Клуб „Анонимни ергени“

Глава седма

Но Джо вече не беше там. Все пак при чакането има известни граници дори и за най-влюбените мъже. И Джо накрая бе принуден да признае, че това е поредната подигравка на Съдбата и да напусне бдението.

Чувствата на един пламенен младеж, който е поканил любимото момиче на обяд и е чакал цяла вечност, лишен от удоволствието на нейната компания, обезателно са объркани и разнопосочни, точно каквито бяха и чувствата на Джо. Като цяло преобладаваше озадачението. Сали му се стори толкова приятелски настроена, толкова нетърпелива да задълбочат познанството… Струваше му се невероятно да е размислила и решила, че не трябва да има нищо общо с него. Но явно точно това бе станало и му оставаше единствено да приеме положението, да я изхвърли, ако е възможно, от съзнанието си и да се съсредоточи върху този Луелин, който според Джери Никълс изпитваше остра нужда от услугите му. В този момент Джо Пикъринг тъкмо стоеше на прага на „Енистън гардънс“ и очакваше отговор на позвъняването.

Вратата се отвори и разкри висок слаб мъж, който от глава до пети приличаше на камериер.

Джо каза, че е дошъл да се види с господин Луелин.

— Влизай направо. Той е вътре — изграчи слабундрестият.

— Може би ще ме заведеш — предположи Джо.

— Не и аз. Дотука бях — призна едва ли не радостно камериерът.

— Напускаш ли?

— Съвсем точно, напускам. Мога да изтърпя забележките. Не възразявам срещу избухванията. Но да хвърлят овесена каша върху ми, това няма да допусна.

И като каза това, високият слаб мъж отмина.

Последните думи накараха Джо да се почувства несигурен относно начина си на действие. Думите на събеседника му бяха кратки и сбити, но все пак достатъчни, за да удостоверят без всякакво съмнение, че зад вратата, която бе посочил с палец, се спотайва същество твърде странно за бъдещ работодател.

Джо изпита неприятното чувство, че се е изправил пред ситуация, за която не е подготвен: като някакъв нервозен рицар от двора на крал Артур, който се е нагърбил да участва в двубой с огнедишащ дракон, а е забравил да си вземе вълшебната сабя. Годините се изтърколиха назад и той се видя отново единадесетгодишно хлапе, чакащо пред кабинета на директора на началното училище, тъй като последният е обявил, че желае да говори с Пикъринг след утринната молитва.

Ако кажем, че Джо стоеше на място, като че беше пуснал корени, ще се изразим съвсем точно. И той можеше да си остане така неопределено дълго време, ако вратата, за която намекна онзи, който не обичал да го замерят с овесена каша, не се бе отворила с трясък, приведена в действие от един набит едър индивид на средна възраст с голо теме и очи като прожектори.

— Махай се — ревна страховитото видение. — Не желая.

Джо, макар и с разтреперани колена, успя да каже:

— Моля?

— Каквото и да продаваш. Ако правиш абонамент за списания, за да си изкараш колежа, не ми пука, дори и ако никога не прекрачиш проклетия му праг. За какъв дявол те е пуснал Бошър. Я изчакай там, ще му се обадя да дойде и да те изхвърли. Къде, да пукне дано, е Бошър?

— Излезе.

— Излезе?

— Изпари се яко дим.

— Искаш да кажеш напусна?

— Точно това каза, че възнамерява да направи. Носеше куфар.

Новината не натъжи здравеняка.

— Е, както дошъл, така си и отишъл.

— Той ми отвори — продължи Джо, — и даже не си направи труда да извести за мен, толкова бързаше да си обере крушите. Доколкото разбрах, имали сте някакво пререкание.

— Загори ми закуската и аз го замерих с нея — съобщи господин Луелин и вирна брадичката си.

— А, ясно защо беше толкова ядосан. Много хора не обичат да ги замерят с овесена каша. И аз съм между тях.

— А кой си ти?

— Казвам се Джоузеф Пикъринг. Вие трябва сте господин Луелин. Изпращат ме от „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“. Казаха, че искате да ме видите. Което — заключи Джо — правите в момента.

Якият домакин претърпя пълна промяна. Мълниите в очите му изчезнаха, той сграбчи ръката на Джо и я разтърси.

— А ето кой си бил. Радвам се да се запознаем, Пикъринг.

— Много мило от ваша страна — запелтечи Джо.

— Харесва ми как изглеждаш. Създаваш впечатлението точно на улегналия здравомислещ човек, от когото се нуждая — продължи все в същия дух Луелин.

— Това е добре.

— От добре по-добре. Сядай, а аз ще ти напълня чашата.

Почти развеселен, Джо прие поканата. Треперенето, което го бе обхванало в началото на разговора, се изпари така, както гореспоменатият Бошър. Сега се виждаше, че господин Луелин е просто един от ония сладури, които лесно избухват, но тези им настроения, благодарение на това, че сърцата им са на правилното си място, са само гръм и трясък без последствия. Беше срещал тоя тип хора и преди и добре ги познаваше. Вдигат олелия до небесата и човек трябва само да си кротува, докато им мине. Колкото до замерянето с овесена каша, това беше само поза, на която можеш лесно да погледнеш отвисоко, ако имаш широки възгледи. Джо предвкусваше идеални взаимоотношения с бъдещия си работодател.

В този момент младежът забеляза, че въпросният бъдещ работодател го оглежда подозрително.

— Хей! — рече господин Луелин.

— Да?

— Виждал съм те някъде.

— Така ли?

— Къде беше вечерта на петнадесети октомври? — запрати въпроса си господин Луелин към Джо и се взря в него.

Джо трепна. Това бе вечерта, за която не искаше да си спомня, вечерта, когато комедията му „Братовчедката Анджела“ се прости със сцената.

— Бях в театър „Регал“ — призна Джо.

— Отпред?

— Говорех си с портиера.

— Така си и мислех — възбудено продължи господин Луелин. — Ти си онзи, който ме изрита навън, когато исках да светна портиера по тиквата. Сгащи ме изотзад и ме изтика на улицата.

Това беше жесток удар за Джо и ако не седеше, сигурно щеше да му се завие свят. Сладките мечти за топло местенце като дясна ръка на господин Луелин, който няма да може да направи и крачка без неговия съвет и ще му снася царска заплата всеки петък, се спукаха с глухо бълбукане. Джо беше интелигентно момче и знаеше, че на този свят един млад мъж може да избира между два начина на поведение в отношенията си с по-възрастен господин, към чието покровителство се домогва. Може така да му влезе под кожата, че да се превърне в пръв довереник или пък да го докопа за гащите и да го изхвърли през входа за артистите. Но двете едновременно не ставаха.

За своя изненада, обаче, видя само благосклонност в погледа на събеседника си. Ако и това не се казва поглед на доволен баща към обичния му син, каза си Джо, то аз нищо не разбирам от доволни бащи, съзерцаващи обичните си синове.

— Пикъринг — каза накрая господин Луелин, — едва ли знаеш каква изключителна услуга ми направи, действайки по този начин. Сценарият ти беше направо върховен.

Макар че стоеше върху доста несигурна почва относно същността на въпроса, на Джо му се стори, че това, което трябва да направи, е да се нахили скромно, но удовлетворено, като че ли е щастлив, че е бил полезен на господин Луелин и е сторил онова, което всеки на негово място би сторил. Така и направи, а господин Луелин продължи:

— На това критиците викат съвпадение: да се окажеш на точното място в точния момент. Не че давам и пет пари за критиците. Те всички тръбяха, че „Две сърца в Мозамбик“ е пълен провал, а той ми спечелила двадесет милиона. Я кажи, как се озова пред входа за артистите онази вечер?

— Това беше последното представление на пиесата ми. Взимах си довиждане с хората.

— Ти си я написал?

— Да.

— Гледах я три пъти. Стори ми се доста остроумна.

Вълна от обич към този проницателен мъж заля Джо. Леката симпатия, която изпитваше към него още от началото на разговора, се разгоря в наситено чувство. Всеки, който твърди, че „Братовчедката Анджела“ е остроумна, е сродна душа, помисли си Джо.

— А така ли — светна той.

— Ако се пипне малко, може да стане добър филм. Не казвам велик, не казвам даже и голям, но добър. Вярно, пропадна, но набито око като моето може да види възможностите и в най-големия провал. Трябва да поговорим за това по-късно. Междувременно ще ти кажа в какво се състоеше невероятната ти услуга.

— Да, кажете ми.

Господин Луелин се замисли за момент.

— Основното нещо, което трябва да си набиеш в главата — започна той, след като подреди мислите си, — е че аз съм мъж, пред когото жените трудно устояват.

Джо вметна тактично, че това съвсем не го учудва. Още от момента, в който са се срещнали, уточни той, го е забелязал.

— Има нещо властно у вас. Като у Наполеон.

— Той властен ли е бил?

— О, много властен.

— Е, така стоят нещата при мен, откакто се помня. Единственото изключение беше една даскалка, която ухажвах на младини, когато бях в Уелс. Тя отказа да се ожени за мен, докато не изуча от кора до кора, както се изразяваше тя, английската литература. Шекспир, разбираш ли, и всичките там.

— Учителките имат навика да смесват работата с любовта — съгласи се Джо.

— Да, умните мъже ги отбягват. Но като изключим нея, резултатите ми са твърде добри. Знаеш ли колко пъти съм се женил?

— Не бих могъл.

— Пет.

— Това се казва постижение.

— Забележително постижение. Имам злощастния навик да правя предложения. Винаги идва моментът, когато не знам какво друго да кажа, за да не спре разговорът, освен да предложа брак.

— Което, разбира се, те чакат като топъл хляб.

— Естествено.

— Разбирам затруднението ви.

— Въпросът е как да спра да правя предложения.

— Ето това наистина може да се нарече същността на проблема.

— И тук идва твоята роля.

— Не разбирам — учуди се Джо и внимателно погледна събеседника си.

— Ще разбереш. Когато тръгвах от Холивуд, моят адвокат дойде да ме изпрати. Той беше до мен по време на всичките ми пет развода и се безпокоеше, че всеки момент може да се наложи да присъства и на шести. Каза ми нещо, което не знаех преди, а то е, че принадлежал към някаква малка група, именуваща се „Анонимни ергени“, по аналогия с „Анонимни алкохолици“. Не знам дали схващаш.

— Да, схващам. Когато някой член на Анонимните алкохолици почувства желание да гаврътне нещо, той събира останалите и те го вразумяват.

— Именно. А когато член на Анонимните ергени почувства желание да направи предложение за брак, той събира останалите и те му наливат ум в главата.

— Умно — загря най-накрая Джо.

— Много умно. Но точно тук идва затруднението.

— Съжалявам да чуя това. И какво е то?

— Аз съм в Англия, а тук няма клон на Анонимните ергени. Така че моят приятел ме посъветва да се обърна към адвокатската кантора, която ми препоръча, и да им възложа да ми намерят някой разумен, улегнал индивид, който ще играе ролята на Анонимните ергени. Все още ли схващаш?

— Ясно като бял ден. Показвате признаци, че се каните да направите предложение за женитба и този разумен улегнал индивид ви казва да не се правите на магаре.

— Точно така. Несъмнено той трябва да постави нещата даже по-остро и да продължи да действа, докато не види, че съм се убедил и опасността е отминала.

— А той ще познае по това, че властният ви поглед се е укротил.

— Правилно. Трябваше да се сетя, че ти си човекът, който ми трябва, по сръчността, с която реагира онази вечер в театъра. Чу, че портиерът казва, че чакам госпожица Далримпъл и с бързата си интуиция разбра, че се каня да я заведа на вечеря. Знаел си колко опасно може да се окаже това, затова ме изрита навън. Валеше и си предвидил, че ще се пльосна в някоя локва. Така и стана. Наквасих се до кости. Само спрях да изпратя на госпожица Далримпъл телеграма, че съм заминал по работа, и веднага се прибрах на топло в леглото.

— Добре сте се измъкнал.

— Да, и изцяло благодарение на теб. Ти си всички анонимни ергени накуп. Познаваш госпожица Далримпъл и си се ужасил при мисълта, че мога да я взема за жена.

— Никой няма да вземе госпожица Далримпъл за жена, освен през трупа ми.

— Съвсем уместно. Пикъринг, нает си и ще встъпиш в длъжност незабавно. Местиш се при мен, разбира се. Ще говорим за заплатата по-късно, но те уверявам, че е значителна. Ако не беше ти, сега щях да съм сгоден, а тъкмо се отървах от Грейс. Грейс — припомни си господин Луелин — беше най-голямата ми издънка от всички съпруги, макар някои да казват, че Бернадин Фриганза й диша почти във врата. Когато се оженихме, я наричаха Императрицата на бурите, и вярвай ми, прякора си беше заслужен. Само в един филм — „Страст в Париж“, смени трима директори на продукция, двама помощник-директори и един сценарист, докато си уталожи страстите.

— Звучи ми нещо като Вира Далримпъл — вметна Джо.

— И ти ме спаси. Как да ти се отблагодаря, Пикъринг? Какво казва Шекспир за приятеля в нужда?

— Навярно нещо хубаво.

— Би трябвало да знам. Когато бях под влиянието на оная даскалка, поглъщах Шекспир, докато ми изхвръкнат очите, макар че повечето време не разбирах за какво става дума. Този тип има доста странен начин на изразяване. Вземи например онова… О, господи? — възкликна сепнато господин Луелин.

— Какво има?

— Тъкмо си спомних, че в телеграмата каня госпожица Далримпъл на обяд днес в ресторанта на „Бариболт“.

Силна болка разтърси Джо — като че ли някакъв невидим звяр го бе ухапал на деликатно място. Думата „Бариболт“ не можеше да бъде изречена в негово присъствие, без да вземе своите жертви.

— Но всичко е наред — живна изведнаж господин Луелин. — Така приключвам начисто целия злополучен епизод. Една жена ще прости на мъж, че я е изпързалял веднъж, но не и в два последователни дни. Ще се ядоса като баба Яга и ще ме захвърли като дрипа. Както Шекспир би се изразил — завършек от сърце бленуван. Крайно задоволително. Абсолютно задоволително.

Задоволството му подразни Джо. Той се зае да изтрие тази глуповата усмивка от лицето му.

— Откога познавате госпожица Далримпъл? — попита той.

— Две-три седмици. Защо?

— Защото май имате погрешна представа за тази личност. Изглежда си мислите, че тя ще приеме изчезването ви от живота й просто ей така. Ще пророни някоя и друга тиха сълза и ще се примири, а? Но не ви ли дойде наум възможността да довтаса тук и да ви погне с чадъра си? Тя може и да не е момичето на моите мечти, но е една здрава и добре сложена жена, напълно способно да ви изпотроши кокалите преди да успеете да кажете „Здрасти, хубав ден, а?“. Не е зле да обърнете внимание на този вариант.

Ако Джо беше очаквал с тези си слова да накара кръвта на господин Луелин да смръзне в жилите му, а очите му да изскочат от орбитите си, както би се изразила някогашната му изгора, то той би останал разочарован. Господин Луелин остана спокоен, даже безгрижен.

— Естествено — отвърна самодоволно той, — че не съм пренебрегнал тази възможност. Но когато ме опознаеш, Пикъринг, ще разбереш, че имам всички качества на велик генерал. Гледам напред и чертая плановете си. Разработвам стратегията си внимателно. Виждаш ли тази врата? Джо виждаше вратата.

— Ако госпожица Далримпъл случайно се отбие, аз ще се шмугна през нея и ще те оставя да се разправяш с дамата. И нека да ти кажа, Пикъринг, че я оставям в ръцете ти с абсолютната увереност, че ще съумееш да я изтриеш от списъка на посетителите ми. А-а — обърна се господин Луелин, като чу дрънченето на звънеца, — това може да е, а може и да не е птичката, която имаме предвид, но добрият генерал никога не рискува, тъй че, довиждане, засега.

И той изчезна зад вратата като гмуркащ се паток, докато Джо се зае да изпълни инструкциите му с усещането на млад укротител на лъвове на прага на лъвската клетка, който е стигнал едва до урок трети от курса за укротители. Отношенията му с госпожица Далримпъл никога не са били сърдечни, а той имаше всички основания да смята, че сега тя ще бъде по-малко сърдечно настроена от всеки друг път.

Джо нямаше защо да се коси. На прага стоеше не Вира Далримпъл, а Сали Фич.

Сали беше съвестно момиче в своята работа, така както Дафни Долби — в нейната. Беше обещала на редакторката си, че днес ще интервюира Айвър Луелин и фактът, че е получила двадесет и пет хиляди лири, в никакъв случай не я бе възпрял.