Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА IПРИСТИГАНЕТО НА ФРАНДЖИТЕ

През онази година започнаха да пристигат сведения, че многочислени франкски войски са се появили и прииждат откъм Мраморно море. Хората се уплашиха. Новините бяха потвърдени от цар Килидж Арслан, чиито земи се намираха най-близо до франджите.

„Цар Килидж Арслан“, за когото говори тук Ибн ал-Каланиси, е едва седемнайсетгодишен, когато се появяват нашествениците. Пръв мюсюлмански владетел, информиран за приближаването им, младият турски султан с леко дръпнати очи е и първият, нанесъл им разгром, както и първият, победен от страшните рицари.

Още през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че огромна тълпа франджи е тръгнала към Константинопол. Веднага предусеща най-лошото. Разбира се, той няма никаква представа за истинските цели, преследвани от тези хора, но появата им на Изток за него не предвещава нищо добро.

Султанството, което управлява, се простира върху голяма част от Мала Азия — територия, която турците наскоро са изтръгнали от гърците. Всъщност бащата на Килидж Арслан, Сюлейман, е първият турчин, завзел земята, която векове по-късно ще бъде наречена Турция. В Никея, престолния град на младата мюсюлманска държава, византийските църкви са повече от джамиите. Градският гарнизон е съставен от турски конници, но по-голямата част от населението е гръцко. Килидж Арслан не храни никакви илюзии относно истинските чувства на своите поданици — за тях той винаги ще си остане главатар на варварска банда. Единственият владетел, когото те признават и чието име шепнешком споменават във всички молитви, е василевсът Алексий Комнин, ромейски император. Всъщност Алексий е по-скоро император на гърците, провъзгласили се за наследници на Римската империя. Това им качество впрочем е признато от арабите, които през XI, както и през XX век, наричат гърците с думата „рум“ — „римляни“. Владението, завоювано от бащата на Килидж Арслан за сметка на гръцката империя, е наречено дори Румско султанство.

По онова време Алексий е една от най-влиятелните личности на Изтока. Петдесетгодишен, дребен на ръст, с очи, в които припламват лукави пламъчета, с добре поддържана брада и изискани маниери, винаги окичен със злато и загърнат в богати сини одежди, Алексий предизвиква истинско възхищение у Килидж Арслан. Именно той властва над Константинопол, над приказната Византия, намираща се на по-малко от три дни път от Никея. Близост, която поражда смесени чувства у младия султан. Подобно на всички номадски воини той мечтае за завоевания и плячка. Усещането, че легендарните богатства на Византия са досами ръката му, е приятно. Но същевременно чувства и заплаха — той знае, че Алексий никога не се е отказвал от намерението да си възвърне Никея, не само защото тя е изконно гръцки град, но и защото присъствието на турски воини толкова близо до Константинопол представлява постоянна угроза за сигурността на империята.

И макар разкъсваната от години от вътрешни кризи византийска армия да е неспособна сама да подеме освободителна война, всички знаят, че Алексий може винаги да потърси чужда помощ. Византийците никога не са се колебали да прибягват до услугите на рицари, пристигнали от Запад. Не са малко франджите, които посещават Изтока — наемници с тежки доспехи или поклонници на път за Палестина. Така че през 1096 година те не са непознати за мюсюлманите. Двайсетина години по-рано — Килидж Арслан все още не е бил роден, но старите емири от армията са му разказвали за това — един от русокосите авантюристи, някой си Русел дьо Байол, след като успял да създаде независима държавица в Мала Азия, си позволил да тръгне срещу Константинопол. На обезумелите византийци не останало друго, освен да се обърнат към бащата на Килидж Арслан, който не повярвал на ушите си, когато нарочен пратеник на василевса го помолил да им се притече на помощ. Така турските конници се отправили към Константинопол и успели да надвият Русел. В замяна Сюлейман бил богато възнаграден със злато, коне и земи.

Оттогава византийците са недоверчиви към франджите, но имперските войски изпитват непрекъснато нужда от опитни войници и са принудени да търсят наемници. Впрочем не само измежду франджите. Многобройни са турските воини под знамената на християнската империя. И именно чрез свои сънародници, служещи във византийската армия, през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че хиляди франджи приближават Константинопол. Картината, която му описват осведомителите, го обърква. Западните пришълци приличат твърде малко на обикновено срещаните наемници. Между тях има, разбира се, няколкостотин рицари и голям брой въоръжени пешаци, но и хиляди жени, деца и дрипави старци — сякаш човешко племе е прогонено от земите му от някой завоевател. Говори се още, че всички носят на гърбовете си платнени ивици, пришити във формата на кръст.

Младият султан, комуто е трудно да прецени опасността, нарежда на съгледвачите си да удвоят бдителността и непрекъснато да го държат в течение на „подвизите“ на новите нашественици. За всеки случай заповядва да се проверят и укрепленията на престолния град. Над крепостните стени на Никея, дълги повече от фарсах (шест хиляди метра), стърчат двеста и четиридесет кули. На югозапад от града спокойните води на езерото Асканион осигуряват съвършена естествена защита.

В първите дни на август опасността добива очертания. Франджите пресичат Босфора, конвоирани от византийски кораби, и независимо от жаркото слънце започват да напредват покрай брега. Навсякъде — въпреки, че ги виждат пътьом да плячкосват не една гръцка църква — те крещят, че идват, за да изтребят мюсюлманите. Водач им е един отшелник на име Петър. Осведомителите преброяват няколко десетки хиляди души, но никой не е в състояние да каже накъде са се запътили. Изглежда, император Алексий е решил да ги настани в Цивитот — лагер, създаден от него за други наемници, намиращ се на един ден път от Никея.

В двореца на султана кипи трескаво оживление. Докато турските конници са готови всеки миг да скочат на конете си, шпиони и съгледвачи непрекъснато сноват и донасят и за най-малките придвижвания на франджите. Говори се, че всяка сутрин хиляди орди напускат отредения им лагер, за да тършуват из околността. Разграбват едни чифлици, а други опожаряват, след което се връщат в Цивитот, където клановете им си оспорват плодовете от набезите. Войниците на султана не виждат нищо шокиращо в това. Нищо обезпокоително и за техния господар. В продължение на месец нещата не се променят.

Но ето че един ден, към средата на септември, франджите внезапно променят навиците си. След като очевидно вече няма какво да оберат из околността, те тръгват — както се чува — към Никея, преминават през няколко изцяло християнски села и слагат ръка на току-що ожънатата и прибрана реколта, като безмилостно избиват дръзналите да им се противопоставят селяни. Дори невръстни деца са изгаряни живи.

Килидж Арслан е изненадан. Когато първите сведения достигат до него, обсадителите са вече пред стените на престолния град и преди още слънцето да се е издигнало на хоризонта, градските жители виждат дима от пожарите. Султанът веднага изпраща конен патрул, който влиза в сблъсък с франджите. Надвити от по-многочисления враг, турците са напълно разбити. Единици са оцелелите, които, окървавени, се връщат в Никея. Килидж Арслан смята, че авторитетът му е заплашен и иска незабавно да се втурне в бой, но емирите от армията му го разубеждават. Нощта скоро ще настъпи, а и франджите се оттеглят бързо-бързо към лагера си. Отмъщението трябва да почака.

Но не задълго. Сякаш окуражени от успеха си, западните пришълци повтарят набега две седмици по-късно. Този път синът на Сюлейман, предупреден на-време, следи крачка по крачка придвижването им. Франкска войска, наброяваща няколко рицари и главно хиляди опърпани грабители, поема към Никея, след което, като заобикаля града, се отправя на изток и изненадващо превзема крепостта Ксеригордон.

Младият султан се решава. Начело на своите хора той препуска в галоп към укрепеното градче, където франджите са се отдали на пиянство, за да отпразнуват победата си, без да подозират, че дните им са преброени. Защото Ксеригордон крие тайна, добре позната на войниците на Килидж Арслан, но още неразкрита от неопитните чужденци — снабдяването с вода става отвън, от място, доста отдалечено от крепостните стени. Турците бързо прекъсват достъпа до него. Остава им само да заемат позиции около крепостта и да не мърдат оттам. Жаждата воюва вместо тях.

За обсадените започва жестоко мъчение. Стигат дотам, че пият кръвта на конете и собствената си урина. Човек може да ги види как през онези първи дни на октомври гледат отчаяно към небето в очакване на няколко капки дъжд. Напразно. Само след седмица водачът на експедицията, рицарят Реналд, е готов да капитулира при условие, че животът му бъде запазен. Килидж Арслан, който настоява франджите публично да се откажат от вярата си, не се изненадва, когато Реналд заявява, че е готов не само да приеме исляма, но и да се бие на страната на турците срещу собствените си другари. Мнозина от приближените му, приели същите условия, са изпратени в пленничество в градовете на Сирия и Средна Азия. Останалите са посечени.

Младият султан е горд с подвига си, но не губи разсъдък. Дава отдих на хората си за традиционната подялба на плячката и още на следващия ден ги призовава към ред. Франджите са загубили близо шест хиляди души, но остават шест пъти повече и именно сега или никога е моментът да се отърват от тях. За да успее, той прибягва до хитрост: Изпраща шпиони гърци в лагера Цивитот, за да съобщят, че хората на Реналд са в отлично състояние, че са успели да превземат дори Никея и че са твърдо решени да не делят богатствата й със своите едноверци. През това време турската армия приготвя огромна засада.

Грижливо разпространените слухове предизвикват очакваното брожение в лагера Цивитот. Хората се трупат, проклинат Реналд и воините му и решават незабавно да тръгнат, за да участват в разграбването на Никея. Но ето че изведнъж, незнайно как, един оцелял от похода към Ксери-гордон пристига и разкрива истината за съдбата на другарите си. Шпионите на Килидж Арслан мислят, че мисията им е провалена, защото най-мъдрите сред франджите настояват за спокойствие. Но едва отминал моментът на униние, възбудата се завръща. Тълпата се вълнува и крещи, иска да тръгне незабавно вече не за да участва в грабежа, а за да „отмъсти за мъчениците“. Колебаещите се са наречени страхливци. Накрая най-разярените успяват да се наложат и тръгването е определено за сутринта. Шпионите на султана, чиято хитрост е разкрита, но целта е постигната, тържествуват. Те изпращат съобщение на господаря си да се готви за бой.

Призори на 21 октомври 1096 година западните пришълци напускат лагера си. Килидж Арслан е наблизо. Прекарал е нощта на хълмовете край Цивитот. Хората му са по местата си, добре прикрити. Самият той, от мястото, където се намира, вижда в далечината франкската колона, обгърната от облак прах. Няколкостотин рицари, повечето от които без доспехи, вървят начело, следвани от безредна тълпа пешаци. Изминал е по-малко от час откакто са тръгнали, а султанът вече чува приближаващия грохот. Изгрялото зад гърба му слънце ги удря право в лицето. Затаявайки дъх, Килидж Арслан дава знак на емирите си да бъдат готови. Настава съдбовният миг. Едва доловим жест, няколко заповеди, промълвени тук-там, и ето че стрелците бавно обтягат лъковете си. Внезапно хиляди стрели изсвистяват пронизително като една. Повечето рицари се строполяват в първите минути. След тях са пометени и пешаците.

Когато започва ръкопашният бой, франджите са вече обърнати в бяг. Последните се втурват обратно към лагера, където неучаствалите в битката едва стават от сън. Стар свещеник отслужва утринна молитва, няколко жени приготвят храна. Пристигането на бегълците, следвани по петите от турците, всява смут. Франджите се разбягват на всички страни. Едни, опитали се да стигнат до близките горички, са бързо застигнати. Други, по-находчиви, се барикадират в една изоставена крепост, чието предимство е, че опира досами морето. Като не желае да рискува излишно, султанът се отказва от мисълта за обсада. Византийската флота, своевременно известена, пристига, за да ги отведе. Две-три хиляди души се спасяват така. Петър Пустинника, който от няколко дни е в Константинопол, също оцелява. Но сподвижниците му не са така късметлии. Най-младите жени са отвлечени от конниците на султана, за да бъдат раздадени на емирите или продадени на тържищата за роби. Неколцина младежи са сполетени от същата участ. Останалите франджи, на брой около двадесет хиляди, са избити.

Килидж Арслан ликува. Току-що е разгромил страшната франкска армия, а собствените му загуби са незначителни. Като съзерцава огромната плячка, струпана в нозете му, той има чувството, че изживява най-хубавата си победа.

Но рядко в историята една победа се оказва толкова скъпа за победителите.

Опиянен от успеха, Килидж Арслан нехае за сведенията, които през цялата зима достигат до него и съобщават за пристигането на нови групи франджи в Константинопол. За него, както впрочем и за най-мъдрите измежду емирите му, вече няма нищо обезпокоително. Ако други наемници на Алексий се осмелят пак да преминат Босфора, ще бъдат посечени като онези преди тях. Султанът счита, че вече е време да се върне към главните тревоги на деня, т.е. към безпощадната борба, която извечно води срещу турските князе, негови съседи. Точно тук и никъде другаде ще се реши собствената му съдба и тази на владението. Сблъсъците с руми-те или със странните им съюзници, франджите, няма да бъдат никога нищо повече от интермедия.

Младият султан го знае много добре. Нали именно в една от онези битки между владетели баща му Сюлейман изгубва живота си през 1086 година? Тогава Килидж Арслан е едва на седем години и се налага да поеме наследството под регентството на няколко верни емири, но е отстранен от власт и отведен в Персия под претекст, че животът му е в опасност. Ласкан, обграден с внимание, обслужван от рояк усърдни роби, той е следен отблизо и изрично му е забранено да посещава царството си. Домакините му, т.е. неговите тъмничари, са членове на собствения му клан — този на Селджукидите.

Ако през XI век има име, което да е познато на всеки от Китай до далечната страна на франджите, то това е името на Селджукидите. Дошли от Средна Азия с хилядите конници номади с дълги сплетени коси, селджукските турци за няколко години успяват да завладеят цялата територия, простираща се от Афганистан до Средиземно море. След 1055 година багдадският халиф, наместник на Пророка и потомък на внушителната империя на Абасидите, е само покорна кукла в ръцете им. От Исфахан до Дамаск, от Никея до Ерусалим се чува единствено думата на техните емири. За първи път от три века насам целият мюсюлмански Изток се намира под властта на една единствена династия, която заявява волята си да възвърне отминалата слава на исляма. Румите, разгромени от Селджукидите през 1071 година, не успяват да се възстановят. Мала Азия, най-голямата от провинциите им, е превзета. Престолният им град вече не е сигурно място. Императорите им, между които и самият Алексий, пращат делегация след делегация до римския папа, върховния глава на Запада, молейки да бъде обявена свещена война срещу възраждането на исляма.

Килидж Арслан е горд с принадлежността си към един толкова славен род, но не е сляп за онова, което се крие зад привидната сплотеност на турската империя. Солидарността е непозната между селджукските братовчеди — трябва да убиваш, за да оцелееш. Баща му, завзел Мала Азия — обширния Анадол — без подкрепата на братята си, е убит от свой братовчед, защото дръзнал да настъпи на юг, към Сирия. А докато Килидж Арслан е силом държан в Исфахан, бащините му владения са раздробени. Когато през 1092 година, в резултат на избухналата свада между тъмничарите, го пускат на свобода, властта му не се простира извън стените на Никея. Той е едва тринадесетгодишен.

След това успява, благодарение на съветите на емирите от войската, да си възвърне част от бащиното наследство чрез войни, убийства или хитрости. Днес може да се похвали, че е прекарал повече време на седлото на коня си, отколкото в двореца. При все това в момента, когато франджи-те се появяват, все още нищо не е изгубено. Съперниците в Мала Азия са все така могъщи, дори и ако — твърде добре за него — селджукските му братовчеди в Сирия и Персия са погълнати от собствените си ежби.

Именно на изток, върху обрулените хълмове на Анадолското плато, в тази несигурна епоха царува една странна личност на име Данишменд, „Мъдреца“, авантюрист с неясен произход, който за разлика от другите турски емири, повечето неграмотни, е образован в най-различни науки. Много скоро той ще стане герой на славна епопея, наречена Песента на цар Данишменд, в която се описва превземането на Малатия, арменски град, разположен на югоизток от Анкара, чието падане се приема от авторите на песента за решителен обрат в ислямизирането на бъдеща Турция. През първите месеци на 1097 година, когато на Килидж Арслан съобщават за пристигането на нова франкска експедиция в Константинопол, битката за Малатия вече е започнала. Данишменд обсажда града, а младият султан не иска да приеме мисълта, че съперникът, възползвал се от смъртта на баща му, за да завладее целия Североизточен Анадол, може да спечели подобна внушителна победа. Твърдо решен да му попречи, той се отправя начело на конницата си към околностите на Малатия и се установява близо до лагера на Данишменд, за да всее страх у него. Напрежението расте, стълкновенията се множат едно от друго по-смъртоносни.

През април 1097 година сблъсъкът изглежда неизбежен. Килидж Арслан се готви за него. Основната част на армията му вече се събира пред стените на Малатия, когато пристига смъртно уморен конник. Задъхан, той предава посланието си: франджите са тук, отново са преминали Босфора, по-многобройни от предишната година. Килидж Арслан остава спокоен. Нищо не оправдава тази тревога. Вече си е имал работа с франджите, знае как да постъпи. Накрая, за успокоение на жителите на Никея и най-вече на съпругата си, младата султанка, която скоро ще ражда, той нарежда на няколко конни отряда да подсилят столичния гарнизон. Самият той ще се върне веднага щом приключи с Данишменд.

Килидж Арслан отново е погълнат телом и духом от битката за Малатия, когато в първите дни на май пристига нов пратеник, треперещ от умора и страх. Думите му хвърлят в ужас лагера на султана. Франджите са пред вратите на Никея и започват обсада. Това вече не са както през лятото банди дрипави грабители, а истинска армия от хиляди тежковъоръжени рицари. Този път ги придружават войници на василевса. Килидж Арслан се опитва да успокои хората си, но самият той е измъчван от тревога. Трябва ли да изостави Малатия на своя съперник и да се върне в Никея? Сигурен ли е, че все още може да спаси престолния град? Няма ли да загуби и на двата фронта? След дълго съвещание с най-преданите от емирите разрешението добива формата на компромис — ще отиде при Данишменд, който е човек на честта, ще го извести за завоевателските намерения на румите и техните наемници, както и за заплахата, надвиснала над всички мюсюлмани в Мала Азия, и ще му предложи да сложат край на военните действия. Още преди Данишменд да е дал своя отговор, султанът изпраща част от армията си към престолния град.

След няколко дни е сключено примирие, а Килидж Арслан се отправя незабавно на запад. Но когато стига до височините край Никея, пред очите му се разкрива гледка, която смразява кръвта във вените му. Завещаният от баща му великолепен град е обсаден от всички страни; множество войници издигат подвижни кули, катапулти и стълби, необходими за последната атака. Емирите са категорични — нищо не може да се направи. Трябва да се изтеглят към вътрешността на страната преди да е станало прекалено късно. На младия султан му е трудно да се примири и отстъпи столицата си. Той настоява да опитат да пробият за последно от юг, там където обсадителите изглеждат недотам силни. Битката започва на 21 май призори. Килидж Арслан се хвърля яростно в боя, продължил да бушува до залез слънце. Загубите са тежки и за двете страни, но всяка от тях запазва позициите си. Султанът се отказва. Вече е разбрал, че не ще успее по никакъв начин да разкъса обръча. Ако се заинати и хвърли всичките си сили в една толкова зле започнала битка, би удължил обсадата с няколко седмици, дори с няколко месеца, но би поставил под въпрос и самото съществуване на султанството. Потомък на изключително номадски народ, Килидж Арслан знае, че изворът на мощта му се крие в няколкото хиляди воини, верни само нему, а не в притежанието на един град, колкото и привлекателен да е той. Не след дълго той ще избере за нова столица град Кония, разположен доста по на изток, който наследниците му ще опазят до началото на XIV век. И никога вече няма да види Никея…

Преди да се отдалечи, Килидж Арслан отправя прощално послание към защитниците на града, с което ги уведомява за своето болезнено решение и им заръчва да действат „според интересите си“. Значението на тези думи е ясно както за турския гарнизон, така и за гръцкото население: градът трябва да се предаде на Алексий Комнин, а не на франкските му съюзници. Започват преговори с василевса, който, начело на войските си, е заел позиции западно от Никея. Хората на султана се опитват да печелят време, като очевидно се надяват, че господарят им ще успее да се завърне с подкрепления. Но Алексий бърза. Западните воини, заплашва той, се готвят за последна атака и в такъв случай той не отговаря за нищо. Като си припомнят стореното от франджите предишната година в околностите на Никея, преговарящите са обхванати от ужас. Вече виждат града разграбен, мъжете избити, жените изнасилени. Без повече да се колебаят, те приемат да предадат съдбата си в ръцете на василевса, който лично определя условията на капитулацията.

През нощта на 18 срещу 19 юни войници от византийската армия, повечето от които турци, влизат в града с помощта на лодки, които тихо прекосяват езерото Асканион. Гарнизонът се предава без бой. Когато слънцето изгрява, над крепостните стени вече се веят синьо-златните знамена на императора. Франджите се отказват да нападат. В нещастието си Килидж Арслан получава и една утеха — знатните люде на султанството са пощадени, а младата султанка, придружена от новороденото си дете, е посрещната в Константинопол с царски почести за най-голямо неудоволствие на франджите.

Младата жена на Килидж Арслан е дъщеря на Чака, гениален авантюрист и известен турски емир в навечерието на франкското нашествие. Хвърлен в затвор от румите след грабителския си набег в Мала Азия, той впечатлява тъмничарите с лекотата, с която заучава гръцки — само след няколко месеца говори свободно на този език. Блестящ, находчив, сладкодумен, той става редовен посетител на императорския дворец и дори получава благородническа титла. Но подобно изненадващо издигане не му е достатъчно. Чака се цели по-високо, доста по-високо — иска да стане император на Византия!

За целта емир Чака има строен план. Установява се в Смирна, пристанищен град на Бяло море, където с помощта на гръцки корабовладелец успява да създаде истинска бойна флота, включваща леки бригантини, кораби с весла, дромони, биреми и триреми, общо около стотина съда. На първо време завладява няколко острова, между които Родос, Хиос и Самос, и разпростира властта си над цялото беломорско крайбрежие. Така след като създава морска империя, той се провъзгласява за василевс и организира двореца си в Смирна по подобие на императорския двор. След което хвърля флотата си в атака срещу Константинопол. Огромни усилия са необходими на Алексий, за да отблъсне нападението и разруши част от турските кораби.

Без ни най-малко да се отчае, бащата на бъдещата султанка подновява, изпълнен с решителност, строежа на бойни кораби. Към края на 1092 година, в момента, когато Килидж Арслан се завръща от изгнание, Чака си казва, че младият син на Сюлейман би бил превъзходен съюзник срещу румите. И му предлага ръката на дъщеря си. Но сметките на младия султан са доста по-различни от тези на тъста му. Превземането на Константинопол му се струва абсурдно. Напротив, за никого от свитата му не е тайна, че той иска да премахне турските емири, опитващи се да изкопчат за себе си земи в Мала Азия — на първо място Данишменд и твърде амбициозния Чака. Султанът не се колебае дълго. Няколко месеца преди идването на франджите той поканва тъста си на угощение и след като го напива, го убива с кама — вероятно със собствената си ръка. Чака има син, който получава бащиното наследство, но не притежава нито интелигентността, нито амбициите на баща си. Братът на султанката се задоволява да управлява морското емирство до онзи летен ден на 1097 година, когато флотата на румите се появява внезапно край Смирна, водейки на един от корабите неочакван гост — собствената му сестра.

Тя късно успява да разбере причините за голямото внимание, оказано й от страна на императора, но докато я водят към Смирна, града, в който е преминало детството й, всичко й става ясно. От нея се иска да обясни на брат си, че Алексий е превзел Никея, че Килидж Арслан е победен и че мощна армия от руми и франджи се готви да нападне Смирна с помощта на огромна флота. За да спаси живота си, синът на Чака трябва да отведе сестра си при съпруга й, някъде из Анадола.

Предложението е прието и Смирненското емирство престава да съществува. С падането на Никея цялото беломорско крайбрежие, всички острови, цялата западна част на Мала Азия се изплъзват от ръцете на турците. Румите, подкрепени от франкските си съюзници, изглеждат решени да продължат по-нататък.

В планинското си убежище Килидж Арслан не се предава.

След като преминава първоначалната изненада, султанът започва усилено да се готви за ответен удар. Той започна да събира войска, да записва опълченци и провъзгласи джихад, отбелязва Ибн ал-Каланиси. Летописецът от Дамаск добавя: Килидж Арслан поиска от всички турци да му се притекат на помощ и много бяха онези, които се отзоваха на призива му.

Първата цел на султана е да сключи съюз с Данишменд. Обикновено примирие вече не е достатъчно. Сега е наложително турските сили в Мала Азия да са задружни като една армия. Килидж Арслан е уверен в отговора на съперника си. Фанатичен мюсюлманин, но и стратег реалист, Данишменд вижда заплахата от напредването на румите и франкските им съюзници. Той предпочита да ги нападне върху територията на съседа си, а не в своите земи и без да чака, пристига в лагера на султана с хиляди конници. Побратимяват се, допитват се един до друг, кроят планове. Гледката, която представляват множеството воини и коне, покрили хълмовете, вдъхва увереност на двамата предводители. Ще нападнат врага при първа възможност.

Килидж Арслан дебне жертвата си. Внедрени сред румите осведомители му изпращат ценни сведения. Франджите тръбят нависоко, че са решени да продължат пътя си отвъд Никея и да стигнат чак до Палестина. Известен е дори маршрутът им — ще слязат на югоизток по посока на Кония, единствения голям град, който е все още в ръцете на султана. По протежение на цялата планинска зона, която трябва да преминат, западните пришълци ще изложат фланга си на атаки. Трябва само да се избере място за засада. Емирите, които добре познават местността, не се колебаят. Близо до град Дорилеон, разположен на четири дни път от Никея, има едно място, където пътят се спуска надолу към недълбока долина. Ако турските бойци се съберат зад хълмовете, ще трябва само да изчакат.

В последните дни на юни 1097 година, когато Килидж Арслан научава, че придружените от малка румска войска западни воини са напуснали Никея, капанът вече е заложен. На 1 юли призори франджите се появяват на хоризонта. Рицари и пешаци напредват спокойно, без ни най-малко да подозират какво ги очаква. Напразно султанът се е страхувал чужди шпиони да не разкрият намеренията му. Друг повод за задоволството на селджукския монарх е, че франджите изглеждат не така многобройни, както е било съобщено. Може би част от тях са останали в Никея? Султанът тъне в неведение. Във всеки случай на пръв поглед той има числено превъзходство. Ако се прибави и предимството на изненадата, денят обещава да му донесе сполука. Килидж Арслан е нервен, но самоуверен. Мъдрият Данишменд, който разполага с двадесетгодишен по-голям опит от него, също.

Слънцето едва се е подало иззад хълмовете, когато е даден сигнал за атака. Тактиката на турските воини е добре изпитана. Именно тя им е осигурявала в продължение на половин век военно господство на Изток. Армията им се състои почти изключително от леки конници, които чудесно владеят лъка. Приближават се, изсипват срещу неприятеля дъжд от смъртоносни стрели и се отдалечават в галоп, за да отстъпят място на нова редица нападатели. По принцип няколко последователни вълни са достатъчни, за да доведат жертвата до агония. Тогава започва и финалната ръкопашна схватка.

Но в деня на битката при Дорилеон султанът, застанал с щаба си на една издадена скала, установява с безпокойство, че старите турски методи не са така ефикасни както обикновено. Истина е, че франджите са трудно подвижни и изглежда не бързат да отговарят на следващите една след друга атаки. Но те владеят безпогрешно изкуството на отбраната. Главната сила на тяхната армия се крие в непробиваемите доспехи, които покриват изцяло телата на рицарите, а понякога и конете им. Макар и да напредват бавно и тромаво, хората са отлично защитени срещу стрелите. След няколкочасов бой този ден турските стрелци успяват, разбира се, да вземат много жертви, особено измежду пешаците, но основната част от франкската армия остава непокътната. Трябва ли да се премине към ръкопашен бой? Изглежда рисковано — в безбройните престрелки около бойното поле степните конници изглеждат жалко, изправени срещу истински човешки крепости. Трябва ли да продължат да нападат до безкрай? След като ефектът от изненадата премине, инициативата би могла да дойде и от противниковия лагер.

Отделни емири вече съветват да се изтеглят, когато в далечината се появява облак прах. Нова франкска армия се приближава — също толкова многобройна, както и предната. Войниците, срещу които се бият от сутринта, са само авангард. Султанът няма избор. Принуден е да заповяда отстъпление. Но преди още да го е направил му донасят, че трета франкска армия се задава иззад турските линии, откъм надвесения над шатрата на главния щаб хълм.

Този път Килидж Арслан се поддава на страха. Скача върху коня си и препуска по посока на планините, като изоставя дори прословутото си съкровище, което винаги носи със себе си, за да плаща на войските. Данишменд го следва по петите, както и повечето от емирите. Като се възползват от единственото предимство, което им остава — бързината, много конници успяват да се отдалечат на свой ред, преди победителите да се втурнат след тях. Но голямата част от войниците остават на място, обкръжени от всички страни. Ибн ал-Каланиси ще отбележи: Франджите изпоклаха турската армия. Те убиваха, грабеха и взеха много пленници, които продадоха в робство.

При бягството си Килидж Арслан среща група конници, които идват от Сирия, за да се бият на негова страна. Прекалено късно е, признава им той, франджите са толкова много и толкова силни, че нищо не може да се направи, за да бъдат спрени. Победеният султан потвърждава думите си на дело и, решен да остави бурята да отмине, потъва в безкрайността на анадолското плато. Ще изчака да минат четири години, преди да потърси разплата.

Единствено природата сякаш продължава да се съпротивлява на нашественика. Безводната земя, тесните планински пътеки и летният пек по голите пътища забавят до известна степен придвижването на франджите. Прекосяването на Анадола след Дорилеон им отнема сто дни вместо месец. Междувременно вестта за турското отстъпление обхожда целия Изток. Когато се разчу това срамно за исляма дело, настъпи истинска паника, отбелязва летописецът от Дамаск. Страхът и тревогата придобиха огромни размери.

Непрестанно се носят слухове за неизбежното пристигане на страшните рицари. В края на юли се чува, че те се приближават към село ал-Балана, разположено в самия северен край на Сирия. Хиляди конници се събират, за да им се противопоставят. Тревогата е фалшива. Франджите не се появяват на хоризонта. Най-оптимистично настроените се питат дали завоевателите не са си тръгнали. Ибн ал-Каланиси дава отглас на това настроение в една от астрологичните си притчи, по която са луди неговите съвременници: През онова лято се появи комета откъм запад, възкачването й трая двадесет дни, след което изчезна и никога вече не се появи.

На 21 октомври 1097 година от върха на цитаделата в Антиохия, най-големия сирийски град, се понасят викове: „Тук са!“ Неколцина зяпачи се втурват към крепостните стени, но забелязват само неясен облак прах в далечината, накрай равнината, досами Антиохийското езеро. Франджите са още на ден път, а може би и повече и всичко подсказва, че те ще решат да спрат за отдих след дългия поход. Но предпазливостта налага веднага да се затворят петте тежки порти на града.

Сутрешната глъчка замлъква по суковете, търговци и купувачи са смразени. Жени шепнат молитви. Страх завладява града.

ГЛАВА IIЕДИН ПРОКЪЛНАТ МАЙСТОР НА РИЗНИЦИ

Когато съобщиха на господаря на Антиохия, Яги Сиян, за приближаването на франджите, той се уплаши да не би християните в града да се вдигнат на бунт. Ето защо реши да ги изгони.

За събитията ще разкаже арабският историк Ибн ал-Атир, който повече от век след началото на франкското нашествие се позовава на свидетелства, оставени от очевидци:

През първия ден Яги Сиян заповяда на мюсюлманите да излязат, за да почистят рововете, които опасват града. На следващия ден за същата ангария бяха изпратени само християните. Накара ги да се трудят до вечерта, а когато те поискаха да се приберат, им попречи с думите: „Антиохия е ваша, но вие трябва да ми я оставите докато уредя въпроса с франджите“. Те го попитаха: „Кой ще защитава нашите деца и жени?“ Емирът отговори: „Аз ще се заема с това вместо вас“. И наистина той защити семействата на изгонените и не позволи и косъм да падне от главите им.

През октомври 1097 година старият Яги Сиян, служил в продължение на четиридесет години на селджукските султани, живее обсебен от мисълта за предателство. Той е убеден, че събраните пред Антиохия франкски войски никога не ще успеят да проникнат в града, освен ако не намерят съюзници зад стените му. Градът му не може да бъде превзет с атака, още по-малко пък да бъде доведен до гладна смърт чрез блокада. Войниците, с които разполага този турски емир с прошарена брада, са само шест-седем хиляди, докато франджите са строили близо тридесет хиляди бойци. Но Антиохия е практически непревзимаема. Крепостната й стена е дълга близо два фарсаха (дванадесет хиляди метра). На три различни нива по нея се издигат над триста и шестдесет кули. Самата стена, здраво строена от дялан камък и тухли върху зидана основа, тича нагоре по хълма Хабиб ан-Наджар, чийто връх е увенчан от непревзимаема цитадела. На запад е река Оронт, наречена от сирийците ал-Аси, „реката бунтар“, поради впечатлението, което понякога създава, че тече обратно — от Средиземно море към вътрешността на страната. Коритото й минава край стените на Антиохия, като създава естествено и трудно за преодоляване препятствие. На юг укрепленията са надвесени над долина, чийто стръмен склон е сякаш продължение на стената. Ето защо никой завоевател не може да обкръжи града от всички страни, а защитниците не изпитват никаква трудност да поддържат връзка с външния свят и да се снабдяват с храна.

Хранителните запаси са достатъчно обилни, тъй като крепостните стени обгръщат не само сгради и градини, но и обширни обработваеми парцели. Преди „фатх“, мюсюлманското нашествие, Антиохия е двестахиляден римски град. През 1097 година тя наброява едва четиридесет хиляди души, а доста от многолюдните в миналото квартали са превърнати в полета и овощни градини. Макар и загубила част от миналото си великолепие, тя си остава град, който впечатлява. Всички пътешественици, дори онези, които идват от Багдад или Константинопол, остават заслепени още от пръв взор от града, разстлал докъдето поглед стига своите минарета, църкви, покрити пазари и луксозни вили, сякаш инкрустирани върху залесените склонове на цитаделата.

Яги Сиян не се притеснява за здравината на укрепленията или снабдяването с храна. Но всички отбранителни съоръжения биха се оказали ненужни, ако обсадителите успеят да намерят съучастник, който да им отвори някоя врата или да улесни достъпа им до някоя кула, както това се е случвало в миналото. Оттам идва решението му да изгони повечето християни, намиращи се под негова власт. В Антиохия, както и другаде, източните християни — гърци, арменци, маронити, яковити — с идването на франджите се оказват подложени на двоен натиск: от страна на своите западни едноверци, които ги подозират в симпатия към сарацините и се отнасят с тях като с по-низши поданици, и от страна на мюсюлманските си сънародници, които често виждат в тях естествен съюзник на нашественика. Практически не съществува граница между верска и народностна принадлежност. Една и съща дума, „рум“, се отнася за византийци и сирийци от гръцко вероизповедание, които впрочем неизменно считат себе си за поданици на василевса. Определението „арменски“ се отнася едновременно за една църква и един народ, а когато някой мюсюлманин говори за народност, „ал-умма“, той има предвид религиозната община. От гледна точка на Яги Сиян изгонването на християните е не толкова акт на религиозна дискриминация, колкото мярка, наложена по време на война на поданиците на една вражеска сила, Константинопол, към която Антиохия е принадлежала дълго и която още не се е отказала от намерението да си възвърне града.

От всички големи градове на арабска Азия Антиохия е последният, паднал под властта на селджукските турци. През 1084 година тя все още е подчинена на Константинопол. Когато тринадесет години по-късно пристигат франкските рицари и я обсаждат, Яги Сиян е, разбира се, убеден, че това е опит да бъде възстановена властта на румите в съучастие с местното, предимно християнско население. Изправен пред подобна опасност, емирът не изпитва никакви скрупули. Той изгонва така наречените „назара“, привържениците на Назарееца, както назовават християните, и се заема с разпределянето на продоволствията от жито, растително масло и мед, инспектира ежедневно укрепленията и сурово наказва всяко нехайство. Достатъчно ли е това? Няма нищо по-несигурно. Но взетите мерки би трябвало да им позволят да издържат до пристигането на подкрепления. А кога ще дойдат те? Всеки жител на Антиохия настойчиво си задава въпроса, а Яги Сиян знае отговора толкова, колкото и случайният минувач. През лятото, когато франджите са още далече, той изпраща сина си при мюсюлманските управници в Сирия, за да ги предупреди за надвисналата над града опасност. В Дамаск, както ни съобщава Ибн ал-Каланиси, синът на Яги Сиян говори за свещена война. Но през XI век в Сирия думата „джихад“ е само лозунг, развяван от изпаднали в затруднение князе. За да помогне един емир на друг, трябва да има личен интерес. Само в такъв случай той би се позовал на свой ред на великите принципи.

През есента на 1097 година нито един владетел, с изключение на Яги Сиян, не се чувства пряко заплашен от франкското нашествие. Императорските наемници искат да си върнат Антиохия и в това няма нищо ненормално, защото градът е бил винаги византийски. Във всеки случай, си казва всеки, румите няма да отидат по-далече. А фактът, че Яги Сиян има проблеми, сам по себе си не означава неприятности и за съседите му. От десет години той си играе с тях като създава дрязги, разпалва вражди, проваля съюзи. Нима е учуден Яги Сиян, че сега, когато ги моли да забравят омразата и да му се притекат на помощ, те не бързат?

Човек реалист, Яги Сиян знае, че ще го накарат да чака, да проси за помощ, да плати за своите хитрости, интриги и предателства. Но все пак се надява, че няма да стигнат дотам да го предадат с вързани ръце и крака на наемниците на василевса. В края на краищата той просто се е опитвал да оцелее в гнездото от безмилостни оси. В света, в който живее — този на селджукските князе, кървавите борби никога не спират, а господарят на Антиохия подобно на всички останали местни емири е принуден да взема нечия страна. Ако се окаже в лагера на губещия, го очаква смърт или най-малкото тъмница и поругание. Ако има късмет да избере страната на победителя, известно време се радва на победата и получава за награда няколко красиви наложници, преди отново да се окаже въвлечен в конфликт с риск за живота си. За да устоиш, трябва да заложиш на добрия кон и да не се инатиш да играеш само с него. Всяка грешка е фатална. Рядкост са емирите, умрели в леглото си.

При пристигането на франджите политическият живот в Сирия е буквално отровен от „войната на двамата братя“, две странни личности, сякаш излезли из въображението на някой народен разказвач. Редуан, цар на Алеп, и по-малкият му брат Дукак, цар на Дамаск, изпитват един към друг такава непримирима омраза, че нищо, дори и общата заплаха, не би ги накарало да помислят за помирение. През 1097 година Редуан е малко над двадесетте, но вече е обгърнат от аура на загадъчност. Най-ужасяващи легенди се разказват за него. Дребен, слаб, със суров, но често страхлив поглед, той попаднал — ни разказва Ибн ал-Каланиси — под влиянието на лекар-астролог, принадлежащ към Ордена на асасините, секта, създадена малко преди това и призвана да играе важна роля в епохата на франкското нашествие. Обвиняват царя на Алеп не без основание че използва фанатиците, за да очиства противниците си. Убийства, безчестие, магьосничество… Редуан предизвиква недоверие у всеки, но се радва на най-голяма омраза в собственото си семейство. При възкачването си на престола през 1095 година той нарежда да удушат двама от по-малките му братя от страх някой ден да не оспорят властта му. Третият му брат успява да се спаси, бягайки от Алеп в нощта, когато силните ръце на робите на Редуан търсят да го стиснат за гърлото. Оцелелият е Дукак, който от този ден нататък храни неистова омраза към по-големия си брат. След бягството намира подслон в Дамаск, чийто гарнизон го провъзгласява за цар. Слабоволевият и холеричен младеж с крехко здраве живее с натрапчивата мисъл, че брат му иска да го убие. Оказал се между двамата почти луди князе, на Яги Сиян не му е лесно. Непосредствен негов съсед е Редуан, чиято столица Алеп, един от най-древните градове в света, се намира на по-малко от три дни път от Антиохия. Две години преди идването на франджите Яги Сиян му дава дъщеря си за жена. Но много скоро разбира, че зет му се лакоми за владението му и на свой ред започва да се страхува за живота си. Подобно на Дукак, мисълта за сектата на асасините не го напуска. И тъй като общата омраза сближава, когато франджите напредват към Антиохия, Яги Сиян се обръща именно към царя на Дамаск.

Но Дукак се колебае. Не че изпитва страх от франджите, уверява той, но не би искал да докара армията си край Алеп и да даде повод на брат си за отмъщение. Яги Сиян, който знае колко мъчно е да накара своя съюзник да вземе решение, настоява да му изпрати сина си Шамс ад-Даула, „Слънцето на държавата“, блестящ младеж, кипящ от енергия и ентусиазъм, който никога не се отказва от започнатото. Шамс е неотлъчно в царския дворец, не оставя на спокойствие Дукак и съветниците му, служи си ту с ласкателства, ту със закани. Въпреки това едва през декември 1097 година, два месеца след началото на битката край Антиохия, владетелят на Дамаск се съгласява със свито сърце да се отправи с армията си на север. Шамс го придружава. Той знае, че пътят трае седмица и че Дукак ще има достатъчно време да се откаже. И наистина колкото по напредва, толкова по-нервен става младият цар. На 31 декември, когато армията от Дамаск е изминала вече две трети от пътя, тя попада на франкски отряд, тръгнал да мародерства из околността. Въпреки категоричното си числено превъзходство и относителната лекота, с която е успял да обкръжи врага, Дукак се отказва да даде заповед за нападение. Което означава да остави на обърканите за минута франджи време да дойдат на себе си и да се измъкнат. Когато слънцето залязва, няма нито победител, нито победени, но дамаскчани са загубили повече войници от противника си — факт, достатъчен да обезкуражи Дукак, който въпреки отчаяните молби на Шамс, заповядва на хората си незабавно да потеглят обратно.

В Антиохия поражението на Дукак предизвиква голямо разочарование, но защитниците не се отчайват. Странно, но през онези първи дни на 1098 година объркаността завладява лагера на обсадителите. Множество шпиони на Яги Сиян са успели да се промъкнат всред врага. Едни от осведомителите са водени от омраза към румите, но повечето от тях са християни от града, които се надяват по този начин да спечелят благосклонността на емира. Оставили са семействата си в Антиохия и искат сигурността им да е гарантирана. Сведенията, които те донасят, са утешителни за населението — докато хранителните запаси на обсадените са в изобилие, франджите стават жертва на глада. Стотици от тях са вече мъртви, повечето от конете са изклани. Експедицията, сблъскала се с армията от Дамаск, имала за цел именно да докара няколко овни и кози, както и да изпразни хамбарите. Към глада се прибавят и други бедствия, които всеки ден допълнително отслабват духа на завоевателите. Непрекъснато вали, което обяснява тривиалното определение „пиклив град“, дадено от сирийците на Антиохия. Лагерът на обсадителите тъне в кал. Освен това земята непрестанно се тресе. Местните хора са свикнали, но франджите са уплашени — чак в града отекват високогласните им молитви, когато се събират, за да призовават на помощ небесата, смятайки себе си за жертва на Божие наказание. Разправят, че за да успокоят гнева на Всевишния, дори решили да изгонят проститутките от лагера си, да затворят кръчмите и да забранят играта на зарове. Дезертьорствата са чести, даже измежду предводителите им.

Разбира се, подобни новини укрепват войнствеността на бранителите и дръзките им нападения зачестяват. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, „Яги Сиян показа смелост, мъдрост и забележителна твърдост“. Въодушевен, арабският историк продължава: По-голямата част от франджите загинаха. Ако бяха се запазили така многобройни, както при пристигането си, щяха да завладеят всички ислямски страни! Подигравателно преувеличение, но то отдава заслужена почит на героизма на антиохийския гарнизон, който поема сам, в продължение на дълги месеци, цялата тежест на нашествието.

Защото помощ все още не идва. През януари 1098 година, наранен от малодушието на Дукак, Яги Сиян се вижда принуден да се обърне към Редуан. И отново на Шамс ад-Даула се пада тежката мисия да поднесе най-смирените си извинения на царя на Алеп, да изслуша, без да трепне, всички подигравки и коленопреклонно да го помоли, в името на исляма и на роднинството, да благоволи да прати войските си, за да бъде спасена Антиохия. Шамс знае много добре, че царственият му зет е напълно безчувствен към подобни аргументи и че по-скоро предпочита да отреже ръката си, отколкото да я подаде на Яги Сиян. Но събитията са неумолими. Франджите, чието изхранване става все по-драматично, току-що са нахлули в земите на селджукския владетел, грабейки и опустошавайки околностите на Алеп. Редуан за първи път усеща, че опасността е надвиснала над собственото му владение. По-скоро за да се защити, отколкото за да помогне на Антиохия, той решава да изпрати армията си срещу франджите. Шамс ликува. Той съобщава на баща си за датата на алепската офанзива и иска от него и той да нападне масирано, за да хванат в обръч обсадителите.

Намесата на Редуан е толкова неочаквана, че идва като дар от небето за Антиохия. Дошъл ли е решителният обрат на продължилата над сто дни битка?

На 9 февруари 1098 година, в ранния следобед, съгледвачите, застанали на пост на цитаделата, сигнализират за приближаването на армията от Алеп. Тя наброява няколко хиляди конници, срещу които франджите могат да изправят едва седемстотин-осемстотин ездачи, до такава степен гладът е повалил конете им. Обсадените, които живеят нащрек от дълги дни, искат боят да започне незабавно. Но тъй като войската на Редуан спира и започва да издига палатки, заповедта за бой е отложена за другия ден. Приготовленията продължават през цялата нощ. Всеки войник знае точно кога и къде да действа. Яги Сиян вярва в хората си и е убеден, че ще изпълнят своята част от договора.

Но онова, което никой не знае, е, че битката е загубена преди още да започне. Изплашен до смърт от говорещото се за войнските качества на франджите, Редуан не се осмелява да се възползва от численото си превъзходство. Вместо да разгърне войските си, той търси единствено как да ги защити. За да избегне и най-малкия риск от обкръжение, ги настанява за през нощта върху тясна ивица земя, заключена между река Оронт и Антиохийското езеро. Когато призори франджите нападат, алепчани са като парализирани. Върху безкрайно малката площ е невъзможна каквато и да е маневра. Конете се изправят на задните си крака, а падналите ездачи са стъпквани от събратята си преди да успеят да се вдигнат. Разбира се, вече и дума не може да става да се приложи традиционната тактика и да се хвърлят последователно конните стрелци срещу врага. Войниците на Редуан са принудени да завържат ръкопашен бой, в който облечените с доспехи рицари с лекота постигат смазващо превъзходство. Настава истинска сеч. Преследвани от франджите, владетелят и армията му мислят само как да се спасят в неописуемо безредие.

Пред стените на Антиохия битката протича по-различно. Още при първите слънчеви лъчи защитниците организират масиран набег и принуждават обсадителите да отстъпят. Борбата е ожесточена, но войниците на Яги Сиян са в отлична позиция. Малко преди обяд те започват да нахлуват в лагера на франджите, но ето че пристига вестта за поражението на алепчани. Със свито сърце емирът нарежда на хората си да се върнат в града. Изтеглянето им току-що е завършило, когато рицарите, смазали Редуан, пристигат, натоварени със зловещи трофеи. Скоро жителите на Антиохия дочуват кънтящи смехове и няколко глухи подсвирквания, след което виждат да се приземяват изстреляни с катапулти ужасно обезобразени глави на алепчани. В града настава мъртвешка тишина.

Напразно Яги Сиян раздава окуражителни думи около себе си. Самият той усеща за първи път, че обръчът около града се затяга. След разгрома на двамата враждуващи братя той няма какво повече да очаква от владетелите на Сирия. Остава му една единствена възможност — управителят на Мосул, могъщият емир Карбука, който за зла участ се намира на повече от две седмици път от Антиохия.

Мосул, родината на историка Ибн ал-Атир, е престолният град на „Джезира“, Месопотамия, плодородната долина, напоявана от двете велики реки Тигър и Ефрат. Градът е първостепенен политически, културен и стопански център. Арабите възхвалят сочните му плодове — ябълки, круши, грозде, нарове. Целият свят свързва името на Мосул с финото платно, което градът изнася — „муселин“. При идването на франджите върху земите на емир Карбука е започнало използването и на друго богатство, което няколко десетки години по-късно ще опише възхитеният пътешественик Ибн Джубайр: нефтените извори. Ценната кафява течност, която един ден ще донесе богатство на тази част от света, вече може да бъде видяна от минаващите оттам:

Преминаваме през едно селище, наречено ал-Каяра, битумницата, близо до река Тигър. Вдясно от пътя, който води към Мосул, има една низина, почерняла, сякаш облак я е покрил. Господ кара там да бликат извори, големи и малки, които дават битум. Понякога някой от тези извори изхвърля нагоре, сякаш ври, парчета битум. Хората строят басейни, в които ги събират. Край изворите има черно езеро, върху чиято повърхност се стели лека черна пяна — водите я изхвърлят на брега, където тя се сгъстява в битум. Този продукт наподобява много лепкава, гладка, блестяща и силно миризлива кал. Така успяхме да видим със собствените си очи едно чудо, за което бяхме чували да се говори и чието описание ни се бе сторило крайно необикновено. Там наблизо, по бреговете на река Тигър, се намира друг голям извор, чийто дим забелязваме отдалече. Обясняват ни, че го запалват, когато искат да извлекат битум. Пламъкът поглъща течните съставки. След това режат битума на парчета и го превозват. Познат е из онези страни, чак до Сирия, в Акра и по всички крайбрежни краища. Аллах създава онова, което му е угодно. Хвала Нему!

Жителите на Мосул приписват на кафявата течност лечебни свойства и се топят в нея при болест. Полученият от нефта битум се използва и в строителството за „циментиране“ на тухлите. Заради непропускливостта си, той служи за боядисване стените на хамамите, върху които наподобява черен полиран мрамор. Но както ще видим нефтът е най-често използван във военното дело.

Независимо от обещаващите земни богатства в началото на франкското нашествие Мосул играе главно стратегическа роля. Амбициозният Карбука възнамерява да упражни правото си на контрол върху делата на Сирия, извоювано от управителите на града. Той вижда в зова за помощ на Яги Сиян мечтаната възможност да разшири влиянието си. Без да се колебае, емирът обещава да вдигне на крак огромна армия. От този момент нататък Антиохия заживява в очакване на Карбука.

Човекът на провидението е бивш роб — факт, в който няма нищо позорно за турските емири. И наистина селджукските князе от край време назначават най-верните си и надарени роби на отговорни длъжности. Пълководците и управителите на градовете са често роби, „мамелюци“, а властта, с която разполагат, е толкова голяма, че не изпитват нужда да бъдат официално провъзгласявани за свободни. Преди още да е завършило франкското завоевание целият мюсюлмански Изток ще бъде управляван от султани мамелюци. През 1098 година най-влиятелните мъже в Дамаск, Кайро и в много други големи градове са роби или синове на роби.

Карбука е един измежду най-могъщите. Властният офицер със сивееща брада носи турското прозвище атабек, „баща на княза“. В селджукската империя членовете на царското семейство измират лесно — битки, убийства, екзекуции — и често оставят след себе си невръстни наследници. За да бъдат защитени интересите им, се назначава настойник, който — изпълнявайки докрай ролята си на баща осиновител — най-често се жени за майката на своя питомец. Така атабекът става по силата на логиката истински властелин и често предава властта на собствените си синове. Законният княз се превръща в кукла на конци в ръцете му, а понякога и в заложник. Но външната страна на нещата е съблюдавана до най-малките подробности. Така например армиите официално се командват от деца на три-четири години, които „отдават“ правомощията си на своя атабек.

Точно такова необичайно зрелище се разиграва в последните дни на април 1098 година, когато тридесет хиляди воини се събират на изхода на град Мосул. Официалният ферман известява, че храбрите бойци ще тръгнат на джихад срещу неверниците под предводителството на никому неизвестен потомък на Селджукидите, който поверява командването на войската на атабек Карбука.

Историкът Ибн ал-Атир, прекарал живота си в служба на атабековете на Мосул, разказва: Франджите бяха обхванати от страх, когато чуха, че армията на Карбука се насочва към Антиохия, защото бяха много отслабени и хранителните им запаси не достигаха. Бранителите, напротив, възвръщат надеждата си. Отново се готвят да нападнат, щом приближи мюсюлманската войска. Със същата упоритост Яги Сиян, подкрепян от сина си Шамс ад-Даула, проверява запасите от жито, инспектира укрепленията и окуражава войските като им обещава, „ако Бог даде“, близък край на обсадата.

Но публично демонстрираната самоувереност е само привидна. От няколко седмици положението чувствително се е влошило. Градът е стегнат много по-здраво в обръча на блокадата, снабдяването е станало по-трудно, а има и едно още по-обезпокоително обстоятелство — пристигащите от вражеския лагер сведенията оредяват. Франджите, които очевидно са си дали сметка, че всичко, което говорят или вършат, веднага се донася на Яги Сиян, са решили да действат безпощадно. Осведомителите на емира са станали свидетели как един човек е бил убит, изпечен на шиш и изяден сред гръмогласни викове, че такава ще бъде съдбата на всеки заловен шпионин. Ужасени, съгледвачите са се разбягали и Яги Сиян не научава вече кой знае колко за обсадителите. Опитен военен, той усеща, че положението е изключително тревожно.

Единствената му утеха е, че Карбука е на път. Очакват го да пристигне към средата на май начело на десетки хиляди бойци. В Антиохия всеки следи за този момент. Ежедневие стават слуховете, разпространявани от граждани, които вземат желаното за действителност. Хората шушукат, спускат се към крепостните стени, старици майчински разпитват голобради войници. Отговорът е един и същ: не, спасителните отряди още не се виждат, но няма да закъснеят.

Величествена е гледката на мюсюлманската армия на излизане от Мосул — безброй копия отразяват слънчевите лъчи, черни знамена, емблема на Абасидите и Селджукидите, се развяват сред морето от конници, облечени в бяло. Въпреки горещината ходът е равномерен. С такъв ритъм ще пристигнат в Антиохия за по-малко от две седмици. Но Карбука е загрижен. Малко преди да потеглят, е получил тревожни новини. Отряд франджи е успял да превземе Едеса, арабската Ар-Руха, голям арменски град, разположен на север от пътя, водещ от Мосул за Антиохия. И атабекът няма как да не мисли, че когато наближи обсадения град, франджите от Едеса ще се окажат зад гърба му. Не рискува ли да бъде обграден? В първите дни на май той събира главните си емири, за да им съобщи, че е решил да промени пътя си. Ще се отправи на север, ще реши за няколко дни въпроса с Едеса, след което ще може без риск да нападне обсадителите на Антиохия. Неколцина възразяват, напомняйки за тревожното послание на Яги Сиян. Но Карбука ги заставя да млъкнат. Веднъж решил, той е упорит като козел. Емирите, мърморейки, се подчиняват и войската поема по водещите към Едеса планински пътеки.

Положението на арменския град е тревожно. Информацията идва от неколцина мюсюлмани, успели да го напуснат. Франкски предводител на име Балдуин пристигнал през февруари начело на няколкостотин рицари и над две хиляди пешаци. Помощта му потърсил господарят на града, старият арменски княз Торос, за да подсили градския гарнизон срещу постоянните турски нападения. Но Балдуин отказал да бъде само наемник. Поискал да бъде обявен за законен наследник на Торос, който поради възрастта си и тъй като нямал деца, приел. Състояла се официална церемония по осиновяването според арменския обичай. Торос бил облечен с широка бяла роба, а Балдуин, разсъблечен до кръста, се пъхнал под дрехата на „баща си“ и прилепил тялото си до неговото. След това дошъл ред на „майката“, т.е. на жената на Торос, под чиято роба, до голата плът, се пъхнал отново Балдуин под закачливите погледи на присъстващите, които шушукали, че създаденият за осиновяване на деца обичай е до известна степен не на място, когато „синът“ е едър космат рицар!

Представяйки си разказаната сцена, войниците от мюсюлманската армия се разсмиват гръмогласно. Но продължението на разказа ги кара да изтръпнат: няколко дни след церемонията „бащата“ и „майката“ били линчувани от подстрекавана от „сина“ тълпа. Балдуин присъствал невъзмутим на смъртта им, а след това се провъзгласил за „граф“ на Едеса и поверил на франкските си другари всички по-важни длъжности в армията и управата на града.

Като вижда, че страховете му се потвърждават, Карбука се готви за обсада на града. Емирите му отново се опитват да го разубедят. Трите хиляди франкски бойци в Едеса никога не биха се осмелили да нападнат няколко десетки хилядната мюсюлманска армия. За сметка на това броят им е напълно достатъчен да защитават Едеса и съществува опасност обсадата да се проточи месеци наред. Междувременно Яги Сиян, изоставен на съдбата си, би могъл да отстъпи под натиска на завоевателите. Атабекът не иска и да чуе. Едва след като прахосва три седмици под стените на Едеса, той признава грешката си и поема обратно в бърз ход пътя за Антиохия.

В обсадения град надеждата от първите дни на май е отстъпила място на най-голям смут. В двореца, както и по улиците, никой не разбира защо толкова се бавят войските от Мосул. Яги Сиян е отчаян.

Напрежението достига връхната си точка, когато на 2 юни, малко преди залез слънце, часовите съобщават, че франджите са събрали всичките си сили и се отправят на североизток. За емирите и войниците има само едно обяснение — Карбука е наблизо и обсадителите са тръгнали срещу него. За няколко минути вестта се разнася от уста на уста и вдига на крак хората по домовете и защитниците по крепостните стени. Градът отново си поема дъх. Още на следващия ден атабекът ще го освободи. Още на следващия ден кошмарът ще свърши. Вечерта е хладна и влажна. Хората прекарват дълги часове в обсъждания на прага на домовете си с изгасени светлини. Най-накрая Антиохия заспива, изтощена, но изпълнена с вяра.

Четири часа сутринта. В южната част на града се чува неясен шум, сякаш въже стърже по камък. Един мъж се навежда от висока петоъгълна кула и прави знаци с ръце. Цяла нощ не е мигнал, брадата му е разрошена. Името му е Фируз, производител на ризници и началник на отбраната на кулите, както ще отбележи Ибн ал-Атир. Мюсюлманин от арменски произход, Фируз дълго време живее в обкръжението на Яги Сиян, който наскоро го обвинил в нелегална търговия и го накарал да заплати тежка глоба. Търсейки отмъщение, Фируз се свързал с обсадителите. Той знае, казал им, как се стига до едно малко прозорче с изглед към долината, в южната част на града, и е готов да ги прекара оттам. Нещо повече, за да им докаже, че не им готви клопка, ще им изпрати собствения си син за заложник. От своя страна обсадителите му обещали злато и земи. Планът бил подготвен. Ще действат призори на 3 юни. Предната вечер, за да приспят бдителността на гарнизона, завоевателите се престорили, че се отдалечават:

След като бе сключен договорът между франджите и онзи прокълнат майстор на ризници, ще разкаже Ибн ал-Атир, те се покатериха до прозорчето, отвориха го и много войници се изкачиха по въжета до него. Когато броят им надвиши петстотин, те надуха призори тръба, точно когато защитниците спяха изтощени от дългото бодърстване. Стана и Яги Сиян и попита какво става. Отговориха му, че звукът на тръбата се чува откъм цитаделата, която вероятно е била завзета.

Шумът идва откъм Кулата на двете сестри. Но Яги Сиян не си прави труда да провери. Решава, че всичко е загубено. Поддавайки се на ужаса, той нарежда да отворят една от портите на града и придружен от няколко телохранители, побягва. Обезумял, той препуска в продължение на два часа, неспособен да дойде на себе си. След двестадневна съпротива господарят на Антиохия рухва. Въпреки че го упреква за слабостта му, Ибн ал-Атир разказва развълнувано за неговия край:

Заплакал, че е изоставил семейството си, синовете си и мюсюлманите и от болка паднал безпаметен от коня си. Придружителите му се опитали отново да го качат на седлото, но той не можел да стои прав. Умирал. Тогава го оставили и се отдалечили. Един арменски дървар, който минавал оттам, го разпознал. Отрязал главата му и я занесъл на франджите в Антиохия.

Самият град е в пламъци и кръв. Мъже, жени и деца се опитват да избягат по калните улички, но рицарите лесно ги настигат и убиват на място. Малко по малко заглъхват ужасените викове и на последните оцелели и вместо тях се понасят гърлените гласове на няколко вече пияни франкски грабители. Дим се издига над опожарените къщи. По обяд траурен воал обгръща града.

Всред кървавата лудост на онзи 3 юни 1098 година един единствен човек успява да запази разсъдъка си. Това е неуморният Шамс ад-Даула. Още щом нахлуват обсадителите, синът на Яги Сиян се барикадира с група воини в цитаделата. Франджите опитват няколкократно да го принудят да изостави позициите си, но при всеки опит биват отблъснати и понасят тежки жертви. Най-големият от франкските военачалници, Боемунд, великан с дълги руси коси, е ранен по време на едно от нападенията. Извлякъл поука от премеждието си, той изпраща послание на Шамс, в което му предлага да напусне цитаделата в замяна на безпрепятствено оттегляне. Но младият емир високомерно отказва. Антиохия е владението, за чийто законен наследник винаги се е считал: ще се бие до последен дъх. Има достатъчно храна и остри стрели. Царуваща величествено на върха на планината Хабиб-ан-Наджар, цитаделата може да устои в продължение на месеци на франджите. Те рискуват да загубят хиляди войници, ако упорстват да се катерят по стените й.

Решителността на последните защитници се оказва печеливша. Рицарите се отказват да нападат цитаделата и се задоволяват единствено да я опашат със защитен кордон. Три дни след падането на Антиохия те научават от радостните крясъци на Шамс и другарите му, че войската на Карбука се е появила на хоризонта. За Шамс и шепата несломими бойци в появата на воините на исляма има нещо нереално. Те търкат очи, плачат, молят се, прегръщат се. Викове „Аллаху акбар!“ („Бог е велик!“) достигат до цитаделата като неспирно бучене. Франджите се стаяват зад стените на Антиохия. От обсадители се превръщат в обсадени.

Шамс е щастлив, но щастието му е горчиво. Първите емири от дошлото подкрепление едва стигат до него и той ги засипва с хиляди въпроси. Защо толкова закъсняха? Защо оставиха на франджите време да завземат Антиохия и да избият жителите й? За негова най-голяма почуда, събеседниците му до един не само не оправдават поведението на армията си, но и обвиняват за всички злини Карбука, надменния, превзет, бездарен и подъл Карбука.

Не става въпрос само за лична неприязън, а за истински заговор, чийто подстрекател е не друг, а Дукак, владетелят на Дамаск, слял се с войската от Мосул още при влизането й в Сирия. Мюсюлманската армия в никакъв случай не е монолитна. Тя е коалиция на князе с често противоречиви интереси. Териториалните амбиции на атабека не са тайна за никого и Дукак не среща никаква трудност да убеди равните нему, че истинският им враг е самият Карбука. Ако той победи в битката срещу неверниците, ще се провъзгласи за спасител и никой град в Сирия не би успял да избяга от властта му. Но ако, напротив, Карбука бъде победен, надвисналата над сирийските градове опасност ще бъде отстранена. Пред подобна заплаха франкската угроза изглежда като по-малкото зло. Нека румите превземат с помощта на наемниците си Антиохия — в това няма нищо трагично, тъй като е недопустимо те да се втурнат да създават свои собствени държави в Сирия. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, атабекът разтревожи толкова много мюсюлманите със своите претенции, че те решиха да го предадат в най-решителния момент на битката.

Така внушителната армия се оказва великан с глинени крака, готов да рухне само при докосване с пръст! На път да преглътне, че изоставянето на Антиохия е предрешено, Шамс се опитва да се справи с цялото това тесногръдие. Не е време за разчистване на сметки, смята той. Но надеждите му се оказват мимолетни. Още на следващия ден след пристигането си Карбука го привиква при себе си, за да му съобщи, че ръководството на цитаделата му е отнето. Шамс е възмутен. Нима не се е бил като истински храбрец? Нима не е устоял на всички франкски рицари? Нима не е наследник на господаря на Антиохия? Атабекът не желае да спори. Той е вождът, а другите трябва да му се подчинят.

Синът на Яги Сиян вече е убеден, че мюсюлманската армия, въпреки впечатляващата си численост, е неспособна да победи. Единствената му утеха е фактът, че и в противниковия лагер положението не е по-добро. Както пише Ибн ал-Атир, след като завзеха Антиохия, франджите прекараха дванайсет дни без никаква храна. Благородниците ядяха конете си, а бедняците — леш и листа. През изтеклите месеци франджите неведнъж познават що е глад, но поне са свободни да извършват набези из околността, за да си набавят храна. Новото им положение на обсадени не позволява това. А запасите на Яги Сиян, на които са разчитали, практически са изчерпани. Отново започват дезертьорства.

Провидението сякаш не знае към коя измежду двете изтощени, деморализирани армии, които през юни 1098 воюват за Антиохия, да наклони везните, когато едно необикновено събитие предопределя нещата. Западните рицари повярвали, че това е чудо, но в разказа на Ибн ал-Атир за случилото се няма и следа от чудеса:

Между франджите беше Боемунд, предводител на всички, но имаше и един крайно хитър монах, който разправяше, че копието на Месията, мир Нему!, е зарито в земята близо до Кусиян, една от представителните сгради на Антиохия. „Ако го намерите, ще победите, им казваше той, ако не — чака ви сигурна смърт“. Самият той беше предварително заровил едно копие в земята на Кусиян, като бе заличил всички следи. Заповяда им да постят и да се покаят в продължение на три дни; на четвъртия ден ги отведе в сградата, придружен от слуги и работници, които разкопаха навсякъде и намериха копието. Тогава монахът се провикна: „Радвайте се, защото победата ни е сигурна!“ На петия ден те заизлизаха от града през една от портите на малки групи от по пет-шест души. Мюсюлманите рекоха на Карбука: „Трябва да застанем близо до портата и да убиваме всеки, който се покаже. Ще бъде лесно, защото излизат поотделно!“ Но Карбука отговори: „Не! Изчакайте да излязат всички навън и тогава ще ги избием до крак!“

Сметката, която си прави атабекът, не е толкова абсурдна, колкото изглежда. С недисциплинирани войски като неговите, с емири, чакащи първия удобен случай, за да побягнат, той не може да удължи обсадата. Ако франджите искат да започнат битка, не би следвало да бъдат подплашени с прекалено масирана атака, която ще ги накара да се върнат отново в града. Но това, което Карбука не е предвидил е, че решението му да протака ще бъде незабавно използвано от онези, които търсят да го погубят. Докато франджите продължават да излизат, в мюсюлманския лагер започва дезертиране. Всеки обвинява другия в страхливост и предателство. Като усеща, че контролът на войските му се изплъзва от ръцете и че вероятно е подценил числеността на обсадените, Карбука се обръща към последните с искане за примирие. С това изгубва напълно уважението на своите и засилва самоувереността на враговете си. Франджите започват да стрелят, без дори да отговорят на предложението му, с което го принуждават да изпрати срещу тях вълна от конни стрелци. В същото време Дукак и повечето емири спокойно се отдалечават с войските си. Оказал се изолиран, атабекът заповядва общо изтегляне, което мигновено се превръща в масово бягство.

Така могъщата мюсюлманска армия се разпада, без да е нанесла нито един удар с меч или копие, без да е изстреляла нито една стрела. Историкът от Мосул почти не преувеличава: Самите франджи се страхуваха да не би тук да се крие някаква хитрост, тъй като нямаше още битка, която да обърне армия в такова бягство. Ето защо се отказаха да преследват мюсюлманите! Карбука успява да се върне жив и здрав в Мосул с остатъците от армията си. Всичките му амбиции завинаги се стопяват пред стените на Антиохия, а градът, който се е заклел да спаси, вече е твърдо в ръцете на франджите. И то за години напред.

Но най-страшното след онзи ден на позор е, че вече няма в Сирия сила, способна да възпре напредването на завоевателите.

ГЛАВА IIIЧОВЕКОЯДЦИТЕ ОТ МААРРА

Не знам дали е туй пасбище на диви зверове или моят дом, родната ми стряха!

Викът на покруса, нададен от неизвестен поет от Маарра, не е само словесен похват. За нещастие, принудени сме да приемем думите му буквално и да се запитаме заедно с него: какво толкова чудовищно се е случило в сирийския град Маарра в края на 1098 година?

До идването на франджите жителите му живеели мирно, защитени от описващите кръг крепостни стени. Лозята, подобно на маслиновите и смокинови горички, им осигурявали скромно благоденствие. Градските дела били поверени в добрите ръце на не твърде амбициозни местни първенци, които се намирали под пряката власт на Редуан Алепски. Маарра се гордеела, че е родина на един от най-великите представители на арабската литература: Абул-Ала ал-Маарри, починал през 1057 година. Слепият, но свободомислещ поет се осмелявал да се опълчи срещу нравите на своето време и не се съобразявал със забраните. Необходима е била смелост, за да напишеш:

Жителите на земята се делят на две, Едните имат ум, но нямат религия, Другите имат религия, но нямат ум.

Четиридесет години след смъртта му довеяният отдалеко фанатизъм щял очевидно да признае правотата на сина на Маарра както по отношение на неверието му, така и на прословутия му песимизъм:

Съдбата ни руши сякаш сме от стъкло, нашите останки нивга не ще се съединят в едно.

И наистина градът му ще бъде разрушен до основи, а недоверието, което поетът толкова често е проявявал към своите съграждани, ще намери своето най-жестоко потвърждение.

В първите месеци на 1098 година жителите на Маарра следят с безпокойство битката за Антиохия, която се води на три дни път северозападно от града им. След победата си франджите нападат и ограбват няколко близки села. Маарра е пощадена, но отделни семейства предпочитат да потърсят по-сигурно място — Алеп, Хомс или Хама. Страховете им се оправдават, когато в края на ноември хиляди франкски воини обкръжават града. Макар и неколцина граждани да успяват да избягат, мнозинството са хванати в капан. Маарра не разполага с войска, а само с обикновена градска стража, към която бързо се присъединяват няколкостотин младежи без военен опит. Цели две седмици те храбро се съпротивляват на страшните рицари, като дори хвърлят от крепостните стени върху обсадителите кошери с пчели.

Като видяха колко упорити са, ще напише Ибн ал-Атир, франджите издигнаха дървена кула, която стигаше до върха на стените. Някои мюсюлмани, обхванати от страх и обезсърчени, си казаха, че ще могат по-добре да се защитават, ако се укрепят в най-високите сгради на града. Така те изоставиха стените и оголиха позициите, които дотогава държаха. Други последваха примера им и друга част от стената също беше изоставена. Скоро цялата крепостна стена остана без бранители. Франджите се покатериха с помощта на стълби, а когато мюсюлманите ги видяха на върха на стената, изгубиха кураж.

Настъпва вечерта на 11 декември. Тъмно е и франджите все още не се осмеляват да проникнат в града. Градските първенци влизат във връзка с Боемунд, новия властелин на Антиохия, който е начело на обсадителите. Франкският военачалник обещава животът на гражданите да бъде запазен, ако те прекратят боя и напуснат някои от сградите. Вкопчвайки се отчаяно в думите му, семействата се събират заедно в къщите и избите на града и треперещи, прекарват цяла нощ в очакване.

Призори идват франджите. Настава сеч. В продължение на три дни те убиваха, посякоха над сто хиляди души и много плениха. Цифрите, посочени от Ибн ал-Атир, са очевидно измислени, тъй като населението на града преди превземането му е наброявало вероятно не повече от десет хиляди души. Но ужасът идва не толкова от броя на жертвите, колкото от отредената им съдба, която човек е трудно да си представи.

В Маарра, нашите варяха възрастните езичници в казани, набучваха децата на шишове, печаха ги и ги ядяха. Признанието на франкския хронист Раул дьо Кан не ще бъде прочетено от жителите на съседните на Маарра селища, но до края на живота си те ще помнят онова, което са видели и чули. Защото споменът за жестокостите, препредаван от местните поети и устното творчество, ще запечати в душите един трудно заличим образ на франджите. Летописецът Усама Ибн Мункиз, роден три години преди събитията в съседния град Шайзар, ще напише един ден:

Всички, които научиха за франджите, видяха в тяхно лице зверове, които притежават превъзходството на смелостта и разпалеността в боя и нищо друго, както зверовете имат превъзходството на силата и агресивността.

Подобна лишена от благосклонност присъда обобщава добре впечатлението, оставено от франджите при идването им в Сирия: смесица от страх и презрение, добре разбираеми от страна на една арабска народност, превъзхождаща ги с културата си, но загубила своята борбеност. Турците няма никога да забравят проявения от западните рицари канибализъм. В цялата им епическа литература франджите неизменно ще бъдат описвани като човекоядци.

Несправедлива ли е подобна представа за франджите? Може би западните нашественици са яли жители на града-мъченик с единствената мисъл да оцелеят? Предводителите им го твърдят на следващата година в официално писмо до папата: Ужасен глад нападна армията в Маарра и я изправи пред жестоката необходимост да се храни с труповете на сарацините. Но подобно обяснение изглежда прибързано. Защото в продължение на цялата зловеща зима обитателите на района на Маарра стават свидетели на постъпки, трудно обясними единствено с глада. Шайки фанатизирани франджи, наречени тафури, шетат из полето, крещейки гръмогласно, че им се яде сарацинско месо. Вечер същите се събират край огъня и изяждат плячката си. Човекоядци по необходимост? Човекоядци от фанатизъм? Изглежда нереално, но свидетелствата са красноречиви както по отношение на описаните факти, така и по отношение на атмосферата на смърт, вееща от тях. В този смисъл едно изречение на франкския хронист Алберт д’Екс, който лично участва в битката край Маарра, остава ненадминато по своя ужас: Нашите не изпитваха отвращение да ядат не само убитите турци и сарацини, но и кучета!

Наказанието на града на Абул-Ала свършва едва на 13 януари 1099 година, когато стотици въоръжени с факли франджи препускат по улиците и подпалват всеки дом. Преди това крепостната стена е разрушена камък по камък.

Случилото се в Маарра ще издълбае такава пропаст между араби и франджи, която няма да бъде запълнена в продължение на векове. Но по онова време парализираното от ужас население престава да се съпротивлява, освен ако не е принудено. И когато нашествениците, оставили след себе си само димящи развалини, поемат отново своя път на юг, сирийските емири бързат да им изпратят натоварени с дарове емисари, за да им засвидетелстват своята добра воля и да им предложат помощ, в случай, че се нуждаят от нещо.

Първи е Султан Ибн Мункиз, чичо на летописеца Усама, владеещ малкото емирство Шайзар. Франджите достигат земите му ден след като напускат Маарра. Предвожда ги Сен-Жил, един от най-често споменаваните от арабските хронисти военачалници. Емирът праща делегация и двамата бързо сключват договор. Султанът се задължава не само да снабдява франджите с храни, но им разрешава и да закупуват коне от пазара в Шайзар, обещава да им даде и водачи, за да прекосят безпрепятствено останалата част от Сирия.

Всички в областта вече са в течение на придвижването на франджите, маршрутът им е известен. Нали крещят гръмогласно, че главната им цел е Ерусалим, където ще завладеят гроба Исусов? Всички, попаднали на пътя, водещ към свещения град, се опитват да се предпазят от бича на франджите. Най-бедните се изпокриват в близките гори, макар и обитавани от диви зверове, лъвове, вълци, мечки и хиени. Онези, които могат да си го позволят, заминават навътре в страната. Други се подслоняват в най-близката крепост. Именно подобно решение избират селяните от богатата долина Букая, когато в последната седмица на януари 1099 година научават, че наблизо има франкски войски. Като подкарват добитъка си и понасят запаси от растително масло и жито, те тръгват нагоре към Хосн ел-Акрад, „Кюрдската цитадела“, която от трудно достижимия планински връх се възвисява над цялата долина, чак до Средиземно море. Въпреки че крепостта е от дълго време изоставена, стените й са здрави и селяните смятат, че там ще бъдат защитени. Но франджите, отново са останали без провизии, ги обкръжават. На 28 януари воините им започват да се катерят по крепостните стени на Хосн ел-Акрад. Предусещайки края, селяните прибягват до хитрост. Разтварят внезапно портите на цитаделата и оставят да излязат навън част от стадата. Забравили боя, всички франджи се втурват към добитъка, за да грабнат по нещо. В редовете им настъпва такава суматоха, че окуражените защитници нападат, стигат до шатрата на Сен-Жил и малко остава да пленят франкския предводител, изоставен от телохранителите си, втурнали се да получат и те част от плячката.

Селяните са горди с подвига си. Но те знаят, че обсадителите ще се върнат, за да си отмъстят. На другия ден, когато Сен-Жил хвърля войниците си срещу крепостта, те не се показват. Нападателите се питат каква ли нова хитрост са измислили. Наистина, избрали са най-доброто: възползвайки се от нощта, те безшумно са излезли и изчезнали в далечината. Четиридесет години по-късно, на мястото на Хосн ел-Акрад, франджите ще издигнат една от най-страшните си крепости. Името ще остане почти същото — „Акрад“ се променя на „Крат“, а после на „Крак“. „Рицарският Крак“ възвисява все още величествената си осанка и днес, през XX век, над долината Букая.

През февруари 1099 година цитаделата се превръща за няколко дни в главна квартира на франкската армия. В нея може да бъде видяно смайващо зрелище. От всички съседни градове и дори от някои села пристигат делегации, водещи след себе си мулета, натоварени със злато, платове, храни. Политическата раздробеност на Сирия е такава, че и най-малкото градче се държи като независимо емирство. Всеки съзнава, че може да разчита единствено на собствените си сили, за да се защити и да преговаря със завоевателите. Никой княз, никой кадия, никой първенец не може да направи и най-малкия опит за съпротива, без да изложи на опасност цялата си общност. Така че всеки оставя настрани патриотичните си чувства и отива, с престорена усмивка, да поднесе дарове и почитания. Ръката, която не можеш да пречупиш, целуни и моли Бога той да я пречупи, казва една местна пословица.

Именно тази примиренческа мъдрост диктува и поведението на емир Джанах ад-Даула, господар на град Хомс. Само седем месеца преди това известният с храбростта си воин е бил най-верният съюзник на атабек Карбука. Ибн ал-Атир уточнява, че Джанах ад-Даула беше последният, който избяга при Антиохия. Но вече не е време за воинско или верско усърдие и емирът се показва особено внимателен спрямо Сен-Жил, комуто поднася, освен обичайните дарове, и голям брой коне, защото — уточняват със сладникав глас посланиците от Хомс — Джанах ад-Даула е научил, че рицарите имат нужда от коне.

От всички делегации, преминали през огромните голи зали на Хосн ел-Акрад, най-щедра е тази от Триполи. Изваждайки една по една прекрасните скъпоценности, излезли изпод ръцете на еврейски майстори-занаятчии от града, посланиците пожелават на франджите добре дошли от името на най-уважавания княз по сирийското крайбрежие, кадията Джалал ел-Мулк. Той принадлежи на рода Бану Амар, превърнал Триполи в перлата на Арабския Изток. В никакъв случай не става въпрос за някой от безбройните военни кланове, завоювали земята си със силата на оръжието, а за династия от учени хора, чийто основател бил магистрат, кадия, титла, запазена от владетелите на града.

Когато франджите приближават, Триполи и околността живеят, благодарение на мъдростта на кадиите, във век на мир и благоденствие, за което съседите им завиждат. Гордост за жителите на града е огромният „дом на знанието“, Дар-ел-Илм, приютил библиотека със сто хиляди тома — една от най-големите за времето си. Градът е заобиколен от полета с маслинови дръвчета, рожкови, захарна тръстика и най-различни овощни насаждения, даващи изобилна реколта. Пристанището се радва на оживена търговия.

Именно богатството на града става причина за първите неприятности с нашествениците. В посланието, което изпраща в Хосн ел-Акрад, Джалал ел-Мулк кани Сен-Жил да изпрати делегация в Триполи, за да бъде сключен съюз. Непростима грешка. Франкските емисари са до такава степен впечатлени от градините, дворците, пристанището и златарския сук, че вече не чуват предложенията на кадията. Мислят все повече за онова, което биха могли да плячкосат, ако превземат града. И по всичко изглежда, че още със завръщането си при своя главатар са направили всичко възможно да разпалят алчността му. Джалал ал-Мулк, който наивно очаква отговора на Сен-Жил на предложението си за съюз, е доста изненадан, когато научава, че на 14 февруари франджите са обсадили Арка, вторият по големина град в княжество Триполи. Не само разочарован, но и ужасен, той вярва, че действията на нашествениците са само първа крачка към превземането на собствената му столица. Как да не си спомни за съдбата на Антиохия? Джалал ал-Мулк вече се вижда на мястото на нещастния Яги Сиян, препускащ позорно към смъртта или към забравата. В Триполи се запасяват с храни в очакване на дълга обсада. Жителите се питат с тревога колко ли време завоевателите ще се бавят пред Арка. Всеки отминал ден носи неочаквана отсрочка.

Минава февруари, минават март и април. Както всяка година, уханията на цъфналите овощни градини обгръщат Триполи. Времето изглежда още по-хубаво, тъй като новините са утешителни: франджите все още не са успели да превземат Арка, чиито бранители са не по-малко учудени от самите обсадители. Вярно е, че крепостните стени са яки, но не по-яки от стените на други градове, превзети от франджите. Силата на Арка идва от факта, че от първия миг на битката жителите й са убедени, че дори един единствен пробив да бъде направен, всички ще бъдат изклани подобно на братята им от Маарра или Антиохия. Ден и нощ те бдят, отблъскват атаките, възпират и най-малкия опит да се проникне. Накрая завоевателите се уморяват. До обсадения град достига шумът от кавгите им. На 13 май 1099 година те вдигат своя лагер и се отдалечават с наведени глави. След тримесечна изтощителна борба упоритостта на защитниците е възнаградена. Арка ликува.

Франджите поемат отново пътя си на юг. Минават пред Триполи обезпокоително бавно. Джалал ел-Мулк, който знае, че са раздразнени, бърза да им изпрати най-добрите си пожелания за добър път. Погрижва се да прибави към тях и храни, злато, няколко коня, както и водачи, които да ги преведат по тесния крайбрежен път, водещ към Бейрут. Скоро към придружителите от Триполи се присъединяват и християни маронити, живеещи в ливанските планини, които, подобно на мюсюлманските емири, предлагат своята помощ на западните воини.

Без повече да се занимават с владенията на рода Бану Амар, между които Джбейл, античният Библос, завоевателите достигат до Нахр ел-Калб, „Кучешката река“.

Преминавайки я, те влизат във война с Египет, фатимидския халифат.

Най-влиятелният човек в Кайро, могъщият и снажен везир ал-Афдал Шахиншах, не скрива задоволството си, когато през април 1097 година пратеници на Апексий Комнин идват да му съобщят за пристигането на множество франкски рицари в Константинопол и за началото на офанзивата им в Мала Азия. Ал-Афдал, „Най-добрият“, тридесет и пет годишен, бивш роб, управляващ еднолично седеммилионния египетски народ, предава на императора пожеланията си за успех и поисква да бъде информиран, в качеството си на приятел, за напредването на експедицията:

Някои говорят, че когато господарите на Египет видели разширяването на селджукската империя, били обхванати от такъв страх, че поискали от франджите да тръгнат срещу Сирия и да създадат буфер между тях и мюсюлманите. Само Бог знае истината.

Особеното обяснение, дадено от Ибн ал-Атир за началото на франкското нашествие, говори красноречиво за разделението, което царува всред мюсюлманския свят между сунити, считащи себе си за потомци на Багдадския абасидски халифат, и шиити, припознаващи Каирския фатимидски халифат. Схизмата, датираща от VII век и свързана с конфликт в рода на Пророка, е била винаги източник на ожесточени борби между мюсюлманите. Дори за държавници като Саладин, борбата срещу шиитите ще изглежда толкова важна, колкото и войната срещу франджите. „Разколниците“ са редовно обвинявани за всички злини, които сполетяват исляма, и нищо чудно, че дори самото франкско нашествие се приписва на техните интриги. Но даже повикването на франджите от Фатимидите да е напълно измислено, то радостта на каирските управници при пристигането на западните воини е напълно истинска.

След падането на Никея везир ал-Афдал топло поздравява василевса, а три месеца преди нашествениците да превземат Антиохия натоварена с дарове египетска делегация посещава лагера на франджите, за да им пожелае скорошна победа и да им предложи съюз. Военен от арменски произход, господарят на Кайро не изпитва никаква симпатия към турците и в това личните му чувства съвпадат с интересите на Египет. От средата на века напредването на селджуките къса територии от фатимидския халифат, така както и от византийската империя. Докато румите гледат как им се изплъзват Антиохия и Мала Азия, египтяните загубват Дамаск и Ерусалим, принадлежали им в продължение на век. Между Кайро и Константинопол, както и между ал-Афдал и Алексий, се установява здраво приятелство. Редовно се допитват един до друг, разменят сведения, кроят общи планове. Малко преди идването на франджите двамата мъже установяват с удовлетворение, че селджукската империя се разкъсва от вътрешни междуособици. Както в Мала Азия, така и в Сирия се появяват много съперничещи си държавици. Настъпил ли е час за реванш срещу турците? Не е ли време египтяни и руми да си възвърнат загубените земи? Ал-Афдал мечтае за общи действия на двете съюзнически сили и когато научава, че василевсът е получил от страните на франджите голямо подкрепление от войски, той предусеща, че реваншът е близък.

Делегацията, която изпраща в Антиохия, не споменава за договор за ненападение. За везира това се разбира от само себе си. Онова, което предлага на франджите, е справедлива подялба — за тях Северна Сирия, за него Южна, т.е. Палестина, Дамаск и крайбрежните градове чак до Бейрут. Той държи да направи предложението си възможно най-рано, в момент, когато франджите все още не са сигурни в превземането на Антиохия. Убеден е, че те ще бързат да приемат.

Но странно, отговорът им е уклончив. Те искат обяснения, уточнения, особено що се отнася до бъдещата съдба на Ерусалим. Държат се, разбира се, приятелски с египетските дипломати, дори им показват отрязаните глави на триста турци, убити край Антиохия. Но отказват да сключат каквото и да е споразумение. Ал-Афдал недоумява. Нима предложението му не е реалистично, не е щедро? Да не би румите и франкските им съюзници да имат сериозно намерение да завземат Ерусалим, с каквото впечатление са останали пратениците му? Нима Алексий го е излъгал?

Силният човек на Кайро все още се колебае каква политика да следва, когато през юни 1098 година до него достига вестта за падането на Антиохия, последвана три седмици по-късно от новината за унизителното поражение на Карбука. Везирът решава мигновено да действа, за да изненада и противниците, и съюзниците си. През юли, отбелязва Ибн ал-Каланиси, съобщиха, че генералисимус ал-Афдал, емир на войските, е напуснал Египет начело на многобройна армия и обсадил Ерусалим, където се намираха емирите Сокман и Илгази, синове на Орток. Той нападна града и разположи катапулти. Двамата братя турци, които властват над Ерусалим, току-що са се върнали от север, където са взели участие в злощастната експедиция на Карбука. След четиридесетдневна обсада градът капитулира. Ал-Афдал се отнесе щедро към двамата емири и ги пусна на свобода заедно с приближените им.

Месеци наред събитията сякаш потвърждават правотата на господаря на Кайро. Всичко се развива така, като че ли франджите, поставени пред свършен факт, са се отказали да продължат по-нататък. Поетите от фатимидския двор сякаш не намират достатъчно хвалебствени думи, за да възпеят подвига на държавника, изтръгнал Палестина от ръцете на „разколниците“ сунити. Но когато през януари 1099 година франджите поемат решително пътя си на юг, ал-Афдал е обезпокоен.

Той провожда един от доверените си хора в Константинопол, за да се допита до Алексий, който тогава, в едно известно писмо, прави трогателното признание: василевсът няма вече никакъв контрол над франджите. Колкото и невероятно да звучи, те правят каквото решат, искат да създадат собствени държави, отказват да върнат Антиохия на империята, въпреки че са се клели да го сторят, и изглеждат решени да превземат Ерусалим с всички средства. Папата ги е призовал на свещена война за освобождението на Христовия гроб и нищо не може да ги отклони от целта им. Алексий добавя, че той самият не одобрява действията им и спазва стриктно съюза си с Кайро.

Въпреки последното уточнение, ал-Афдал има впечатлението, че е попаднал в смъртоносна клопка. Самият той е от християнски произход и не му е трудно да разбере, че франджите, които наивно и пламенно вярват в своя Бог, са решени да стигнат до края на въоръженото поклонничество. Вече съжалява, че се е хвърлил в палестинската авантюра. Нямаше ли да е по-добре да остави франджи и турци да се бият за Ерусалим, вместо самият той да се изпречи безполезно на пътя на едни колкото смели, толкова и фанатични рицари?

Знаейки, че му е необходим цял месец, за да вдигне на крак армия, способна да се бие с франджите, той пише на Алексий и го заклева да направи всичко възможно, за да забави напредването на завоевателите. И така, през април 1099 година, по време на обсадата на Арка, василевсът им праща послание, в което ги моли да забавят тръгването си за Палестина, защото, споменава той като предлог, скоро лично ще пристигне и ще се присъедини към тях. От своя страна каирският господар изпраща нови предложения за споразумение на франджите. Освен подялбата на Сирия, той уточнява и своята политика по отношение на свещения град — стриктно съблюдавана свобода на вероизповеданията и възможност поклонниците да го посещават винаги, когато поискат, при условие, разбира се, че това ще става на малки невъоръжени групи. Отговорът на франджите е оскърбителен: „Ще отидем в Ерусалим всички заедно, в боен ред, с вдигнати копия!“

Звучи като обявяване на война. На 19 май 1099 година, преминавайки от думи към дела, нашествениците пресичат решително Нахр ел-Калб, северната граница на фатимидското владение.

Но „Кучешката река“ е фиктивна граница, защото ал-Афдал е предпочел да подсили гарнизона на Ерусалим, като изостави египетските владения по крайбрежието на собствената им съдба. Така всички приморски градове, с едно изключение, бързат да сключат мир със завоевателя.

Първият град е Бейрут, на четири часа път от Нахр ел-Калб. Жителите му изпращат делегация да пресрещне рицарите, като им обещават злато, храни и водачи при условие, че не пипат реколтата в долината. Бейрутчани добавят, че са готови да признаят властта на франджите, в случай че последните успеят да превземат Ерусалим. Сайда, античният Сидон, реагира по друг начин. Гарнизонът извършва няколко дръзки нападения срещу нашествениците, които си отмъщават, като опустошават овощните градини и оплячкосват близките села. Това е единственият случай на съпротива. Пристанищните градове Тир и Акра, въпреки че са лесно защитими, следват примера на Бейрут. В Палестина повечето от градовете и селата са напуснати от жителите си още преди идването на франджите. В нито един момент нашествениците не срещат истинска съпротива и сутринта на 7 юни 1099 година жителите на Ерусалим ги виждат в далечината, долу, на хълма, близо до джамията на пророк Самуил. Почти чуват виковете им. Надвечер те вече са разпънали стан пред стените на града.

Генерал Ифтихар ад-Даула, „Гордост на държавата“, който командва египетския гарнизон, ги наблюдава, изпълнен със спокойствие, от върха на Кулата на Давид. В течение на няколко месеца той е взел всички необходими мерки, за да издържи на дълга обсада. Поправил е част от стената, пострадала предишното лято по време на похода на ал-Афдал срещу турците. Натрупал е огромни запаси от храна, за да избегне и най-малката опасност от хранителен недостиг докато чака везира, обещал да пристигне до края на юли, за да освободи града. За още по-сигурно е последвал примера на Яги Сиян и е изгонил извън града християните, способни да сътрудничат на франкските си едноверци. В последните дни дори е отровил водата в близките извори и кладенци, за да не позволи на врага да ги използва. Под юнското слънце, всред безводния планински пейзаж, осеян тук-там с маслинови дръвчета, животът на обсадителите няма да бъде лек.

За Ифтихар се очертава борбата да започне в добри условия. Благодарение на арабските конници и суданските стрелци, настанили се здраво зад пълзящите по хълмовете и спускащи се в долините дебели стени, той е сигурен, че ще издържи. Вярно е, че западните рицари са известни с храбростта си, но поведението им пред стените на Ерусалим изглежда някак странно в очите на един опитен военен. Ифтихар очаква те да започнат още с пристигането си да строят подвижни кули и разни обсадни машини, да копаят траншеи, за да се защитят от набезите на гарнизона. Но франджите не само не предприемат подобни действия, ами организират шествие около крепостта, водено от свещеници. Те гръмогласно пеят и се молят, а след това като полудели се втурват към стените, без да разполагат с каквато и да е стълба. Напразно ал-Афдал му е обяснявал, че франджите искат да завземат града поради верски причини. За Ифтихар подобен сляп фанатизъм е учудващ. Самият той е вярващ мюсюлманин, но ако се бие в Палестина, то е, за да защити египетските интереси и — защо да го отрича — за да изгради собствената си военна кариера.

Той знае, че градът не е като другите. Ифтихар винаги го е наричал с обикновеното му име, Елия, но улемите, докторите по ислямско право, го наричат ал-Кудс, Бейт-ел-Макдес или ал-Бейт ал-Мукаддас, „свято място“. Казват, че това е третият свещен град на исляма след Мека и Медина, защото тук Бог довел Пророка през една чудотворна нощ, за да го срещне с Мойсей и Исус, сина на Мария. Оттогава за всеки мюсюлманин ал-Кудс е символ на приемствеността на Божието послание. Много вярващи идват, за да се помолят в джамията ал-Акса, под огромния блестящ купол, който величествено се извишава над четвъртитите къщи на града.

Макар и небето да присъства на всеки уличен ъгъл, Ифтихар е здраво стъпил на земята. Военните техники, смята той, са едни и същи независимо от града. Пеещите шествия на франджите го дразнят, но не го тревожат. Едва след втората седмица на обсадата той започва да усеща как у него се заражда безпокойство, когато врагът се втурва разпалено да строи две огромни дървени кули. В началото на юли те вече са вдигнати, готови да пренесат стотици бойци до върха на крепостните стени. Силуетите им стърчат заплашително в средата на вражеския лагер.

Заповедите на Ифтихар са точни: ако някое от тези съоръжения направи и най-малкото движение по посока на стените, да го удавят под дъжд от стрели. Ако въпреки всичко кулата успее да се доближи, да използват гръцки огън, смес от петрол и сяра, която изсипват в стомни и я хвърлят запалена срещу обсадителите. Разпръсквайки се, течността предизвиква трудни за потушаване пожари. Страшното оръжие ще позволи на войниците на Ифтихар да отблъснат множество последователни нападения през втората седмица на юли, въпреки че, за да се предпазят от пламъците, обсадителите покриват подвижните кули с прясно одрани животински кожи, напоени с оцет. През това време плъзват мълви, че ал-Афдал ще пристигне всеки миг. Обсадителите, които се опасяват да не попаднат между два огъня, удвояват усилията си:

От двете подвижни кули, построени от франджите, разказва Ибн ал-Атир, едната бе насочена към Цион, на юг, а другата — на север. Мюсюлманите успяха да изпепелят първата, като убиха всички онези, които бяха вътре. Но тъкмо свършиха с унищожаването й, ето че пристигна пратеник със зов за помощ, тъй като градът бе нападнат от другата страна. Всъщност той бе превзет от север един петък сутринта, седем дни преди края на месец шаабан 492 година.

През онзи ужасен ден на юли 1099 година, Ифтихар се е отдръпнал в Кулата на Давид, осмоъгълна цитадела, чиито основи са споени с олово и която е най-здравото място по крепостната стена. Може да издържи още дни наред, но знае, че битката е изгубена. Еврейският квартал е завзет, улиците са пълни с трупове и боят вече се води близо до голямата джамия. Скоро той и хората му ще бъдат обкръжени от всички страни. При все това той продължава да се бие. Какво друго му остава? След обяд боевете в центъра на града практически приключват. Бялото знаме на Фатимидите остава да се вее само над Кулата на Давид.

Изведнъж атаките на франджите спират, приближава се пратеник. Той идва от страна на Сен-Жил и предлага на египетския генерал и хората му да се оттеглят невредими, ако предадат кулата. Ифтихар се колебае. Много пъти вече франджите не са удържали на обещанията си и нищо не говори, че Сен-Жил ще го направи този път. Казват, че бил около шестдесетгодишен, с побелели коси и че всеки го поздравявал с уважение, от което може да се предполага, че той би държал на дадената дума. Във всеки случай, знае се, че на него му е необходимо да се споразумее с гарнизона, защото дървената кула е разрушена, а всички атаки отблъснати. От сутринта марширува под стените, докато неговите събратя, останалите франкски предводители, вече грабят из града и спорят за къщите. Като премерва доводите за и против, Ифтихар най-накрая съобщава, че е готов да капитулира, при условие, че Сен-Жил обещае, като се закълне в честта си, че ще гарантира неговата сигурност и тази на хората му.

Франджите удържаха на думата си и ги оставиха да излязат през нощта по посока на пристанищния град Аскалон, където се установиха, ще отбележи съвестно Ибн-Ал-Атир. След което ще добави: Населението на свещения град бе избито, франджите клаха мюсюлманите в продължение на седмица. В джамията ал-Акса те убиха повече от седемдесет хиляди души. А Ибн ал-Каланиси, който избягва да споменава непотвърдени цифри, уточнява: Много хора бяха избити. Евреите бяха събрани в синагогата и франджите ги изгориха живи. Те разрушиха също така паметниците на светиите и гроба на Авраам — мир на праха му!

Измежду съборените от завоевателите паметници е Джамията на Омар, издигната в памет на втория наместник на Пророка, халиф Омар Ибн ал-Хатаб, завоювал Ерусалим от румите през февруари 638 година. Впоследствие арабите не пропускат често да отбелязват това събитие, изтъквайки разликата между собственото си поведение и това на франджите. Омар влязъл на гърба на прочутата си бяла камила, посрещнат от гръцкия патриарх на Свещения град. Халифът първо го уверил, че животът и имотът на всички жители ще бъдат запазени, а след това го помолил да му покаже светите места на християнството. Докато били в църквата Кияма, гроба Господен, настанал час за молитва и Омар попитал домакина си къде може да постеле килимчето си, за да се помоли. Патриархът му отговорил, че може да остане там, където е, но халифът възразил: „Ако го направя, утре мюсюлманите ще поискат това място да стане тяхно с думите: Омар се е молил тук“. И като взел килимчето си, той излязъл да коленичи навън. Той бил прав, защото именно на това място щяла да бъде построена джамията, носеща името му. Франкските военачалници, уви, нямат неговото великодушие! Те отбелязват победата си с неописуемо клане, след което дивашки разграбват града, който твърдят, че почитат.

Едноверците им също не са пощадени. Една от първите мерки, предприети от франджите, е да изхвърлят от църквата на Божи Гроб всички свещеници от източното вероизповедание — гърци, грузинци, арменци, копти и сирийци — които служат заедно там по силата на древна традиция, спазвана от всички завоеватели дотогава. Изумени от толкова фанатизъм, първослужителите на източнохристиянските общности решават да се съпротивляват. Те отказват да открият пред завоевателя мястото, където са скрили истинския кръст, на който е умрял Христос. За тези хора религиозната преданост към реликвата е съпроводена от патриотична гордост. Нима не са съграждани на Назарееца? Но нашествениците не са никак впечатлени от този факт. След като арестуват свещениците, на които е поверено пазенето на кръста, и ги подлагат на мъчения, за да изтръгнат тайната, те успяват чрез сила да лишат християните в Свещения град от най-ценната им реликва.

Докато западните рицари избиват и последните укрили се жители и слагат ръка на всички богатства на Ерусалим, събраната от ал-Афдал армия напредва бавно през Синай. Тя стига в Палестина едва двадесет дни след трагедията. Везирът, който лично я предвожда, се колебае дали да тръгне направо към Свещения град. Въпреки че разполага с близо тридесет хиляди войници, той не се чувства силен, защото няма обсадна техника, а и решителността на франкските рицари го плаши. Така че решава да се настани с войската си в околностите на Аскалон и да изпрати делегация в Ерусалим, която да проучи намеренията на врага. В окупирания град египетските пратеници са отведени при едър рицар с дълги коси и руса брада, който им е представен като Готфрид Булонски, новия господар на Ерусалим. Именно нему те предават посланието на везира, който обвинява франджите в злоупотреба с доверието му и им предлага споразумение, ако обещаят да напуснат Палестина. Вместо отговор западните рицари събират силите си и незабавно се втурват към Аскалон.

Напредват толкова бързо, че успяват да стигнат досами мюсюлманския лагер, без съгледвачите да предупредят за това. Още при първия сблъсък египетската армия отстъпи и се оттегли по посока на пристанището на Аскалон, разказва Ибн ал-Каланиси. Ал-Афдал също се оттегли. Мечовете на франджите победиха мюсюлманите. Клането не пощади нито пешаците, нито опълченците, нито градските жители. Близо десет хиляди души загинаха, а лагерът бе разграбен.

Няма съмнение, че само няколко дни след разгрома на египтяните в Багдад пристига групата бежанци, предвождана от Абу Саад ал-Харауи. Кадията на Дамаск не знае още, че франджите току-що са постигнали нова победа, но вече е известен, че завоевателите са станали господари на Ерусалим, Антиохия и Едеса, че са разбили Килидж Арслан и Данишменд, че са прекосили цяла Сирия от север на юг, убивайки и грабейки както си искат, необезпокоявани от никого. Той чувства, че народът и вярата му са жестоко оскърбени и унижени и му се иска да извика с пълно гърло на мюсюлманите да се пробудят най-сетне. Иска да разтърси братята си, да ги предизвика, да ги накара да се възмутят.

В петък, 19 август 1099 година, той отвежда дошлите с него в голямата джамия на Багдад и по обяд, когато от всички страни се стичат вярващи за молитва, започва предизвикателно да яде, макар че е рамазан, месецът за задължителен пост. За няколко минути сърдита тълпа се скупчва около него, идват войници, за да го арестуват. Но Абу Саад се изправя и спокойно запитва хората около себе си как могат да се разстройват до такава степен от неспазването на един пост, а клането на хиляди мюсюлмани и разрушаването на светите места на исляма да са им напълно безразлични. След като накарва тълпата да замълчи, той описва с подробности злините, сполетели Сирия, „Билад еш-Шам“, и особено онези, струпали се над Ерусалим. Бежанците заплакаха и накараха и другите да заплачат, ще отбележи Ибн ал-Атир.

От улицата ал-Харауи пренася скандала в двореца. „Виждам, че устоите на вярата са слаби!“, провиква се той в дивана на повелителя на правоверните, ал-Мустазхир-биллах, млад двадесет и две годишен халиф. Със светло закръглено лице и къса брадичка, той е жизнерадостен и ленив, гневните му изблици са кратки, а заплахите му рядко стигат до изпълнение. В една епоха, когато жестокостта се смята едва ли не за първостепенен атрибут на управниците, младият арабски халиф се хвали, че никога и никому не е сторил зло. Той изпитваше истинска радост, когато му казваха, че народът е щастлив, ще отбележи чистосърдечно Ибн ал-Атир. Чувствителен, изискан, словоохотлив, ал-Мустазхир има вкус към изкуствата. Страстен почитател на архитектурата, той лично наблюдава строежа на крепостната стена около квартала, където се намира резиденцията му — Харема — разположена в източната част на Багдад. А в свободното си време, което е доста много, пише любовни стихове: Когато протегнах ръка, за да кажа сбогом на моята любима, пламъкът на страстта ми стопи леда.

За нещастие на поданиците му този добър човек, комуто бе чужд и най-малкият тираничен жест, както го описва Ибн ал-Каланиси, не разполага с никаква власт, въпреки че е заобиколен във всеки един момент от сложен церемониал на почитание и че името му се споменава с уважение от хронистите. Бежанците от Ерусалим, които се уповават изцяло на него, сякаш забравят, че властта му се простира само до стените на неговия дворец и че във всеки случай политиката го отегчава.

Въпреки всичко зад гърба си има славна история. Халифите, негови предшественици, цели два века след смъртта на Пророка (632–833) са духовни и земни водачи на една огромна империя, която в звездния си миг се простира от река Инд до Пиренеите и дори по-нагоре, към долините на реките Рона и Лоара. А династията на Абасидите, към която принадлежи ал-Мустазхир, превръща Багдад в приказния град от Хиляда и една нощ. В началото на IX век, по времето, когато царува предшественикът му Харун ал-Рашид, халифатът е най-богатата и най-могъща държава на земята, а столицата й е център на най-развитата цивилизация. Там има хиляда дипломирани лекари, голяма безплатна болница, редовни пощенски съобщения, много банки, някои от които имат свои клонове в Китай, отлична водоснабдителна система, канализация, както и фабрика за производство на хартия. Жителите на Запада, които до идването си на Изток си служат само с пергамент, се запознават в Сирия с изкуството да се произвежда хартия от житна слама.

Но през кървавото лято на 1099 година, когато ал-Харауи отива да съобщи в дивана на ал-Мустазхир за падането на Ерусалим, златният век е отдавна отминал. Харун умира през 809 година. Четвърт век по-късно наследниците му вече са изгубили реално властта, Багдад е наполовина разрушен и империята се е разпаднала. Останал е единствено митът за епохата на единение, величие и благоденствие, който винаги ще спохожда сънищата на арабите. Вярно е, че Абасидите ще царуват още в продължение на четири века. Но без да управляват. Те ще бъдат заложници в ръцете на своите турски или персийски войници, способни да възкачват или свалят владетели по свое усмотрение, като най-често прибягват до убийство. И именно за да избегнат подобна съдба, повечето от халифите ще се откажат от каквато и да е политическа дейност. Затворени в харема си, те ще се отдават единствено на удоволствието от живота, ще стават поети или музиканти, ще колекционират красиви и ухаещи робини.

Повелителят на правоверните, въплъщавал дълго славата на арабите, се превръща в жив символ на упадъка. А ал-Мустазхир, от когото бежанците от Ерусалим очакват чудо, е най-типичният представител на породата лениви халифи. Дори и да поиска, той не би могъл да се притече на помощ на Свещения град, защото единствената армия, с която разполага, е личната му гвардия от няколкостотин черни и бели евнуси. Но не войници липсват в Багдад. Хиляди от тях се разхождат неспирно по улиците, често пияни. За да се предпазят от произвола им, жителите са свикнали да преграждат всяка нощ достъпа до кварталите си с тежки дървени или железни бариери.

Разбира се, униформеното бедствие, обрекло суковете на разорение чрез системни грабежи, не се подчинява на заповедите на ал-Мустазхир. Началникът на войниците въобще не говори арабски. Защото подобно на всички градове в мюсюлманска Азия Багдад живее вече над четиридесет години под чехъла на селджукските турци. Най-влиятелният човек в столицата на Абасидите, младият султан Баркярук, братовчед на Килидж Арслан, е на теория сюзерен на всички владетели в областта. Но в действителност всяка провинция в селджукската империя е практически независима, а членовете на царското семейство са изцяло погълнати от династични ежби.

Когато през септември 1099 година ал-Харауи напуска абасидската столица, той не е успял да се срещне с Баркярук, защото султанът воюва в Северна Персия срещу собствения си брат Мохамед — борба, обърнала се в полза на Мохамед, който през октомври превзема и самия Багдад. Но абсурдният конфликт не приключва. Дори придобива напълно смехотворен обрат под учудените погледи на арабите, които вече даже не се опитват да го разберат. Съдете сами! През януари 1100 година Мохамед напуска набързо Багдад, а Баркярук се завръща победоносно. Но не задълго, защото през пролетта отново го загубва. През април 1101 година се завръща със сила и след година отсъствие разгромява брат си. В джамиите на абасидската столица започват отново да споменават името му в петъчните молитви, докато през септември положението за пореден път се променя. Победен от коалиция, сключена между двама от братята му, Баркярук изглежда завинаги отстранен. Но не ако го познаваш — въпреки поражението си, той се връща ненадейно в Багдад и владее града в продължение на няколко дни, преди отново да бъде отстранен през октомври. Но този път отсъствието му е кратко, защото още през декември е сключено споразумение, с което градът му е върнат. Така в разстояние на тридесет месеца Багдад преминава осем пъти от едни ръце в други. Т.е. нов господар на всеки сто дни! В същото време западните нашественици укрепват присъствието си в завоюваните територии.

Султаните не се разбираха, ще отбележи Ибн ал-Атир, използвайки тази хубава литота, и затова франджите успяха да завладеят страната.