Котешко лице

Глава 19

На връщане от Цюрих имахме кацане в Лондон. Купих си вестник и всичко бе там — огромно крещящо заглавие: „ТАЙНСТВЕНИ АМЕРИКАНЦИ ПЪТУВАТ ВЪВ ВРЕМЕТО!“

Купих и други вестници. Трезвият „Таймс“ разглеждаше историята спокойно, всички останали гърмяха с подчертани, черни заглавия.

Много от фактите бяха объркани, но като цяло историята се предаваше вярно. Двамата с Райла бяхме представени като тайнствена двойка. Не я бяха открили и се носел слух, че живее на място, наречено Мастодонтия. Никой не знаел точно къде може да е Мастодонтия, но някои се приближаваха до истината. Общото мнение бе, че аз съм в чужбина, макар никой да не знаеше точно къде. Но това не беше попречило на журналистите да правят, според мен, доста фантастични предположения. Бяха интервюирали Бен. Той признал, че е нашият американски представител, но не им казал почти нищо друго. Цитираха лаконичното изказване на Хърбърт Ливингстън, човекът на Бен за връзки с обществеността, че е още рано и че засега няма какво повече да каже. Докато четях вестниците се зачудих как, по дяволите, Хърб толкова внезапно е станал нашият човек за връзки с обществеността. Репортажът се основаваше на източник, характеризиран като достоверен, без изобщо да е направен опит да бъде посочен. Но „Сафари, Инк.“, които някак си бяха свързани с историята, признаваха, че наистина съществува филм за лов на динозаври в епоха около седемдесет милиона години назад в миналото. Цитираше се директорът на някаква кинокомпания като поне вероятно заинтересован. Хората от „Сафари“ открито признаваха, че проявяват интерес. За Къртни не се споменаваше нищо и от този пропуск почти сигурно разбрах откъде е изтекла информацията.

Бяха интервюирани четирима прочути физици, един от които носител на Нобелова награда — с различна степен на самодоволство и четиримата твърдяха, че пътуването във времето не е възможно. Всички репортажи приемаха, че става дума за машина на времето — което беше разбираемо, тъй като само петима, а може би шестима, след като сега участваше и Хърб, знаеха, че не е така. Така наречените автори на научни съобщения в различните вестници полагаха отчаяни усилия да предположат що за машина е това и на какви принципи се основава. Само в един от материалите, които прочетох, не се споменаваше Хърбърт Уелс.

Когато отначало зърнах първия вестник с тръбящото заглавие на първа страница, целият се напрегнах, а не след дълго, след като прочетох някои от другите материали, стомахът ми бе станал на каша. Докато за способността ни да пътуваме във времето знаеха само малцина, можех да приема идеята като някаква глупава, едва ли не детинска тайна. Но когато тайната ни споделяше целият свят, положението беше различно. Открих, че се оглеждам наоколо, за да видя дали някой не ме е познал, но това бе съвсем глупаво, защото в никой от лондонските вестници нямаше моя снимка, нито пък на Райла. Но нямаше да мине много време, знаех това, и снимките ни щяха да залеят страниците. В тези първи съобщения не бяха разбрали кои сме, но преди да свърши денят вестникарите щяха да открият и да публикуват снимките ни.

Открих, че изпитвам безумно желание отново да съм си в Уилоу Бенд, където чувствах, че ще съм относително защитен от външния свят. Почти с ужас се замислих за очакващите ме часове пътуване. Доста детински, предполагам, намерих магазин на летището, откъдето си купих чифт тъмни очила. Чувствах се глупаво с тях, защото никога преди не бях носил слънчеви очила, дори на открито по време на разкопки. Но зад тях можех да се скрия, поне символично и аз си ги сложих.

Отначало исках да изхвърля вестниците, които бях купил, тъй като нямах дори далечно желание да показвам, че проявявам някакъв интерес към историята. После, като си помислих за шока, който щяха да предизвикат те у Райла и Бен, аз събрах всички вестници и ги мушнах под мишница.

Съседът ми по място, надут американец на средна възраст, който ми приличаше на банкер — макар че навярно не беше — носеше вестник в джоба на сакото си, но изглежда нямаше желание да разговаря с мен, за което му бях извънредно признателен. Но след като стюардът ни поднесе вечерята, той се отпусна и ми оказа честта да забележи присъствието ми.

— Четохте ли тези драсканици за някой, дето пътувал във времето? — попита той.

— Забелязах ги — отвърнах аз.

— Това е невъзможно, нали знаете — продължи той. — Чудя се как вестниците се хващат на такива въдици. Журналистите, нали знаете, не са глупаци. Би трябвало да преценяват по-добре.

— Стремеж към сензации — казах аз. — Правят всичко, само и само да продават вестниците си.

Той не ми отговори и аз си помислих, че разговорът е приключил, но няколко минути по-късно, сякаш не се обръщаше точно към мен, а по-скоро към света като цяло, съседът ми рече:

— Опасна работа, знаете ли. Намесата във времето може да предизвика много проблеми. Възможно е дори да промени историята, а ние не трябва да правим това. И така си е достатъчно трудно, без някой да обръща всичко с главата надолу.

През останалата част от пътя той не каза нищо повече. Оказа се добър съсед.

Поддадох се на тревогите си, което само влоши нещата, но не можех да ги потисна. Чудех се дали оградата е построена, дали прожекторите са монтирани и работят, дали разполагаме с достатъчно пазачи, които да патрулират наоколо. Къртни Маккалахан — ако наистина той беше съобщил на репортерите — сигурно трябва да бе проверил дали всичко в Уилоу Бенд е готово преди да разгласи историята.

Часовете минаваха и накрая заспах. Събудих се едва когато се приземявахме на летище „Кенеди“.

Противно на всякаква логика, разбира се, аз се опасявах, че на летището ще ме очакват репортери, но очевидно никой си нямаше и представа, че мога да съм в самолета. Купих си „Ню Йорк Таймс“ колкото можех по-бързо и видях снимките ни на първа страница — на Райла и моята. И двете бяха отпреди няколко години, но предполагам, че по тях можеха да ни разпознаят.

Замислих се дали да не позвъня на Райла, Бен или може би дори на Къртни във Вашингтон, но после се отказах. Щом в Ню Йорк не ме чакаха журналисти, навярно и в Минеаполис щеше да е така. Райла и Бен знаеха с кой самолет пристигам и един от тях щеше да ме чака на летището.

Нямаше ги. Вместо тях ме чакаше Елрод Андерсън, управител на единствения супермаркет в Уилоу Бенд. Щях да го подмина без да го забележа, защото не го познавах толкова добре, но той ме хвана за ръката и ми каза кой е. Тогава го познах.

— Бен не можа да се измъкне, нито пък Райла — рече той. — В Уилоу Бенд е претъпкано с репортери и ако Бен или Райла бяха тръгнали насам, щяха да ги последват. Бен ми се обади и ме помоли да ви посрещна. Каза, че така ще имате шанс да се промъкнете без да разберат кой сте. Донесох ви някои дрехи, за да се преоблечете, и фалшиви бакенбарди.

— Не знам дали си падам по бакенбардите — отвърнах аз.

— Предположих, че може да е така — рече Елрод, — но така или иначе ги взех. Наистина са добри. Приличат на истински. Събрала се е голяма навалица и постоянно прииждат още хора. Не знам какво очакват да видят. Някои вече се разочароваха, защото наистина няма много за гледане. Други са пристигнали с каравани, като че ли имат намерение да останат известно време. Бен дава под наем място за къмпинг в онази ферма точно на изток от вашата, която купи, а там има и много място за паркиране на другите коли. Не искам да кажа, че Бен сам върши цялата работа. Наема хора да я вършат. Старият Лимпи Джоунз се грижи за паркинга, а Лимпи не е работил почти от трийсет години. Той е най-добрият в скатаването, когото познавам. Но сега работи. Казва, че му харесвало цялото това вълнение. Навярно взима по нещо отгоре, освен парите, които събира. Но няма да успее да ги отмъкне. Бен ще го хване, сигурен съм. Бен е най-способният ръководител, когото съм виждал.

— Предполагам, че оградата е завършена — казах аз.

— Да — потвърди Елрод, — преди два дни е завършена. Сградата също е готова. На фасадата има голям надпис "Бен Пейдж, представител на „Тайм Асошиейтс“. Какво е всичко това? Мислех си, че вие сте открили как да обикаляте из времето. Как е станало така, че Бен има такова голямо участие?

— Бен е нашият представител — отвърнах аз. — За Съединените Щати, може би дори за цяла Северна Америка.

— Но вие също сте там. Или поне скоро ще бъдете. А и онази ваша жена, Райла, тя също е там. Защо двамата не се справяте с всичко?

— Всъщност, ние вече не живеем там — отвърнах аз.

— По дяволите. А къде живеете?

— В Мастодонтия.

— За Бога — възкликна той. — Чух нещо такова. Къде е тази Мастодонтия?

— Назад в миналото. Около сто и петдесет хиляди години назад в миналото. Там живеят мастодонти. Затова се казва така.

— Хубаво ли е там?

— Би трябвало — казах аз. — Никога не съм я виждал.

— Нали живеете там. Как така никога не сте я виждали?

— Райла и Хайръм са уредили всичко и са се прехвърлили там след като заминах за Европа.

— Какво общо има Хайръм с това? — попита Елрод. — Той е доста несериозен и никога не ми е изглеждал особено умен.

— Има страшно много общо с това — отвърнах аз.

Утринното слънце силно огряваше паркинга. Денят беше прекрасен. В небето нямаше нито едно облаче. Елрод седна зад волана и подкара автомобила.

— Бен ми каза да ви оставя на паркинга у дома — рече той. — Каза да се смесите с тълпата от туристи и да си пробиете път до портата. Шерифът е поставил неколцина свои заместници да я охраняват и да пазят реда. Кажете им кой сте. Те ще ви очакват и ще ви пуснат вътре. Нося чифт стари панталони, дочено яке и стара филцова шапка. Можете да ги облечете преди да отидете там. Ако не се размотавате, никой няма да ви познае. Ще си помислят, че сте просто още едно селско момче, дошло да види какво става. Струва ми се, че би трябвало да си сложите и ония бакенбарди.

Около осем километра преди да влезем в града отбихме по един черен път и паркирахме там, докато се преоблека. Но не си сложих бакенбардите. Не можах да се насиля да го сторя.