Колелото на мрака

Епилог

В долината Льолунг лятото най-сетне настъпи. Река Цангпо ревеше в покритото си с камъчета корито, пълноводна от топящите се снегове във високите планини отвъд. Ярки цветчета бяха запълнили пукнатините и кухините в дъното на долината. Над урвите се рееха черни орли; високите им крясъци се отразяваха от голямата гранитна стена, смесени с постоянния грохот на водната струя, която се изливаше от ръба й и се разбиваше в скалите долу. Отвъд се издигаха трите големи върха — Даулагири, Анапурна и Манаслу, сковани във вечен лед, като трима студени и надменни крале.

Пендъргаст и Констанс яздеха редом по тясната пътека, влачейки след себе си малък товарен кон, върху чийто гръб бе привързана дълга кутия, увита в памучен плат.

— Би трябвало да пристигнем там преди залез — каза Пендъргаст, загледан неясната следа, която пресичаше гранитното лице.

Известно време вървяха в тишина.

— Любопитно ми е — подзе Пендъргаст, — че Западът, напреднал в толкова много отношения, е като с вързани очи, когато се касае за най-дълбоките процеси, свързани с работата на човешкото съзнание. Агозиенът е идеалният пример за това колко ни е изпреварил Изтокът в тази област.

— Мислил ли си по какъв начин въздейства Агозиенът?

— Всъщност, съвсем случайно прочетох една статия в „Таймс“, която може да хвърли известна светлина по въпроса. В нея ставаше дума за наскоро открит математически обект, познат като Е8.

— Е8?

— Е8 е открит от група учени в Масачузетския технологичен институт. Суперкомпютър, който работи от четири години, е трябвало да реши двеста хиляди милиарда уравнения, за да опише образа му — несъмнено един твърде несъвършен образ. Във вестника има груба репродукция и когато я видях, бях смаян от приликата й с мандалата Агозиен.

— И как изглеждаше?

— Не се поддава на описание… Едно невероятно сложно изображение от взаимосвързани линии, точки, вписани сфери, заемащо почти двеста и петдесет математически измерения. Казват, че Е8 е може би най-симетричният обект. Нещо повече, според физиците Е8 може би е изображение на дълбоката вътрешна структура на самата вселена, истинската геометрия на време-пространството. Невероятно е че преди хиляда години монаси в Индия по някакъв начин са открили това изключително изображение и са го предали в рисунка.

— И все пак не разбирам. Как е възможно само гледането на нещо такова да промени съзнанието на някого?

— Не знам. Геометрията му по някакъв начин възбужда нервната система на мозъка. Наречи го резонанс, ако искаш. Може би на някакво дълбоко ниво самият ни мозък отразява фундаменталната геометрия на вселената. Агозиенът е странно пресичане на неврология, математика и мистицизъм.

— Доста странно наистина.

— Има много други неща, които притъпеното западно съзнание тепърва трябва да оценява в източната философия и мистицизъм. Учени от Харвард, например, наскоро започнаха да изучават ефекта на тибетската медитативна практика върху съзнанието — и за свое изумление откриха, че тя всъщност причинява постоянни физически промени в мозъка и тялото.

В този момент стигнаха мястото, където трябваше да пресекат реката. Беше плитка и широка, течеше жизнерадостно в каменното си корито и чистият звук на вода изпълваше въздуха. Конете им предпазливо пристъпиха в потока, избирайки пътя си напред. Скоро излязоха на отсрещния бряг и продължиха.

— А призракът от дим? Има ли научно обяснение за него?

— За всичко има научно обяснение, Констанс. Не съществува такова нещо като чудо или магия — само неща, които науката все още не е открила. Призракът, разбира се, е бил тулпа, или „мисловна форма“ — същност, създадена посредством акт на интензивно, концентрирано въображение.

— Монасите ме обучаваха в някои техники за създаване на образи на тулпа, но ме предупредиха за опасността.

— Те са изключително опасни. Феноменът за пръв път е бил описан на Запад от френската откривателка Александра Давид-Неел. Тя била посветена в тайните за създаване на тулпа недалеч оттук, близо до езерото Маносауар. На шега изпробвала способностите си и започнала да визуализира един закръглен, весел, дребен монах, наречен Фриър Тък. Първоначално монахът съществувал само в съзнанието й, но с времето започнал да се материализира по своя воля и тя го съзирала в странни моменти как прелита около лагера им и плаши приятелите й пътешественици. Нещата се влошили: тя загубила контрол над монаха и той започнал да се превръща в нещо по-голямо и далеч по-зловещо. Всъщност заживял свой собствен живот — точно както нашият призрак от дим. Тя се опитала да го унищожи като го върне отново в съзнанието си, но тулпата упорито се съпротивлявала и крайният резултат бил психическа битка, която едва не струвала живота на Давид-Неел. Тулпата на борда на „Британия“ бе творение на нашия приятел Блекбърн — и тя го уби.

— Значи е бил познавач?

— Да. Пътешествал и учил в Сиким като млад. Веднага прозрял какво представлява Агозиенът и как може да бъде използван — за зла беда на Джордан Амброуз. Съвсем не е случайно съвпадение на обстоятелствата, че тулпата завърши с Блекбърн; няма нищо случайно в движението й по света. Може да се каже, че Агозиенът е издирил Блекбърн, използвайки Амброуз като посредник. Блекбърн, с неговите милиарди и с неговите интернет възможности, е бил в идеалната позиция да разпространява изображението на Агозиена по земното кълбо.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Знаеш ли — наруши тишината Констанс, — така и не ми обясни как изпрати тулпата при капитан Мейсън.

Пендъргаст не отговори веднага. Очевидно споменът бе все още болезнен. Най-накрая той все пак заговори:

— Когато се освободих от хватката й, накарах съзнанието си да оформи един-единствен образ: на Агозиена. Казано накратко, имплантирах този образ в тулпата. И възбудих у нея ново желание.

— Подменил си плячката й?

— Именно. Когато тулпата ни остави, тя започна да търси други живи същества, които са видели Агозиена — и, както в случая с Мейсън, някой, който е бил най-малкото индиректно склонен към нейното разрушение. И тулпата ги унищожи и двамата. Изглежда тя унищожава всеки, надникнал в дълбините на злото и поискал да го контролира, или пък да го премахне…

— А после?

— Представа нямам къде е отишла. Нещата си имат своя кръговрат, може би се връщат към някакъв етап, от който са били призовани да тръгнат. А може би просто изчезват със смъртта на създателите си. Интересно е да се чуе какво мислят монасите по този въпрос.

— Значи онова създание, тулпата, е подействало като оръдие на доброто, в крайна сметка?

— Може би — макар да се съмнявам, че добрината е понятие, което тя би разбрала, или пък за което изобщо я е грижа.

— Така или иначе ти я използва, за да спасиш „Британия“.

— Истина е. В резултат на което се чувствам по-малко огорчен, че съм сгрешил.

— Сгрешил? Как така?

— Като предположих, че всичките убийства са дело на един и същи човек — пътник. Всъщност Блекбърн е убил само един човек преди да се качи на кораба.

— По най-странния начин. Изглежда Агозиенът изважда най-дълбоките атавистични импулси към насилие у човека.

— Да. Именно това ме обърка — еднаквият модус операнди34. А аз предполагах, че убийствата са били извършени от един човек, когато би трябвало да разбера, че има двама различни убийци под влиянието на един и същ отмъстителен ефект — ефекта на Агозиена. Блекбърн и Мейсън са обсебените от него — жертви и оръдия на мрака…

Двамата стигнаха до мястото, където пътеката се изкачваше нагоре по скалата. Пендъргаст слезе от коня и в молитвен жест сложи ръка върху огромния камък мани, бележещ началото на стръмнината. Констанс го последва и двамата продължиха нагоре, повели конете за поводите. Най-накрая се изкачиха на върха, минаха покрай разрушеното село и заобиколиха рамото на планината, търсейки с очи островърхите покриви, кули и наклонените крепостни валове на манастира Гсалриг Чонг. Отминаха сипея, покрит с избелели от времето и дъждовете кости — лешоядите си бяха тръгнали — и скоро се озоваха в манастира.

Портата във външната каменна стена се отвори почти в същия миг, в който я докоснаха. Посрещнаха ги двама монаси; единият отведе двата коня, докато Пендъргаст освободи товара от товарното конче. Той пъхна кутията под мишницата си и двамата с Констанс последваха монаха през обкованите с желязо врати в тъмната вътрешност на манастира, облъхнати от мирис на сандалово дърво и дим. Появи се трети монах с месингов свещник и ги придружи навътре в покоите на манастира.

Стигнаха до залата със златната статуя на Падмасамбхава, Тантрическия Буда. Монасите се бяха събрали и седяха на каменните пейки, начело с древния монах.

Пендъргаст постави кутията на пода и също седна. Констанс се отпусна до него.

Церинг се изправи.

— Приятелю Пендъргаст, приятелко Грийн — рече той, — добре дошли отново в манастира Гсалриг Чонг. Заповядайте да пиете чай с нас.

Поднесоха чаши сладък, намаслен чай и му се насладиха в мълчание. След това Церинг заговори отново:

— Какво ни донесохте?

— Агозиена.

— Това не е неговата кутия.

— Оригиналната кутия не оцеля.

— А Агозиенът?

— Вътре е — в първоначалния си вид.

Тишина. Древният монах бавно произнесе няколко думи и Церинг преведе:

— Абатът би искал да знае: някой погледнал ли го е?

— Да.

— Колко души?

— Петима.

— И къде са те сега?

— Четиримата са мъртви.

— А петият?

— Аз бях петият.

Когато това бе преведено, старейшината се изправи рязко. После отиде до Пендъргаст, хвана го с костелива ръка и го изправи на крака с неподозирана сила. Впи очи в него. Минутите се изнизваха в тихата стая; тогава монахът отново заговори.

— Старейшината казва, че това е странно — преведе Церинг. — Ти си изгорил демона. Но са ти били нанесени увреждания, защото след като веднъж си изпитал екстаза от чистата свобода на злото, никога не ще можеш да забравиш тази радост. Ние ще ти помогнем, но никога няма да те възстановим напълно.

— Вече го знам.

Абатът се поклони. Наведе се, взе кутията и я подаде на друг монах, който я отнесе.

— Имаш безкрайните ни благодарности, приятелю Пендъргаст — каза Церинг. — Извърши огромен подвиг — на висока цена.

Пендъргаст остана да стои прав.

— Боя се, че това още не е свършило — отвърна той. — Има крадец измежду вас. Изглежда някой от вашите монаси е мислел, че светът е узрял за пречистване и е организирал кражбата на Агозиена. Трябва да разберем кой е той и да му попречим да го извърши отново — иначе Агозиенът никога няма да е на сигурно място.

След като думите му бяха преведени, старейшината се обърна и го погледна, веждите му бяха леко вдигнати. Настъпи колебание. После старейшината започна да говори, а Церинг преведе:

— Абатът казва, че си прав, не е отминало. Това още не е краят, а само началото. Той ме помоли да ти кажа някои важни неща. Ако обичаш, седни.

Пендъргаст седна, същото стори и старейшината.

— След като ти си тръгна, ние разбрахме кой е открил Агозиена за света и защо.

— Кой?

— Бил е свещеният лама в стената. Древният.

— Вграденият?

— Да. Джордан Амброуз бил очарован от този човек и го е заговорил. Ламата на свой ред го пуснал във вътрешния манастир и му казал да открадне Агозиена. Но не за да пречисти света. Ламата имал друга причина.

— Каква?

— Трудно е да се обясни. Преди пристигането ви през пролетта Негово светейшество Раланг Ринпоче почина. Той е осемнадесетото въплъщение на онзи Ринпоче, който основал манастира преди много време. Ние не можем да продължим като манастир без нашия прероден учител. И така, когато един Ринпоче умре, трябва да излезем в света, за да намерим неговото превъплъщение. Успеем ли, донасяме детето в манастира и го отглеждаме и възпитаваме като следващ Ринпоче. Досега винаги сме постъпвали по този начин. Когато седемнадесетият Ринпоче умря през 1919 година, Тибет беше свободна страна и все още бе възможно да се излиза във външния свят и да се търси неговото превъплъщение. Но след смъртта на осемнадесетия, пътуването на тибетските монаси се оказа много трудно и опасно. Китайците ги арестуваха при подобни мисии, дори понякога ги убиваха. Светият мъж в стената знае много неща. Знае за пророчеството, в което се казва, че когато не можем да излезем вън, за да намерим нов Ринпоче, новият Ринпоче ще дойде в Гсалриг Чонг сам. И ние ще го познаем, защото той ще изпълни пророчеството, написано в свещените книги на манастира. Там се казва:

— Така че, за да провери предсказанието, светият мъж пусна Агозиена по света, за да види кой ще го върне обратно. Защото човекът, който го върне, е пазителят на деветнадесетия Ринпоче.

Пендъргаст усети, че го завладява необичайно за него чувство: върховна изненада.

— Да, приятелю Пендъргаст, ти доведе при нас деветнадесетия Ринпоче. — Церинг погледна Пендъргаст с леко развеселено изражение. След което насочи поглед към Констанс.

Тя се изправи.

— Пазителят на… извини ме, но не каза ли, че аз съм въплъщението на Ринпоче? Но това е абсурд — родена съм много, преди той да умре.

Усмивката на монаха стана по-дълбока.

— Не говорех за теб. Говорех за детето, което носиш.

Изненадата на Пендъргаст нямаше край. Той се обърна към Констанс, която гледаше монаха с неразгадаем израз на лицето.

— Дете? — произнесе Пендъргаст. — Но нали отиде в клиника „Фийвършам“. Аз си мислех… Предположих…

— Да — отвърна Констанс. — Отидох в клиниката. Но там разбрах, че не мога да го направя. Независимо, че е… негово.

Церинг бе този, който наруши последвалата тишина.

— Има една древна молитва. Тя казва: „Преведи ме през всички нещастия. Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“

Констанс кимна, отпускайки несъзнателно ръка върху леката издутина на корема си. И тогава се усмихна: усмивка отчасти тайнствена, отчасти срамежлива.