Колелото на мрака

51.

— Капитан Мейсън! — Льосюр натисна силно с пръст бутона на интеркома. — Имаме тревога трета степен. Моля ви, отговорете!

— Господин Льосюр — обади се Кемпър, — тя знае много добре, че имаме тревога трета степен. Нали тя самата я активира.

Льосюр се обърна и впери очи в него:

— Сигурен ли сте?

Кемпър кимна.

Първият офицер се обърна към люка.

— Капитан Мейсън! — извика той отново в интеркома. — Добре ли сте?

Никакъв отговор. Той задумка по люка с юмруци:

— Мейсън!

Обърна се към шефа по сигурността:

— Как да влезем вътре?

— Не можете.

— Имате много здраве, че не мога! Къде е аварийната система за отключване? Нещо се е случило на капитан Мейсън!

— Капитанският мостик е укрепен като пилотска кабина на самолет. Когато алармата е пусната отвътре, мостикът се заключва. Напълно. Никой не може да проникне — освен ако не бъде пуснат от човек, който е вътре.

— Тук някъде трябва да има механична ключалка.

Кемпър поклати глава.

— Нищо, което би позволило нахлуване на терористи.

— Терористи? — Льосюр го погледна невярващо.

— Можете да сте сигурен. Новите наредби по ISPS изискват спазването на всички видове антитерористични мерки на борда на кораба. Най-големият в света океански лайнер — та това е отявлена мишена. Няма да повярвате какви антитерористични системи има на кораба. Имайте ми доверие — няма да успеете да влезете вътре, дори с експлозив.

Льосюр кимна към вратата, дишаше тежко. Беше неразбираемо. Ами ако Мейсън е получила сърдечен пристъп? Ако е загубила съзнание? Огледа се разтревожено и очите му срещнаха само объркани лица. Сякаш очакваха от него да ги ръководи, да ги направлява.

— Последвайте ме до помощния мостик — рече той. — Екраните на локалната телевизионна мрежа ще ни покажат какво става.

Той изтича по вътрешния трап, следван от останалите, и отвори вратата към служебната стълба. Като вземаше наведнъж по три стъпала, слезе на следващото ниво, отвори друга врата, после се втурна по коридора, отмина един матрос, който чистеше, и продължи към входа за помощния мостик. Групата нахълта вътре. Охранителят, наблюдаващ мониторите, свързани с охранителните камери, вдигна поглед с изненада.

— Дайте картина от капитанския мостик — нареди Льосюр. — От всички камери.

Мъжът натрака няколко команди на клавиатурата и мигновено на малките екрани на локалната телевизионна мрежа се появиха половин дузина отделни картини от капитанския мостик.

— Ето къде е! — каза Льосюр, почти рухнал от облекчение. Капитан Мейсън стоеше на румпела, с гръб към камерата, и изглеждаше толкова спокойна, колкото и когато я бяха оставили.

— Защо не е могла да ни чуе по радиото? — попита той. — Нито пък, когато чукахме…

— Може да ни е чула — допусна Кемпър.

— Но тогава защо…? — Льосюр се спря. Привикналите му към кораба сетива усетиха промяна във вибрацията на огромния съд, макар че беше толкова слаба, усетиха промяната на океана. Корабът обръщаше.

— Какво е това, по дяволите?

В същото време настъпи не можещото да се сбърка потръпване, свързано с увеличаване на скоростта.

Той усети, че в гърдите му се стяга голям леденостуден възел. Хвърли поглед към екраните, които показваха курса и скоростта, взря се в редиците от числа, които се сменяха, докато поемаха нов хединг и курс. Двеста градуса напред, при постоянно увеличаваща се скорост.

Двеста градуса напред… Льосюр бързо погледна към морската карта, която вървеше по един близък плоскоекранен монитор. Всичко беше тук, във възхитителни цветове, малкият символ на кораба, правата линия на хединга му, хлътнатините и скалите на Голямата плитчина.

Той усети, че коленете му омекват.

— Какво има? — попита Кемпър, като се взираше в лицето на Льосюр. После проследи очите на първия помощник до електронната карта.

— Какво…? — започна Кемпър отново. — О, боже мили. — Той не откъсваше очи от големия екран. — Нали не мислиш, че…

— Какво има? — попита Крейк, пристъпвайки към тях.

— Капитан Мейсън увеличава скоростта към фланга — отговори Льосюр с равен, глух глас. — Освен това току-що промени курса. Движим се право към Кериън Рокс.

Той се обърна към екраните, показващи капитан Мейсън на румпела. Главата й беше леко извърната и той видя профила й — по устните й играеше слаба усмивка.

Отвън, в покрития с линолеум коридор Лий Нгъ спря и се ослуша напрегнато. Нещо сериозно ставаше, но гласовете внезапно секнаха. Сигурно не беше доразбрал. Езиков проблем — въпреки старателното учене, английският му все още не беше това, което му се искаше. Беше трудно да учиш нов език на шейсетгодишна възраст. А като се прибавеха и всичките тези морски термини, които дори не бе срещал в евтиния си виетнамско-английски речник…

Той поднови отново работата с парцала. Тишината, която идваше от отворената врата към помощния мостик, сега бе заменена от взрив от гласове. Възбудени разговори. Лий Нгъ се промъкна по-близо, с наведена глава, като движеше парцала в широки полукръгове, заслушвайки се внимателно. Гласовете станаха високи, настоятелни и сега той започна да осъзнава, че не беше разбрал погрешно.

Дръжката на парцала падна и изтрополи на пода. Лий Нгъ отстъпи назад, после още малко. Обърна се и тръгна, като крачките му преминаха в бяг. Бягането неведнъж беше спасявало живота му в безнадеждни ситуации през войната. Но дори като тичаше, той си даваше сметка, че това не е като във войната: тук нямаше място за спасение, нямаше я защитната стена на джунглата отвъд последното оризище.

Това тук беше кораб. Нямаше къде да избяга.