Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА VIIIСВЕТИ КРАЛ НУРЕДДИН

Докато в лагера на Зинки цари объркване, един единствен човек остава несмутим. Той е на двадесет и девет години, висок, с възтъмна кожа, с обръснато лице с изключение на брадата, с широко чело и мек и ведър поглед. Приближава се към все още топлото тяло на атабека, треперейки взима ръката му, сваля пръстена, символ на властта, и го поставя на собствения си пръст. Нарича се Нуреддин. Той е вторият син на Зинки.

Чел съм животописите на владетелите от миналите епохи и не съм открил нито един, освен измежду първите халифи, така добродетелен и така справедлив като Нуреддин. Ибн ал-Атир с основание ще изпитва истински култ към този княз. Ако синът на Зинки е наследил качествата на баща си — суровост, храброст, държавнически усет — той не притежава нито един от недостатъците, направили атабека така отвратителен в очите на съвременниците му. Докато Зинки плаши с просташкото си самохвалство и пълната си безскрупулност, Нуреддин успява още с появата си на сцената да си създаде образ на човек благочестив, сдържан, справедлив, държащ на дадената дума и напълно предан на джихада срещу враговете на исляма.

Нещо много по-важно, защото именно в това се състои геният му, той ще превърне добродетелите си в страшно политическо оръжие. Разбрал в средата на XII век незаменимата роля на психологическата мобилизация, той създава истинска пропагандна машина. Няколкостотин образовани хора, повечето от които свещенослужители, са натоварени със задачата да му спечелят истинска народна симпатия и да накарат по този начин владетелите на арабския свят да се наредят под знамето му. Ибн ал-Атир разказва за оплакванията на един емир от Джезира, който веднъж бил „поканен“ от сина на Зинки да участва в поход срещу франджите:

Ако не окажа помощ, рекъл той, Нуреддин ще ми отнеме владението, защото вече е писал на божиите хора и аскетите да ги моли за помощта на молитвите им и да ги накара да подтикнат мюсюлманите за джихад. В този час всеки един от тези хора седи с учениците и другарите си, чете писмата на Нуреддин, плаче и ме проклина. Ако искам да избягна проклятието, трябва да приема искането му.

Впрочем Нуреддин лично наблюдава пропагандния си апарат. Поръчва стихове, писма, книги и следи за разпространението им в точно избран момент, така че да окажат желания ефект. Принципите, които проповядва, са прости: една религия, сунитски ислям, което означава ожесточена борба срещу всички „ереси“; една държава, за да бъдат обкръжени франджите от всички страни; една цел, джихад, за да бъдат възвърнати завзетите територии и особено, за да бъде освободен Ерусалим. През двадесет и осемгодишното си царуване Нуреддин ще подтикне много улеми да напишат трактати, възхваляващи достойнствата на Свещения град, ал-Кудс, и публични четения ще бъдат организирани в джамии и училища.

При такива случаи никой не пропуска да възхвали върховния муджахид, безупречния мюсюлманин Нуреддин. Но култът към личността е още по-умел и резултатен, защото се крепи — парадоксално — на скромността и суровия начин на живот на сина на Зинки.

Ибн ал-Атир разказва:

Един ден съпругата на Нуреддин се оплака, че няма достатъчно пари, за да посреща нуждите си. Той й даде три магазина, които лично притежаваше в Хомс и които носеха по двадесетина динара годишно. Тъй като тя пак намери, че това не е достатъчно, той й отговори: „Нямам друго. Що се отнася до парите, с които разполагам, аз съм само ковчежник на мюсюлманите и нямам намерение да ги предам, нито пък да горя в пъкления огън заради теб“.

Широко огласени, подобни думи се оказват особено неудобни за князете от областта, които живеят в охолство и изстискват от поданиците си и последните им спестявания. Пропагандата на Нуреддин непрекъснато поставя ударението върху премахването на данъците, нещо което той предприема почти във всички страни, оказали се под властта му.

Неудобен за своите противници, синът на Зинки често затруднява и собствените си емири. С течение на времето той става все по-строг в спазването на религиозните предписания. Не само на себе си забранява да пие алкохол, но и на цялата армия; забранени са „тамбурините, флейтите и други предмети, неугодни Богу“, уточнява Камаледдин, хронистът от Алеп, който прибавя: Нуреддин се раздели и с най-малката луксозна дреха и покри тялото си с груби платове. Разбира се, турските офицери, свикнали с питието и разкошните тъкани, не винаги се чувстват удобно с господар, който рядко се усмихва и предпочита компанията на улеми с тюрбани пред всички останали.

Още по-тревожна за емирите е склонността на Зинки да се отказва от прозвището си Нуреддин, „Светлина на религията“ и да предпочита собственото си име Махмуд. Господи, молел се той преди битка, отдай победата на исляма, а не на Махмуд. Кое е това куче Махмуд, за да заслужава победа? Подобни демонстрации на смиреност ще му спечелят симпатиите на слабите и на благочестивите, но силните ще започнат да ги считат за проява на лицемерие. При все това убежденията му изглеждат искрени, макар и външният му облик да е бил до известна степен сътворен. Независимо от всичко резултатът е налице: именно Нуреддин ще превърне арабския свят в сила, способна да смаже франджите, а наместникът му Саладин ще обере плодовете на победата.

След смъртта на баща си Нуреддин успява да се наложи в Алеп, което е почти нищо като се има предвид огромното по размери владение на атабека. Но именно скромността на това първо владение ще осигури славата на царството му. Зинки прекарва основната част от живота си в борба срещу халифите, султаните и различните емирства в Ирак и Джезира. Изтощителна и неблагодарна задача, която ще бъде спестена на сина му. Като оставя Мосул и областта му на по-големия си брат Сайфеддин, с когото ще поддържа добри отношения, и следователно уверен, че по източната граница ще може да разчита на приятелска сила, Нуреддин се посвещава изцяло на сирийските дела.

Въпреки това, когато през септември 1146 година пристига в Алеп, придружен от доверения си човек Ширкух, кюрдски емир и чичо на Саладин, положението му не е лесно. Градът живее отново в страх от антиохийските рицари, Нуреддин няма време да утвърди властта си по-далече от стените на своята столица, а ето че в края на октомври идват да му съобщят, че Жоселин е успял да си възвърне Едеса с помощта на част от арменското население. Не става въпрос за обикновен град като някой от онези, изгубени след смъртта на Зинки — Едеса е символ на славата на атабека, падането й поставя под въпрос бъдещето на династията. Нуреддин реагира бързо. Като язди денонощно и изоставя край пътя изтощените коне, той пристига в Едеса преди още Жоселин да е успял да организира отбраната си. Графът, когото отминалите изпитания не са направили по-смел, решава да побегне с настъпването на нощта. Привържениците му се опитват се да го последват, но са настигнати и изклани от алепските конници.

Бързината, с която е потушено въстанието, придава на сина на Зинки авторитет, от който силно се нуждае раждащата му се мощ. Разбрал поуката, Раймонд Антиохийски ограничава начинанията си. Що се отнася до Унар, той побързва да предложи ръката на дъщеря си на господаря на Алеп:

Брачният договор бе съставен в Дамаск, уточнява Ибн ал-Каланиси, в присъствието на пратениците на Нуреддин. Веднага започнаха да приготвят прикята и щом тя бе готова, пратениците поеха по обратния път за Алеп.

Положението на Нуреддин в Сирия вече е добре подсигурено. Но в сравнение с очертаващите се на хоризонта опасности заговорите на Жоселин, разбойническите набези на Раймонд и интригите на старата лисица от Дамаск скоро ще изглеждат смешни:

Една след друга от Константинопол, от земята на франджите, както и от съседните страни идваха вести, че кралете на франджите са тръгнали от родината си, за да нападнат ислямската земя. Те били изпразнили земите си, оставили ги без бранители и носели със себе си богатства, съкровища и безброй снаряжения. Броят им, както казваха, достигал един милион пешаци и конници, че дори и повече.

Когато пише тези редове, Ибн ал-Каланиси е на шестдесет и пет години и вероятно помни, че половин век по-рано вече му се е налагало да отразява с почти същите думи почти същото събитие.

Всъщност второто франкско нашествие, предизвикано от падането на Едеса, в началото изглежда като преиздание на първото. Многобройни войници заливат Мала Азия през есента на 1147 година и отново носят пришити на гърба си кръстове от плат. Преминават през Дорилеон, място на историческия разгром на Килидж Арслан — там ги очаква синът му Масуд, за да си отмъсти с петдесетгодишно закъснение. Той залага множество засади и им нанася крайно смъртоносни удари. Непрекъснато съобщаваха, че броят им намалява. Така духовете малко по малко се успокоиха. Все пак Ибн ал-Каланиси добавя, че след всички понесени загуби франджите наброяваха, както се говореше, близо сто хиляди души. Естествено, тези цифри отново не трябва да бъдат взимани за достоверни. Подобно на всички свои съвременници, летописецът от Дамаск не изпитва култ към точността, а и няма никаква възможност да провери предположенията си. Все пак следва мимоходом да поздравим Ибн ал-Каланиси за словесната му предпазливост. Той отбелязва „както се говореше“ всеки път, когато дадена цифра му изглежда съмнителна. Въпреки че Ибн ал-Атир не изпитва такива скрупули, той също придружава всяко свое лично тълкувание на дадено събитие с думите „Аллаху аалам“, „единствен Бог знае“.

Каквато и да е точната численост на новите франкски завоеватели, едно е сигурно — силите им заедно с тези на Ерусалим, Антиохия и Триполи имат с какво да обезпокоят арабския свят, който наблюдава със страх придвижването им. Един въпрос се върти непрестанно: кой град ще нападнат първо? Логично е да започнат от Едеса. Нали са дошли, за да отмъстят за падането й? Но биха могли да започнат и от Алеп, като така ударят направо в зародиш мощта на Нуреддин, след което Едеса ще падне от само себе си. Всъщност няма да се случи нито едното, нито другото. След дълги спорове между кралете им, разказва Ибн ал-Каланиси, те се споразумяха помежду си да нападнат Дамаск и бяха толкова уверени, че ще успеят да го превземат, че веднага се договориха как да поделят владенията му.

Да се нападне Дамаск? Да се нападне града на Моинуддин Унар, единствения мюсюлмански владетел, сключил договор с Ерусалим? Франджите не биха и могли да направят по-добра услуга на арабската съпротива! Ретроспективно погледнато изглежда, застаналите начело на франкските армии могъщи крале са считали, че само превземането на престижен град като Дамаск би оправдало идването им чак на Изток. Арабските хронисти споменават главно Конрад, германски крал, и въобще не говорят за присъствието на краля на Франция, Людовик VII, наистина личност без особен размах:

Щом получи сведения за намеренията на франджите, разказва Ибн ал-Каланиси, емир Моинуддин започна да се готви да провали злодейските им планове. Укрепи всички места, откъдето можеше да се очаква нападение, разположи войници по пътищата, запълни кладенците и разруши чешмите около града.

На 24 юли 1148 година войските на франджите пристигат пред Дамаск, следвани от дълги редици камили, натоварени с багажите им. Дамаскчани излизат със стотици вън от града, за да се бият с нашествениците. Между тях е и един много стар богослов от северноафрикански произход, ал-Финдалауи:

Като го видя да върви пеша, Моинуддин се приближи до него, ще разкаже Ибн ал-Атир, поздрави го и му рече: „О, дълбокоуважаеми, напредналата ти възраст те освобождава от задължението да се биеш. На нас се пада да защитим мюсюлманите“. Помоли го да се върне обратно, но ал-Финдалауи отказа с думите: „Аз се продадох и Бог ме купи“. По този начин той цитираше думите на Всевишния: „Бог купи от правоверните техните личности и техните иманета, за им даде рая в замяна“. Ал-Финдалауи тръгна напред и се би с франджите докато не падна под ударите им.

Тази мъченическа смърт е скоро последвана от гибелта на един друг аскет, палестинския бежанец ал-Халхули. Но въпреки героичните действия напредването на франджите не може да бъде спряно. Те са се настанали в равнината Гута и на много места са опънали палатки почти до самите крепостни стени. В навечерието на първия ден от боя, в очакване на най-лошото, дамаскчани започват да издигат барикади по улиците.

На другия ден, 25 юли, беше неделя, разказва Ибн ал-Каланиси, и жителите предприеха набези вън от града още призори. Боят престана едва привечер, когато всички бяха изтощени. Тогава всеки се върна при позициите си. Дамаската армия прекара нощта срещу франджите, а гражданите останаха по крепостните стени да дежурят и наблюдават, защото виждаха врага досами себе си.

В понеделник сутринта дамаскчани са отново обнадеждени, защото виждат от север да пристигат на вълни турски, кюрдски и арабски конници. Унар е писал до всички владетели в областта, за да моли за подкрепления и ето че те вече почти стигат до обсадения град. На следващия ден се очаква идването на Нуреддин начело на войската от Алеп, както и това на брат му Сайфеддин с армията от Мосул. Когато те наближават, Моинуддин изпраща, според Ибн ал-Атир, едно послание на чуждестранните франджи и друго на сирийските франджи. Към първите той се обръща с прости думи: Пристига кралят на Изтока. Ако не си тръгнете, ще му предам града и ще съжалявате за това. Към другите, „заселниците“, той си служи с различен език: Нима сте полудели до такава степен, че да помагате на онези там срещу нас? Нима не разбирате, че ако те победят Дамаск, ще се опитат да изтръгнат от вас и собствените ви градове? Що се отнася до мен, ако не успея да защитя града, ще го предам на Сайфеддин. А вие знаете добре, че ако той завземе Дамаск, няма да можете повече да се задържите в Сирия.

Успехът от тактическия ход на Унар е незабавен. Успял да постигне тайно споразумение с местните франджи, които се опитват да убедят германския крал да се отдалечи от Дамаск преди да пристигнат подкрепленията, той раздава — за да е сигурен в успеха на дипломатическите си совалки — големи подкупи, като в същото време поставя из овощните градини край столицата стотици стрелци, които се скриват и стрелят из засада срещу франджите. Още в понеделник вечерта посетите от стария турчин раздори започват да дават плодове. Обсадителите, изведнъж деморализирани, решават да предприемат тактическо отстъпление, за да прегрупират силите си, но се оказват под стрелите на дамаскчани в една открита от всички страни равнина, лишени и от най-малкия извор. След няколко часа положението им става до такава степен неудържимо, че кралете им вече и не мислят да превземат сирийската столица, а само как да спасят войските и себе си от гибел. Във вторник сутринта франкската армия се оттегля по посока на Ерусалим, преследвана от хората на Моинуддин.

Очевидно франджите не са това, което са били. Нехайството на владетелите и разделението между военачалниците вече не са само, както по всичко изглежда, тъжна привилегия на арабите. Дамаскчани са поразени: възможно ли е мощната франкска експедиция, накарала целия Изток да трепери в продължение на месеци, да се окаже в състояние на пълно разложение след по-малко от четири дни бой? Помислиха си, че те подготвят някаква хитрост, пише Ибн ал-Каланиси. Напротив. Новото франкско нашествие просто е завършило. Германските франджи, ще отбележи Ибн ал-Атир, се върнаха в родината си, отвъд Константинопол, и Бог отърва правоверните от туй бедствие.

Удивителната победа на Унар ще повдигне авторитета му и ще потопи в забвение миналото му компрометиране с нашественика. Но Моинуддин изживява последните дни от живота си. Той умира година след битката. Един ден, след като се беше нахранил обилно както обикновено, той се почувства зле. Разбраха, че е болен от дизентерия. Това е, уточнява Ибн ал-Каланиси, една страшна болест, от която човек рядко се отървава. След смъртта му властта преминава в ръцете на един владетел само по име, Абак, потомък на Тогтекин — шестнадесетгодишен не особено интелигентен младеж, който така и не ще успее да литне със собствени криле.

Истинският победител от битката край Дамаск е без съмнение Нуреддин. През юни 1149 година той успява да смаже армията на антиохийския княз Раймонд, когото Шир-кух, чичо на Саладин, убива със собствените си ръце. Той отрязва главата и я отнася на господаря си, а той, според обичая, я изпраща на багдадския халиф в сребърно ковчеже. Отстранил по този начин всякаква франкска опасност от Северна Сирия, синът на Зинки е с развързани ръце, за да се посвети изцяло на старата бащина мечта: превземането на Дамаск. През 1140 година градът е предпочел съюза с франджите, вместо да се подчини на суровата власт на Зинки. Но нещата са се променили. Моинуддин го няма, поведението на западните рицари е разклатило увереността на най-верните им привърженици и най-вече репутацията на Нуреддин няма нищо общо с тази на баща му. Той не желае да насилва гордия град на Омаядите, а само да го прелъсти.

Когато начело на войските си стига до овощните градини около града, той е много по-загрижен как да спечели симпатията на населението, отколкото как да се подготви за атака. Нуреддин, пише Ибн ал-Каланиси, се показа доброжелателен спрямо селяните и се постара присъствието му с нищо да не ги утежни. Навсякъде се молеха Богу за него, в Дамаск, както и в околностите. Когато малко след пристигането му, заваляват обилни дъждове, слагайки край на дълго продължилата суша, хората си казват, че заслугата е негова. Това е благодарение на него, говорят те, благодарение на неговата справедливост и неговото образцово поведение.

Макар и природата на амбициите му да е очевидна, господарят на Алеп отказва да се държи като завоевател:

Не съм дошъл да лагерувам по тези места с намерение да воювам с вас или да ви обсаждам, пише той в едно писмо до управниците на Дамаск. Единствено многобройните оплаквания на мюсюлманите ме накараха да постъпя така, защото селяните са лишени от всичкото си имане, разделени са от децата си заради франджите и си нямат никой, който да ги брани. Като се има предвид мощта, която Бог ми даде, за да помагам на мюсюлманите и да воювам с неверниците, като се имат предвид богатствата и войниците, с които разполагам, не ми е позволено да нехая за мюсюлманите и да не ги защитавам. Още повече, когато зная за невъзможността ви да защитите вашите провинции и за унижението, до което стигнахте да молите за помощ франджите и да им давате притежаваното от най-бедните ви поданици, от които го отнемате по най-престъпен начин. Ето това не е угодно нито на Бог, нито на който и да е мюсюлманин!

Писмото разкрива цялата тънкост на стратегията на новия господар на Алеп, който се явява като спасител на дамаскчани, особено на най-бедните измежду тях, и очевидно се опитва да ги разбунтува срещу господарите им. Отговорът на последните чрез своята грубост още повече сближава гражданите и сина на Зинки: „Между теб и нас вече стои само сабята. Франджите ще дойдат, за да ни помогнат да се защитим“.

Въпреки симпатиите, които си е спечелил всред населението, Нуреддин, предпочита да не напада обединените сили на Ерусалим и Дамаск и приема да се оттегли на север. Но едва след като получава името му да бъде споменавано в проповедите в джамиите веднага след това на халифа и султана, както и да бъдат сечени монети с неговото име — знак на подчинение, често използван от мюсюлманските градове за успокоение на завоевателите.

Нуреддин приема като окуражителен половинчатия успех. Година по-късно той се завръща с войските си в околностите на Дамаск и изпраща ново писмо на Абак и останалите градски първенци: Искам само благополучие за мюсюлманите, джихад срещу неверниците и освобождаване на държаните от тях пленници. Ако застанете до мен с армията на Дамаск, ако си помогнем взаимно, за да водим джихад, желанието ми ще бъде постигнато. Вместо отговор Абак отново призовава франджите, които пристигат водени от своя крал Балдуин III, син на Фулк, и се настаняват пред вратите на Дамаск за няколко седмици. Рицарите им дори се ползват от правото да се разхождат из суковете, което естествено довежда до известно напрежение сред населението на града, още непрежалило загиналите три години по-рано свои деца.

Нуреддин продължава внимателно да избягва всеки сблъсък със съюзените противници. Той отдалечава войските си от Дамаск в очакване франджите да се върнат в Ерусалим. За него битката е преди всичко политическа. Като използва максимално огорчението на гражданите, той изпраща безброй послания до дамаските първенци и свещенослужители, в които разобличава измяната на Абак. Дори влиза във връзка с много военни, отчаяни от откритото съглашателство с франджите. За сина на Зинки вече не е достатъчно само да предизвика недоволство против Абак. Той търси да организира вътре в бленувания град мрежа от съучастници, способни да накарат Дамаск да капитулира. С тази деликатна мисия е натоварен бащата на Саладин. През 1153 година, след умела организационна работа Аюб наистина успява да осигури благосклонната ненамеса на градската стража, чийто комендант е един от по-малките братя на Ибн ал-Каланиси. Много хора от армията възприемат същото поведение, което от ден на ден засилва изолацията на Абак. Около последния остава само малка група емири, които му дават кураж да не се предава. Решен да се отърве и от последните непреклонни противници, Нуреддин изпраща до господаря на Дамаск неверни сведения за скроен от приближените му заговор. Без да провери истинността им, Абак побързва да екзекутира или хвърли в затвора много от съветниците си. Изолацията му вече е пълна.

Последна операция: Нуреддин внезапно залавя всички I кервани с храна на път за Дамаск. За два дни цената на чувал жито скача от половин на двадесет и пет динара, а населението започва да се бои от глад. На агентите на господаря на Алеп остава само да убедят общественото мнение, че ако има недостиг на храни, то е защото Абак се е съюзил с франджите срещу едноверците си от Алеп.

На 18 април 1154 година Нуреддин се връща с войските си пред Дамаск. Абак провожда ново спешно послание на Балдуин. Но ерусалимският крал няма да има време да пристигне.

В неделя, 25 април, е даден последен щурм източно от града:

Върху крепостните стени нямаше никой, разказва хронистът от Дамаск, нито войници, нито граждани, като изключим шепа турци, които пазеха една от кулите. Един от войниците на Нуреддин се хвърли към крепостната стена, на която бе застанала една еврейка — тя му хвърли въже. Той се покатери по него, стигна до върха на стената, без никой да го забележи и бе последван от неколцина свои другари, които развяха знаме, побиха го на стената и се провикнаха: „Я мансур! О, победителю!“ Дамаската войска и населението се отказаха от всякаква съпротива поради симпатията, която изпитваха към Нуреддин, неговата справедливост и доброто му име. Един сапьор изтича до Източната порта, баб-Шарки, и с кирката си разби бравата. Войниците нахлуха и завзеха главните улици, без да срещнат съпротива. Томината порта, баб-Тума, бе също отворена за войските. Накрая крал Нуреддин влезе, придружен от свитата си, за най-голяма радост на гражданите и войниците, обхванати от страх пред глада, както и от ужас да не бъдат обсадени от франкските неверници.

Щедър в победата си, Нуреддин предлага на Абак и близките му земи в околностите на Хомс и ги оставя да избягат с всичкото си имущество.

Без бой, без проливане на кръв Нуреддин завзема Дамаск по-скоро с убеждение, отколкото с оръжие. Градът, съпротивлявал се отчаяно в продължение на четвърт век срещу всеки, опитал се да го подчини — асасини, франджи или Зинки — се оставя да бъде прелъстен от кротката твърдост на един княз, който обещава едновременно да му даде сигурност и да уважава неговата независимост. Дамаск няма да съжалява и ще преживее благодарение на него и наследниците му един от най-славните периоди в своята история.

Веднага след победата си Нуреддин събира улеми, кадии и търговци, говори им успокоителни думи, заповядва да докарат големи запаси от храни, премахва някои данъци, наложени на пазара на плодове, сука за зеленчуци и водоснабдяването. В този смисъл е издадено и постановление, което още на следващия петък бива прочетено от катедрата след молитвата. Ибн ал-Каланиси, на осемдесет и една години, е също там и се присъединява към радостта на своите съграждани. Населението изръкопляска, разказва той. Граждани, селяни, жени, бедняци, всички отправиха публично молитви към Бога да удължи дните на Нуреддин и знамето му винаги да е победоносно.

За първи път от началото на франкските войни двата главни сирийски града Алеп и Дамаск са част от една държава и се намират под властта на един тридесет и седем годишен княз, твърдо решен да воюва срещу завоевателя. Всъщност цяла мюсюлманска Сирия вече е обединена с изключение на малкото емирство Шайзар, където династията на Мункизидите успява все още да запази независимостта си. Но не за дълго, тъй като историята на тази държавица е обречена да бъде прекъсната най-внезапно.

През август 1157 година, докато в Дамаск се носят слухове за предстоящ поход на Нуреддин срещу Ерусалим, рядко по силата си земетресение разлюлява цяла Сирия, сеейки смърт всред араби и франджи. В Алеп се срутват много от кулите на крепостната стена, а ужасеното население се разпръсва из близката равнина. В Харан земята се разцепва на две и от зейналата огромна пукнатина на повърхността се появяват останките на древно селище. В Триполи, Бейрут, Тир, Хомс, Маарра жертвите и разрушените сгради са неизчислими.

Но два града се оказват най-засегнати от природната катастрофа: Хама и Шайзар. Разказват, че един учител в Хама, който излязъл от класната стая, за да задоволи нетраеща отлагане естествена нужда на едно пусто място, намерил при завръщането си училището разрушено, а всичките си ученици — мъртви. Смазан, той седнал върху развалините, питайки се как да съобщи на родителите, но от тях никой не бил оцелял, за да потърси детето си.

В Шайзар, през същия този ден господарят на града, емир Мохамед Ибн Султан, братовчед на Усама, организира прием в цитаделата, за да отпразнува обрязването на сина си. Всички първенци на града са събрани там, както и членовете на владетелското семейство, когато изведнъж земята се разлюлява и стените рухват — всички присъстващи загиват. Емирството на Мункизидите просто престава да съществува. Усама, който по това време се намира в Дамаск, е един от малкото оцелели членове на семейството. Силно развълнуван, той ще напише: Смъртта не пристъпи бавно, за да убие хората от моята раса, за да ги премахне двама по двама или всеки поотделно. Всички загинаха за миг, а дворците им се превърнаха в техни гробове. След което добавя обезверен: Земетресения разлюляха тази страна на безразличие, за да я изтръгнат от вцепенението й.

Драмата на Мункизидите наистина кара съвременниците да се замислят за нищожността на човешките дела, но бедствието — напълно прозаично — ще даде възможност на мнозина да завземат или плячкосат без усилие някой отчаян град или крепост с рухнали стени. Шайзар, в частност, е веднага нападнат както от асасините, така и от франджите, преди да бъде превзет от алепската армия.

През октомври 1157 година, докато посещава град след град, за да инспектира възстановяването на стените, Нуреддин се разболява. Лекарят Ибн ал-Уакар от Дамаск, който го следва неотлъчно при всичките му пътувания, е песимист. В продължение на година и половина князът е между живота и смъртта. От това се възползват франджите, за да завземат отделни крепости и опустошат околностите на Дамаск. Но Нуреддин използва отреденото му бездействие за размисъл върху съдбата. През първата част от царуването си е успял да обедини мюсюлманска Сирия под своя егида и да сложи край на изтощителните вътрешни борби. Отсега нататък ще трябва да води джихад за освобождението на големите градове, завладени от франджите. Някои от приближените му, главно алепчани, му внушават да започне от Антиохия, но за тяхна голяма изненада Нуреддин не се съгласява. Този град, обяснява им той, от историческа гледна точка принадлежи на румите. Всеки опит той да бъде превзет ще накара империята да се обърне срещу Сирия, което ще изложи мюсюлманските армии на необходимостта да се бият на два фронта. Не, настоява той, не трябва да се предизвикват румите, по-добре е да бъде освободен някой важен град по крайбрежието или дори, ако Бог даде, самият Ерусалим.

Уви, събитията много бързо ще оправдаят страховете на Нуреддин. През 1159 година, едва започнал да се възстановява, той научава, че внушителна византийска армия, предвождана от император Мануил, син и наследник на Йоан Комнин, се е събрала в Северна Сирия. Нуреддин бърза да изпрати посланици при императора, за да му пожелае най-вежливо добре дошъл. Когато ги приема, величественият и мъдър василевс, почитател на медицината, обявява намерението си да поддържа изключително приятелски взаимоотношения с господаря им. Дошъл е в Сирия, уверява ги той, само за да даде урок на господарите на Антиохия. Спомнете си, че двадесет и две години по-рано бащата на Мануил пристига със същите мотиви, които не му попречват да се съюзи със западните рицари срещу мюсюлманите. Въпреки това пратениците на Нуреддин не се съмняват в казаното от василевса. Те знаят каква ярост предизвиква у румите името на Реналд Шатийонски, рицарят, който от 1153 година се разпорежда със съдбата на Антиохия — груб, самонадеян, циничен и отблъскващ човек, който един ден ще се превърне за арабите в символ на цялото зло, сторено от франджите, и когото Саладин ще се закълне да убие със собствените си ръце.

Княз Реналд, „бринс Арнат“ както го наричат летописците, пристига на Изток през 1147 година с остарелия манталитет на първите завоеватели — жаден за злато, кръв и завоевания. Малко след смъртта на Раймонд Антиохийски, той успява да съблазни вдовицата му и да се ожени за нея, като по този начин става сеньор на града. Твърде бързо произволът му кара не само съседите му алепчани, но и румите, и собствените му поданици да го намразят. През 1156 година, като използва за претекст отказа на Мануил да му заплати обещана сума, той решава да си отмъсти, организира наказателна акция срещу византийския остров Кипър и поисква от антиохийския патриарх да финансира похода. Тъй като прелатът се показва неотстъпчив, Реналд го хвърля в затвора, подлага го на мъчения и след като намазва раните му с мед, го оковава и оставя на слънце през целия ден. Хиляди насекоми разяждат тялото му.

Разбира се, накрая патриархът разтваря ковчезите си за княза, който събира флотилия, дебаркира на брега на средиземноморския остров, смазва с лекота малкия византийски гарнизон и оставя хората си на острова. Кипър никога няма да се възстанови от преживяното през онази пролет на 1156 година. От север на юг всички обработени полета са до едно опустошени, всички стада са изклани, дворците, църквите и манастирите са разграбени, всяко нещо, което не е могло да бъде отнесено, е разрушено на място или опожарено. Жените са изнасилени, старците и децата са с прерязани гърла, богатите са взети за заложници, а бедните — обезглавени. Преди да си тръгне натоварен с плячка, Реналд заповядва да бъдат събрани всички гръцки свещеници и монаси. Отрязва им носовете и ги изпровожда в Константинопол.

Мануил трябва да отговори. Но бидейки наследник на римските императори не може да го направи по просташки начин. Той търси как да възстанови престижа си като публично унижи разбойника-рицар от Антиохия. Реналд знае, че всяка съпротива е безполезна и веднага решава да моли за прошка веднага щом научава, че императорската армия е на път за Сирия. Еднакво талантлив в сервилността, както и в арогантността, той се явява в лагера на Мануил с боси нозе, облечен като просяк и се хвърля по корем пред императорския трон.

Посланиците на Нуреддин присъстват на сцената. Те виждат „бринс Арнат“ легнал в прахта в краката на василевса, който, сякаш без да го забелязва, продължава спокойно разговора си с гостите и изчаква дълги минути преди да благоволи да хвърли поглед на неприятеля си и да му направи снизходително знак с ръка да се изправи.

Реналд получава опрощение и успява да запази княжеството си, но престижът му в Северна Сирия е завинаги накърнен. Още на следващата година той е заловен от алепски войници докато разбойничества северно от града и прекарва шестнадесет години в плен, преди отново да се появи на сцената, където съдбата му е отредила най-зловещата роля.

Що се отнася до Мануил, след похода властта му все повече укрепва. Той успява да наложи господството си както над франкското княжество Антиохия, така и над турските държави в Мала Азия, с което възстановява решаващата роля на империята в сирийските дела. Подобно възраждане на византийската военна мощ — последно в историята — за момента променя даденостите в конфликта, противопоставил араби и франджи. Постоянната заплаха, идваща от румите по границите му, не позволява на Нуреддин да се хвърли в огромното начинание за мечтаното освобождение на заграбените земи. В същото време мощта на сина на Зинки не позволява на франджите да предприемат каквато и да е експанзия. Положението в Сирия се оказва до известна степен блокирано.

Но сдържаната енергия на араби и франджи сякаш търси да се освободи и тежестта на войната се измества по посока на един нов театър на военните действия: Египет.

ГЛАВА IXНАДПРЕВАРАТА КЪМ НИЛ

Чичо ми Ширкух се обърна към мен и рече: „Юсеф, прибери си нещата, тръгваме!“ Сякаш кама разкъса сърцето ми като чух тази заповед и отговорих: „Господи, и цялото египетско царство да ми дадат, няма да тръгна!“

Човекът, който говори така, е не друг, а самият Саладин, разказващ за плахото начало на приключението, превърнало го в един от най-авторитетните владетели в историята. С неизменно бликаща от думите му обаятелна искреност, Юсеф избягва да си приписва заслугата за египетската епопея: Накрая тръгнах с чичо ми, довършва той. Той завзе Египет, след това почина. Тогава Бог сложи в ръцете ми власт, която никак не очаквах. Всъщност, макар и очертал се като големият печеливш от похода срещу Египет, Саладин няма да играе главна роля в него. Както впрочем и Нуреддин, въпреки че страната на Нил е превзета в негово име.

Походът, продължил от 1163 до 1169 година, има за главни герои три удивителни личности: египетския везир Шауер, чиито демонски интриги ще потопят цялата страна в кръв, франкския крал Амори, обсебен до такава степен от идеята да завладее Египет, че ще нахлува в страната пет пъти за шест години, и кюрдския военачалник Ширкух, „Лъва“, който ще се наложи като един от военните гении на своята епоха.

Когато през декември 1162 година Шауер завзема властта в Кайро, той получава титла и длъжност, които носят почести и богатства. Но познава й обратната страна на медала — от петнадесетте управници, негови предшественици начело на Египет, само един е останал жив. Всички останали са били — според случая — обесени, обезглавени, прободени с кама, разпънати на кръст, отровени или линчувани от тълпата; един е бил убит от осиновения си син, друг — от собствения си баща. Всичко това означава, че не следва да търсим и следа от скрупули у този мургав емир с посивели слепоочия. Още с идването си на власт той побързва да убие предшественика си и цялото му семейство, да си присвои златото, скъпоценностите, дворците им.

Колелото на съдбата продължава да се върти. След по-малко от девет месеца на власт новият везир е свален от един от своите помощници, някой си Диргам. Предупреден навреме, Шауер успява да напусне Египет жив и намира подслон в Сирия, където потърсва помощта на Нуреддин, за да се върне на власт. Въпреки че гостът е интелигентен и говори добре, отначало синът на Зинки го слуша доста разсеяно. Но много бързо обстоятелствата го принуждават да промени държането си.

Защото, както изглежда, в Ерусалим следят отблизо разигралия се в Кайро преврат. От февруари 1162 година франджите имат нов крал с неукротими амбиции: „Мори“, Амори, вторият син на Фулк. Очевидно повлиян от пропагандата на Нуреддин, двадесет и шест годишният монарх се опитва да наложи образа си на трезв, благочестив, отдаден на религиозни четива и загрижен за справедливостта владетел. Но приликата е само външна. Франкският крал е по-дързък, отколкото мъдър и макар и едър на ръст и с буйни коси, на него странно му липсва величественост. С ненормално тесни рамене, с чести изблици на шумен смях, до степен да притесни околните, той страда на всичко отгоре и от заекване, което никак не улеснява контактите му с другите. Единствено владеещата го фикс идея — да завоюва Египет — и неуморимото й преследване придават на Мори известна значимост.

Мисълта изглежда наистина изкусителна. Откакто през 1153 година западните рицари превземат Аскалон, последният бастион на Фатимидите в Палестина, пътят им към страната на Нил е открит. Идващите един след друг на власт везири, прекалено заети с борбата срещу съперниците си, свикват, като се почне от 1160 година, да плащат годишен данък на франджите, за да се въздържат последните от намеса в делата им. Веднага след падането на Шауер Амори използва смута, обхванал страната на Нил, за да нахлуе с единствения претекст, че уговорената сума от шестдесет хиляди динара не е платена навреме. Като пресича Синай по протежение на средиземноморския бряг, той обсажда град Билбейс, разположен на един от ръкавите на реката — векове по-късно този ръкав ще пресъхне. Защитниците на града са едновременно смаяни и развеселени, когато гледат как франджите издигат обсадни оръдия около стените им:

Септември е и нивото на реката започва да се покачва. Управниците само нареждат да бъдат скъсани няколко диги и западните воини се оказват малко по-малко обкръжени от вода. Едва успяват да избягат и да се върнат в Палестина. Първото им нашествие пропада безславно, но поне успява да разкрие пред Алеп и Дамаск намеренията на Амори.

Нуреддин се колебае. Макар и да няма никакво желание да се остави да бъде въвлечен в блатото на каирските интриги, още повече, че като ревностен сунит изпитва открито недоверие по отношение на всичко, свързано с шиитския фатимидски халифат, той не би искал Египет да се обърне с всичките с богатства на страната на франджите и да ги превърне по този начин в най-великата сила на Изток. А като се има предвид анархията, която цари там, Кайро няма дълго да издържи срещу решителността на Амори. Разбира се, Шауер изпитва истинско удоволствие да хвали пред своя домакин предимствата, които би имал един поход до страната на Нил. За да го примами, той обещава, ако му помогнат да се върне на власт, да плати всички разходи за похода, да признае сюзеренството на господаря на Алеп и Дамаск и да му плаща ежегодно една трета от държавните приходи. Но преди всичко Нуреддин трябва да се съобразява със своя доверен човек, самия Ширкух, изцяло спечелен от идеята за въоръжена намеса. Той е до такава степен възхитен от плана, че синът на Зинки му разрешава да организира наказателен корпус.

Трудно бихме си представили две личности едновременно така тясно свързани и така различни като Нуреддин и Ширкух. Докато синът на Зинки става с възрастта все по-величествен, достолепен, трезв и сдържан, чичото на Саладин е дребен на ръст офицер, пълен, едноок, с лице винаги почервеняло от пиене и прекалено ядене. Когато е ядосан, крещи като луд и му се случва напълно да изгуби разсъдъка си, дори да убие противника си. Но лошият му характер се харесва на някои. Войниците обожават човека, който живее постоянно сред тях и споделя чорбата и шегите им. В многобройните битки, в които участва в Сирия, Ширкух се проявява като добър военачалник, надарен с изключителна физическа смелост. Походът в Египет ще разкрие забележителните му качества на стратег. Защото начинанието ще бъде от край до край истинско предизвикателство. За франджите е сравнително лесно да стигнат до страната на Нил. По пътя си имат само едно препятствие: полупустинята Синай. Но натоварили на камили няколкостотин меха с вода, рицарите стигат за три дни до портите на Билбейс. За Шир-кух нещата не са така прости. За да стигне от Сирия до Египет, той трябва да пресече Палестина и да се изложи на атаките на франджите.

Потеглянето на сирийския експедиционен корпус към Кайро през април 1164 година предполага следователно истинска режисура. Докато армията на Нуреддин извършва набег, за да привлече Амори и рицарите му в северната част на Палестина, Ширкух, придружен от Шауер и близо две хиляди конници, се отправя на изток, следва течението на река Йордан по източния бряг, преминава през бъдеща Йордания, след което южно от Мъртво море се обръща на запад, прекосява реката и бързо препуска по посока на Синай. Там продължава придвижването си като се отдалечава от крайбрежния път, за да не бъде забелязан. На 24 април превзема Билбейс, източната врата на Египет, а на 1 май разпъва стан пред стените на Кайро. Изненадан, везир Диргам няма време да организира съпротива. Изоставен от всички, той е убит по време на бягството си, а трупът му е хвърлен на уличните псета. Шауер е официално възстановен на поста си от фатимидския халиф ал-Адид, тринадесетгодишен младеж.

Светкавичната кампания на Ширкух е образец на военна ефективност. Чичото на Саладин е изключително горд, че е успял да завладее Египет за толкова кратко време и практически без жертви, както и че е взел връх над Мори. Но едва върнал се на власт, Шауер се завърта на сто и осемдесет градуса за учудване на всички. Забравил дадените на Нуреддин обещания, той призовава Ширкух да напусне Египет незабавно. Онемял от толкова неблагодарност и бесен от ярост, чичото на Саладин известява доскорошния си съюзник за решението си да остане каквото и да става.

Като вижда непоколебимостта му, недоверчивият към собствената си армия Шауер изпраща посланичество в Ерусалим, за да моли Амори за помощ срещу сирийския наказателен корпус. Франкският крал не чака втора покана. Той, който търси повод, за да нахлуе в Египет, нима може да очаква нещо по-добро от призива за помощ, отправен от самия господар на Кайро? През юли 1164 година франкската армия за втори път поема пътя през Синай. Ширкух веднага решава да напусне околностите на Кайро, където лагерува от края на май, и да се окопае в Билбейс. Там седмица след седмица той отблъсква нападенията на враговете, но положението изглежда отчаяно. Отдалечен от тила си, обкръжен от франджите и новия им съюзник Шауер, кюрдският военачалник не може да се надява на дълга съпротива:

Когато Нуреддин видя как се развиват нещата в Билбейс, ще разкаже Ибн ал-Атир няколко години по-късно, той реши да предприеме голяма офанзива срещу франджите, за да ги принуди да напуснат Египет. Писа на всички мюсюлмански емири, за да поиска от тях да участват в джихада и нападна силната крепост Харим, близо до Антиохия. Всички франджи, останали в Сирия, се събраха, за да му се противопоставят — между тях бяха княз Боемунд, сеньор на Антиохия, и графът на Триполи. В тази битка франджите бяха сразени. Загинаха десет хиляди души, а предводителите им, между които князът и графът, бяха пленени.

Веднага след победата Нуреддин нарежда да му донесат знамена с кръстове и русите коси на няколко франджи, загинали в боя. Като слага всичко в една торба, той я подава на един от най-благоразумните си хора с думите: Тръгни веднага за Билбейс, направи така, че да влезеш вътре и предай трофеите на Ширкух като му съобщиш, че Бог ни дари с победа. Той ще ги нареди по крепостните стени и гледката ще всее страх у неверниците.

Вестите за победата край Харим преобръщат изхода на битката в Египет. Те повдигат духа на обсадените и принуждават франджите да се върнат в Палестина. Пленяването на Боемунд III, наследник на Реналд начело на Антиохийското княжество и натоварен от Амори да ръководи в негово отсъствие делата на Ерусалимското кралство, както и избиването на хората му, принуждават краля да търси компромис с Ширкух. След няколко контакти двамата се договарят да напуснат Египет едновременно. В края на октомври 1164 година Мори се връща в Палестина по крайбрежието, а кюрдският военачалник се прибира в Дамаск за по-малко от две седмици, като минава по същия път както и на идване.

Ширкух е доволен, че е успял да напусне Билбейс невредим и с вдигната глава, но истинският победител след шестмесечния поход е безспорно Шауер. Използвал е Ширкух, за да се върне на власт, след което си е послужил с Амори, за да неутрализира кюрдския генерал. След това и двамата са побягнали, за да му оставят пълна власт над Египет. В продължение на повече от две години Шауер ще се опитва да я заздрави.

Но с тревога за последиците. Защото знае, че Ширкух няма да му прости измяната. Впрочем от Сирия редовно идват новини, че кюрдският генерал непрекъснато настоява пред Нуреддин да му разреши нов поход до Египет. Синът на Зинки не е склонен на подобно нещо. Статуквото му харесва. Важното е франджите да бъдат държани далече от Нил. Но не винаги е лесно да се измъкнеш от заплетените обстоятелства — като се страхува от нова светкавична експедиция на Ширкух, Шауер взима предпазни мерки и сключва договор за взаимопомощ с Амори. Именно това кара Нуреддин да разреши на наместника си да подготви нова военна сила в случай, че франджите се намесят в Египет. Ширкух избира за експедицията си най-доблестните воини от армията, между които и племенника си Юсеф. Приготовленията на свой ред изплашват везира и той настоява пред Амори да му бъдат пратени войски. През първите дни на 1167 година надпреварата към Нил се подновява. Франкският крал и кюрдският генерал пристигат почти едновременно във възлюбената страна, всеки по обичайния си път.

Шауер и франджите са събрали съюзническите си сили пред Кайро в очакване на Ширкух. Но той предпочита сам да определи обстоятелствата за срещата. Като продължава дългия път, започнат от Алеп, той заобикаля от юг египетската столица, прекарва войските си през Нил с помощта на малки ладии и тръгва отново на север, без въобще да спира. Шауер и Амори, го очакват да се появи от изток, но изведнъж го виждат да идва от противоположната посока. Нещо по-лошо, той се е настанил западно от Кайро, близо до пирамидите в Гиза и една чудесна естествена преграда го дели от неприятелите му — Нил. От добре укрепения си лагер той изпраща послание на везира: Франкският враг е досами нас, му пише той, отрязан от тила си. Да обединим силите си и да го погубим. Случаят е подходящ и няма да се повтори. Но Шауер не се задоволява само с отказ. Той нарежда да екзекутират пратеника и занася писмото от Ширкух на Амори, за да му докаже лоялността си.

Въпреки жеста франджите продължават да са недоверчиви към своя съюзник, който — знаят го много добре — ще ги предаде веднага щом престане да има нужда от тях. Те смятат, че е дошло време да се възползват от заплашителната близост на Ширкух, за да установят властта си в Египет. Амори настоява между Кайро и Ерусалим да бъде сключен официален съюз, скрепен от самия фатимидски халиф.

Двама рицари, знаещи арабски — нещо нерядко сред франджите на Изток — отиват в резиденцията на младия ал-Адид. Шауер, който очевидно държи да ги впечатли, ги отвежда в един великолепен дворец с богати украси, който те пресичат с бърза крачка, заобиколени от цяло ято въоръжени стражи. Кортежът преминава през безкрайна галерия от сводове, където не прониква ни лъч светлина, и най-накрая се озовава пред огромна резбована врата, водеща към преддверие, а оттам — към нова врата. След като прекосяват безброй украсени зали Шауер и гостите му попадат в двор, настлан с мраморни плочи и обграден с позлатени колони, в центъра на който един фонтан излага на показ възхитителните си златни и сребърни тръбички, а навсякъде наоколо хвърчат дошли от всички краища на Африка пъстропери птици. Именно на туй място придружаващите ги стражи ги поверяват на живеещите в непосредствена близост до халифа евнуси. Отново трябва да преминат през низ от салони, сетне през градина с укротени зверове — лъвове, мечки, пантери, за да стигнат най-накрая до двореца на ал-Адид.

Още невлезли в обширната зала, чиято стена в дъното е от златоткана коприна, изпъстрена с рубини и изумруди, и ето че Шауер се хвърля три пъти наземи и оставя оръжието си на пода. Едва тогава завесата се вдига и се появява халифът, облечен в коприна и със закрито лице. Като се приближава и сяда в краката му, везирът излага плана за съюз с франджите. След като го изслушва спокойно, ал-Адид, който по това време е на шестнадесет години, изказва уважение към политиката на Шауер. Везирът тъкмо се кани да се изправи, когато двамата франджи поискват от повелителя на правоверните да се закълне, че ще остане верен на споразумението. Очевидно подобно искане звучи възмутително за царедворците около ал-Адид. Самият халиф също изглежда шокиран, а везирът побързва да се намеси. Договорът с Ерусалим, обяснява той на своя господар, е въпрос на живот и смърт за Египет. Той го заклева да не възприема искането на франджите като проява на неуважение, а само като белег на непознаването им на източните обичаи.

С пресилена усмивка ал-Адид протяга ръка, облечена в копринена ръкавица, и се заклева да спазва договора. Но единият от франкските емисари го прекъсва: „Клетвата, казва той, трябва да бъде дадена с гола ръка, защото ръкавицата би могла да послужи като знак за измяна в бъдеще“. Искането предизвиква нов скандал. Царедворците шушукат помежду си, че това е обида за халифа и че нахалниците трябва да бъдат наказани. Въпреки това след нова намеса от страна на Шауер халифът, запазвайки спокойствие, сваля ръкавицата, протяга голата си ръка и повтаря дума по дума клетвата, която му диктуват представителите на Мори.

Веднага след края на тази необичайна среща съюзените египтяни и франджи изготвят план как да пресекат Нил и разбият армията на Ширкух, който вече е потеглил на юг. Вражи отряд, предвождан от Амори, тръгва по петите му. Чичото на Саладин се преструва, че е в безизходица. Съзнавайки, че главната му слабост е отрязването от тила, той се опитва да постави преследвачите в същото положение. На разстояние една седмица път от Кайро Ширкух заповядва на войските си да спрат и им съобщава в пламенна реч, че е дошъл денят на победата.

Битката се разразява на 18 март 1167 година близо до селището Ел-Бабейн, на западния бряг на Нил. Изтощените от дългото препускане армии се хвърлят в боя с желанието да приключат въпроса веднъж завинаги. Ширкух е поверил на Саладин командването на центъра и му е наредил да отстъпи веднага щом врагът нападне. Амори и рицарите атакуват с широко развети знамена и когато Саладин се престорва, че бяга, те се впускат да го преследват, без да си дадат сметка, че дясното и лявото крило на сирийската армия им отрязват възможността за отстъпление. Загубите на франкските рицари са големи, но Амори успява да се измъкне. Той се връща в Кайро, където е останала по-голямата част от войската му, твърдо решен да си отмъсти колкото се може по-бързо. Със съучастието на Шауер се готви да се върне назад начело на мощна експедиция в Горен Египет, когато пристига трудна за вярване вест: Ширкух е превзел Александрия, най-големия град на Египет, разположен в северния край на страната, на средиземноморския бряг!

Така след победата си край Ел-Бабейн непредвидимият кюрдски генерал, без да чака нито ден и преди още враговете му да са се съвзели, пресича с главоломна бързина египетската територия от юг на север и влиза триумфално в Александрия. Населението на голямото средиземноморско пристанище, враждебно настроено към съюза с франджите, посреща сирийците като освободители.

Шауер и Амори, принудени да следват адския ритъм, наложен от Ширкух на войната, обсаждат Александрия. В града почти няма хранителни запаси и след месец заплашеното от глад население започва да съжалява, че е отворило портите за сирийския експедиционен корпус. Положението дори изглежда отчаяно в деня, когато франкска флота хвърля котва срещу залива. Но Ширкух не се признава за победен. Той поверява командването на крепостта на Саладин, събира няколкостотин от най-добрите си конници и с тях дръзко напуска града през нощта. Като препуска с всичка сила, той пресича неприятелските линии и язди ден и нощ чак до… Горен Египет.

В Александрия блокадата става все по-жестока. Скоро към глада се прибавят епидемии, както и ежедневното обстрелване с катапулти. Отговорността е тежка за двадесет и девет годишен младеж като Саладин. Но предприетото от чичо му отвличане на вниманието ще даде резултат. Ширкух знае, че Мори е нетърпелив кампанията да приключи и да се върне в кралството си, изложено на постоянните набези на Нуреддин. Като отваря нов фронт на юг, вместо да стои затворен в Александрия, кюрдският генерал заплашва да проточи до безкрай конфликта. Той дори организира в Горен Египет истински бунт срещу Шауер и кара множество въоръжени селяни да се присъединят към него. Когато войските му стават достатъчно многочислени, той се приближава до Кайро и изпраща на Амори добре обмислено послание. И двамата си губим времето тук, пише той по същество. Ако кралят благоволи спокойно да обмисли нещата, ще забележи ясно, че с прогонването ми от тази страна само обслужва интересите на Шауер. Амори е убеден в това. Двамата бързо постигат споразумение, обсадата на Александрия е вдигната и съпроводен от почетна гвардия Саладин напуска града. През август 1167 година двете армии тръгват както три години по-рано всяка към страната, от която е дошла. Нуреддин, доволен от завръщането на елита на армията си, си пожелава повече да не бъде замесван в безплодните египетски авантюри.

Въпреки това още на следващата година надпреварата за Нил ще започне отново като истинска неизбежност. След тръгването си от Кайро Амори е счел за необходимо да остави там рицарски отряд, който да следи за спазването на съюзническия договор. Една от неговите задачи е да контролира градските порти и да защитава франкските чиновници, натоварени със събирането на годишния данък от сто хиляди динара, който Шауер е обещал да плаща на Ерусалимското кралство. Подобен тежък данък, прибавен към дългото присъствие на чужда военна сила, накрая предизвиква омразата на гражданите.

Малко по малко общественото мнение се настройва срещу завоевателя. Шепнешком се говори дори в обкръжението на халифа, че един съюз с Нуреддин би бил по-малкото зло. Тайно от Шауер между Кайро и Алеп започват да прелитат послания. Синът на Зинки не бърза да се намесва и се задоволява да наблюдава реакциите на ерусалимския крал.

Настанените в египетската столица франкски рицари и чиновници долавят бързо растящата враждебност и започват да се страхуват. Те пишат на Амори да им се притече на помощ. Отначало монархът се колебае. Мъдростта повелява той да изтегли гарнизона си от Кайро и да се задоволи с един неутрален и безобиден Египет за съсед. Но темпераментът му го кара да върви напред. Окуражен от големия брой западни рицари, наскоро пристигнали на Изток и нетърпеливи да „хапнат сарацинско“, през октомври 1168 година той решава за четвърти път да щурмува с армията си Египет.

Новата кампания започва с клане колкото ужасяващо, толкова и безсмислено. Западните рицари превземат град Билбейс, където без никаква причина избиват жителите — мъже, жени и деца, мюсюлмани и християни копти. Както съвсем справедливо ще отбележи Ибн ал-Атир, ако франджите се бяха държали по-добре в Билбейс, можеха съвсем лесно да завладеят Кайро, защото първенците на града бяха готови да го предадат. Но като видяха кланетата в Билбейс, хората решиха да се съпротивляват докрай. При приближаването на нашествениците Шауер нарежда да подпалят старата част на Кайро. Двадесет хиляди стомни нафта са излети върху дюкяни, къщи, дворци и джамии. Жителите са евакуирани в новия град, основан от Фатимидите през X век, където се намират дворците, администрациите, казармите, както и религиозният университет ал-Азхар. Огънят бушува в продължение на петдесет и четири дни.

Междувременно везирът се е опитал да поддържа контакт с Амори и да го убеди да се откаже от безумното си начинание. Надява се да успее без нова намеса от страна на Ширкух. Но позициите му в Кайро са разклатени. Халиф ал-Адид, в частност, взема инициативата да пише на Нуреддин и го помоли да се притече на помощ на Египет. Фатимидският владетел е прикрепил към писмото си кичур коса, за да развълнува сина на Зинки: Това са, пише той, косите на моите жени. Умоляват те да дойдеш и да ги спасиш от оскърбленията на франджите.

Реакцията на Нуреддин на тревожното послание ни е известна благодарение на едно изключително ценно свидетелство, това на Саладин, предадено ни от Ибн ал-Атир:

Когато пристигнаха призивите на ал-Адид, Нуреддин ме извика и ми съобщи какво става. След това ми каза: „Иди да видиш чичо си Ширкух в Хомс и го накарай да дойде тук възможно най-бързо, защото въпросът не търпи отлагане“. Аз напуснах Алеп и на миля от града срещнах чичо си, който идваше по същия въпрос. Нуреддин му нареди да се приготви да замине за Египет.

Кюрдският генерал поисква от племенника си да го придружи, но Саладин отказва:

Отговорих, че не мога още да забравя преживените в Александрия страдания. Тогава чичо ми каза на Нуреддин: „Юсеф трябва непременно да дойде с мен!“ И Нуреддин ми повтори заповедта. Напразно му обяснявах в какво притеснение се намирам, той накара да ми дадат пари и аз трябваше да тръгна като човек, когото водят на смърт.

Този път не се стига до сблъсък между Ширкух и Амори. Впечатлен от решителността на каирци, готови по-скоро да разрушат града си, отколкото да му го предадат, и изплашен да не бъде нападнат в тил или във фланг от сирийската армия, на 2 януари 1169 година франкският крал се връща в Палестина. Шест дни по-късно кюрдският генерал пристига в Кайро, където е едновременно посрещнат като спасител от населението и фатимидските първенци. Дори Шауер сякаш се радва. Но никой не се лъже. Въпреки че се е бил срещу франджите през последните седмици, той е смятан за техен приятел и трябва да заплати за това. На 18 януари е привлечен в засада. Затварят го в палатка и Саладин го убива със собствените си ръце с писменото одобрение на халифа. Същия ден Ширкух поема везирския сан. Когато, облечен във везана коприна, отива в резиденцията на предшественика си, за да се настани там, не намира дори възглавница, на която да седне. Всичко е разграбено още при вестта за смъртта на Шауер.

Три похода са необходими на кюрдския генерал, за да стане истински господар на Египет. Но дните на щастието му са преброени. На 23 март, два месеца след победата, в резултат на преяждане е обхванат от неразположение, от ужасното усещане, че се задушава. Умира няколко мига по-късно. Това е краят на една епопея, но и началото на друга, чийто отзвук ще бъде неизмеримо по-голям:

След смъртта на Ширкух, ще разкаже Ибн ал-Атир, съветниците на халифа го посъветваха да избере Юсеф за нов везир, защото беше най-млад и изглеждаше най-неопитен и най-слаб от емирите в армията.

Саладин е повикан в двореца от господаря, където получава титлата ал-Малик ан-насер, „крал победител“, и отличията на везир: извезан със злато бял тюрбан, подплатена с пурпурно червено роба, инкрустиран със скъпоценни камъни меч, дореста кобила със седло и поводи, украсени с гравирано злато и перли, както и много други скъпоценни предмети. На излизане от двореца той се отправя с голям кортеж към везирската резиденция.

За няколко седмици Юсеф успява да се наложи. Отстранява фатимидските чиновници, чиято лоялност му се струва съмнителна, на тяхно място поставя свои хора, потушава жестоко бунта сред египетската армия и накрая отблъсква — през октомври 1169 година — жалкото франкско нашествие, предвождано от Амори, пристигнал в Египет за пети и последен път с надеждата да превземе пристанищния град Дамиета, разположен в делтата на Нил. Разтревожен, че вижда един от наместниците на Нуреддин начело на фатимидската държава, Мануил Комнин изпраща византийска флота в подкрепа на франджите. Но напразно. Румите не разполагат с достатъчно провизии, а съюзниците отказват да им ги доставят. След няколко седмици Саладин вече може да започне преговори с тях и с лекота ги убеждава да сложат край на твърде зле започналото начинание.

Краят на 1169 година още не е дошъл, а Юсеф вече е безспорен господар на Египет. В Ерусалим Мори си дава дума да се съюзи с племенника на Ширкух срещу главния враг на франджите, Нуреддин. Колкото и краен да изглежда оптимизмът на краля, той не е неоснователен. Твърде рано наистина Саладин започва малко по малко да се дистанцира от своя господар. Разбира се, той непрестанно му засвидетелства вярност и покорство, но същинската власт над Египет не може да се упражнява нито от Дамаск, нито от Алеп.

Накрая отношенията между двамата придобиват истинска драматична наситеност. Въпреки здравата си власт в Кайро, Юсеф никога не ще се осмели пряко да се противопостави на своя по-голям събрат. А когато синът на Зинки го кани да се срещнат, той винаги се измъква, не от страх да не попадне в клопка, а от боязън да не се разтрепери, когато се озове в присъствието на господаря си.

През лятото на 1171 година избухва първата сериозна криза, когато Нуреддин поисква от младия везир да премахне фатимидския халифат. Бидейки мюсюлманин сунит, господарят на Сирия не може да търпи духовната власт на една „разколническа“ династия да продължава да се шири над земя, която му принадлежи. И той изпраща няколко послания в този смисъл на Саладин, който реагира неохотно — страхува се да не засегне чувствата на народа, голяма част от който са шиити, и да не отчужди от себе си фатимидските първенци. От друга страна Саладин знае, че дължи на халиф ал-Адид законната си сила като везир и се страхува с детронирането му да не загуби онова, което гарантира властта му в Египет, след което би се превърнал в обикновен представител на Нуреддин. Впрочем в настоятелността на сина на Зинки той съзира много повече желание да бъден поставен в крак с политическите събития, отколкото проява на религиозно усърдие. През август настояването на господаря на Сирия шиитският халифат да бъде унищожен придобива формата на изпълнена със заплахи заповед.

Притиснат, Саладин започва да се готви как да отбие враждебните реакции на населението и дори подготвя публична прокламация за обявяване падането на халифата. Но все още не смее да я разпространи. Ал-Адид, макар и едва двадесетгодишен, е сериозно болен и сприятелилият се с него Саладин не понася мисълта да предаде доверието му.

Но ето че внезапно, на 10 септември 1171 година, петък, един жител на Мосул на посещение в Кайро, влиза в джамия, качва се на катедрата преди проповедника и започва да се моли в името на абасидския халиф. Странно нещо, никой не реагира нито в момента, нито през следващите дни. Да не би това да е шпионин, изпратен от Нуреддин, за да притесни Саладин? Възможно е. Но след този случай везирът не може повече да отлага решението въпреки скрупулите си. Още следващия петък е издадена заповед Фатимидите повече да не бъдат споменавани в молитвите. По това време ал-Адид е на смъртно легло, почти в безсъзнание, и Юсеф забранява на който и да е да му съобщава новината. „Ако се оправи, им казва той, ще има достатъчно време, за да я научи. Ако не, оставете го да умре без терзания“. Така ал-Адид ще угасне малко след това, без да научи за тъжния край на своята династия.

Падането на шиитския халифат след двувековно някога славно владичество ще постави веднага на изпитание, както може да се очаква, сектата на асасините. Както по времето на Хасан ас-Сабах те все още очакват Фатимидите да се събудят от летаргията си и да провъзгласят новия златен век на шиизма. Виждайки, че мечтата им се стопява завинаги, привържениците й са дотолкова объркани, че сирийският им водител Рашидеддин Синан, „Стареца от планината“, изпраща послание на Амори, за да му съобщи, че е готов заедно с всичките си последователи да приеме християнството. По това време асасините притежават няколко крепости и села в Средна Сирия, където водят сравнително мирен живот. Изглежда, от години са се отказали от зрелищните операции. Разбира се, Рашидеддин разполага все още с групи отлично обучени убийци, както и с предани проповедници, но много от членовете на сектата са се превърнали в добри селяни, често принуждавани да плащат редовен данък на Ордена на тамплиерите.

Като обещава да се покръсти, „Стареца“ се надява между другото да освободи последователите си от данъка, налаган само на нехристияни. Тамплиерите, гледащи сериозно на финансовите си интереси, следят с безпокойство контактите между Амори и асасините. Още щом подушват сключването на договора, те се опитват да го провалят. През един ден на 1173 година, когато пратеници на Рашидеддин се връщат от среща с краля, тамплиерите ги нападат от засада и избиват. Повече никога няма да се заговори за покръстването на асасините.

Независимо от този епизод премахването на фатимидския халифат има една колкото важна, толкова и неочаквана последица: то дава на Саладин политическия размах, който дотогава му липсва. Естествено Нуреддин не е очаквал подобен резултат. Отстраняването на халифа не само че не прави от Юсеф обикновен представител на господаря на Сирия, но и го превръща в истински владетел на Египет и законен пазител на приказните съкровища, натрупани от свалената династия. Оттогава отношенията между двамата непрекъснато ще се влошават.

След събитията, по време на един смел поход срещу франкската крепост Шаубак, източно от Ерусалим, в момента, когато гарнизонът е готов да капитулира, Саладин научава, че Нуреддин идва да се присъедини към него начело на войските си, за да участва в бойните действия. Без да чака нито секунда, Юсеф нарежда на войниците си да вдигнат лагера и да се приберат с бърз ход в Кайро. В писмо до сина на Зинки той споменава като претекст, че в Египет са избухнали метежи, които го принуждават да тръгне така ненадейно.

Но Нуреддин не се заблуждава. Той обвинява Саладин във вероломство и предателство и се заклева сам да отиде в страната на Нил, за да вземе отново нещата в свои ръце. Обезпокоен, младият везир събира най-близките си помощници, между които и собствения му баща Аюб, и ги пита как да постъпи в случай, че Нуреддин изпълни заканата си. Едни от емирите заявяват, че са готови да воюват срещу сина на Зинки, самият Саладин е склонен да сподели мнението им, но ето че се намесва треперещ от ярост Аюб. Като прекъсва Юсеф сякаш е малко момче, той заявява: „Аз съм ти баща и ако има някой тук, който да те обича и да ти желае доброто, то това съм аз. Но знай, че ако Нуреддин дойде, нищо няма да ме спре да се хвърля на земята и да целуна прахта в краката му. Ако ми нареди да ти отсека главата със собствената ми сабя, ще го направя. Защото тази земя му принадлежи. Ето какво ще му пишеш: Научих, че смяташ да предприемеш поход до Египет, но това не е необходимо; тази страна е твоя и е достатъчно да ми изпратиш бърз кон или камила и аз ще дойда при теб смирен и покорен“.

След събранието Аюб смъмря сина си насаме: „Господ ми е свидетел, ако Нуреддин се опита да вземе само педя от земята ти, аз ще се бия срещу него до смърт. Но защо открито да показваш амбициите си? Времето работи за теб, остави Провидението да действа!“ Убеден, Саладин изпраща в Сирия предложеното от баща му послание, а успокоеният Нуреддин се отказва в последния момент от наказателната експедиция. Но Саладин си взима поука от преживяната тревога и провожда един от братята си, Тураншах, в Йемен със задачата да завладее планинската земя в югозападния край на Арабския полуостров, за да има семейството на Аюб къде да се подслони, в случай, че синът на Зинки намисли отново да завладява Египет. И така Йемен е превзет без каквито и да е трудности… „в името на крал Нуреддин“.

През юли 1173 година, по-малко от две години след неосъществената среща край Шаубак, събитието се повтаря. Саладин воюва източно от река Йордан, а Нуреддин събира войските си и тръгва към него. Но отново изплашен от мисълта да се изправи пред господаря си, везирът побързва да тръгне назад към Египет с мотива, че баща му е на смъртно ложе. Наистина, Аюб е в кома след падането си от кон. Но Нуреддин не приема подобни извинения. Когато Аюб умира през август, той си дава сметка, че в Кайро вече няма нито един човек, на когото да има пълно доверие. И решава, че е дошъл моментът да поеме лично в ръце египетските дела.

Нуреддин започна да се готви да превземе Египет и да го изтръгне от ръцете на Салахеддин Юсеф, защото бе разбрал, че последният избягва да воюва с франджите от страх да не се наложи да се събере с него. Нашият летописец Ибн ал-Атир, който е петнадесетгодишен по време на събитията, застава открито на страната на сина на Зинки. Юсеф предпочиташе франджите да са на границата му, отколкото да има Нуреддин за непосредствен съсед. Тогава Нуреддин писа в Мосул и на други места да му изпратят войски. Но докато се готвеше да тръгне с войниците си срещу Египет, Бог му изпрати заповед, която никой не може да оспори. Господарят на Сирия ляга тежко болен, повален, както по всичко личи, от силна ангина. Лекарите му предписват кръвопускане, но той възразява: „Не се пуска кръв на шейсетгодишен човек“. Опитват други лечения, но без резултат. На 15 май 1174 година в Дамаск е обявена кончината на Нуреддин Махмуд, светия крал, муджахида, обединил мюсюлманска Сирия и позволил на арабския свят да се готви за решителна борба срещу завоевателя. Вечерта във всички джамии прииждат хора, за да прочетат стихове от Корана в негова памет. Въпреки конфликта им през последните години с течение на времето Саладин ще се прояви много повече като негов последовател, а не съперник.

Непосредствено след смъртта на Нуреддин неговите роднини и съветници са обхванати от ненавист към Саладин, тъй като се страхуват, че той ще се възползва от общия смут, за да нападне Сирия. И за да спечелят време, решават да скрият вестта от Кайро. Но Саладин, който има приятели навсякъде, изпраща с пощенски гълъб в Дамаск следното добре обмислено съобщение: До нас достигна вест от проклетия враг относно господаря Нуреддин. Ако, Бог да ни пази, тя се окаже вярна, трябва преди всичко да се пазим разединение да не завладее сърцата ни и лудост да не помрачи разсъдъка ни, защото това би било от полза единствено за враговете ни.

Въпреки помирителните думи враждата, породена от възшествието на Саладин, ще бъде жестока.

ГЛАВА XСЪЛЗИТЕ НА САЛАДИН

Твърде далече отиваш, Юсеф, минаваш всякакви граници. Ти си само слуга на Нуреддин, а ето че вече искаш да вземеш властта само за себе си! Не си прави никакви илюзии, защото ние, които те измъкнахме от небитието, знаем как да те върнем пак там!

Няколко години по-късно изпратеното на Саладин предупреждение от първенците на Алеп ще изглежда абсурдно. Но през 1174 година, когато господарят на Кайро започва да се очертава като главна фигура в Арабския Изток, заслугите му все още не са очевидни за всички. Всред обкръжението на Нуреддин, както приживе му, така и непосредствено след смъртта му, името на Юсеф вече въобще не се споменава. Когато говорят за него, го наричат „парвенюто“, „неблагодарника“, „вероломеца“ или най-често „нахалника“.

Нахалник Саладин никога не е бил. Но късметът му се оказва наистина нахален. И точно това дразни противниците му. Защото тридесет и шест годишният кюрдски офицер никога не е бил амбициозен и онези, които са го наблюдавали от началото, знаят, че той лесно би се задоволил да бъде редови емир, ако съдбата не го бе изтикала въпреки волята му отпред на сцената.

Въпреки нежеланието си той заминава за Египет, където играе незначителна роля в завладяването на страната. Независимо от това и сякаш заради отдръпването си, е издигнат начело на властта. Той не се осмелява да обяви падането на Фатимидите, но когато се вижда принуден да реши въпроса, се оказва наследник на най-богатите мюсюлмански династии. А когато Нуреддин решава да го постави на място, дори не се налага Юсеф да се защитава: господарят му внезапно умира и оставя за единствен свой наследник единадесетгодишния ас-Салех.

По-малко от два месеца след това, на 11 юли 1174 година, умира и Амори, станал жертва на дизентерия докато подготвя ново нахлуване в Египет с помощта на мощна сицилийска флота. Той завещава Ерусалимското кралство на сина си Балдуин IV, едва тринадесетгодишен младеж, жертва на най-ужасното проклятие — проказата. В целия Изток остава само един монарх, способен да се противопостави на неудържимото възшествие на Саладин — Мануил, румският император, който наистина мечтае един ден да стане владетел на Сирия и да покори Египет в съюз с франджите. Но ето че като добавка към целия низ от събития, могъщата византийска армия, сковавала Нуреддин в продължение на цели петнадесет години, е разгромена през септември 1176 година от Килидж Арслан II, внук на първия, при битката край Мириоцефалум. Мануил ще умре малко след това и смъртта му ще хвърли Източната християнска империя в анархия.

Можем ли да се сърдим на панегиристите на Саладин, които виждат в тази поредица от непредвидени събития ръката на Провидението? Самият Юсеф не се опитва нито веднъж да си припише заслугите за подобна съдба. Той винаги се старае да благодари първо на Бога, а след това на „чичо ми Ширкух“ и на „господаря ми Нуреддин“. Вярно е, че величието на Саладин се крие и в скромността му:

Един ден, когато Салахеддин бе уморен и искаше да си почине, един от мамелюците му отиде при него и му протегна лист хартия за подпис. „Изморен съм, каза султанът, ела след час!“ Но мъжът настоя. Той почти долепи листа до лицето на Салахеддин с думите: „Нека господарят подпише!“ Султанът отвърна: „Нямам подръка мастило!“ Той бе седнал на входа на шатрата си и мамелюкът забеляза, че вътре има мастилница. „Ето там има мастило, в дъното на шатрата“, рече той сякаш заповядваше на Салахеддин да иде сам да вземе мастилницата. Султанът се обърна, видя мастилницата и каза: „Боже мой, наистина има!“ И се протегна назад, опря се на лявата си ръка и с дясната взе мастилницата. След което подписа документа.

Тази случка, която ни е разказана от Бахаеддин, частен секретар и биограф на Саладин, разкрива по изумителен начин онова, което го отличава от останалите владетели от неговата и от всички други епохи: да бъдеш скромен сред скромните дори и когато станеш най-могъщ сред могъщите. Разбира се, хронистите описват смелостта, справедливостта и рвението му в джихада, но в разказите им непрекъснато прозира един по-чувствителен и по-човешки образ:

Един ден, разказва Бахаеддин, когато се биехме срещу франджите, Салахеддин повика най-близките си при себе си. В ръката си държеше писмо, което току-що бе прочел, и когато се опита да заговори, избухна в сълзи. Като го видяхме в такова състояние и ние заридахме, въпреки че не знаехме за какво става въпрос. Накрая той каза с глас, сподавен от сълзи: „Племенникът ми Такиеддин е мъртъв!“ И отново заплака с горещи сълзи, както и ние. Аз се овладях и му казах: „Нека да не забравяме с кого воюваме и да молим Бога да ни прости, че се отдадохме на сълзите“. Салахеддин се съгласи с мен. „Да, рече той, нека Бог ми прости!“ Той повтори това на няколко пъти, след което добави: „Нека запазим в тайна случилото се!“ И нареди да донесат розова вода, за да си измие очите.

Сълзите на Саладин не бликват единствено при смърт на някой от близките му:

Един път, спомня си Бахаеддин, докато яздех край султана в боя срещу франджите, армейски съгледвач дойде при нас заедно с една жена, която плачеше и се удряше в гърдите. „Тя излезе откъм франджите, ни обясни съгледвача, за да се срещне с господаря и ние я доведохме“. Салахеддин нареди на преводача си да я разпита. Тя каза: „Крадци мюсюлмани влязоха вчера в палатката ми и отмъкнаха дъщеричката ми. Цяла нощ плаках и накрая нашите вождове ми казаха: Кралят на мюсюлманите е милостив, ще ти позволим да отидеш при него и така ще можеш да го помолиш за дъщеря ти. И ето ме тук, уповаваща се изцяло на теб“. Салахеддин се развълнува и очите му плувнаха в сълзи. Той изпрати човек на пазара за роби, за да подири момичето и не след час пристигна конник с детето на рамене. Щом ги видя, майката се хвърли на земята, покри лицето си с пясък и всички присъстващи заплакаха от вълнение. Тя отправи поглед към небето и започна да говори неразбираемо. Върнаха й детето и ги придружиха до лагера на франджите.

Онези, които са познавали Саладин, почти не се спират на физическото му описание — дребен, хилав, с възкъса и правилно оформена брада. Те предпочитат да говорят за лицето му — замислено и леко меланхолично, което грейвало внезапно в предразполагаща усмивка и успокоявало събеседника. Той бил винаги вежлив с гостите си, настоявал да останат за храна, отнасял се към тях с всички почести, дори и когато били неверници, и задоволявал всичките им искания. Не можел да търпи някой да дойде при него и да си тръгне разочарован. Мнозина се възползвали от това. Един ден, по време на примирие с франджите, „бринс“-ът, господар на Антиохия, пристигнал ненадейно пред шатрата на Салахеддин и поискал да му бъде върната една област, завзета от султана четири години преди това. И султанът му я върнал!

Както виждаме щедростта на Саладин често е стигала до безпаметство:

Ковчежниците му, разкрива Бахаеддин, винаги държаха тайно настрана известна сума, за да могат да реагират в случай на необходимост, тъй като знаеха, че ако господарят им научи за тези пари, веднага ще ги изхарчи. Въпреки тези мерки при смъртта на султана в държавната съкровищница се оказаха само едно кюлче злато от Тир и четиридесет и седем сребърни дирхама.

Когато някои от помощниците му го обвиняват за това му разточителство, Саладин им отговаря с непринудена усмивка: „Има хора, за които парите са толкова важни, колкото и пясъкът“. И наистина той искрено ненавижда богатството и разкоша. Когато приказните дворци на фатимидските халифи стават негово притежание, той настанява в тях емирите си, като сам предпочита да остане да живее в много по-скромната резиденция, отредена за везирите.

Това е само една от многото черти, които сближават образите на Саладин и Нуреддин. Впрочем противниците му ще видят в него блед подражател на господаря му. В действителност Саладин се разкрива в отношенията си към другите, особено към войниците, много по-сърдечен от предшественика си. Макар и да спазва буквално предписанията на вярата, той е далече от онази леко лицемерна набожност, която е характеризирала отделни постъпки на сина на Зинки. Може да се твърди, общо взето, че Саладин е по същия начин взискателен към себе си, но по-толерантен към другите. Въпреки това той е по-безмилостен от предшественика си спрямо онези, които се осмеляват да хулят исляма, били те „разколници“ или отделни франджи.

Като изключим различията в характера, особено в началото Саладин е силно повлиян от изумителното величие на Нуреддин, чийто достоен наследник се опитва да бъде, преследвайки неумолимо същите цели като него: обединение на арабския свят, мобилизиране на мюсюлманите както в духовно отношение — благодарение на силния пропаганден апарат, така и във военно отношение с цел да бъдат освободени завзетите земи и преди всичко Ерусалим.

Още през лятото на 1174 година, когато събраните в Дамаск край младия ас-Салех емири обсъждат кой е най-добрият начин да се противопоставят на Саладин, допускайки дори съюз с франджите, господарят на Кайро им отправя истинско предизвикателство с писмото си, в което категорично премълчава конфликта си с Нуреддин и без да се колебае се представя за последовател на делото на своя господар и верен пазител на наследството му:

Ако нашият непрежалим владетел, пише той, бе открил сред вас човек така достоен за доверие като мен, нали нему щеше да даде Египет, най-важната от провинциите? Бъдете уверени, ако Нуреддин не бе умрял без време, той щеше на мен да повери възпитанието на сина си и грижата за него. А ето че виждам как вие се държите като че ли единствени сте служили на господаря и неговия син и как се опитвате да ме изключите. Но аз скоро ще дойда. Ще извърша в памет на моя господар действия, които ще оставят следи и всеки един от вас ще бъде наказан за своето безпътство.

Тук трудно бихме познали вежливия човек от предишните години, сякаш загубата на господаря е отприщила дълго стаявана агресивност. Вярно е, че обстоятелствата са изключителни, защото посланието има точна цел: то е обявяване на война, с която започва завладяването на мюсюлманска Сирия. Когато го изпраща през октомври 1174 година, господарят на Кайро вече е на път за Дамаск начело на седемстотин конници. Броят им е недостатъчен за превземането на сирийската столица, но Юсеф си е направил добре сметката. Изплашени от необичайно заплашителния тон на писмото, ас-Салех и съветниците му са предпочели да се изтеглят по посока на Алеп. Като пресича необезпокояван земите на франджите и поема по пътя, който вече може да назовем „пътя на Ширкух“, Саладин пристига в края на октомври пред Дамаск, където близки на семейството му побързват да отворят портите и да го посрещнат.

Окуражен от победата, извоювана без сабя да звънне, той продължава нататък. Оставя гарнизона на Дамаск на заповедите на един от братята си и се отправя към Средна Сирия, където превзема Хомс и Хама. По време на този светкавичен поход, ни разказва Ибн ал-Атир, Салахеддин говореше, че действа в името на цар ас-Салех, син на Нуреддин. Той твърдеше, че целта му е да защити страната от франджите. Верен на династията на Зинки, историкът от Мосул е най-малкото недоверчив спрямо Саладин, когото обвинява в двуличие. До известна степен не греши. Юсеф, който не иска да се прави на узурпатор, се представя за покровител на ас-Салех. „Във всеки случай, казва той, младежът не може да управлява сам. Трябва му наставник, регент, а никой не е по-добре поставен от мен за тази роля“. Впрочем той пише писмо след писмо на ас-Салех, в които го уверява във верността си, нарежда името му да бъде споменавано в молитвите в джамиите на Кайро и Дамаск, сече пари с неговия лик.

Младият монарх остава напълно безчувствен към подобни жестове. Когато през декември 1174 година Саладин обсажда дори Алеп, „за да предпази цар ас-Салех от пагубното влияние на съветниците му“, синът на Нуреддин събира градските жители и произнася пред тях развълнувана реч: „Вижте този несправедлив и неблагодарен човек, който иска да ми отнеме страната, като не се съобразява нито с Бог, нито с хората! Аз съм сирак и се осланям на вас да ме защитите в памет на моя баща, който ви обичаше толкова много“. Дълбоко развълнувани, алепчани решават да се съпротивляват докрай на „вероломеца“. Юсеф, който иска да избегне пряк сблъсък с ас-Салех, вдига обсадата. В замяна на това решава да се провъзгласи за „крал на Египет и Сирия“, за да не зависи повече от друг властелин. Летописците, впрочем, ще му дадат титлата султан, с която самият той не се назовава никога. Още много пъти Саладин ще се връща под стените на Алеп, но така и не ще се реши да кръстоса меч със сина на Нуреддин.

За да отстранят постоянната заплаха, съветниците на ас-Салех решават да прибягнат до услугите на асасините. Те влизат във връзка с Рашидеддин Синан, който обещава да ги отърве от Юсеф. „Стареца от планината“ не чака по-удобен случай, за да разчисти сметките си с гробокопача на фатимидската династия. Първият опит за покушение става в началото на 1175 година. Асасините проникват в лагера на Саладин, стигат до шатрата му, където един емир ги разпознава и им препречва пътя. Той е тежко ранен, но тревогата е дадена. Стражите се притичват и след ожесточен бой батините са изклани. Но изпълнението на задачата е само отложено. На 22 май 1176 година, когато Саладин отново воюва в областта край Алеп, един асасин прониква внезапно в шатрата му и му нанася удар с кама по главата. За щастие султанът, нащрек след последния атентат, е взел предпазни мерки и носи под феса си метална шапка. Тогава убиецът нанася нов удар по врата на жертвата. Но отново пътят на острието е препречен. Саладин е облечен в дълга туника от дебел плат, чиято висока яка е подсилена с метална броня. В този момент влиза един от емирите на армията, сграбчва с едната си ръка камата, а с другата удря батина, който се строполява на земята. Саладин не успява да се изправи и ето че втори убиец се нахвърля върху него, а след това и трети. Но стражите вече са дотичали и нападателите са избити. Юсеф излиза от палатката не на себе си, клатушкайки се, невярващ, че още е жив.

Когато се съвзема, той решава да нападне асасините в леговището им в Средна Сирия, където Синан контролира около десетина крепости. Най-страшната от тях е крепостта Масиаф, кацнала на върха на стръмна планина. Саладин я обсажда. Но станалото в страната на асасините през онзи август 1176 година ще остане вероятно винаги загадка. Според една от версиите, тази на Ибн ал-Атир, Синан изпратил писмо на вуйчото на Саладин, в което се заканвал да очисти всички членове на царското семейство. Подобна заплаха не можела да бъде приета лекомислено, тъй като идвала от страна на сектата и то след двата опита за покушение срещу султана. И обсадата на Масиаф била вдигната.

Втората версия за събитията дължим на самите асасини. Откриваме я в едно от редките писания, надживели сектата, оставено ни от един от последователите й, някой си Абу Фирас. Според него Синан, който по това време отсъствал от обсадената крепост, застанал с двама от другарите си на един отсрещен хълм, за да наблюдава развитието на военните действия. Саладин наредил да го пленят. Голям отряд обкръжил Синан, но когато войниците се опитали да го доближат, незнайна сила сковала крайниците им. Казват, че тогава „Стареца от планината“ наредил да съобщят на султана, че желае да се срещне лично с него и насаме. Изплашени, войниците побягнали да разкажат на господаря си какво е станало, а Саладин, като не очаквал нищо добро, накарал да разпръснат вар и пепел около шатрата му, за да личи всяка стъпка. Когато слънцето залязло, той поставил стражи със запалени факли, които да го пазят. Изведнъж, посред нощ, подскочил в съня си и съгледал за по-малко от секунда непозната сянка, която се измъквала навън от шатрата му. Сторило му се, че това е самият Синан. Загадъчният посетител бил оставил на леглото отровна питка и лист хартия, на който Саладин прочел: Ти си в наша власт. Тогава надал вик и стражите дотичали, като се кълнели, че нищо не са видели. Още на следващия ден Саладин побързал да вдигне обсадата и възможно най-бързо да се прибере в Дамаск.

Няма съмнение, че разказът е силно украсен, но факт е, че Саладин внезапно и изцяло променя политиката си спрямо асасините. Въпреки омразата, която питае към всички разколници, той вече никога не ще нападне земята на батините. Напротив, ще се опитва да се помири с тях, с което ще лиши враговете си, били те мюсюлмани или франджи, от един ценен съюзник. Защото в битката за овладяването на Сирия султанът е решен да използва всички козове. Вярно е, че след превземането на Дамаск на теория победителят е той, но конфликтът продължава. Войните, които се налага да води срещу франкските държави, Алеп, Мосул, управляван също от потомък на Зинки, както и срещу различни князе из Джезира и Мала Азия, са изтощителни. Още повече, че му се налага редовно да отскача до Кайро, за да смразява интриганти и заговорници.

Положението започва да се избистря едва в края на 1181 година, когато внезапно умира ас-Салех, вероятно отровен, на осемнадесетгодишна възраст. Ибн-ал-Атир описва развълнувано последните мигове от живота му:

Когато състоянието му се влоши, лекарите го посъветваха да пийне малко вино. Той им каза: „Няма да го направя, преди да получа разрешение от някой доктор по закон Божи“. Един от главните улеми дойде при възглавието му и обясни, че религията допуска употребата на вино като лекарство. Ас-Салех запита: „Смятате ли, че ако Бог е решил да сложи край на дните ми, би променил мнението си като ме види да пия вино?“ Духовникът бе принуден да отговори отрицателно. „В такъв случай, заключи умиращият, не бих искал да срещна Създателя си със стомах, пълен със забранена храна“.

Година и половина по-късно, на 18 юни 1183, Саладин тържествено влиза в Алеп. Отсега нататък Сирия и Египет са едно цяло — не само на теория както по времето на Нуреддин — но и на практика под неоспоримата власт на аюбидския владетел. Странно нещо, но появата на мощната арабска държава, която с всеки ден все по-плътно ги обкръжава, не успява да накара франджите да се сплотят. Напротив. Докато кралят на Ерусалим, жестоко обезобразен от проказата, става все по-немощен, два враждуващи клана си оспорват властта. Първият, склонен на споразумение със Саладин, е ръководен от Раймонд, граф на Триполи. Вторият, крайно настроен, има за свой изразител Реналд Шатийонски, бивш княз на Антиохия.

Силно мургав, с орлов нос, говорещ свободно арабски, внимателен читател на ислямските книги, Раймонд би минал за обикновен сирийски емир, но високият му ръст издава западния му произход:

Нямаше измежду франджите, разказва Ибн ал-Атир, мъж по-смел и по-мъдър от господаря на Триполи, Раймонд Ибн Раймонд ас-Санджили, потомък на Сен-Жил. Но той бе твърде амбициозен и силно желаеше да стане крал. За известно време бе регент, но бързо бе отстранен. В сърцето си изпита такава ненавист, че писа на Салахеддин, застана на негова страна и го помоли да му помогне да стане крал на франджите. Салахеддин се зарадва и побърза да освободи рицарите от Триполи, които бяха в плен на мюсюлманите.

Саладин следи внимателно тези раздори. Когато воденото от Раймонд „ориенталско“ течение е на път да победи в Ерусалим, той става сговорчив. През 1184 година Балдуин IV навлиза в последния стадий на проказата. Месото върху стъпалата и бедрата му увисва, погледът му е безжизнен. Но не му липсва нито смелост, нито разум и той се доверява на графа на Триполи, опитващ се да установи добросъседски отношения със Саладин. Андалузкият пътешественик Ибн Джубайр, посетил Дамаск през същата година, с изненада установява, че въпреки войната керваните сноват необезпокоявани между Кайро и Дамаск, прекосявайки земите на франджите. Християните, пише той, карат мюсюлманите да заплащат такса, с която не се злоупотребява. Християнските търговци на свой ред заплащат мита върху стоките, когато преминават през мюсюлманска територия. Военните воюват, но народът живее в мир.

Саладин не само че не бърза да сложи край на съжителството, но дори е склонен да отиде и по далеч по пътя на мира. През март 1185 година умира на двадесет и четири години прокаженият крал, като оставя престола на своя племенник Балдуин V, тогава шестгодишен, а регентството на графа на Триполи, който знае, че му е необходимо време, за да укрепи властта си и изпраща пратеници в Дамаск с молба за примирие. Саладин съзнава, че е в състояние да започне решителна битка срещу западните рицари, но приема да сключи четиригодишен мир, с което доказва, че не търси сблъсък на всяка цена.

Но когато детето-крал умира година по-късно, през август 1186, ролята на регента е поставена под въпрос. Майката на малкия монарх, обяснява Ибн ал-Атир, се бе влюбила в един франдж, наскоро пристигнал от Запад, някой си Ги. Тя се бе омъжила за него и след смъртта на детето постави короната на главата на съпруга си, извика патриарха, свещениците, монасите, хоспиталиерите, тамплиерите, бароните, извести ги, че е предала властта на Ги и ги закле да му се подчиняват. Раймонд отказа и предпочете да се споразумее със Салахеддин. Въпросният Ги е крал Ги Лузинянски, напълно безличен красавец, лишен от каквито и да е политически или военни умения, винаги готов да възприеме мнението на последния си събеседник. Той е само кукла на конци в ръцете на „ястребите“, предвождани от „бринс Арнат“, Реналд Шатийонски.

След кипърското приключение и безчинствата си в Северна Сирия последният прекарва петнадесет години в затворите на Алеп, преди да бъде освободен през 1175 година от сина на Нуреддин. Пленничеството само е засилило недостатъците му. По-фанатичен, по-лаком и по-кръвожаден от когато и да било, Арнат ще предизвика сам много повече омраза между араби и франджи отколкото десетилетия войни и кръвопролития. След пускането си на свобода той не успява да си върне Антиохия, където властва зет му Боемунд III. Така че заживява в Ерусалимското кралство, където побързва да се ожени за една млада вдовица, донесла му в зестра земите, разположени източно от река Йордан — могъщите крепости Керак и Шаубак. Сдружил се с тамплиерите и мнозина новодошли рицари, той започва да упражнява все по-голямо влияние над ерусалимския кралски двор, ограничавано за известно време единствено от Раймонд. Политиката, която се опитва да наложи, е сходна с тази от времето на първото франкско нашествие: постоянна борба срещу арабите, безогледни грабежи и кланета, покоряване на нови територии. За него всеки опит за споразумение, всеки компромис е равен на предателство. Той не се чувства обвързан от никакво примирие, от никаква дума. Нима нещо значи дадената на неверници клетва? — обяснява той цинично.

През 1180 година между Дамаск и Ерусалим е подписан договор, който гарантира свободното движение на стоки и хора в областта. Няколко месеца по-късно керванът на богати арабски търговци, прекосяващ Сирийската пустиня по посока на Мека, е нападнат от Реналд, който оплячкосва стоката. Саладин се оплаква на Балдуин IV, но последният не се осмелява да накаже васала си. През есента на 1182 година се случва нещо още по-лошо. Арнат решава да разграби околностите на самата Мека. Той се качва на борда в Ейлат, по това време малко пристанище на арабски рибари, разположено в залива Акаба, и водената от неколцина пирати в Червено море експедиция се спуска покрай брега. Първо напада Янбо, пристанище в Медина, а след това Рабиг, недалече от Мека. По пътя хората на Реналд потопяват кораб с мюсюлмански поклонници на път за Джеда. Всички бяха изненадани, обяснява Ибн ал-Атир, защото хората по тези земи не бяха никога виждали франдж, бил той търговец или воин. Опиянени от успеха си, нападателите не бързат и тъпчат корабите си с плячка. А докато самият Реналд се връща в земите си, хората му прекарват дълги месеци, кръстосвайки из Червено море. Братът на Саладин, ал-Адел, който управлява Египет в негово отсъствие, въоръжава цяла флота и я хвърля в преследване на грабителите, които са разгромени. Неколцина от тях са отведени в Мека, за да бъдат публично обезглавени: наказани за назидание, завършва историкът от Мосул, на всички, опитали се да осквернят светите места. Разбира се, вестите за налудничавата експедиция бързо облитат мюсюлманския свят, а Арнат става символ на най-отвратителното у франкския враг.

В отговор Саладин напада няколкократно земите на Реналд. Но въпреки яростта си, султанът запазва великодушието си. Така например през ноември 1183 година, след като разполага катапулти около цитаделата Керак и започва да я обсипва с каменни блокове, бранителите му съобщават, че в същия момент вътре в крепостта има княжеска сватба. Въпреки че младоженка е заварената дъщеря на Реналд, Саладин поисква от обсадените да му посочат дома, където ще се настанят младите съпрузи, и заповядва на войниците си да щадят въпросната част от града.

Подобни жестове, уви, са безсмислени по отношение на Арнат. За момент неутрализиран от мъдрия Раймонд, той получава възможност отново, след възцаряването на крал Ги през септември 1186 година, да налага волята си. Няколко седмици по-късно, нехаейки за примирието, до чието изтичане остават още две години и половина, князът напада подобно на хищна птица голям керван от арабски поклонници и търговци, който спокойно се придвижва по пътя за Мека. Въоръжените мъже са избити, а всички останали са отведени в плен в Керак. Когато неколцина измежду тях се осмеляват да напомнят на Реналд за примирието, той им извиква предизвикателно: „Нека вашият Мохамед дойде да ви освободи!“ Няколко седмици по-късно думите му стигат до Саладин и той се заклева да убие Арнат със собствените си ръце.

Но на първо време султанът се опитва да печели време. Той провожда пратеници при Реналд, за да поиска съгласно споразуменията пленниците да бъдат освободени, а имуществото им върнато. Князът отказва да ги приеме и емисарите се отправят към Ерусалим, където ги посреща крал Ги. Той изразява изумлението си от постъпките на своя васал, но не се осмелява да влезе в конфликт с него. Посланиците настояват: нима заложниците на княз Арнат ще продължат да вехнат в душегубките на Керак въпреки сключените договори и дадените клетви? Некадърникът Ги си измива ръцете.

Примирието е нарушено. Въпреки решението си да го спазва докрай Саладин не се притеснява от подновяването на военните действия. Той изпраща пратеници при емирите на Египет, Сирия и Джезира, съобщава им, че франджите предателски са потъпкали дадената дума и призовава съюзници и васали да обединят всичките си сили, за да участват в джихада срещу завоевателя. Към Дамаск започват да прииждат конници и пешаци от всички краища на исляма. Градът заприличва на кораб сред морето от разлюлени платнища, палатки от камилска кожа, под които се крият войниците при слънце и дъжд, просторни владетелски шатри, богато обагрени и украсени с цитати от Корана или калиграфирани стихове.

Докато мобилизацията продължава франджите са разкъсвани от междуособици. Крал Ги счита, че е настъпил моментът да се отърве от съперника си Раймонд и го обвинява в благоразположеност към мюсюлманите. Ерусалимската армия се готви да нападне Тивериада, малък град в Гали-лея, принадлежащ на съпругата на графа на Триполи. Разтревожен, последният се среща със Саладин и му предлага съюз, който е сключен начаса. Султанът изпраща един отряд от войските си да подсили гарнизона на Тивериада. Ерусалимската армия отстъпва.

На 30 април 1187 година, докато последователни вълни от арабски, турски и кюрдски бойци продължават да прииждат към Дамаск, Саладин изпраща пратеник в Тивериада, за да поиска от Раймонд, съгласно сключения съюз, да позволи на съгледвачите му да разузнаят по посока на Галилейското езеро. Графът е затруднен, но не може да откаже. Единственото условие, което поставя, е мюсюлманските воини да напуснат земите му преди падането на нощта и да обещаят да не нападат нито поданиците му, нито собствеността им. За да избегне и най-малкия инцидент, той уведомява всички селища в околността за преминаването на мюсюлманските части и нарежда на жителите да не напускат домовете си.

На следващия ден, 1 май, петък, призори, седем хиляди конници, командвани от един от наместниците на Саладин, минават под стените на Тивериада. Същата вечер се връщат по обратния път след като са спазили буквално условията на графа, не са нападнали нито селата, нито замъците, не са грабили нито злато, нито добитък и въпреки това не са успели да избегнат инцидента. Всъщност Великите учители на тамплиерите и хоспиталиерите, оказали се и двамата съвсем случайно в една от близките крепости, научават още от вечерта от пратеник на Раймонд за пристигането на мюсюлманския отряд. Кръвта кипва във вените на монасите-воини. За тях не съществува никакъв договор със сарацините! Събират набързо няколкостотин рицари и пешаци и решават да нападнат мюсюлманските конници край село Са-фурия, северно от Назарет. За няколко минути франджите за разбити. Единствено Великият учител на тамплиерите успява да избяга:

Уплашени от поражението, разказва Ибн ал-Атир, франджите изпратиха при Раймонд патриарха, свещеници и монаси, както и много рицари, които горчиво го упрекнаха за съюза му със Салахеддин. Те му казаха: „Вероятно си приел исляма, иначе нямаше да можеш да понесеш станалото. Не би приел мюсюлмани да преминат през твоята територия, да избиват тамплиери и хоспиталиери и да се оттеглят с взетите от тях пленници, без ти да се опиташ да им се противопоставиш“. Собствените войници на графа, тези от Триполи и Тивериада, му отправиха същите упреци, а патриархът заплаши да го анатемоса и да разтрогне брака му. Подложен на целия този натиск, Раймонд се уплаши. Той помоли за прошка и се разкая. Те му простиха, помириха се с него и го накараха да предостави войските си на разположение на краля, както и да участва в борбата срещу мюсюлманите. И графът тръгна с тях. Тогава франджите събраха войските си, конници и пешаци, близо до Акра, и поеха с бавна крачка към село Сафурия.

В лагера на мюсюлманите разгромът на военните религиозни ордени, от които се страхуват и които са единодушно ненавиждани, донася вкуса на победата. Емири и войници нямат търпение да премерят сили с франджите. През юни Саладин събира всичките си войски в средата на пътя между Дамаск и Тивериада: две хиляди конници преминават пред него, без да се броят пешаците и опълченците. От седлото на коня си султанът изкрещява бойния лозунг, подет като ехо от хиляди зейнали гърла: „Победа над врага Божи“!

Саладин е направил спокоен анализ на обстановката пред собствения си генерален щаб: „Случаят, който ни се предоставя, може би никога няма да се повтори. По мое мнение мюсюлманската армия трябва да нападне всички неверници в боен ред. Трябва решително да започнем джихада преди войските ни да се разпръснат“. Онова, което султанът иска да избегне, е васали и съюзници да си тръгнат по домовете с настъпващия през есента край на сезона на битките, преди още да е извоювал решителната си победа. Но франджите са изключително предпазливи воини. Няма ли да се опитат да избегнат боя, когато видят строените мюсюлмански сили?

Саладин решава да им скрои клопка и моли Бога те да се хванат в нея. Той се отправя към Тивериада, превзема града за един ден, нарежда да бъдат запалени множество пожари и обсажда цитаделата, в която живее графинята, съпруга на Раймонд, и шепа бранители. Мюсюлманската армия е напълно в състояние да сломи съпротивата им, но султанът възпира хората си. Трябва бавно да усилват натиска, да се преструват, че се готвят за последна атака и да чакат реакция:

Когато франджите научиха, че Саладин е превзел и опожарил Тивериада, разказва Ибн ал-Атир, те се събраха на съвет. Някои предложиха да настъпят срещу мюсюлманите, за да ги разбият и не им позволят да превземат цитаделата. Но Раймонд се намеси: „Тивериада е моя, им каза той, и собствената ми жена е обсадена вътре. Но аз съм готов да приема цитаделата да бъде превзета и жена ми да бъде пленена, ако офанзивата на Саладин спре дотук. Защото, Господ ми е свидетел, виждал съм много мюсюлмански армии в миналото и никоя не е била по-многочислена, нито по-силна от тази, с която разполага днес Саладин. Нека избегнем да мерим сили с него. Винаги можем да си върнем Тивериада и да платим откуп, за да освободим нашите“. Но княз Арнат, господар на Керак, му каза: „Опитваш се да ни изплашиш като описваш силата на мюсюлманите, защото ги обичаш и предпочиташ приятелството им. Иначе нямаше да говориш такива думи. А щом твърдиш, че са много, аз ще ти кажа: огънят не се страхува от количеството дърва за горене“. Тогава графът отговори: „Аз съм с вас, ще направя както искате, ще се бия на ваша страна, но ще видите какво ще стане“.

Отново доводите на най-крайния побеждават при западните рицари.

Всичко е готово за битката. Армията на Саладин се е разположила в благодатна долина, покрита с плодни дървета. Зад нея се простира сладководното Тивериадско езеро, през което минава река Йордан, а по-далече, по посока на североизток, се откроява величественият силует на Голанските възвишения. Близо до мюсюлманския лагер се издига двувръх хълм, наречен Хитински рога по името на село Хитин, разположено на един от склоновете му.

На 3 юли наброяващата близо дванадесет хиляди бойци франкска армия потегля. Разстоянието, което трябва да измине от Сафурия до Тивериада, не е дълго, най-много четири часа път в нормално време. Но през лятото тази част от палестинската земя е напълно безводна. Няма нито извор, нито кладенец, а реките са пресъхнали. Когато тръгват сутринта от Сафурия, франджите са убедени, че още следобед ще могат да утолят жаждата си на брега на езерото. Саладин внимателно е подготвил клопката си. През целия ден конниците му не оставят на мира противника, нападат го отпред, отзад, отстрани, покриват го с облаци стрели. Западните рицари дават известни жертви, но което е по-важно, принудени са да забавят придвижването си.

Малко преди залез слънце франджите стигат до едно възвишение, от което могат да обхванат цялата картина. Точно под краката им е село Хитин с няколко землисти на цвят къщи, а в дъното на долината блестят водите на Тивериадското езеро. В непосредствена близост, всред зеленеещата се равнина, която се простира покрай брега, е армията на Саладин. За да се напият, трябва да помолят за разрешение султана!

Султанът се усмихва. Той знае, че франджите са изморени, че умират от жажда, че вече нямат нито сили, нито време да стигнат по светло до езерото и че са осъдени да останат до сутринта без капка вода. Ще могат ли наистина да се бият при тези условия? Саладин ще прекара нощта между молитви и заседания на генералния Си щаб. Нарежда на част от емирите да минат откъм тила на неприятеля, за да му препречат пътя за отстъпление, уверява се, че всеки е заел добра позиция и повтаря заповедите си.

На другия ден, 4 юли 1187 година, още при първите лъчи на заревото франджите, напълно обкръжени и замаяни от жажда, отчаяно се опитват да се спуснат по хълма и да стигнат до езерото. Пешаците, много по-изнурени от конниците след изтощителния поход предния ден, тичат слепешком, носейки като товар брадвите и боздуганите си и на вълни се разбиват върху здравата стена от саби и копия. Оцелелите отстъпват безредно по посока на хълмовете, където се смесват с рицарите, вече уверени в поражението. Нито една отбранителна линия не може да издържи. Въпреки това продължават да се бият храбро и отчаяно. Раймонд, начело на шепа хора от своите, се опитва да си пробие път през мюсюлманските редици. Наместниците на Саладин го разпознават и оставят да избяга. Той продължава да препуска към Триполи.

След заминаването на графа франджите на малко да капитулират, разказва Ибн ал-Атир. Мюсюлманите бяха подпалили сухата трева и вятърът отнасяше дима в очите на рицарите. Оказали се в плен на жаждата, пламъците, дима, лятната горещина и огъня на битката, франджите не издържаха повече. Но си казваха, че единственият начин да избегнат смъртта е като й се противопоставят. И те нападаха с такова ожесточение, че мюсюлманите бяха на път да отстъпят. Но при всяка атака понасяха жертви и броят им намаляваше. Мюсюлманите сложиха ръка на истинския кръст. За франджите това означаваше най-тежката от загубите, защото, твърдяха те, Месията, мир нему, бил разпнат на него.

Според исляма Христос е разпнат само привидно, защото бог обичал прекалено много сина на Мария, за да позволи той да бъде подложен на подобно отвратително мъчение.

Въпреки загубата последните оцелели измежду франджите, около сто и петдесет от най-добрите им рицари, продължават храбро да се бият и се укрепяват на един издигнат терен над село Хитин, за да опънат палатки и организират съпротивата си. Но мюсюлманите ги притискат от всички страни и само кралската шатра остава да стърчи. Останалото е разказано от самия син на Саладин, ал-Малик ал-Афдал, тогава седемнадесетгодишен:

Бях, разказва той, до баща ми в битката край Хитин, първата, в която взех участие. Когато кралят на франджите се появи на хълма, той нападна толкова яростно, че нашите войски отстъпиха до мястото, където беше застанал баща ми. Погледнах го. Беше тъжен, притеснен и нервно подръпваше брадата си. Потегли напред с вика: „Сатаната не трябва да победи!“ Мюсюлманите отново се втурнаха да превземат хълма. Когато видях франджите да отстъпват под натиска на войските ни, аз изкрещях от радост: „Бихме ги!“ Но франджите нападнаха още по-бясно и нашите отново се озоваха до баща ми. Той отново ги призова да нападнат и те принудиха врага да се изтегли към хълма. Аз отново изкрещях: „Бихме ги!“ Но баща ми се обърна към мен и ми рече: „Млъкни! Ще ги победим едва когато онази палатка там горе падне!“ Още не бе довършил думите си и ето че палатката на краля се свлече. Тогава султанът слезе от коня си, просна се на земята и благодари на Бога, като плачеше от радост.

Саладин се изправя сред виковете на радост, яхва отново коня си и тръгва към хълма. Довеждат му знатните пленници — крал Ги и княз Арнат. Писателят Имадеддин ал-Асфахани, съветник на султана, присъства на сцената:

Салахеддин, разказва той, покани краля да седне до него, а когато влезе и Арнат, той го настани до краля и припомни злодействата му: „Колко пъти се кле, а след това нарушаваше клетвите си, колко пъти подписва договори, които не спазваше!“ Арнат отговори чрез преводача: „Всички крале са постъпвали така. Не съм направил нищо повече.“ В същото време Ги изгаряше от жажда, климаше с глава сякаш беше пиян, а лицето му издаваше голяма уплаха. Салахеддин се обърна към него с успокоителни думи, нареди да донесат ледена вода и му я поднесе. Кралят пи, след това предложи остатъка на Арнат, който на свой ред утоли жаждата си. Тогава султанът рече на Ги: „Ти не ме попита дали да му дадеш да пие. Следователно не съм длъжен да го помилвам“.

Според арабската традиция пленник, комуто дадат да пие или да яде, трябва да бъде помилван. Задължение, което Саладин явно не е искал да изпълни по отношение на човек, когото се е заклел да убие със собствените си ръце. Имадеддин продължава:

След като каза тези думи султанът излезе, яхна коня си и се отдалечи, оставяйки задържаните в плен на ужаса. Той инспектира завръщането на войските, а после се върна в палатката си. Там накара да доведат Арнат, насочи се към него със сабята си и го удари между врата и плешката. Когато Арнат се строполи на земята, му отрязаха главата, а след това завлякоха тялото за краката пред краля, който се разтрепери. Като го видя така да се тресе, султанът му каза с успокоителен тон: „Този човек бе убит единствено заради злодейството и коварството си!“

Кралят и повечето от пленниците ще бъдат пощадени, но тамплиерите и хоспиталиерите ще споделят съдбата на Реналд Шатийонски.

Без да дочака края на този паметен ден, Саладин събира главните си емири и ги поздравява с победата, която — казва той — е възстановила дълго потъпкваната от нашествениците чест. Отсега нататък, счита той, франджите нямат вече армия и трябва да се възползваме незабавно, за да отвоюваме несправедливо завзетите земи. Още на следния ден, неделя, той напада цитаделата Тивериада, където съпругата на Раймонд знае, че вече не си струва да се съпротивлява. Тя се предава на Саладин, който, разбира се, оставя защитниците да се измъкнат необезпокоявани с цялото си имущество.

На следващия вторник победоносната армия се отправя към пристанищния град Акра, който капитулира без съпротива. През последните години градът е придобил значителна стопанска важност, защото през него минава цялата търговия със Запада. Султанът се опитва да накара многобройните италиански търговци да останат, като обещава да им осигури необходимата защита. Но те предпочитат да се настанят в близкото пристанище Тир. Макар и да съжалява за заминаването им, султанът не се противопоставя. Дори им позволява да отнесат със себе си всичките си богатства и им дава ескорт, който да ги защитава от бандити.

Като решава, че е безсмислено лично да стои начело на огромната армия, султанът натоварва емирите си да превземат различни укрепени селища в Палестина. Една след друга франкските крепости в Галилея и Самария се предават за няколко часа или за няколко дни. Такъв е именно случаят с Наблус, Хайфа и Назарет, чиито жители се отправят вкупом към Тир или Ерусалим. Единственият сериозен сблъсък става край Яфа, където дошлата от Египет армия под предводителството на ал-Адел, брат на Саладин, среща твърда съпротива. След като я сломява ал-Адел взима в робство цялото население. Ибн ал-Атир разказва, че самият той си купил на пазара в Алеп млада франкска пленница, пристигнала от Яфа:

Тя имаше дете на годинка. Един ден, както го носеше на ръце, то падна и си ожули лицето. Тя избухна в ридания. Опитах се да я успокоя с думите, че раната не е сериозна и че човек не трябва да плаче за толкова малко нещо. Тя ми отговори: „Не плача за това, а заради сполетялото ни нещастие. Имах шест братя и всички загинаха, не знам какво е станало с мъжа ми и сестрите ми“. От всички франджи по крайбрежието само тези от Яфа, уточнява арабският историк, бяха застигнати от подобна съдба.

Навсякъде другаде освобождението на земите преминава спокойно. След кратък престой в Акра Саладин се отправя на север. Преминава пред Тир, но решава да не губи време под внушителните крепостни стени и предприема триумфален поход по крайбрежието. На 29 юли, след седемдесет и седем годишна окупация, Сайда капитулира без какъвто и да е опит за съпротива. Няколко дни по-късно примерът й е последван от Бейрут и Джбайл. Мюсюлманските войски са вече съвсем близо до графство Триполи, но Саладин счита, че няма от какво да се страхува от тази страна, връща се на юг и спира отново пред Тир, чудейки се дали го обсади:

След известно колебание, ни казва Бахаеддин, султанът се отказа. Войските му бяха пръснати на много страни, хората му бяха уморени от прекалено дългия поход, а Тир беше твърде добре защитен, защото в този момент всички франджи от крайбрежието се бяха събрали там. Така че той предпочете да нападне Аскалон, който беше по-лесен за превземане.

Ще дойде ден, когато Саладин горчиво ще се кае за това си решение. Но за момента триумфалният поход продължава. На 4 септември капитулира Аскалон, последван от Газа, принадлежаща на тамплиерите. Саладин веднага изпраща неколцина емири от армията си по посока на Ерусалимската област, където те превземат множество селища, между които и Витлеем. Отсега нататък султанът има само едно желание: да увенчае победоносната си кампания, както и кариерата си, с освобождението на Свещения град.

Ще може ли и той подобно на халиф Омар да влезе в туй почитано място, без да руши и без да пролива кръв? На жителите на Ерусалим изпраща послание, в което ги приканва да започнат преговори за бъдещето на града. Делегация от градски първенци го посещава в Аскалон. Предложението на победителя е разумно: градът се предава без бой, жителите, които желаят да го напуснат, могат да сторят това като отнесат със себе си всичко, което притежават, местата на християнското вероизповедание се запазват, а онези, които в бъдеще пожелаят да дойдат на поклонение, няма да бъдат обезпокоявани. Но за голяма изненада на султана франджи-те отговарят по същия арогантен начин както по времето на най-голямото си могъщество. Да предадат Ерусалим, града, в който е умрял Христос? И дума да не става! Градът им принадлежи и те ще го защитават до последно.

Тогава, като се заклева да превземе Ерусалим с оръжие в ръка, Саладин заповядва на разпръснатите по четирите краища на Сирия свои войски да се съберат около Свещения град. Всички емири се стичат. Нима има мюсюлманин който да не желае да каже на своя Създател в деня на Страшния съд: Аз се бих за Ерусалим! Или още по-добре: Аз умрях като мъченик за Ерусалим! Саладин, комуто преди това астролог бил предрекъл, че ще загуби едното си око, ако влезе в Свещения град, отговорил: „За да го превзема, съм готов да дам и двете си очи!“

Вътре в обсадения град съпротивата се води от Балиан д’Ибелин, господар на Рамле, сеньор, който според Ибн ал-Атир, притежаваше у франджите почти същия ранг като краля. Той успява да напусне Хитин малко преди разгрома на своите, след което намира убежище в Тир. Тъй като съпругата му се намира в Ерусалим, през лятото той поисква от Саладин разрешение да отиде и я отведе със себе си, като обещава да не носи оръжие и да прекара само една нощ в Свещения град. Но когато пристига там, започват да го умоляват да остане, защото никой друг не притежава достатъчно авторитет, за да организира съпротивата. Балиан, човек на честта, не може да приеме да защитава Ерусалим и народа си, като измени на дадената на султана дума. И той се обръща към самия Саладин с въпроса как да постъпи. Великодушният султан го освобождава от дадената клетва. Щом дълга му налага да остане в Свещения град и да носи оръжие, нека го направи! И тъй като Балиан е прекалено зает със защитата на Ерусалим и не може да осигури закрила за жена си, султанът й дава ескорт, който да я отведе до Тир!

Саладин не отказва нищо на един човек на честта, бил той и най-ожесточеният му враг. Вярно е, че в този случай, рискът е минимален. Въпреки храбростта си Балиан не е сериозна заплаха за мюсюлманската армия. Колкото и здрави да са стените, колкото и привързано да е франкското население към престолния град, броят на бранителите се свежда до шепа рицари и до няколкостотин граждани без какъвто и да е военен опит. От друга страна, живеещите в Ерусалим източни християни — православни и яковити — са добре настроени към Саладин, особено църковният клир, постоянно унижаван от латинските прелати. Един от главните съветници на султана е православен свещеник на име Юсеф Батит. Именно нему са поверени контактите с франджите и източнохристиянските общности. Малко преди началото на обсадата православният клир обещава на Батит да отвори портите на града, ако западните рицари упорстват прекалено дълго.

Всъщност съпротивата на франджите е смела, но кратка и лишена от илюзии. Обсадата на Ерусалим започва на 20 септември. Шест дни по-късно Саладин, който е построил лагера си на Елеонската планина, нарежда на войските си да засилят натиска и да се готвят за последна атака. На 29 септември сапьори успяват да направят пробив в северната част на стената, съвсем близо до мястото, откъдето западните рицари проникват през 1099 година. Като вижда, че вече е безсмислено да продължава борбата, Балиан поисква да му бъде осигурен коридор и се явява пред султана.

Саладин е неумолим. Нима не е предложил на жителите най-добрите условия за капитулация доста преди битката? Вече не е време за преговори, защото се е заклел да превземе града с оръжие в ръка както това са сторили и франджите! Единственият начин да бъде освободен от клетвата си е Ерусалим сам да отвори портите си и да му се предаде напълно и безусловно:

Балиан настоя поне да му кажат, че животът на хората ще бъде пощаден, разказва Ибн ал-Атир, но Саладин не обеща нищо. Опита се да го умилостиви, но напразно. Тогава се обърна към него със следните думи: „О, султане, знай, че в града има такова множество, че само Господ може да го преброи. Хората се колебаят дали да продължат битката, защото се надяват, че ти ще пощадиш живота им, както си постъпвал толкова пъти, защото те обичат живота и ненавиждат смъртта. Но ако видим, че смъртта е неизбежна, тогава, Господ е свидетел, ще убием децата и жените си, ще изгорим, всичко, което притежаваме, няма да ви оставим нито един динар, нито един дирхам за плячкосване, нито един мъж и нито една жена за поробване. Сетне ще разрушим Свещената скала, джамията ал-Акса и много други места, ще избием петте хиляди мюсюлмански затворници, а след това ще изколим конете и всички животни. Накрая ще излезем и ще се бием срещу вас както човек се бие за живота си. Никой от нас няма да умре преди да е избил много от вашите.“

Без да се впечатли от заплахите, Саладин е разчувстван от патоса на събеседника си. За да не се покаже прекалено лесно разнежен, той се обръща към съветниците си и ги запитва дали, за да спаси свещените места на исляма, не може да бъде освободен от дадената клетва да превземе града с оръжие в ръка. Отговорът им е положителен, но като познават непоправимата щедрост на господаря си те настояват да получат от франджите, преди да ги пуснат на свобода, финансова компенсация, защото дългата военна кампания напълно е изпразнила държавната хазна. Неверниците, обясняват съветниците, са потенциални пленници. За да се откупят, всеки от тях трябва да заплати определена сума: десет динара за мъжете, пет за жените и един за децата. Балиан приема по принцип, но се застъпва за бедните, които не могат, казва той, да заплатят такава сума. Не може ле седем хиляди от тях да бъдат освободени срещу трийсет хиляди динара? Отново молбата е приета за ужас на ковчежниците. Доволен, Балиан заповядва на хората си да сложат оръжие.

В петък, 2 октомври 1187 година, 27 раджаб на година 583 от егира, в деня, когато мюсюлманите честват нощното пътуване на Пророка до Ерусалим, Саладин тържествено влиза в Свещения град. Емирите и войниците му са получили строги заповеди: нито един християнин, бил той франкски или източен, да не бъде безпокоен. Няма нито клане, нито плячкосване. Неколцина фанатици поискват църквата на Божи гроб да бъде разрушена като наказание за извършените от франджите безчинства, но Саладин ги поставя на мястото им. Точно обратното, той засилва стражата край култовите места и разгласява, че и самите франджи ще могат да идват на поклонение, когато пожелаят. Естествено издигнатият върху Скалната джамия франкски кръст е свален, а превърнатата в църква джамия ал-Акса отново става мюсюлманско обредно място след като напръскват стените й с розова вода.

Докато Саладин, обкръжен от цяло ято придружители, посещава едно светилище след друго, плачейки, молейки се и падайки ничком на земята, повечето франджи остават в града. Богатите търсят да продадат домовете, търговията или мебелите преди да бъдат заточени, а купувачите са главно православни християни или яковити, които няма да заминават никъде. Други имоти по-късно ще бъдат продадени на еврейски семейства, настанени от Саладин в Свещения град.

Балиан се опитва от своя страна да намери пари, за да откупи свободата на най-бедните. Сам по себе си откупът не е прекалено тежък. Подобна сума за князете обикновено достига няколко десетки хиляди динара, дори сто хиляди или повече. Но за най-бедните двайсетина динара на семейство е доходът им за цяла година, дори за две. Хиляди нещастници са се събрали пред портите на града, за да изпросят няколко монети. Ал-Адел, също така чувствителен като брат си, поисква от Саладин разрешение да освободи без откуп хиляда бедни пленника. Когато научават за това, франкският патриарх се застъпва за седемстотин други, а Балиан — за петстотин. Всички те са освободени. След това по своя собствена инициатива султанът обявява, че всички стари хора ще могат да заминат, без нищо да заплащат, както и че задържаните глави на семейства ще бъдат освободени. Що се отнася до франкските вдовици и сираци, той не само ги освобождава от откуп, но дори им дава дарове преди да ги пусне да вървят.

Ковчежниците на Саладин са отчаяни. Щом бедните са пускани безвъзмездно, то поне да се увеличи откупът на богатите! Гневът на достойните държавни служители достига своя връх, когато патриархът на Ерусалим излиза от града, придружен от няколко коли, натоварени със злато, килими и всевъзможни скъпоценности. Имадеддин ал-Асфахани е възмутен, както самият той споделя:

Аз казах на султана: „Този патриарх пренася богатства, които струват най-малко двеста хиляди динара. Разрешихме им да отнесат, това което имат, но не и съкровищата на църквите и манастирите. Не трябва да им ги оставяме!“ Но Салахеддин отговори: „Трябва да изпълним и буквата на договорите, които подписахме, така никой не ще може да обвини правоверните, че са нарушили споразуменията. Дори напротив, християните навсякъде ще споменават доброто, което сме им сторили“.

И така, патриархът заплаща десет динара подобно на всички други и дори получава ескорт, за да стигне необезпокояван до Тир.

Саладин завладява Ерусалим, не за да трупа злато и още по-малко, за да мъсти. Той търси, както сам обяснява, да изпълни дълга си по отношение на Бога и вярата си. Победата му е в това, че успява да освободи Свещения град от робството на завоевателите без кървава баня, без разрушения, без омраза. Щастието му е, че може да коленичи на места, където, ако не беше той, нито един мюсюлманин не би могъл да се моли. В петък, 9 октомври, седмица след победата, в джамията ал-Акса е организирана тържествена служба. За паметната цел много духовни лица си оспорват правото да произнесат проповедта. Най-накрая кадията на Дамаск, Мохиеддин Ибн ал-Заки, наследник на Абу Саад ал-Харауи, е посочен от султана да се изкачи облечен във везана черна роба на катедрата. Гласът му е ясен и силен, но леко треперене издава вълнението му: „Слава на Бога, който дари исляма с тази победа и който върна този град в лоното му след като един век бе вън от него! Чест на тази армия, която Той избра, за да довърши освобождението! И поздравления за теб, Салахеддин Юсеф, син на Аюб, който върна на тази нация потъпканото й достойнство!“