Каменната маймуна

29.

На сутринта в деня, когато трябваше да умре, Сам Чан завари баща си да извършва бавните движения на тайчи в задния двор на бруклинската им кооперация.

Той погледа стареца известно време и изведнъж се сети — след три седмици Чан Дзечи навършваше седемдесет. Поради бедността и постоянните преследвания в Китай не бяха успели да организират тържество за шейсетия рожден ден на стареца — по традиция голям празник, отбелязващ навлизането в най-уважаваната възраст.

Земното тяло на Сам Чан вероятно нямаше да може да присъства на тържеството, но духът му щеше да участва. В малкия двор старецът се движеше като танцьор.

Тайчи действа благотворно върху тялото и душата, но Чан винаги се натъжаваше, когато гледаше ритуала. Напомняше му на една влажна юнска нощ преди години. Чан заедно с няколко ученици и колеги учители бяха в Пекин и наблюдаваха група хора, извършващи подобните на балет движения. Минаваше полунощ и всички се наслаждаваха на приятното време и компанията на съмишленици в сърцето на най-великата нация на света, новия Китай, просветения Китай.

Чан се обърна към един ученик, за да му покаже жизнена възрастна жена, опиянена от магията на тайчи, когато от гърдите на момчето плисна кръв и то се свлече на земята. Войниците на Народноосвободителната армия стреляха по тълпата, събрана на площад „Тянанмън“. Танковете нахлуха след миг, изблъскваха хората пред себе си, смачкваха някои под веригите си (знаменитият кадър на студент, който спира танк с цвете в ръка, бе рядко изключение в онази нощ).

Чан не можеше да гледа тайчи, без да си спомни за онзи момент, който го утвърди като дисидент и промени живота му (и живота на семейството му) завинаги.

Сега той погледна жена си и малкото момиченце до нея, което спеше, прегърнало бялото парцалено коте, ушито от Меймей. Остана така няколко секунди. След това влезе в банята и пусна душа с пълна сила. Съблече се и влезе под струята, опря глава на плочките, които Меймей някак си бе намерила време да изтърка предната вечер.

Изкъпа се, спря горещата вода и се избърса. Заслуша се в дрънченето на метал от кухнята.

Меймей още спеше, а момчетата не разбираха нищо от готвене. Уплашен, той изтича при леглото, измъкна пистолета изпод дюшека и внимателно влезе в главното помещение на апартамента. Засмя се. Баща му правеше чай.

— Татко, ще събудя Меймей. Тя ще приготви чая.

— Не, не, нека спи. Мога и сам. След смъртта на майка ти се научих и да си готвя ориз. И зеленчуци. Макар и не много добре. Да пием чай заедно. Чан Дзечи вдигна с една кърпа металния чайник и закуцука към хола. Баща и син седнаха и възрастният мъж сипа чая.

Миналата нощ, след като Чан се прибра, двамата с баща му бяха взели карта и бяха открили жилището на Призрака, което, за тяхна изненада, не се намираше в Китайския квартал, а доста по на запад, край река Хъдсън.

— Кога ще отидеш, как ще проникнеш в апартамента? — попита баща му. — Няма ли да те познае?

Чан отпи глътка чай.

— Не мисля. Той влиза в трюма на кораба само веднъж.

Чан Дзечи кимна:

— Освен това беше тъмно.

— Ако има портиер, ще му кажа, че съм по работа, и ще се представя като Тан. Цяла нощ съм упражнявал английския си. След това просто ще се кача с асансьора и ще почукам на вратата му.

— Ами ако има телохранители? Те ще те претърсят.

— Ще скрия пистолета в чорапа си. Няма да търсят внимателно. Няма да очакват да съм въоръжен.

Чан опита да си представи какво ще се случи. Знаеше, че и те ще са въоръжени. Дори да го прострелят, когато извади пистолета, той пак щеше да е в състояние да изпрати един или два куршума в Призрака. Забеляза, че баща му го наблюдава, и сведе очи.

— Ще се върна — каза уверено. — Ще се върна и ще се грижа за теб, татко.

— Ти си добър син. Не мога да мечтая за по-добър.

— Не съм ти засвидетелствал цялото уважение, което трябва.

— Напротив — успокои го старецът и наля още чай. — Много сполучливо съм избрал името ти.

Китайското име на Чан, Дзинърдзъ, означава „умен син“. Те вдигнаха чашите и Чан изпразни своята. Меймей се появи на вратата, погледна чашите.

— Взехте ли вече ориза? — попита. Изразът означаваше „добро утро“.

— Събуди Уилям — каза Чан. — Искам да му кажа нещо. Баща му обаче вдигна ръка:

— Не. Меймей спря.

— Защо? — попита Чан.

— Ще поиска да дойде с теб.

— Аз ще му забраня.

Чан Дзечи се усмихна тъжно:

— Мислиш ли, че това ще го спре? Този твой непокорен син?

Чан помълча известно време, сетне каза:

— Не мога да тръгна, без да говоря с него. Важно е.

— Каква е единствената причина — тихо, но твърдо поде възрастният човек — един мъж да направи това, което смяташ да извършиш сега — нещо толкова смело и опасно?

— Заради децата си — отвърна Чан. Старецът се усмихна.

— Да, синко, да. Винаги помни това. Ти постъпваш така заради децата си.

Изражението на възрастния мъж стана сериозно. Колко добре познаваше Чан този поглед. Величествен, властен, неотстъпчив. Не го беше виждал от известно време — откакто старецът заболя от рак.

— Много добре знам какво смяташ да му кажеш. Аз ще му го предам. Искам да не будиш Уилям.

Чан кимна:

— Както кажеш, татко.

Погледна часовника си. Беше седем и половина. Трябваше да е при Призрака след час. Баща му му наля още чай и Чан го изпи бързо. След това се обърна към Меймей:

— Скоро ще тръгвам. Искам обаче да поседиш до мен. Тя седна до съпруга си и опря глава на рамото му. Поседяха смълчани, но след пет минути Пои заплака и Меймей стана, за да се погрижи за нея. Сам Чан бе щастлив да седи и да гледа жена си и новата си дъщеря. Време беше да тръгва към смъртта си.

Райм надуши цигарен дим.

— Това е отвратително — провикна се.

— Кое? — попита Сони Ли, единственият присъстващ в стаята.

Китайският полицай изглеждаше изтощен и косата му стърчеше смешно. Часът бе 7.30.

— Цигарите — отвърна Райм.

— Ти трябва започне пуши. Отпуска. Полезно.

Появи се Мел Купър, Лон Селито и Еди Дън дойдоха скоро след него. Младият полицай от китайски произход вървеше много бавно. Дори косата му бе оклюмала, от стилната му прическа не беше останало нищо.

— Как си, Еди? — попита Райм.

— Да видиш само каква синина имам! — отвърна Дън. — Не дадох на жена си да я види. Сложих си пижамата в банята. Селито носеше няколко страници от нощната проверка на фирмите, поръчали сиви килими „Лустър Райт“ за обзавеждане през последните шест месеца. Търсенето още не беше завършило, а списъкът със сградите вече бе твърде голям: 32 в района на Батъри Парк Сити.

— По дяволите — промърмори Райм, — трийсет и две. И във всяка сграда с подобни килими можеше да са обзаведени по няколко етажа. Трийсет и две! Беше се надявал да не са повече от пет-шест.

Агентът от ИНС Алън Коу също дойде. Влезе наперено в импровизираната лаборатория. Изобщо не изглеждаше гузен и веднага започна да разпитва за хода на разследването — сякаш престрелката от предния ден изобщо не беше ставала и Призрака не беше избягал благодарение на него.

В коридора се чуха още стъпки.

— Здрасти — кимна Сакс.

Райм понечи да й каже за списъка на наскоро обзаведените с килими сгради, но Селито го прекъсна:

— Почина ли си добре тази нощ? Гласът на детектива звучеше странно.

— Какво?

— Почина ли си? Спа ли? Добре ли отдъхна?

— Не съвсем — отвърна предпазливо тя. — Защо?

— Опитах се да те намеря у вас около един. Имах някои въпроси.

Райм се почуди каква е причината за този разпит.

— Ами, прибрах се към два. Бях при един приятел.

— Така ли?

— Да, така.

— Е, не можах да се свържа.

— Виж какво! Мога да ти запиша телефона на майка си. Тя ще ти даде някои съвети как да ме издирваш. Макар да не го е правила от около петнайсет години.

— Уха, това било добре! — възкликна Сони Ли.

— Внимавай, полицай — предупреди Селито.

— Какво да внимавам? — сряза го Сакс. — Ако имаш нещо да казваш, стига си увъртал.

Детективът отстъпи:

— Просто не можах да те намеря. Мобилният ти телефон беше изключен.

— Така ли? Е, пейджърът ми не беше. Опита ли да ми оставиш съобщение?

— Не.

— Тогава?

Този спор изненада Райм. Наистина той настояваше, когато Сакс работи, винаги да има връзка. В извънработно време обаче положението бе различно. Тя беше независима. Обичаше да кара, имаше други интереси и приятели, несвързани с него. Онова, което я караше да разранява кожата си, да скърби за баща си и бившия си приятел (един от най-корумпираните полицаи в историята), да върши огледи., тази сила я теглеше понякога към усамотение. По същия начин и той я гонеше понякога, ту любезно, ту грубо. Инвалидът също имаше нужда да остане сам. Да събере сили, да остави болногледача да свърши неприятната „работа“ или да обмисли за пореден път въпроса: „Дали да не сложа край на живота си днес?“

Райм се обади във федералната сграда и потърси Делрей, но той бил в Бруклин и разследвал опита за бомбен атентат от предната вечер. След това говори със заместник главния агент, който му съобщи, че тъкмо избирали заместник на Делрей за случая „Призрак-убиец“.

— Ами специалният тактически отряд?

— И това е на дневен ред — отвърна заместник главният. „Било на дневен ред.“

— Ама ние имаме нужда от тези хора, и то веднага — тросна се Райм.

— Случаят ще бъде разгледан с предимство.

— О, мамка му, голямо успокоение — измърмори Райм.

— Извинете, господин Райм, не ви разбрах?

— Казвам, обадете се, като се разбере нещо повече. Точно когато затвори, телефонът отново иззвъня.

— Команда, вдигни телефона — заповяда Райм. Микрофонът изщрака и някакъв глас с китайски акцент попита:

— Господин Ли, моля?

Ли седна, извади разсеяно цигара, но Том мина покрай него и я издърпа от ръката му. Ли се наведе към микрофона и заговори бързо на китайски. Последва размяна на реплики между него и човека от другата страна на линията. На Райм му се стори, че спорят, но накрая Ли се облегна и започна да си води бележки на китайски.

— Добре, добре — каза на английски, — попаднали на нещо. Това бил Кай, от тонг. Разпитал за малцинства. В Китай има една етническа група, уйгури. Мюсюлмани, тюркски народ. Корави мъже. Били окупирани от Китай, като Тибет, и това никак не харесва. Потиснати. Кай открил, че Призрак наел трима от Туркестански ислямски център в Куинс. Човек, застрелян от Хонсе, един от тях. Ето адрес и телефон. Хей, прав ли бил аз; Лоабан? Като казал, че от малцинства?

— Прав беше, Сони.

Еди Дън преписа информацията на английски на друго листче.

— Да ги претърсим ли? — попита Селито.

— Още не. Призрака може да се подплаши — отвърна Райм. — Имам по-добра идея.

Дън бързо се досети:

— Регистърът за разговорите. Да, Телефонните компании водят отчет за всички обаждания на даден абонат. Тъй като в тях не се записва самото съдържание на разговорите, тези документи се получават много по-лесно от разрешение за подслушване.

— Какво ще ни помогне това? — попита Коу.

— Призрака е пристигнал в града вчера сутринта и по някое време се е обадил в центъра, за да си уреди среща с биячите. Ще проверим всички разговори, проведени, да речем, след 9.00.

Сакс добави:

— След това ще елиминираме всички номера, с които са разговаряли редовно по-рано — те не могат да са на Призрака.

— Точно така — потвърди Райм. — Ще елиминираме и обажданията до автоматичните номера за точно време и метеорологичната прогноза, до кина, пицарии и други такива. Ще вземем останалите. Ако имаме късмет, един от тях ще е на скривалището на Призрака, в което той сега си седи най-спокойно върху килима „Лустър Райт“, гледа наскоро наторената си градина и изобщо не подозира, че сме по петите му.

След половин час телефонната компания им предостави списък от трийсет номера, с които уйгурският център в Куинс е провеждал разговори през последните два дни. Повечето успяха да елиминират веднага — като междуградски обаждания и поръчки за храна, — накрая останаха осем.

— Единият е със закусвалня, два — с фирмата за коли под наем „Райдър“, и два — с автомати… Бейсайд, Куинс и Среден Манхатън. Четири номера са на мобилни телефони към местни оператори; през последните два дни с тях са проведени осемнайсет разговора.

— И са крадени, нали? Мобилните?

— Точно така — отвърна Селито.

Тъй като бяха крадени, телефоните не бяха регистрирани на адрес, където би могъл да се крие Призрака. Операторите обаче можеха да дадат информация за местоположението на притежателите при всяко обаждане. Единият телефон бе използван от района на Батъри Парк Сити. Началникът на службата за охрана на фирмата оператор продиктува границите на района на обаждането и Том ги очерта на картата. Районът бе на северозапад, около река Хъдсън.

— И така — попита възбудено Райм, — била ли е някоя от сградите в района оборудвана с килим „Лустър Райт“?

Сакс вдигна очи от списъка и извика:

— Да! Има една.

— Това е скривалището на Призрака — обяви Райм.

— Нова сграда — каза Сакс. — Патрик Хенри Стрийт 805. Недалеч от реката. — Тя загради мястото на картата; след това въздъхна и погледна информацията от фирмата „Арнълд“. — По дяволите. Деветнайсет етажа — оборудвани с техни килими. Доста апартаменти трябва да проверим.

— Ами тръгвай тогава — подкани я нетърпеливо Райм.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старей, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Тан.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, нарязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоулг Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

• Уйгури от Туркестанския ислямски център в Куинс.

• Записите от телефонните обаждания водят към клетъчен телефон, използван на Патрик Хенри Стрийт 805.

Престрелка на Канал Стрийт

• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.

• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.

• Няма съвпадения на отпечатъците.

• Килимът в скривалището е „Лустър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане се проверяват.

• Пресен естествен тор.

• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.

• Подробности за емигрантите:

• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, марката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.

• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.

30.

„Ти си остатък от старото. Разкайваш ли се?“

Призрака стоеше при прозореца на апартамента си в небостъргача на Патрик Хенри Стрийт и гледаше корабите, влизащи и излизащи от пристанището на петдесет метра долу и на миля напред.

Някои пореха вълните бързо, други се плъзгаха едва-едва.

Едни блестяха, други бяха покрити с ръжда като „Фуджоуския дракон“.

„… остатък от старото. Упадъчният ти начин на живот е отвратителен…“

Харесваше тази гледка. Извън Пекин и големите градове на Фудзян и Гуаидун в Китай имаше малко небостъргачи. Защото имаше малко асансьори. Положение, което бащата на Призрака замалко щеше да оправи през шейсетте.

Баща му бе надарен с рядката комбинация от амбиции и ясни идеи за постигането им. Дебелият бизнесмен се занимаваше с много предприятия: продаваше военна продукция на виетнамците, които по онова време се запасяваха, за да прогонят американците от недоносения придатък на страната им на юг; занимаваше се с извозване на боклук; даваше заеми; строеше частни жилища и внасяше руска техника — чийто най-печеливш продукт бяха асансьорите „Лемаров“, евтини, функционални и рядко причиняващи смъртни случаи.

Под покровителството на един фуджоуски колектив Кван Баба (малкото му име означаваше „баща“) бе сключил договори за покупката на хиляди асансьори, за продажбата им на строителни колективи и наемането на руски техници да ги инсталират. Имаше всички причини да вярва, че благодарение на усилията му китайските градове ще се променят и че богатството му ще стане още по-голямо. И защо да не успее? Той носеше официалната униформа, присъстваше на конгресите на ККП винаги когато можеше, имаше връзки из цялата югоизточна част на страната и кооперативът му бе един от най-успешните в провинция Фудзян, изпращаше купища пари в Пекин. Кариерата му обаче беше обречена. И причината за това бе проста: набитият, лишен от чувство за хумор мъж на име Мао Дзъдун, чиято капризна Културна революция от 1966 година накара студентите из цялата страна да се вдигнат и да разрушат четирите стари неща: старата култура, старите обичаи, идеи и навици.

Бащината къща на Призрака в един елегантен квартал на Фуджоу бе сред първите цели на развилнелите се младежи, излезли по улиците буквално разтреперани от идеализъм.

— Ти си част от старото. Разкайваш ли се? Признаваш ли, че си привърженик на старите ценности?

Кван Баба ги бе посрещнал в хола, който изглеждаше тесен за тълпата крещящи младежи. Погледна ги не само със страх, но и с удивление; защото наистина не виждаше какво зло е направил.

— Покай се и се превъзпитай и ще те пощадим.

— Ти си виновен, защото си роб на старото мислене, на старите ценности, на старата култура… Вие построихте империя от лакеи на гърба на народа.

Всъщност студентите нямаха ни най-малка представа как си изкарва прехраната Кван Баба и дали кооперативът му се основава на принципите на капитализма на Дж. П. Морган, или на марксистко-ленинско-маоисткия комунизъм. Знаеха само, че къщата му е по-хубава от техните и че той може да си позволи да купува произведения на изкуството от отреченото „старо“ време — изкуство, което не спомагаше с нищо за борбата на народа срещу потисниците от Запада.

Кван, жена му, дванайсетгодишният Ан и по-големият му брат стояха занемели пред бясната тълпа. — Ти си остатък от старото…

Тази нощ премина като ужасен, неясен сън за младия Ан.

Една сцена обаче се бе запечатала в съзнанието му и той си я спомни и сега, застанал в луксозния небостъргач с изглед към пристанището, в очакване на предателя на Чан. Високият водач на студентите стоеше в средата на хола. Носеше очила с черни рамки и изкривени стъкла, защото бяха произведени от един от местните колективи. Пръскайки слюнки, той влезе в ожесточен диалектически спор с младия Ан, застанал до бъбрековидната масичка, на която преди години баща му го бе учил да използва сметало.

— Ти си част от старото — крещеше студентът. — Разкайваш ли се?

За да придаде тежест на думите си, той думкаше силно по пода с дебела сопа при всяка своя фраза.

— Да, разкайвам се — отговори спокойно момчето. — Моля народа да ми прости.

— Ще промениш упадъчния си начин на живот. Дум.

— Да, ще го променя — отговори Ан, макар че нямаше представа какво означава „упадъчно“. — Старото е заплаха за колективното благо и народа.

— Ако запазиш старите си възгледи, ще умреш. Дум.

— Ще ги отхвърля. Дум, дум, дум…

И така продължи безкрайно дълго… докато ударите на студента не отнеха живота на онова, което налагаше с металния накрайник на сопата си — родителите на Кван Ан, лежащи завързани и със запушени уста в краката му.

Момчето не погледна нито веднъж гърчещите се кървави тела, докато рецитираше молитвата, която студентите очакваха жадно от него:

— Покайвам се. Отхвърлям старото. Съжалявам, че се оставих да бъда съблазнен от нечестиви и упадъчни мисли.

Него пожалиха, но не и големия му брат, който изтича в бараката на двора и се върна с едно гребло — единственото оръжие, което глупавият младеж успя да намери. За минути студентите го смазаха на кървава купчина върху килима, безжизнен като родителите си.

Пламенните младежи взеха верния Кван Ан със себе си, приеха го във фуджоуската младежка бригада „Победно червено знаме“ и прекараха нощта в изкореняване на други остатъци от старото.

Никой от студентите не забеляза, че на следващата сутрин Ан се измъкна от импровизираната им главна квартира. Реформите, които им предстояха, явно бяха толкова много, че те май дори не го бяха запомнили.

Той обаче ги помнеше. Бе прекарал кратката си кариера като презиращ старото маоист — не повече от няколко часа — в запомняне на имената на активистите и планиране на смъртта им.

Той не бързаше. Найсин…

Инстинктът за самосъхранение на момчето бе силен и той избяга на бунището на баща си в покрайнините на Фуджоу. Живя там месеци. Обикаляше големия район, ловеше плъхове и кучета сред скелетите на стари машини и купищата отпадъци със самоделно копие — ръждясал амортисьор от останките на някакъв руски камион.

Когато стана по-самоуверен и научи, че активистите не го търсят, той започна да прави набези в града, да краде храна от контейнерите зад фуджоуските ресторанти. Заради големия опит в корабоплаването и контактите с останалата част на света жителите на Фуджоу винаги са били най-независимите сред китайците. Малкият Кван Ан научи, че комунистите стоят далеч от пристанището, където трафикантите на хора и контрабандистите не даваха пукната пара за угнетените народни маси, а влизането в идеологически спорове бе най-сигурният начин да загубиш живота си. Момчето бе осиновено от неколцина от тези мъже и започна да им изпълнява услуги, спечели доверието им и накрая получи разрешение да оглави някои от малките им операции, като кражби от доковете и рекет на дребни предприемачи в града.

Той уби за пръв път на 13 — един виетнамски наркопласьор, окрал трафиканта, за когото работеше Кван Ан. На четиринайсет най-после откри, измъчва и уби студентите, лишили го от семейството му.

Младият Ан не беше глупав; наблюдаваше и забелязваше, че престъпниците около него се издигат само до определено ниво — главно заради ниското си образование. Знаеше, че трябва да продължи обучението си, особено по английски — международния език на престъпността… и бизнеса. Промъкваше се в държавните училища във Фуджоу, които бяха толкова претъпкани, че учителите никога не забелязваха, че някой от учениците им не фигурира в дневниците. Момчето работеше упорито, събираше пари, учеше кои престъпления да избягва (кражбите от държавата и вносът на наркотици осигуряваха главна роля в знаменитите вторнишки екзекуции на местния стадион) и кои са приемливи: кражби от навлизащите на китайския пазар чуждестранни фирми, контрабанда на оръжие и трафик на хора. Опитът му на пристанищата го направи специалист в контрабандата, рекета и прането на пари и точно в тези области той натрупа богатството си — първо във Фуджоу и Хонконг, след това във вътрешността на Китай и Далечния изток. Изпитваше маниакален страх от камери, никога не даваше да го снимат, предприемаше отчаяни ходове, за да не се набива на очи, камо ли да го арестуват. Остана възхитен, когато научи, че един местен служител на закона му е дал прозвището Гуй, Призрака. Веднага започна да го използва.

Постигаше успех, защото парите сами по себе си не го привличаха. Обичаше по-скоро предизвикателствата на самата борба. Поражението му носеше срам. Победата го караше да се гордее. Движещата сила в живота му бе самото преследване. В хазартните заведения например играеше само игри, които изискват някакви умения. Отнасяше се с презрение към онези, които залагаха на късмета си или участваха в лотарии — не защото шансовете да спечели бяха толкова малки, а защото нямаше предизвикателство.

Предизвикателства…

Като издирването на Ву и Чан.

Ходът на преследването не го разочароваше. От източниците си Призрака научи, че семейство Ву са в специална тайна квартира — не на ИНС, а на нюйоркската полиция, което не беше очаквал. Юсуф бе говорил с един познат, който щеше да провери къщата и да проучи каква е охраната, може би дори да убие емигрантите, ако ги види.

Колкото до семейството на Чан — до вечерта щяха да са мъртви. Предадени от собствения си приятел, този Тан, когото Призрака, разбира се, щеше да убие, след като научи адреса на бегълците.

Остана доволен също така да научи, че полицията няма голям напредък в издирването му. От страна на ФБР разследването не вървеше и основната тежест падаше върху градската полиция. Ролите се сменяха. Мислите му бяха прекъснати от почукване по вратата. Предателят бе пристигнал.

Призрака кимна на един от уйгурите и той извади пистолета си. Трафикантът отвори бавно.

Мъжът пред вратата каза:

— Аз съм Тан. Идвам да се срещна с Призрака. Истинското му име е Кван. Имаме работа. Става дума за Чан.

— Влез — каза Призрака и пристъпи напред. — Искаш ли чай?

— Не — отвърна старецът, влезе, накуцвайки, и се огледа. — Няма да се задържам.

31.

Присвил очи, Чан Дзечи огледа мъжете в стаята: Призрака и двама от някое малцинство — уйгури или казахи, единият бе въоръжен. Както много китайци хан от по-старото поколение, Чан Дзечи гледаше на тях като на „варвари“.

Старецът пристъпи в стаята и се замисли: Какво странстване го бе довело тук, където щеше да срещне смъртта си. Мислеше и за сина си, Сам Чан, който, надяваше се, още спеше, упоен от чая, съдържащ порядъчно количество морфин.

„Каква е единствената причина един мъж да направи това, което смяташ да извършиш сега — нещо толкова смело и опасно?“

„Заради децата си.“

Никой баща, разбира се, няма да остави сина си да отиде на сигурна смърт. Чан Дзечи бе взел решение още при завръщането на Сам от Китайския квартал предната нощ — да упои сина си и да дойде вместо него. Сам имаше половин живот пред себе си в Красивата страна. Трябваше да отгледа синовете си, а сега (по някакво чудо) — и дъщерята, която Меймей толкова желаеше. Тук имаше свобода, тук имаше мир, тук имаше успех. Нямаше да позволи на сина си да пропусне тези неща.

Когато упойката подейства и клепачите на сина му се затвориха, а чашата падна от ръката му, Меймей бе скочила уплашено. Чан Дзечи обаче й каза какво е направил и какво възнамерява да извърши. Тя опита да го разубеди, но тъй като беше жена и негова снаха, трябваше, макар и неохотно, да се подчини на желанието му. Чан Дзечи взе пистолета и малко пари, прегърна Меймей и докосна челото на сина си за последен път. След това излезе, като преди това заръча да не будят Уилям в никакъв случай.

Сега той пристъпи вдървено в луксозния апартамент на Призрака. Варваринът с пистолета не се отделяше от него и Чан Дзечи разбра, че преди всичко трябва да го успокои, за да получи възможност да извади оръжието си и да застреля трафиканта.

— Познавам ли те? — попита Призрака и го изгледа изпитателно.

— Може би — отвърна старецът; измисли нещо, което, поне според него, звучеше правдоподобно. — Свързан съм с — тонговете в Китайския квартал.

— Аха.

Призрака отпи глътка чай.

Варваринът остана наблизо и продължи да гледа стареца подозрително. Другият млад мъж, мургав и начумерен, отново седна на мястото си в другия край на апартамента.

Чан Дзечи щеше да застреля Призрака веднага щом нещо отвлече вниманието на по-близкия телохранител.

— Седни, старче — покани го трафикантът.

— Благодаря. Краката ми не са добре. Влага и горещина в костите.

— Значи знаеш къде се крият Чан? —

— Да.

— Откъде да съм сигурен, че мога да ти имам доверие?

„Моля те — обърна се мислено старецът към собствения си баща, напуснал земята преди 46 години, най-важния бог в пантеона на Чан Дзечи, по-почитан и от Буда. —

Татко, накарай този човек да свали пистолета и ми дай пет секунди. Позволи ми да спася семейството си. Дай ми шанс за един изстрел — само това те моля. На три метра съм, няма как да не улуча.“

— Откъде познаваш Чан? — попита Призрака.

— От един роднина във Фуджоу.

— Знаеш, че им желая злото. Защо ги предаваш?

— Трябват ми пари за сина ми. Болен е. Има нужда от лекар.

Призрака вдигна рамене и се обърна към варварина:

— Претърси го. Да видим какви документи носи. „Не!“ — уплаши се Чан Дзечи.

Варваринът застана пред него, като препречи видимостта — и прицела му — към Призрака.

Чан Дзечи вдигна ръце и спря варварина:

— Моля ви. Аз съм стар човек. Заслужавам малко уважение. Не ме пипайте. Сам ще ви дам документите си. Варваринът погледна Призрака и вдигна вежди. В този момент Чан Дзечи извади пистолета от джоба си и без колебание застреля телохранителя в слепоочието. Той се свлече тежко и остана неподвижно, проснат върху една табуретка. Призрака обаче реагира мълниеносно и точно когато Чан Дзечи стреляше по него, скочи зад един масивен диван. Куршумът се заби в кожата, но не можеше да се разбере дали е улучил трафиканта. Старецът насочи оръжието към варварина в другия край на апартамента, но той вече бе извадил пистолета си и се прицелваше. Чан Дзечи чу гърмежа и почувства болка в бедрото; куршумът наруши равновесието му и той падна по гръб на пода. Варваринът се хвърли към него. Старецът можеше да стреля по него и вероятно да го улучи. Вместо това се извъртя към дивана и натисна спусъка няколко пъти.

Даде си сметка, че оръжието вече не произвежда изстрели.

Куршумите бяха свършили. Беше ли улучил?

„О, моля те, Гуани, богиньо на милосърдието… Моля те.“

На стената се очерта сянка. Призрака се появи иззад дивана, невредим, със собствения си пистолет в ръка. Задъхан, той насочи черното дуло към Чан Дзечи и направи крачка към него. Хвърли поглед на мъртвия варварин.

— Ти си бащата на Чан — каза.

— Да, а ти си дяволът, който е на път към ада.

— Само че не с твоя билет.

Другият варварин скимтеше истерично на някакъв неразбираем език до трупа на сънародника си. Изведнъж се изправи и се нахвърли върху стареца, насочи пистолет към него.

— Не, Юсуф! — спря го Призрака. — Той ще ни каже къде са останалите.

— Нее…

— Нямаме време — продължи да го убеждава Призрака. — Някой сигурно е чул изстрелите. Трябва да тръгваме. Слез по стълбището. Не взимай асансьора. Изкарай микробуса пред задния вход.

Уйгурът се бе вторачил в Чан Дзечи с широко отворени очи, ръцете му трепереха от ярост.

— Чу ли? — изрева Призрака.

— Да.

— Тръгвай тогава. Идвам след минута. Върви!

Чан Дзечи запълзя отчаяно към най-близката врата, водеща към тъмна спалня. Погледна назад. Призрака беше в кухнята и взимаше дълъг и тънък нож от една поставка. Трафикантът се насочи към стареца.

Точно пред Амелия Сакс, летяща с яркожълтия си шевролет „Камаро“ със сто километра в час, се издигаше сградата, където се намираше скривалището на Призрака. Беше огромна, с много етажи и голяма площ. Търсенето на апартамента на трафиканта щеше да е трудна работа.

Радиостанцията й изпращя остро:

— До всички патрули в района на Батъри Парк Сити, имаме сигнал за изстрели. Внимание… Адресът е Патрик Хенри 805. Всички в района да се насочат към местопроизшествието.

Същата сграда, пред която се намираше тя. Тази на Призрака. Дали беше съвпадение? Сакс се съмняваше. Какво бе станало? Дали Чан не бяха в сградата? Дали ги беше примамил? Цялото семейство, децата… Тя заби крак в педала на газта и освободи копчето на микрофона, закачен на яката й.

— Кола пет-осем-осем-пет до централата. Наближавам мястото на инцидента. Нещо по-подробно?

— Нищо, пет-осем-осем-пет.

— Номер на апартамента?

— Не.

— Край.

Три други коли докладваха, че са на път към мястото, но след десет секунди шевролетът на Сакс вече бе спрял на улицата, така че да остане място за линейките и другите автомобили, които щяха да се стекат около сградата.

Докато влизаше, тя забеляза големи саксии с пресен тор от угнили иглички пред сградата — част от него се беше разпиляла по тротоара. Вътре подовете бяха постлани с лъскав розов мрамор.

Портиер нямаше, но във фоайето стояха неколцина души и гледаха смутено асансьора.

Сакс се обърна към един мъж на средна възраст с работно облекло:

— Вие ли подадохте сигнала за изстрелите?

— Чух нещо, но не мога да кажа откъде.

— Някой да знае?

— Мисля, че откъм запад — отвърна една възрастна жена. — Високо горе, но не мога да определя с точност.

Още две патрулни коли спряха пред сградата и полицаите се втурнаха вътре. Селито, Ли и Алън Коу ги следваха. Появи се една линейка, след нея — два микробуса на Отряда за бързо реагиране с десетина полицаи.

— Приехме сигнала — каза Селито. — Това е неговата сграда, нали? На Призрака.

— Да — потвърди Сакс.

— Господи! — промърмори детективът. — Тук сигурно има триста апартамента.

— Двеста седемдесет и четири — уточни възрастната жена.

Селито и Сакс обсъдиха набързо възможностите. Апартаментът на Призрака сигурно бе нает на чуждо име. Единственият начин да го намерят беше рискована проверка на всяко жилище. Късо подстриганият Бо Хауман нахълта с неколцина полицаи от Специалния отряд.

— Всички изходи са блокирани — обяви той. Сакс кимна и се обърна към възрастната жена:

— На кой етаж?

— Бях на деветнайсетия. Западното крило. Чуха се страшно близо! Много се уплаших…

Млад мъж с елегантен костюм се беше присъединил към тях.

— Не, не, не — възрази той. — Убеден съм, че беше от петнайсетия. Юг, не запад.

— Сигурен ли сте? — попита Хауман.

— Напълно.

— Не съм съгласна — възрази предпазливо жената. — Бяха на по-горен етаж и със сигурност в западното крило.

— Страхотно — измърмори Хауман. — Е, да действаме. Може да има ранени. Ще претърсим навсякъде.

Радиостанцията на Сакс отново изпращя.

— Централа до пет-осем-осем-пет.

— Слушам, Централа.

— Свързвам ви.

— Прието.

— Сакс, там ли си? — прозвуча гласът на Линкълн Райм.

— Да, казвай. Тук сме с Лон, Бо и спецотряда.

— Слушай, говорих с диспечерите и анализирах обажданията от сградата. Излиза, че изстрелите са дошли или от осемнайсетия, или от деветнайсетия етаж, някъде по средата на западното крило.

Високоговорителчето беше на радиостанцията, не на слушалка, така че всички наоколо го чуха.

— Разбрано? — обърна се Хауман към подчинените си. Те кимнаха.

— Ще претърсим, Райм — каза Сакс. — Ще ти се обадя. Хауман раздели хората си — по един екип за осемнайсетия и деветнайсетия етаж и един за стълбището.

Агент Коу, застанал наблизо, проверяваше пистолета си — големия „Глок“, с който бе произвел прибързания изстрел. Беше се включил към единия от отрядите.

— Дръж го настрана — прошепна Сакс на Хауман. — Създава неприятности.

Сакс и командирът на Отряда за бързо реагиране се познаваха отдавна — той я бе виждал как действа в няколко престрелки. Хауман се приближи до Коу. Сакс не чу какво говорят, но тъй като операцията беше на нюйоркската полиция, Хауман вероятно нареди на агента от ИНС да не се намесва. След кратък и разгорещен спор лицето на Коу почервеня като косата му. Хауман обаче бе запазил волята — и поведението — на сержант от армията и накрая агентът се отказа от безполезните протести. Извъртя се и изскочи на улицата, вадейки мобилния си телефон, без съмнение за да се оплаче на Пийбоди или на някой друг във федералната сграда.

Командирът на Отряда за бързо реагиране остави няколко души във фоайето, а Сакс и другите се качиха в асансьора и потеглиха към осемнайсетия етаж.

Когато вратата се отвори, всички се отдръпнаха. Един от отряда огледа коридора с метално огледало на дълга дръжка.

— Чисто е.

Излязоха, тръгнаха внимателно по килима, като гледаха да не издават звук, макар екипировката им да дрънкаше като звънците на стадо овце. Хауман направи знак да се разгърнат. Обградена от двама едри мъжаги с готови за стрелба автомати, Сакс избра една врата и почука. Отвътре се чу странен шум. леко издумкване, сякаш някой поставя нещо тежко до вратата. Сакс погледна двамата си придружители и те насочиха оръжията си към входа. Сакс извади пистолета си и леко се отдръпна.

Отвътре се чу нов шум, стьржене на метал.

Какъв беше този звук?

Отвътре изтрака верига. Сакс стисна пистолета. Вратата се отвори.

На прага се показа дребничка, белокоса жена.

— А, полицията. Сигурно за тези бомбички, от които се оплаках. — Тя погледна големите автомати на полицаите. — Уха. Ама че работа!

— Точно така, госпожо — каза Сакс.

Забеляза, че думкането е било от столчето, което жената явно бе използвала, за да стигне шпионката. Жената се разтревожи:

— Нямаше да носите това, ако бяха само бомбички, нали?

— Не сме сигурни какво е, госпожо. Опитваме да разберем откъде е дошъл гърмежът.

— Мисля, че от 18К, от онази страна на коридора. Затова помислих, че са бомбички — защото там живее един жълт. Или азиатец, или както там ги наричат вече. Те използват бомбички при ритуалите си. За да плашат дракони и демони. А може би призраци. Не знам.

„Да отрежеш опашката на демона…“

— Има ли други азиатци на този етаж?

— Не, не мисля.

— Добре, госпожо, благодаря. Бихте ли се прибрали? Моля ви, заключете и не отваряйте, каквото и да чуете.

— О, божичко! — Жената отново погледна мъжете с автоматите. — Бихте ли ми казали…

— Моля ви — настоя Сакс, усмихната, но с глас, нетърпящ възражения.

Сама затвори вратата на жената. След това прошепна на Хауман:

— Мисля, че е 18К.

Хауман приближи апартамента. Почука на вратата:

— Полиция, отворете! Никакъв отговор. Той отново извика. Пак нищо.

Хауман кимна на хората си. Двама мъже изскочиха безшумно напред. Вдигнаха голяма метална тръба и удариха с нея вратата близо до бравата. Вратата отхвръкна навътре. Мъжете пуснаха тръбата, тя отчупи няколко люспи от мраморния под. Половин дузина въоръжени полицаи нахълтаха в апартамента.

Амелия Сакс също влезе, макар и след колегите си, носещи пълно защитно облекло: бронирани жилетки, качулки и шлемове. С пистолет в ръка тя спря на прага и огледа луксозния апартамент, боядисан в меки розови и сиви тонове. Отрядът се разгърна и провери всяка стая, всяко място, където би могъл да се скрие човек. Дрезгавите им гласове закънтяха из жилището:

— Тук е чисто… чисто… В кухнята е чисто. Няма заден вход… Чисто.

Призрака беше избягал.

Също както на плажа край Ийстън обаче бе оставил трупове след себе си. В хола лежеше мъж, приличащ на онзи, когото Сакс беше застреляла пред апартамента на Ву. Вероятно уйгур. Застрелян в упор. Беше проснат до надупчен от куршуми кожен диван. Наблизо лежеше евтин хромиран пистолет с изтрит сериен номер. Другият труп се намираше в спалнята.

Беше възрастен китаец, проснат по гръб, с безжизнен поглед. Имаше огнестрелна рана в бедрото, но куршумът не бе засегнал важни кръвоносни съдове; нямаше много кръв. Сакс не забеляза други рани, макар до него да лежеше дълъг кухненски нож. Тя си сложи гумени ръкавици и опипа яремната вена. Нямаше пулс.

Притичаха двама санитари от Бърза помощ. Наведоха се над стареца и след секунди потвърдиха, че е мъртъв.

— Причина за смъртта? — обади се единият. Сакс приклекна до тялото.

— А, ето.

Кимна към ръката на мъжа, стиснала кафяво шишенце. Сакс разтвори пръстите му. Етикетът бе на китайски и английски.

— Морфин — обяви тя. — Самоубийство.

Това трябваше да е някой от емигрантите от „фуджоуския дракон“ — може би бащата на Чан, дошъл да убие Призрака. Тя си представи какво е станало: бащата застрелял уйгура, но Призрака успял да скочи зад дивана и старецът останал без патрони. Призрака взел ножа и смятал да го измъчва, за да научи къде са останалите от семейството, но емигрантът се самоубил.

Хауман се заслуша в радиостанцията си и докладва, че останалата част от сградата е чиста. Призрака беше избягал.

— Мамка му — промърмори Сакс.

Екипът от Отдела по криминология дойде — двама техници внесоха два големи метални куфара в коридора. Сакс ги познаваше и им кимна за поздрав. Облече работния си костюм и обяви пред останалите:

— Трябва да извърша оглед. Бихте ли освободили помещението?

В продължение на половин час събира улики, никоя от които не даваше ясен отговор къде е отишъл Призрака.

Приключваше, когато усети цигарен дим. Сони Ли стоеше на прага и оглеждаше помещението.

— Аз познавам него от кораб — каза той; поклати тъжно глава. — Това баща на Сам Чан.

— Така помислих и аз. Защо го е направил? Един немощен старец сам срещу Призрака.,.

— За семейство — отвърна тихо Ли. — За семейство.

— Предполагам, че и ти искаш да огледаш — каза тя без ирония в гласа.

Правилното предположение на Ли за Джери Тан и изненадващата му поява пред апартамента на Ву доказваха способностите му на детектив.

— А ти какво мисли, че прави аз, Хонсе? Оглежда. Тя се засмя.

— Снощи говорил с Лоабан. Той ми разказал за огледи. Само че аз прави оглед във въображение.

Също като Райм, замисли се Сакс.

— Намери ли нещо полезно?

— О, много неща.

Тя се зае с по-реалните улики, попълни картончетата и опакова всичко.

В ъгъла забеляза малък олтар и няколко статуетки на китайски богове. В съзнанието й отново прозвучаха думите на възрастната жена от близкия апартамент:

„Използват бомбички в ритуалите си. Плашат с тях дракони и демони. А може би призраци.“

32.

Десетки светлини примигваха около небостъргача. Призрака се обърна и ги погледна. Юсуф караше мълчаливо по Чърч Стрийт. Загубата на още един другар го бе разтърсила, но шофираше бавно и внимаваше да не привлича вниманието върху крадения микробус „Уиндстар“. След като старецът се беше самоубил, без да разкрие нищо (в джобовете си също не носеше нищо), Призрака бе избягал по стълбите и прекосяваше тичешком паркинга точно когато се чуха първите сирени. Сега опитваше да успокои дишането и пулса си.

Полицията бе пристигнала твърде бързо, за да се предположи, че е реагирала на сигналите за изстрелите; явно знаеха, че той е там. Как са разбрали? Този въпрос си задаваше Призрака, докато зяпаше разсеяно минувачите. Реши, че са открили скривалището му по записите от телефонните разговори на уйгурската организация в Куинс. Така полицията бе научила номера на мобилния му телефон и беше засякла местонахождението му. Вероятно имаше и други следи; сведенията му за Линкълн Райм говореха, че той е напълно способен да се досети къде е тайната му квартира. Тревожеше го обаче това, че не е получил предупреждение за полицейската акция. Юсуф каза нещо на родния си език и Призрака го накара да повтори на английски.

— Къде отиваме?

Призрака имаше няколко тайни квартири в града, но само една бе наблизо. Каза му накъде да кара и му даде още пет хиляди долара.

— Иди намери някой друг, който да ни помага. Юсуф се поколеба.

— Съжалявам за приятелите ти — добави Призрака, като се стараеше да прикрие презрението в гласа си и да му придаде по-съчувствен тон. — Те бяха невнимателни. Ти не си като тях. Имам нужда от помощта ти. Ще получиш още десет хиляди. В брой и само за теб. Няма да се налага да делиш. Турчинът кимна. Трафикантът продължи:

— Добре, иди да вземеш още някой. Само че не от уйгурския център, Не се връщай там. Полицията ще го наблюдава. И намери друг телефон. Обади се на моя и остави новия си номер.

Той даде на турчина друг мобилен номер.

— Остави ме на тази пресечка.

Турчинът спря на Канал Стрийт, недалеч от мястото, където предния ден замалко не бяха убили Ву. Призрака слезе и се опря на прозореца, докато уйгурът повтори инструкциите и номера му на английски. Микробусът отпътува.

Призрака се протегна и проследи с поглед млада китайка с тясна блуза, къса пола и невероятно високи токчета, с които се препъваше.

Изчака я да се загуби в тълпата. Не беше единственият, който я гледаше, но подозираше, че само той иска да й причини наистина голяма болка, преди да спи с нея.

Призрака се обърна в противоположната посока и тръгна по Канал Стрийт. До тайната квартира оставаше още доста път — намираше се почти на километър на изток. Докато вървеше, той обмисли какво трябва да направи: Най-напред да се сдобие с нов пистолет — нещо голямо, „ЗИК Зауер“ или „Глок“. Надпреварата за откриването на Чан се очертаваше да е жестока. Той или полицията. И ако се стигне до престрелка, Призрака искаше да има добро оръжие. Трябваше да си набави и нови дрехи. А и някои други неща.

Борбата ставаше все по-трудна. Той се замисли за младите си години, когато се криеше от активистите на Мао на бунището и търпеливо дебнеше плъхове и кучета. Спомни си как бе търсил убийците на баща си в младежката бригада. Тогава бе научил много за изкуството на преследването. По-силният и по-многоброен противник очаква да го дебнеш и да търсиш слабото му място и замисля защитата си според това предположение. Единственият начин да победиш такъв враг обаче е да използваш силата му срещу него. Точно така смяташе да постъпи сега.

Найсин ли?, запита се.

Не. Времето за чакане бе изтекло.

Чан Меймей постави чаша чай пред сънливия си съпруг.

Той погледна бледозелената чаша, но вниманието му, както и на съпругата и синовете му, бе насочено към телевизора.

В новините, както научи с помощта на превода на Уилям, бяха съобщили за два трупа в Батъри Парк Сити, Манхатън. Единият беше емигрант от китайски Туркестан от Куинс.

Другият бе шейсет и девет годишен китаец, вероятно един от пътниците на „фуджоуския дракон“.

Сам Чан се беше събудил, с пресъхнала уста и замаян, преди половин час. Бе опитал да стане, но падна с трясък и жена му и децата притичаха разтревожени. Веднага щом откри, че пистолетът липсва, разбра какво е направил баща му и се насочи с несигурна походка към вратата.

Меймей обаче го спря:

— Прекалено късно е.

— Не! — изкрещя той и се свлече на дивана. Обърна се към нея. Загубата и скръбта го изпълниха с гняв. Той се нахвърли върху съпругата си:

— Ти му помогна, нали? Знаела си какво е смятал да направи!

Жена му стискаше парцаленото коте на Пои и мълчеше. Чан вдигна юмрук. Меймей присви очи и се извърна в очакване на удара. Уилям запристъпя нервно, Роналд заплака. Сам Чан обаче свали ръката си. Замисли се. „Аз научих нея и децата си да почитат старите хора, и най-вече баща ми. Чан Дзечи й е заповядал да му помогне и тя се е подчинила“, си каза.

Изчака известно време, докато ефектът от силното лекарство отмине; разкъсваше се от тревога и в същото време се надяваше на чудо. Новините обаче потвърдиха, че се е случило най-лошото.

Уйгурът бил застрелян, според репортажа, от стареца, който пък починал от свръхдоза морфин, очевидно самоубийство. Подозираше се, че апартаментът е бил скривалище на Кван Ан, трафиканта на хора, издирван заради потапянето на „фуджоуския дракон“ рано сутринта предния ден. Кван се измъкнал от сградата преди пристигането на полицията.

Роналд хлипаше и местеше поглед ту към телевизора, ту към родителите си.

— Дядо, дядо! — не спираше да повтаря.

Седнал с кръстосани крака, Уилям се клатеше нервно напред-назад и мрачно превеждаше думите на красивата тв водеща. По някакво съвпадение тя бе китайка. Репортажът свърши и сякаш по сигнал Меймей стана и отиде в спалнята. Върна се с един лист. Подаде го на мъжа си, след това вдигна Пои и изтри лицето и ръчичките й.

Вцепенен, Сам Чан взе сгънатия лист и го отвори. Писмото бе написано с молив, не с четчица и тъмно мастило, но йероглифите бяха изящно очертани. Истински художник, старецът можеше да постигне съвършенство независимо от средството за писане.

Синко,

Животът ми протече по-пълноценно, отколкото съм се надявал. Вече съм стар и болен. Надеждата за още година-две на този свят не ме радва. Предпочитам да изпълня дълга си и да се върна към душата на Природата в часа, предопределен от Книгата на живите и мъртвите.

Този момент дойде.

Мога да ти кажа много неща, да ти преподам всички уроци на живота си, всичко, което съм научил от баща си, от майка ти и от теб, синко мой. Предпочитам обаче да не го правя. Истината е една, но пътят, по който стигаме до нея, е лабиринт и всеки трябва сам да мине през него. Аз посадих здраво бамбуково растение и то израсна добре. Продължавай пътя си далеч от пръстта, все към светлината и храни собствените си млади фиданки. Бъди бдителен като всеки селянин, но им осигури и достатъчно пространство. Аз видях стръковете; те ще израснат прави.

Баща ти

Обзе го непосилна ярост.

Изправи се рязко, все още замаян от лекарството, и се олюля. Запрати чашата с все сила в стената и тя се разби. Роналд се сви изплашено

— Ще го убия! — изрева Сам Чан. — Призрака ще умре!

Крясъкът му разплака бебето. Меймей прошепна нещо на синовете си. Уилям се поколеба, но сетне кимна на Роналд, който взе Пои. Трите деца се оттеглиха в спалнята.

— Веднъж го намерих, пак ще го открия — каза Чан твърдо. — Уилям може да ми осигури друг пистолет. Този път…

— Не! — изрече Меймей.

— Какво? — изненада се Чан. Тя преглътна и сведе поглед:

— Няма да го направиш.

— Не ми говори така. Ти си ми жена!

— Да — отвърна тя с треперещ глас. — Жена съм ти. И съм майка на децата ти. Какво ще стане с нас, ако умреш? Замислял ли си се за това? Ще останем на улицата, ще ни депортират — а знаеш какъв живот ни очаква в Китай; вдовица на дисидент, без имот, без пари. Това ли искаш?

— Баща ми е мъртъв! А ние дори не можем да погребем праха му! Виновникът трябва да умре.

— Не, не трябва — възрази тя, незнайно как събрала кураж. — Баща ти беше стар. Болен. Той не е център на вселената, животът трябва да продължи.

— Как можеш да говориш така? Благодарение на него съм се родил аз!

— Той води пълноценен живот, но вече го няма. Ти живееш в миналото, Дзинърдзъ. Родителите ни заслужават да ги почитаме, но нищо повече.

Потресен, той осъзна, че жена му е използвала малкото му име. Не помнеше да го е наричала така от години — поне не след женитбата им. Досега винаги използваше почтителното джанфу, „съпруже“.

Тя продължи:

— Ти няма да отмъстиш за него. Ще останеш с нас, ще се криеш, докато Призрака бъде заловен или убит. След това с Уилям ще започнете работа в печатницата на Джоузеф Таи. А аз ще стоя вкъщи и ще уча Роналд и Пои. Всички ще научим английски, ще спечелим пари… И когато се обяви амнистия, ще получим гражданство. — Тя замълча за момент, за да избърше обляното си със сълзи лице. — И аз го обичах, ако искаш да знаеш. Моята скръб е не по-малка от твоята.

И се втурна да разтребва.

Чан се отпусна на дивана и прекара дълго време в мълчание, втренчен в изтъркания червен килим. Сетне се изправи, отиде в спалнята и даде знак на малкия си син да го последва. Момчето боязливо излезе в хола и се приближи до дивана. Двамата седнаха. След малко Чан възвърна самообладанието си. Обърна се към Роналд:

— Синко, знаеш ли за войниците от Цин Ши Хуан?

— Да, татко.

Това бяха хиляди глинени статуи на войници, конници и коне в цял ръст, изработени близо до Сиан по заповед на първия китайски император около 200 г. пр. н. е. и поставени в гробницата му. Армията трябвало да го съпровожда в задгробния живот.

— Ние ще направим същото за дядо ти. — Чан се задави от скръб. — Ще изпратим някои неща в небето, за да може той да ги ползва.

— Какви неща?

— Неща, които бяха важни за него, докато беше жив. Той загуби всичко на кораба, но ние ще му ги нарисуваме.

— Така става ли? — смръщи лице момчето.

— Да, но ще трябва да ми помогнеш. Роналд кимна.

— Вземи няколко листа и този молив. — Чан кимна към масата. — Защо не нарисуваш любимите му четки, онези с вълчи и кози косми? Също перодръжката и мастилницата му. Помниш ли как изглеждат?

Роналд взе молива с малката си ръка. Наведе се над листа и се зае със задачата.

— И бутилка от оризовото вино, което обичаше — предложи Меймей.

— Ами прасе? — попита момчето.

— Прасе ли? — изненада се Чан.

— Той обичаше свинско с ориз, не помниш ли?

Чан усети, че някой стои зад гърба му. Обърна се — Уилям гледаше рисунката на брат си.

— Когато баба умря, горихме пари — каза мрачно младежът.

По традиция на китайските погребения горят листчета, изрисувани като банкноти от по един милион юана, издавани от Банката на ада, така че починалият да може да ги харчи в отвъдния свят.

— Мога да нарисувам няколко банкноти — добави Уилям.

Буря от чувства се разрази в душата на Сам Чан при тези думи на сина му. Така му се искаше да го прегърне!

— Моля те, синко — изрече глухо.

Слабото момче коленичи до брат си и започна да рисува банкнотите.

След като децата свършиха с рисуването, Чан даде знак на семейството си да се съберат в задния двор на новото им жилище. Сякаш наистина погребваха Чан Дзечи, те запалиха ароматни пръчици на земята, за да обозначат мястото, където би трябвало да лежи мъртвецът. След това изгориха рисунките на двете момчета, гледайки как димът изчезва в сивото небе и как хартията се превръща в черен прах.

33.

Селито вдигна поглед от мобилния си телефон:

— Някой пак е опитал да нападне Ву.

— Какво? В тайната квартира в Мъри Хил ли? — попита Сакс.

Райм се приближи с количката до детектива, който заобяснява:

— Слаб, мургав мъж с ръкавици; охраната го забелязала на мониторите за наблюдение в уличката зад сградата. Оглеждал един от прозорците. Мислите ли, че е случайно?

Сони Ли се изсмя мрачно:

— С Призрак няма случайно. Райм кимна.

— Какво е станало? — поинтересува се.

— Двама от нашите го подгонили, но се изплъзнал.

— Как, по дяволите, е научил къде са?

— Кой знае? Сакс се замисли:

— След престрелката на Канал Стрийт някой от съучастниците му може да ме е проследил до клиниката, а след това да е последвал Ву до тайната квартира. Трудно, но не и невъзможно. — Тя се приближи до бялата дъска и посочи един ред в таблицата. — А какво ще кажете за това?

• Призрака има съучастници в органите на властта.

— Шпионин, а? — попита Селито.

— Никой в Бюрото не е знаел. Делрей напусна, преди да ги настаним. Остават ИНС и полицията.

— Е, в никакъв случай не можем да ги оставим там. Ще се обадя в прокуратурата и ще им уредя скривалище по Програмата за защита на свидетелите. — Той огледа останалите. — И тази информация не бива да напуска тази стая. Сетне се обади и уреди транспортирането на семейството на Ву да се извърши с брониран микробус. Райм ставаше нетърпелив:

— Някой да звънне в Бюрото. Къде, по дяволите, се губи заместникът на Делрей? Еди, заеми се.

Дън се свърза със заместник главния агент от Бюрото. Оказа се, че прословутото съвещание се е забавило.

— Казаха, че до обяд всичко щяло да си е на мястото.

— Кое „всичко“? — избухна Райм. — И на какво шибано „място“? Абе тия не разбират ли, че тук си имаме работа с убиец?

— Искаш ли пак да им се обадя?

— Не. Искам да видя уликите.

Огледът на Сакс в скривалището на Патрик Хенри Стрийт имаше спорен успех. Един от неприятните факти бе, че клетъчният телефон, по който бяха открили Призрака, беше зарязан в апартамента. Ако още го използваше, можеха пак да го проследят. За да го остави, явно се бе досетил как са го намерили и щеше да внимава с телефоните.

За разлика от убития на Канал Стрийт този уйгур имаше документи, шофьорска книжка и визитна картичка на Туркестанския културен център в Куинс. Бединг, Сол и един спецотряд вече бяха в центъра, но председателят му твърдеше, че бил чул само за някакъв китаец, който наел неколцина души за преместване на мебели. Не знаел нищо повече.

Името на наемателя на апартамента също не им помагаше: Хари Ли. Социалноосигурителният му номер и адресът му бяха фалшиви, а чекът за наема бе дошъл от една карибска банка. Ли било като Смит на английски, поясни Дън.

Трупът на стареца, умрял от свръхдоза морфин, носеше известни следи. Според силно избелялата от солената вода лична карта в портфейла му името му бе Чан Дзечи. Намериха и някакво листче, скрито зад документа за самоличност. Дън се усмихна тъжно:

— Вижте това. Автограф от Чан Кайши, лидера на националистите. Тук той благодари на Чан за съпротивата му срещу комунизма и диктатурата.

Той спря поглед върху една редица снимки под тази на трупа. Бяха близки планове на ръцете му.

Райм премести леко безименния си пръст и придвижи количката към дъската.

— Вижте това. Ръцете му.

— Снимах ги заради петната — обясни Сакс.

Пръстите и дланите на Чан Дзечи бяха покрити с тъмносини петна. От боя или мастило. Очевидно не бяха сивкавите петна, които се появяват след смъртта.

— Пръстите! — възкликна Райм. — Виж пръстите. Тя присви очи и се приближи:

— Вдлъбнатини!

Сакс свали една снимка на отпечатъците на Сам Чан и ги доближи до снимките на отпечатъците на баща му. Дланите и пръстите бяха с различен размер и тези на стареца бяха доста по-набръчкани, но вдлъбнатините, които Райм бе забелязал върху показалеца и палеца на Сам Чан. очевидно бяха същите като на баща му. Бяха предположили, че белезите върху пръстите на Сам Чан са от корда или порязване. Очевидно обаче случаят не беше такъв.

— Какво означава това? — попита Мел Купър. — Да не е наследствено?

— Не, невъзможно — отвърна Райм и се взря в снимките на ръцете на стареца.

Затвори очи, остави мисълта си да полети — като един от соколите на перваза му. Мастило по ръцете, вдлъбнатини… Изведнъж тръсна глава.

— Те са художници! И бащата, и синът. Помниш ли надписа на „Хоум Стор“ върху микробуса? Някой от тях го е изписал. Белезите са от стискане на четки и писалки.

— Не — намеси се Ли. — Не художници. Калиграфи. В Китай калиграфия много важна. Четка се държи ето така. Той взе една химикалка и я хвана в съвършено вертикална позиция, стисна я здраво между палеца и съседните два пръста. Когато я пусна и показа ръката си, върху пръстите му имаше същите вдлъбнатини, както върху ръцете на Чан и баща му.

— Калиграфия много важно изкуство в Китай — обясни Ли. — По време на пролетарска революция художници били преследвани. Много калиграфи започнали работа като печатари или бояджии. Полезни професии. За благо на общество. На кораб Чан разказвал, че заради дисидентство го уволнили като учител. Никой не искал го вземе в училище. Започнал работи като печатар и бояджия.

— А в клиниката Ву каза, че Чан имал вече уредена работа — напомни Сакс.

— Знаем, че семейството се крие в Куинс — каза Райм. — Да съберем колкото можем китайскоговорящи полицай от Пети район и да ги пратим да разпитват по печатниците и фирмите за производство на табелки дали не са наели наскоро някой незаконен.

Коу се изсмя на наивността на Райм:

— Няма да сътрудничат. Нямаш гуанси.

— Ето ти гуанси! — тросна се Райм. — Да им обяснят, че ако излъжат и разберем, ИНС ще затвори печатницата и ако някой от семейство Чан загине, ще ги арестуваме и ще ги съдим за съучастие в убийство.

— Сега ти мисли като китайски полицай — засмя се Сони Ли.

Дън извади мобилния си телефон и се обади в централното управление.

Мел Купър бе пуснал някои проби от микроулики на газова хроматография. Сега разгледа резултатите.

— Ето нещо интересно. — Погледна надписа на едно пликче. — Това е от обувките на бащата на Чан. Нитрати, калий, карбонат, натрий… Биоматериал. Значително количество. Това привлече вниманието на Райм. Терминът „биоматериал“ без съмнение бе измислен от някой умен експерт, който е съзнавал, че търсенето на продукта ще бъде сериозно ограничено, ако се продава под истинското му название: преработени човешки екскременти.

Четиринайсетте завода за пречистване на отпадни води в Ню Йорк произвеждат повече от хиляда тона биоматериал на ден и го продават из цялата страна за наторяване. Присъствието му в значително количество по обувките на жертвата означаваше, че семейство Чан вероятно живеят близо до такава станция.

— Можем ли да проверим всички жилища около фабриките? — попита Селито.

Райм поклати глава. В Куинс имаше няколко такива завода и като се имат предвид променливите ветрове на Ню Йорк, семейство Чан можеше да живеят в радиус от няколко преки. Без да стеснят кръга на търсенето — като намерят печатницата, където би трябвало да работи Сам Чан, — проверката щеше да продължи вечно.

Останалите улики не бяха от голяма полза. Морфинът, използван от стареца за самоубийство, бе китайски и следователно нямаше да им помогне.

— Нима морфинът е смъртоносен? — попита Селито.

— Говори се, че Джек Лондон се е самоубил така — отбеляза Райм, чийто познания по начините за самоубийство бяха почти толкова обширни, колкото тези по криминология. — Когато е над допустимата доза, всичко може да те убие. Старецът не носеше никакви билети от метро или други превозни документи, които да подскажат откъде може да е дошъл.

Райм обаче си спомни, че Амелия Сакс не е единствената, извършила оглед в апартамента на Призрака.

Сони Ли това и чакаше.

— Хей, Лоабан, и аз намерил някои неща. Иска чуе?

— Давай.

— Намерил някои полезни неща. Добре, срещу врата има статуетка на Буда. Никаква уредба или телевизор в стая. Коридор бял. Секции с врати. Има статуетка на осем коня. Всички огледала високи, така че се вижда в цял ръст. Има медни звънчета с дървени дръжки. Били в западната част на стая. — Той кимна, сякаш беше очевидно. — Сетил се, Лоабан?

— Не — отвърна с въздишка Райм.

Ли опипа джобовете си за цигари, сетне отпусна разочаровано ръце.

— Върху мое бюро в Люгоюан имал надпис.

— Още някоя мъдрост ли?

— Дзу и фан сан. Значи: научи три неща от един пример. Идва от Конфуций: „Ако аз покаже един ъгъл на някой предмет на един човек и той не познае други три ъгъла, няма смисъл го обучава повече.“

Не е лошо като девиз на детектив, замисли се Райм.

— И ти правиш някакъв важен извод от една статуетка на осем коня и няколко медни звънчета?

— Фъя шуй, иска каже.

— Подреждане на мебелите и предметите така, че носят късмет — обясни Том. Райм го стрелна с очи и младият мъж добави: — Имаше такова предаване по канала „За дома и градината“. Не се притеснявай, гледах го в свободното си време.

— Значи той живее в апартамент, където всичко му носи късмет — отбеляза нетърпеливо Райм. — Какво говорят уликите, Ли?

— Поздравления, Сони — обади се Том. — Започна да се обръща към теб на фамилно име. Това е запазено само за наистина добрите му приятели. Забележи, че аз съм просто Том и винаги ще си остана Том.

— Като заговорихме, Том, доколкото си спомням, ти си тук само за да пишеш. Не да поучаваш.

— Извод ли, Лоабан? Съвсем ясен — продължи Ли. — Призрак наел някой подреди стая и този човек свършил шибан добра работа. Разбира от професия. Може би той знае други апартаменти на Призрак.

— Добре, това е полезно.

— Аз отида проверя хора, които занимава фън шуй в Китайски квартал, какво каже?

Райм се спогледа със Сакс и двамата се засмяха:

— Трябва да напиша нов учебник по криминология. Ще добавя глава за смахнатите улики.

— Хей, ти знае какво казва наш водач Дън Сяопин? Че няма значение дали котка черна или бяла, стига хване мишката. Аз опита го намери в Китайски квартал. Ти опита го хване оттук, Лоабан.

— Късмет, Сони.

Китайският полицай излезе, а останалите се върнаха към уликите. Не постигнаха обаче напредък, а в близкия час полицаите, натоварени с проверката на печатниците в Куинс, също не се обадиха.

Райм отпусна глава на възглавницата. Двамата със Сакс се загледаха в дъската.

Криминологът изпитваше чувство, което бе изпитвал неведнъж преди: увереност, че уликите, колкото и да са ти познати, пак могат да дадат някаква нова следа, макар вече да си мислиш, че са се изчерпали като източник на информация.

— Да разговарям ли отново с Ву, с Джон Сун? — попита Сакс.

— Нямаме нужда от повече свидетелски показания — измърмори Райм. — Трябват ни улики. Искам нещо конкретно.

Още проклети улики… Имаха нужда…

Изведнъж той погледна картата — първата, на Лонг Айлънд. Взря се в миниатюрната червена точка на около миля от брега на Ориент Пойнт.

— Какво има? — попита Сакс.

— Мамка му.

— Какво?

— Имаме още едно местопроизшествие, а аз изобщо не се сетих за него.

— Кое?

— Корабът. „Фуджоуският дракон“.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Таи:

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощник на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

• Уйгури от Туркестанския ислямски център в Куинс.

• Записите от телефонните обаждания водят към клетъчен телефон, използван на Патрик Хенри Стрийт 805.

Престрелка на Канал Стрийт

• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.

• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.

• Няма съвпадения на отпечатъците.

• Килимът в скривалището е „Луспгър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане се проверяват.

• Пресен естествен тор.

• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.

• Подробности за емигрантите:

• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, марката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.

• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.

Тайна квартира на Призрака

• Според отпечатъците и снимките на ръцете на Чан Дзечи бащата и синът са калиграфи. Сам Чан може да си е намерил работа в печатница или фирма за табели. Печатниците и фирмите за табели в Куинс се проверяват.

• По обувките му е открит биоматериал, което води до извода, че живеят в района на някой завод за преработка на отпадни води.

• Призрака е наел майстор на фън шуй, за да подреди апартамента му.

34.

— Ама уликите на кораба ще са повредени, нали, Линк? — отбеляза Лон Селито. — От водата.

Сакс обясни:

— Водата може да унищожи някои улики, като разтворимите вещества например. Други видове веществени доказателства обаче, дори микроследи, могат да останат и да бъдат открити, в зависимост от теченията, дълбочината и температурата на водата. Някои дори могат да се запазят по-добре, отколкото на сушата. Как се справям, Райм?

— Отлично, Сакс. Впечатлен съм.

Тя бе цитирала дословно един абзац от учебника му по криминология.

— Някой да се обади на Бреговата охрана и да ме свърже с началника им.

След три или четири обаждания Селито най-после включи разговора през микрофона.

— Говори Фред Рансъм. Капитан съм на „Евън Бригант“.

Капитанът крещеше, за да надвика вятъра, свирещ в микрофона му.

— Аз съм детектив Селито от Нюйоркското полицейско управление. Разговаряхме по-рано, нали?

— Точно така, сър. Спомням си.

— В момента съм с Линкълн Райм. Къде се намирате?

— В района на Ориент Пойнт, точно над „Дракона“. Още търсим оцелели, но нямаме късмет.

— Какво е състоянието на кораба, капитане? — попита Райм.

— Лежи на десния борд на около трийсет метра дълбочина.

— Какво е времето?

— Доста по-добро отпреди Триметрови вълни, вятър — около трийсет възела. Ръми леко. Видимост — вероятно около двеста метра.

— Имате ли водолази, които да проверят вътрешността на кораба? — попита Райм.

— Тъй вярно.

— Могат ли да се гмуркат в такова време?

— Условията не са най-добрите, но са приемливи. Знаете ли, сър, вече проверихме за оцелели. Няма такива.

— Не, говоря за търсене на улики.

— Разбирам. Ще пратим няколко човека долу. Проблемът е, че хората ми никога не са правили подобно нещо. Те са Т и С…

— Какво е това? — поинтересува се Райм.

— Специалисти по търсене и спасяване. Може ли някой да им обясни какво да правят?

— Разбира се — отвърна Райм, макар че никак не му се преподаваха основите на криминологията на новобранци.

— Аз ще направя огледа — обади се Сакс.

— Става дума за вътрешността на кораба. Сакс.

— Това ми е ясно.

— На трийсет метра под водата, Тя се наведе към микрофона:

— Капитане, след трийсет минути мога да съм в Батъри Парк. Можете ли да изпратите хеликоптер, който да ме доведе при вас?

— Е, в такова време е възможно да се лети, но…

— Имам сертификат от ПАВИ.

Това означаваше, че има разрешително от Професионалната асоциация на водолазните инструктори. Райм знаеше, че тя и бившият й приятел, Ник, са изкарали курса заедно и имат доста гмуркания. Любителката на скоростите Сакс обаче си падаше повече по скутери и водни ски.

— Ама ти не си се гмуркала от години, Сакс — изтъкна той.

— Това е като карането на колело.

— Госпожице…

— Полицай Сакс, капитане.

— Полицай, има голяма разлика между гмуркането за удоволствие и сегашните условия. Хората ми практикуват от години и пак не ми е много приятно да ги изпращам в тази нестабилна развалина в такова време.

— Сакс, не можеш да го направиш — каза Райм. — Не си подготвена за това. Ще ги командваме оттук.

— Няма начин. Могат да пропуснат милион неща. Знаеш го. Все едно да изпратиш цивилни. С цялото ми уважение, капитане.

— Ясно, полицай. Мисля обаче, че е прекалено рисковано.

Сакс замълча, сетне попита:

— Капитане, имате ли деца?

— Моля?

— Имате ли семейство?

— Ами — отвърна несигурно той… — да, имам.

— Престъпникът, когото преследваме, е потопил кораба и е убил повечето хора вътре. А в момента е по следите на неколцина от оцелелите емигранти — семейство с две деца и едно бебе. Аз няма да допусна да ги открие. Вътре може да има улики, които да ни отведат до него. Моята специалност е да намирам следи при всякакви условия.

— Използвай нашите водолази — предложи Селито.

И полицейското управление, и пожарната имаха обучени водолази.

— Те не са тренирани да извършват огледи — възрази Сакс.

Погледна Райм. Той се поколеба за момент, сетне кимна.

— Ще ни помогнете ли, капитане? — попита криминологът. — Тя трябва да се гмурне.

— Добре, полицай! — извика капитанът. Сред воя на вятъра гласът му се губеше. — Хеликоптерът обаче ще ви вземе от летателната площадка при река Хъдсън. Това ще спести малко време. По-близо е от Батъри Парк. Знаете ли я?

— Разбира се. Може ли още нещо, капитане?

— Слушам.

— Много от гмурканията си съм направила в Карибско море.

— Да?

— След това, когато плавахме към сушата, екипажът правеше пунш с ром за всички — беше включен в цената на курса. Имате ли нещо подобно на катерите на Бреговата охрана?

— Знаете ли, полицай, може би ще успеем да уредим нещо.

— След петнайсет минути съм на площадката. Връзката прекъсна. Сакс срещна погледа на Райм.

— Ще ти се обадя, за да докладвам какво съм намерила.

Толкова много неща искаше да й каже Райм, но не можеше.

Тя се замисли за момент, сетне погали дясната му ръка — тази, чиито пръсти все още можеха да имат някаква сетивност. Не сега обаче. Може би след операцията.

Райм вдигна очи нагоре, към стаята си, където богът на детективите, Гуанди, седеше пред чаша изпаряващо се сладко вино. Райм, разбира се, се сдържа и предпочете да не моли това езическо божество да пази Сакс — предаде пожеланието си за безопасно пътуване лично на нея, макар и мълчаливо.

„Да научиш три неща от един пример…“ „Конфуций, а? Това ми харесва“ — помисли си Линкълн Райм. Обърна се към болногледача си:

— Трябва ми нещо от мазето.

— Какво?

— Екземпляр от книгата ми.

— Не знам къде са.

— В такъв случай най-добре да започнеш да търсиш, не мислиш ли?

Том въздъхна и излезе.

Райм говореше за книгата, която бе написал преди няколко години, „Сцени на престъплението“. В нея той описваше петдесет и едно места на стари престъпления от Ню Йорк, някои разкрити, други — не. Книгата включваше примери за най-известните престъпления в града, от тежки сбивания в района файв Пойнтс, смятан за едно от най-опасните места на земята през деветнайсети век, през убийството от ревност на Станфорд Уайт в Медисън Скуеър Гардън, до злощастното последно хранене на Джоуи Гало в едно ресторантче в Малката Италия и смъртта на Джон Ленън. Илюстрованата книга бе популярна — макар и не чак толкова, че да се разпродаде целият тираж; залежалите екземпляри още събираха праха по рафтовете с „намалени книги“ на книжарниците или по евтини разпродажби из цялата страна.

Райм обаче тайно се гордееше с творението си — то бе първото му връщане към реалния свят след нещастния случай, доказателство, че въпреки сполетялата го беда той е способен да направи нещо друго, освен да лежи и да оплаква участта си. Том се върна след десет минути. Лицето му бе покрито с пот и наръсено със сажди.

— Бяха в най-забутания ъгъл. Под десетина картона. Виж на какво заприличах!

— Е, ако беше подредил по-добре долу, щеше да ти е по-лесно — промърмори Райм, без да сваля очи от книгата.

— Може би, ако не ме беше накарал да ги разкарам някъде, ако не беше поискал да ти се махнат от очите и ако не беше намразил толкова цитатите си, също щеше да ми е по-лесно.

— Кажи, корицата да не е скъсана?

— Не, нищо й няма.

— Я да видя.

Болногледачът сърдито изтръска панталона си и вдигна книгата.

— Става — отбеляза Райм.

Огледа неловко стаята. Пулсът думкаше в ушите му, а това означаваше, че сърцето му, което не можеше да почувства, се е разтуптяло твърде силно.

— Какво има, Линкълн?

— Онази контактна плоскост. Още ли е тук?

Преди няколко месеца Райм бе поръчал една контактна плоскост, свързана с компютъра като мишка. Смяташе, че ще може да я използва с единствения си движещ се пръст — безименния на лявата ръка, — за да работи с компютъра. Не беше споделил пред Том и Сакс колко е важно това приспособление да проработи.

То обаче не му послужи. Движенията на пръста му бяха твърде ограничени, за да мести курсора. За разлика от контактното управление на инвалидната му количка, управлението на компютъра не беше предвидено за хора в неговото състояние.

Този неуспех го бе отчаял в известна степен.

Том излезе и се върна с малкото сиво устройство. Свърза го с компютъра и го постави под пръста на Райм.

— Какво ще правиш с това? — поинтересува се.

— Само го дръж неподвижно! — нареди криминологът.

— Добре.

— Команда, курсор надолу. Команда, курсор стоп. Команда, двойно щракване. — Компютърът стартира програмата за чертаене. — Команда, чертай права.

— Къде научи това? — попита изненадан Том.

— Тихо! Не ме разсейвай.

Райм си пое дълбоко дъх и започна да движи безименния пръст на лявата си ръка по плоскостта. На екрана се появи накъдрена линия. От напрежение по челото му изби пот.

Задъхан, възбуден, сякаш обезврежда бомба, Райм изсъска през зъби:

— Премести плоскостта наляво, Том. Внимателно. Болногледачът се подчини и Райм продължи да дава команди.

Десет минути на болка, десет минути на отчаяни усилия… Накрая остана доволен от резултата. Отпусна глава на възглавницата на инвалидната количка.

— Команда, печатай.

Том отиде до принтера.

— Искаш ли да видиш творението си?

— Разбира се, че искам — тросна се Райм. Том взе листа и го вдигна пред очите му. „На приятеля ми Сони Ли. От Линкълн.“

— Струва ми се, че това е първото, което пишеш след нещастието. С истинския си почерк.

— Повече прилича на драсканиците на първолаче — изръмжа Райм. — Едва се чете.

— Към книгата ли да го прикрепя? — попита Том.

— Ако обичаш. Благодаря. Остави я след това тук. Ще я дадем на Ли, когато се върне.

— Ще я опаковам.

— Не мисля, че се налага да се престараваме чак толкоз — сопна се Райм. — Хайде сега да се връщаме към уликите.

35.

„Добре, мога да се справя.“

Амелия Сакс стоеше на очукания метален под на хеликоптера „Сикорски НН 60 У“ на Бреговата охрана петдесет метра над клатещата се мачта на „Евън Бригант“, докато един член на екипажа й помагаше с оборудването. Когато поръчваше хеликоптер, за да стигне на кораба, изобщо не й беше хрумнало, че единственият начин да слезе на борда е спускане с въже.

Е, мислеше си сега, нима очакваше асансьор?

Хеликоптерът потрепери от яростен тласък на вятъра, отдолу синкавосивите води се разбиваха около катера в неравни вълни от бяла пяна. Опакована в оранжева жилетка и очукана каска, Сакс стискаше дръжката до отворената врата. „Добре, ще се справя.“

Членът на екипажа й изкрещя нещо, но тя не разбра и му извика да повтори — молба, която той очевидно не чу. След това закачиха кука за сбруята й и отново провериха цялата система. Мъжът изкрещя още нещо. Сакс посочи първо себе си, после вратата и той вдигна палец в знак, че всичко е наред.

„Добре…“

Страхуваше се от затворени пространства, не от високо, но все пак…

Скочи, хвана се за въжето, макар че май й бяха казали да не го прави. Залюля се силно от инерцията. След миг движението й се забави и тя започна да се спуска, лашкана от вятъра и мощното течение от витлата.

Надолу, надолу…

Изведнъж я обгърна мъгла и тя загуби ориентация. Имаше чувството, че е в безтегловност, не виждаше нито хеликоптера, нито кораба одолу. Капки дъжд пръснаха в лицето й и я заслепиха. Зави й се свят и тя не бе в състояние да определи дали се клати като махало, или лети надолу със сто мили в час.

„О, Райм…“

Катерът се показа под нея.

Плавателният съд се издигаше и спускаше, клатеше се настрани, но мъжът, застанал на румпела, се държеше съвършено стабилно въпреки вълните, толкова големи, че изглеждаха изкуствени — като специален ефект за някой филм. Краката й докоснаха палубата в задната част на кораба, но точно когато натискаше копчето за моментално откачване на сбруята от въжето, катерът пропадна между две вълни и тя се стовари на колене. Двама моряци притичаха да й помогнат. Сред пристъпа на артритна болка тя помисли, че може би мъжът на хеликоптера я е предупреждавал точно за това.

Корабоплаването не е занимание за страдащи от артрит, отбеляза си тя — докато вървеше към мостика, постоянно се налагаше да присвива колене, за да запази равновесие. Представи си как разговаря с доктор Джон Сун, как му казва, че китайската медицина има да постига още, докато се изравни с перкосета и противовъзпалителните.

На мостика изглеждащият неправдоподобно млад капитан, Фред Рансън, я поздрави с усмивка и й стисна ръката. Пожела й добре дошла на кораба и добави:

— След няколко минути ще започне да ви се повдига, полицай, но не се тревожете — щом се гмурнете, това ще отмине. Ето снимки на кораба и на местоположението му.

Преди да я предупреди за гаденето, тя се беше чувствала отлично, но докато разглеждаше снимките на „фуджоуския дракон“ на дъното, стомахът й започна да се бунтува.

Реши да не му обръща внимание и да се концентрира върху кораба. Рансъм й каза къде са мостикът и каютите — на същата палуба, но по дълъг коридор към кърмата.

— И още нещо, полицай, просто да ви предупредя — добави деликатно. — Доколкото разбирам, долу има петнайсетина трупа и морските обитатели сигурно вече са се заели с тях. Искам да кажа, че гледката ще е доста неприятна. Някои от екипажа ми не го понасят добре…

Срещна очите й и думите му секнаха.

— Благодаря за предупреждението, капитане, но на мен работата ми е такава — да правя огледи на местопроизшествия.

— Разбира се, полицай, ясно. Добре, да ви сложим костюма.

Отново претичаха в дъжда и вятъра Отидоха в задната част на кораба; Сакс се опитваше да не обръща внимание на стегнатия си стомах, но, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго. В едно малко помещение на кърмата капитанът я представи на още двама членове на екипажа, един мъж и една жена, и двамата с жълто-черни водолазни костюми. Това бяха командирът на водолазния отряд на борда и заместничката му.

— Разбрахме, че си НАВИ — каза мъжът. — Колко гмуркания?

— Около двайсет и пет. Това явно ги поуспокои.

— Кога за последно?

— Преди четири-пет години.

Този отговор имаше обратния ефект.

— Е, ще се наложи да ти припомним всичко отначало, като на новобранец — заяви мъжът.

— Надявах се да го направите.

— На колко най-дълбоко си слизала? — поинтересува се жената.

— Към двайсет и пет метра.

— Горе-долу колкото тук. Единствената разлика е, че сега водата ще е по-мътна. Теченията вдигат пясък от дъното. Ако запазиш спокойствие обаче, това няма да ти пречи.

Водата не е много студена, обясниха те, още била загрята от лятото, но при продължителен престой щяла да охлади тялото й, така че се налагаше да носи мокър водолазен костюм, който щял да й служи за изолация, но както говори името му, между гумата му и кожата й се задържал тънък слой вода.

Тя се съблече зад един параван и с мъка се натъпка в костюма.

— Сигурни ли сте, че не е детски? — изпъхтя, докато се мъчеше да нахлузи гумата върху бедрата и раменете си.

— Много хора задават този въпрос — увери я жената.

След това я снабдиха с останалата екипировка: тежести, маска и кислородна бутилка с устройства за регулиране на плаваемостта — жилетка, която се надува и изпуска с помощта на контролна клапа близо до лявата ръка. Така човек може да се издига или спуска под водата.

Към кислородната бутилка бяха прикрепени два наустника — основен за нея и помощен за някой друг водолаз, ако дихателната му тръба се повреди. Сложиха й и фенер на главата.

Припомниха й основните сигнали с ръце за комуникация под водата.

— Ами нож? — попита тя.

— Имаш — отвърна командирът на отряда и посочи устройството за регулиране на плаваемостта.

Тя извади оръжието и откри, че върхът му е тъп.

— Няма да се наложи да намушкваш нищо — обясни жената, като видя загриженото й изражение. — Само да режеш. Нали се сещаш, жици или нещо друго, ако се оплетеш.

— Всъщност… мислех си повече за акулите — призна Сакс.

— В тези води те са много редки.

— Почти не се срещат — добави мъжът.

— Май трябва да ви повярвам — каза Сакс и прибра ножа.

Ама „Челюсти“ не беше ли сниман точно в този район?

Командирът на отряда й даде голяма торба от мрежа, за да събира уликите. Тя пъхна вътре найлоновите пликчета за съхраняване на материалите. След това двамата водолази също сложиха екипировката си и с плавници в ръце тримата се насочиха към кърмата.

Командирът изкрещя, за да надвика вятъра:

— Много се клати, за да скочим от палубата. Ще вземем лодка, слагаш си плавниците, след това скачаш с гръб към водата. Дръж маската си на лицето. С другата ръка — механизма за освобождаване на баласта от колана.

Тя постави ръка върху главата си в знак, че е разбрала. Той направи същото. Качиха се в жълта лодка, подскачаща върху вълните като див кон. Седнаха и провериха екипировката си.

На шест-седем метра от катера се поклащаше оранжева шамандура. Командирът я посочи:

— Вързана е с въже за кораба. Ще доплуваме до нея и ще проследим въжето до дъното.

— Искам да взема проби от следите от експлозива в трюма, след това ще огледам мостика и каютите — извика Сакс.

Другите водолази кимнаха.

— Ще вляза сама.

— Сигурна ли си?

— Така трябва.

— Добре — отвърна малко смутено командирът, сетне добави: — Под водата звукът не върши много работа — не се разбира откъде идва, — но ако си в беда, удари с ножа по кислородната бутилка и ще ти се притечем на помощ. — Вдигна манометъра. — Въздухът в бутилката е с налягане три хиляди атмосфери. Ще го издишаш бързо, защото в кръвта ти ще се отдели много адреналин. При петстотин атмосфери трябва да изплуваш. Желязно правило. Никакви изключения! Издигаш се бавно — не по-бързо от мехурчетата издишан въздух, и на три метра под повърхността спираш за три минути.

Инак съществуваше опасност от декомпресия на тъканите и силни спазми.

— А! Кое е най-важното правило при гмуркане? Тя го помнеше от курса си преди години:

— Никога да не задържам въздух, когато съм под водата.

— Точно така. Защо?

— Защото белите ми дробове може да се пръснат.

След това отвориха вентила на бутилката й и тя си сложи маската и плавниците. Командирът й даде другия знак, че всичко е наред — кръгче, образувано от средния пръст и палеца, — и тя му отвърна със същото. Вкара малко въздух в жилетката за регулиране на плаваемостта, за да може да се издигне на повърхността. Двамата водолази й дадоха знак да скочи назад.

Тя хвана маската и накрайника на дихателната си тръба, за да не паднат при потапянето, и устройството за освобождаване на баласта, за да може всеки момент да се отърве от тежестите и да изплува.

„Добре, Райм, ето една кандидатура за Книгата на Гинес: рекорд за оглед на местопрестъпление на най-голяма дълбочина.“

„Едно, две, три…“

Тя се хвърли с гръб към кипящата вода. Когато се ориентира, другите двама вече бяха до нея и й правеха знаци към шамандурата.

За няколко минути стигнаха дотам. Дадоха й знак, че всичко е наред, тя им отговори със същото. След това й показаха насочени надолу палци — да се гмурка.

И тримата хванаха клапите си за контрол на плаваемостта и изпуснаха въздуха от жилетките си.

Изведнъж всички шумове заглъхнаха, движенията им се забавиха и като в безтегловност те бавно се заспускаха покрай дебелото въже към дъното.

За миг Сакс се потопи в абсолютния покой на подводния свят. Скоро обаче забеляза „Фуджоуския дракон“ и я обзе тревога.

Гледката бе по-обезпокоителна, отколкото очакваше. Корабът, полегнал на една страна, черната дупка от експлозията, ръждата, лющещата се боя, полепените по дъното му мекотели. Тъмен, потрошен, зловещ — и съдържащ телата на толкова много невинни хора.

Ковчег, помисли си тя със свито сърце. Огромен, мрачен ковчег.

Почувства силна болка в ушите; стисна носа си през меката пластмасова маска и се напрегна, за да изравни налягането. Продължиха да се спускат. Когато наближиха, започнаха да чуват шумове — стържене и скърцане от триенето на металната обшивка на кораба о скалите.

„Мразя този шум. Мразя го, мразя го. Звучи като предсмъртни стонове на някакъв огромен звяр.“

Придружителите й се грижеха добре за нея. От време на време спираха, за да я проверят. Разменяха си знаци, че всичко е наред, и продължаваха.

На дъното тя вдигна очи и установи, че повърхността не изглежда толкова далеч, колкото бе очаквала, макар да си спомни, че водата действа като леща и увеличава всичко. Погледна устройството си за измерване на дълбочината. Трийсет метра. Колкото девететажна сграда. Провери манометъра. Господи, налягането на въздуха бе спаднало вече със 150 атмосфери.

Амелия Сакс вкара въздух в надуваемата жилетка, за да спре потъването, и пусна въжето. Отначало се насочи към дупката в дъното на кораба и другите двама водолази също заплуваха натам. Въпреки силното вълнение на повърхността тук теченията бяха спокойни и им позволяваха да се движат с лекота.

На мястото на експлозията Сакс остърга налеп от изкривения метал на обшивката с ножа си. Прибра малко от черния материал в едно пликче, запечата го и го сложи в мрежата.

Погледна тъмните прозорци на командната кабина на петнайсетина метра пред нея. „Добре, Райм, ето.“ Тримата се насочиха натам.

Манометърът отчиташе безпристрастно налягането на въздуха в бутилката й: 2350 атмосфери.

На 500 трябваше да изплува. Никакви изключения.

Тъй като корабът лежеше на едната си страна, вратата на контролната кабина гледаше нагоре, към повърхността. Беше от метал и много тежка. Другите двама водолази я вдигнаха с мъка и Сакс се вмъкна вътре. Те пуснаха вратата и тя се затвори със смразяващо кръвта изтракване. Сакс си даде сметка, че сега е сама в кораба. Без помощта на другарите си нямаше начин да вдигне отново вратата.

„Забрави“ — каза си и включи фенерчето, закрепено на главата й. Светлината носеше все пак някакво успокоение.

Тя се обърна и заплува през мостика по тъмния коридор към каютите.

В сумрака нещо се движеше. Какво ли? Някоя риба?

„Това не ми харесва, Райм.“

Тя обаче си спомни Призрака, семейство Чан, бебето, Пои, скъпоценното дете.

„Мисли за това, не за тъмнината или тясното пространство. Направи го заради нея.“

Амелия Сакс продължи напред.

Намираше се в ада.

Нямаше друга дума да го опише.

Тъмният коридор бе пълен с размекнати отпадъци, парцали, хартии, храна, риби с пронизителни жълти очи. А отгоре — леко блещукащ слой, като лед — въздухът, задържал се под тавана. Звуците бяха ужасяващи — стърженето и скърцането. Като човешки стенания от болка.

Една риба, сива и гладка, се стрелна покрай нея. Сакс се стресна и изви глава, за да я проследи.

Погледът й срещна този на две замъглени човешки очи върху бяло, безжизнено лице.

Сакс изкрещя в маската си и се дръпна назад. Трупът, бос и с вдигнати над главата ръце. отплава бавно. Краката му бяха застинали като при скок; рибата се стрелна покрай него и от лекото течение той се завъртя бавно настрани.

Дум, дум.

„Не, помисли си тя. Не мога да го направя.“

Вече имаше чувството, че стените се приближават, за да я притиснат, Страдала през целия си живот от клаустрофобия, Сакс не спираше да си мисли какво би станало, ако се заклещи в някой от тези тесни ходници.

Две дълбоки вдишвания.

Спомни си за семейството на Чан. За бебето.

И продължи.

Манометърът: 2300 атмосфери.

„Дотук добре. Давай напред.“

Дум.

Този проклет звук — като затварящи се врати, през които вече не можеш да излезеш.

„Е, майната му — помисли си тя. — Никой не затваря никаква врата.“

Каютите над нея — от тази страна на „Дракона“, която сега бе насочена към повърхността, — не бяха на Призрака, реши тя: две изглеждаха незаети, а едната беше на капитана. В нея Сакс намери морски грамоти и снимки на плешивия, мустакат мъж, когото познаваше като капитан Сен от снимките, закачени на стената при Линкълн Райм.

Дум, дум, дум…

Тя се гмурна, за да провери каютите от другата страна на тесния коридор — тези, които бяха обърнати към дъното.

Кислородната й бутилка се заклещи в един пожарогасител, прикрепен за стената, и я спря. Хваната като в клопка в тесния коридор, тя изпадна в паника.

„Всичко е наред, Сакс — прозвуча в съзнанието й дълбокият, спокоен глас на Линкълн Райм, както при оглед звучеше в слушалките на радиостанцията й. — Всичко е наред.“

Тя запази самообладание, дръпна се назад и се освободи. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.

Манометърът показваше 2100 атмосфери.

„Защо свършва толкова бързо въздухът?

Защото дишам — за да не ми се пръснат белите дробове.“

Три от каютите под нея не бяха използвани при това пътуване. Оставаше още една — тя трябваше да е на Призрака.

Силно скърцане.

Оше няколко изтраквания.

След това трясък, толкова силен, че тя почувства вибрациите с тялото си. Какво ставаше? Целият кораб се разпадаше! Вратите щяха да се блокират. Щеше да остане тук завинаги. Да се задуши бавно… Да умре сама… О, Райм…

Скърцането спря, смени се с тропане. Тя спря над входа на каютата на Призрака.

Вратата беше затворена. Отваряше се навътре — е, в случая надолу. Тя хвана дръжката и завъртя. Тежката дървена врата се спусна бавно. Сакс погледна под себе си в мрака. Из помещението плуваха разни предмети. Господи… Тя потрепери и остана в тесния коридор.

Гласът на Райм, ясен, сякаш го чуваше от слушалките, прозвуча в съзнанието й: „Това е местопрестъпление, Сакс. Нищо повече. Какво правим при оглед на местопрестъпление, помниш ли? Обикаляме, претърсваме, наблюдаваме, събираме.“

„Добре, Райм. Само да не бяха тези змиорки.“

Тя изпусна малко въздух от надуваемата жилетка и се спусна в каютата.

Две неща я накараха да затаи дъх.

В мрака пред нея се носеше труп на мъж със затворени очи и отворена уста, с разперени ръце и развято зад него яке. Лицето му бе бяло като платно.

Второто нещо бе не толкова зловещо, но доста по-странно: из цялото помещение плуваха стодоларови банкноти, като снежинки в декоративна стъклена топка със зимен пейзаж.

Банкнотите обясняваха смъртта на мъжа. Сакс забеляза, че джобовете му са пълни с пари, и предположи, че когато корабът е започнал да потъва, той е притичал, за да вземе колкото може повече от богатството на Призрака, но не е успял да се измъкне.

Тя се плъзна сред банкнотите.

Скоро те се оказаха най-голямото затруднение. Лепяха се по нея, закриваха й видимостта към останалата част от помещението. „Добави го към книгата си, Райм: прекаленото изобилие на пари на местопрестъплението може да затрудни значително огледа.“ Видимостта й сред облака от банкноти бе не повече от няколко педи. Сакс награби шепа пари и ги прибра в едно пликче. Обиколи горната част на каютата и забеляза отворено куфарче в тънкия слой въздух. Вътре намери още пари — явно китайски. Една шепа от тях влезе в друго пликче.

Дум, дум.

Господи, това наистина беше зловещо! Навсякъде мрак, невидими предмети докосват тялото й. Тя виждаше само на няколко педи пред себе си — в бледия лъч на фенерчето, закрепено на главата й.

Забеляза две оръжия: автомат „Узи“ и 9-милиметрова „Берета“. Огледа ги и установи, че серийният номер на узито е изтрит. Остави автомата да потъне. Беретата обаче имаше сериен номер и тя я прибра в плик. Погледна манометъра: 1800 атмосфери. Господи, бързо свършваше. „Дишай бавно.“

„Хайде, Сакс, съсредоточи се.“

„Добре, съжалявам, Райм.“

Дум, дум, дум.

„Мразя този проклет шум!“

Сакс претърси трупа, като се стараеше да не гледа бледата му кожа. Никакъв портфейл или документи.

Тя отново потрепери. Защо беше толкова ужасно, толкова зловещо това местопрестъпление? Тя бе виждала десетки мъртъвци. Сега обаче си даде сметка, че труповете на другите места винаги са лежали като счупени играчки на земята, приковани към бетона, тревата или килима от безжалостната гравитация. Те не бяха истински. Този мъж обаче изобщо не мирясваше. Студен като водата наоколо, бял като сняг, той се движеше като гъвкав танцьор на забавен кадър.

Пространството бе твърде малко и трупът щеше да пречи на огледа. Затова, с цялото си уважение, тя реши да го изхвърли от ужасния му мавзолей; премести тялото нагоре и го избута в коридора. Върна се отново в каютата на Призрака.

Дум, дум… дум.

Лек страх.

„Не, овладей го.“

Сакс вече чувстваше студ и клаустрофобията и се връщаше — тук, в издаващия ужасяващи шумове кораб. Звуците бяха силни и идваха отвсякъде. Тя потръпна…

Въображаемият глас на Линкълн Райм я успокои:

„Съсредоточи се, Сакс, хайде. Дошла си да правиш оглед. А досега си събрала само боклуци. Търси! Намери нещо полезно, нещо, което ще ни помогне.“

„Опитвам се, Райм.“

Без да обръща внимание на зловещите стенания и тракането, тя се огледа. Къде в такова малко помещение може да се скрие нещо?

Всички мебели бяха прикрепени към стените и пода. Имаше само един малък шкаф. Съдържаше дрехи и тоалетни принадлежности, нищо интересно.

Прерови шкафа, но намери само дрехи.

Дум, дум…

Това проклето думкане! Някъде от вътрешността на кораба. Сякаш духовете на бедните жертви настояваха за справедливост.

Дум.

„Какво мислиш, Райм?“

„Мисля, че имаш, я да видя, около хиляда и четиристотин атмосфери. Предлагам, ако не намериш нещо полезно, да се омиташ по-скоро.“

Дрехите му, замисли се тя. Да, това беше добро скривалище. Вероятността да бъдат откраднати бе най-малка.

Започна да ги претърсва. Нищо в джобовете. Това не я обезсърчи. В едно сако „Армани“ намери някаква хартия, зашита в подплатата. Оказа се плик с някакъв документ. Тя насочи светлината към него. „Не знам дали ще помогне, или не, Райм. На китайски е.“

„Това ще се разбере, като се върнеш. Ти го донеси, пък аз ще го анализирам.“

Тя прибра документа в найлонов плик.

Дум.

Хиляда и двеста атмосфери налягане. Въпреки това никога, ама никога не задържай въздух.

И защо?

А, да. Ще ти се пръсне белият дроб.

„Добре, излизам.“

Изплува от тясната каюта в коридора, с мрежа, пълна със скъпоценни улики, прикачена за колана.

Дум. дум, дум… дум… дум… дум.

Тя се завъртя в безкрайния коридор — в посоката, в която щеше да избяга от това ужасно място. Мостикът изглеждаше на километри от нея.

„И най-дългото пътуване започва с една крачка…“

Изведнъж спря, опря се в касата на вратата. „Боже мили!“

Дум, дум, дум…

Амелия Сакс осъзна нещо за зловещото тропане, което слушаше от влизането си в кораба. Три бързи, три бавни.

Морзовият код за SOS! И идваше от вътрешността на плавателния съд.

36.

SOS

Международният зов за помощ.

Имаше някой жив! Бреговата охрана бе пропуснала някой оцелял. Трябваше ли да повика другите водолази?

Това обаче щеше да й отнеме десет минути, а по неравномерното думкане Сакс предположи, че въздухът на оцелелия е на свършване. Освен това изглеждаше, че идва съвсем отблизо. За да го открие, щяха да са й достатъчни няколко минути.

Къде точно се намираше?

Е, очевидно не в посока на мостика, откъдето бе влязла тя. Думкането не се чуваше и от каютите. Явно идваше от някой от трюмовете или от машинното отделение — в долната част на кораба. Сега, тъй като „Драконът“ лежеше настрани, тези помещения се намираха на нейното ниво, отляво.

Да, не?

В това Линкълн Райм не можеше да й даде съвет.

Нямаше кой да й помогне.

„О, Господи, ще се наложи наистина да го направя!“

Налягането в кислородната й бутилка бе по-малко от 1200 атмосфери.

„Така че по-добре си размърдай задника, маце.“

Сакс погледна бледото сияние откъм мостика, след това му обърна гръб, към мрака — и клаустрофобията, — и заплува.

Когато обаче стигна края на тъмния коридор, от който й се струваше, че чува думкането, Сакс не намери път към вътрешността на кораба. Коридорът свършваше. Тя допря глава до дървото и чу отчетливо ударите.

… OS

Насочи фенера към стената и откри малка врата. Отвори я и настръхна при вида на една зелена змиорка, която се изниза покрай нея. Сетне се успокои и надникна наляво в търбуха на плавателния съд. Шахтата сигурно беше помощно асансьорче, вероятно за прекарване на товари от долните нива към горната палуба и мостика. Имаше размери метър на метър.

Сега, изправена пред необходимостта да се пъхне в тази теснотия, тя отново се запита дали да не иде да доведе помощ. Бе изгубила обаче време в търсене на вратата.

„О, и таз добра…“

Хиляда атмосфери.

Дум, дум…

Тя затвори очи и тръсна глава.

„Не мога да го направя. Няма начин.“

SOS…

Амелия Сакс, която караше шевролета си с двеста километра в час, без да й мигне окото, се будеше разплакана от кошмари, в които си представяше, че е затворена в тесни килии, галерии или минни шахти.

„О, мамка му. Направи го!“ Тя се пъхна в тесния проход, извъртя се наляво колкото можеше и с мощни движения на краката навлезе още по-дълбоко в ада.

„Господи, как мразя такива неща.“

Деветстотин атмосфери.

Тя продължи бавно напред през шахтата, широка колкото да побере нея и кислородната й бутилка. Три метра. Бутилката й изведнъж се закачи за нещо над нея. Тя с мъка преодоля страха, стисна силно със зъби наустника на акваланга. Завъртя се бавно, намери жицата, която я бе закачила, и се освободи. Обърна се и се оказа очи в очи с поредното бледо, синкаво лице, подаващо се на изхода отстрани на шахтата.

„О, мили Боже…“

Очите на трупа, мътни и желеобразни, гледаха към нея. Блестяха зловещо на ярката светлина. Косата му стърчеше като бодли на таралеж.

Сакс продължи бавно напред, като се промъкна покрай мъртвеца. Опита се да не обръща внимание на смразяващото кръвта усещане от докосването на косата му.

S…

Звукът бе все още слаб, но малко по-ясен отпреди.

О…

Тя продължи по шахтата до самото й дъно и след като преодоля страха при наближаването на изхода, се промъкна бавно през вратичката в бордовата кухня на „Дракона“.

S…

Тъмната вода бе пълна с остатъци от храна. И с трупове. Точно пред нея няколко големи риби съсредоточено ръфаха обяда си — прасеца на млада жена.

Започна да й се повдига.

„Не! Ако повърна тук, ще се удавя.“ Тя обърна гръб на зловещата гледка и се потопи в мрака.

Дум.

Оцелелият вече не можеше да изкара цяла буква от морзовата азбука.

Отгоре Сакс забеляза блестящата повърхност на голям въздушен мехур и мъжки крака, висящи във водата. Бяха обути с чорапи и се движеха леко, едва забележимо. Тя се насочи бързо към тях и се показа на повърхността. Един плешив мъж с мустаци се държеше за няколко рафта, заковани за стената — сега таван на кухнята. Той се извърна с вик на ужас и без съмнение, с болка от ослепителната светлина.

Сакс присви очи. Тя го познаваше — откъде? В следващия момент забеляза името върху куртката му, Сен Дзидзън. Сети се, че е виждала снимката му на дъската за улики в стаята на Райм — изпратена им от Бреговата охрана. Това бе капитанът на „Фуджоуския дракон“.

Той пелтечеше неразбрано и трепереше. Толкова беше посинял, че приличаше на жертва от задушаване. Сакс изплю наустника си, за да подиша от въздуха, останал между тавана и водата, и да пести кислород, но той бе толкова застоял и изчерпан, че тя почувства, че ще припадне. Отново захапа наустника и започна да диша от бутилката си.

Издърпа допълнителния наустник от жилетката и го сложи на устата на Сен. Той вдиша дълбоко и започна да се свестява. Сакс посочи надолу. Той кимна.

Бърз поглед на манометъра — 700 атмосфери. И от бутилката вече дишаха двама.

Тя изпусна въздух от надуваемата жилетка, обхвана вдървения мъж с една ръка и двамата се потопиха в наводнената кухня между трупове и кашони с храна. Отначало тя не успя да открие входа на шахтата. За момент почувства паника, уплаши се, че корабът може да се е поместил и изходът вече да е запушен. Забеляза обаче, че трупът на младата жена е закрил вратичката. Внимателно отмести мъртвата и отвори широко входа на шахтата.

Двамата не можеха да минат заедно, затова Сакс пусна капитана пред себе си, с краката напред. Със затворени очи, все още треперещ неконтролируемо, той стискаше отчаяно дихателния маркуч с две ръце. Сакс го последва и съвсем ясно си представи какво може да стане, ако той изпадне в паника, ако започне да се мята и изтръгне наустника от устата й или събори фенера — как ще остане в плен на това ужасно тясно място, как вонящата вода ще навлиза в дробовете й…

„Не. не, не мисли за това! Давай напред.“ Шахтата бе дълга около четири метра и Сакс задвижи бързо крака. Капитанът, който плуваше на заден ход, се заклещи на два пъти и й се налагаше да го освобождава.

Тя погледна манометъра: 400 атмосфери.

„Трябва да изплуваш на петстотин. Не по-малко. Това е желязно правило. Никакви изключения.“

Най-накрая стигнаха до горната палуба — където се намираха каютите, коридорът към мостика и изходът към спасителното „навън“ с оранжевото въже, което щеше да ги изведе на повърхността с безкрайните запаси от свеж въздух. Капитанът обаче отново почти загуби съзнание и изкарването му през изхода й отне доста време.

Най-после се измъкнаха от шахтата и заплуваха по главния коридор. Сакс плуваше до капитана, като го придържаше за колана. Изведнъж нещо я спря. Вентилът на газовата й бутилка се беше заклещил. Тя протегна ръка назад и установи, че се е закачил за дрехите на трупа, който бе изкарала от каютата на Призрака.

Манометърът показваше 300 атмосфери Погледът на капитана беше разфокусиран, едната му ръка бе протегната безцелно напред.

По дяволите, помисли си тя, започна да се дърпа яростно, да рита. Трупът обаче се беше заклещил в една врата и краят на дрехата му се бе увил здраво около вентила.

Стрелката на манометъра беше слязла вече под червената черта: налягането бе 200 атмосфери.

Тя не достигаше вентила зад гърба си.

„Добре, няма какво да се прави…“

Сакс разкопча лепящия цип на надуваемата жилетка и я съблече. Когато се обърна да се заеме с оплетения вентил обаче, капитанът получи спазми. Започна да рита силно, удари я с крак в лицето, фенерът падна и наустникът изскочи от устата й. Ударът я изблъска назад.

Тъмнина, никакъв въздух…

Не, не…

„Райм…“

Тя посегна към наустника, но той падна някъде под нея, извън обсега й.

„Не задържай въздух.“

„Е, по дяволите, няма как иначе…“

Навсякъде тъмнина, тя започна да се върти, да опипва отчаяно наоколо за наустника.

Къде бяха другите двама?

„Навън. Защото им казах, че искам да направя огледа сама.“ Как да им даде знак, че е в беда?

„Бързо, момиче, бързо…“

Тя напипа мрежата с уликите и бръкна отчаяно вътре. Извади 9-милиметровата „Берета“. Зареди, допря дулото в дървената стена, където знаеше, че няма да улучи Сен, и натисна спусъка. Блясък и силен гърмеж. Откатът едва не счупи китката й и тя изпусна оръжието в облак от трески и барутни сажди.

„Моля ви… — помисли си. — Моля ви…“

Никакъв въздух…

Никакъв…

Изведнъж всичко се окъпа в светлина, другите двама водолази нахлуха в коридора. Пъхнаха друг наустник в устата й и тя отново започна да диша. Командирът на водолазния отряд мушна резервния си наустник в устата на капитана. Китаецът изпусна тънка струйка мехурчета — поне още дишаше.

Водолазите си размениха успокоителни знаци.

Четиримата се измъкнаха през командната кабина и се добраха до оранжевото въже. Вдигнаха палци. Поуспокоена, извън опасност да се заклещи в някое тясно помещение, Сакс се съсредоточи върху изкачването, не по-бързо от мехурчетата. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Корабът с труповете остана под тях.

Сакс лежеше в лазарета. Дишаше дълбоко. Предпочиташе естествения въздух пред зелената кислородна маска, предложена й от бордовия лекар — страхуваше се, че маската ще засили клаустрофобията й.

Веднага щом стъпи на клатещата се палуба, тя бе свалила водолазния костюм — който също я потискаше — и се беше увила с дебело одеяло.

Накрая се почувства достатъчно добре, за да опита да се изправи. Глътна два драмамина и се качи на мостика. Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше над катера.

Не за нея бе дошъл, а за да откара изпадналия в безсъзнание капитан Сен до една болница в Лонг Айлънд.

Рансъм обясни как може да са пропуснали капитана при издирването на оцелели:

— Водолазите ни проведоха предварително търсене, като са думкали по обшивката, и не са чули никакъв отговор. По-късно направихме ултразвуково сканиране и резултатът пак беше отрицателен. Сен вероятно е изпаднал в безсъзнание и се е свестил по-късно.

— Къде ще го закарат? — попита Сакс.

— В морската база в Хънтингтън. Там разполагат с хипербарична камера.

— Ще оцелее ли?

— Не изглежда добре. Щом е оцелял двайсет и четири часа при такива условия обаче, предполагам, че всичко е възможно.

Тя бавно се затопли. Изсуши се, отново сложи дънки, фланелка и анцуг и побърза да се обади на Райм. Без да разказва за подводните си преживявания, Сакс му съобщи какви улики е намерила.

— Може да имаме още един свидетел.

— Свидетел ли?

— Открих оцелял. Капитана. Изглежда, е опитал да спаси някои, от затворените в трюма, но само той е останал жив. Ако имаме късмет, може да ни насочи към Призрака.

— Каза ли нещо?

— В момента е в безсъзнание. Дори не е сигурно, че ще оживее — има хипотермия и декомпресионна болест. От болницата ще се обадят веднага щом има нещо ново.

— Връщай се бързо, Сакс. Липсваш ни. „Липсваш ми. На мен!“, разбра тя.

Събра уликите, намерени под водата, и подсуши документа, открит в сакото на Призрака, с кърпа. Така щеше да го замърси малко, но повече се опасяваше да не стане нечетлив от морската вода. При огледите на местопрестъпления, я бе учил Райм, често се налага да правиш компромиси.

Капитан Рансъм влезе в командната кабина.

— Изпратили са втори хеликоптер да ви вземе, полицай.

Носеше две големи захлупени пластмасови чаши. Подаде й едната.

— Благодаря.

Свалиха капачетата. Чашата на капитана бе пълна с горещо черно кафе.

Нейната — с плодов сок с порядъчно количество ароматен ром.

37.

Фън шуй. „вятър и вода“, е изкуството да улавяш добрата енергия и късмета и да отблъскваш злото.

То се практикува широко из целия свят, но поради удивително големия брой правила и трудната оценка на движението на злото и доброто истинските майстори са много малко, фън шуй не е просто подреждане на мебелите, както бе казал помощникът на Лоабан. Апартаментът на Призрака очевидно бе обзаведен от истински гений. Сони Ли познаваше много майстори на фън шуй в Китай, но нямаше никаква представа кой в Ню Йорк може да е подредил толкова умело тайната квартира на Призрака.

Вместо да хукне като Хонсе с онази жълта кола, за да търси някой, който да му помогне, Ли остана верен на даоистките си разбирания.

„Всичко в живота се постига не с действие, а с търпение.“

И така детектив Сони Ли отиде в най-луксозната чайна, която намери в Китайския квартал, седна на една маса и се отпусна на стола си. Поръча чаша странно питие — чай със захар и мляко. На дъното на високата чаша имаше няколко големи, меки и черни топчета тапиока, които се всмукват с широка сламка и се дъвчат. Както знаменития (и не по-малко скъп) леден чай с пяна във фуджоу, това бе тайвански специалитет.

Сони Ли не се интересуваше много от чая, но остави чашата пред себе си, за да има извинение да седи в заведението, ако се наложи, и по-дълго. Огледа луксозната зала, планирана очевидно от някой твърде находчив дизайнер. Столовете бяха метални с кожена тапицерия, лампите светеха слабо, украсата — имитации в будистки стил. Туристите влизаха, изпиваха чая си и бързаха да излязат, за да видят следващите забележителности от плана си. Оставяха огромни бакшиши, които Сони Ли отначало взимаше за забравено ресто — в Китай рядко дават бакшиш.

Той седеше, отпиваше по малко… Минаха трийсет минути. Четирийсет и пет.

„Всичко се постига с търпение…“

Накрая търпението му бе възнаградено. В чайната влезе привлекателна китайка около четирийсетте, седна на една близка маса и си поръча чай.

Жената носеше красива червена рокля и обувки с тънки, високи токчета. Четеше „Ню Йорк Таймс“ със стилни очила с тесни правоъгълни стъкла в сини рамки, не по-дебели от графит на молив. Повечето китайки, пазаруващи тук, в Китайския квартал, носеха евтини найлонови пликове, намачкани от многократна употреба. Тази обаче имаше плик от безупречна бяла хартия. Вътре се виждаше кутийка, завързана със златиста връвчица. Отстрани на плика пишеше: „Закс, Пето Авеню“.

Сони Ли цял живот бе мечтал за такава жена и знаеше, че никога няма да я има. Стройна, елегантна, красива, с бляскава и гъста коса, черна като перата на гарван, със слабо лице с известни виетнамски черти, пронизващи очи, яркочервени устни и лакирани със скъп лак нокти.

Той отново погледна роклята й, бижутата й, фризурата й и реши: Да, това е. Сони взе чая си, отиде при нея и се представи. Седна наблизо, но не на нейната маса, за да не я смущава с присъствието си. Заговориха за Красивата страна, за Ню Йорк, за чая с мляко и дъвка и за Тайван, където тя твърдеше, че е родена. Той каза непринудено:

— Причината, поради която ви притеснявам — за което ви моля за извинение, — е човекът, за когото работя. Може би вие ще ми помогнете. Той има много лош късмет. Аз смятам, че е заради подредбата на апартамента му. Вие очевидно познавате добър майстор на фън шуй.

Той кимна към предметите, говорещи, че тя наистина спазва стриктно правилата на фън шуй: забележителна гривна от девет китайски монети, брошка с образа на богинята Гуанин и шал с избродирана черна риба. Точно затова я беше избрал — и защото бе богата, което означаваше, че използва услугите само на най-добрите майстори, каквито би наел и Призрака.

— Ако дам на началника си името на някой добър майстор, който да подреди дома и офиса му, той може да ми обърне повече внимание — продължи Ли. — Така ще запазя работата си и дори може да се издигна в очите му.

С тези думи Ли сведе глава, но без да престава да я наблюдава, и се трогна от това, което видя — жалост, породена от унижението му. Най-мъчителното бе това, че престореният срам, изразен от Сони Ли, полицая под прикритие, беше същият, който изпитваше истинският Сони Ли пред ежедневните упреци на баща си. Може би, разсъждаваше той, тя точно затова му повярва.

Красивата жена се усмихна и бръкна в чантичката си. Написа му име и адрес — разбира се, на отделно листче, не върху визитната си картичка. Подаде му го и бързо отдръпна ръка, преди той да докосне дланта й и да я стисне отчаяно, което Ли всъщност много се изкушаваше да направи.

— Господин Ван — каза тя и кимна към листчето. — Той е един от най-добрите в града. Ако началникът ви има достатъчно пари, той ще му помогне. Взима много скъпо, но върши отлична работа. Благодарение на него намерих подходящ съпруг, както може би личи.

— Да, началникът ми има пари.

— В такъв случай той също ще промени късмета си. Довиждане.

Тя стана, взе блестящия си плик и дамската си чантичка и излезе от чайната, оставяйки демонстративно сметката си на Сони Ли.

— Сакс! — Райм вдигна очи от компютърния монитор. — Познай с какво е взривен корабът.

— Предавам се — отвърна тя, развеселена от доволното му изражение при изричането на този зловещ въпрос.

— Първокачествен, пресен С4 — издекламира Мел Купър.

— Поздравления.

Райм бе в такова добро настроение, защото С4 — макар да е предпочитаният експлозив на терористите във всички филми — е доста рядък. Веществото може да се набави само от военните и от някои тайни правозащитни служби — не се използва за индустриални цели. Това означаваше, че съществуват ограничен брой възможни източници на висококачествен С4 и че вероятността да намерят връзка между Призрака и доставчика му на експлозив е много по-голяма, отколкото ако беше използвал тринитротолуол, „Товекс“, „Джеленекс“ или някое друго широкодостъпно взривно вещество.

И нещо още по-съществено: поради изключителната взривоопасност на С4 производителите му са задължени от закона да слагат специфични маркери в готовия продукт — всеки добавя определен химикал. Анализът на микроуликите, събрани на мястото на експлозията, показва какъв маркер е използван и по него следователите могат да определят кой е произвел експлозива, фирмата, от своя страна, е задължена да води строга отчетност за продажбите, а пък купувачите държат документация за съхранението и използването на взривното вещество.

Ако открият кой е продал на Призрака този С4, той можеше да знае останалите скривалища на трафиканта в Ню Йорк или за други негови бази.

Купър изпрати резултатите от анализа в Куонтико.

— Ще се обадят до няколко часа.

— Къде е Коу? — попита Сакс, като огледа стаята.

— В ИНС — отвърна Райм. — Не споменавай името му, да не довтаса. Предпочитам да си остане там. Еди Дън влетя запъхтян в помещението и от вратата се провикна:

— Тръгнах насам веднага щом се обади, Линкълн!

— Браво, Еди. Слагай очилата. Трябва да преведеш нещо. Амелия е намерила някакво писмо в сакото на Призрака.

— Без майтап. Къде?

— На трийсет метра под водата, но това е друга история.

Очите на Дън си бяха много добре — не му трябваха никакви очила, — но все пак се наложи да си сложи предпазен визьор; буквите бяха избледнели от солената вода и се налагаше да ги облъчат с ултравиолетова светлина, за да се виждат.

Дън се приведе над писмото.

— Трудно е — измърмори и присви очи. — Така, така… Адресирано е до Призрака, Писано е от някой си Лин Шуйбян. Уведомява Призрака кога излита чартърът, от фуджоу и кога и къде да го очаква във военната база „Нагорев“ край Санкт Петербург. Говори за превод по някаква сметка в Хонконг — номерът и банката не са цитирани. След това споменава колко ще струва чартърът. Част от парите били изпратени с него — в долари. Накрая има списък на жертвите — на пасажерите на „Дракона“.

— Само това ли?

— Страхувам се, че да.

— Накарай някой от хората ни в Китай да провери този човек, Лин — нареди Райм на Селито; след това се обърна към Мел Купър: — Микроследи в хартията?

— Точно както може да се очаква — отвърна техникът. — Солена вода, екскременти от водни животни, замърсители, растителни остатъци, машинно масло, дизелово гориво.

— Колко бяха парите, Сакс? — попита Райм.

— Много. Хиляди. Трудно беше да се определи, защото плуваха навсякъде. Всички банкноти бяха стодоларови, пресноотпечатани.

— Фалшиви? — попита Райм. Купър прегледа една:

— Не.

Юаните бяха избелели и намачкани.

— Имаше трийсетина пачки с такава големина — обясни Сакс.

Еди Дън изчисли количеството според съдържанието на взетата пачка:

— Трийсет пачки, по сегашния курс — около двайсет хиляди долара.

— Намерих и едно „Узи“ — продължи Сакс — и една „Берета“, но номерът на узито бе изтрит, а беретата я загубих.

— Доколкото познаваме Призрака, всяко негово оръжие със сериен номер е непроследимо — отбеляза Райм; сетне се провикна: — Том! Къде ни е писарят? Том!

Младият мъж влезе в стаята. Записа прилежно информацията, продиктувана му от Райм, за експлозива, писмото, микроуликите и оръжията.

Чу се звън на мобилен телефон — обичайно явление в наши дни — и всеки погледна дали не е неговият. Печелившият бе Сакс. Тя извади апарата от калъфа на колана си.

— Ало?

— Амелия?

Тя позна гласа на Джон Сун.

— Джон.

— Как си?

„Едва не се удавих, но инак съм добре“ — помисли си тя.

— Добре съм. Точно в момента съм малко заета.

— Разбира се.

„Какъв глас — помисли си тя. — Само да успокоява пациенти.“

— Някакъв напредък в търсенето на Сам Чан?

— Още не. В момента работим над това.

— Помниш ли какво стана снощи? — попита той. Стомахът й се сви.

— Разбира се.

— Е, чудех се дали нямаш малко време да се отбиеш по-късно. Има още един подарък за теб.

— Мисля, че и това е достатъчно, но ще ти се обадя по-късно, Джон. В момента съм при Линкълн Райм и положението е малко напечено.

— Разбира се. Извинявай, че ви прекъснах.

— За мен беше удоволствие. Ще ти се обадя по-късно. Тя затвори и понечи да се съсредоточи отново върху уликите, но вдигна очи и срещна вторачения поглед на Лон Селито.

— Детектив, може ли да поговорим навън за минута?

— Какво има…

— Веднага — сряза го тя.

Райм спря погледа си върху тях за миг, но бързо загуби интерес към тази странна размяна на реплики и отново се обърна към дъската.

Сакс излезе в коридора. Селито я последва. Стъпките му отекваха гръмко по пода. Том бе забелязал, че нещо не е наред.

— Какво става… — подаде глава след тях.

Сакс гневно затръшна вратата под носа му. Продължиха по коридора към задната част на сградата и влязоха в кухнята.

Сакс се извъртя и застана очи в очи с детектива. Сложи ръце на кръста си.

— Какво си се захванал с мен напоследък, детектив? Дебелият мъж привдигна колана на корема си.

— Ти си луда! Само си въобразяваш…

— Глупости! Искаш нещо да ми кажеш. Кажи ми го в лицето. Заслужила съм го.

— Заслужила ли?

— Какво означава всичко това? — сопна се тя. Той отмести поглед към дъската за рязане, където Том бе подготвил шест домата и стръкче босилек. Накрая каза:

— Знам къде си била снощи.

— Нима?

— Патрулът пред апартамента на Сун каза, че след като си тръгнала оттук, си отишла там и си излязла едва към един и четирийсет и пет.

— Няма нужда да ме шпионираш, детектив. Личният ми живот не те засяга. Дебелият полицай се огледа и прошепна високо:

— Ама това не е само твоя лична работа, полицай. А и негова.

— Негова ли? — смръщи вежди Сакс. — На кого?

— На Райм. На кой друг?

— За какво говориш?

— Той е корав. По-силен от всеки друг. Но единственото, което може да го съсипе, си ти — ако продължиш по този път.

Тя се смути:

— Какъв път?

— Слушай, ти не го познаваше тогава — когато беше влюбен в онази жена, Клер. След смъртта й той едва се съвзе. Идваше на работа, изпълняваше си задълженията, но цяла година трябваше да мине, за да се върне блясъкът в очите му. И жена му… Караха се, вдигаха си люти скандали. Не беше съвършеният брак, но след нещастието, когато разбра, че няма да се оправи, и се разведоха, той го прие много тежко, наистина тежко.

— Не разбирам накъде биеш.

— Така ли? За мен е пределно ясно. Ти си същността на живота му, Амелия. Пред теб той изключва всичките си защитни механизми. Ако продължаваш така, ще го съсипеш. — Той понижи още глас. — Помисли, ако продължаваш да ходиш с този мъж и Райм разбере, това ще го убие. Това е… На какво, по дяволите, се смееш?

— За Джон Сун ли говориш?

— Да, за мъжа, с когото се виждаш тайно. Сакс закри устата си с ръце и се разтресе от смях.

— О, Лон…

Сетне обърна гръб на детектива, защото след миг — точно както бе предположила — смехът й премина в плач. „Трябва да обсъдим нещо.“ „Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“ „Защо не седнем ей там?“

— Господи — измърмори Селито и понечи да си тръгне; сетне спря с ръце на кръста, чувстваше се неловко. — Какво…

Сакс вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и изчака сълзите й да спрат.

— Какво има?

Накрая тя успя да си поеме въздух, избърса лице и отново се обърна към детектива.

— Не е това, което си мислиш, Лон. Той отново нервно повдигна колана си.

— Казвай.

— Нали знаеш, че с Райм говорихме за деца… — Да.

Тя се изсмя мрачно:

— Не става. Не че не сме пробвали, но аз така и не забременявам. Тревожех се, че на Линкълн му има нещо. Затова преди няколко седмици двамата отидохме да се прегледаме.

— Да, помня, че той беше на лекар.

Тя отново си припомни разговора в чакалнята.

„А, госпожице Сакс, ето ви и вас.“

„Здравейте, докторе.“

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“

„Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“

„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“

„Защо не седнем ей там?“

„И тук е добре. Казвайте.“

„Ами… лекарят на Линкълн Райм твърди, че резултатите от спермограмата му са в норма. Незначителното снижаване броя на сперматозоидите е обичайно за човек в неговото състояние, в наши дни това влияе твърде малко на вероятността за забременяване. Страхувам се, че вашият проблем е доста по-сериозен.“

„Моят ли?“

Втренчена в дъската за рязане, тя разказа на Селито за този разговор.

Сетне добави:

— Имам заболяване, наречено ендометриоза. Вродено е. Винаги съм знаела, че имам проблеми, но никога не съм подозирала, че са толкова сложни.

— Можеш ли да се излекуваш? Сакс поклати глава:

— Не. Могат да ме оперират или да приложат хормонална терапия, но това няма да се отрази на плодовитостта.

— Господи, съжалявам, Амелия.

Тя отново избърса лице и се усмихна тъжно:

— Сухота и горещина в бъбреците.

— Какво?

Сакс се изсмя глухо:

— Това правя при Джон Сун. Сухота и горещина в бъбреците, това е причината за стерилността ми според китайската медицина. Миналата нощ той ме прегледа и ми направи акупресурна терапия. И е взел някакви билки, които смята, че ще помогнат. Точно затова се обади преди малко. Изчакай за момент.

Сакс излезе в коридора, бръкна в чантичката си и се върна с онова, което бе получила от Сун предната нощ. Подаде книгата на детектива: „Билколечение и акупресура при стерилитет“.

— Оказва се, че много западни лекари препоръчват на жените с ендометриоза да се обръщат към китайските методи за лечение. Снощи, когато качих Линкълн в спалнята му, говорихме за това. Той го смята за доста глупаво, но съзнава колко съм разстроена. Имаше право, като каза, че съм разсеяна. Не спирам да мисля за това дори при огледите. Затова решихме да продължавам и Сун да опита да ми помогне. — Тя замълча за момент. — Заобиколена съм от толкова много смърт, Лон… баща ми, връзката ми с Ник… когато го изпратиха в затвора, все едно умря. После — всичките огледи, които правя. Исках около нас с Линкълн да има някакъв живот. Толкова желаех да се оправя…

„Каквото и да става, първо се погрижи за себе си. Ако пострадаш, няма как да помогнеш на когото и да било.“ Селито вдигна ръце:

— Не знаех. Пазехте го в такава дълбока тайна…

— Защото това е наш личен проблем, на мен и Линкълн — отвърна тя; кимна към стаята на Райм. — Не знаеш ли какво означаваме един за друг? Как можеш да си помислиш, че ще направя такова нещо?

Обърканият детектив отбягна погледа й.

— След това, което се случи между мен и Бети преди няколко години, мислех само за моя случай.

Бракът на едрия полицай наскоро се беше разпаднал. Никой не знаеше подробностите за развода на Селито, но на всички им бе ясно, че да имаш съпруг ченге, не е никак леко. Жените искат мъже, които да им обръщат внимание. Сакс предполагаше, че Бети си е намерила любовник и е зарязала детектива.

— Извинявай, трябваше да помисля — каза той и протегна ръка.

Тя я пое.

— Ще подейства ли? — кимна полицаят към книгата.

— Не знам — отвърна Сакс; усмихна се с копнеж. — Може би.

— Да се връщаме ли вече?

— Разбира се.

Тя избърса очи и двамата се упътиха към хола на Райм.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Тан.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

• Уйгури от Туркестанския ислямски център в Куинс.

• Записите от телефонните обаждания водят към клетъчен телефон, използван на Патрик Хенри Стрийт 805.

Престрелка на Канал Стрийт.

• Още микроулики показват, че скривалището вероятно е в района на Батъри Парк Сити.

• Откраднат „Шевролет Блейзър“, непроследим.

• Няма съвпадения на отпечатъците.

• Килимът в скривалището е „Лустър Райт“ на „Арнълд“, поставен най-рано преди шест месеца; фирмите за обзавеждане, се проверяват.

• Пресен естествен тор.

• Труп на един от съучастниците на Призрака: етническо малцинство от Западен или Северозападен Китай. Отпечатъци — без съвпадения. Използвал „Валтер РРК“.

• Подробности за емигрантите:

• Семейство Чан: Сам, Меймей, Уилям и Роналд, бащата на Сам, Чан Дзечи, и едно бебе, Пои. Сам е имал уредена работа, но работодател и място — неизвестни. Карат син микробус, марката и номерът — неизвестни. Апартаментът на Чан е в Куинс.

• Семейство Ву: Цичен, Йонпин, Чинмей и Лан.

Тайна квартира на Призрака

• Според отпечатъците и снимките на ръцете на Чан Дзечи бащата и синът са калиграфи. Сам Чан може да си е намерил работа в печатница или фирма за табели. Печатниците и фирмите за табели в Куинс се проверяват.

• По обувките му е открит биоматериал, което води до извода, че живеят в района на станция за преработка на отпадни води.

• Призрака използвал майстор по фън шуй, за да подреди апартамента му.

„Фуджоуският дракон“

• Призрака е използвал пресен С4 за взривяването на кораба. Производителят на експлозива се издирва по химичните маркери.

• В каютата на Призрака е намерено голямо количество нови американски долари.

• В каютата са намерени и китайски юани на стойност около 20 000 долара.

• Списък на жертвите, подробности за полета и банкова информация. Подателят на писмото в Китай се проверява.

• Капитанът на кораба е жив, но в безсъзнание.

• 9-мм „Берета“, „Узи“. Не могат да се проследят.

38.

— Фред! — възкликна Райм, когато Делрей (сега облечен с най-оранжевия костюм, виждан някога от криминолога) влезе в хола-лаборатория.

— Здравей — поздрави Сакс агента. — Позволено ли е да носите такива ризи? Ама тоя цвят истински ли е?

— Страшно ни изплаши — каза Райм.

— Питай какво съм чувствал аз, когато настанявах задника си върху няколко пръчки от творението на „благородния“ господин Нобел. — Делрей се огледа. — Къде е Дан?

— Дан ли?

— Заместникът ми. Дан Вон. От клона ни в Сан франциско. Искам да му благодаря, че ме отмени.

Райм и Сакс се спогледаха. Криминологът каза:

— Никой не те е замествал. Още чакаме.

— Още чакате ли? — изненада се Делрей. — Снощи говорих лично с Дан. Той е човекът, който ще ви помогне. Занимавал се е с десетки случаи на трафик на хора. И е голям специалист по трафикантите и китайската култура. Щеше да ви се обади и да долети с военен самолет.

— Нито дума не сме чули от него. Делрей изпадна в ярост.

— Ами спецотрядът? — попита с тон, който подсказваше, че знае отговора.

— Същата работа — рече Сакс.

Агентът изръмжа нещо и измъкна мобилния телефон от колана си, сякаш вадеше пистолет. Натисна бутон за бързо набиране и след секунда вече говореше:

— Тук е Делрей… Свържи ме… Не ме интересува. Трябва ми сега… Както казах, но ти може би не чу. Трябва ми.

Веднага! — Въздъхна с отвращение. — Е, да ми се обади. Кажи сега. Какво става с Дан Вон?… Мамка му! Изруга повторно и затвори.

— Дан бил на някаква спешна мисия в Хавай. Наредили му от Вашингтон, така че трябвало да го предпочете пред нашия дребен, несъществен случай. Някой е трябвало да ме предупреди — също и теб, — но са пропуснали.

— А Специалният отряд?

— Не знам. Шефът ще ми се обади. Щом не са вече тук обаче, някой яко е прецакал нещата.

— Казаха ни, че въпросът бил „на дневен ред“ днес — отбеляза Райм.

— Мразя тези увъртания. Аз лично ще се погрижа още щом отида в службата. Никакви извинения.

— Благодаря, Фред. Имаме нужда от помощта ти. Пратили сме половината от Пети район да търси печатницата или фирмата за табели, в която си е уредил работа Сам Чан, но засега няма резултат.

— Това не е добре.

— Как върви разследването за бомбата? — поинтересува се Селито.

— Точно затова съм тук. Нищо и половина… Никакъв напредък. Детективите ми обикалят Брайтън Бийч, но не надушват нищо. Нищичко. Аз пък разпитвам десетки дребни нищожества в района.

— Сигурен ли си, че е дело на руснаци?

— Може ли да сме сигурни за каквото и да било?

Не, разбира се. Райм кимна към хартиения плик в ръцете на агента:

— Какво носиш?

Делрей извади яркожълта пръчка експлозив в найлоново пликче и я хвърли през стаята на Сакс. Тя я хвана с една ръка.

— За Бога, Фред!

— Обикновен динамит. Пък и щом не се взриви с детонатора, със сигурност няма да гръмне от едно подхвърляне. Хей, Амелия, искаш ли да играеш бейзбол в отбора на Бюрото? Много добре ловиш.

Тя огледа динамита. Показа го на Райм, който забеляза някакви числа, отпечатани върху пръчката.

— Какво показаха партидните номера? — попита той Делрей.

— Нищо. Нашите момчета казаха, че е прекалено стар, за да се проследи.

— Пътят на един човек свършва пред вратата на друг — каза Райм и реши, че трябва да сподели тази мъдрост със Сони Ли, когато китайският полицай се върне. — Направиха ли анализ за маркери?

— Не, казаха, че е прекалено стар, за да има химически добавки.

— Вероятно, но въпреки това искам да се анализира. — Райм подвикна на Мел Купър: — Веднага го изпрати в лабораторията. Искам да се изследва по всички правила.

При хроматографията — метода, по който щяха да анализират динамита — пробата трябва да се изгори. Райм обаче нямаше никакво намерение да пали такова взривоопасно вещество в къщата си. В лабораторията на полицейското управление имаше специална апаратура за това.

Мел Купър се обади на един от подчинените си и уреди изследването, след това даде динамита на Делрей и му обясни къде да го остави.

— Ще направим каквото можем, Фред.

Сетне Купър насочи поглед към втория плик, който му подаде агентът. Съдържаше батерия „Дюрасел“, жици и ключ.

— Всичко е достъпно за широко потребление, нищо полезно — обяви техникът. — Детонатор?

Делрей извади трети плик. Купър и Райм огледаха останките от покритото със сажди парче метал.

— Руски, военен — обяви Райм.

Детонаторът представляваше запалка с живачен фулминат и жици, които трябваше да се нагреят при преминаването на електрически ток през тях и да възпламенят иницииращия заряд, който на свой ред да взриви основния.

— От детонатора не беше останало много — всъщност той бе единствената част от устройството, взривила се при сядането на Делрей. Купър постави парчето под микроскопа:

— Не се вижда много. Руски букви А и Р. След това цифри 1 и 3.

— Никой ли няма архив с данни за такива устройства? — попита Райм.

— Не — отвърна Делрей, — а проверихме всичко живо: НЙПУ, БАТО, УБН, Правосъдието.

— Е, ще видим какво ще намерят в лабораторията.

— Задължен съм ти, Линкълн.

— Можеш да ми се отплатиш, като изпратиш някого да работи по „Призрак-убиец“, Фред.

Сони Ли намери адреса на господин Ван, даден му от жената в червено, на четири преки от чайната.

По фасадата не личеше с какво се занимава наемателят на офиса, но на прашния преден прозорец се виждаше олтар с полуизгорели пръчици, осветен с червена крушка. Над вратата имаше надпис с избледнели китайски йероглифи: „Предсказания на бъдещето, разкриване на истината, запазване на късмета“.

Вътре зад едно бюро седеше млада китайка. Тя вдигна поглед към Ли. На бюрото й стояха сметало и лаптоп. Офисът бе мизерен, но по ролекса на ръката на момичето личеше, че баща й е преуспял майстор на фън шуй. Тя попита Ли дали е дошъл за баща й.

— Имах удоволствието да видя апартамент, който смятам, че е подреден от баща ви. Бихте ли ми казали дали е негово дело?

— Чий апартамент?

— На познат на един приятел, който за жалост се върна в Китай. Не знам името му. Мога да ви дам обаче адреса.

— И какъв е той?

— Патрик Хенри Стрийт 805.

— Не, не, баща ми със сигурност не е работил там. Не изпълнява поръчки в южната част на града. Работи само за клиенти от Горен Манхатън.

— Офисът му обаче е тук.

— Защото хората очакват да е тук. Всичките му клиенти са от Ийст и Уестсайд.

— И не живеете в Китайския квартал?

Тя се изсмя:

— Живеем в Гринуич, Кънектикът. Знаете ли го?

— Не — отвърна разочаровано Ли, сетне попита: — Не бихте ли ме насочили кой може да е подредил онзи апартамент? Много добре си беше свършил работата.

— Този ваш познат богат ли е?

— Да, много.

— Тогава сигурно е господин Джоу. Той работи за много богати клиенти в Долен Манхатън. Ето адреса и името му. Офисът му е зад една бакалия. На около пет преки оттук.

Тя записа името върху едно листче и му начерта схема как да стигне. Той й благодари, а момичето се обърна към компютъра си.

Навън, за късмет, Сони Ли изчака едно такси да наближи с бясна скорост и претича на три метра пред него. Шофьорът изпсува и размаха среден пръст.

Ли се изсмя. Беше отрязал опашката на демона много късо и го бе обезсилил. Сега, вече неуязвим, лесно щеше да намери Призрака.

Погледна отново листчето и продължи към магазин „Щастлива надежда“.

Призрака носеше шлифер, за да скрие 45-калибровия си „Глок 36“; вървеше по Мълбъри и смучеше със сламка сока на един кокосов орех, който беше купил от ъгъла.

Тъкмо бе научил новини от един приятел на Юсуф, също уйгур, който опитал да проникне в специалната тайна квартира, в която се криеше семейството на Ву. Системата за сигурност обаче се оказала по-добра от очакванията му и охраната го забелязала. Едва не го хванали, но уйгурът се измъкнал. Без съмнение полицията вече бе преместила семейството. Е, той имаше информатор. Щеше да научи къде са. Мина покрай един магазин за статуетки, олтарчета и ароматни пръчици. На витрината бе изложено изображение на закрилника му, бога стрелец И. Призрака наведе леко глава и отмина.

Докато вървеше, се запита: Вярвам ли в духове?

Вярвам ли, че под хълмовете живеят дракони?

Съмняваше се. Все пак Тянхоу, богинята на моряците, можеше да се закани с пръст на морето и да го успокои, но това ставаше само в митовете. В действителност тя не бе направила нищо, за да спаси добитъка от „фуджоуския дракон“.

А и собствените му молитви към богинята на милосърдието Гуанин бяха останали нечути — тя не беше спряла ръката на пъпчивия студент, пребил до смърт Кван Баба и жена му за съмнителното престъпление, че са част от старото.

От друга страна, Призрака със сигурност вярваше в ки — жизнената енергия, която протича през всекиго. Бе чувствал тази сила и последствията от нея стотици пъти. Усещаше я как преминава в него от жените, с които се люби; в мига на убийството на някой враг; след като интуицията му е подсказала да не влиза в някоя стая или да не ходи на определена среща. Когато боледуваше или изпаднеше в беда, чувстваше как губи част от своята ки. Добра и лоша ки.

Човек може да привлича доброто и да отклонява злото. Той продължи през един страничен проход, после по друг, премина една оживена улица. Забеляза едно китайско момиче около двайсетте, с дълга черна коса и красиво лице с някои европеидни черти. Носеше тясно бяло бюстие и къса черна пола. Той почувства как дъхът му спира при вида й. Сега обаче искаше Индао и докато вървеше към целта си, мислите му бяха заети само с нея. Когато стигна, сокът на кокосовия орех бе свършил и той хвърли черупката в една кофа. След това внимателно изтри ръце със салфетка и влезе; махна за поздрав на майстора си на фън шуй, господин Джоу, в задната част на магазина „Щастлива надежда“.

Сони Ли запали нова цигара и продължи по Бауъри.

Познаваше трафикантите и знаеше, че имат пари и инстинкт за самосъхранение. Призрака сигурно държеше и други тайни квартири в района и тъй като фън шуй е толкова личен проблем, ако беше доволен от майстора, подредил апартамента на Патрик Хенри Стрийт, сигурно го бе наел и за другите си жилища.

Ли се чувстваше добре. Добри предзнаменования, добра енергия.

Той и Лоабан бяха принесли дарове на Гуанди, бога на детективите.

Той бе срязал опашките на демоните. И носеше зареден немски пистолет в джоба си.

Ако знаеше, че работи за един от най-опасните трафиканти на хора в света, този майстор на фън шуй сигурно нямаше да иска да говори за него. Сони Ли обаче щеше да го принуди.

Съдията Ди — митичният съдник — водел разследвания, доста по-различни от тези на Лоабан. Методите му приличали на използваните в съвременен Китай. Наблягал на разпита на свидетели, не на анализа на улики. Ключът към успеха при криминалното разследване, както при много други дейности в Китай, бе търпение, търпение, търпение. Дори гениалният — и търпелив — съдия Ди разпитвал заподозрения десетки пъти, преди да открие несъответствие в алибито или показанията му. След това притискал престъпника, за да постигне най-важната цел на криминалните разследвания в Китай: не присъда, а самопризнание, следвано от не по-малко важното разкаяние. Всеки начин за изтръгване на самопризнания бе допустим — дори изтезания (макар по времето на Ди, ако измъчваният се окаже невинен, самият съдия щял да бъде изтезаван и убит).

Сони Ли бе приел името на един велик американски гангстер, Сони Корлеоне, син на Кръстника, Вито Корлеоне. Сони беше старши детектив в Първа префектура на Бюрото за сигурност на Народната република в Люгоюан, провинция Фудзян, пътешественик и приятел на Лоабан Линкълн Райм. Щеше да изтръгне информацията за адреса на Призрака от майстора на фън шуй на всяка цена.

Той продължи през блъсканицата, покрай рибарските магазини, пред които бяха изложени кошове с криви раци и кофи с лед и миди или риба — някои разрязани надве, с все още биещи мънички сърца.

Стигна до магазин „Щастлива надежда“.

Ли влезе сред бурканите с разкривени корени от жен-шен, пакетите със сушени сепии, играчките и бонбоните, макароните и подправките, прашните чували с ориз, кофите с пъпешови семки, фидето с форма на звезди, чайовете за черен дроб и бъбреци, бурканчетата със сос от стриди, лотосите, дражетата и дъвките.

В задната част на помещението седеше някакъв мъж, пушеше и четеше вестник на китайски. Магазинчето беше, както очакваше Ли, подредено по перфектен начин: изпъкнали огледала за прогонване на лошата енергия, голям прозрачен нефритов дракон (не просто дървен или керамичен) и — най-важното за воденето на успешна търговия — малък аквариум до северната стена. В него плуваха черни рибки.

— Вие ли сте Джоу? — Да.

Ли обясни, че опитва да намери човека, чийто апартамент на Патрик Хенри Стрийт смяташе, че е бил подреден от Джоу. Чудеше се какво трябва да направи, за да убеди майстора да каже истината. Тук никакви гуанси не вършеха работа. Можеше обаче да даде известно количество пари. Или да го заплаши.

Оказа се, че такива крути мерки не са необходими.

Защото продавачът каза:

— О, той ли, да, току-що мина. Ли го изгледа удивено:

— Какво?

Майсторът на фън шуй смукна силно от цигарата и обясни:

— Купи някои билки, ароматични пръчици, две статуетки на дракони. Преди по-малко от три минутки, две.

— Кван Ан ли се казва?

— Не ми се е представял. Плаща много добре. В брой. Понеже сте му познат, ще ви направя отстъпка.

— Къде отиде?

— Не знам — отвърна продавачът, смачка цигарата си и запали друга. — Сигурно е много богат. Подредил съм му още два апартамента. Единият е съвсем наблизо, на Канал Стрийт, не помня адреса. Като излезете, наляво. Само на три или четири преки е. Ако побързате обаче, може да го настигнете. Носи жълти пликове. С надпис „Щастлива надежда“. Аз си върша добре работата. Благодарение на мен всички духове и дракони са доволни. Ли изхвърча от магазина, без да го доизслуша.

Зави наляво и се втурна по улицата. Заоглежда се отчаяно. Изведнъж на стотина метра напред забеляза среден на ръст мъж с къса, тъмна коса, който се отдалечаваше от магазина с жълт плик в ръка. Походката му бе позната; Ли я помнеше от кораба. Да, помисли си той с разтуптяно сърце, това беше Призрака.

Предполагаше, че трябва да опита да се свърже с Лоабан или Хонсе, но пред него Призрака зави в една странична уличка. Не, не можеше да го остави да се измъкне. Ли продължи след него, стиснал пистолета в джоба си.

Задъхан, той бързо намали дистанцията. Дишаше шумно и когато се приближи, Призрака се обърна. Малко преди трафикантът да го види, Ли се скри зад един контейнер. Когато надникна иззад скривалището си, Призрака вече се отдалечаваше в пустата уличка.

В Люгоюан Сони Ли носеше бледосиня униформа, бели ръкавици и шапка с кожена периферия. Тук обаче приличаше на обикновен минувач. По нищо не личеше, че работи за нюйоркската полиция и Линкълн Райм. Опасяваше се, че ако някой го види да арестува Призрака, ще го помисли за престъпник, бандит, че полицията ще задържи него, а трафикантът ще се измъкне в суматохата.

Затова Ли реши да хване престъпника тук, в пустата уличка.

Не се сещаше нищо особено находчиво и безопасно, затова, когато Призрака зави в друга уличка, се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, и се втурна след трафиканта с изваден пистолет.

Преди Призрака да се усети, Сони Ли скочи върху му, стисна го за яката и опря пистолет в гърба му.

Убиецът изпусна жълтия плик и посегна под ризата си. Ли обаче притисна пистолета си във врата му.

— Не мърдай.

Извади големия „Глок“ от колана на трафиканта и го пъхна в собствения си джоб. Сетне грубо обърна Призрака с лице към себе си и изрецитира познатата реплика:

— Кван Ан, арестувам те в името на Китайската народна република.

Преди още да започне да изброява престъпленията, извършени от Призрака, гласът му секна. Погледна надолу

— към деколтето на трафиканта, което той бе разтворил, когато бъркаше за оръжието си.

Бяла превръзка стягаше гърдите на арестувания.

И на кожена връвчица около врата на Призрака висеше талисман — фигурка на маймуна.

39.

Отворил широко очи, Сони Ли отстъпи с насочен към лицето на Призрака пистолет.

— Ти, ти…

Отначало мислите му бяха объркани, но той бързо се досети какво е станало. Накрая прошепна:

— Ти си убил Джон Сун на плажа и си взел документите му и каменната маймунка. Представяш се за него!

Призрака го огледа внимателно. После се усмихна:

— Явно и двамата сме се предрешили като други. Ти беше сред емигрантите на „Фуджоуския дракон“. Чакал си да стъпим на американска земя, за да ме арестуваш и да ме предадеш на тукашната полиция.

Ли разбра какво е направил трафикантът. Беше откраднал хондата на плажа, но бе натъпкал в нея трупа на Джон Сун и я беше скрил наблизо — където Лоабан и Хонсе нямаше да се сетят да я търсят. Беше си нанесъл повърхностна рана със собственото си оръжие и се бе върнал в океана, за да бъде спасен от агентите на ИНС, които услужливо го бяха закарали в града — първо в болницата, след това в службата за емигранти.

„Десет съдии от ада!“, възкликна Ли наум. Хонсе изобщо не подозираше, че лекарят е самият трафикант.

— Използвал си полицайката, за да откриеш къде са Ву и Чан.

Призрака кимна:

— Имах нужда от информация. Тя с удоволствие ми я предостави. — Той огледа по-внимателно Ли. — Защо го направи, дребосъко? Защо ме последва по целия този път?

— Ти уби трима души в Люгоюан, в моя град.

— Нима? Не си спомням. Бях там преди година, струва ми се. Защо съм ги убил? Може би са си го заслужили.

Сони Ли бе потресен, че престъпникът дори не си спомня за убийствата.

— Не, ти и помощниците ти сте започнали да стреляте. Убихте трима невинни минувачи.

— Значи е било нещастен случай.

— Не, убийство е.

— Добре, слушай сега, уморен съм и нямам много време. Полицията сигурно вече е открила Чан, трябва да стигна до тях първи и след това да се махам от тази страна и да се прибирам у дома. И така, сто хиляди, в зелено. Мога да ти ги дам в брой още сега.

— Аз не съм като повечето полицаи, с които си свикнал да работиш.

— Искаш да кажеш, че си по-алчен и от тях ли? Тогава двеста хиляди. — Призрака се изсмя. — В Люгоюан ще трябва да работиш сто години, докато изкараш толкова пари.

— Арестуван си.

Усмивката на Призрака се стопи, той си даде сметка, че полицаят говори сериозно.

— Ако не ме пуснеш, децата и жена ти ще си изпатят.

— Нямам жена и деца — отвърна разпалено Ли. — Лягай по корем. Веднага.

— Добре. Достоен и честен полицай. Истинско чудо… Как се казваш, дребосъко?

— Не ти влиза в работата.

Призрака коленичи. Ли смяташе да използва връзката на обувката си, за да върже ръцете на пленника, но изведнъж забеляза, че жълтият плик е останал между тях и че Призрака е скрил дясната си ръка отзад.

— Не! — изкрещя той.

Пликът с надпис „Щастлива надежда“ се пръсна от изстрела — Призрака бе извадил втори пистолет, от глезенен кобур или от чорапа си.

Куршумът прелетя покрай бедрото му. Ли вдигна инстинктивно ръце, примигна. Преди да насочи пистолета си към Призрака обаче, трафикантът изрита оръжието от ръката му. Ли хвана противника си за китката и опита да изтръгне черния „Модел 51“ от ръката му. Двамата политнаха върху паважа и този пистолет също отхвърча настрани. Мъжете се вкопчиха един в друг, започнаха да се дерат, да си нанасят удари. Опитваха се да докопат някое от оръжията, лежащи наблизо. Призрака удари с длан Ли през лицето и го зашемети за момент, сетне се извъртя и задърпа глока си от джоба му.

Ли се съвзе бързо и блъсна трафиканта. Глокът издрънча от паважа. Полицаят удари престъпника с коляно в гърба и му изкара въздуха. Все още с гръб към Ли, стенещ от болка, Призрака се изправи на колене. Ли остана вкопчен за него, стиснал гърлото му.

Призрака запълзя към пистолета.

„Спри го, спри го! — повтаряше си Ли. — Той ще убие Хонсе, ще убие бебето и семейството на Чан.

Ще убие Лоабан. Спри го!“

Той стисна кожената връвчица около врата на Призрака, онази, на която висеше каменната маймунка, и задърпа с все сила. Връвчицата се затегна. Призрака размаха безпомощно ръце и от гърлото му излезе сподавено хриптене. Започна да се гърчи. Падна на земята.

„Пусни го — нашепваше един глас на Сони Ли. — Арестувай го. Не го убивай.“

Той обаче не пускаше. Дърпаше все по-силно и по-силно. Докато връвчицата не се скъса.

Каменната маймунка падна на земята и се пръсна на десетина парчета. Ли залитна назад, падна тежко, удари главата си в паветата. Почти загуби съзнание.

„Съдии от ада…“

Виждаше пред себе си Призрака като през пелена, също застанал на четири крака, задъхан и кашлящ. Ръката му шареше по земята — търсеше някой от пистолетите.

В съзнанието на Ли изникна образът на строгия му баща, готвещ се да го укори за някоя глупава забележка.

Сетне си представи труповете на жертвите на Призрака в родния му град в Китай, проснати в локви кръв пред закусвалнята.

Представи си и друга ужасна гледка: мъртвата Хонсе! Лоабан също, облечен в траурно бяло, с лице, безжизнено и мъртво, каквото бе тялото му приживе.

Сони Ли се извъртя по корем и запълзя към врага си.

Комбито на Отдела по криминология остави дълги следи от гуми по хлъзгавата от топящия се лед в щайгите пред рибарниците настилка на Канал Стрийт.

Амелия Сакс изскочи от колата, последвана от агента на ИНС Алън Коу и Еди Дън. Тримата изтичаха през смърдящата уличка до групата униформени полицаи от Пети район. Те стояха спокойно и наблюдаваха безстрастно, както на всяко местопрестъпление.

Дори на мястото на убийство.

Сакс забави ход и спря поглед върху трупа на Сони Ли, проснат по корем върху мръсния паваж. С притворени очи, с длани на нивото на гърдите, сякаш се е канел да прави лицеви опори.

Сакс спря, едва устоя на желанието да се отпусне на колене и да хване китаеца за ръката. През годините на работа с Райм тя бе правила много огледи, на много убийства, но за пръв път жертвата бе колега полицай — колега, когото вече можеше да нарече приятел.

И приятел на Райм.

Въпреки това тя устоя на подтика си. Все пак това местопрестъпление не се различаваше от другите и както винаги бе изтъквал Линкълн Райм, най-лошият замърсител на уликите е невнимателният полицай.

„Не го гледай, не мисли за жертвата. Помни съвета на Райм: забрави мъртвите.“

Е, щеше да бъде трудно. И за двамата. Особено за Райм. Сакс бе забелязала, че между Райм и китайския полицай възниква приятелство; откакто го познаваше, не беше постигал по-голяма близост с когото и да било. Тя чувстваше мъчителното мълчание на хиляди разговори, които никога нямаше да се състоят, на хиляди смехове, които нямаше да проехтят. Замисли се обаче и за други: за Пои. Детето, което скоро щеше да стане жертва на този човек, ако не го открият. И така Сакс се помъчи да забрави болката по същия начин, по който затваряше и заключваше 45-калибровия си „Колт“ за състезания по стрелба в кутията му.

— Направихме, както пожелахте — каза един детектив в сив костюм. — Никой не се е приближавал. Само съдебният лекар. — Той кимна към трупа. — Починал е на място.

Коу се приближи бавно.

— Съжалявам — каза червенокосият агент, макар в гласа му да не звучеше много искрено съчувствие.

— Да.

— Беше добър човек.

— Да, беше — измърмори мрачно тя.

Помисли си: „И много по-добър полицай от теб. Ако не беше прецакал всичко вчера и бяхме заловили Призрака, Сони щеше да е жив, а Пои и останалите да са в безопасност.“

Махна на полицаите:

— Трябва да направя оглед. Бихте ли се отдръпнали? О, каква тежка задача й предстоеше — и то не самото търсене на улики, а нещо много по-мъчително.

Тя извади слушалките си и ги включи в радиостанцията.

„Добре. Направи го. Давай.“

Обади се в централата и след миг я свързаха.

— Да? — попита Райм.

— Тук съм.

Кратко мълчание, после:

— И?

Той явно се стараеше да не издава тайната си надежда.

— Мъртъв е. Помълча известно време.

— Разбирам.

— Съжалявам, Линкълн. След нова пауза той каза:

— Без малки имена, Сакс. Носи нещастие, помниш ли?

— Гласът му едва се чуваше. — Пристъпвай към огледа. Нямаме време.

— Добре, Райм. Започвам.

Тя бързо навлече белия си костюм и се зае с огледа, сякаш ставаше дума за обичайно убийство. Събра проби от различни вещества, гилзи, куршуми, взе отпечатъци, направи снимки.

Чувстваше обаче, че се движи на автопилот. „Престани — скара се сама на себе си. — Държиш се като някакъв нещастен новобранец. Нямаме време да събираме улики. Помисли за Пои, помисли за Чан. Дай на Райм нещо, върху което да може да работи. Мисли!“

Тя се обърна отново към трупа и го огледа по-внимателно, като обмисляше всичко, което откриваше. Питаше се коя улика ще им даде някакви сведения за произхода си или за произхода на другите, за значението им.

Един от униформените понечи да се приближи, но видя каменното й изражение и бързо се оттегли.

След половин час тя бе опаковала, надписала и прибрала всичко.

Отново се обади на Райм.

— Казвай — подкани я мрачно той.

Колко мъчително бе да слуша траурния му глас… От години не го беше чувала толкова сдържан, толкова апатичен, толкова затворен. Тежко бе да го слуша, но мъката й не можеше да се сравнява с неговата.

— Застрелян е три пъти в гърдите, но гилзите са четири. Едната е от „Модел 51“, вероятно същата като намерените досега. Другите са 45-калиброви. Изглежда, че е убит с тези куршуми. Намерих валтера, който носеше Сони. По крака му имаше полепнали парченца от жълта хартия и някакъв растителен материал. Остатъци от същото растение има и по земята.

— Какво е предположението ти, Сакс?

— Мисля, че Сони е забелязал Призрака на излизане от някой магазин, носел е нещо в жълт плик. Сони го е проследил. Арестувал го е в уличката и е взел пистолета му, 45-калибров. Предположил е, че това е единственото му оръжие. Сони се е успокоил и е наредил на Призрака да легне. Трафикантът обаче е извадил резервното си оръжие — „Модел 51“ — и е стрелял през плика; така частичките от хартията и растенията са полепнали по Сони. Не го е улучил и двамата са се вкопчили един в друг. Имало е борба. Призрака се е добрал до 45-калибровия пистолет и е застрелял Сони.

— Тъй като жълтата хартия и растителните остатъци са по краката на Сони, Призрака трябва да е държал резервното си оръжие в кобур на глезена и да е стрелял ниско. Барутните следи от 45-милиметровия трябва да са високо по тялото му.

— Така мисля и аз.

— И какъв извод можем да направим от този сценарий?

— Продавачът в магазина, от който е пазарувал Призрака, може да го познава и да има някаква представа къде живее.

— Искаш да проверим всички магазини в района, за да търсим кой използва жълти хартиени пликове, така ли?

— Не, това ще отнеме много време. Първо да разберем от какво растение са остатъците.

— Донеси ги, Сакс. Мел ще им направи хроматография.

— Не, имам по-добра идея. — Тя погледна тялото на Сони Ли, но бързо извърна очи. — Ще мина през апартамента на Джон Сун. Той би трябвало да каже веднага от какво са. Живее на няколко преки оттук.