Котешко лице

Глава 22

На следващата сутрин се събудих малко неспокоен, без да знам защо трябва да се чувствам така. Беше просто едно от онези усещания, които понякога те спохождат без причина. Изпълзях от леглото, като внимавах да не събудя Райла. Но не успях да го постигна, защото когато се промъквах през вратата, тя попита:

— Какво има, Аса?

— Навярно нищо — отвърнах аз. — Просто излизам да погледна.

— Не по пижама — рече тя. — Върни се и си облечи нещо. Хората от „Сафари“ пристигат днес и могат да дойдат рано. Часовниците им са около пет часа напред от нашите.

Така че аз се облякох с ужасното чувство, че губя време. После излязох колкото можех по-бързо без да изглеждам прекалено припрян. Но щом отворих вратата и погледнах, аз се шмугнах обратно и грабнах една от седеммилиметровите пушки от стойката до вратата. Точно под хълма, на не повече от сто и петдесет метра разстояние стоеше старият мастодонт, който Хайръм беше нарекъл Стифи. Нямаше начин да го сбъркам, защото изглеждаше опърпан: сега това бе по-очевидно, отколкото онзи ден, когато бе на много по-голямо разстояние.

Мастодонтът стоеше някак скръбно — с апатично увиснал между огромните му бивни хобот — и въпреки факта, че бе висок малко по-малко от три метра, не беше особено внушителен. На не повече от петнайсетина метра от него стоеше Хайръм. До него Боузър размахваше опашката си с цялото добродушие на света. Хайръм говореше на това огромно животно, което в отговор поклащаше едното си ухо — не огромно като африканския слон, но все пак с достатъчно големи размери.

Стоях като вкаменен, стиснал пушката в ръце. Не смеех да извикам на Хайръм, нито пък да изкрещя на Боузър да се върне. Единственото, което можех да направя, бе да стоя и да държа пушката в готовност. Смътно си спомнях, че много години напред в бъдещето, през деветнайсети век, старият Карамоджо Бел бе убил стотици африкански слонове заради бивните им с пушка, не по-голяма от тази, която държах в ръце. Въпреки това се надявах да не се налага да я използвам, защото повечето от изстрелите на Карамоджо бяха улучвали мозъка, а аз не бях абсолютно сигурен къде да се целя, за да постигна този резултат.

Стифи просто си стоеше, а после се раздвижи. Помислих си, че ще тръгне към Хайръм и вдигнах пушката. Но животното всъщност не отиваше никъде — то изобщо не тръгна напред. Просто вдигна първо единия си крак, а после и другия в някаква неравномерна последователност. Сетне отново стъпи на земята, сякаш краката го боляха и се опитваше да прехвърли тежестта си от тях. Това движение съвсем слабо поклати тялото му и това бе най-нелепото нещо, което изобщо бях виждал — този глупав слон, застанал пред Хайръм и леко полюляващ се насам-натам.

Бързо пристъпих напред, после поразмислих преди да направя втора крачка. Засега всичко изглеждаше наред, макар и може би малко опасно, а аз не исках да правя нищо, което да промени положението.

Пред мен Хайръм направи малка крачка напред и после още една. Исках да му извикам, но някак си се сдържах, защото знаех, че е по-добре да не го правя. Ако се случеше нещо, имах пушка и можех мълниеносно да изстрелям три-четири куршума в стария Стифи. Обаче все още се надявах да не се наложи. Хайръм продължаваше внимателно да крачи напред, стъпка по стъпка, но Боузър не помръдваше. Кълна се в Бога, че Боузър имаше повече здрав разум от Хайръм. „Щом всичко това свърши — казах си аз, — ще направя Хайръм на нищо.“ Бях му казвал много пъти да остави тези мастодонти на мира, а ето че сутринта се беше измъкнал преди да се събудя и сега се промъкваше към животното. Но аз знаех, че Хайръм си е такъв. В нашето време той бе разговарял с мармотите и червеношийките, а ако се беше появила мечка гризли, щеше да разговаря и с нея. Само го върни назад в Креда и ще се сприятели дори с динозаврите.

Хайръм вече бе много по-близо и протягаше ръка към мастодонта, който беше престанал да се полюлява. Боузър стоеше на мястото си, но вече не размахваше опашка. Очевидно всичко това го тревожеше толкова, колкото и самия мен. Затаих дъх и продължих да наблюдавам, като се зачудих дали в края на краищата не би трябвало да извикам на Хайръм да се върне. Но вече беше прекалено късно. Ако мастодонтът нанесеше дори само един удар, с Хайръм щеше да е свършено.

Животното протегна хобот, като че ли се наведе напред на пръсти, и Хайръм се закова на място. Мастодонтът го подуши, като прокара върха на хобота си нагоре и надолу по тялото му, от главата до петите. Докато го душеше, издаваше тих подсмърчащ звук. После Хайръм протегна ръка и погали любопитния хобот, като го потъркваше назад-напред и го почесваше. Огромното глупаво животно издаде нещо като пъшкане, сякаш почесването му харесваше, и Хайръм направи още една крачка, докато не застана под главата на Стифи, която се наведе напред. Хайръм прокара ръце нагоре-надолу по хобота и протегна високо едната си ръка, за да почеше могъщия си приятел под смешно малката долна устна. Стифи изпъшка от удоволствие. Онзи проклет мастодонт беше толкова луд, колкото Хайръм изобщо би могъл да се надява.

Изпуснах въздишка на облекчение, надявайки се да не е преждевременно. Изглежда не беше. Стифи продължаваше да стои там, а Хайръм продължаваше да го чеше. С известно отвращение Боузър се обърна и се затича обратно, за да седне до мен.

— Хайръм — колкото можех по-тихо казах аз. — Хайръм, чуй ме.

— Не е нужно да се тревожите, господин Стийл — отвърна Хайръм. — Стифи е мой приятел.

Бях чувал тези думи постоянно, откакто се върнах в Уилоу Бенд и възобнових познанството си с Хайръм. Той бе приятел с всичко живо и нямаше никакви врагове.

— Дано си сигурен в това — казах аз. — Това е диво животно и е ужасно голямо.

— Той разговаря с мен — отвърна Хайръм. — Разговаряме помежду си. Знам, че сме приятели.

— Тогава му кажи да се маха от тук. Кажи му да стои надалече, да не идва на този хълм. Знаеш, че може да блъсне караваната ни и да я преобърне. Кажи му, че ще го убия ако стане това.

— Ще го отведа в долината — рече Хайръм, — и ще му кажа, че трябва да стои там. Ще му кажа, че ще ходя да го виждам.

— Направи го — отвърнах аз, — и после се върни тук колкото можеш по-бързо. Чака те работа.

Той протегна ръце и започна да бута рамото на Стифи. Мастодонтът се раздвижи, обърна се и със ситни стъпки тръгна надолу по склона. Хайръм вървеше до него.

— Аса? — извика Райла от вратата. — Какво става?

— Стифи се беше качил тук — отвърнах аз, — и Хайръм го връща там, където му е мястото.

— Но Стифи е мастодонт.

— Да, знам — казах аз. — Освен това е приятел на Хайръм.

— По-добре влез вътре и се обръсни — рече тя. — И, за Бога, среши си косата. Имаме гости.

Погледнах надолу по склона. Пет фигури приближаваха в колона. Водеше ги Бен. Носеше ботуши, панталони каки, ловджийско яке и пушка. Другите бяха облечени в делови костюми и носеха или куфарчета, или папки под мишница. Един от тях беше Къртни. Другите трима, реших аз, трябва да бяха хората от „Сафари“. Стори ми се смешно — тези сериозни делови типове носеха белега на професията си в тази очевидна пустош.

— Аса — рязко рече Райла.

— Прекалено късно е — отвърнах аз. — След малко ще са тук. Тук е друга държава. Ще трябва да ме приемат такъв, какъвто съм.

Прокарах длан по брадичката си и от наболото стърнище се разнесе стържене. Бях доста обрасъл.

Бен се приближи до нас и ни пожела добро утро. Другите очаквателно се подредиха в редица. Къртни пристъпи напред и каза:

— Райла, нали познаваш тези господа.

— Да, разбира се — отвърна Райла. — Но никой от вас не познава моя партньор, Аса Стийл. Извинете го за външния му вид. Тази сутрин имахме проблеми с един мастодонт и…

Възрастният господин с военен вид в края на редицата я прекъсна.

— Извинете, госпожо, но истина ли е това, което виждам? Струва ми се, че по склона се спускат заедно човек и мастодонт. Човекът е хванал хобота на мастодонта, сякаш го води.

— Това е само Хайръм — отвърна Райла. — Той има подход към животните. Твърди, че може да разговаря с тях.

— Значи Хайръм вече е свикнал — рече Бен. — Не му е трябвало много време.

— Тук е от няколко дни — казах аз. — Това е всичко, от което се нуждае.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза възрастният военен. — Не мога да повярвам на очите си. Абсолютно невъзможно.

— Аса — рече Райла, — нашият невярващ приятел е майор Хенеси. Майоре, да ви представя моя партньор Аса Стийл.

— Сигурен съм, че сте доволни — рече Хенеси. — Трябва да отбележа, че сте се устроили добре тук.

— На нас ни харесва — отвърнах аз. — По-късно ще ви заведем на разходка, ако имате време.

— Невероятно — продължи Хенеси. — Абсолютно невероятно.

— А това е господин Стюарт — каза Райла. — Господин Стюарт е главен съветник на „Сафари, Инк.“. А това е господин Бойл. Ако си спомням вярно, господин Бойл, вие сте…

— Отговарям за уреждането на пътешествията — поясни Бойл. — Очаквам сафарита за динозаври. Трябва да е огромно предизвикателство.

„В повече отношения, отколкото си мислиш“ — казах си аз. Тоя тип не ми хареса още от пръв поглед.

— След като вече всички се познаваме — рече Стюарт, — защо не се захванем за работа. Бих искал, ако е възможно, да поостанем тук. Много е вълнуващо.

Хенеси се потупа по гърдите.

— Помиришете въздуха — каза той. — Абсолютно чист. Никакво замърсяване. Не съм дишал такъв въздух от години.

— Моля, седнете — каза Райла. — Ще донеса кафе.

— Наистина не трябва да си правите труда — рече Бойл. — Вече закусвахме. А и господин Пейдж ни поднесе кафе точно преди да тръгнем.

— Аз искам малко — язвително отвърна Райла, — а предполагам, също и Аса. Надявах се да ни направите компания.

— Ами разбира се — каза майорът. — С най-голямо удоволствие. Много ви благодаря.

Те заеха столовете около масата и оставиха куфарчетата до себе си с изключение на Стюарт, който намести своето върху масата и започна да вади от него документи.

— Ще трябва да внимавате с Хайръм — каза ми Бен, — С мастодонтите всичко може да е наред, но тук има други животни…

— Разговарял съм с него за това — прекъснах го аз. — Пак ще му кажа.

Райла донесе поднос с чаши и аз влязох в караваната за кафето. Върху кухненската маса имаше нарязан сладкиш и аз взех и него.

Когато се върнах навън, всички седяха около масата и изглеждаха готови да започнат разговора. Край масата бе толкова пренаселено, че трябваше да си взема стол и да седна отстрани.

Майорът се обърна към мен.

— Значи това е Мастодонтия. Приятно място, трябва да отбележа. Бихте ли ми казали как успяхте да изберете толкова прелестно място?

— Най-вече с предчувствие — отвърнах аз. — От онова, което предполагахме за това време. Не ние, разбира се, а геолозите. Това е Сангамон, междуледниковият период между илинойския и уисконсинския ледников период. Предпочетохме го, защото чувствахме, че ще ни е най-познат в сравнение с различните периоди, измежду които можехме да избираме, а и защото климатът би трябвало да е идеален. Но не можем да сме сигурни в това, тъй като не сме стояли тук достатъчно време.

— Удивително — каза майорът.

— Господин Маккалахан — обади се Стюарт, — готов ли сте да започваме?

— Разбира се — отвърна Къртни. — Какво имате предвид?

— Вие разбирате какво искаме — продължи Стюарт. — Бихме желали да уредим правата за нашите сафарита в Креда.

— Не правата — възрази Къртни. — Няма да ви отстъпим правата. Ще ги запазим за себе си. Ще ви дадем ограничен достъп.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Къртни? Ограничен достъп ли?

— Мислех за срок от една година — поясни адвокатът. — С условие за подновяване на договора, разбира се.

— Но това няма да си струва парите. Ще трябва да вложим много капитали. Ще трябва да наемем персонал…

— Една година — отсече Къртни. — Като начало.

— Ще ни давате всякакви съвети и компенсация…

— Значи така сте разработили договора? — попита Къртни и посочи към документите, които Стюарт беше пръснал пред себе си.

— Така смятахме. Нямаме опит в този бизнес с Креда и…

— Ще ви дадем единствено достъп — каза Къртни. — След като го имате, останалото зависи от вас. Това не означава, че няма да ви даваме каквито и да е съвети или че няма да ви оказваме съдействие, но само като израз на добра воля, а не по договор.

— Да престанем с тези пазарлъци — рече майорът. — Ние искаме да организираме сафарита. Не едно, а много. Още преди да престанат да бъдат нещо ново. Доколкото познавам ловджиите, а аз ги познавам отлично, за всички тях ще е важно да са сред първите, които са донесли динозавър. А ние не искаме да застъпваме отделните сафарита. Искаме да поддържаме ловните райони колкото се може по-чисти. Ще ни трябват повече пътища във времето.

Къртни въпросително погледна към мен.

— Това може да се осъществи — казах му аз. — Колкото искат, отделени един от друг, да речем с по десет хиляди години. Можем да ги надробим повече и да скъсим интервала помежду им.

— Вие разбирате, естествено — обърна се Къртни към Хенеси, — че всеки път във времето ще ви струва пари.

— Ние предлагаме да ви плащаме по един милион долара за всеки три пътя във времето — обади се Стюарт.

Къртни поклати глава.

— Един милион долара за едногодишен достъп. Да речем половин милион за всеки път във времето след първия.

— Но, за Бога, човече, та ние ще сме на загуба!

— Не мисля, че е така — възрази Къртни. — Ще ми кажете ли колко ще взимате за двуседмично сафари?

— Още не сме обсъждали този въпрос — отвърна Стюарт.

— Ами, не сте го обсъждали. Имахте две седмици, за да го направите. След всички онези репортажи, трябва да имате цял списък с чакащи.

— Това са икономически глупости — каза Стюарт.

— Не говорете така — отвърна му Къртни. — Вие сте на края на силите си и го знаете. В края на двайсети век ловът е изчезнал. Какво ви е останало, освен няколко ограничени ловувания на едър дивеч и киносафаритата? Тук имате шанс да се върнете в бизнеса. Неограничен шанс. Стотици години лов. Нови и удивителни видове дивеч. Ако някой от клиентите ви предпочита да ходи на лов за титанотери, мамути или десетки други видове едър и опасен дивеч, единственото, което трябва да направите, е да ни кажете и ние ще ви отведем там. А ние сме единствените, които можем да го направим.

— Не съм толкова сигурен — рече Стюарт. — Щом госпожица Елиът и господин Стийл са успели да създадат машина на времето…

— Вече се опитах да ви кажа — прекъсна го Райла. — Но вие не ме изслушахте или пък не ми повярвахте. Просто не ми обърнахте внимание. Няма никаква машина.

— Няма машина? Какво е тогава?

— Това е търговска тайна и нямаме намерение да я разкриваме — безизразно отвърна Къртни.

— В ръцете им сме, Стюарт — рече майор Хенеси. — Няма измъкване. Те са прави. Никой друг не може да ни отведе там. Госпожица Елиът наистина каза, че няма никаква машина. Каза ни го от самото начало. Тъй че защо не подострим моливите си и не се захванем с оформянето. Навярно нашите приятели ще искат парче от нашата баница. Може би двайсет процента.

— Щом искате да тръгнем по този път — каза Къртни, — петдесет процента от печалбата ви. Не по-малко. Ние бихме предпочели да работим с такса за достъп. Така ще е по-чисто.

Седях там, слушах всичко това и главата ми започна малко да се замайва. Можеш да говориш за милиони долари и това няма чак такова значение — това са просто големи цифри. Но когато става дума за собствените ти милиони, вече е друга работа.

Спуснах се надолу по склона. Не съм сигурен, че другите изобщо осъзнаха отсъствието ми. Боузър изпълзя изпод караваната и тръгна след мен. Нямаше и следа от Хайръм и аз се разтревожих за него. Бях му казал да се върне веднага, а все още го нямаше никакъв. Стифи бавно вървеше към реката, сигурно за да пие вода, но Хайръм не беше с него. Застанах на хълма и огледах навсякъде. Нямаше и следа от Хайръм.

Зад себе си чух шум. Беше Бен. От ботушите му се носеше нещо като свистене, докато вървеше през високата до глезените трева. Той се приближи, застана до мен и заедно се загледахме в долината. В далечината имаше много движещи се точки — навярно мастодонти или бизони.

— Бен — попитах го аз, — колко е един милион долара?

— Ужасно много пари — отвърна той.

— Не мога да го проумея, че там си говорят за един милион, а вероятно за още повече — казах аз.

— Нито пък аз — рече Бен.

— Но ти си банкер, Бен.

— И все пак съм си селско момче — каза той. — Също като теб. Затова не можем да проумеем.

— Селско момче — повторих аз. — Изминахме дълъг път, откакто заедно скитахме из тези хълмове.

— И то само за последните няколко седмици — рече Бен. — Струваш ми се притеснен, Аса. Какво те тревожи?

— Хайръм — отвърнах аз. — Трябваше да се върне веднага, щом отведеше Стифи от тук.

— Стифи ли?

— Стифи е мастодонтът.

— Ще се върне — успокои ме Бен. — Просто е намерил мармот.

— Не разбираш ли, че ако нещо се случи с Хайръм, с бизнеса ни ще е свършено? — попитах го аз.

— Естествено, знам това — каза той. — Но нищо няма да му се случи. Всичко ще е наред. Самият той е наполовина диво животно.

Останахме там още известно време, взирахме се, но не видяхме никаква следа от Хайръм.

— Връщам се да видя докъде са стигнали — накрая рече Бен.

— Ти върви — отвърнах. — Аз ще отида да потърся Хайръм.

Открих го час по-късно — излизаше от горичката киселици под караваната.

— Къде, по дяволите, беше? — попитах го аз.

— Поговорихме си надълго с Котешкото лице, господин Стийл. С всичките тези разходки през последните няколко дни не му обръщам никакво внимание.

— И той се е почувствал самотен?

— Не — отвърна Хайръм. — Не, каза, че не е. Но няма търпение да се хване за работа. Иска да прокара няколко пътя във времето. Чуди се защо ви трябва толкова много време.

— Хайръм — казах му аз, — искам да поговоря с теб. Може би не разбираш, но ти си най-важната личност в цялото това предприятие: ти си единственият, който е в състояние да разговаря с Котешкото лице.

— Боузър също може да го прави.

— Добре. Може и да е така. Но това не ми върши никаква работа. Аз не мога да разговарям с Боузър.

Изложих му положението. Обясних му го най-внимателно. На практика му начертах диаграми.

Той обеща да се държи добре.