Краят на историята

11.

Стояха пред входа му — Ник, Муса и Караразбойников.

Бяха минали през психиатрията. Ник обясни на доктор Пачев ситуацията. Той извади тържествено от чекмеджето си купчина листа и рече:

— Е, господин Муса Кеседжиев, имам честта да ви съобщя, че лечението ви приключи.

Бекиров преведе.

Страшният мъж гледаше с невярващи очи. Ник обясни накратко какво е станало.

— Ще си получиш гяурката, приятелю — поклони му се той.

И ето, още крачка и…

Бяха в последната зала на Пещерата. В краката им клокочеше буйна подземна река и белите гриви на талазите й влизаха с гръм в тясна фуния.

— Това ли е входа? За 1444 година? — със свито сърце попита Ник.

— Това.

— Влизам вътре и излизам там?

— Да — мрачно кимна Караразбойников.

Муса го стискаше за яката и гледаше в устата ту единия, ту другия. Попита нещо Ник, махна с ръка ядно, че не го разбират и посочи дупката, където изчезваше водата.

— Да — кимна Ник унесен. — Там.

Муса прегърна Караразбойников и скочи. Мярнаха се — голямо черно кълбо сред бялата пяна… И изчезнаха… Гърлото ги глътна.

Ник постоя. Обърна се назад — тъмнина и студ. Отпред в конуса на фенера белееше водата. Някъде зад нея се простираше огромно зелено поле, пухкави облачета плуваха по синьо небе. Още по-нататък белееше сарай, а от малко прозорче на най-високия му кат гледаше жена. Мария…

Олюля се.

И полетя надолу…