Колелото на мрака

66.

Бурята вилнееше зад парапета на Полупалуба 7, водните пръски заливаха пода въпреки височината от шейсет стъпки над ватерлинията. Лиу едва успяваше да мисли под рева на океана и воя на вятъра.

Краули се приближи, прогизнал до кости.

— Наистина ли ще опитаме, сър?

— Да имаш по-добра идея? — отвърна Лиу раздразнено. — Дай ми радиостанцията си.

Краули му я подаде.

Лиу я обърна на канал 72 и натисна бутона за предаване.

— Тук Лиу, вика Брус.

— Тук Брус.

— Как ме чуваш?

— Отлично.

— Добре. Иди на щурвала. Уелч да заеме седалката отстрани.

— Вече е направено.

— Имате ли нужда от някакви инструкции?

— Изглежда тук всичко е наред.

— Спасителните корабчета са почти изцяло автоматични — продължи Лиу. — Двигателят започва да работи автоматично при удар. Това ще ви отдалечи от кораба по права линия. Ще трябва да намалите газта, докато овладеете скоростта — по този начин ще ви открият по-бързо. Капитанският пулт трябва да е ясен от само себе си за един моряк.

— Точно така. Този побъркан кораб има ли ЕПИРБ28?

— Два. И те всъщност предават вашите GPS-координати. При удар автоматично се активират на 406 и 121,5 мегахерца — от ваша страна не се изисква да правите нищо. Оставете радиостанцията на спасителния кораб на канала за спешни случаи 16. Свързвайте се с мен по канал 72. Така ще останете сами, докато не ви приберат, тъй като „Британия“ няма да спре. И двамата стойте със закопчани колани, може да се полюшнем няколко пъти, като гледам какво е морето.

— Разбрано.

— Въпроси?

— Не.

— Готови ли сте?

— Готови сме. — Гласът на Брус пропука в радиостанцията.

— Добре. Има петнайсетсекундно автоматично обратно броене. Включи на предаване, така че да можем да чуваме какво става. Обади ми се веднага, щом се приводните.

— Разбрано. Хайде.

Лиу се обърна към контролния панел, който трябваше да извърши спускането на спасителната лодка. Имаше трийсет и шест такива, осемнайсет отдясно и осемнайсет отляво, всяка с капацитет до 150 души. Дори при спускането на практически празна лодка като тази, те все още разполагаха с достатъчно резервен капацитет. Той погледна часовника си. Ако планът успееше, щяха да имат петдесет минути да евакуират кораба. Задача напълно възможна.

Той измърмори една кратка молитва.

Когато се зае с работата, задиша малко по-леко. Щеше да се получи. Тези проклети спасителни лодки бяха проектирани да издържат свободно падане от шейсет стъпки. Можеха да поемат извънредното натоварване.

Зелено навсякъде. Той отключи комутатора, който започна обратното броене на спасителна лодка номер едно и отвори капака. Вътре малкият червен лост блестеше прясно боядисан. Това беше хиляди пъти по-просто, отколкото едно време, когато спасителната лодка трябваше да бъде спусната по специалните железни греди, подмятана бясно на вятъра и люлеенето на кораба. Сега всичко, което трябваше да се направи, бе да се натисне един лост; лодката се освобождава от блокиращите механизми, плъзга се по релсите и пада от шейсет стъпки височина, забивайки нос във водата. Няколко мига по-късно изплува на повърхността и продължава, отдалечавайки се от кораба. Бяха го правили много пъти: скачането в спасителната лодка отнемаше най-много шест секунди.

— Чуваш ли, Брус?

— Високо и чисто.

— Задръж. Освобождавам превключвателя.

Той натисна червения лост.

От радиоговорителя отгоре прозвуча женски глас.

— Спасителна лодка номер едно спускане петнайсет секунди. Десет секунди. Девет, осем…

Гласът се отрази в обшитите с метални листове стени на полупалубата. Обратното броене течеше; чу се силно изщракване, когато стоманените блокиращи механизми се освободиха. Спасителната лодка се плъзна по смазаните релси, със стърчащ нос към океана. Лиу се наведе напред, за да я види как пада, грациозно като гмуркач, в разпененото море.

Тя се заби, което предизвика страховито изригване на водни пръски: гейзерът се надигна на четиридесет, петдесет стъпки и се завъртя обратно в дрипави венчелистчета от опустошителния вятър. Каналът на радиостанцията изпука от статичното електричество.

Но вместо да се гмурне право във водата и да изчезне, движението на спасителната лодка направо, в съчетание с допълнителната скорост на кораба, я залюля странично, като камък, който цамбурва на повърхността на езеро, и тя се блъсна в океана за втори път с пълна сила по цялата си дължина, с поредно изригване на пръски. И тогава започна да изплува, мудно, ярко оранжева шушулка, оживила зелената вода. Пукането на статичното електричество в радиостанцията внезапно замлъкна.

Жената — Емили Далбърг — си пое дъх и извърна очи.

Лиу се взираше в спасителната лодка, която вече рязко изоставаше от кораба. Сякаш я гледаше от странен ъгъл. Но не, не беше така: профилът й се беше променил — корпусът й беше деформиран. Оранжеви и бели парчета се отделяха от него и въздушната струя, заедно с един шев, изригна пръски към небето.

С чувство на отчаяние Лиу осъзна, че корпусът е пробит, разцепен по дължина като изгнил пъпеш, и сега изхвърля вътрешностите си.

— Исусе… — чу той Краули да промърморва близо до него. — О, боже…

Той беше вперил ужасени очи в пробитата лодка. Тя сякаш не беше същата; подмяташе се настрани, падаше обратно във водата, витлото на двигателя пенеше безполезно повърхността, оставяйки нефтена следа и отломки, които падаха назад и започнаха да избледняват в сивия, разлюлян от бурята океан.

Лиу хвана радиостанцията и натисна копчето за предаване.

— Брус! Уелч! Обажда се Лиу. Отговорете! Брус!

Но отговор нямаше — и Лиу знаеше, че не би могло да има.