Клариса

ДЕСЕТА ГЛАВА

Минаха много часове, преди Клариса да се успокои. Не знаеше колко време е седяла сама край реката. Може би имаше право да мрази Рейн, защото той беше от аристокрацията. Между тях бяха издигнати бариери, които никога нямаше да паднат. Всичко, в което вярваше той, според Клариса беше лъжливо и нереално. Тя беше израснала с музиката, но знаеше какво означава тежък физически труд. Тревогата за всекидневния хляб беше техен постоянен спътник. Колко зими бяха гладували и добре, че беше свещеникът, който им носеше храна. Рейн се оплакваше от яденето в лагера, но Клариса никога през живота си не беше получавала толкова много и разнообразна храна.

Когато Панел уби баща й, тя направи всичко, което беше по силите й, за да оцелее. Да оцелее! Тази дума беше непозната за Рейн и могъщите му братя. Война, отмъщение, чест, детските игри на взаимните отвличания — това беше светът на Рейн. Този свят беше затворен за нея.

— Ще позволиш ли да седна до теб? — попита Джослин. — Би ли желала да споделиш мислите си с мен?

Очите й овлажняха.

— Тъкмо си представях как Рейн оре земята. Ако трябваше да оре земята и да обира плодовете на труда си, нямаше да му остане време да мисли за отмъщение. Ако Чатауърт трябваше да кара плуга зад двойка волове, нямаше да му останат сили да отвлече сестрата на Рейн и да я изнасили.

— Не прави хората еднакви — засмя се Джослин. — Точно това иска и крал Хенри. Най-важната цел в живота му е да съсредоточи цялата власт в свои ръце и да не я дели с никого.

— И ти говориш като Рейн — прошепна обвинително тя. — А аз си мислех, че си на моя страна!

Джослин се облегна на скалата и се усмихна.

— Аз не съм на ничия страна. Познавам и двете гледни точки и не съм съгласен нито с бедността на нисшите съсловия, нито с разкоша на богаташите. Разбира се, има и хора, които живеят между двете крайности. Най-много би ми се искало да бъда богат търговец, да купувам и да продавам коприни и да ми порасне дебел корем.

— В Моретон също имаше богати търговци, но не ми изглеждаха щастливи. Постоянно се страхуваха да не загубят парите си.

— Също както Рейн се бои, че може да загуби честта си?

Клариса се усмихна, забелязала, че Джослин преследва определена цел.

— Какво искаше да ме поучиш?

— Че всички хора са различни и няма нито един, който е само зъл или добър. Ако искаш Рейн да проумее твоя начин на живот и мислене, имай търпение. С караници няма да постигнеш почти нищо.

Клариса избухна в смях.

— Значи според теб аз съм една сприхава дребосъчка, така ли? А може би и малко шумна?

Джослин отговори с преувеличен стон:

— Ти не можеш ли да проумееш, че си същия инат като него? И двамата сте убедени, че възгледите ви са единствено правилните.

Клариса го погледна замислено.

— Как мислиш, Джос, защо го обичам? Знам, тялото му е великолепно, но ти също си красив и силен. Защо обичам Рейн, когато знам, че тази любов е безнадеждна? В най-добрия случай мога да се надявам, че ще живея при семейството му като придворен музикант и ще пиша песнички за жена му и децата му.

— Кой знае какво ни кара да обичаме? — проговори Джос и погледът му се замъгли от тъга.

— Струва ми се, че познавам Рейн от самото си раждане. По пътя към кралската гора мислех само, че мразя благородниците с цялото си сърце, ала когато видях Рейн… — Тя се засмя невесело. — Положих много усилия да се преборя с чувствата си, но…

— Хайде да се връщаме. Сигурен съм, че Рейн има работа за нас и трябва да я свършим още днес. Освен това трябва да мислим, че в момента той има нужда от подкрепа, а не от упреци и обвинения.

— Ще се постарая — отговори тя и пое ръката, който той й подаде, за да й помогне да стане.

В сянката на дърветата стоеше една жена, за която никой не мислеше — Бланш. Лицето й беше разкривено от омраза. Когато видя как Джослин подаде ръка на Клариса, тя се изсмя злобно. През последните дни Рейн и пажът му се държаха като влюбена двойка. Сигурно вярваха, че стените на шатрата им осигуряват личен живот, но се лъжеха. И двамата говореха толкова високо, че гласовете им биха проникнали дори през крепостна стена. Хората в лагера се обзалагаха кой ще излезе победител от поредната караница и твърдяха, че момчето няма да падне по гръб. Те ръкопляскаха, когато Клариса заяви, че простият народ е твърде зает с работа, за да води разговори за чест и отмъщение.

Имаше обаче и неща, които никой в лагера не беше чул. Бланш знаеше за тях, защото допираше ухо до платнището на шатрата и подслушваше. Така тя узна, че Александър е бил обявен за вещица, защото някакъв мъж на име Панел поискал да го изнасили, че малкият паж обича Рейн, а в една тъмна нощ чу недвусмислените шумове на любовен акт.

Някога Бланш работеше в богатски дом — в замъка на Едмънд Чатауърт — и Джослин беше неин любовник. Днес обаче, когато Джос я погледнеше (а това се случваше твърде рядко), устата му се изкривяваше в грозна гримаса и очите му започваха да пламтят от омраза. И всичко това само заради онази мръсница Констанс! Тя й отне Джос и го направи нечувствителен към всички други жени. Джос, който цял ден пееше и се смееше, който отвеждаше в леглото си по три жени наведнъж и ги правеше щастливи, сега беше възприел поведение на целомъдрен свещеник и спазваше строго клетвата си. От внимателните очи на Бланш не убягна обаче и фактът, че в последно време младият музикант гледаше белязаната от дявола Розамунд с нежно любопитство.

А сега щеше да загуби и Рейн — грамадния, красивия, могъщия, богатия Рейн. И заради кого? Заради едно мършаво хлапе с плоски гърди и къса коса, което вероятно беше момиче. Ако аз облека мъжки дрехи, повтаряше си ожесточено Бланш, веднага ще познаят, че съм жена. А този Александър, или както и да му беше името, нямаше нито една закръгленост по тялото си. Лицето му беше като на елф. Защо Рейн се заплесна така по това хлапе? Малката не беше високопоставена дама, а произхождаше от същата класа като Бланш. Преди идването на Александър Бланш се грижеше за удобствата на лорд Рейн и един път дори сподели леглото му. Никога нямаше да забрави тази прекрасна нощ! Това нямаше да се повтори — ако не успееше по някакъв начин да се отърве от проклетия Александър.

На лицето й се изписа злобна решителност. Тя се врътна и се запъти обратно към лагера.

Минаха няколко седмици, изпълнени с непрестанните усилия на Клариса да удържа гнева и злобата на Рейн. Той гореше от желание да се изправи срещу Роджър Чатауърт в смъртоносен двубой. Всяка седмица между замъка на Аскот и кралската гора се разменяха по няколко писма. Клариса не преставаше да благодари на небето, че Рейн не може да чете, защото в края на писмата си Гевин винаги прибавяше по няколко реда и за нея. От своя страна, тя съобщаваше на Гевин, че гневът на брат му нараства с всеки ден, че той се упражнява до изнемога в бойното изкуство, че се подготвя ожесточено за двубоя с Роджър Чатауърт.

Гевин писа на Рейн, че Алисия е била намерена и че през август ще има дете. Писа му как най-младият им брат е побеснял при вестта за смъртта на сестра си, затова решили да го изпратят при роднини в един отдалечен замък с надеждата промяната да смекчи гнева му. Накрая Гевин заключваше недоволно, че сега пък добрият им чичо е побеснял от гняв, защото възпитаницата му се влюбила да уши в Майлс и се заклела да го следва до края на света.

— Що за човек е най-малкият ти брат? — попита любопитно Клариса.

— Жените го обичат — отговори кратко Рейн. Настроението му ставаше все по-мрачно. Дори когато се любеха, в жестовете му имаше отчаяние.

Другият брат, Стивън, писа от Шотландия. Писмото му развълнува Клариса, защото беше пълно с пренебрежителни оценки за англичаните и с оплаквания от лошата реколта.

— Шотландец ли е брат ти? — попита смаяно тя.

— Той се ожени за господарката на клана Макарън и прие името й.

— Сменил е доброто си английско име за варварско шотландско? — смая се още повече Клариса.

— Алисия може да накара и най-упорития мъж да се откаже от всичко заради нея — гласеше краткият отговор на Рейн. Клариса прехапа езика си, за да не изтърси някоя злобна забележка по адрес на богатите безделнички, които Рейн беше обичал досега. Веднъж обаче не успя да се удържи и думите й накараха Рейн да се усмихне.

— Не бива да говориш така за Джудит — укори я меко той и в гласа му имаше толкова копнеж, че Клариса настръхна от ревност. — Надали има човек, който работи колкото нея.

— Ти пак се правиш на рицар! — изфуча Клариса, която не можеше да повярва в чутото.

През април настана оживление. Докато траеше зимата, отлъчените почти не излизаха от колибите си и в лагера цареше мир, но когато дърветата напъпиха и през гората се понесе полъхът на пролетта, отношенията помежду им се влошиха. Но не се биеха открито, мъж срещу мъж, а коварно, като прилагаха най-различни хитрини и често се нападаха в гръб.

Рейн имаше стократно повече работа. Решителността му да запази реда в лагера не намаляваше, въпреки личните му грижи.

— Защо се измъчваш? — изкрещя гневно Клариса. — Те не струват и пукната пара. Защо си губиш времето с такива хора?

За първи път от много време насам Рейн се усмихна истински и показа трапчинките си.

— Искаш да кажеш, че хората от нисшите съсловия нямат чувство за чест и аз не съм в състояние да им го втълпя, нали? Само ние сме способни на това.

— Ние? — повтори изумено Клариса. — И мене ли причисляваш към прекрасните дами, облечени в кадифе и коприна? Обзалагам се, че мога да си служа с меча по-добре, отколкото твоята Джудит с иглата за шев.

Рейн избухна в луд смях и Клариса го погледна недоверчиво. Кое беше толкова весело?

— Разбира се, че ще спечелиш облога — отговори засмяно той. — А сега ела тук и ме целуни. Знам, че умееш да целуваш.

Тя се втурна към него и се сгуши на скута му.

— Наистина ли умея, Рейн? — попита сериозно тя. Опитваше се да живее ден за ден, но не можеше да не мисли за бъдещето. Какво ли щеше да стане, когато Рейн се оженеше за някоя високопоставена дама и я вземеше в замъка си?

— Защо се натъжи? — попита меко той и я погледна дълбоко в очите. — Толкова ли е трудно да се живее с човек като мен?

— Страх ме е, това е всичко. Няма да останем вечно в тази гора.

— Трябва да бъдем благодарни за онова, което имаме — отговори сърдито той. — Като си помисля как е западнал домът ми, и косата ми настръхва.

— Ако отидеш при краля… — започна предпазливо тя.

— Нека не се караме — прошепна до устата й той. — Възможно ли е да обичам една жена и да мразя ума й?

Преди Клариса да е успяла да отговори, той започна да я целува и тя забрави какво искаше да му каже. Прекрасно беше да усеща близостта на могъщото му тяло и да се самозабрави в прегръдките му. Двамата не се пазеха, защото знаеха, че в лагера няма тайни. Клариса продължаваше да ходи всеки ден на площадката за упражнения, но не си даваше много труд. Щом Рейн я погледнеше, тя се втурваше към него, готова да го последва и накрай света. Много обичаше да го предизвиква.

През тези дни Клариса оцени напълно свободата, която й даваха момчешките дрехи. Веднъж двамата отидоха на лов и навлязоха навътре в гората. По едно време й хрумна да се обърне на седлото и да разтвори панталона си. Отначало Рейн я погледна смаяно, но после се въодушеви от идеята й. Смъкна панталона си и я привлече в скута си.

Никой не беше очаквал, че в любовния акт ще се намеси и жребецът на Рейн. Той усети какво ставаше на гърба му и ноздрите му се издуха възбудено. Мирисът на любовното съединение го подлуди и той затанцува неспокойно, после се изправи на задните си крака. Рейн едва успя да го удържи. Клариса за малко не падна от седлото. Дойде мигът, когато Рейн изгуби контрол и над двамата. В мига на освобождаването му се изпразни и жребецът. Клариса извика изненадано. Никога не беше виждала такова грамадно нещо.

Рейн избухна в луд смях и тя го погледна обидено.

— Никога повече не прави такива лудории — заговори през смях той. — Само като си помисля, че си прекарала по-голямата част от живота си в църквата, а сега се възбуждаш дори когато седиш на гърба на коня… — Той вдигна високо вежди и я изгледа обвинително.

Клариса се нацупи и му обърна гръб. Настани се удобно на седлото и едва сега забеляза, че е загубила кърпата, с която увиваше слабините си. Рейн отново избухна в смях и се смя през цялото време, докато тя я търсеше в тревата.

Ала който се смее последен, се смее най-добре и това беше Клариса. С отворения си панталон тя представляваше много изкусителна гледка. Рейн забрави подигравките и се опита да я примами със сладки думи. С цялата гордост, която беше научила от него, тя му заповяда да падне на колене и да моли за благоволението й. Разбира се, не беше предвидила на каква височина ще се озове устата му, когато тя беше изправена, а той коленичил. Само след секунди тя беше тази, която молеше за милост.

След дълго, сладостно помирение Рейн извади препаската й от джоба на панталона си — тя беше там през цялото време, докато Клариса я търсеше в храсталаците. Вбесена, тя заблъска с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я зацелува, докато тя остана без дъх.

— Това беше предупреждение — обяви тържествено той. — От днес нататък ще знаеш кой е твоят господар. — Захапа нежно ушенцето й и продължи вече по-сериозно: — Време е да се връщаме в лагера. Разбира се, ако конят позволи да го възседнем. Имам чувството, че се пръска от ревност.

Клариса пламна от срам при тази шега и се опита да изрази възмущението си. Рейн я плесна приятелски по изпъкналото задниче и я вдигна на седлото. Метна се зад гърба й и избухна в смях, защото жребецът наостри уши и затанцува неспокойно.

— Мисля, че конят се гневи по-скоро на тежестта ти — промърмори под носа си Клариса.

— Ти никога не се оплакваш, че ти тежа. Защо мислиш, че той е недоволен?

Този път Клариса реши да си държи езика зад зъбите. Знаеше, че Рейн ще излезе победител.

Тя се залови за кръста му и отново се опита да не мисли за бъдещето, за времето, когато всеки щеше да заеме полагаемото му се място.

Щом слязоха пред шатрата си, чуха недоволни крясъци.

— Какво има пак? — попита гневно Рейн. — Кражба ли е станала или са се сбили?

Десетина мъже и жени се затичаха към шатрата, размахвайки гневно ръце.

— Настояваме да хванете крадеца — заяви нахално водачът им. — Някой непрекъснато отмъква вещите ни, макар че ги крием на тайни места.

Клариса забрави, че трябваше да се държи настрана.

— С какво право изискваш това от лорд Рейн? — попита гневно тя. — Откога лорд Рейн е твой защитник? Отдавна трябваше да си увиснал на бесилката!

— Александър — проговори предупредително Рейн и я стисна за рамото с такава сила, че тя едва не изпищя. — Уверени ли сте, че криете добре имуществото си?

— Разбира се — отговори сърдито мъжът и изгледа враждебно Клариса. — Някои от нас даже го заравят в земята. Джон беше скрил ножа си под възглавницата, а на сутринта вече го нямаше.

— Никой ли не е виждал крадеца? — попита все така спокойно Рейн. Бланш излезе напред с поклащащи се бедра.

— Крадецът е малък и съвсем лек, затова се измъква незабелязано — заяви тя и очите й се впиха в Клариса. Хората, които стояха зад нея, също загледаха подозрително дребното момче.

— Крадецът очевидно не изпитва страх — продължи бавно и отчетливо Бланш. — Вярва, че има кой да го закриля.

Без да съзнава какво прави, Клариса отстъпи назад и се скри зад широкия гръб на Рейн.

— Подозираш ли някого, Бланш? — попита спокойно Рейн. — Кажи името му.

— Не съм съвсем сигурна — отговори жената. Очевидно се наслаждаваше, че е в центъра на вниманието. — Но имам известни подозрения.

Клариса, която бързо възвърна куража си, понечи да се нахвърли върху нея, но Рейн я спря.

— Ние ще хванем крадеца — намеси се един от мъжете. — Обещавате ли, че ще го накажете?

Клариса беше толкова засегната от омразата, която пламтеше в очите на мъжа, че не разбра отговора на Рейн. Очевидно им бе обещал, че ще отсъди справедливо, защото множеството започна да се разотива.

— Те ме мразят — пошепна с болка Клариса, когато влязоха в шатрата. — Защо, за Бога?

— Ти ги мразиш, Клариса — отговори спокойно Рейн. — Те го усещат, макар да не им го казваш. Разбират, че се смяташ за нещо по-добро от тях.

Тя не беше подготвена за такъв отговор, макар че междувременно беше свикнала с откровеността на Рейн.

— Аз не ги мразя.

— Те са хора като теб и мен. Просто ти и аз сме имали късмета да се родим в по-добри семейства. Познаваш ли жената, която е без дясна ръка? Името й е Мод. Когато била на три години, баща й отсякъл ръката й, за да изкарва повече пари, когато проси. На десет години станала проститутка. Тези хора са станали крадци и убийци, защото не познават по-добър живот.

Клариса се отпусна тежко на най-близкото столче.

— През последните месеци не си говорил с мен за това. Защо мълча?

— Ти имаш право на свое мнение. Всеки от нас трябва да прави само онова, което според него е правилно.

— О, Рейн! — извика тя, скочи и се хвърли на шията му. — Ти си толкова добър, толкова благороден! Само ти ме разбираш. Ти обичаш всички, а аз не мога дори да ги погледна.

— Точно така, аз съм светец — съгласи се тържествено той. — И първото ми дело на светец е да заповядам на мършавото си ангелче да излъска бронята ми.

— Пак ли? О, Рейн, не бих ли могла в следващото писмо до брат ти да го помоля да ти изпрати истински паж?

— Я се хващай за работа, момче — нареди строго Рейн и я натовари с частите на бронята. Клариса се запъти към изхода, опитвайки се да запази равновесие под огромната тежест и той я изпрати с гореща целувка. — За да не ме забравиш — обясни той и я бутна навън.

На реката Клариса срещна Джослин, който се връщаше от лов с пет зайчета на рамо. Младият музикант прекарваше все повече време с Розамунд.

Клариса положи много усилия, за да забрави случилото се пред шатрата. Не можеше да повярва, че хората в лагера са взели на сериозно обвиненията на Бланш.

Минаха още два дни, през които не се случи нищо. На третия ден стана нова кражба и хората отново започнаха да я гледат подозрително. Бланш е, каза си Клариса. Тя краде, а обвинява мен!

Вечерта, когато седна край огъня, за да се нахрани, някой я блъсна в гърба и тя разсипа горещата заешка яхния върху ръката си. Случилото се може би беше случайност, но Клариса не можеше да бъде сигурна. Друг път чу двама мъже да разговарят на висок глас за хората, които си въобразяват, че стоят по-високо от другите.

На четвъртия ден, докато отиваше към площадката за упражнения, един меч я улучи уж случайно по рамото. Никой от присъстващите мъже не държеше меч в ръка и Рейн не можа да открие виновния. Затова наказа всички да се упражняват един час повече и Клариса улови гневните погледи на мъжете.

Щом се прибраха в шатрата, Рейн превърза мълчаливо раната й.

— Кажи нещо! — помоли тихо тя.

— Поведението им не ми харесва. Не искам да те наранят по-сериозно. Стой близо до мен. Никога не се отделяй за дълго.

Клариса кимна и извърна глава. Сигурно виновната беше тя. Отношението й към отлъчените беше не само враждебно, но и пренебрежително. Може би те заслужаваха повече внимание. Всъщност аз не знам нищо за хората, каза си с болка тя, защото досега се интересувах само от музиката си. В Моретон всички я обичаха, защото ги даряваше с музиката си, но никой не искаше повече. Клариса усещаше, че Бланш настройва хората в лагера срещу нея, но в същото време разбираше, че ако през последните месеци се беше държала към тях малко по-любезно, злобните забележки на Бланш нямаше да намерят толкова добър прием.

През следващите дни тя не се отдели от Рейн нито за миг. Отлъчените бяха намерили човек, когото да мразят, и сега й показваха злобата си при всеки удобен случай.

Към края на втория ден Клариса се намираше само на няколко метра от Рейн, когато един мъж се хвърли върху нея и започна да я претърсва. Преди Клариса да е успяла да изпищи, той нададе ликуващ вик и измъкна от джоба й нож, който й беше напълно непознат.

— Момчето е крадец! — изкрещя зарадвано мъжът. — Ето го доказателството!

Рейн се втурна към Клариса и я издърпа от ръцете на нападателя. Скри я зад гърба си и погледна изпитателно едрия мъж.

— Какво означава това? — попита спокойно той.

Мъжете се ухилиха злобно и ги заобиколиха от всички страни.

— Вашето надменно хлапе не може да оспори, че намерих ножа в джоба му — заговори тържествено мъжът, който я бе претърсил, и вдигна високо оръжието. — Погледнете! Отдавна го подозирах, но сега сме сигурни. — Той се наведе към Клариса и тя потръпна отвратено от лошия му дъх. — Сега вече няма да мръщиш нос пред обикновените хора, малкият.

Само след секунди мъжът се търкаляше в праха, улучен от тежкия юмрук на Рейн.

— Връщайте се на работа! — изрева заповеднически лордът. Ала множеството пред шатрата не се разпръсна, дори напротив — прииждаха все нови и нови хора.

— Момчето е крадец! — изкрещя някой. — Набийте го!

— Одерете му кожата от гърба, та да видим дали ще продължава да се прави на важно!

Клариса се скри зад широкия гръб на Рейн, трепереща от страх.

— Момчето не е крадец — отговори с ненарушимо спокойствие Рейн.

— Нали непрекъснато ни говорите за справедлива присъда? — попита ядно един мъж от най-задната редица. — Това момче ни краде, а вие отказвате да го накажете.

Рейн извади меча си и го насочи към тълпата.

— Разотивайте се! Момчето не е крадец. Кой от вас иска да загуби живота си заради една лъжа? Кой ще се осмели да излезе насреща ми?

— Тогава ние сами ще го накажем! — изкрещя някой и тълпата започна да се разпръсва.