане за федерално престъпление и на няколко пъти бе намекнал, че емигрантите се водят от алчност, не от стремеж към свобода и демокрация.

Освен това бе обезпокоително обсебен от желанието да залови Призрака. Преди няколко години Коу беше работил под прикритие в Тайпе, столицата на Тайван, със задача да разкрива трафиканти на хора. По време на разследването на Призрака една от информаторките му изчезнала и вероятно е била убита. По-късно се разбрало, че жената имала две малки деца, но толкова се нуждаела от пари, че била готова да шпионира Призрака. ИНС никога не би я използвала за информатор, ако знаеше, че има деца. Коу бил отстранен от служба за шест месеца. Оттогава и това маниакално желание да залови Призрака.

За да бъде добър полицай обаче, човек трябва да потиска тези лични чувства. Безпристрастността е жизненонеобходима. Както и игнорирането на мисълта за смъртта. „Забрави мъртвите!“

— Я се успокой — намеси се Делрей. — Ли остава, докато го иска Линкълн. Погрижи се за това, Коу. Обади се в Държавния и уреди някаква временна виза, става ли?

— Не, не става — измърмори Коу. — Не можете да включвате някой от тях в екипа.

— От тях ли? — попита Делрей и се извъртя като щъркел на дългите си крака. — Кои са „те“?

— Незаконните.

Високият агент изцъка с език:

— Виж какво, Коу, тази дума някак си не ме кефи. Не ми звучи достатъчно учтиво. Не е готина. Особено с тоя тон!

— Е, както вие от Бюрото неведнъж сте подчертавали, този случай не е на ИНС. Задръж го, ако искаш, но аз не поемам никаква отговорност за това.

— Добро решение — обърна се Ли към Райм. — Аз помага много.

Сетне се приближи до масата и посегна за пистолета си.

— Не, не! — спря го Делрей. — Не пипай това.

— Хей, аз ченге. Като вас!

— Не, не си ченге като мен, нито като кой да е друг от тук присъстващите. Никакви пистолети.

— Добре, добре. Задръж го засега, Хайсе.

— Какво, какво? — наежи се Делрей.

— Хайсе — черен. Хей, не се обижда! Нищо лошо, нищо лошо.

— Добре, стига глупости.

— Аз стига глупост, добре.

— Добре дошъл сред нас, Сони — каза Райм.

Погледна часовника. Беше точно дванайсет. Шест часа от началото на безжалостното преследване на емигрантите от Призрака. Дори можеше в момента да е на крачка от тях.

— Добре, да започваме с уликите.

— Разбира, разбира — каза разсеяно Ли. — Но преди това има нужда от цигара. Хайде, Лоабан. Може ли?

— Добре, но навън. И някой да иде с него, за Бога.

14.

Ву Цичен изтри потта от челото на жена си.

Тя лежеше на леглото в спалнята на малкото им жилище; трепереше, гореше от треска, бе плувнала в пот. Приземният апартамент се намираше на една тясна пряка на Канал Стрийт в сърцето на Китайския квартал. Беше им го уредил агентът, препоръчан от Джими Ма — пладнешки грабител, мислеше си гневно Ву. Наемът бе астрономичен, както и хонорарът, който поиска мазният тип. Апартаментът миришеше гадно сладникаво, беше на практика напълно необзаведен и по пода спокойно се разхождаха хлебарки — дори сега, когато дневната светлина се процеждаше през мръсните стъкла на прозорците.

Той загледа загрижено жена си. Силното главоболие, от което страдаше Йонпин на борда, треската и потта, всичко това той бе отдавал на морската болест, но симптомите се запазиха и след като стъпиха на твърда земя. Явно боледуваше от нещо друго.

Жена му отвори помътнелите си очи и прошепна:

— Ако умра…

— Няма да умреш.

Ву обаче не беше сигурен, че вярва на собствените си думи. Спомни си за доктор Сун и съжали, че не е поискал съвет от него; лекарят се бе погрижил за неколцина болни, но Ву се опасяваше, че ще му вземе много пари за прегледа.

— Поспи — каза загрижено Ву. — Имаш нужда от сън. След като си починеш, ще се почувстваш по-добре. Защо не щеш да заспиш?

— Ако умра, трябва да си намериш друга жена. Някоя, която да гледа децата.

— Няма да умреш.

— Къде е синът ми? — попита Йонпин.

— Лан и Чинмей са в хола. Тя се грижи за него. Той погледна през вратата към хола и видя дъщеря си Чинмей да простира пране на една връвчица, опъната през стаята. След пристигането всички се бяха изкъпали и преоблекли в чистите дрехи, купени от Ву в един магазин за облекло втора употреба на Канал Стрийт. След като хапнаха (Йонпин не сложи и едно залче в устата си), Чинмей остави брат си да гледа телевизия и изпра подгизналите им от солена вода дрехи в умивалника на кухнята. Сега ги простираше да съхнат. Жената на Ву се огледа, присви очи, сякаш опитваше да си спомни къде се намира. Отказа се и отпусна глава на възглавницата.

— Къде… къде сме?

— В Китайския квартал, Манхатън, Ню Йорк.

— Ама… — Тя се намръщи, сякаш мозъкът й осъзна думите със закъснение. — Призрака, съпруже. Не можем да останем. Тук не е безопасно. Сам Чан каза, че не бива да оставаме.

— О, Призрака… — Ву махна небрежно. — Той е заминал за Китай.

— Не мисля така. Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч.

— Никой трафикант няма да рискува да го заловят само заради неколцина избягали емигранти — изтъкна Ву. — Толкова ли си глупава да мислиш така?

— Моля те, съпруже. Сам Чан каза…

— Забрави Чан. Той е страхливец — тросна се Ву. — Оставаме.

Гневът заради неподчинението й се посмекчи от вида на бедната жена и болката, която сигурно изпитваше. Той добави нежно:

— Излизам. Ще потърся някакви лекарства. Тя не отговори; Ву стана и излезе в хола. Децата гледаха смутено към стаята на майка си.

— Добре ли е? — попита момичето.

— Да. Ще се оправи. Връщам се след половин час. Отивам за лекарства.

— Чакай, татко — спря го Чинмей със загрижен глас.

— Какво?

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, ще останеш с майка си и брат си.

— Ама…

— Какво?

— Имам нужда от едно нещо.

Да влезе в някой моден бутик?, помисли си насмешливо той. Да се гримира? Да си направи фризура? Да изхарчи парите, предназначени за оцеляването им, при козметичка?

— Какво?

— Моля те, нека дойда с теб. Ще си го купя сама. Тя се изчерви силно.

— Какво искаш? — попита той.

— Имам нужда от някои неща за… — прошепна тя и сведе глава.

— За какво? Отговори. Тя преглътна тежко:

— За цикъла ми. Нали знаеш. Превръзки. Потресен, Ву изведнъж разбра. Отмести поглед от момичето и махна гневно към банята:

— Използвай нещо друго.

— Не мога. Не е удобно.

Ву беше бесен. Това бе грижа на жена му. Никой мъж никога не купуваше тези… неща.

— Добре! — тросна се той. — Добре. Ще ти купя каквото трябва.

Дори не я попита какви точно иска. Щеше да вземе първите, които му попаднат в най-близкия магазин. Излезе и заключи вратата след себе си. Ву Цичен се гмурна в тълпата на Китайския квартал сред какофония от езици: минанхуа, кантонски, путонхуа, виетнамски, корейски. Също и английски, с акценти и диалекти, които не беше предполагал, че съществуват.

Зяпаше магазините, купищата стока, огромните небостъргачи. Ню Йорк изглеждаше десет пъти по-голям от Хонконг, сто пъти по-голям от Фуджоу.

„Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч…“

Ву Цичен обаче нямаше никакво намерение да се маха от Манхатън. Четирийсетгодишният мъж бе хранил тази мечта цял живот и нямаше да позволи болестта на жена му или малко вероятната опасност от биячите на трафиканта да му я отнемат. Ву Цичен щеше да стане заможен човек, най-богатият в рода. Като младеж бе работил като пиколо, а след това като младши заместник-директор в хотел „Рай“ на улица „Худон“, близо до парка „Горещи извори“ в центъра на Фуджоу, където обслужваше богати китайци и европейци. Ву беше решил един ден и той да стане преуспяващ бизнесмен. Работеше усърдно и макар да даваше на родителите си една четвърт от дохода си, успя да спести достатъчно, за да купи заедно с двамата си братя магазинче за сувенири и други джунджурийки близо до знаменитата статуя на Мао Дзъдун на улипа „Гутян“. С парите от магазинчето те взеха една бакалия, след това още две. Възнамеряваха да спестят колкото се може повече, да купят цяла сграда и да натрупат състояние от недвижима собственост.

Ву обаче направи една грешка.

Икономиката на Китай се променяше драстично. Свободните търговски зони просперираха и дори висшите политици се изказваха в полза на частната собственост — самият министър-председател Дън Сяопин бе казал веднъж: „Богатството е гордост.“ Ву Цичен обаче пренебрегна основното правило в живота на страната — че Китайската комунистическа партия командва парада. Ву открито се обявяваше за по-тесни търговски връзки с Тайван, за прекратяване на системата за гарантиране на заетостта независимо от способностите на работниците, за борба с корупцията сред висшите партийни и държавни органи и за намаляване на данъците за частните фирми. По ирония Ву дори не вярваше в онова, което проповядваше: целта му бе само да привлече вниманието на нови чуждестранни партньори (от Европа и Америка), които, както си мечтаеше, щяха да го обсипят с пари, защото той бе гласът на новата китайска икономика.

Не Западът обаче даде ухо на думите му, а секретарите на комунистическата партия. Изведнъж в магазините му започнаха да се появяват държавни инспектори, да откриват десетки нарушения на хигиенните норми и правилата за безопасност — много от които не съществуваха. Под бремето на астрономичните глоби братята скоро фалираха.

Засрамен от това развитие на нещата обаче, Ву не се отказа от стремежа си да забогатее. И така, съблазнен от огромните възможности на Красивата страна, той събра семейството си и пое риска да емигрира. Щеше да се превърне в един от големците на Китайския квартал. Щеше да ходи на работа с лимузина и — когато накрая може да си позволи пътуване до Китай — щеше да отседне в хотел „Рай“, в най-големия апартамент, мезонета, в чийто хол като младеж бе внесъл стотици чанти и куфари.

Сбъдването на мечтата му се беше отлагало твърде дълго; Призрака нямаше да го откаже от този град и парите му. Ву намери един магазин за традиционни китайски билки. Влезе и разказа на аптекаря за състоянието на жена си. Лечителят го изслуша и обяви, че жена му изпитва недостиг на ки — духа на живота — и нарушение на кръвообращението, усложнени от прекалено много студ. Приготви няколко стръка билки, за които Ву неохотно плати огромната сума от осемнайсет долара; при този пладнешки грабеж отново го обхвана гняв.

След като излезе от аптеката, той продължи по улицата до една китайска бакалия. Влезе бързо, преди да загуби кураж, взе една кошница и я напълни с продукти, от които нямаше нужда. Мина покрай щанда за козметика и пъхна един пакет дамски превръзки за дъщеря си. Отиде на касата и се вторачи в един стъклен буркан с корени от женшен. Сивокосата касиерка изчисли сметката и макар че не се усмихна, нито обърна някакво внимание на покупките му, Ву бе сигурен, че му се присмива. Излезе от магазина с наведена глава и червен като китайското знаме.

Пое към апартамента си, но след няколко минути забави крачка. Тревожеше се за жена си, разбира се, и че е оставил децата, но, по дяволите, този ден бе истински кошмар! Едва не беше загинал при корабокрушение, бе загубил всичките си вещи, Джими Ма и агентът му за недвижими имоти го бяха измамили. И на всичкото отгоре трябваше да изтърпи срама и унижението от покупките, които носеше в момента. Реши, че му трябва някакво развлечение, някаква мъжка компания.

Няколко минути му бяха достатъчни, за да намери каквото търсеше: едно китайско игрално заведение. След като показа парите си на входа, пазачът го пусна.

Ву поседя известно време, изигра тринайсет точки, докато пушеше и пиеше байдзю. Спечели малко пари и се почувства по-добре. Една чаша от силния, бистър алкохол, после още една и накрая се успокои — след като се увери, че пликът с покупките е добре скрит под стола.

Накрая се разговори с мъжете наоколо, с трийсетте долара, които спечели (огромна сума за него) ги почерпи по едно питие. Пиян и в добро настроение, той разказа един виц и околните се разсмяха. Със заговорническия тон на мъже, седнали сами на чашка, те започнаха да споделят истории за непокорни жени и непослушни деца, за жилищата си и работата, които имаха или търсеха.

Ву вдигна чашата си и обяви с пиянски глас:

— За Дзайчен.

Дзайчен е богът на богатството, един от най-почитаните в Китай. Ву вярваше, че има особена връзка с него. Всички мъже около масата пресушиха чашите си.

— Ти си нов тук — отбеляза един старец. — Кога дойде?

Доволен, че е станал център на вниманието, Ву прошепна:

— Тази сутрин. С кораба, който потъна.

— „Фуджоуския дракон“ ли? — вдигна вежди друг. — Съобщиха по новините. Казаха, че вълнението било ужасно.

— О, вълните бяха по петнайсет метра високи! Трафикантът опита да ни избие всичките, но аз измъкнах десетина човека от трюма. И се наложи да се гмурна, за да прережа въжето, с което беше закрепена спасителната лодка. Едва не се удавих. Но стигнах до брега.

— Сам ли успя да го направиш? Ву сведе тъжно очи:

— Не можех да спася всички, но опитах.

— Семейството ти добре ли е? — попита друг.

— Дааа — измуча Ву.

— Някъде в квартала ли живеете?

— Съвсем наблизо.

— Какво представлява Призрака? — попита един от присъстващите.

— Той е страхливец. Никога не ходи без пистолет. Ако го остави и се бие като мъж — с нож, — ще го победя.

В този момент думите на Сам Чан отекнаха в съзнанието му и той се замисли, че може би не бива да говори такива неща. Затова смени темата:

— Може ли някой да ме упъти? Искам да видя една статуя. Може би ще ми кажете как да я намеря.

— Статуя ли? Коя? — попита един от седящите наоколо. — Тук няма статуи.

— Много е известна. Жена, която държи сметките си.

— Сметките си ли? — не разбра друг.

— Да — заобяснява Ву. — Дават я на филмите за Красивата страна. Намира се на някакъв остров, в едната ръка държи факла, а в другата — книга със счетоводните си сметки, факлата й е, за да може да чете счетоводния си баланс по всяко време на деня и нощта и винаги да знае с колко пари разполага. Нали е в Ню Йорк?

— Да, тук е — отвърна един от околните и избухна в смях.

Други неколцина също се изсмяха. Ву не разбираше кое е толкова смешно, но и той изкриви устни.

— Трябва да идеш в един квартал, който се казва Батъри Парк, и оттам да вземеш корабче за статуята.

— Така и ще направя.

Друг от компанията се засмя:

— Да пием за жената със счетоводните сметки. Всички дружно изпразниха чашите си и продължиха играта.

15.

фамилното име Чан означава „стрелец“.

В компанията на баща си, жена си и децата си Сам Чан изписваше изящно, като по магия, йероглифите на името си върху една дъска, която беше намерил в задния двор на новото си жилище. Копринената торбичка със скъпоценните му четки от вълчи, кози и заешки косми, писецът и каменната му мастилница бяха потънали с „фуджоуския дракон“ и той бе принуден да използва американска пластмасова писалка.

Чан беше усвоил калиграфията като дете от баща си, затова, макар дебелината им да не можеше да се регулира, линиите бяха изящно оформени; приличаха, реши той, на скиците на художника от шестнайсети век Ван Ли, който първо нахвърлял детайлите на картината, за да я изрисува по-късно върху керамика — образите бяха непълни, но посвоему красиви. Чан взе дъсчицата с фамилното си име и я сложи върху импровизирания картонен олтар, поставен на полицата над камината в хола. Китай е истински теологичен панаир: Буда е най-широко почитаното традиционно божество, философите Конфуций и Лаодзъ се тачат като полубогове. Християнството и ислямът имат значителен брой последователи, а мнозинството от населението се моли и поднася дарове на хиляди езически богове, толкова много, че никой не знае броя им точно.

Но най-почитаните божества за китаеца са предците му.

Този червен олтар бе посветен точно на предците на Чан, украсен с единствените семейни ценности, спасени от потъналия кораб — покрити с петна от солената вода снимки на родителите и бабите и дядовците на Чан.

— Ето — обяви той. — Новият ни дом.

Чан Дзечи стисна ръката на сина си. Меймей им наливаше чай. Старецът пое топлата чаша с две ръце и огледа мрачните стаи:

— Не е толкова зле.

Въпреки думите на стареца Сам Чан отново почувства срам, задето кара баща си да живее при такава мизерия. Най-свещеният дълг след този на поданика към господаря си, учи Конфуций, е дългът към родителите. Откакто планираше бягството си от Китай, Чан не спираше да се тревожи за последствията, които щеше да има то за стареца. Тихият и спокоен Чан Дзечи бе приел новината за наближаващото пътуване безропотно и Чан все се питаше дали в очите на стареца постъпката му е правилна. А сега, след потъването на „Фуджоуския дракон“, шансовете за бързо подобряване на живота им бяха станали още по-малки. Този апартамент щеше да се превърне в техен затвор до залавянето на Призрака или връщането му в Китай, а дотогава можеше да минат месеци. Той отново се замисли за магазина, от който бяха откраднали боята и четките — „Хоум Стор“. Редовете бляскави вани, огледалата, лампите, мраморните плочки. Искаше му се да настани баща си и семейството си в къща, обзаведена с такива прекрасни неща. Това беше вертеп. Това беше…

Някой потропа силно на вратата.

За момент всички останаха неподвижни. Сетне Чан погледна зад завесата и си отдъхна. Отвори вратата и при вида на мъжа на средна възраст с дънки и горнище на анцуг по устните му се разля усмивка. Джоузеф Тан влезе и двамата се здрависаха. Чан погледна навън, в тихата уличка, и не забеляза никого, който да прилича на агент на трафиканта. Влажният въздух миришеше на гнило — оказа се, че апартаментът се намира близо до една водопречиствателна станция. Чан се прибра вътре и заключи.

Тан, братът на един добър негов приятел от Фудзян, се бе прехвърлил тук преди години. Беше американски гражданин и тъй като не бе развивал дисидентска дейност, пътуваше свободно между Ню Йорк и Китай. Предната пролет Чан беше прекарал няколко вечери с него и брат му във Фуджоу и накрая му се бе доверил достатъчно, за да сподели плановете си за прехвърляне заедно със семейството си в Красивата страна. Тан предложи да помогне. Беше уредил това жилище, а също и работа за Чан и големия му син в една от фирмите си — малка печатница недалеч от апартамента.

Добродушният човек поднесе почитанията си на Чан Дзечи и Меймей и всички седнаха на чай. Тан предложи цигари. Сам Чан отказа, но баща му прие и двамата с госта запалиха.

— Чухме за кораба от новините — каза Тан. — Слава на Гуанин, че сте живи.

— Мнозина загинаха. Беше ужасно. Едва не се удавихме, всички.

— По телевизията казаха, че ви е превозвал Призрака. Чан потвърди и разказа как трафикантът опитал да ги убие дори след като стъпили на сушата.

— Значи трябва да сме много внимателни. Няма да споменавам името ти пред никого. Работниците обаче ще любопитстват. Мислех да започнеш веднага работа, но с Призрака… по-добре да изчакаме. Може би до другата седмица. Или по-следващата. Тогава ще те обуча да работиш с машините. Разбираш ли от печатарска техника?

Чан поклати глава. В Китай беше преподавал изкуство и култура — до уволняването си като дисидент. Както мнозина други, загубили препитанието си по време на Културната революция през шейсетте, и Чан бе принуден да упражнява „общественополезен труд“. И както много калиграфи и художници от онзи по-ранен период, се беше изхранвал като печатар.

Поговориха за живота в Китай и тук. След това Тан им записа как се стига до печатницата и кога ще са смените на Чан и Уилям. Поиска да види момчето.

Чан отвори вратата на спалнята на сина си. Застина от изненада — стаята бе празна. Уилям го нямаше.

— Къде е синът ни? — обърна се гневно към Меймей.

— Беше в стаята си. Не съм го видяла да излиза.

Чан отиде при задната врата и я завари отключена. Уилям я беше оставил така, когато се е измъквал.

Дворът беше празен. Уличката — също. Чан се върна в хола. Обърна се към Тан:

— Къде може да отиде един юноша в околността?

— Знае ли английски?

— По-добре от нас.

— На ъгъла има „Старбъкс“, знаеш ли ги?

— Да, закусвалнята.

— Много китайски тийнейджъри ходят там. Няма да каже нищо за „Дракона“, нали?

— Не, сигурен съм. Добре съзнава опасността. Тан, който също имаше деца, каза:

— Той ще ти създава най-много главоболия. Ще гледа това… — Посочи телевизора. — … и ще иска всичко, което види. Видеоигри, коли, дрехи. Ще иска да ги получи, без да работи. Защото по телевизията показват как хората ги взимат, не как ги заработват. Изминали сте целия този път, оцелели сте през Атлантическия океан, измъкнали сте се от Призрака. Не допускай да ви депортират само защото синът ти е откраднал нещо в магазина и са го предали на ИНС.

Чан разбра какво иска да му каже човекът, но за момент бе твърде объркан, за да осъзнае съвета. Призрака можеше да има агенти из целия квартал. Или хора, готови да ги издадат за пари.

— Трябва да го открия веднага.

Двамата с Тан излязоха. Тан му посочи към ъгъла, където се намираше закусвалнята.

— Ще те оставя. Бъди строг със сина си. Сега, след като сте вече тук, това ще е много по-трудно. Трябва обаче да си непреклонен.

Чан тръгна с наведена глава покрай евтини жилищни сгради, перачници, бакалии, ресторанти и магазини. Този квартал бе по-малко населен от Китайския, тротоарите бяха по-широки, улиците — по-празни. Повече от половината жители бяха азиатци, но населението беше смесено: главно китайци, виетнамци и корейци. Имаше много латиноамериканци, също индийци и пакистанци. Почти не се виждаха бели.

Той се взираше през витрините на магазините, но сина му го нямаше.

Молеше се на Ченву момчето да е излязло само да се поразходи и да не е разказало на никого как са стигнали дотук.

Малка градинка — никаква следа от сина му.

Той влезе в закусвалнята „Старбъкс“ и няколко тийнейджъри и състрадателни старци загледаха тревожното му лице. Уилям го нямаше. Чан побърза да се махне.

Изведнъж, когато случайно надзърна в една мрачна странична уличка, той видя сина си. Момчето говореше с двама млади китайци с черни кожени якета. Косите им бяха дълги и пригладени с гел или спрей. Уилям подаде на единия някакъв предмет, който Чан не можа да види. Непознатият кимна на приятеля си и пъхна малък плик в ръката на Уилям. След това двамата бързо се обърнаха и изчезнаха в уличката. Уилям погледна току-що получения плик и го пъхна в джоба си. Не!, помисли потресено Чан. Какво беше това? Наркотици. Неговият син купуваше наркотици!

Чан се дръпна зад ъгъла и когато момчето излизаше от уличката, го сграбчи за ръката и го притисна до стената.

— Как можа да направиш такова нещо? — повиши глас.

— Остави ме.

— Отговори!

Уилям се озърна към близката закусвалня. Отпред седяха няколко души. Бяха чули разправията и ги зяпаха любопитно.

Чан кимна на сина си да го последва.

— Не ти ли е ясно, че Призрака ни търси? Възнамерява да ни убие!

— Искаше ми се да се поразходя. Като в затвор сме. Тази шибана малка стая, с брат ми…

— Не ми говори с този език! — стисна го за лакътя Чан. — Не можеш да пренебрегваш нарежданията ми така.

— Това е скапана дупка. Искам собствена стая — сопна се момчето и измъкна ръката си.

— По-късно. Всички трябва да жертваме по нещо.

— Ти поиска да дойдеш тук. Ти прави жертви.

— Не ми говори така! Аз съм ти баща.

— Искам собствена стая!

— Трябва да си благодарен, че изобщо имаме покрив над главите си. Никой от нас няма собствена стая. Дядо ти спи при нас с майка ти.

Момчето не каза нищо.

Тоя ден Чан бе узнал много неща за сина си. Че е невъзпитан, че е крадец на коли, че железните правила на дълга и честта, към които се беше придържал цял живот, не означават нищо за младия човек. Подтикнат от суеверие, Чан се запита дали не е сторил грешка, като е дал на момчето западно име, като го е кръстил на компютърния гений Гейтс. Може би това го бе тласнало по пътя на непокорството.

Когато наближиха апартамента, Чан попита:

— Кои бяха онези?

— Кои? — направи се, че не разбира, момчето.

— Мъжете, с които беше.

— Никои.

— Какво ти продадоха? Наркотици? Отговорът бе мълчание.

Стигнаха входа на апартамента. Уилям понечи да мине покрай баща си, но Чан го спря. Бръкна в джоба на момчето. Уилям вдигна заплашително ръце и в един миг на ужас Чан си помисли, че синът му ще го изблъска или дори ще го удари. След няколко безкрайни секунди обаче момчето свали юмруци.

Чан извади плика и погледна вътре; остана потресен при вида на малкия сребрист пистолет.

— Какво ще правиш с това? — изсъска гневно. — Ще ограбваш хората ли?

Мълчание.

— Кажи ми, сине. — Силните му ръце на калиграф стиснаха здраво рамото на момчето. — Кажи!

— Взех го, за да защитавам семейството! — промърмори момчето.

— Аз ще защитавам семейството. И не с това.

— Ти ли? — изсмя се подигравателно Уилям. — Ти писа онези статии за Тайван и демокрацията, заради които имахме толкова неприятности. Ти реши да дойдем тук и заради теб шибаният каналджия се опитва да ни убие. Това ли наричаш грижа?

— Колко им плати? — Чан вдигна плика с пистолета. — Откъде взе парите? Няма откъде да си спечелил пари.

— Призрака уби останалите. Какво ще стане, ако се добере и до нас? Какво ще правим тогава?

— Ще се крием, докато полицията го залови.

— Ами ако не го заловят?

— Защо ме унижаваш така? — с болка и гняв възкликна Чан.

Уилям поклати глава и се шмугна в спалнята си. Затръшна вратата след себе си.

Чан взе чашата чай, която му поднесе жена му.

— Къде беше? — попита Чан Дзечи.

— В една уличка. Купил е това.

Чан извади пистолета и старецът го пое в разкривените си ръце.

— Зареден ли е? — попита Чан.

Баща му бе бивш войник, сражавал се срещу Мао Дзъдун при Дългия поход за отблъскване на Чан Каиши и националистите към океана, и разбираше от оръжия. Той огледа пистолета.

— Да. Внимавай. Предпазителят винаги да е в това положение.

— Защо синът ми не ме уважава? — изрече едва чуто Чан.

Скри пистолета на горната полица на средната секция и заведе стареца до вехтия диван.

Мълчанието се проточи. Накрая, с мрачно изражение, баща му попита:

— Откъде си взел цялата си мъдрост, синко? Кое определя пътя на ума и сърцето ти?

— Учителите ми, книгите, колегите. И най-вече ти, татко.

— А, аз ли? Научил си нещо от баща си? — направи се на изненадан Чан Дзечи.

— Да, разбира се.

Чан се намръщи, не знаеше накъде бие старецът. Баща му не каза нищо, само по устните му премина слаба усмивка.

След кратка пауза Чан продължи:

— Искаш да кажеш, че е научил тези неща от мен? Никога не съм се държал обидно към теб, татко.

— Не към мен, но със сигурност си се държал така към комунистите. Към Пекин. Към фудзянските власти. Сине, ти си дисидент. Целият ти живот е изпълнен с непокорство.

— Но…

— Ако управляващите в Пекин попитат: „Защо Сам Чан не ни уважава“, какво ще им отговориш?

— Ще кажа: „Какво сте направили, за да спечелите уважението ми?“

— Уилям може да ти отвърне по същия начин.

Чан Дзечи вдигна ръце в знак, че спорът е приключил.

— Само че аз се противопоставям на потисничеството, насилието, корупцията…

Сам Чан обичаше Китай с цялото си сърце. Обичаше народа. Културата. Историята. Животът му през последните дванайсет години бе преминал във всеотдайна, страстна борба, за да помогне на страната си да навлезе в по-светла епоха.

— Уилям обаче вижда само как седиш приведен над компютъра по цяла нощ, как нападаш властите, без да мислиш за последствията — каза Чан Дзечи.

На Чан му се искаше да възрази, но замълча. Сетне изведнъж осъзна, че баща му е прав. Засмя се. Помисли да отиде да поговори със сина си, но нещо го възпря. Гняв, объркване, може би дори страх от онова, което можеше да чуе в отговор. Не, щеше да говори с момчето по-късно. Когато…

Изведнъж старецът присви болезнено очи.

— Седни, татко — подкани го разтревожено Чан. Едно от малкото спасени при корабокрушението

неща бе почти пълното шишенце с морфин на Чан Дзечи. Чан бе дал на баща си едно хапче точно преди потъването на кораба и лекарството бе останало в джоба му. Беше здраво запечатано и вътре не бе проникнала вода.

Сега той даде на стареца две хапчета и го зави. Баща му отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

Сам Чан седна тежко на един полуизгнил стол.

Вещите им бяха потънали, баща му имаше спешна нужда от лечение, един безжалостен убиец ги преследваше, синът му беше престъпник…

Толкова много трудности.

Искаше му се да обвини някого: Мао, Китайската комунистическа партия, Народноосвободителната армия…

Причината за сегашните трудности обаче се намираше там, където я бе посочил Уилям — у самия Чан.

Със самосъжаление нищо нямаше да постигне. Оставаше му единствено да се надява, че онова, което се говореше за живота тук, е истина, а не легенда — че Красивата страна действително е земя на чудесата, където злото винаги се наказва, където и най-тежките недостатъци на телата ни се оправят и където щедрата свобода дарява на изстрадалите сърца покой.

16.

В 13.30 този следобед Призрака вървеше бързо през Китайския квартал, с наведена глава, както винаги се придвижваше, за да не го познаят.

За повечето бели, разбира се, той бе невидим, поредният жълт. Белите американци не правеха разлика между китайци, виетнамци, японци или корейци. Сред китайците обаче чертите му изпъкваха, а той бе решен да остане незабелязан. Веднъж беше подкупил един висш полицейски служител в Хонконг с 10 000 в зелено, за да премахне снимката му от арестуването при едно леко сбиване. Дори архивът и Отделът за разузнаване на престъпността на Интерпол нямаха достатъчно ясна негова снимка (знаеше, защото бе накарал един хакер от фуджоу да проникне в системата на Интерпол през уж сто процента сигурната им защита).

Затова обикновено вървеше бързо, с наведена глава.

Обикновено, но невинаги.

Обичаше да гледа жените, красивите, младите, сладострастните, стройните, игривите, предизвикателните, скромните. Чиновничките, момичетата, домакините, бизнесдамите, туристките. Азиатки и бели, нямаше никакво значение. Искаше нечие тяло под своето, някоя да стене от удоволствие или болка (това също нямаше значение), докато се отпуска и издига над нея, докато стиска здраво косата й…

Една жена със светлокестенява коса мина покрай него, бяла. Той забави крачка и остави аромата на парфюма й да го обгърне. Изпитваше истински глад — макар да си даваше сметка, че не копнее точно за тази, а за своята Индао.

Нямаше време обаче да фантазира. Беше стигнал търговското дружество, където го чакаха турците. Призрака плю на тротоара до отворения главен вход и влезе. Качи се на горния етаж. Време беше да свърши малко работа.

Завари Юсуф и другите двама в големия офис. Не беше трудно (няколко телефонни обаждания, една заплаха и един подкуп) да открият мъжа, който сега седеше, нервен, аха-аха да се облее в сълзи, на стола пред бюрото.

Когато Призрака влезе, Джими Ма сведе очи към пода. Трафикантът издърпа един стол и седна небрежно до него. Взе спокойно ръката на Ма — жест, не много обичаен за китаец. Почувства треперенето на бизнесмена и пулса му.

— Не знаех, че са дошли с „Дракона“. Не ми казаха! Кълна се. Излъгаха ме. Когато дойдоха, дори още не знаех за кораба. Тази сутрин не бях гледал новините.

Призрака продължи да държи ръката на събеседника си, стисна леко, но запази мълчание.

— Ще ме убиете ли? — попита Ма едва чуто. Сетне повтори въпроса си, макар Призрака да го беше разбрал ясно.

— Чан и Ву. Къде са? — Призрака стисна малко по-силно ръката на бизнесмена и получи приятно стенание за усилието си. — Къде?

Ма погледна тримата турци. Сигурно се чудеше какви ужасни оръжия носят — ножове, гароти или пистолети.

В крайна сметка лекото стискане на Призрака бе достатъчно за развързването на езика му.

— На различни места. Ву Цичен е в един апартамент в Китайския квартал. Един мой агент му го уреди.

— Адресът?

— Не го знам. Кълна се! Агентът ми обаче знае. Той ще ви го каже.

— Къде е този агент?

Ма бързо изрецитира името и адреса.

— А другите?

— Сам Чан заведе семейството си в Куинс.

— Куинс ли? Къде?

Призрака стисна особено нежно ръката на другия мъж. За миг си представи, че докосва гърдите на Индао. Ма кимна към бюрото:

— Там! Записал съм го.

Призрака вдигна листчето, прочете адреса и го прибра. Пусна ръката на шефа на тонга и бавно потърка палец в потта, останала от дланта на Ма върху неговата.

— Няма да кажеш на никого, че съм питал за тях — прошепна.

— Не, не, разбира се. Призрака се усмихна:

— Направи ми услуга, за което съм ти благодарен. Сега съм ти задължен. И ще ти се отблагодаря веднага с друга услуга.

Ма помълча, сетне попита предпазливо:

— Услуга ли?

— С какво друго се занимавате, господин Ма? В какво друго сте замесен? Помагате на имигрантите и каналджиите. Нямате ли обаче и салони за масаж?

— Имам няколко. — Ма се поуспокои, обърса длани в панталона си. — Повече се занимавам с хазарт.

— А, хазарт, разбира се. Много хазарт има в този квартал. Аз обичам да залагам. А ти?

Ма преглътна тежко и обърса лице с бяла кърпичка:

— Не обичаме ли всички да залагаме? Да, да.

— Кажи ми тогава: кой заплашва игралните ти заведения? Друг тонг? Някоя Мейгуо банда? Полицията? Мога да поговоря с някои хора. Имам връзки на всички нива на властта. Гласът ми се чува много високо. Мога да се погрижа никой да не ти създава неприятности.

— Да, господине, да. Няма ли винаги проблеми? Не ми ги създават обаче китайците, нито полицията. Италианците. Защо създават толкова неприятности? Не знам. Младите, те взривяват заведенията ни, бият клиентите ни, ограбват ни.

— Италианците — промърмори Призрака. — Как им викаха? Има едно обидно име… Не мога да се сетя.

— Wops — каза Ма.

— Wops.

— Това е измислено за хора от вашия бранш.

— От моя ли?

— Емигрантския. Wop е съкратено от without passport, „без паспорт“. Преди години италианските незаконни емигранти били наричани така. Много е обидно, също както „жабар“.

Призрака се огледа, намръщи се.

— Имате ли нужда от нещо, господине?

— Имаш ли дебел маркер? Някаква боя може би.

— Боя ли? — Ма проследи погледа на Призрака. — Не, но мога да се обадя на секретарката ми от долния етаж. Ще я накарам да донесе. Каквото искате. Всичко.

— Чакай, няма нужда. Дойде ми друго наум.

Селито отмести мобилния телефон от ухото си и обяви:

— Имаме труп в Китайския квартал. Говоря с един детектив от Пети район.

И отново вдигна телефона.

Райм го погледна тревожно. Дали Призрака бе намерил и убил поредния от емигрантите? Кого? Чан, Ву? Бебето? Селито обаче затвори и каза:

— Не изглежда свързано с Призрака. Жертвата се казва Джими Ма.

— Знам го — намеси се Еди Дън. — Шеф е на тонг. Коу кимна:

— И аз съм слушал за него. Не е по трафика, но от време на време се занимава с официални посрещания.

— Какво означава това? — попита раздразнено Райм.

— Когато незаконните дойдат в Китайския квартал, някой ги устройва: намира им жилище, дава им малко пари. Казваме му официално посрещане на незаконните. Повечето посрещачи работят за трафикантите, но има и независими. Като Ма. Изгодата обаче не е много голяма. Ако иска много пари, човек се занимава с наркотици, хазарт и публични домове. Това прави и Ма. Е, очевидно вече е минало.

— Защо мислиш, че не е свързано с Призрака? — попита Райм.

— На стената зад бюрото до трупа имало надпис — обясни Селито. — „Наричате ни жабари, взимате ни домовете.“ Между другото, написано е с кръвта на Ма.

— Между мафиотите от трето поколение и тонговете има постоянно съперничество — вметна Дън. — Китайците започнаха да се занимават с хазарт и публични домове, от време на време с наркотици, и направо изритаха италианците от Манхатън.

Демографията на организираната престъпност бе също толкова непостоянна като тази на самия град.

— Както и да е, хората от „Дракона“ ще се постараят да се скрият колкото може по-бързо — каза Коу. — Няма да използват тъй известна личност като Ма.

— Освен ако не са отчаяни — намеси се Сакс. — А те са. — Тя погледна Райм. — Може би Призрака е убил Ма и го е направил да изглежда като мафиотско убийство. Да извърша ли оглед?

Райм се замисли. Да, бегълците бяха отчаяни, но криминологът бе станал вече свидетел на находчивостта им, особено на Сам Чан. Да се обърнат към човек като Ма, означаваше твърде много следи.

— Не можем да правим оглед на всяко убийство в Китайския квартал — каза той. — Предайте на този, който се занимава със случая в Пети район, да ни изпрати веднага доклад. — След това се обърна към Еди Дън: — Свържи се с Делрей и Пийбоди във федералната сграда. Кажи им за убийството.

— Слушам.

Делрей беше отишъл в центъра, за да уреди изпращането на допълнителни агенти от двата нюйоркски района на ФБР — Южния и Източния, в които влизаха Манхатън и Лонг Айлънд. Стремеше се да издейства и изпращането на специален тактически отряд, което не се харесваше на началниците от Вашингтон; отрядът се използва главно при отвличане на заложници и окупиране на посолства, не за преследвания. Въпреки това Райм знаеше, че на Делрей трудно се отказва и ако някой успее да издейства Специалния отряд, това бе той. Райм се приближи с количката до уликите и бялата дъска. Нищо, нищо, нищо…

„Какво още можем да направим? — запита се той. — Коя възможност не сме използвали пълноценно?“

— Да се занимаем по-подробно с кръвта. Линкълн Райм обожаваше кръвта като инструмент за разследване. Тя се откриваше лесно, залепваше по всякакви повърхности и запазваше важната си информация като улика с години.

Използването на кръвта в криминалните разследвания всъщност отразява самата история на криминологията.

Най-ранните усилия (в средата на деветнайсети век) за използването на кръвта като веществено доказателство били съсредоточени предимно върху класифицирането й, тоест определянето дали дадено вещество е наистина кръв, или просто кафява боя. След петдесет години кръвните проби вече се идентифицират, определя се дали са човешки, или животински. Не след дълго детективите започват да търсят начин да ги диференцират — да ги разделят на отделни типове. Учените помагат, като създават системите за определяне на кръвни групи (системата А, В, О, както и MN и Rh). През шейсетте и седемдесетте криминолозите се стремят към следващата стъпка — конкретизирането на кръвните проби, тоест определянето на индивида, от който произхождат, както при пръстовите отпечатъци. Отначало това се правело по биохимични методи — определяне на ензими и други белтъци. Истинското конкретизиране става възможно едва с анализите на ДНК.

Класифициране, идентифициране, диференциране, конкретизиране… това е накратко развитието на криминологията като наука.

От кръвта обаче могат да се научат много други неща. Начинът, по който полепва по повърхностите на местопрестъпленията, дава много важна информация за типа нападение. Линкълн Райм често прибягваше до изследване на съдържанието на кръвта, за да разбере нещо повече за човека, който я е пролял.

— Да видим дали ранената жена е взимала наркотици или някакво рядко лекарство. Обадете се на съдебния лекар и поръчайте пълно изследване. Искам да знам всичко, което е минавало през кръвоносните й съдове.

Докато Купър говореше, телефонът на Селито отново иззвъня и той вдигна.

По лицето му Райм се досети, че новините са лоши.

— О, Господи… о, не…

Криминологът почувства странно трептене в тялото си — на място, в което не би трябвало да чувства нищо. Паралитиците често изпитват остатъчна болка от някой крайник или друга част на тялото, загубила всякаква сетивност. На Райм не му се беше случвало, но понякога чувстваше шок или прилив на адреналин, макар логиката да изключваше тази възможност.

— Какво има, Лон? — попита Сакс.

— Пак от Пети район. Китайският квартал. Ново убийство. Този път определено е дело на Призрака. — Селито погледна Райм и поклати глава. — Човече, не е на добре.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че е доста неприятно, Линк.

„Неприятно“, тази дума не се чува много често от устата на нюйоркски полицай, още по-малко от Лон Селито, претръпнал от гледане на какво ли не.

Той записа нещо, след това затвори и погледна Сакс:

— Подготвяй се, полицай, отиваш на оглед.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; — застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Официалните собственици се проверяват.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 57“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката и рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

17.

Амелия Сакс бе оставила шевролета си пред къщата на Райм и сега караше един автомобил на Отдела по криминология към мястото на престъплението по магистрала „Рузвелт“.

Колата бе служебна — „Форд“ комби, — но тя я караше почти както своя яркожълт спортен автомобил.

Беше 14.25, преди пиковия час, но улиците пак бяха задръстени и Сакс използваше всичките си умения, за да маневрира между другите превозни средства.

— Хей, Хонсе — понечи да протестира Сони Ли, когато тя изпреварваше едно такси, но сетне реши да не отвлича вниманието й и млъкна.

На задната седалка пътуваха Еди Дън, не особено впечатлен от шофирането й, и Алън Коу — очевидно много разтревожен. Стискаше предпазния си колан, сякаш държеше въженцето за отваряне на парашут.

— Видя ли го само? — попита небрежно Сакс, когато таксито не обърна внимание на сирената и сигналната й лампа и избърза пред нея, за да напусне скоростното шосе при изхода на Хюстън Стрийт.

— Много бързо движи — отбеляза Ли, но явно си спомни, че не бива да я разсейва и отново млъкна.

— Накъде, Еди? — попита Сакс.

— На Бауъри наляво, след още две преки — надясно. Тя зави по Канал Стрийт с осемдесет километра в час, овладя колата точно навреме, за да не се блъснат в един боклукчийски камион, и даде газ през Китайския квартал; гумите, задвижвани от мощния двигател, вдигаха пара.

Ли промърмори нещо на китайски.

— Какво?

— Десет съдии от ада — преведе той.

Сакс знаеше, че според китайските вярвания десетимата съдии от ада държат Книгата на живите и мъртвите, където е вписано името на всеки човек по света. Равносметката за жизнения ни път.

Баща й, Херман, вече бе в списъка на мъртвите.

Кога щеше и нейното име да влезе в този регистър?

Ами имената на хората около нея? На онези, които още не са се родили?

Като се замисли за живот и смърт…

„А, госпожице Сакс. Ето ви и вас.“

„Здравейте, докторе.“

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“

„Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“

„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“

— Полицай Сакс — прекъсна мислите й Дън, — струва ми се, че светофарът пред нас свети червено.

— Ъхъ.

Намали до петдесет, преди да мине през кръстовището.

— Ган! — прошепна Ли; сетне (предположи Сакс) преведе: — Мамка му.

След три минути комбито спря на една пряка, задръстена от малка тълпа любопитни и заградена с жълта найлонова лента и половин дузина униформени полицаи от Патрулния отдел. Входът на една сграда, приличаща на малък склад, бе отворен. Сакс слезе, следвана от Дън, който извика: „Здрасти, детективе“, на един рус мъж с костюм. Непознатият кимна и Дън го представи на Сакс като детектив от отдел „Убийства“ на Пети район.

— Вие ли ще извършвате огледа? — попита той. Сакс кимна:

— Какво е това място?

— Склад. Собственикът изглежда чист. Свързахме се с него и той не знае нищо, освен че жертвата, Джери Тан, е работила тук. Осем ареста, две присъди. Занимавал се е главно с кражби на коли. От време на време с рекет.

Той кимна към едно сребристо беемве с двойно предаване. Модел Х5. Това бе джипът, с който тази сутрин Тан беше чакал Призрака на Лонг Айлънд. В задната врата имаше дупка от куршума, изстрелян от трафиканта при бягството на Тан.

Един полицай, повикан по сигнал за някакви писъци, забелязал колата до сградата, от която се чували звуците. Забелязал дупката отзад и двамата с партньора му влезли в склада.

Там открили останките от Джери Тан. Бил измъчван с нож и бръснач. От тялото му липсвали парчета кожа, включително клепачите.

Райм мразеше да бъде изпреварван от полицията почти толкова, колкото и да бъде изпреварван от престъпниците, и когато се оказа, че Сони Ли е бил прав — че Призрака наистина е убил онзи, който го е изоставил, — настроението на криминолога се влоши. Думите на Ли: „Трябваше ме послушаш, Лоабан, трябваше да послушаш“, разбира се, не помогнаха.

Детективът от Пети район добави:

— Изпратих двама да търсят свидетели. А, ето ги. Сакс кимна на двамата детективи, с които бе работила и преди. Бединг и Сол вече не трябваше да издирват собственика на беемвето и се бяха захванали с обичайната си работа — обхождане на района около местопрестъплението в търсене на свидетели. Бяха известни с уменията си, когато работят в екип, да измъкват важни показания. Въпреки разликите във височината и лицата им (единият имаше лунички) заради еднаквите им руса коса и поведение те носеха прякора Близнаците. Знаеха ги още като Братята Харди.

— Дойдохме двайсет минути след сигнала — каза Бединг или Сол; по-високият.

— Обадило се едно момиче, което се връщало от училищния театрален клуб. Чуло писъци, но се обадило едва след като се прибрало. Защото…

— … го било страх, нали се сещаш. Не можем да я обвиняваме, като се има предвид какво има вътре. И мен щеше да ме хване.

— Страх има предвид. Всичко е в кръв. И парчета месо.

Сакс присви очи, но не от ужас; просто когато сви крак, за да обуе костюма за огледи, артритните й стави започнаха да недоволстват.

— Говорихме с осем души в сградата… — каза Бединг или Сол.

— … и околността. В този случай има дори повече нечули и неразбрали от обикновеното.

— Да, повечето дори са били споходени от моментна слепота.

— Според нас се е разбрало, че това е дело на Призрака, и всички са се подплашили. Никой не иска да ни съдейства. Най-многото, което можахме да измъкнем, е, че двама или…

— … трима, или четирима…

— … души, вероятно мъже, разбили вратата на склада.

— И в продължение на десет минути се чували адски писъци. После два изстрела. След това тишина.

— Майката на момичето се обадила на диспечерите.

— Когато патрулът пристигнал обаче, всички вече се били измели.

Сакс огледа страничната пряка и главната улица пред сградата. Както се беше опасявала, дъждът бе унищожил всяка надежда за откриване на следи от гумите на колата на Призрака и помощниците му.

— Кой е влизал? — попита тя детектива от Пети район.

— Само един униформен — за да види дали жертвата е още жива. Разбрахме, че искате местопрестъплението да е колкото се може по-непокътнато, затова не допуснахме дори съдебния лекар.

— Добре. Искам да видя полицая, който е влизал.

— Ще го намеря.

След малко детективът се върна, придружаваше го жена в униформа.

— Аз влязох първа. Искали сте да ме видите.

— Само обувката ви.

— А, добре.

Полицайката свали едната си обувка и я подаде на Сакс, която я засне и записа размерите на подметката, за да може да различава следите й от стъпките на Призрака и помощниците му. След това върза гумени ленти през своите подметки, за да разпознава и собствените си следи. Вдигна очи и забеляза Сони Ли до входа на склада.

— Извинявайте, може ли да се дръпнете?

— Да, да, Хонсе. Голямо помещение. Човече, има много обикаля. Но ти знае Конфуций?

— Всъщност не — отвърна тя и опита да се съсредоточи върху работата си.

— Той пише: „И най-дълго пътуване трябва започне с една първа стъпка.“ Май той го написал. Може друг. Аз чете Майки Спилейн повече от Конфуций.

— Бихте ли изчакали там, полицай Ли? — Викай ми Сони.

Той се отдръпна и Сакс влезе в склада. Беше си сложила слушалките на радиостанцията и сега я включи.

— Полицай пет-осем-осем-пет до Централа, Искам връзка по линия К.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Кой номер?

Сакс даде телефонния номер на Линкълн Райм и след малко чу гласа му:

— Сакс, къде си? Вече на местопрестъплението? Ако не, защо? Трябва да действаме бързо.

Както винаги — и по необясним начин — нетърпеливият му глас й вдъхна увереност. Тя огледа помещението.

— За Бога, Райм, тук е голяма бъркотия!

— Разкажи. Опиши ми първо разположението.

— Склад и офис в едно помещение. Десет на петнайсет метра, приблизително, офисният участък е около три на шест. Няколко бюра…

— Няколко ли? Две, осемнайсет? Райм ненавиждаше неточните данни.

— Извинявай. Четири метални бюра, осем стола, не, девет — единият е преобърнат. Онзи, за който бе завързан измъчваният и убит Тан.

— Метални рафтове с кашони, вътре има хранителни продукти. Консерви и пакети в целофан. Пратки за ресторанти.

— Добре, Том е готов да пише. Готов си, нали, Том? Пиши с големи букви, за да виждам. Онези думи там, не мога да ги прочета. Ще трябва да ги препишеш по-едро. Добре, добре… Започвай огледа, Сакс.

Тя започна.

„Една стъпка… най-дългото пътуване.“

За двайсет минути постепенно напредване обаче не откри нищо съществено. Намери две гилзи, които изглеждаха същите като онези от пистолета на Призрака от плажа. Нищо обаче, от което да си направят изводи за скривалището му. Никакви фасове, никакви клечки кибрит, никакви отпечатъци — нападателите бяха носили кожени ръкавици.

Тя огледа тавана и подуши въздуха — две от важните стъпки в огледите според Райм, — но не установи нищо, което да й е от помощ. Гласът на Райм изгърмя в ухото й и тя подскочи.

— Говори, Сакс. Не обичам, когато мълчиш.

— Тук е голяма бъркотия — повтори тя.

— Това го чух. Голяма бъркотия. Не ни казва много, не мислиш ли? Дай подробности.

— Всичко е разместено, чекмеджетата са отворени, постерите от стените са скъсани, вещите от бюрата са на пода, статуетки, аквариуми, чаши — всичко е изпотрошено.

— При борба ли?

— Не мисля.

— В търсене на нещо определено?

— По-скоро вандализъм.

— Какви са им подметките?

— Всичките са гладки.

— Стилни копелета — промърмори той.

Беше се надявал да намерят пръст или влакна, които да ги насочат към скривалището на Призрака, но докато грайферите задържат такива улики с месеци, гладките подметки ги губят много по-бързо.

— Добре, Сакс, давай нататък. Какво заключение вадиш от следите?

— Мисля, че…

— Не мисли, Сакс. Така не става. Чувствай. Съблазнителният му тих глас я хипнотизираше и тя се почувства, сякаш се пренася във времето на самото престъпление, сякаш става участник в него. Дланите й се запотиха в гумените ръкавици.

— Той е тук. Джери Тан седи на бюрото си и те…

— Ние — поправи я строго Райм.

— … разбиваме вратата. Той става и се втурва към задния вход, но ние го хващаме и го завличаме до стола му.

— Да опростим нещата, Сакс. Ти си Призрака. Открил си човека, който те е предал. Какво смяташ да направиш?

— Ще го убия, защото ме е предал.

„Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи“ — спомни си тя думите на Сони Ли, когато ги предупреждаваше да намерят първо съучастника, който е зарязал Призрака на плажа.

Изведнъж почувства пристъп на неопределен гняв. Дъхът й секна.

— Не, чакай, Райм. Точно затова искам да го измъчвам — защото съм ядосан. Той ме предаде и сега искам да му причиня страдания.

— Какво точно правиш?

Тя се замисли, потеше се обилно в топлото облекло. Засърбя я на няколко места едновременно, Прииска й се да пробие дупка в костюма, за да се почеше.

— Аз не мога да…

— „Аз“? Кой е „аз“? Ти си Призрака, Сакс, не помниш ли?

Без да забравя истинската си самоличност, тя каза:

— Тук съм затруднена, Райм. Има нещо особено у този човек, Призрака. Той е много странен. — Тя замълча, после добави: — Тук се чувствам много зле.

Място, където умират цели семейства, заключени в трюмове на потъващи кораби, когато мъже и жени биват застрелвани в гърба, докато опитват да се доберат до единственото си спасение — безмилостен, леден океан. Място, където те умират само защото са раздразнили или заплашили по някакъв незначителен начин убиеца си.

Сакс се взря във вечно отворените очи на Джери Тан.

— Давай, Сакс. Давай. Аз ще те пазя. Не се тревожи. Искаше й се да му повярва.

— Какво правиш? — продължи криминологът. — Ти си Призрака. Какво правиш?

— Другите трима връзват Тан за стола и започват да го режат с ножове или бръсначи. Не бързаме. Наоколо всичко е в парченца месо. Части от ухо, ивици кожа. Отрязваме клепачите му… — Тя се поколеба. — Ама тук не виждам никакви улики, Райм. Нищо, което да ни е от полза.

— Да, но улики има, Сакс. Знаеш, че има. Спомни си Локар.

Едмон Локар, френски криминолог от миналото, изказва правилото, че на всяко местопрестъпление се извършва обмен на улики между жертвата и престъпника или между самото място и извършителя. Тези веществени доказателства може да са трудни за откриване и още по-трудни за проследяване до източника им, но както обичаше да казва Райм, криминологът трябва да забрави думата „невъзможно“.

— Давай, давай… Ти си Призрака.

Изведнъж гневът изчезна и се смени със зловещо спокойствие. Това потресаващо, но странно хипнотизиращо чувство я изпълни. Задъхана, изпотена, тя се втренчи в Джери Тан и злият дух на Кван Ан, Призрака, я облада. Тя почувства какво е изпитал той — примитивно удовлетворение от мъките и бавната смърт на предателя.

Даде си сметка, че жадува за още, че копнее да чува още писъци, да вижда още кръв да се стича по разтърсваните от конвулсии крайници…

И изведнъж й хрумна нещо.

— Аз…

— Какво, Сакс?

— Не го измъчвам аз.

— Така ли?

— Не. Искам другите да го изтезават. За да гледам. Така е по-удовлетворяващо. Като да гледаш порнофилм. Искам да видя всичко, да чуя всичко. И ги карам първо да отрежат клепачите му, за да може Тан да вижда как го гледам. — Тя добави шепнешком: — Искам това да продължава вечно.

— О, добре, Сакс. Това означава, че наблюдаваш… откъде?

— Тук има един стол, срещу Тан, на около три метра от трупа. — Гласът й стана по-дрезгав. — Аз гледам. Изпитвам удоволствие. — Преглътна и почувства как по челото й се стича пот. — Писъците са продължили десет минути. През цялото време аз съм седял тук и съм се наслаждавал на всеки вик.

Дишането й се беше учестило.

— Как си, Сакс?

— Добре.

Но не беше добре. Бе в капан — на единственото място, на което не искаше да се намира. Изведнъж всичко добро в живота й изчезна и тя се потопи в света на Призрака.

„Звучи, сякаш новините са лоши…“

Ръцете й затрепериха. Тя бе отчаяна и сама.

„Звучите, сякаш…“

„Стига!“ — нареди си.

— Сакс?

— Добре съм.

„Стига си мислила за това, стига, кръвта, парченцата месо… Спри да мислиш колко голямо удоволствие ти доставя болката му.“

Изведнъж забеляза, че криминологът е престанал да говори.

— Райм? Никакъв отговор.

— Добре ли си?

— Не съвсем — отвърна накрая той.

— Какво има?

— Не знам… Каква работа ни върши това, че знаем къде е седял? Носил е обувки с шибани гладки подметки. Това е единственото място, където сме сигурни, че е седял, но какви улики има там?

Все още замаяна, омърсена от духа на Призрака, тя погледна стола. Не успя да се съсредоточи и отмести поглед.

— Нещо да ти хрумва, Сакс? Вече от твоя гледна точка.

— Аз…

— Трябва да има нещо.

В гласа му звучеше тревога и Сакс предположи, че му се иска да дойде и сам да извърши огледа.

— Не знам — отвърна тихо.

Погледна стола, но си представи само ножа, забиващ се в плътта на Джери Тан.

— По дяволите — изръмжа Райм. — И аз не знам. Столът прав ли е?

— Този, на който е седял Призрака ли? Да.

— Какво обаче ни говори това? — Гласът му звучеше отчаяно. — Как мислиш?

Това не беше в негов стил. Линкълн Райм имаше мнение за всичко. И защо звучеше толкова немощно?

Сакс отново съсредоточи вниманието си върху стола, покрит с отломки от счупени предмети. Огледа го внимателно.

— Хрумна ми нещо. Чакай.

Тя се приближи до стола и погледна отдолу. Сърцето й се разтуптя възбудено.

— Тук има следи от влачене на краката. Призрака се е навел напред, за да вижда по-добре. Кръстосал е крака под стола.

— И?

— Това означава, че някои от частичките, задържани около шевовете на обувките, може да са изпадали. Ще събера праха. Ако имаме късмет, това ще ни отведе до скривалището му.

— Чудесно, Сакс. Взимай дъстбъстъра.

Тя се насочи към комплекта за събиране на улики при вратата, за да вземе малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Изведнъж обаче спря. Засмя се:

— Успя да ме метнеш, Райм.

— Какво?

— Не се прави на неразбрал.

Сега тя си даде сметка, че Райм се е досетил за уликите под стола още когато му е споменала, че Призрака е наблюдавал изтезанията. Беше усетил, че тя още се изживява като Призрака и че трябва да я извика на друго, по-добро място — да я върне към общата им работа. Беше се престорил на разтревожен, за да привлече вниманието й върху себе си. Доста несполучливо представяне, но може би точно в такива малки лъжи се крие любовта.

— Благодаря, Райм.

— Нали ти обещах, че ще те върна. Заеми се сега с праха.

Сакс изсмука с малката прахосмукачка пода под и около стола, след това свали филтъра и го прибра в найлоново пликче за улики.

— Какво е станало после? — попита Райм.

Тя прецени ъгъла на пръските кръв от куршума, с който бе застрелян Тан.

— Изглежда, когато Тан най-после загубил съзнание от болка, Призрака е станал и го е застрелял. След това е накарал помощниците си да изпочупят всичко.

— Откъде си сигурна, че е станало така?

— Защото една от гилзите беше под боклуците. И върху стола на Призрака има парчета стъкло и хартия.

— Добре.

— Ще снема следите от обувките по електростатичния метод.

— Не говори, а действай — промърмори отново Райм в обичайния си стил.

Тя излезе и се върна с необходимите неща. При този процес върху отпечатъка от обувка се поставя пластмасов лист, през който се пуска електрически ток. Получава се копие на отпечатъка като на ксерокс.

Надуши дима едва когато приклекна с гръб към тъмния склад. О, Господи, помисли — някой от убийците се е върнал, може би в момента се прицелва в яркия й костюм.

Може би самият Призрак…

Не, сигурно беше неизвестният му помощник! Беше се измъкнал от „Дракона“ и сега идваше да избива следователите.

Сакс пусна апарата за електростатично снемане на отпечатъци, извъртя се и се претърколи, измъквайки светкавично 40-калибровия си „Глок“. Мерникът се закова в гърдите на натрапника.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева тя от гняв и болка.

Сони Ли, с цигара в уста, се разхождаше из офиса и оглеждаше.

— Какво прави? И аз разследва.

— Какво има, Сакс? — попита Райм.

— Ли е влязъл.

— Какво? Изритай го веднага.

— Опитвам се. — Тя се изправи. — Замърсяваш местопрестъплението! — нахвърли се върху китайския полицай.

— Малко дим. Вие, американци, се тревожи прекалено много…

— И прахта по обувките ти, по дрехите ти, отпечатъците ти… Тъпчеш навсякъде.

— Не, не, аз разследва.

— Веднага го изгони, Сакс — извика Райм.

Тя го хвана за ръката и го изведе. Извика на Дън и Коу:

— Пазете да не влиза.

— Извинявай — смотолеви Дън. — Каза, че ще ти помогне за огледа.

— Така прави — каза объркано Ли. — Какъв проблем?

— Дръжте го навън. Ако трябва, сложете му белезници.

— Хей, Хонсе, ти много нервна.

Тя се върна в склада и довърши взимането на отпечатъци.

— Еди Дън там ли е? — попита Райм.

— Навън е.

— Накарай го да прегледа документите от офиса — предполагам, че са на китайски. Да потърси нещо за Призрака, за трафика на хора, за други трафиканти. Всичко, което може да ни е от полза.

Тя се показа на вратата и махна на Еди Дън. Той свали миниатюрната телефонна слушалка от ухото си и влезе при нея. Сакс привърши със събирането на улики и докато фотографите вършеха работата си, Дън прегледа бюрата и шкафовете. След половин час прилежна работа каза:

— Нищо интересно. Всичко е за доставки на хранителни продукти.

Тя предаде думите му на Райм и добави:

— Всичко събрах. След двайсет минути съм при теб. И изключи радиостанцията.

Докато търсеше Сони Ли, се замисли за липсващия баншоу. В града ли беше? Представляваше ли заплаха за тях?

„Гърба си опази…“

Тъкмо излизаше, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя вдигна и за своя изненада чу гласа на Джон Сун.

— Как сте? — попита Сакс.

— Отлично. Раната малко ме сърби. Исках да ви кажа, че взех някои билки. За артрита ви. Под апартамента ми има ресторант. Може ли да се срещнем там?

Сакс погледна часовника си. Какво можеше да й навреди? Даде уликите на Дън и Коу и им каза, че се налага да се отбие на едно място и ще бъде у Райм след час. Друг полицай щеше да закара тях и Сони Ли при криминолога. Ли изглеждаше зарадван, че няма да го вози тя. Сакс съблече костюма и го прибра в комбито. Седна зад волана и погледна към склада, през чиято врата се виждаше трупът на Джери Тан с вечно отворени очи, втренчени в тавана.

Още един убит от Призрака; името на Тан бе прехвърлено от графата на живите в списъка на мъртвите.

„Стига толкова — помоли се тя на десетимата съдии от ада. — Моля ви, стига толкова.“

18.

Амелия Сакс паркира служебния автомобил пред сградата, където живееше Джон Сун.

Слезе бавно. Погледът й пробяга по изрисувания на ръка надпис над цветарницата на партера. „Ако ви трябва късмет, стръкче бамбук си купете!“

Забеляза Сун през витрината на ресторанта. Той й помаха и се усмихна. Когато влезе, лекарят присви болезнено очи и понечи да стане.

— Не, не — спря го Сакс. — Няма нужда. Седна срещу него в голямото сепаре.

— Нещо за хапване?

— Не. Нямам много време.

— Чай тогава.

Той наля една чашка и я бутна към нея. Ресторантът беше тъмен, но чист. В няколко сепарета седяха мъже и разговаряха на китайски.

— Открихте ли го? — попита Сун.

Тя не желаеше да обсъжда разследването, затова се задоволи да каже, че имат някои следи.

— Не ми харесва тази несигурност — сподели Сун. — Като чуя стъпки пред вратата си, настръхвам. Като във Фуджоу е. Някой забавя ход пред дома ти и не знаеш дали е съсед, или полицай, изпратен от местния партиен секретар да те арестува.

Образът на убития Джери Тан изплува в съзнанието й и тя погледна за кураж през витрината, към патрулната кола, пазеща Сун.

— При целия тоя шум в пресата за „Фуджоуския дракон“… мислите ли, че Призрака ще се върне в Китай? — попита тя. — Знае ли колко хора са по петите му?

— Пробий казаните… — напомни Сун. Тя кимна.

— … и потопи лодките. Е, не е той единственият с такъв девиз.

Сун я огледа:

— Вие сте силна жена. Винаги ли сте работили в службите за охрана?

— Искате да кажете — в полицията. Като ченге. Службите за охрана са частни.

— О…

— Не, завърших академията по-късно.

Тя му разказа за кариерата си в една модна агенция на Медисън Авеню.

— Били сте манекенка? Това явно го забавляваше.

— Тогава бях млада. Беше ми интересно да опитам. Идеята бе повече на майка ми. Спомням си, че веднъж помагах на баща си в ремонта на една кола. Той беше полицай, но колите му бяха хоби. Възстановихме мотора на този стар „Тъндърбърд“. „Форд“. Спортна кола. Знаете ли ги?

— Не.

— Била съм, не знам, на деветнайсет може би. Работех на свободна практика към една модна агенция. Бях се завряла под колата, а той изпусна един гаечен ключ върху бузата ми.

— Ох.

— Голямото „ох“ дойде, когато майка ми видя раната. Не знам на кого беше по-бясна — на мен, на баща ми или на фирмата „Форд“.

— А майка ви? Тя ли гледа децата ви, когато сте на работа?

Сакс отпи глътка чай, погледът й остана спокоен.

— Нямам деца. Той се намръщи:

— Вие… съжалявам.

В гласа му звучеше състрадание.

— Е, не е краят на света. Сун поклати глава:

— Разбира се, че не. Не реагирах правилно… Изтокът и Западът имат различни разбирания за семейството.

Не съвсем, помисли си тя, но реши да не се задълбава в тази тема.

— В Китай децата са много важни за нас — продължи Сун. — Имаме, разбира се, проблем с пренаселването, но една от най-омразните мерки на правителството е законът за ограничаване на раждаемостта. Той важи само за китайците хан, които са мнозинство, затова малцинствата в граничните райони имат право на повече от едно дете. И аз някой ден ще имам още. Ще доведа децата си тук, ще срещна някоя и тя ще ми роди още две или три.

Докато говореше, той наблюдаваше очите й. Тя срещна погледа му и се почувства по-сигурна. Не знаеше нищо за способностите му като лекар, но дори само лицето му бе достатъчно да успокои пациента и така да ускори оздравяването му.

— Знаете ли, че китайската писменост е изградена от пиктограми — опростени рисунки? Йероглифът за „любов“ представлява майка, държаща детето си. Тази тема караше Сакс да се чувства малко неловко. Въпреки това й се прииска да му каже, че страшно желае да има деца. Изведнъж й се приплака. Овладя се бързо. Без такива! Никакво циврене, когато носиш най-хубавия австрийски пистолет на едното бедро и спрей със сълзотворен газ на другото. Тя осъзна, че известно време са се гледали мълчаливо. Сведе поглед, отпи глътка чай.

— Омъжена ли сте? — попита Сун.

— Не, но имам приятел.

— Това е добре — отбеляза той, без да спира да я изучава. — Усещам, че и той има същата професия. Дали случайно не е мъжът, за когото ми говорихте? Линкълн…

— Райм — засмя се тя. — Много сте наблюдателен.

— В Китай лекарите са детективите на душата. — Сун се наведе напред. — Дайте си ръката.

— Какво?

— Ръката ви, моля.

Тя се подчини и той постави два пръста върху китката й.

— Какво има?

— Шшт. Меря ви пулса.

След няколко секунди Сун се облегна назад.

— Диагнозата ми е правилна.

— За артрита ли имате предвид?

— Артритът е само симптом. Ние смятаме, че е неправилно да се лекуват симптомите. Стараем се да възстановяваме хармонията.

— И какво не е хармонично у мен?

— В Китай харесваме числата. Петте божествени дара, петте животни за принасяне в жертва…

— Десетте съдии от ада. Той се засмя:

— Точно така. Е, в медицината имаме люин: шестте пагубни фактора. Това са влагата, вятърът, огънят, студът, сушата и лятната жега. Те влияят на органите, тялото и нашето ки, духа, също на кръвта и духовната субстанция. Когато са в излишък или някое от тях липсва, хармонията се нарушава и се получават проблеми. Прекалено многото влага трябва да се изсуши. Прекаленият студ трябва да се затопли.

„Шестте пагубни фактора — помисли си тя. — Я опитай да го обясниш на някой привърженик на точните науки.“

— По езика и пулса ви се вижда, че имате излишък от влага в далака. Това, освен до други проблеми, води до артрит.

— В далака ли?

— Нямам предвид истинския ви далак според западната медицина — уточни той, след като забеляза скептицизма й. — Далакът е нещо повече от един орган-система.

— И от какво се нуждае далакът ми?

— От по-малко влага — отвърна Сун, сякаш се разбираше от само себе си. — Взел съм ви това.

И бутна една торбичка към нея. Сакс я отвори. Съдържаше сушени билки.

— Варете си чай и го пийте бавно в продължение на два дни. — Той й подаде и една кутийка. — Това са хапчета ки йе лиен. Природен аспирин. На кутийката има упътване на английски. Акупунктурата също може да ви помогне много, но нямам разрешително да провеждам такава, а не искам неприятности преди разглеждането на молбата ми за убежище.

— Не бих ви накарала да си създавате такива неприятности.

— Мога обаче да правя масаж. Мисля, че тук го наричате акупресура. Много е ефективен. Ще ви покажа. Наведете се към мен и поставете ръце в скута си.

Сун се приведе над масата, каменната маймунка се разлюля пред силните му гърди. Под ризата му се виждаха чистите превръзки върху раната. Той напипа някакви точки на раменете й и ги натисна силно за около пет секунди, след това намери други точки и повтори процедурата. След около минута отново седна на стола си.

— Сега вдигнете ръце.

Тя се подчини и макар още да усещаше известна болка в ставите, й се стори, че е доста по-малко отпреди.

— Действа — установи изненадано.

— Това е само временно. Акупунктурата има много по-продължителен ефект.

— Ще си помисля. Благодаря. — Сакс погледна часовника си. — Трябва да се връщам.

— Чакайте — спря я бързо Сун, сякаш бе разочарован, че трябва да се разделят. — Не съм приключил с диагнозата си.

Той взе ръката й, разгледа нагризаните й нокти и възпалената кожа. Обикновено тя се стараеше да не показва лошите си навици, но сега изобщо не се смути.

— В Китай лекарите гледат, докосват и говорят, за да определят какво измъчва пациента. Важно е да се познава мисленето на болния: дали е щастлив, тъжен, разтревожен, амбициозен, смутен. — Той се вгледа внимателно в очите й. — Тук има още дисхармония. Вие искате нещо, което не можете да имате. Или си мислите, че не можете да го имате. То създава проблемите ви.

Сун кимна към ноктите й.

— Каква хармония искам?

— Не знам. Може би семейство. Любов. Усещам, че родителите ви са мъртви.

— Баща ми.

— Трудно ви е да го приемете.

— Да.

— А мъжете? Имате ли проблеми с мъжете?

— В училище бягаха от мен — карам твърде бързо за повечето.

Бе казано като шега, макар че беше вярно. Сун не се засмя.

— Продължавайте — подкани я той.

— Като манекенка повечето мъже се страхуваха твърде много, за да ме поканят на среща.

— Как може мъж да се уплаши от жена? — попита искрено изненадан Сун. — Това е все едно ин да се уплаши от ян. Нощта и денят. Те не бива да се състезават; трябва да се допълват.

— Другите пък, които бяха достатъчно смели, за да ме поканят, искаха горе-долу само едно.

— А, онова нещо.

— Да, онова.

— Сексуалната енергия е много важна, една от най-важните части на ки — духовната енергия. Тя обаче е полезна само когато идва от хармонична връзка.

Тя се изсмя мислено: „Ето ти покана за първа среща. «Интересувате ли се от хармонична връзка?»“ След глътка чай Сакс продължи:

— Живях известно време с един мъж. От бранша.

— От какво?

— Искам да кажа, че и той беше полицай. Беше добра връзка. Пълноценна, предизвикателна, бих казала. Срещахме се на стрелбището и се съревновавахме. Само че го арестуваха. Взимал рушвети. Разбирате ли?

Сун се изсмя:

— Живял съм в Китай, разбира се, че знам какво е рушвет. А сега — добави — сте с този човек, с когото работите.

— Да.

— Може би това е източникът на проблема — каза тихо Сун и се вгледа по-внимателно в лицето й.

— Защо мислите така? — смути се Сакс.

— Бих казал, че вие сте ян — онази страна на планината, която се огрява от слънцето. Ян е светлина, движение, увеличение, възбуждане, начало, меко, пролет и лято, раждане. Това очевидно сте вие. Изглежда обаче, че съдържате и света на ин. Това е сенчестата страна на планината. Означава затвореност, тъмнина, вглъбеност, твърдост и смърт. Това е краят на нещата, есен и зима. — Той замълча, после добави: — Мисля, че дисхармонията е в това, че не сте вярна на природата на ян. Допуснали сте ин да проникне прекалено навътре в живота ви. Възможно ли е това да е проблемът?

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“ „Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“ Тя се замисли за миг.

— Може би… защото съм жена с мъжка професия.

— Може би — засмя се той.

Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Когато посягаше към апарата, забеляза, че Сун е поставил длан върху нейната. Докато вдигаше телефона към ухото си, той отдръпна ръката си.

— Ало?

— Полицай, къде, по дяволите, се губиш? Беше Лон Селито.

Не й се искаше да му казва, но погледна патрулната кола навън и реши, че може би полицайте в нея са уведомили детектива за местонахождението й. Затова отговори:

— С Джон Сун.

— Защо?

— Трябваше да проверя някои неща.

Не беше лъжа, помисли си. Поне не съвсем.

— Добре, но приключвай. Трябваш ни тук, у Райм. Имаме улики за изследване.

„Господи! Какво толкова си се вкиснал?“

— Веднага идвам.

— Постарай се — тросна се Лон. Тя затвори и се обърна към Сун:

— Трябва да вървя.

— Намерихте ли Сам Чан и останалите от кораба? — с надежда попита лекарят.

— Още не.

Тя се надигна и Сун побърза да каже:

— За мен ще е чест, ако се върнете, за да продължа лечението.

— Да, ще ми бъде приятно.

Сун побутна торбичката с билки и хапчетата към нея.

19.

— Надявам се, че не сме прекъснали нищо важно, полицай — каза кисело Лон Селито, когато Сакс влезе в стаята на Райм.

Тя понечи да попита детектива какво означава това, но Райм започна да души въздуха.

— Помниш ли книгата ми, Сакс? „Криминологът не бива да слага парфюм, защото…

— … миризми, неприсъщи на местопрестъплението, могат да подпомогнат идентифицирането на индивиди, присъствали там.“

— Добре.

— Това не е парфюм, Райм.

— Тамян може би?

— Срещнах се с Джон Сун в един ресторант под апартамента му. Имаше ароматизиращи пръчици.

— Щипе носа — заключи Райм.

— Не, не — възрази Сони Ли. — Безопасно е. Съвсем безопасно.

„Напротив, направо вони“ — помисли си Райм; погледна торбичката в ръката на Сакс и сбърчи нос.

— Какво е това?

— Лекарство. За артрита ми.

— Това вони дори повече от тамяна. Какво ще го правиш?

— На чай.

— Вероятно вкусът му е толкова отвратителен, че забравяш болката. Дано да ти хареса. Аз лично предпочитам уиски. — Той я изгледа изпитателно. — Добре ли прекара с доктор Сун, Сакс?

— Аз… — започна неловко тя, объркана от нервния му тон.

— Как е той? — попита рязко Райм.

— По-добре.

— Говори ли много за дома си в Китай? За пътуванията си? За приятелите си?

— Накъде биеш? — попита предпазливо тя.

— Просто съм любопитен дали онова, което хрумна на мен, е хрумнало и на теб?

— И кое е то?

— Че Сун може да е баншоу на Призрака. Неговият помощник. Неговият съконспиратор.

— Какво?

— Очевидно не ти е хрумнало — отбеляза Райм.

— Няма начин. Разговарях доста с него. Не може да има никаква връзка с Призрака. Имам предвид…

— Всъщност — прекъсна я Райм — той наистина няма връзка. Току-що получихме доклад от сингапурското представителство на фБР. Помощникът на Призрака на борда е бил Виктор Ау. Отпечатъците и снимката му съвпадат с тези на един от труповете, открити от Бреговата охрана тази сутрин на мястото на корабокрушението.

Той кимна към компютъра. Сакс погледна образа на екрана, след това снимките на труповете върху дъската. Ау беше този, който се бе удавил, не някой от застреляните.

Райм продължи сериозно:

— Сун е чист. Само че не бяхме сигурни допреди десет минути. Предупредих те да внимаваш, Сакс. А ти просто си се отбила при Сун на сладки приказки. Не се разконцентрирай повече така.

„Отваряй си очите, гърба си опази…“

— Съжалявам. Не помислих.

Какво я разсейваше?, запита се отново Райм. Задоволи се обаче да каже:

— Хайде на работа, момчета и момичета.

Той кимна към електростатичните копия на отпечатъците от обувки от склада на Тан, които Том бе закачил на дъската с уликите. Нямаше какво толкова да кажат за тях, освен че Призрака носи най-разпространения номер — 8 по американската номерация, а тримата му придружители имат по-малки крака.

— Да се заемем с микроуликите по обувките на Призрака, Мел.

— Добре, Линкълн — каза бавно техникът, без да сваля очи от екранчето на хроматографския апарат. — Тук имаме нещо интересно. Много стари окислени железни частици, стари дървесинни влакна, пепел и силиций — прилича на стрито стъкло. Основното вещество е тъмен, матов минерал — монтморилонит. Има също алкален окис.

Добре, размишляваше Райм. Откъде, по дяволите, са дошли тези неща? Той кимна бавно, затвори очи и си представи, че крачи из стаята.

Като началник на ЦСО — Централния следствен отдел на нюйоркската полиция — той беше обикалял навсякъде. Бе носил винаги пликчета и шишенца в джобовете си, за да събира проби от почвата, бетона, прахта, растителността. Криминологът трябва да познава района си по хиляди различни начини: като социолог, картограф, геолог, инженер, ботаник, зоолог.

Той забеляза нещо познато във веществата, които описваше Купър. Но какво?

„Чакай, хрумна ми нещо. Задръж.“

По дяволите, изплъзна му се.

— Хей, Лоабан — чу се някакъв глас, но от много далеч. Райм не му обърна внимание и продължи да обикаля мислено, след това да прелита над различни квартали на града.

— Ама той…?

— Шшшт — каза строго Сакс.

Така му позволи да продължи необезпокояван пътуването си.

Той се понесе над небостъргача на Колумбийския университет, над Сентрал Парк с глинесто-варовитата почва и останките от животински екскременти, през улиците на Централен Манхатън, покрити с тонове сажди, сипещи се ежедневно върху тях, пристанищата със странната им смес от бензин, пропан и дизелово гориво, мизерните части на Бронкс с оловните им бои и старата мазилка, смесена с дървени стърготини за пълнеж…

Нагоре, нагоре…

Докато не стигна едно място.

Очите му се отвориха.

— Долен Манхатън. Призрака се крие в центъра. Алън Коу вдигна рамене:

— Разбира се. В Китайския квартал.

— Не, не в Китайския квартал. В Батъри Парк Сити или някой от кварталите наоколо.

— Как стигна до този извод? — поинтересува се Селито.

— Този монтморилонит. Това е бентонит, глина, която се използва за отклоняване на подпочвените води при дълбоки изкопи за основи на сгради. Строителите са използвали милиони тонове бентонит. Целият район е пълен с него.

— Да, но бентонитът се използва на много места — отбеляза Купър.

— Така е, но другите микроулики също са оттам. Целият район е бил сметище и е пълен с ръждиви железа и стъкла. А пепелта? За да махнат старите кейове, строителните компании просто ги изгорили.

— И е само на двайсет минути от Китайския квартал — изтъкна Дън.

Том го записа в таблицата.

Районът обаче беше доста обширен, с много големи сгради: хотели, жилищни блокове, офиссгради. Имаха нужда от допълнителна информация, за да стеснят кръга на търсенето.

Сони Ли крачеше пред дъската.

— Хей, Лоабан, и аз има идеи.

— Какви? — изръмжа Райм.

Този човек вонеше на цигарен дим. Райм никога не беше пушил, но изпитваше огромна завист към китаеца — че може да се отдаде на пороците си, без да се налага да търси чужда помощ. „Дано шибаната операция да има някакъв ефект“ — помисли си.

— Хей, Лоабан, ти слуша?

— Казвай, Сони.

— И аз бил на местопрестъпление.

— Да — потвърди през зъби Сакс. — Тъпчеше и пушеше.

— Има предвид — заобяснява Райм, като се стараеше да запази търпение, — че всичко, което попадне на местопрестъплението след извършителя, може да замърси уликите. Така намирането на доказателства се затруднява.

— Хей, Лоабан, да не мисли, че аз не знае? Да, да, взима прах или пръст и ги слага на газова хроматография, после на спектрометър и използва сканиращ електронен микроскоп. — Термините звучаха тромаво от неговата уста. — Получава всички характеристики и данни.

— Разбираш от апаратура за химически изследвания? — примигна удивено Райм.

— Да разбира? Естествено, и ние използва такива неща. Хей, аз учил в Пекински институт по криминология. Има медал. Втори в курс. Знае всичко това, така да каже. — Той добави натъртено: — Ние не при династия Мин, Лоабан. Аз си има собствен компютър — Windows 2000. Всякакви бази данни. И клетъчен телефон и пейджър.

— Добре, Сони, да се върнем на въпроса. Какво видя на местопрестъплението?

— Дисхармония. Това видял.

— Обясни.

— Хармония много важна в Китай. Дори престъпления има хармония. На онова място, в склада, нямало никак хармония.

— Какво представлява хармоничното убийство? — попита кисело Коу.

— Призрак намира предател, измъчва го, убива го и тръгва, но, хей, Хонсе, ти помни? Всичко било почупено. Постери от Китай — скъсани, статуетки на Буда и дракони — строшени. Не, китайци хан не върши това.

— Това е мнозинството от населението на Китай — обясни Еди Дън. — Призрака е хан, нали?

— Да, но не той го направил. Склад бил потрошен след убийство на Тан. Тя казала.

Сакс потвърди.

— Вероятно Призрака тръгнал и онези, кои работи за него, почупили офис. Аз мисли, че наел за бату някой от малцинства.

— Биячи. Горили — обясни Дън.

— Да, да, биячи. Наел някой от малцинства. Монголци, манджурци, тибетци, уйгури.

— Това е безумно, Сони — каза Райм. — „Хармония“. Ли вдигна рамене:

— Безумно? Ти прав, Лоабан. Аз безумен. Както кога казал да намери първо Джери Тан, тогава бил безумен. Ама ако ме послушали тогава, Джери Тан може сега жив, щели го върже и бие, докато каже къде Призрак.

Всички в стаята го изгледаха потресени. Ли замълча за няколко секунди, после се разсмя:

— Хей, Лоабан, това шега.

Райм обаче бе съвършено сигурен, че не е. Ли посочи дъската и продължи:

— Ти иска улики? Добре, ето улики. Отпечатъци от обувки. По-малки от тези на Призрак. Хан, китайци, не големи хора. Като мен. Не големи като теб. Много хора от западни и северни малцинства обаче още по-дребни. Нали обича криминални неща, Лоабан? Така се струва. Намери някой от малцинства. Така има следи към Призрак.

Райм погледна Сакс и му стана ясно, че и тя си мисли същото като него. Какво можеше да им навреди? Райм се обърна към Еди Дън:

— Ти какво ще кажеш? Познаваш ли тези малцинства?

— Нямам представа. Повечето, с които си имаме работа в Пети район, са хан — фудзянци, кантонци, жители на Централен Китай, тайванци.

Коу се съгласи:

— Малцинствата са много затворени. Райм се тросна нервно:

— Добре де, кой да знае? Искам тази следа да се провери. Как?

— Тонгове — каза Ли. — В тонгове знае всичко. Хан, нехан, всичко.

— И какво точно е „тонг“? — попита Райм, запомнил съвсем бегло думата от някакъв лош филм, който бе гледал по време на възстановяването си от нещастния случай.

Един Дън обясни. Тонговете са сдружения на китайци с еднакви интереси — хора, идващи от определени райони на Китай или упражняващи общи професии. Създават се тайно и в миналото са се събирали в пълна секретност — думата „тонг“ означава „стая“. В САЩ са възникнали с цел защита от белите и самоуправление; по традиция китайците разрешават разногласията помежду си и главата на тонга има повече власт над членовете му от президента на Съединените щати.

Макар да имат дълга престъпна практика, в последните години тонговете се бяха прочистили. Думата „тонг“ излизаше от употреба и се заменяше от „обществени сдружения“, „добронамерени съюзи“ или „търговски гилдии“. Много от тях още се занимаваха с хазарт, сводничество, рекет и пране на пари, но се дистанцираха от насилието. Наемаха младежи без връзки с тонговете за контрол.

— Подизпълнители — пошегува се Дън.

— Ти членувал ли си в тонг, Еди? — попита Райм. Детективът избърса очилата си, сетне отвърна виновно:

— За известно време. Детска история.

— Познаваш ли някого, към когото да се обърнем? — попита Сакс.

Дън се замисли.

— Ще говоря с Тони Кай. Той ни помага — в известни граници — и е от лоабаните с най-добри връзки. Има много гуанси. Председател е на Източнокитайското обществено сдружение. Централата им е в Бауъри.

— Обади му се — нареди Райм. Коу поклати глава:

— Няма да каже нищо по телефона.

— Подслушват ли го?

— Не, не, такава е традицията — обясни Дън. — Някои неща се обсъждат лично. Само че има друго затруднение: Кай няма да иска да го виждат с представители на полицията, особено когато е намесен Призрака.

На Райм изведнъж му хрумна нещо.

— Вземете една лимузина и го докарайте.

— Какво?

— Шефовете на тонгове имат голямо самочувствие, нали?

— Със сигурност — отвърна Коу.

— Кажете му, че имаме нужда от помощ и кметът лично праща лимузина да го вземе.

Докато Селито уреждаше колата, Еди Дън се обади в сдружението на Кай. Разговорът протече в насечения и мелодичен ритъм на китайския. Еди постави ръка на слушалката:

— Ще му кажа, че е по молба на кмета.

— Не, кажи му, че се обаждаш от кабинета на губернатора.

— Малко по-внимателно, Линк — предупреди деликатно Селито.

— Ще внимаваме, след като заловим Призрака. Дън кимна, вдигна отново слушалката и поговори още малко. Затвори и обяви:

— Добре. Ще дойде.

Сони Ли опипваше разсеяно джобовете на панталона си, несъмнено търсеше цигари. Изглеждаше неловко.

— Хей, Лоабан, може те помоля за нещо? Може ми направиш услуга?

— Каква?

— Трябва обадя по телефон. В Китай. Сега няма пари да плати. Но ти се издължи.

— Добре.

— На кого ще се обаждаш? — попита безцеремонно Коу.

— Личен разговор. Моя работа.

— Не. Тук нямаш личен живот, Ли. Кажи или няма да се обаждаш на никого.

Китаецът погледна хладно агента от ИНС и отвърна:

— На мой баща.

— Разбирам китайски — промърмори Коу. — Путонхуа и минанхуа. Разбирам хао. Ще слушам.

Райм кимна на Том и болногледачът поръча международен разговор с град Люгоюан. Подаде слушалката на Ли, който я взе колебливо.

Погледна я за момент, след това обърна гръб на Райм и останалите и я вдигна бавно към ухото си.

Райм изведнъж видя един различен Сони Ли. Една от първите думи, които чуха, бе „Канмей“, официалното име на Сони. Докато говореше, китайският полицай изглеждаше смирен, скромен, нервен. Накрая затвори и остана известно време свел поглед към земята.

— Някакъв проблем? — попита Сакс.

Ли внезапно осъзна, че някой го е заговорил. Тръсна глава и отново се обърна към Райм:

— Добре, Лоабан, какво прави ние сега?

Ще потърсим някои хармонични улики — отвърна криминологът.

20.

След половин час се позвъни и Том излезе. Върна се, придружен от дебел китаец в сив, закопчан догоре костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. При вида на Райм в инвалидната количка и на научната апаратура в старата колониална къща по лицето на новодошлия не се изписа нито изненада, нито изражение на шок. Единствената емоция, която изрази, бе, когато забеляза Сакс да пие чай от билки, чиито миризми очевидно му бяха познати.

— Аз съм господин Кай. Райм се представи.

— Говорите ли английски? — попита.

— Да.

— Имаме един проблем, господин Кай, и се надявам, че вие ще ни помогнете да го разрешим.

— За губернатора ли работите?

— Да.

„В известен смисъл“ — помисли си Райм и хвърли насмешлив поглед на все още нервния Лон Селито.

Кай седна и Райм му обясни за „фуджоуския дракон“ и емигрантите, криещи се в града. При споменаването на Призрака по лицето на Кай отново нещо трепна, но бързо придоби отново неутрално изражение. Райм кимна на Дън, който разказа за убийците и подозренията, че са от някоя китайска малцинствена група.

Кай кимна, замисли се. Очите му, скрити зад големи бифокални очила, се движеха живо.

— Призрака, знаем за него. Той причинява много главоболия на всички ни. Ще ви помогна. В Китайския квартал няма никакви малцинствени тонгове или банди, но ще проуча в други райони. Имам връзки.

— Много е важно — намеси се Сакс. — Тези десет души, свидетелите… Призрака ще ги избие, ако не ги намерим преди него.

— Разбира се — отвърна съчувствено Кай. — Ще направя каквото мога. Щом шофьорът ви ме върне, започвам проучването.

— Благодаря — каза Сакс.

Селито също кимна в знак на благодарност.

Кай стана и се ръкува с членовете на екипа, но за разлика от повечето гости, когато се обърна към Райм, ръката му дори не потрепна. Вместо това просто кимна, което говореше за доста по-голям самоконтрол и интелигентност, отколкото личеше от разсеяното му поведение.

Райм се радваше, че такъв човек им помага.

Когато Кай се отдалечаваше към вратата обаче, Сони Ли го спря рязко:

— Тин!

— Каза „чакай“ — обясни шепнешком Еди Дън на Райм. Кай се обърна намръщен. Ли се приближи до него и заговори насечено. Председателят на тонга му отвърна рязко.

Райм се уплаши, че ще се стигне до бой.

— Хей, какво правиш? — викна Селито.

Ли не му обърна внимание и зачервен, продължи да обсипва Кай с порой от думи. Председателят на тонга замълча и сведе глава.

Райм стрелна с поглед Дън. Младият мъж сви рамене:

— Прекалено бързо говорят. Не мога да ги следя.

Ли заговори по-спокойно и Кай започна да кима и да отговаря. Накрая Ли зададе някакъв въпрос, председателят на тонга протегна ръка и двамата се здрависаха.

Кай отново кимна кратко на Райм с напълно безстрастно лице и излезе.

— Какво, за Бога, беше това? — поинтересува се Сакс.

— Защо го оставили си тръгне? — обърна се с упрек Ли към Райм. — Нямало ви помогне.

— Напротив, щеше.

— Не, не. Няма значение какво казва. Защо ни помага? Това опасно. Той има семейство, не иска близки пострадат. Не получава нищо от вас. Не може го заблуди с лимузина. — Ли разпери ръце. — Знае, че губернатор няма общо.

— Ама нали каза, че ще ни помогне — възрази Селито.

— Китайци не обича казва „не“ — обясни Ли. — По-лесно намери извинение или каже „да“ и после забрави. Кай щял се върне в кабинет и забрави за нас, иска да каже. Той казал, че помогне, но всъщност имал предвид „мей-йо“. Знае какво е „мей-йо“? Значи „няма ви помогне“; „махай ми се от глава“.

— Ти какво му каза? За какво се карахте?

— Не, не, не се карали. Преговаряли. Сеща се, бизнес. Сега потърси ваши малцинства. Наистина.

— Защо? — поиска да разбере Райм.

— Защото му плати.

— Какво? — намеси се Селито.

— Не толкова много. Само десет хиляди. Долар, не юан.

— Няма начин! — скочи Алън Коу.

— Мили Боже! — възкликна Селито. — Нямаме толкова в бюджета.

Райм и Сакс се спогледаха и се разсмяха. Ли изсумтя:

— Вие голям град, вие богати. Има силен долар, Уолстрийт, Световна търговска организация. Хей, отначало Кай искал много повече!

— Не можем да платим… — започна Селито.

— Хайде, Лон — прекъсна го Райм, — нали имате резервен фонд. Пък и операцията е федерална. ИНС ще даде половината.

— Аз не мога да направя нищо — каза Коу и прокара нервно пръсти през рижата си коса.

— Добре, аз ще подпиша — заключи Райм и агентът примигна; не знаеше дали е уместно да се изсмее. — Обадете се на Пийбоди. Ще включим и Делрей. — Обърна се към Ли. — Какви са условията?

— Направил добра сделка. Първо информация, после плаща. Разбира се, в брой.

— Разбира се.

— Добре, има нужда от една цигара. Може малко почивка, Лоабан? Трябват цигари. В тази страна продава пълни боклук. Няма никакъв вкус. Също трябва яде.

— Давай, Сони. Заслужи си го.

Когато китайският полицай излезе от стаята, Том попита:

— Какво да запиша в таблицата? — Кимна към бялата дъска. — За Кай и тонговете.

— Не знам — отвърна Сакс. — Бих казала: „Проверка на отнесени предположения“. Линкълн Райм обаче имаше по-добро предложение:

— Какво ще кажете за: „Предполагаеми съучастници от китайско етническо малцинство. Проверка на възможностите.“

Призрака караше крадения „Шевролет Блейзър“ през Куинс на път за апартамента на Чан.

Докато шофираше — внимателно, както винаги, той размишляваше за смъртта на Джери Тан. Не беше допускал нито за миг, че може да го остави ненаказан за предателството. Нито пък — че може да отложи отмъщението. Според конфуцианската философия предателството към по-висшестоящите е най-лошото престъпление. Тан го беше изоставил на Лонг Айлънд — положение, от което се бе измъкнал само благодарение на късмета да намери кола със запален двигател пред ресторанта на плажа. Затова изменникът трябваше да умре, и то мъчително. Призрака си припомни легендата за император Джоу Син от династията Шан. Веднъж той надушил измяна у един свой васал, затова заповядал синът на предателя да бъде заклан, сготвен и сервиран за вечеря на баща си. Призрака смяташе това за напълно оправдано, да не говорим за удовлетворението от справедливото наказание. На една пряка от апартамента на Чан Призрака спря на улицата.

— Маски — нареди.

Единият от спътниците му извади маски за ски. Призрака се замисли как ще е най-добре да нападне. Сам Чан водеше жена и възрастен баща или майка, така му бяха казали. Най-голямата опасност щеше да дойде, ако имаше големи деца, особено момчета. За тях животът беше като видеоигра и когато Призрака и останалите нахлуят, някое хлапе можеше да ги нападне с нож.

— Убийте първо синовете — нареди той. — След това баща им и старците. — Хрумна му нещо друго. — Оставете жената засега. Вземете я с нас. Турците очевидно разбраха мисълта му и кимнаха. Призрака огледа тихата улица. На другия тротоар имаше два големи склада. Между тях минаваше тесен проход. Според картата жилището на Чан беше точно от другата страна на складовете. Възможно бе Чан, някой от синовете или баща му да наблюдават главния вход. Затова Призрака реши да минат бързо по улицата и да нахлуят през задната врата, а един от турците да отиде отпред, в случай че някой опита да избяга.

— Готови ли сте? — попита той на английски.

Те кимнаха и нахлузиха плетените маски на главите си като чорапи.

Призрака също сложи маската си.

За момент почувства страх, както винаги в такива моменти, преди битка. Не можеше да изключи опасността Чан да има пистолет или полицията да ги е намерила първа, да ги е отвела в ареста и сега да дебне Призрака в апартамента.

Спомни си обаче, че страхът е признак за смирение и че скромните са тези, които успяват. Каза си наум един от любимите си пасажи от Дао:

„Покори се и няма да те пречупят.

Огънатото може да се изправи.

Празното може да се напълни.

Скъсаното може да се закърпи.“

Призрака бе добавил и едно изречение от себе си: „Страхувай се, за да бъдеш смел.“

Погледна Юсуф, изпънат до него на предната седалка. Уйгурът кимна уверено. Тримата чевръсто започнаха да проверяват оръжията си.

21.

Сони Ли намери наистина хубави цигари. „Кемъл“ без филтър, които се доближаваха по вкус към марката, която пушеше в Китай. Той вдиша дълбоко и каза:

— Залагам пет.

Бутна жетоните напред и започна да наблюдава как другите покерджии реагират на мизата му върху евтината талашитена маса, осеяна с петна от потни ръце и разлети питиета.

Игралната зала се намираше на Мот Стрийт в сърцето на Китайския квартал, в района, където бе дошъл да си купи цигари. Когато му разрешаваше да излезе, Лоабан вероятно не беше имал предвид точно такава дълга разходка. Нямаше значение. Скоро щеше да се върне. Нямаше бърза работа.

Залата беше голяма, с клиентела главно от фудзян (Ли не искаше да попада на охранителя, когото бе пребил тази сутрин) и имаше бар и три автомата за цигари. Помещението беше тъмно, само масите бяха бледо осветени, но с острото око на полицай Ли бе забелязал петима въоръжени пазачи. Това не беше проблем. Този път нямаше намерение да краде пистолети или да пребива надути келеши. Бе дошъл да играе, да пие и да побъбри.

Той спечели ръката и се засмя; заговори се с мъжа до него, докато наливаше маотай за всички около масата освен за крупието, на когото му бе забранено да пие. Мъжете вдигнаха чаши и изпиха бистрата, силна течност на екс. Маотай е китайската версия на домашно уиски и не се пие, а се излива в гърлото колкото може по-бързо.

Ли потъна в разговор с мъжете. След бутилка концентрат и десетина цигари той изчисли, че е загубил седем долара. Реши да не пие повече и се надигна.

Неколцина го помолиха да остане. Компанията му им беше приятна. Ли обаче им каза, че любовницата му го чака, и мъжете закимаха енергично.

— Тя те чука по всякакъв начин — заяви един стар пияница.

На Ли не му стана ясно дали това е въпрос, или утвърдително изказване. Отдалечи се с усмивка, говореща красноречиво за високото качество на интимния му живот. Всъщност тук бе научил твърде малко, затова трябваше да иде другаде.

Шевролетът навлезе с пълна скорост в уличката зад жилището на Чан.

Призрака стискаше стария си „Модел 51“. Кокалчетата му бяха побелели. Изскочи на огромен паркинг… и забеляза един голям камион да се носи право насреща им. Изскърцаха спирачки.

Призрака скочи върху педала. Шевролетът се извъртя и спря врата до врата с камиона. Призрака си пое въздух. Сърцето му биеше като обезумяло.

— Какво правиш бе? — изкрещя шофьорът на камиона. — Това е еднопосочна улица, шибан жълтур! Като си дошъл, поне научи скапаните правила!

Призрака беше твърде разтърсен, за да отговори. Другият мъж потегли с псувня. Призрака поблагодари на бога си, стрелеца И, че го е спасил. Десет секунди забавяне — и щяха да се сблъскат челно с камиона.

Подкара бавно. Хвърли поглед назад — турците се озъртаха объркани.

— Къде е? — попита Юсуф нервно. — Апартаментът на Чан? Не го виждам. Наоколо нямаше жилищни сгради. Призрака провери пак адреса. Номерът беше правилен; тук трябваше да е. Само че… само че тук имаше голям търговски център. Уличката, в която бяха навлезли, бе един от изходите на паркинга.

— Ган — изпсува Призрака.

— Какво става? — попита един от турците зад него. Ставаше това, че Чан не се беше доверил на Джими Ма, даде си сметка Призрака. Беше дал на председателя на тонга лъжлив адрес. Вероятно бе видял реклама на магазина и я беше запомнил. Той погледна големия надпис над главите им:

„«Хоум Стор» — обзавеждане за всеки дом и всеки двор“ Призрака се замисли какво да прави. Другият емигрант, Ву, вероятно не беше толкова умен. Бе използвал агента на Ма, за да си намери апартамент. Призрака имаше името на брокера и щяха да открият бързо мястото.

— Ще се заемем с Ву — каза той. — После ще търсим Чан.

„Найсин — всяко нещо с времето си.“

Сам Чан затвори телефона.

Остана неподвижен, загледан в екрана, където се виждаше хол, доста по-различен от този, в който се намираха, и семейство самодоволни и глупави американци, много по-различно от неговото. Меймей го наблюдаваше въпросително. Той поклати глава и тя отново се зае с Пои.

Сам Чан приклекна до баща си.

— Ма е мъртъв — прошепна.

— Ма ли?

— Лоабанът от Китайския квартал, който ни помогна. Обадих се да питам за документите ни. Секретарката му каза, че е мъртъв.

— Призрака ли? Той ли го е убил?

— Кой друг?

— Ма знаеше ли къде сме? — Не.

Чан не се беше доверил на Ма. Затова му бе дал адреса на „Хоум Стор“ от листовката на търговския център, от който бяха откраднали боята и четките. Всъщност семейство Чан изобщо не бяха в Куинс, а в Бруклин, в един квартал на име Оулс Хед, близо до пристанището. Бе запазил адреса в тайна от всички освен от баща си.

Старецът кимна и присви очи от болка.

— Морфин?

Баща му поклати глава и си пое дъх.

— Това потвърждава, че Призрака ни търси.

— Да — съгласи се Чан; изведнъж му хрумна една тревожна мисъл. — Ву! Призрака може да ги открие. Те получиха апартамент от агента на Ма. Трябва да ги предупредя.

Той тръгна към вратата.

— Не — спря го баща му. — Не можеш да спасиш човек от собствената му глупост.

— Той също има семейство. Деца, жена. Не можем да позволим да умрат.

Чан Дзечи се замисли. Сетне каза:

— Добре, но не отивай лично. Използвай телефона. Свържи се отново с онази жена. Кажи й да предаде съобщение на Ву, да го предупреди.

Чан вдигна слушалката и набра. Отново се свърза с жената от офиса на Ма и я помоли да предаде съобщение до Ву.

— Кажете му веднага да напусне жилището. Той и семейството му са в опасност. Ще му предадете ли?

— Да, да — отвърна тя, но звучеше разсеяно и Чан нямаше представа дали наистина ще изпълни молбата му. Баща му затвори очи и се отпусна на дивана. Чан уви краката му с одеяло. Старецът се нуждаеше спешно от лекар.

Толкова много неща трябваше да направи! За момент го обхвана отчаяние. Спомни си талисмана на доктор Джон Сун — Царя-маймуна. В трюма той бе позволил на малкия Роналд да поиграе с фигурката и му беше разказвал истории за Маймуната. Една от тях бе за това — как боговете наказали Маймуната за дързостта й, като я погребали под огромна планина. Точно така се чувстваше сега Сам Чан — притиснат от милиони тонове страх и несигурност. Обходи с очи семейството си и бремето му понамаля.

Уилям се засмя на нещо, което даваха по телевизията; на Чан му се стори, че синът му за пръв път е свободен от гнева, който излъчваше цял ден. Смееше се искрено на глупавото предаване. Роналд също.

Меймей бе погълната от грижите за Пои: Колко добре се чувстваше с децата! Чан нямаше такъв лесен подход към тях. Винаги премисляше думите си — дали да бъде строг в една ситуация, снизходителен в друга?

Жена му постави бебето в скута си, залюля го и то се засмя.

В Китай се ценят само момчетата (по традиция раждането на момиче е официален повод за развод). Чан, разбира се, бе изключително щастлив при раждането на Уилям и след това на Роналд, горд, че баща му може да е спокоен за продължаването на рода. Тъгата на Меймей, че нямат дъщеря обаче, тревожеше и него. Така Чан се намери в странно положение за китаец на неговата възраст — трябваше ли Меймей да забременее отново с надеждата, че този път ще роди момиче. Като дисидент и нарушител на закона за ограничаване на раждаемостта партията нямаше как да го накаже повече за това, че има още едно дете, затова той бе напълно готов да даде на жена си и момиче.

Тя обаче бе боледувала тежко по време на бременността си с Роналд и след раждането й бяха нужни месеци, за да се възстанови. Беше слаба жена и не толкова млада вече, затова лекарите настояваха заради здравето й да няма повече деца. Тя приемаше това стоически, също както решението на Чан да емигрират в Красивата страна — което на практика унищожаваше шансовете им да осиновят дъщеря заради незаконния им статут.

Но това ужасно положение очевидно бе донесло и нещо хубаво. Боговете на съдбата или духът на някой от предците им им бяха дали Пои, дъщерята, която не можеха да имат, и така се бе възстановила хармонията у жена му. Ин и ян, светлината и мракът, мъжкото и женското, скръбта и радостта. Лишения и дарове…

Чан стана, приближи се до синовете си и седна да погледа телевизия с тях. Стъпваше бавно и тихо, сякаш резките движения можеха да разрушат крехкия семеен мир като камък, паднал в спокойно утринно езеро.