Клуб „Анонимни ергени“

1

Господин Траут имаше здравословния навик да взима по една бърза разходка след обяд, когато времето е хубаво. Това регулираше кръвообращението му и придаваше лека руменина на бузите му. Тъй като денят след посещението при господин Луелин бе доста приятен, той тръгна по „Парк Лейн“ и вече беше стигнал до покрайнините на Фаунтън Корт, когато забеляза, че към него се приближава младият Пикъринг.

Поздрави го най-сърдечно и отношението му бе толкова топло и бащинско, че Джо, на който гемиите му бяха потънали, отхвърли поне пет процента от унинието, което го бе обгърнало като мантия. На веселото: „А, господин Пикъринг“ той отвърна с едно: „О, здравейте, господин Траут“, което, макар и в много отношения да приличаше на глас от гроба, каквито често се срещат в разказите на Едгар Алан По, все пак бе достатъчно сърдечно.

— Прекрасен следобед — продължи господин Траут. Тази среща не му създаваше никакво неудобство. Членовете на Анонимните ергени никога не се чувстваха неловко, когато срещаха тези, чиито брачни планове са провалили. За него Джо беше само поредният пациент, който спешно се нуждаеше от лечение и то му бе дадено. Неговите угризения за това, че му е дал пургатив, не бяха по-големи от тези на един лекар, предписал на инвалид лекарство, което едва не му е струвало живота, но го е излекувало.

— Радвам се да те видя жив и здрав, господин Пикъринг — каза той. — Вчера получи нещо като пристъп. Това ме разтревожи. Разтревожи и двама ни. И какво правиш по тия места?

Ако господин Траут не беше толкова мил и сърдечен, Джо би запазил личните си дела за себе си, но в това състояние на духа всеки мил и сърдечно настроен човек би извикал доверието му с лекотата на илюзионист, който вади от цилиндъра си заек или знамената на всички нации. Той каза на господин Траут, че е бил на посещение у едно момиче, а господин Траут отвърна неодобрително „О-о?“, с което искаше да каже, че не това е начина един млад човек да прахосва времето си, наместо да прочете една хубава книга. Тия приказки за посещения у момичета го разтревожиха. Изглежда вчерашното му лечение не е било толкова ефикасно, колкото предполагаше.

— Младата дама, за която говореше снощи?

— Да.

— Надявам се, че си я заварил в добро здраве — процеди заядливо господин Траут.

Джо извика рязко като някой страдащ дух, на чийто болен пръст е стъпил хипопотам. Иронията на въпроса бе засегнала оголения му нерв.

— Не съм я заварил изобщо — викна той. — Тя отказа да ме види.

— Така ли? И защо?

— Спомняте ли си — трябваше да я заведа на вечеря снощи?

— А, да. Подстрига си косата.

— И бях на маникюр.

— И после получи оня пристъп. Разбирам. Тя е отишла в ресторанта, а тебе те е нямало.

— Именно. Кой знае какво си е помислила за мен. Исках да я видя и да й обясня. Отидох на адреса, който ми беше дала, но там ми казаха, че се е преместила във „Фаунтън Корт“ или дявол знае къде. Тъкмо бях там.

— И тя не иска да те види?

— Да. Изпрати да ми го предадат.

— Е, значи си се отървал, младежо — каза господин Траут и продължи обичайната си реч с обиграна лекота, която годините в Анонимните ергени му бяха дали. Той никога не трябваше да се замисля и да подбира думи, когато разкриваше недостатъците на брака. Звуците се лееха от устата му, като че някой беше натиснал копче. Същото ставаше и с Фред Басет, Джони Рънсибъл, Дж. Д. Фланъри и всички останали стълбове на тази достопочтена общност. Както Дж. Д. Фланъри веднъж се бе изразил, те просто изглеждаха вдъхновени.

— Да, Пикъринг, добре си се отървал. Направо си си спасил кожата. Замислял ли си се някога какво означава бракът? Нямам предвид отвратителната процедура на службата с разните му там епископи, свещеници, шафери и потопа от роднини, които си се мъчил да отбягваш от години. Имам предвид това, което идва после. И като казвам това, не говоря за речта, която си длъжен да изрецитираш на сватбената закуска. И тя, и службата са само временни мъки и един корав мъж може да събере сили при мисълта, че скоро ще свършат. Но какво става, когато откриеш, че си свързан доживот с някого, който слиза за закуска, слага си ръцете на очите ти и казва: „Познай кой е“? От това, което казваше за трапчинката на лявата й буза, разбирам, че не й липсва физическо обаяние, но може ли да кара кола? Някой трябва да излиза с колата и да пазарува, докато ти играеш голф. Някой трябва да може да сменя спуканите гуми. А също и писмата. Каква гаранция имаш, че тя ще се грижи за семейната кореспонденция, особено за коледните картички? Както толкова други млади мъже — продължи господин Траут, — ти си си позволил да се хванеш в капана на едно хубавичко личице, без да се запиташ дали човекът, за когото ще се жениш, може да попълни данъчната ти декларация и в състояние ли си да разчиташ на него да рине снега, докато ти си се сгушил пред камината с някой детективски роман. Да — заключи господин Траут разпалено, — ти си късметлия. Ако тя отказва, както спомена, да те вижда и да говори с теб, ти трябва да танцуваш от радост и да се поздравиш с…

— Господи! — изрева Джо.

Това, което предизвика възклицанието му, беше минаващото такси, в което седеше едно изключително привлекателно момиче с красиви очи и трапчинка на лявата буза — с други думи, Сали на път за Вали Фийлдс, за да подслади живота на госпожица Джейн Прийстли, някогашната й бавачка. От Лондон до Вали Фийлдс пътят беше около десет километра и до днес тя го изминаваше с влак от гара Виктория. Но когато едно момиче съвсем скоро ще притежава двадесет и пет хиляди лири на банковата си сметка, то можеше и да си позволи известна екстравагантност.

Това обяснява наетото возило. А фактът, че като измина известно разстояние, то бе задържано в уличното задръстване, обяснява защо Джо, след първоначалното вцепенение успя да скочи в друго наемно возило и да изреве в ушите на шофьора думите, познати на всички почитатели на истинското четиво:

— Следвай тази кола!

Шофьорът беше набит мъжага с мустаци като на морж, който като чу инструкциите, пожела да ги изясни докрай без да остави и най-малката възможност за грешка. Той рече:

— Коя кола?

— Онази там.

— Коя там?

— Черната.

— Това е такси.

— Добре, следвай го.

Това забавяне бе дало възможност на господин Траут да се присъедини към Джо в таксито, което той и стори с най-голяма готовност. Колкото и да бе красноречив до този момент, все още имаше много мъдрости, които можеше да сподели, и беше решен да не лиши Джо от тях. Но първо трябваше да се постави един въпрос.

— Къде отиваме? — гласеше въпросът.

Това бе първият намек, че Джо се е сдобил със спътник. Духът му бе толкова превъзбуден, че не бе успял да забележи до себе си човешкия силует. Откритието не го зарадва, но той бе младеж, който при всякакви обстоятелства бе любезен с по-възрастните.

— Не знам — отвърна Джо.

Господин Траут го изгледа порицателно. Може дори и да е цъкнал с език, но и да го е сторил, грохотът на лондонското движение бе погълнал звука.

— Не е ли това въпрос — попита той, — по който трябва да се вземе някакво решение преди да се започне едно пътуване?

Джо видя, че трябва да обясни. Вече не питаеше толкова нежни чувства към господин Траут както преди няколко минути, когато още не беше скочил непоканен в таксито, но реши, че му е писано да споделя с него.

— Момичето, за което говорихме — отвърна той. — Тя е в таксито отпред.

И отново Траут се отзова на известието с поглед, пълен с укор. Беше благодарен на подтика си да тръгне с Джо.

— И ти смяташ да я последваш и да настояваш за разговор?

— Именно.

Господин Траут беше шокиран и огорчен. Макар да не бе суетен човек, знаеше, че колегите му в Анонимните ергени гледат на него като на деец от висока класа що се отнася до представяне на аргументи срещу брака. Фред Басит често го казваше. А също и Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри. Затова беше истинско оскърбление да открие, че речовитостта му не е имала никакъв ефект. Този увлечен млад човек явно си беше толкова загубен, колкото и преди да изрече първата дума и да глътне божествения пургатив.

— Не ти ли направи впечатление моето предупреждение? — попита без да се мъчи да прикрие враждебността в гласа си той. — Усилията ми са били напразни, а?

— Кои? — попита Джо.

— Говорих ти надълго за неприятностите при впускане в брачна авантюра.

— О, така ли?

— Така.

— Съжалявам. Не съм чул.

— О?

— Мислех си за нещо друго.

— О?

— Нали знаеш как е, когато си мислиш за нещо друго?

— Да — отвърна господин Траут с леден глас.

Беше дълбоко обиден. Нямаше навика да общува с глухи пепелянки. Дори и Отис Бюстридж, макар и накрая да стана агресивен, беше слушал. За секунда адвокатът в него реши да се оттегли от случая и да остави Джо да тръгне по наклонената плоскост по начина, популяризиран от Гадаринските свине. Остави заблудения глупак да си счупи главата, така си помисли той. Но тогава непримиримият дух, вдъхновяващ всички членове на Анонимните ергени, взе връх. Като че ли чуваше Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри как го подтикват да опита още веднъж.

— Мога ли да подновя изложението си? — започна той. — Спрях се накратко върху по-очебийните доводи срещу брака и по-късно ще се върна отново към тях, но сега искам да подчертая това, което наричам семейната угроза на материалното състояние. Повечето момичета имат семейства и защо обектът на твоето обожание да прави изключение? Силно се съмнявам, че си дарил любовта си на сираче без братя и чичовци. Като говориш с такъв ентусиазъм за трапчинката на лявата й буза, замислял ли си се, че според статистиката осемдесет и седем цяло и шест десети от момичетата с трапчинки имат също и братя, които вечно са без работа и трябва да бъдат издържани? А ако не са братя, са чичовци. Ако погледнеш нещата отблизо, практически във всеки дом ще намериш по някой чичо Джордж или чичо Уили, който обича уискито и не обича работата и чиито разноски младият съпруг е принуден да поеме. В болшинството от случаите мъжът, който си е позволил да бъде впримчен в брак, не толкова се установява с момичето, което обича, колкото основава почивен дом за безработните.

Той спря за секунда и Джо проговори.

— Къде, за бога, отива тя? — попита, като още веднъж доказа ясно, че не е следвал изложението на спътника си с нужното внимание.

През последните двадесет минути те бяха минали през Клафъм и Хърн Хил и вече навлизаха в приятен горист оазис, а именно Вали Фийлдс, където някогашната бавачка на Сали се бе оттеглила, за да прекара заника на своя живот. Тя живееше с трите си котки в къща близнак на „Бърбидж Роуд“ със звучното име „Лаврите“ и когато не посрещаше Сали, прекарваше времето си в четене на Стария завет, от който можеше свободно да цитира, или в измисляне на начини как да дразни съседката си. Кучето на последната, наречено кой знае защо Пърси, имаше навика да преследва котките й, а това предизвикваше страстното й негодувание. За жалост резултатът бе една от онези вражди, които не липсват и в такива райски кътчета като Вали Фийлдс.

Таксито на Сали бе по-бързо от онова, което съдбата отреди на Джо, и въпреки усилията на моржа тя вече беше затворила вратата на „Лаврите“ зад себе си, когато Джо навлезе в уличката. Щом возилото спря, той изскочи навън, втурна се през малката градинка и позвъни на звънеца. Вратата се отвори и се показа госпожица Прийстли.

Ако Джо не бе обхванат от треска, той би примижал от страх при вида й. Като толкова много други английски бавачки, наемани заради умението им да поддържат дисциплина, а не заради физическия им чар, нейният вид можеше да уплаши и мечка. Много висока, много слаба и много костелива около очите, тя определено приличаше на лейди Макбет плюс лек намек за ония зловещи икономки, които изобилстват по страниците на готическите романи.

Макар че тя извика у Джо спомена за някогашната му бавачка, която често го пошляпваше с опакото на четката за коса, той я погледна в очите без да трепне. Имаше прекалено много грижи, за да си позволи да бъде смутен от стари спомени.

— Добър ден — поздрави той.

Госпожица Прийстли нямаше коментар.

— Мога ли да вляза?

— Моля?

— Имате ли нещо против да вляза за момент?

— Защо?

— Трябва спешно да видя момичето, което пристигна току-що.

Тук късметът му изневери. Бавачката на Сали би могла да бъде и една блага душа, готова от сърце на направи всичко по силите си, за да помогне на влюбения до уши младеж. Но не би. У госпожица Джейн Прийстли Джо намери пълната противоположност на гореописания възхитителен екземпляр. Отличителният белег на бавачката бе дълбоко недоверие във всички мъже. Тя подозираше мотивите им и ги гледаше накриво. Ако звъняха на звънеца й и търсеха млади момичета, то тя знаеше какво преследват. Погледът й, и без друго остър като бръснач, стана още по-изпитателен.

— Какво искаш от нея? Да пукна, ако е нещо добро. Знам ги тия като тебе. Обикаляте и си търсите жертва.

Тормозите невинните момичета. Дрънкате им, че ще ги покриете със скъпоценни камъни. Разкай се, грешнико — госпожица Прийстли се настрои библейски, — защото е близо царството небесно. Въздръж се от плътската похот, която воюва с душата, или ще те стигне ръката на Господ.

И като изрече това, тя се прибра вътре, като тръшна вратата, а Джо тръгна залитайки към таксито.

Господин Траут стоеше до него. Беше жаден като камила в пустиня за подробностите. Твърде далеч, за да чуе диалога, все пак той успя без затруднение да схване общия дух на сцената, която току-що видя.

— Не иска да говори с теб?

— Не. Качвай се. Отиваме си вкъщи.

— Ти отивай — каза господин Траут. — Харесва ми това място. Мисля да се поразходя малко и да се върна с влака.

2

Като заяви, че харесвал Вали Фийлдс, господин Траут беше казал самата истина. Харесваше улиците с дървета отстрани, китните полянки и най-вече цветята, опасващи тези полянки. Смята се, че във Вали Фийлдс годишно се сеят повече семена, купуват се повече торове и в жалейните колонки се записват повече листни въшки, отколкото във всеки друг квартал на Лондон. По тази причина цветният парад там през летните месеци винаги е забележителен.

Но когато господин Траут каза на Джо, че само възнамерява да се поразходи наоколо и да се наслади на прелестите на това горско кътче, той чисто и просто го заблуди. Намерението му беше, като остане сам, да иде до „Лаврите“ и да се срещне със Сали. Членовете на Анонимните ергени винаги искат да са наясно кога даден случай може да бъде изпратен в архива и адвокатът бе решил да разбере дали фактът, че Сали отбягва Джо се дължи на временен каприз, който може да се уреди с няколко целувки и един шоколад от страна на последния, или е признак, че тя го е отхвърлила завинаги. Но ако господин Траут сложеше ръка на сърцето си, трябваше да признае, че го човъркаше и онова, което често наричат чисто любопитство. Искаше да види как изглежда момичето, което така бе завъртяло главата на бедния Джо.

Тъй че в момента, когато таксито се скри от погледа му, той забърза към външната врата и натисна звънеца.

Появи се госпожица Прийстли, триумфираща след победата си над Джо. Застана на вратата и го загледа с хладната пресметливост, с която шампионът изучава противника си на боксовия ринг. За пръв път имаше възможност да види господин Траут отблизо и в цял ръст, но вече беше решила, че той с нищо не я привлича.

Без да знае, че любезността няма да го отведе доникъде, господин Траут реши да се подмаже. Като пусна една вежлива усмивка, която премина през госпожица Прийстли като кинжал, той изгука:

— Добър ден, мадам.

Госпожица Прийстли не го удостои с отговор.

— Бих ли могъл да поговоря с младата дама, която пристигна току-що?

Не би могъл да зададе по-злополучен въпрос. За секунда, докато проговори, домакинята на „Лаврите“ го бе взела за един от ония досадници от потребителските организации, които непрекъснато изпращат свои представители да я питат какъв сапун използва и какъв е седмичният й бюджет, но безсрамното му запитване разкри далеч по-подъл образ — а именно, един развратник, при това по-отвратителен от първия поради годините си.

— Не, не би могъл — каза тя яростно. — И трябва да се засрамиш от себе си. На твоите години. Достатъчно си дърт, за да й бъдеш баща.

Вежливата усмивка на господин Траут се изпари, като че забърсана от лицето му с гъба.

— Грешно сте ме разбрали, мадам — побърза да каже той, — просто искам да…

— Е, няма да стане.

— Но, мадам…

— Махни се от мен, сатана.

Много мъже на този етап биха решили, че разговорът се е закучил и че няма да може да се намери формула, приемлива и за двете страни, но господин Траут беше замесен от по-кораво тесто. Опитът му през годините го бе научил, че всички хора, включително и жените, си имат своя цена. Банкнота от една лира, определи той, би била тази на госпожица Прийстли. Той посегна към портфейла си, извади я и я набута в ръката й.

— Може би това ще ви накара да изслушате по-любезно молбата ми — намигна той лукаво, всъщност почти дяволито, като пусна още една от ония любезни усмивки, които, както видяхме, й се бяха отразили толкова зле.

Госпожица Прийстли погледна безмълвно гнусната вещ. Когато жена с високи принципи е отгледала една девойка и я е превела през бурите и катаклизмите на детството, а някой поиска да му я продаде за злато, емоциите й не могат да се опишат лесно. На първо място сред тези на госпожица Прийстли бе жестокото съжаление, че е излязла без чадъра си, защото би я успокоило малко, ако можеше да цапардоса този зализан донжуан по главата. Лишена от тази линия на действие, всичко, което й оставаше, бе да захвърли подкупа далеч от себе си, като че бе змия и да се прибере.

Банкнота от една лира има много достойнства — твърде разнообразни, за да се спираме на всички сега, но има и един недостатък — от нея не става добър снаряд. Тази, която бе запратена към господин Траут, се люшна отпуснато в краката му и когато той се наведе, за да си я прибере, внезапен полъх я вдигна и сякаш й даде криле на гълъб. Банкнотата подскачаше в една посока, после танцуваше в друга. Като че ли й бе вдъхнато празнично настроение и репетираше преди да излезе на голямата сцена. Тя не би могла да бъде по-щастлива, дори и ако й бяха казали, че е избрана за солистка.

Господин Траут не й отстъпваше по пъргавина. Той не бе от онези, които се разделят лесно с каквото и да било под формата на капитал. Веднъж бе прекарал половин час на лакти и колене, опитвайки се да измъкне един долар, който се беше търкулнал под някакъв скрин. Сегашният случай възбуди ловеца у него. Той искаше тази банкнота и бе решен да си я вземе. Накъдето и да се отправеше лудетината, той вървеше по петите й и когато накрая прелетя над оградата в съседната градина, му се стори съвсем естествено да я последва. Знаеше, че може да бъде обвинен по закона за нарушение на неприкосновеността на частната собственост, но кръвта му кипеше и не му пукаше.

Ветрецът бе спрял и плячката лежеше неподвижна на малката тревиста площ пред вратата. Лесен трофей, който направо му се буташе в ръцете. Малко задъхан, но развълнуван от очертаващия се щастлив завършек, той се втурна натам с блестящи очи и протегнати ръце. В този момент някакъв странен звук изотзад като от гърло, което си прави гаргара, го накара да се обърне. Със свито сърце осъзна, че се е озовал в компанията на едно куче.

Господин Траут замръзна, а по кръвоносните му съдове пропълзя неочакван хлад. Никога не се бе чувствал добре в присъствие на кучета, а това бе особено страховит екземпляр — от ония зверове, които обикалят из ъглите и лаят през крайчеца на устата си, куче, което няма как да не е познато на полицията. Господин Траут го гледаше тревожно, а кучето на свой ред наблюдаваше господин Траут с нескрито подозрение.

Името му беше Пърси, споменато и по-рано във връзка с навика му да преследва котките на госпожица Прийстли. Но песът не беше тесен специалист и не се ограничаваше само в този отрасъл. На пощальоните им щръкваха косите, щом го видеха, представителите на потребителските организации реагираха по подобен начин. Мотото на това животно беше: „Ако шава, ухапи го“ и за беда точно в този момент господин Траут шавна. Като изостави по-мъдрата стратегия да стои неподвижен с надеждата, че ще го объркат с цветен храст, той протегна трепереща ръка — действие, за неразумността на което най-добрият му приятел веднага би го предупредил, и изхъхри:

— Добро куче. Добро момче. Добро приятелче.

Най-страшните опасения на Пърси се потвърдиха. Най-неочаквано бе заподозрян, че е изправен срещу звено на организираната престъпност. И колко прав, помисли си той, е бил, когато застана пред този нарушител. Паниката беше лишила гласа на господин Траут от обичайната му вежливост. Неговото „Добро куче“ прозвуча като закана за непосредствени враждебни действия, също както и „Доброто му момче“, а да не говорим за „Доброто му приятелче“. У Пърси не остана никакво съмнение, че се е натъкнал на далеч по-зловещ тип от който и да е пощаджия или представител на потребителска организация. Това постави господин Траут като обществена заплаха по-високо дори и от трите котки на госпожица Прийстли, макар да бяха три зловредни изчадия от доста горен ранг.

И се задейства светкавично, защото споделяше мнението на Наполеон за атаката от отбранителни позиции. Без да чака господин Траут да започне да го обстрелва с бомби, от които джобовете му несъмнено се пръскаха, той захапа протегнатата ръка с цялата настървеност, която му се намираше, а господин Траут произведе рев, който можеше да се сравни с този на дузина котки, настъпени едновременно от дузина мъжки крака, обути в дузина подковани обуща. В резултат Пърси така се стресна, че си плю на петите и изчезна със скорост около осемдесет километра в час, докато някаква жена излизаше от къщата, очевидно търсеща обяснение.

Това бе госпожа Амилия Бингъм, вдовицата, която обитаваше къщата близнак, съседна на тази на госпожица Прийстли и трите й котки. Господин Траут, който я видя смътно през мъглата от сълзите, причинени от бързите действия на Пърси, не би могъл да я обрисува подробно, но забеляза, че изглежда досущ като това, което обикновено се нарича миловидна жена. Леката тенденция към напълняване едва ли щеше да й позволи някога да стане Мис „Великобритания“ или Мис „Лондон“, или Мис „Съседни квартали“, или дори мис „Вали Фийлдс“, но несъмнено тя беше миловидна жена. От нея се излъчваше атмосфера на уют. Веднъж, в една дъждовна и студена нощ господин Траут се беше изгубил по време на излет и след часове блуждаене попадна на кръчма, чиито прозорци блещукаха през мъглата и обещаваха топлина и утеха. Първият му поглед към госпожа Амилия Бингъм го изпълни със същите чувства, изпитани тогава.

При нормални обстоятелства тя се усмихваше широко, но сега на лицето й нямаше усмивка. Знаейки, че Пърси не е вързан и чувайки този ужасен рев, тя се страхуваше от най-лошото.

— О, боже. Наранен ли сте? — изхлипа тя и се затича към господин Траут, който изпълняваше пируети като балерина, притиснал ръка към устата си.

— Мадам — изрече господин Траут, като отпуши устата си за момент. — Да, наранен съм.

— Пърси ли ви ухапа?

— Ако Пърси е името на този пес-убиец, да, ухапа ме — изхлипа господин Траут.

— Сигурно си е помислил, че сте пощальонът.

— Ако не може да направи разлика между мен и някакъв си носач на писма — отвърна господин Траут, който можеше да бъде и много саркастичен, когато го предизвикат, — трябва да отиде на консултация при очен лекар.

В този момент Амилия Бингъм предложи да влязат в къщата, за да превърже раната му и той я последва. Още бе под въздействието на справедливия гняв, който обладава мъжете, ухапани от кучета, на които не са направили нищо, освен да ги нарекат „добри момчета“ и „добри приятелчета“, но постепенно ядът му даде път на по-топли чувства. Невъзможно беше да не се усетиш успокоен от компанията на тази жена. Много скоро се завърза изключително приятелски разговор. Амилия Бингъм рече, че Пърси е голям немирник, а господин Траут отвърна, че вече е имал възможност да си състави същото мнение.

— Ти си американец, нали? — попита Амилия Бингъм. — Така си и помислих, когато употреби „носач на писма“ вместо пощальон. Кажи ми, ако боли — допълни, имайки предвид йода, с който в момента мажеше ръката му.

Господин Траут, който напълно бе възстановил доброто си настроение, я увери, че нищо му няма. Не пропусна също да й направи комплимент за умението, с което слага превръзката, а тя отвърна, че има богат опит.

— Да не би да превързваш често разносвачи?

— А не, не толкова често, защото Пърси обикновено им къса панталоните. Имах предвид болницата. Аз съм медицинска сестра.

— А това обяснява всичко — кимна господин Траут и някаква неочаквана топлина се плъзна по крайниците му.

— Днес е почивният ми ден. В „Сейнт Суидинс“ имаме по един на седмица. Ти от коя част на Америка си?

— От Калифорния — отвърна господин Траут с гордост, каквато винаги се долавяше в гласа му, когато изговаряше това име. — Живея в Холивуд.

— О, имаш нещо общо с киното?

— Не, адвокат съм.

Амилия Бингъм издаде доволен вик.

— Тогава можеш да ми кажеш дали съседката има право да си хвърля охлювите в моята градина.

— Абсолютно никакво. В правно отношение охлювите са диви животни.

— И какво трябва да направя?

— Да ги хвърлиш обратно — мъдро отбеляза господин Траут и вирна брадичка, като че ли бе настъпил жаба в Бъкингамския дворец.

Амилия Бингъм каза, че е смъкнал голям товар от плещите й, а господин Траут я увери, че е бил извънредно щастлив да й услужи. С всеки изминал момент отношенията им ставаха все по-сърдечни.

— Хубаво ли е там? — попита Амилия Бингъм.

— Къде?

— В Калифорния.

— Чудесно. Обикновено наричат Калифорния перлата на Съединените Щати. Окъпана във вечно слънце, охлаждана от лек ветрец, тя представлява идеалният дом за красивите мъже и нежните жени, които я обитават. Нейните достойни филмови компании, нейните ширнали се портокалови горички…

— А какво ще кажеш за земетресенията?

Господин Траут, който жестикулираше емоционално, спря внезапно с ръце, вдигнати във въздуха, като че ли режисьорът му беше казал „Задръж“. Той се пулеше като човек, който не може да повярва на ушите си.

— Моля?

— Нямахте ли едно доста силно земетресение преди години?

— Имаш предвид пожара в Сан Франциско през 1906.

— А пожар, така ли?

— Пожар — повтори твърдо господин Траут. — Земетресенията са абсолютно непознати в Калифорния.

— Винаги бъркам тия неща. Готово — каза Амилия Бингъм. — Няма да падне, ако не размахваш ръка прекалено. А сега трябва да ми позволиш да ти направя чаша чай. Ще пиеш чаша чай, нали?

— Би било безкрайно освежаващо — даде съгласието си господин Траут.

И точно по време на чая за пръв път той осъзна странните неща, които му се случваха този следобед, както и странните чувства, които се зараждаха в гърдите му. Целият му мироглед като че ли се бе срутил до основи. Докато гледаше как домакинята отпива от чашата си и докато се тъпчеше с възхитителните кифлички, които, както се разбра, бяха нейно производство, господин Траут все повече се убеждаваше, че през последните двадесет години се е движил в напълно погрешна посока. Убеждавайки себе си, че животът на ергена е идеалният живот, той бе допуснал фатална грешка. Все по-ясно и по-ясно, заедно с изчезването на кифличките в стомаха му, осъзнаваше, че това, от което има нужда разумният мъж, е съпруга и дом с кифлички като тези, които винаги да са на негово разположение. С други думи, и той като Ромео, Джо Пикъринг и други известни люде, се бе влюбил от пръв поглед и ако в този момент в ума му се мернеше каквато и да е мисъл за Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри, той би я отхвърлил без угризения.

Изглежда е закон на природата, когато заклет ерген се влюби, да го направи с цялото си сърце и далеч извън размаха на обикновения мъж, който е разпилявал чувствата си тук и там още от невръстна възраст.

На осем години господин Траут бе целунал едно шестгодишно момиченце под клонка бръшлян навръх Коледа, но с това сексуалният им живот бе приключил. Като резултат в продължение на четиридесет години страстите се бяха събирали в гърдите му като вода в язовир. Рано или късно язовирната стена трябваше да се пропука и Амилия Бингъм предизвика това. Внезапно адвокатът усети, че изоставя принципите на целия си живот. Вече не беше златоустият разобличител на любовта, когото членовете на Анонимните ергени сочеха с гордост и жадуваше за Амилия Бингъм така, както елените жадуват за прохладния ручей. Ако в този момент се случеше някой да се появи с клонче бръшлян, той без колебания би я целунал под него.

— Вкусно — въздъхна той, преглъщайки последната кифличка. — Наистина ли ти сама си ги приготвила?

— Да, и ягодовото сладко също е мое.

— Невероятно. Ще ми позволиш да ти се отплатя за гостоприемството. Мога ли да те убедя да вечеряш с мен днес.

— С най-голямо удоволствие.

— Отседнал съм в Дорчестър. Нека да вечеряме там. Какво ще кажеш в седем и тридесет?

— Чудесно.

— И не води Пърси — каза господин Траут. — Ха, ха — допълни той, за да покаже, че се шегува.

— Ха, ха — отвърна Амилия Бингъм.

— Хо, хо — додаде господин Траут.

А наум си отбеляза, че трябва да отиде на фризьор и на маникюр.