Кракатит

XIII

На развиделяване вече не го свърташе в къщи; науми си да отиде и набере цветя; след това да ги сложи на прага на Анчината спалня и когато тя изскочи… Окрилен от радост, Прокоп се измъкна от къщи почти още в четири часа. И каква красота; всеки цвят искри като човешки очи (тя има спокойните, големи очи на кравичка) (какви дълги мигли има) (сега спи, клепачите й са обли и нежни като гълъбови яйца) (ах, да можеше да надникне в сънищата й) (ако си е сложила ръцете на гърдите, те се повдигат от дишането; но ако ги е пъхнала под главата си, ръкавът й сигурно се е свлякъл и се вижда лакътят, едно грапаво и розово кръгче) (наскоро му беше казала, че и досега спи в желязното си детско креватче) (каза му, че през октомври ще навърши деветнадесет) (на шията й има бенка) (как е възможно да ме обича, това е толкова странно), наистина нищо не може да се сравни с красотата на лятното утро, но Прокоп гледа към земята, усмихва се, доколкото изобщо умее, и през многобройни скоби стига чак до реката. Там открива — но чак до другия бряг — пъпки на водни лилии; презрял всички опасности, той се съблича, хвърля се в гъстата слуз на заливчето, порязва си крака о някаква коварна тръстика и се завръща с наръч водни лилии.

Водната лилия е поетично цвете, но изпуска противна течност от дебелите си стволове; Прокоп се понася към къщи с поетическия си трофей и мисли по пътя как по-прилично да увие букета. За щастие пред къщата докторът е забравил вчерашната „Политика“. Прокоп безцеремонно започва да го къса, като хвърля бегъл поглед на съобщенията за някаква мобилизация на Балканите и за това, че в някое от министерствата назряла криза, за това, че някой, името на когото е поставено в черна рамка, е умрял, оплакан, разбира се, от целия народ, и се залавя да завива във вестника мокрите дръжки на водните лилии. И тъкмо решава да изгледа с гордост работата си, когато изведнъж се сепва. Очите му са се спрели върху една дума. КРАКАТИТ.

Известно време той гледа вкаменен и престо не можеше да повярва на очите си. После разви с трескава бързина вестника, разсипвайки цялото великолепие от водни лилии по земята, и накрая намери следното съобщение: „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон, дпр. предп.“ Нищо повече. Прокоп разтърка очи и отново прочете: „Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон.“ Какво по дяволите… Кой е той, този Карсон? А откъде знае, дявол го взел, откъде може да знае… За десети път Прокоп препрочете загадъчното обявление. „Кракатит! Инж. П. да съобщи адреса си.“ И още „Карсон, сир. предп.“ Повече от това не можеше да се разбере.

Прокоп седеше като ударен от гръм. Защо, защо взех този проклет вестник в ръцете си, мерна му се отчаяно в главата. Как беше? „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си“. Инж. П. значи Прокоп; а Кракатит беше точно онова загубено място, онова размазано ей тук в мозъка място, онзи злокачествен тумор, онова, за което не се осмеляваше да мисли, онова, с което ходеше, като блъскаше главата си о стените, онова, което вече нямаше име — как, как беше отпечатано във вестника: „КРАКАТИТ!“ Прокоп разтвори широко очи от вътрешния трус. Изведнъж той видя… онази оловна сол, и в миг пред него се завъртя целият объркан филм на паметта: дългата, предълга, свирепа борба в лабораторията с тази тежка, тъпа безчувствена материя; безизходните и мръсни опити, когато всичко завършваше с неуспех, разяждащата осезаемост, когато побеснял дробеше и стриваше материята в пръстите си, парливият й вкус на езика и лютивият дим, умората, от която заспиваше на стола, срамът, който изпитваше упоритостта му, и изведнъж — насън ли беше, или наяве — последното му хрумване, парадоксалният и удивително простият опит, известният от физиката трик, който досега не беше се сетил да приложи. Той видя тънките бели иглички, които накрая смете от тезгяха в порцелановата кутийка, сигурен, че на другия ден, когато ги запали в пясъчната яма там на полето, където се намираше неговият твърде незаконен полигон, ще се получи великолепен взрив. Той виждаше лабораторното си кресло, от което се подаваха вълна, кълчища и пружина; в него той се беше свил тогава като пребито куче и явно беше заспал, защото наоколо беше тъмно, когато страхотна експлозия при звън на сипещи се счупени стъкла го събори заедно с креслото на пода. Сетне се появи острата болка в дясната ръка, защото нещо я беше разрязало; а сетне — сетне.

Прокоп мръщеше чело от болезнено острите спомени. Наистина, ето го белега на ръката му. А сетне поисках да запаля лампата, но крушките бяха изгорели. След това опипом в тъмнината аз се опитах да установя какво е станало; масата пълна с отломки, а там, където работех, цинковата ламарина на тезгяха беше разкъсана, извита и разтопена, дъбовият плот под нея беше разцепен, като ударен от гръм. А после напипах порцелановата кутийка, беше цяла, и едва тогава се ужасих. Това, да, значи това беше Кракатитът. А после…

Прокоп едва се сдържаше да седи; прекрачи разхвърляните водни лилии и се втурна да се разхожда из градината, като гризеше от възбуда пръстите си. След това, спомняше си той, аз хукнах нанякъде, през полето, през изораните ниви, няколко пъти падах, господи, къде беше това? Тук връзката в спомените му определено се губеше; несъмнени оставаха само ужасната болка под челните му кости и някакво премеждие с полицията; после разговарях с Ирка Томеш и отидохме у тях, не, пътувахме с файтон; бях болен и той се грижеше за мен. Ирка е добър. За бога, какво беше по-нататък? Ирка Томеш каза, че идва тук, при баща си, но го няма тук; гледай ти, интересно; а през това време аз спал ли съм, що ли?

Изведнъж кратко и слабо се позвъни; аз отидох да отворя и на прага видях да стои девойка със забулено с воалетка лице.

Прокоп изстена и закри лицето си с ръце. И дори не си даваше сметка, че седи на пейката, на която тази нощ беше милвал и утешавал някого другиго. „Тук ли живее господин Томеш?“ — беше попитала тя задъхано; сигурно беше тичала, кожената й яка беше мокра от дъжда, и изведнъж, изведнъж тя вдигна очи.

Прокоп едва не зави от мъка. Виждаше я, като че ли е било вчера; ръцете, малките й ръце в тесните ръкавички, оросената от дъха й гъста воалетка, погледът й чист и изпълнен с мъка; красива, тъжна и горда. „Вие ще го спасите, нали?“ Гледаше го отблизо със сериозни смущаващи очи и мачкаше някакво пакетче, някакъв дебел плик с печати, притискаше го към гърдите си с разтреперани ръце и по всякакъв начин се мъчеше да се овладее.

Нещо като че ли го удари в лицето. Къде сложих пакетчето? Няма значение коя е девойката: аз й обещах да го предам на Томеш. В болестта си… съм забравил всичко; или пък… по-скоро… не съм искал да мисля за това. Но сега — сега пакетчето трябва да се намери, ясно.

Той се втурна тичешком в стаята си и заизважда чекмеджета. Няма, няма, няма го никъде. За двадесети път прерови оскъдния си багаж, лист по лист, парче по парче; после седна сред целия този безпорядък като над развалините на Ерусалим и стисна челото си. Или го е взел докторът или Анчи, или кискащата се Нанда; другояче не можеше да бъде. След като стигна до тази категорична и гениална констатация, той се почувства притеснен и объркан и като насън се отправи към печката, бръкна дълбоко вътре и извади… търсеното пакетче. Имаше смътното усещане, че сам го е сложил там някога, когато все още не беше… съвсем оздравял; припомняше си смътно, че в онова състояние на безсъзнание и бълнуване пакетчето непрекъснато беше заедно с него в леглото и че той ожесточено беше негодувал, когато искаха да му го вземат, и че едновременно се боеше много от него, защото то бе свързано за него с някакво мъчително безпокойство и тъга. Изглежда, че с лукавството на безумец той го беше скрил от самия себе си, за да има спокойствие. Впрочем само дяволът може да се оправи в тайните на подсъзнанието; сега той е тук, този дебел, превързан с канап плик, с пет печата и върху него е написано „За господин Иржи Томеш“. Той се опита да разбере нещо повече от този зрял и ярък почерк, но вместо това му се привиждаше забулената девойка, която стиска пакетчето с треперещите си пръсти; сега… сега пък вдигна очи… Прокоп жадно помириса пакетчето, ухаеше слабо и далечно.

Сложи го на масата и започна да обикаля около нея. Страшно му се искаше да узнае какво има вътре, под петте печата; сигурно беше строга тайна, някаква съдбовна и болезнена връзка. То беше… тя казваше наистина, че… че прави това заради някого другиго, но беше толкова развълнувана. Освен това тя, тя не можеше да обича Томеш: това беше невероятно. Томеш е негодник, установяваше той с надигаща се ярост; винаги е имал щастие с жените, този мръсник. Така да бъде, ще го намеря и ще му предам пратката; а после, край.

Изведнъж нещо проблесна в главата му: готов беше да се обзаложи, че има някаква връзка между Томеш и този, как се казваше, този проклет Карсон! Нали никой не знаеше и не знае нищо за Кракатита; само Томеш Ирка, трябва да го беше надушил, бог знае как — ненадейно изникна нов кадър от объркания филм на паметта му: в треската си Прокоп бълнуваше нещо (май беше в стаята на Томеш), и той, Ирка, се беше навел над него и записваше нещо в бележника си. Сто на сто е сигурно, че това е била формулата ми! Издрънкал съм я, измъкнал я е от мен, откраднал я е и я е продал на този Карсон! Прокоп се изуми от тази подлост. Боже мой, и това момиче е попаднало в ръцете на такъв човек! Ако имаше нещо, което е ясно, то бе следното: тя трябва да се спаси, на всяка цена!

Добре, но най-напред трябва да намеря Томеш, крадеца; ще му предам запечатаното пакетче, но ще му избия и зъбите. По-нататък, с една дума, той е вече в ръцете ми, ще ми каже името и адреса на момичето и ще се задължи — не, никакви обещания от такъв негодник. Но ще отида при нея и всичко ще й кажа. А после ще изчезна завинаги от погледа им.

Доволен от рицарското си решение, Прокоп се спря над злополучното пакетче. Ах, да знаеше само едно, едно-единствено нещо — била ли е любовница на Томеш! Отново я виждаше пред себе си, красива и силна; нито с поглед, нито дори с едно-единствено мигване тя не се докосна тогава до грешното легло на Томеш. Възможно ли беше така да се лъже с очи, така да се лъже с такива очи.

И като изохка от страдание, той счупи печатите, развърза връвчицата и разкъса плика. Вътре имаше банкноти и писмо.