Краят на историята

10.

Изтърва го.

Нае един изпаднал бивш информатор да следи антиквариата, където бяха оставени ятаганите. Дегизиран като уличен музикант, цял ден мъчеше една овчарска свирка. Обаче пълнеше шапката!

— Мамка му! — ядосваше се Ник. — Що ли не взема и аз да прося?

Самият той се закотви пред работилницата на запасния офицер.

Юли отмина. Август затрополи. И нищо. Еуфорията му поотмина. И парите намаляха. Ник започна отново да изпада в „черната дупка“. Струваше му се, че играе в някакава абсурдна пиеса. Или в някакъв експеримент и той е бялото мишле. Професорите го заничат отгоре и току му вземат сиренцето… Ставаше зъл и раздразнителен. Или се забиваше в къщи, мълчеше и с часове гледаше в една точка. И пиеше — много и постоянно.

Докато една вечер Караразбойников цъфна като национален герой на телевизора. Герой, бе! Открил Именника!… Пъчеше хилавото си гръдно кошче, виреше кривия си нос и раздаваше усмивки на всички географски посоки. Експертизите били приключили и му платили. Даже и на някакво орденче се бе включил.

Ник не можеше да повярва! Е, беше пийнал доста… По-точно половин бутилка гроздова. Гледа го дълго. Той беше — Караразбойников. „Ех, да можех да му видя яката на ризата“ — рече си. Ами да. Ако е кирлива, не ти трябва ДНК-експертиза. Спря телевизора. Пусна го. Пак даваха откривателя на Именника. Никакви халюцинации — Караразбойников беше.

Ник изтрезня. Втурна се към телевизията. Закъсня с около десетина минути. Караразбойников бе излязъл вън от сградата и бе потънал вдън земя. Отказал коктейла, вечерята с мастити политици, спането в тризвезден хотел, исторически разговор със забележителна от километри депутатка. Качил се на някакво такси — това бе последното, до което се добра.

Уплаши се, че го е изпуснал — щом си бе позволил лукса да се покаже пред целия свят, значи краят на историята приближаваше.

Изпи половин блистер аналгин и половин кана кафе. Мамка му, язвата се обади… Но май в главата му попросветна.

Такаа. Кой е приоритетът на Караразбойников? Славата? Ето, той я загърби. Ако искаше нея, щеше да остане на партито и срещите под прожекторите.

Пак стигна до това, което не можеше да обясни — пушките. Да. Там. Там беше истината.

Рискува — занесе един стар пищов-менте от битака на ремонт при запасняка. Той го посрещна с подозрение, отговаряше му с раздразнение. Ала Ник успя да зърне за миг пищалите. Оттам нататък си гризеше ноктите и се молеше на Господ и всички светии да не е сгрешил в преценката си.

Не беше.

Някъде в края на на август се появи — дребен, омачкан и кирлив. Толкова го бе въртял в главата си, толкова го бе сънувал, че бе абсурд да го сбърка. Измъкна се от таксито, мушна се в работилничката и излезе с дълъг вързоп.

Ник подкара с бумтящо сърце подире му.

Беше около два часа следобяд — сънливо и мързеливо време. Улиците в квартала бяха полупусти и затова даде по-голяма дистанция. Спря пред един от най-тузарските хотели, плати и слезе. Мина през магазинчето за цигари и алкохол отсреща по-скоро да се увери, че не го следят и с бърза крачка се насочи към парка зад него.

Ха сега де!

Ник реши да рискува. Пришпори таратайката си, заобиколи и паркира в другия край на сенчестата алея.

Когато Караразбойников се изравни с колата, Ник изскочи от храстите и му стовари жесток удар в стомаха. Хвана го под мишниците и го натика на задната седалка. Хвърли отгоре му пушките и сенника за арматурното табло.

Огледа се и гнусливо изтупа ръцете си. Уф. Никой не бе видял церемонията по посрещането на Валяка на историята. Подкара мирно и кротко. Спря далече в планината. Завлече дребното тяло в дълбоко дере, върза ръцете му зад едно дърво. Седна срещу него и зарови из вещите, които бе намерил из джобовете му.

Караразбойников отвори предпазливо очи, срещна неговите и бързо хлопна клепачи.

Ник извади цигара и запали.

След няколко минути кльощакът не издържа и пак отвори очи.

Ник съсредоточено разглеждаше пушките.

— Какво искаш от мен?

Ник поклати глава:

— Тцъ, тцъ. Голям майстор.

И посочи оръжието.

— Само не мога да разбера: защо трябва да стреля с патрони?

Караразбойников нервно опъна вързаните си ръце.

— Какво искаш?

Ник скочи. Приближи лицето си до неговото и изсъска:

— И питаш?

— А, ти ли си…

Е, това му дойде много! Юмрукът му изсвистя като в най-добрите му състезателни години. Удря, удря… Никога дотогава не беше бил вързан човек…

— Къде е?… Къде?… Мамка ти, убих те!

Спря. Погледна с погнуса окървавените си ръце, ритна купчината кокали, наричащи се Караразбойников и седна на един камък. Извади цигара и с треперещи пръсти я запали. Плю ядно, после опъна силно.

— Дай… на мен — изпъшка Караразбойников.

— Вредна е за здравето — троснато отговори Ник.

Изпусна бавно дима. Наведе се, развърза слабичкия мъж, помогна му да се облегне на дървото. Натика цигарата в ръцете му и тръгна нервно напред-назад.

Караразбойников жадно дръпна от цигарата няколко пъти.

— Седни — рече със слаб глас.

— Абе, ти да не командваш вече?

— Смея ли? — уморено вдигна вежди Караразбойников.

— Май ти пораснаха рога, ама де… — закани се Ник и седна.

— Извинявай…

— Какво? — побесня Ник. — Уби най-добрия ми приятел, отвлече жена ми…

— Тя не ти е жена.

— Абе ти…

— Добре, добре… Само спокойно.

Караразбойников захапа пак цигарата, огънчето стигна до филтъра и той я хвърли настрана.

— Когато тоя слон Муса минал във вашето време, хората му го търсили навсякъде. И понеже вървял след мен, решили, че аз съм го пленил. Нападнали дома ми там и отвлекли Мария. Наредили на слугите да ми предадат, че ще я освободят когато върна шефа им.

— Ще го върнем.

Караразбойников го измери замислен.

— Каза го много уверен. Значи имаш план.

Ник махна с ръка. Гледаше го и мислеше за друго.

— А това…

Караразбойников въздъхна.

— Знам какво искаш да знаеш. Не. Детето не е с нея.

— Къде е?

— Загубено.

— Ще го намериш!

— Не мога.

— Мъртъв си!

— Разбери, то вече не е твое, нито нейно.

— О, Боже!

— Не го викай — стреснато извика Караразбойников и погледна нагоре.

— Ще те изпепели? Ще те навре в кучи гъз, нали?

— По-лошо — промърмори кльощавият. — Ще се разберем ли?

— За какво?

— Ти получаваш Мария, аз — свобода.

— Чакай, чакай… Какво ще сервираш на безгрижното човечество с тая твоя свобода?

— Какво те интересува?

— Боже мой! И питаш! Три години от живота ми минаха ей така. Кажи сега какво си забъркал?

Караразбойников се озъби:

— Плюя на човечеството. Връщам ценни реликви на народа си…

— Глупости!

— Защо не ми вярваш?

— Защото те познавам, грандоман ненормален! Защо са тия пушки? Султана ли ще убиваш?

Ник грабна едната и я трясна в камъка, на който бе седнал преди малко.

— Недей! — ахна Караразбойников.

— А това? — Ник навря в лицето му страница от тефтер, където след двайсет реда числа бе написано „Битката при Варна, 1444 година“. — Знаеш ли какво ми напомня? Бележката в лабораторията! Да, оная! Която ме отведе в Юдея. Помниш ли? А сега, боклук такъв, какво си намислил?

Ник хвана за цевта втората пушка.

— Недей — с равен глас каза Караразбойников. — Готвя го от две години.

— А аз през тия години живях като скот!

— Правя го за България.

— А тя дали го иска?

— Ще й спестя четиристотин години турско робство.

— Айде стига, бе!

— През 1444 година в битката при Варна обединените европейски сили почти побеждават турците. В един момент крал Владислав Ягело се увлича в боя, навлиза сред спахиите. Налита на Муса Кеседжи. И загива. Спечеленото сражение е загубено.

— Този Муса? От психиатрията?

— Същият.

Ето защо Караразбойников се бе навъртал около турчина!

— Е, и? Нали е заобиколен и от други турски войници?

— А ако има наблизо някой с пушка, която се зарежда бързо? И този някой ги застреля?

— Какво ще стане?

— Днешна Северна България и Нишко ще се институират като държава с цар Фружин, синът на Иван Шишман.

— Глупости!

— Това е компютърен анализ.

Ник хвана главата си, обърна лице към небето и едва не прови като вълк.

— Убиеш ли ме, няма да получиш Мария — предпазливо опипа почвата Караразбойников.

— Искам да направим сделка — рязко скочи Ник.

— И аз за това говоря.

— Аз ти давам живота.

— А аз — Мария.

— Малко е. Искам още нещо.

— Пари? — усмихна се Караразбойников разочарован. — Злато?

— Не.

— Стари книги? Ей такива пушки?

— Млъкни — с леден глас каза Ник. — Искам да се прибереш там, откъдето си дошъл и никога повече да не се връщаш в нашия свят.

— Не можеш да искаш това от мен.

— Мога — поклати глава Ник. — Защото имам пистолет и той е насочен в теб.

— Правя го за доброто на България…

— Майната ти! А аз искам да живея своя собствен живот! Такъв, какъвто са го направили прадядо ми и баща ми, а не ти!

Караразбойников се вгледа в очите му и изведнъж раменете му увиснаха. Изпъшка, поклати сломен глава.

— Тъжно. Никой не иска да ме разбере.

— Нищо подобно. Ще те насоча към един — доктор Пачев.

Дребният мъж разтърка уморено очите си.

— Значи, нямам избор?

— Никакав! Къде си отворил тунела?…