Клариса

ОСМА ГЛАВА

Когато Клариса се събуди, шатрата беше обляна от ранното утринно слънце, а кожата на Рейн, която се допираше до голото й тяло, беше по-гореща, отколкото през нощта. Той се движеше неспокойно насън, не усещаше присъствието й, а по едно време се претърколи върху нея и едва не я затисна под тежестта си. Клариса събра всичките си сили, за да се измъкне изпод тялото му, стана от леглото и бързо се облече. Тъй като бяха захвърлени в един ъгъл, дрехите й не бяха успели да изсъхнат. Много й се искаше да се откаже от панталона и да облече рокля, да захвърли завинаги този маскарад. Мъжките дрехи и мъжкият начин на живот й даваха много свобода, но ако беше момче, никога нямаше да преживее нощ като тази.

Едва успя да закопчее жакета, когато някой отметна платнището. Влезе Джослин, следван от Розамунд.

— Как е той? — попита загрижено Джос и я погледна втренчено.

Преди Клариса да е успяла да каже нещо, Розамунд отговори:

— Има треска. Трябва да свалим температурата. Донеси студена вода, а аз ще взема билките си.

Клариса грабна една кофа и хукна към реката.

Следващите три дни бяха мъчение за нея. Двете с Розамунд работеха без прекъсване, за да свалят температурата. Огромното тяло на Рейн трябваше да бъде покрито цялото с билкови компреси, освен това двете непрекъснато наливаха в устата му разни горчиви отвари. Тази процедура беше придружена от страшни проклятия, които Клариса крещеше в ухото му. Розамунд се кискаше, а от време на време и почервеняваше, когато пажът наричаше господаря си безполезен просяк или надут, самомнителен паун. През останалото време Клариса му пееше песни, свиреше на лютнята и изобщо правеше всичко, за да го успокои, защото той се мяташе неспокойно насам-натам и заплашваше да скочи от леглото и да изпотроши всичко.

Докато Рейн гореше в треска, Джослин се опитваше да запази реда в лагера на отлъчените и продължаваше всекидневните упражнения с оръжие, заповядани от Рейн. Опитваше се да им намира и друга работа, защото знаеше, че ако им доскучее, главорезите ще започнат да се избиват помежду си.

— Тези хора не струват и пукната пара — проговори уморено той и седна на пода пред леглото на Рейн. — Защо той се чувства задължен да отговаря за тях? — Той пое с благодарност чинията с топло заешко рагу, която му поднесе Розамунд.

— Рейн уважава всички хора — отговори Розамунд и сведе глава. — Той твърдо вярва, че всички заслужаваме да бъдем спасени.

— Ние? — погледна я въпросително Клариса, която не се отделяше от главата на Рейн. Вече втора нощ спеше на столчето, сложила глава на възглавницата му. — Аз не се поставям на едно стъпало с убийците и крадците.

— А ти, Роуз? — попита меко Джослин. — Какво си сторила ти?

Розамунд не отговори, но когато Джослин обърна глава, го погледна по начин, който накара Клариса да задиша тежко и бързо да заличи шума със смутено покашляне. Розамунд беше влюбена в Джослин. Клариса погледна момъка, после отмести очи към Розамунд и се опита да сравни необикновената им красота. Двамата бяха много подходящи един за друг! Тя знаеше защо Розамунд е дошла да живее в горския лагер — защото хората вярваха, че е белязана от дявола. Но какво търсеше тук Джос?

На следващото утро Клариса се събуди много рано и откри, че най-лошото е минало. Рейн спеше, сложил глава на голата й ръка, и тя усети, че сънят му е много по-спокоен. Приведе се над него и видя как очите му се отвориха, как се огледа в шатрата и накрая прикова поглед в лицето й. Сърцето й заби силно и бузите й пламнаха. Как ли щеше да й припомни любовната нощ?

Само след секунди Рейн отмести очи и тя не разбра дали той помнеше нещо.

— Колко време бях болен?

— Три дни — отговори тя с глас, който идваше от запушено гърло.

— Успяхте ли да запазите реда в лагера? Или онези започнаха да се бият помежду си?

— Те… те са добре. Джослин обикаляше лагера с изваден меч и пазеше мира.

Рейн не каза нищо повече и Клариса изпухтя недоволно. Крайно време беше да заговори за тях двамата, за споделената страст.

Вместо това мъжът се опита да се изправи и Клариса се втурна да му помогне. Той я блъсна настрана, сякаш й се сърдеше за помощта, хвърли завивката, разкъса превръзката на бедрото си и погледна равнодушно раната.

— Заздравява — проговори колебливо Клариса. — Розамунд каза, че раната не е страшна, само треската. Треперехме за живота ви.

Рейн се обърна към нея и я погледна със студени, корави очи. Клариса беше готова да се закълне, че в гърдите му бушуваше гняв.

— Донеси ми нещо за ядене. Мога да изям цял вол. Трябва да си възвърна силите. — Клариса не се помръдна. — Проклятие! — изрева Рейн и стените на шатрата затрепериха. Това избухване отне и последните му сили и ръката му попипа несигурно челото. — Подчинявай се — прибави по-тихо той и се отпусна на възглавницата.

Клариса грабна кофите за вода и се запъти към изхода.

— Донеси ми и горещо вино, момче! — извика подире й, Рейн.

— Момче! — въздъхна Клариса, когато излезе пред шатрата. — Момче!

— Александър? — повика я Джос. — Рейн ли крещеше така?

Тя кимна потиснато.

— Какво ти става? Защо Рейн вдигна такъв шум?

— Откъде да знам защо реве този див вол? — попита раздразнено тя. — Нима едно същество от простия народ може да знае какво става в главата на мъж, който е личен приятел с краля!

Джослин избухна в луд смях и се отдалечи, като си подсвиркваше една не особено прилична песен. Това я ядоса още повече.

— Проклети мъже! — изруга тя и отиде да налее вода от реката. Пусна кофата толкова дълбоко, че загреба пясък и камъни и трябваше да повтори процедурата. После коленичи на брега и от очите й закапаха сълзи. — Момче! — прошепна сърдито тя и се загледа в мътната вода. Толкова малко ли означаваше за него, та той не си спомняше дори че бяха прекарали чудна нощ заедно?

Сигурно му трябват няколко часа, за да си спомни, каза си с надежда тя и се запъти обратно към лагера. Отби се само при Бланш, за да й поръча ядене.

— Вече знам — отговори безсрамно жената. — Той ме повика в шатрата си и трябва да призная, че Рейн Аскот не е загубил нито частица от силата си. — Тя каза тези думи толкова високо, че да ги чуе половината лагер. После демонстративно закопча корсажа на мръсната си риза. — Вече му занесох храна. Много храна.

Клариса вирна брадичка и се върна в шатрата с пълната кофа.

— Защо се забави толкова? — попита с пълна уста Рейн. Тя се обърна и го изгледа унищожително.

— Имам си и друга работа, освен да се грижа за вашето ядене — изфуча разярено тя. — Както виждам, онази уличница ви е снабдила с всичко необходимо.

— Точно така — съгласи се добродушно той и захапа жадно парчето месо, което стискаше в ръка. — Мисля, че трябва да подкастря малко високомерието ти. Жената си е жена, крехка, безпомощна, нежна, същество, което трябва да бъде обичано и пазено, все едно на какво обществено стъпало стои. Ако се отнасям с уличницата като с дама, тя става дама, а дамата лесно може да падне до положението на уличница. Всичко зависи от мъжа. Запомни това, момче. Ще мине доста време, докато станеш мъж, но когато се стигне дотам…

— Когато се стигне дотам, няма да приемам съветите ви — отговори разгорещено тя и отново се обърна към изхода. Направи път на Джослин, който тъкмо влизаше, и го удостои с унищожителен поглед.

Джос я погледна изненадано, после отмести очи към Рейн. Настани се удобно на столчето до леглото и вдигна лютнята, която Клариса беше захвърлила на пода. Взе няколко акорда, без да откъсва очи от Рейн, който мълчаливо продължаваше да яде.

— Откога знаете? — попита най-после той.

Рейн прекъсна яденето само за миг и това беше единственото доказателство, че е разбрал за какво става дума.

— Всъщност само от няколко часа — отговори спокойно той. — А ти кога узна?

— Още от първата ни среща — отговори Джос и избухна в смях, като забеляза слисаното лице на Рейн. — Учудих се, че никой не го забеляза. За мен тя беше малко момиче, облякло дрехите на брат си. Когато я нарекохте момче, не можах да повярвам на ушите си.

— По дяволите! — изсъска ядно Рейн. — Защо не ми каза веднага? — Той се усмихна и показа трапчинките си. — Преди няколко дни й поръчах да ми напише едно писмо и тогава за малко не я целунах. След това бях като болен.

— Но вие я изтормозихте — отвърна укорително Джос. — Давахте й много повече работа, отколкото на мъжете. Знаехте ли какво правите?

— Сигурно съм го правил с намерението да променя фигурата й — отговори през смях Рейн. — Краката й ме възхитиха още първия път.

— И каква ще правите сега с нея?

Рейн отмести таблата, облегна се на възглавниците и се почувства слаб и уморен.

— Знаеш ли каква част от историята й е вярна? Какво е сторил Панел?

— Обвинил я е в кражба, обявил я е за вещица и е обещал добра награда за главата й.

Рейн вдигна високо едната си вежда. Чувстваше се ужасно глупаво. Как не беше забелязал нещата, които ставаха под носа му?

— Я си представи как ще реагират отрепките в лагера, като видят сред себе си младо момиче! А когато узнаят, че за главата му се дава награда…

Джос не отговори. Само сведе глава.

— Мисля, че е най-добре да си остане момче — проговори замислено Рейн. — Аз ще я пазя. Колкото по-малко хора знаят коя е в действителност, толкова по-добре.

— Мисля, че е редно да й кажете, че сте узнали истината…

— Ами! — изрева ядно Рейн. — Нека малката страда, както страдах аз. Непрекъснато ми показваше нахалното си дупе, а тази сутрин, като се сетих как ме правеше на глупак, едва не й извих врата. Не, ще я оставя малко да се помъчи, както се измъчвах аз. Тя си мисли, че не помня… — Той млъкна и бързо изгледа Джос отстрана. — Тя си мисли, че още не знам каква е в действителност, и аз нямам намерение да я разубеждавам, поне засега.

Джослин стана и го погледна право в очите.

— Нали няма да бъдете много груб с нея? Ако не се лъжа, тя е влюбена във вас.

Рейн се ухили чак до ушите.

— Добре де, добре. Няма да я тормозя много. Само ще я полекувам със собственото й лекарство.

След час, когато Клариса се върна в шатрата с гордо вирната брадичка, Рейн и Джос играеха на зарове и се правеха на много заинтересовани.

— Александър — проговори Рейн, без да вдига глава от заровете, — направи ли упражненията си днес? Или искаш малкото мускули, с които се сдоби през последните дни, да изчезнат?

— Упражнения! — изфуча сърдито Клариса, но бързо се успокои. — По причини, които вече не разбирам, бях толкова разтревожен за вас, че нито за миг не помислих за разкрасяването на слабото си тяло.

Рейн я погледна със смесица от обида и болка.

— Александър, защо ми говориш така? Наистина ли ти е неприятно, че оживях? Върви си, Джос, много съм уморен, за да продължа играта. Може би ще отида да си взема малко вино — разбира се, ако имам достатъчно сили — заключи той и се отпусна на възглавницата с добре изиграно изтощение.

Джос се закашля силно, за да скрие смеха си, прибра заровете в джоба си, извъртя очи към Рейн и излезе от шатрата.

Клариса се опита да остане недостъпна, но като видя свития под завивката Рейн, толкова бледен и безпомощен, въздъхна и се предаде.

— Аз ще ви донеса вино — промърмори тя. Когато му подаде чашата, ръката му трепереше толкова силно, че тя трябваше да сложи ръка на рамото му, да го подкрепи и да поднесе чашата към устните му. Дишането й се ускори и тя потръпна с цялото си тяло.

— Изглеждаш уморен — заговори съчувствено Рейн. — Откога не си се къпал? Момчетата на твоята възраст са невероятно мръсни. Е, нищо. — Той се отпусна назад и се усмихна. — Един ден, когато намериш подходящата жена, ще я глезиш. Разказвал ли съм ти за турнира, който се състоя в околностите на Париж? Там срещнах три жени, които…

— Не! — прекъсна го сърдито Клариса. Рейн отвори очи и я погледне невинно. — Не искам да слушам мръсните ви истории.

— Пажът трябва да умее да си служи с оръжие, но това не е всичко. Когато например свириш на лютнята, мелодиите и текстовете ти са по-подходящи за жена. Дамата иска мъж, който е силен, самоуверен, твърд, а не гукащо момче, което пее като момиче.

— Гукащо момче! — повтори невярващо Клариса. Това беше смъртна обида. Тя може би не беше красива, но не позволяваше никой да се меси в музиката й. — И какво знаете вие за жените? — изфуча тя. — Сигурно също толкова малко, колкото за музиката. Вие сте един… един…

— Какъв съм? — попита заинтересовано Рейн и се опря на лакти. — Красив? Силен? Или похотлив? — допълни той и се ухили безсрамно.

— Вие сте суетен! — изкрещя разярено тя.

— О, ако фигурата ти отговаряше на този дълбок и силен глас, щеше да бъдеш чудесен паж. Опитвал ли си се някога да разрушаваш стени с крясъка си? Защо не измислиш някоя мелодия, с която да поведеш бойните жребци на вражеската армия към блатото и да ги удавиш заедно с рицарите!

— Престанете! Не искам да ви слушам! — изкрещя разярено тя. — Мразя ви! Вие сте само едно грамадно, тъпо, слабоумно чудовище с благороден произход.

Тя се обърна и закрачи към изхода, но Рейн я задържа със спокойния си, свикнал да заповядва глас.

— Повикай Розамунд, ако обичаш. Не се чувствам добре.

Клариса направи крачка към него, но бързо се овладя и излезе навън. Около шатрата се бяха събрали десетина души, които очевидно бяха чули караницата им. Тя се опита да се изолира от тях, да не забелязва как се побутваха и се смееха. Отиде на площадката за упражнения и прекара цели три часа в стрелба с лък. Накрая, когато усети, че не може повече, се изкъпа в студената река, изми косата си, нахрани се и най-после се върна в шатрата.

Беше тъмно и тъй като не се чуваше никакъв шум, Клариса предположи, че Рейн е заспал. Ако имах малко повече кураж, каза си отчаяно тя, сега щях да напусна лагера и да не се върна никога повече. Защо беше толкова глупава да повярва, че този владетел на обезправени ще се заинтересува от нея? Без съмнение, той беше свикнал да има постоянно жена в леглото си и изобщо не забелязваше разликите. Какво означаваше една повече или по-малко? Ако тя му разкриеше истината, той щеше да я приеме като последното си завоевание и да й се изсмее или да я причисли към постоянните си метреси. Един ден сигурно щеше да я замени отново с Бланш, за да задоволи животинската си страст.

— Александър? — попита сънено Рейн. — Дълго те нямаше. Нахрани ли се?

— Изядох цяла кофа — отговори грубо тя. — Нали искате да порасна и да стана голям като коня ви.

— Александър, не искам да ми се сърдиш. Ела, седни при мен и ми изпей нещо.

— Не знам песен, която да ви хареса.

— Аз въпреки това ще слушам — отговори мъжът и гласът му беше толкова уморен, че Клариса веднага се предаде. Взе лютнята и запя тихичко.

— Джудит ще те хареса — промърмори в полусън Рейн.

— Джудит! Красивата съпруга на брат ви? Защо смятате, че една лейди като нея ще се заинтересува от… сина на един най-обикновен адвокат? — За малко да каже „дъщеря“.

— Музиката ти ще й хареса — обясни тихо той и Клариса продължи да свири на лютнята.

Когато беше сигурна, че Рейн е заспал, тя остави инструмента, отиде при него, коленичи до леглото и го загледа втренчено. Дали искаше да се увери, че е жив и оздравява?

След малко въздъхна тежко и се изправи. Настани се на сламеника си и стисна здраво зъби, за да не се разплаче.

На следващата сутрин Рейн настоя да отиде на площадката за упражнения. Нито Клариса, нито Джослин успяха да го разубедят, колкото и да му втълпяваха, че е по-добре да почива още един ден. Докато вървеше редом с него, Клариса не откъсваше поглед от капчиците пот по челото му и сърцето й замираше от тревога. Очите му бяха мътни, ходенето го изморяваше ужасно.

— И какво ще спечелим всички ние, ако умрете? — попита горчиво тя.

— Ако умра, ти ще отидеш при семейството ми и ще ги уведомиш за смъртта ми — отговори сериозно той и Клариса потрепери. — Обещаваш ли ми? — попита той и показа трапчинката си. Тя разбра, че се е пошегувал, и гневът й избухна с пълна сила.

— Ако умрете, ще натоваря грамадната ви мърша на гърба на коня ви и ще я отнеса на благородното ви семейство. Само че няма да коленича край снахите ви, за да ви оплаквам.

— Ще има и други жени, освен снахите ми, които ще съжаляват за смъртта ми. Разказах ли ти вече за камериерката на Джудит? Никога в живота си не съм срещал толкова мило и услужливо дете като Джоан.

Клариса му обърна гръб и се нацупи. Рейн й отговори с гръмък смях.

След като направи няколко упражнения, Клариса се върна в шатрата, за да донесе на Рейн една чаша от билковата отвара на Розамунд. Завари Бланш да се рови в дрехите на лорда.

— Какво правиш тук? — изкрещя сърдито Клариса и жената се сви под гръмкия й глас.

— Аз… събирах дрехи за пране — отговори уплашено тя. Погледът й блуждаеше.

Клариса избухна в подигравателен смях.

— Откога знаеш какво значи сапун? — Тя се втурна към Бланш и я сграбчи за рамото. — Кажи ми истината! Знаеш, че наказанието за кражба е изгонване от лагера.

— Ако знаеш колко ми се иска да се махна оттук! — изхленчи жално Бланш. — Нищо не ме задържа повече в тази проклета гора. Пусни ме веднага!

Тя се дръпна с все сила, но Клариса й зашлеви силен шамар. Бланш полетя през шатрата и удари гърба си в един от стълбовете.

— Ще ми платиш за това! — изсъска вбесено жената. — Ще има да съжаляваш, че ми отне лорд Рейн.

— Аз? — попита гордо Клариса, без да си прави труд да се прикрива. — Какво означава, че съм ти отнел Рейн?

— Много добре знаеш, че той престана да ме вика в леглото си! Откакто си има момче…

— Внимавай какво говориш! — изрече предупредително Клариса. — Струва ми се, че трябва да се пазиш по-скоро от моя гняв. Какво търсеше в шатрата на лорд Рейн?

Бланш вирна брадичка и не отговори.

— Тогава ще се наложи да те обадя на Рейн — заключи твърдо Клариса и се обърна към изхода.

— Не! — извика Бланш и очите й се напълниха със сълзи. — Нямам при кого да отида. Моля те, не ме издавай! Няма да крада. Никога не съм го правила.

— Добре. Няма да кажа на Рейн, но при едно условие.

— Какво искаш от мен? — попита уплашено Бланш.

— Разкажи ми истината за Джослин.

— Джослин? — повтори Бланш, сякаш никога не беше чувала това име.

Клариса я изгледа унищожително.

— Рейн скоро ще изпрати някого да ме търси и ако дотогава не ми кажеш каквото искам да знам, ще го уведомя, че си крадла.

Бланш я погледна с омраза и веднага започна да разказва:

— Джослин ходеше да пее в господарските домове и всички високопоставени дами го харесваха. Не само заради музиката, а най-вече защото той… — Тя млъкна за малко. — Той се не уморяваше никога. — В гласа й имаше копнеж и Клариса разбра, че тя говори от собствен опит. — Един ден дойде в замъка на лорд Чатауърт по заповед на лейди Лилиан.

При името Чатауърт Клариса вдигна изненадано глава. Чатауърт беше човекът, който държеше в плен сестрата и снахата на Аскот.

— Лейди Лилиан е зла жена — продължи горчиво Бланш. — Обаче съпругът й, лорд Едмънд, беше самият дявол. Той се забавляваше, като пребиваше жените от бой и ги караше да страдат, за да ги вземе насила. Имаше една жена, името й беше Констанс. Един ден той я преби от бой и помисли, че е умряла. Даде тялото й на Джос, за да го хвърли в реката.

— Какво стана по-нататък? — попита напрегнато Клариса. — Разказвай по-бързо!

— Жената не беше мъртва и Джос я скри в плевнята. Грижеше се за нея, лекуваше я и в крайна сметка се влюби в нея.

— Нима това е необичайно за мъж с… талантите на Джослин?

Бланш я погледна страхливо, закърши ръце и запристъпва от крак на крак.

— Мисля, че преди Констанс той не е обичал никоя друга жена. Когато лорд Едмънд откри, че момичето е още живо, отиде да си го вземе и хвърли Джослин в дупката. А момичето… тази Констанс…

— Какво стана с нея? — попита нетърпеливо Клариса.

— Тя реши, че Джос няма да оживее, и си преряза вените.

Клариса се прекръсти и отправи кратка молитва към Бога. Самоубийството беше голям грях!

— Все пак Джос е успял да избяга от затвора си и да дойде в гората — заключи успокоено тя.

— Първо обаче уби лорд Едмънд — допълни беззвучно Бланш, мина покрай Клариса и избяга навън.

— Джослин е убил лорд! — прошепна слисано Клариса. Без съмнение, за главата му беше обявена огромна награда. Нищо чудно, че не желаеше да има нищо общо с жените от лагера. Клариса знаеше много добре какво значеше да обичаш един човек и да го загубиш.

— Какво правиш тук? — попита зад гърба й Рейн. — Измъкна се от площадката преди повече от час, а сега те намирам тук да безделничиш.

— Веднага ще се захвана за работа — отговори покорно тя и се обърна към изхода. Мъжът улови ръката й, но веднага я пусна.

— Какво ти е? Нещо лошо ли си узнал?

— Нищо, което би ви заинтересувало — отговори хапливо тя и излезе навън.

Останалият ден мина в мисли за Джослин. Музикантът беше мил, дружелюбен, чувствителен мъж и заслужаваше да бъде обичан. Клариса си пожела да се беше влюбила в него, а не в Рейн, така всичко щеше да бъде много по-просто. Един ден, вероятно скоро, Рейн щеше да напусне тази гора и да се върне при богатото си семейство. Тогава тя щеше да остане съвсем сама.

Докато вдигаше и спускаше меча, тя улови някакво движение в края на площадката. В сянката на дърветата стоеше Розамунд и се взираше напрегнато към биещите се мъже. Клариса проследи посоката на погледа й и разбра, че Розамунд гледа само Джослин и в очите й гори страст. Тази жена го желаеше с цялата пламенност на сърцето си. За първи път Розамунд беше вдигнала глава, за първи път в поведението й нямаше покорство и смирение. За първи път не молеше за извинение, че изобщо се е родила.

— Александър, какво правиш! — извика ядосано Рейн. — Днес само се мотаеш.

Клариса въздъхна тежко и се съсредоточи в упражнението.

Прибраха се в шатрата по тъмно и Рейн веднага се хвърли на леглото, за да си почине. Беше много изтощен от загубата на кръв и се възстановяваше бавно. Клариса остана навън, за да се охлади, и изяде голяма купа с фасул. Джослин седеше до нея и двамата разговаряха приятелски.

— Ризата ти е скъсана — отбеляза укорно Клариса. — Някой трябва да ти я зашие.

Жените, които ги наблюдаваха отдалече, веднага наскачаха и се втурнаха да предлагат услугите си.

— Няма нужда — промърмори Джос, без да вдигне глава от чинията си. — Скъсаното не ме интересува.

— Дай ризата на жените, какво чакаш! — изфуча сърдито Клариса. — Аз ще ида да ти донеса някоя от ризите на Рейн. Той има колкото искаш, освен това държат топло.

Макар и неохотно, Джос свали ризата си. Клариса влезе бързо в шатрата, хвърли поглед към Рейн, който спеше дълбоко, грабна една риза и отново излезе навън. Спря за малко, за да види как Джослин, огрян от пламъците на огъня, стои полугол пред жените, а те го поглъщат с жадни погледи. Този момък беше наистина красив и ставаше още по-интересен с меланхоличното си лице. Розамунд стоеше настрана и също не откъсваше поглед от него, ала Джос не погледна нито една жена.

Клариса отиде до огъня, даде ризата на Джос и си наля чаша горещо ябълково вино. Започна да духа и разклаща чашата, за да изстине виното по-бързо.

Изведнъж извън кръга, осветен от огъня, настана някаква бъркотия и всички извърнаха глави нататък.

По-късно Клариса така и не можа да си припомни дали е планирала предварително онова, което направи. Никой не гледаше към нея. Тя стоеше зад гърба на Джослин и държеше в ръка канчето с горещо вино. Единствената й мисъл беше, че музикантът трябва да отиде при Розамунд, ако бъде ранен. Без да съзнава какво прави, тя изсипа горещото вино върху лакътя му.

Джос извика задавено и Клариса веднага съжали за постъпката си. Младежът отскочи настрана и ризата на Рейн падна на земята.

— Господи, Джос, какво направих! — прошепна ужасено тя. — Не исках да те нараня!

— Повикайте Розамунд! — обади се развълнуван женски глас.

Само след няколко секунди лечителката се озова в центъра на кръга, сложи хладните си пръсти върху ръката на Джослин и го поведе към колибата си.

Клариса не усещаше, че очите й са пълни със сълзи и цялата трепери. Как можа да направи това! Всичко беше станало толкова бързо, че тя просто нямаше време да помисли. Една огромна ръка я улови за тила и тя не посмя да се помръдне.

— Сега ще дойдеш с мен на реката. Ако откажеш, ще те нашибам с камшик — заговори властно Рейн. Гласът му се давеше от гняв.

Думите на Рейн я накараха да се опомни. Дали беше видял ужасното й дело? Защо искаше да я набие? Тя преглътна и го последва в тъмната гора. Заслужаваше си наказанието. Нямаше право да ранява приятеля си.