Котешко лице

Глава 20

Райла и Бен ме очакваха, а там се мотаеше и Хърб Ливингстън. Зад бюрата в предната стая на новата административна сграда, която миришеше на прясно дърво, седяха шестима души и не правеха нищо.

Райла се хвърли към мен, а аз я прегърнах и силно я притиснах към себе си. Никога не се бях радвал толкова на среща с някого. Онова, което видях навън, ме беше уплашило — от двете страни на улицата бяха паркирани коли, други бяха подредени в паркинга на Бен, имаше будки за хотдог, хамбургери и сувенири, мъже продаваха балони. И навсякъде хора, предимно събрани на групи, хора, които зяпаха тъпо, но с някакво вълнение. Всичко приличаше на смесица между селски панаир и карнавал.

— Тревожех се за теб — рече Райла. — Господи, как си облечен. Къде са ти другите дрехи?

— В колата на Елрод — отвърнах аз. — Той ми донесе тези.

Бен важно ми стисна ръката.

— Тук настъпиха някои промени, след като замина — каза той.

Хърб се приближи към мен, за да се здрависа.

— Как са връзките с обществеността? — попитах аз. — Четох за теб в лондонските вестници.

— Е, по дяволите — отвърна Бен, — имахме нужда от някой, който наистина бързо да се справи с онези вестникари там, когато започнаха да прииждат, а Хърб беше подходящ. Справя се добре.

— Настояват за пресконференция — рече Хърб, — но нямам куража да изляза и да се срещна с тях. Не искахме да правим нищо, докато не се върнеш. Подавам им по малко информация. Всъщност не им казвам нищо, само колкото да имат за какво да пишат. Какво да им кажа за завръщането ти?

— Кажи им — отвърна Бен, — че се е върнал и незабавно е заминал за Мастодонтия. Това е нещо, което непрекъснато трябва да подчертаваме. Двамата с Райла не са тук — те живеят в Мастодонтия.

— Само почакай да видиш Мастодонтия — каза Райла. — Прекрасна е. Толкова дива и прелестна. Онзи ден откарахме там голяма каравана и всичко е готово. Имаме и два четириколесни автомобила.

— А Хайръм? — попитах аз.

— Двамата с Боузър са там.

— Ами Котешкото лице?

— Прехвърли се с тях. Точно под хълма има група диви киселици и той се е настанил там. Хайръм казва, че Котешкото лице харесва мястото. Казал, че се чудел защо останал толкова дълго тук и никога не е пътувал във времето сам.

— Хайде да отидем в моя офис — предложи Бен. — Там има удобни столове и ще си отворим бутилка. Трябва да полеем това.

Настанихме се на столовете, които наистина бяха удобни, и Бен напълни чашите.

— Добре ли пътува? — попита ме Хърб.

— Да, предполагам — отвърнах аз. — Оказа се, че малко съм позабравил френския, но се оправих. Нямах проблеми в Цюрих. Не съм свикнал с такива неща, но всичко мина добре.

— Онези швейцарци винаги успяват да ти вземат парите — рече Бен.

— Исках да попитам — казах аз, — кой е съобщил на пресата? Новината се разчу много по-рано, отколкото си мислех.

— Къртни — отвърна Райла. — Е, не самият Къртни, а един негов познат, специалист по изтичането на информация. Всъщност, бяха хората от „Сафари“. Те са натиснали Къртни. Нямат търпение да разберат какви са перспективите за бизнеса с лов на динозаври. Искат да научат преди да преговарят с нас. Логично е всички ловджии да се нахвърлят на възможността да убият динозавър, но хората от „Сафари“ искат да са абсолютно сигурни. Искат да разполагат с голям брой потенциални клиенти преди да започнат да преговарят с нас.

— Предполагам, че все още е прекалено рано да се разбере.

— Къртни не се е обаждал от ден-два. Те държат връзка с него.

— Вече имахме едно-две предложения — съобщи Бен. — Тази сутрин дойде един, който искаше да разбере дали можем да го прехвърлим при инките преди пристигането на конкистадорите. Каза, че искал да изследва древната култура на инките, но бързо се изясни, че всъщност го интересуват съкровищата им. Казах му да се разкара. Някакъв минен инженер предложи да го пратим на Черните хълмове в Южна Дакота във времето преди златната треска там. Заяви съвсем ясно намеренията си. Искаше да обере каймака на златните находища. Каза, че нямал пари, но че щял да дели поравно с нас. Хареса ми и му казах да почака. Обясних му, че единственото, което мога да сторя, е да ти съобщя. После дойде делегация от някаква църковна организация. Искаха да разговарят за пътуване до времето на Исус. Не успях да разбера какво точно искат. Приказваха с недомлъвки. Може би по-късно би трябвало да разговаряш с тях.

Поклатих глава.

— Не знам. Това е сложен въпрос, който се надявах да избегнем. Когато някой попадне в каквато и да е историческа ситуация, трябва да се пипа много внимателно, иначе можеш да забъркаш голяма каша.

— Но ти трябва да си знаел, че ще възникне такъв проблем — намеси се Хърб. Ако могат да си го позволят, всички ще искат да се върнат в миналото, за да видят разпването на Исус.

— Нали точно това е въпросът — рече Райла. — Почти никой няма да може да си го позволи при сумите, които ще им поискаме. Туризмът трябва да бъде обезкуражен, дори хората да желаят да си платят. Туристите ще предизвикват много проблеми.

— Мисля, че трябва да въртим бизнеса в зависимост от обстоятелствата — каза Бен. — Да разкарваме мошениците, като онзи тип с инките, но внимателно да проучваме всички законни предложения.

После продължихме да разговаряме по по-леки въпроси, като отдавахме дължимото на чашите си. Мотелът на Бен бил завършен и някои от стаите били готови за използване. Сградата станала по-голяма, отколкото отначало възнамерявал, и той мислеше да започне строежа на още една. Паркингът вече носел пари. Много от хората в градчето предлагали стаи под наем. Имахме трудности с намирането на достатъчно пазачи за патрулиране край оградата и за охрана на портата. За момента шерифът бе пратил свои служители за портата, докато успеем да намерим хора да ги заместят. Хърб прехвърлил работата по вестника на бившия си помощник и планираше да отпечатва ежедневно безплатни рекламни листовки, като начало от четири до шест страници, които да се раздават на очаквания прилив от посетители, първата вълна от които вече беше тук. Някои местни хора се тревожели от прииждащите тълпи, които според тях щели да променят досегашния спокоен живот на градчето, но различни църковни организации, особено женски, подготвяли вечери, фестивали на ягодовия сладолед и други благотворителни мероприятия. Допихме чашите си и Райла ми каза:

— А сега — Мастодонтия. Умирам да ти я покажа.