Котешко лице

Глава 21

В Мастодонтия беше пролет и всичко бе прекрасно. Караваната се издигаше върху нисък хълм на не повече от осемстотин метра от изхода на времевия тунел. По склона под караваната горичка от диви киселици тънеше в розови цветове и дългата долина под хълма беше осеяна със същите и други разцъфнали дървета. Откритите пространства бяха като море от пролетни цветя и целият район бе пълен с пойни птици.

Отстрани на караваната бяха паркирани два четириколесни автомобила. Пред главния вход бе разпънат навес и под него имаше голяма градинска маса, от центъра на която стърчеше чадър на ярки райета.

Като цяло новият ни дом имаше определено празничен вид.

— Купихме голяма каравана — рече Райла. — Общо има шест легла, чудесна дневна и кухня с всичко, което си поискаш.

— Харесва ли ти? — попитах я аз.

— Дали ми харесва? Аса, не виждаш ли? Та това е убежището, за което си мечтае всеки — колибата до езерото, планинската ловна хижа. Само че това е още по-хубаво. В действителност можеш да почувстваш свободата. Тук няма никой. Разбираш ли? Абсолютно никой. Първият човек, стигнал до Северна Америка, ще дойде от Азия чак след хиляда века. На Земята има хора, разбира се, но не и на този континент. Тук човек е по-сам от всякога.

— Пообиколи ли наоколо?

— Не, сама не. Струва ми се, че ще ми е малко страшничко. Чаках теб. Ами ти? Харесва ли ти тук?

— Да, разбира се — отвърнах аз.

Това беше вярно. Мастодонтия наистина ми харесваше. Но идеята за самотата, за личната независимост, знаех това, бе нещо, с което трябваше да се свикне. Нещо, за което човек трябваше да узрее.

От далечината пред нас някой извика и ми трябваше малко време, за да определя мястото, откъдето идваше викът. После ги видях и двамата: Хайръм и Боузър, които заобикаляха по склона точно над горичката от разцъфнали киселици. Те тичаха — Хайръм с тромав, неравен галоп, а Боузър с весели подскоци, като от време на време приветствено излайваше.

Забравяйки за всякакво достойнство — а в този свят нямаше нужда от достойнство — ние се затичахме към тях. Боузър, който се носеше отпред, подскочи, за да ме лизне по лицето и започна възторжено да се мята около нас. Хайръм пристигна запъхтян.

— Чакахме ви, господин Стийл — задъхано рече той. — Само малко се поразходихме и изпуснахме пристигането ви. Спуснахме се надолу по хълма, за да видим един от слоновете.

— Слонове ли? Искаш да кажеш мастодонти.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Хайръм. — Предполагам, че онези същества се казват така. Опитах се да запомня името, но не успях. Както и да е, видяхме истински мастодонт. Позволи ни доста да се приближим. Мисля, че ни харесва.

— Виж, Хайръм — казах аз, — не се приближавай много до мастодонтите. Навярно са достатъчно миролюбиви, но ако се приближиш прекалено, не знаеш какво могат да направят. Това се отнася и за големите котки — особено онези, от устите на които стърчат дълги зъби.

— Но този мастодонт е чудесен, господин Стийл. Движи се толкова бавно и изглежда така тъжен. Викаме му Стифи, защото се движи бавно. Направо се тътри.

— За Бога — казах аз, — човек не трябва да се навърта покрай стар мастодонт, който е бил изгонен от стадото. Навярно има отвратителен нрав.

— Точно така, Хайръм — съгласи се Райла, — Стойте надалеч от онова животно. И от всяко животно, което видите тук. Не се приближавайте, за да се сприятелите с тях.

— Даже и с мармотите ли, госпожице Райла?

— Ами, предполагам, че мармотите са достатъчно безопасни — отвърна тя.

Четиримата поехме към караваната.

— Имам си самостоятелна стая — рече ми Хайръм. — Госпожица Райла каза, че стаята си е моя и на никой друг. Каза, че Боузър може да спи там заедно с мен.

— Хайде да влезем и да ти покажа какво има вътре — каза Райла. — После можеш да излезеш на двора…

— На двора ли?

— Където е градинската маса — наричам това двор. Когато поразгледаш вътре, излез на двора и се огледай. Аз ще приготвя обеда. Какво ще кажеш за сандвичи?

— Чудесно.

— Ще обядваме навън — рече Райла. — Искам просто да поседим и да погледаме наоколо. Изглежда не мога да му се наситя.

Разгледах нашия нов дом. За първи път влизах в каравана, макар да познавах доста хора, които живееха в такива и изглеждаха съвсем доволни. Особено ми хареса Дневната — имаше много пространство, удобни мебели, големи прозорци, дебел килим на пода, шкаф, пълен с книги, които Райла бе донесла от малката ми библиотека, и стойка за оръжие до вратата. Трябваше да призная, че всичко беше много по-луксозно от къщата във фермата.

Излязох навън и тръгнах надолу по склона. До мен крачеше Хайръм, а Боузър тичаше пред нас.

Хълмът не бе особено висок, но бе достатъчно издигнат, за да предоставя чудесен изглед към района наоколо. Вдясно под нас течеше потокът, малката рекичка, която бях видял в Креда и която все така пресичаше Уилоу Бенд през двайсетия век. Теренът се бе изменил през милионите години, но не много. Стори ми се, че хълмът е малко по-висок, отколкото в Креда, и навярно по-висок, отколкото през двайсети век, но не можех да съм сигурен.

Речната долина беше сравнително открита. Само тук-там имаше отделни горички или цъфтящи храсти и по-ниски дървета, но другите хълмове бяха гъсто обрасли. Оглеждах се за животни, но като че ли нямаше. Освен две големи птици, вероятно орли, които летяха високо в небето, нямаше следа от живот.

— Ето го там — възбудено възкликна Хайръм. — Ето го Стифи. Виждате ли го, господин Стийл?

Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът на Хайръм, и забелязах мастодонта в долината точно под хълма. Стоеше на края на група малки дръвчета, късаше листа от тях с хобота си и ги тъпчеше в устата си. Въпреки разстоянието, което ни разделяше, ми се стори, че изглежда малко опърпан. Като че ли бе сам, поне не се виждаха други мастодонти.

Когато Райла ни извика, ние се върнахме обратно. Върху градинската маса бяха поставени подноси с високи купчини сандвичи и палачинки. Имаше чинии с туршия, купа с маслини и голяма кана с кафе. За Боузър бе приготвена голяма чиния с печено месо, нарязано на малки парченца, за да ги дъвче лесно.

— Затворих чадъра — рече Райла, — за да ни грее слънцето. То изглежда толкова прелестно тук.

Погледнах часовника си. Показваше пет часа, но слънцето сочеше пладне. Райла се засмя.

— Направо забрави за часовника — каза тя. — Тук няма часовници. Още първия ден, когато пристигнах, оставих моя върху нощното шкафче. Сигурно вече е спрял.

Кимнах, доволен от идеята. Харесваше ми. Нямаше много места, където човек да се освободи от тиранията на часовниците.

Обядвахме без да бързаме под слънчевите лъчи и лениво прекарахме следобеда, като гледахме как сянката от хълмовете на запад пълзи над реката и долината.

Кимнах към реката.

— Там би трябвало да има много риба.

— Утре — рече Райла. — Утре ще отидем за риба. Ще вземем една от колите и ще се поразходим. Тук има толкова много за гледане.

Късно следобед чухме далечен тръбен рев — вероятно мастодонти. Посред нощ ме събуди шум. Лежах напрегнат в леглото и чаках да се разнесе отново — зловещ, макар и приглушен вой от хълмовете на север. Навярно саблезъб тигър или някакъв друг хищник. Казах си, че прекалено много мисля за саблезъбите, че съм твърде запленен и изпълнен с любопитство към тях. Трябваше да си ги избия от главата — в този свят би трябвало да има много други видове котки. Воят беше смразяващ, но всъщност не ме плашеше особено. Бях в безопасност. Райла спеше до мен, необезпокоявана от рева, който се носеше откъм север.

След закуска ние опаковахме обеда си, поставихме в колата две седеммилиметрови пушки и риболовни принадлежности и се отправихме на разходка — двамата с Райла на предната седалка, Хайръм и Боузър отзад. Няколко километра по-нататък в долината се натъкнахме на стадо от дванайсетина мастодонта и го заобиколихме. Те вдигнаха глави да ни погледнат, като размахваха уши и се опитваха да ни подушат с вдигнати хоботи, но не тръгнаха към нас. По пладне спряхме до реката и аз отидох да половя риба. След не повече от пет минути се върнах с три доста едри пъстърви, които опекохме на огън. Докато се хранехме, шест вълка застанаха върху голата скала на другия бряг на реката и се загледаха в нас. Изглеждаха по-едри от обикновените вълци и аз се зачудих дали не са изкопаеми. Подплашихме елен, който избяга в далечината пред нас. На един скалист хълм видяхме жълтокафява хищна котка, но това беше пума, а не саблезъб тигър.

Върнахме се вкъщи доста преди залез слънце, уморени и доволни. Това бе най-хубавата ваканция, която някога бях преживявал.

През следващите два дни ходихме на разходка в други посоки. Видяхме много мастодонти, малко стадо от гигантски бизони, много по-големи от бизоните от историческите западни равнини, с огромни стърчащи рога. Открихме блато, от което при приближаването ни се издигна облак от патици и гъски, а малко отвъд блатото се натъкнахме на най-голямото си откритие — колония бобри, големи колкото мечки. Те издигаха бент, който бе причина за образуването на блатото, превърнало се в дом за патиците и гъските. Омаяни ги погледахме отдалече.

— Един бобър, едно кожено палто — забеляза Райла.

Загубих каквато и да е представа за време. Забравих за всичко. Представях си безкрайните дни на чудни открития, прекрасните пътешествия, които ни очакваха.

Но идилията завърши, когато се върнахме на третия ден. Бен ни чакаше на градинската маса. Беше приготвил чаши и бутилка.

— Ето, пийнете си — рече той. — Започваме работа. Утре Къртни отива да се срещне с хората от „Сафари“. Готови са да преговарят. Къртни каза, че нямали търпение. Престрували се, че не е така, но наистина нямали търпение.