Колелото на мрака

32.

Скот Блекбърн отиде до входната врата на апартамента си, закачи на външната страна на бравата табелка „Моля, не безпокойте“, след което заключи отвътре. Вземайки по две стъпала наведнъж към гардеробната си, той развърза вратовръзката си, свали сакото и ризата, хвърли ги в ъгъла да ги закачи прислужницата и се освободи от панталоните. За момент остана срещу голямото огледало, показващо го в цял ръст, разигра мускулите си, възхищавайки се разсеяно на тялото си. След това от едно заключено чекмедже извади комплект копринени роби на „Торай“10, боядисани с шафран. Бавно ги облече — първо вътрешната, след това горната роба и накрая външната, прекрасната коприна се плъзгаше по кожата му като живак. Той подреди гънките, прехвърли робата отгоре и остави едното си изваяно рамо и ръка голи.

Влезе в частната си дневна, затвори вратата и застана в средата й, заобиколен от азиатската си колекция от произведения на изкуството, дълбоко замислен. Трябваше, знаеше той, да успокои ума си, който бе до голяма степен смутен от онова, което бе чул на масата в ресторанта тази вечер. Значи една камериерка е била в неговата стая вчера. И впоследствие бе полудяла, самоубивайки се. Шефът по сигурността го беше разпитвал — както подчерта — рутинно. И след това отново, точно сега, бе хванал друга корабна камериерка в апартамента си, въпреки строгите нареждания, дадени на корабния мениджър и началника на домакинския персонал. Случайност ли беше?

Или го проверяваха? Дали действията му и придобивките му се следяха?

В ожесточеното катерене към върха в йерархията на Силиконовата долина, Блекбърн отдавна се беше научил да вярва на усещането си за заплаха. Беше научил, че щом инстинктите му подсказват, че някой иска да го хване, значи наистина някой е по петите му. И тук, затворен в капана на този кораб, без възможност да се обърне към обичайните механизми за защита, той се намираше в изключително уязвимо положение. Беше чул слухове, че имало някакъв частен детектив на борда, един ексцентричен пътник на име Пендъргаст, който търсел крадец и убиец.

Дали нещастникът разследваше него?

Нямаше как да е сигурен, но колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно изглеждаше. Не би могъл да си позволи да разчита на късмета; залозите бяха прекалено високи. Противникът му — ако инстинктите му бяха верни, не би могъл да бъде наречен по друг начин — трябва да беше действал по специален начин.

По много специален начин.

Той изгаси всичките лампи в стаята и остана в тъмното, наостряйки сетивата си. Първо се ослуша внимателно, идентифицира всеки малък звук — от далечното боботене на двигателите дълбоко в недрата на кораба до стоновете на вятъра и морето; плисъка на дъжда срещу стъклата; хлипането на частната му прислужница в спалнята й; глухите стъпки по коридора отвън. Настрои се към усещанията на собственото си тяло, на босите си крака върху плюшения килим, аромата на сандалово дърво и восъчни свещи в каютата, към усещането, причинено от дълбокото, тромаво полюляване на кораба.

Вдиша и издиша. Тримата противници — омразата, желанието и смута — трябваше да бъдат временно прогонени. Всичко трябваше да е спокойно. От тях омразата беше най-силният враг и сега тя почти бе задушила Блекбърн в своята триумфална прегръдка.

С железен самоконтрол той се приближи към статива до отсрещната стена, на който бе подпряно нещо, покрито със завързан саван от най-фина коприна. Това се оказа най-глупавата грешка — да не го държи в сейфа още от самото начало; но не му се бе понравила идеята да го заключва, при условие, че се нуждаеше от него толкова често. Собствената му частна прислужница бе получила строги инструкции да не повдига никога коприната и да не го поглежда. И той знаеше, че не би го направила — беше му отнело години, докато намери някоя толкова надеждна, лишена от всякакво въображение и любопитство, като нея. Но първата корабна камериерка — онази, която се бе самоубила — трябва да бе вдигнала покривалото. Сега, ако подозренията му се окажеха истина и този Пендъргаст беше по петите му, дори сейфът нямаше да се окаже достатъчно сигурен. Хотелските сейфове, както се знаеше, бяха лесни за разбиване, а корабните, дори на такъв голям кораб, по всяка вероятност не бяха по-различни. Бяха предвидени да държат далеч дребните крадци, нищо повече.

Налагаше се да намери някое по-добро скривалище.

Като съзнателно избягваше да го погледне, той предпазливо вдигна копринения саван върху предмета и го остави в центъра на стаята. С подчертана церемониалност подреди трийсет и шест маслени свещи върху голям сребърен поднос, запали ги, след което ги сложи пред предмета, за да го осветяват по-добре — като през цялото време стоеше с извърнати очи. Сложи пакетчета китайски тамян в две богато гравирани със злато кадилници, които разположи от двете страни на предмета.

Маслените свещи блещукаха, изпълваха стаята със специфичната си, танцуваща златна светлина. След това постла ватирано копринено килимче пред свещите и седна върху него в поза лотос. Затвори очи и започна речитатив: странно, ниско мърморене, което внимателният слушател би възприел като плетеница от същите странни звуци, свързани заедно, без начало и край. Топлата, животинска миризма на маслените свещи пълнеше въздуха, докато монотонното му припяване се издигаше и спадаше, създавайки чудатия тибетски полифоничен ефект, известен като „сигит“: онова звучене на две ноти едновременно с един и същ глас, станало известно от монасите тенгио, сред които бе учил.

След трийсет минути припяване със затворени очи тримата врагове бяха прогонени, победени. Съзнанието на Блекбърн бе изпразнено от цялата омраза и желание и възприемчиво за него. Той отвори очи рязко, много широко и се взря в предмета на светлината на свещите.

Сякаш го прониза електрически ток. Тялото му се вцепени, мускулите се издуха, връзките на шията му се стегнаха, каротидната артерия запулсира. Но монотонното му припяване не се разколеба ни най-малко, стана дори още по-бързо, премина към по-висок регистър, достигайки интензивността на звук, който изобщо не приличаше на нормалните тонове на човешкия глас.

Той се взираше и взираше. В стаята започна да се процежда специфична миризма, отвратителна миризма на пръст, напомняща изгнили гъби. Въздухът като че се замрежи, изпълнен с дим, събра се в едно място на четири стъпки пред него, сгъстявайки се като тъмна, лепкава сметана в нещо плътно, почти твърдо. И тогава…

То започна да се движи.