Колелото на мрака

13.

Роджър Майлс прекоси плюшения килим върху пода на казино „Мейфеър“, като кимаше и се усмихваше. „Британия“ беше в международни води по-малко от пет часа, но казиното вече жужеше като рояк: шумотевицата от монетните автомати, крупиетата за блекджек, рулетките и играчите на зарове заглушаваха шоуто, което течеше в „Роял Кърт“, точно срещу арката на Палуба 4. Почти всички бяха облечени в смокинги или черни вечерни облекла: повечето бяха хукнали право тук долу, след Първата вечеря на кораба, без да си дават труда да се преоблекат.

Една сервитьорка на коктейли, понесла натоварен поднос с шампанско, го спря.

— Здравейте, господин Майлс — поздрави го тя, надвиквайки шума. — Желаете ли една чаша?

— Не, благодаря ти, скъпа.

Една банда от южните щати виеше току до тях, засилвайки чувството за неистово веселие. „Мейфеър“ беше най-необузданото от всичките три казина на „Британия“ и, помисли си Майлс, представляваше шеметен спектакъл на алчност и ненаситност. Първата нощ в океана беше винаги най-весела и хаотична: никой вече не изглеждаше здравомислещ при огромните загуби от казиното. Майлс смигна на келнерката и продължи, местейки поглед от маса на маса. Над всяка от тях бе дискретно вграден в тавана малък купол от опушено стъкло, почти невидим сред ослепителните кристални полилеи. Декорът бе лондонски от края на века, всичко в кадифе и скъпо дърво, и античен месинг.

Стигайки до бара на казиното, Майлс зави наляво и спря пред една необозначена врата. Извади магнитен пропуск от джоба си, прокара го през четящото устройство и ключалката се отвори. Огледа се наляво и надясно, след което бързо прекрачи вътре, далеч от шума и врявата.

Стаята нямаше крушки на тавана. Вместо това се осветяваше от стотици малки монитори, разположени по четирите стени, всеки разкриващ различна перспектива към казиното: гледка от птичи поглед върху масите, редицата монетни автомати, касиерите. Това беше „ямата“ на „Мейфеър“, където персоналът на казиното бдително наблюдаваше залаганията, крупиетата, раздаващите картите, както и всички, занимаващи се с пари.

Двама техници, седнали на столове на колелца, не изпускаха от поглед екраните, лицата им изглеждаха призрачни, облени от синята светлина. Виктор Хентоф, мениджърът на казиното, стоеше зад тях, също вперил намръщен поглед към мониторите. Щеше да прекара повечето от следващите шест дни сновейки между казината на кораба, а до този момент бе прекарал толкова години, втренчен в екраните, че лицето му беше придобило постоянен израз на недоволство. При звука от влизането на Майлс той се обърна.

— Роджър — каза той с дрезгав глас и протегна ръка.

Майлс бръкна в джоба си и извади запечатан плик.

— Благодаря — кимна Хентоф. Отвори плика с дебелия си пръст и извади отвътре няколко листа. — Мили боже! — възкликна той, докато ги прелистваше.

— Доста круши по ниските клони — отбеляза Майлс. — Напълно узрели за откъсване.

— Ще ми дадеш ли кратко резюме?

— Разбира се. — Заедно с всичко друго, което Майлс трябваше да прави, персоналът на казиното очакваше от него да ги снабдява дискретно със списък на потенциалните играчи с големи суми — или късметлиите — за специално поощрение и ласкаене. — Контесата на Уестлейт се е върнала за поредното оскубване. Помниш ли какво се случи на Първия воаяж на „Океания“?

Хентоф завъртя очи.

— Не мога да повярвам, че се е върнала след такова нещо.

— Има слабост към Първите воаяжи. И към дилърите на бакара. Тогава…

Внезапно Хентоф отмести погледа си от Майлс. Гледаше над рамото на директора на круиза. В същия момент Майлс забеляза, че нивото на шума в стаята се е повишило ужасно. Той се обърна да проследи погледа на Хентоф и с ужас видя, че тазвечерният му сътрапезник, Пендъргаст, по някакъв начин се бе добрал до ямата и сега затваряше вратата след себе си.

— А, господин Майлс — каза Пендъргаст, — ето къде сте били.

Чувството за тревога се задълбочи. Директорът на круиза рядко правеше неправилен избор за обкръжението си по време на вечеря, но избирането на Пендъргаст и неговата „повереница“ се беше оказало грешка, която не възнамеряваше да повтаря.

Пендъргаст обходи с очи мониторите по стените.

— Имате очарователна гледка оттук.

— Как влязохте? — попита Хентоф.

— Малък салонен трик — махна той небрежно с ръка.

— Вижте, не можете да стоите тук, сър. Тази зона е забранена за пътници.

— Имам само една или две молби към господин Майлс, след което си тръгвам.

Мениджърът на казиното се обърна към Майлс.

— Роджър, ти познаваш ли този пасажер?

— Вечеряхме заедно тази вечер. Как мога да ви помогна, господин Пендъргаст? — попита Майлс с предразполагаща усмивка.

— Това, което искам да ви кажа, е конфиденциално — отвърна Пендъргаст.

„О, не“, помисли си Майлс, усещайки как чувствителните му нерви се напрягат. Надяваше се, че това няма да е продължение на мъчителния разговор, който Пендъргаст бе подел по време на вечерята.

— Не съм на борда на „Британия“ просто да си почивам и да си поема дъх.

— Нима?

— Тук съм, за да услужа на приятел. Виждате ли, господине, моят приятел е имал нещо, което са му откраднали — нещо с огромна стойност. Този предмет понастоящем е във владение на пътник на този кораб. Възнамерявам да открия предмета и да го върна на истинския му собственик.

— Частен детектив ли сте? — попита Хентоф.

Пендъргаст помисли над въпроса известно време, бледите му очи отразяваха светлината на мониторите.

— Определено може да се каже, че разследването ми е частно.

— Значи сте независим — каза Хентоф. Мениджърът не беше в състояние да сдържи нотката на презрение в гласа си. — Сър, трябва да ви помоля още веднъж да напуснете.

Пендъргаст погледна към мониторите, после отново върна вниманието си към Майлс.

— Ваше задължение е, нали така, господин Майлс, — да познавате отделните пътници?

— Едно от тези, които ми доставят най-голямо удоволствие — отговори Майлс.

— Отлично. Тогава точно вие сте човекът, който ще ми даде информация, която да ми помогне да открия крадеца.

— Боя се, че не мога да споделям информация за пътниците — каза Майлс и в гласа му се усетиха мразовити нотки.

— Но този човек може да е опасен. Извършил е убийство, за да се добере до предмета.

— В такъв случай нашата охрана ще се заеме с проблема — каза Хентоф. — Ще се радвам да ви насоча към шефа на охраната, който може да свали информацията и да…

Пендъргаст поклати глава:

— Уви, не мога да замесвам персонал от низшия състав в разследването си. Дискретността е от първостепенно значение.

— Какъв е този предмет? — попита Хентоф.

— Боя се, че не мога да бъда конкретен. Азиатска антика с огромна ценност.

— И откъде знаете, че е на борда на кораба?

В отговор устните на Пендъргаст само се изкривиха в нещо, което би могло да мине за лека усмивка.

— Господин Пендъргаст — каза Майлс с глас, който пазеше за най-опърничавите пътници. — Вие не ни казвате какво търсите. Не ни казвате защо сте сигурни, че предметът е на борда на „Британия“. Не сте тук в никакво официално качество — а отгоре на всичко в момента се намираме в международни води. Сега охранителният ни персонал е законът — американското и британското правосъдие не могат да се приложат. Съжалявам, но просто не можем да разрешим разследването ви, нито пък да ви помогнем по какъвто и да било начин. Напротив, ще го приемем като сериозна обида, ако разследването ви обезпокои някой от нашите гости. — За да намали огорчението от този отказ, той отправи към Пендъргаст най-пленителната си усмивка. — Сигурен съм, че разбирате.

Пендъргаст бавно кимна.

— Разбирам. — Той направи малък поклон, след което се обърна да си тръгне. Но тогава, с ръце на бравата, спря. — Предполагам — произнесе той небрежно, — сте наясно, че група броячи на карти печели безумни суми във вашата зала? — И той кимна неопределено с глава към група монитори.

Майлс погледна натам, но не беше обучен за наблюдение в ямата и единственото, което видя, бяха тълпите от мъже и жени на масите за блекджек.

— За какво говорите? — попита остро Хентоф.

— Картоброячите. Страхотни професионалисти и добре организирани също, на което се дължи успеха им в тази неравна… ъ-ъ-ъ… битка.

— Що за глупости! — възмути се Хентоф. — Не сме видели нищо подобно. Какво е това, някаква игра ли?

— За тях не е игра — каза Пендъргаст. — Поне не в смисъла, в който вие бихте искали.

За момент Пендъргаст и мениджърът на казиното се гледаха един друг. След това, като се обърна към един от техниците, Хентоф раздразнено изсъска:

— Провери какво става в салона!

Техникът вдигна телефона и проведе бърз разговор. После погледна Хентоф.

— „Мейфеър“ е олекнал с двеста хиляди паунда, сър.

— Къде… На борда?

— На масите за блекджек, сър.

Хентоф бързо се обърна към екраните и впери очи в тях. После попита Пендъргаст:

— Кои са?

Агентът се усмихна:

— Ах! Боя се, че току-що си тръгнаха.

— Колко удобно. И как точно брояха картите?

— Изглежда са задействали вариант на „Червено-7“ или на „К-О“. Трудно е да се определи, след като не съм наблюдавал екраните. А и прикритието им явно е достатъчно добро, след като не са хващани преди: ако бяха, щяхте да имате полицейските им снимки в базата си данни и скенерите ви за разпознаване на лица щяха да ги открият.

Докато слушаше, лицето на Хентоф ставаше все по-червено.

— Как, по дяволите, бихте могли да знаете подобно нещо?

— Както сам казахте, господин… Хентоф, нали така беше? Аз съм независим.

Дълго време никой не проговори. Двамата техници седяха като замръзнали, без да посмеят да отклонят поглед от екраните.

— Ясно е, че можете да използвате известна помощ по този въпрос, господин Хентоф. Ще се радвам да ви я осигуря.

— Като в замяна помогнем за разрешаването на вашия малък проблем? — каза Хентоф саркастично.

— Абсолютно вярно.

Настъпи напрегната тишина. Най-накрая Хентоф въздъхна.

— Исусе. Какво точно е това, което искате?

— Имам огромно доверие в способностите на господин Майлс. Той има достъп до файловете на всички пътници. Работата му е да общува с всички на борда, да задава въпроси, да изисква информация. Той е в отлична позиция да помогне. Моля ви, не се притеснявайте, господин Майлс, че пасажерите ви могат да се разстроят — интересувам се само от няколко души. Бих искал да знам, например, дали някой от тях е поверил предмети на централния сейф, дали каютите им са в списъка на тези, в които не желаят обслужване… такъв род неща. — После той се обърна към Хентоф: — Може да имам нужда също така и от вашата помощ.

— С какво…?

— Със… нека видим какъв беше изразът — смазване на колелата.

Хентоф премести поглед от Пендъргаст към Майлс.

— Ще го обмисля — измърмори Майлс.

— Във ваш интерес е — произнесе Пендъргаст. — Надявам се да не трае прекалено дълго. Двеста хиляди долара надолу за пет часа — това е един доста неприятен тренд. — Той изправи рамене с усмивка и се плъзна през вратата, без да каже нищо повече.