Краят на историята

7.

Майко мила, това, което бе сънувал, бленувал, мечтал, бълнувал, молил, кълнял, искал с неистова страст, се бе сбъднало! Караразбойников бе някъде тук! Може би на километри, може би на една ръка разстояние! „Господи, благодаря ти!… Господи, върни ми Мария, върни ми слънцето и ще ти построя черква!“ — молеше се Ник и караше колата като сляп. Спря пред блока, качи се като дрогиран по стълбите.

Седна пред компютъра. Посегна към неначената бутилка, но размисли. Трябва да е със свежа глава… Не трябва да прави грешни ходове. Не може да си позволи да изтърве Караразбойников…

И така, оръжие. Старинно оръжие. Даде на търсачката „антиквариати“. Уф, към трийсет… Нищо. Хвана телефона.

— Извинете, колекционирам старинно оръжие. Търся пищал от петнайсети век.

До десетия въобще не включиха какво е това. Тъпанари. Антиквари-аджамии… Единайсетият зацепи. Оттам нататък през двама-трима разбираха за какво става дума. Нямали обаче… Ник изпъшка. Сети се за хладното оръжие и започна отново.

— О, ятагани колкото щеш! — отговори още първият в списъка.

— От петнайсети век?

— Разбира се — вежливо потвърди оня, а на Ник му стана ясно, че и от преди новата ера ще му го направят, ако плати.

Долу-горе така бе при всички. Записа адресите на голям лист и тръгна на обиколка.

Оглеждаше оръжията смаян — никога не бе предполагал, че има натрупано толкова хладно оръжие в града. Електоратът такива кланета можеше да си спретне… Що му е ядрена бомба!

Някъде по средата на обиколката му направиха впечатление два ятагана — със сребърни инкрустации, чирени от еленови рога и като че ли сега излезли от ковачницата.

— Тези съвременна изработка ли са?

— Ами — обиди се антикварят. — Източникът ми е сериозен.

— Хм…

— Господин Корсарски ми доставя само истински неща.

— Кой?

— Корсарски.

Сърцето на Ник затупа лудо.

— Чувал съм това име — рече бавно той. — Висок, здрав мъж?

— О, не. Господин Корсарски е нисък и слаб.

— Значи не е моят човек… Може ли да се срещна с него? Цената е доста висока. Ако се съгласи да намали…

— Съмнявам се. Той е много…

— Добър и услужлив?

— Ами — засмя се антикварят. — Запъне ли се, става като магаре на мост.

— И все пак…

— Рядко се вясва. И не обича да се среща с клиенти.

— Телефон?

— Съжалявам.

Ник задъвка устната си и излезе.

Намери нишата в скалите, където Муса бе излязъл от петнайсети век. Опипа стените — нищо.

Отпусна ръце отчаян.

— Мамка ти! — изрева и заблъска с юмруци скалите…

В къщи му се обадиха от друг антикварен магазин.

— Нали вие търсехте фитилна пушка?

— Аз.

— Абе, не е при мен… Нося оръжието на ремонт при един майстор. Е, там видях такива… Някакъв Корсарски ги оставил.

— Кой е и как да го намеря?

Започна да усуква. Ник се досети:

— Колко?

— Двайсет.

— Имаш ги.