Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА XIНЕВЪЗМОЖНА СРЕЩА

Тачен като герой след освобождението на Ерусалим, Саладин въпреки всичко е и критикуван. Приятелски от близките си и все по-ожесточено от противниците:

Салахеддин, разказва Ибн ал-Атир, никога не показваше твърдост в решенията си. Когато обсадеше някой град и защитниците се съпротивляваха по-дълго, той се уморяваше и вдигаше обсадата. А един монарх не трябва никога да постъпва така, дори и да е галеник на съдбата. Често е за предпочитане да загубиш, но да останеш твърд, отколкото да успееш, а след това да прахосаш плодовете на успеха си. Нищо не разкрива по-добре тази истина от поведението на Салахеддин в Тир. Претърпяното от мюсюлманите поражение пред тази крепост е единствено негова грешка.

Макар и не постоянно враждебен, верният на династията на Зинки историк от Мосул е винаги сдържан спрямо Саладин. След Хитин и Ерусалим Ибн ал-Атир се присъединява към общото ликуване в арабския свят. Но това не му пречи да отбелязва без сянка от снизхождение грешките на героя. А когато става въпрос за Тир, упреците на историка са напълно справедливи:

Всеки път, когато превземеше някой франкски град или крепост като Акра, Аскалон или Ерусалим Салахеддин разрешаваше на рицарите и вражите войници да се изтеглят в Тир, така че градът стана на практика непревзимаем. Франджите от крайбрежието изпратиха послания на своите отвъд морето и те обещаха да им се притекат на помощ. Не трябва ли да се каже, че сам Салахеддин подготви в известен смисъл съпротивата на Тир срещу собствената си армия?

Разбира се, не можем да виним султана за великодушието, с което се отнася към победените. Отвращението, което изпитва от безсмисленото проливане на кръв, стриктното спазване на дадената дума, трогателното благородство на всеки негов жест имат от гледна точка на историята поне толкова стойност колкото и завоеванията му. Но е неоспорим факт, че той допуска сериозна политическа и военна грешка. Саладин знае, че със завладяването на Ерусалим предизвиква Запада и че той ще реагира. При тези условия да разреши на десетки хиляди франджи да се изтеглят в Тир, най-силната крепост по крайбрежието, означава да създаде идеален подстъп за ново нахлуване. Още повече, че рицарите успяват да намерят в отсъствието на крал Ги, който е все още в плен, един особено упорит предводител в лицето на човека, когото арабските летописци наричат „ал-Маркиш“ — маркиз Конрад Монфератски, току-що пристигнал от Запад.

Саладин съзнава опасността, но я подценява. Още през ноември 1187 година, няколко седмици след завземането на Свещения град, той обсажда Тир. Но без необходимата убеденост. Древният финикийски град може да бъде превзет само с помощта на египетската флота. Саладин го знае. Въпреки това се явява пред стените на града с всичко на всичко десет кораба, пет от които са набързо опожарени от обсадените по време на смело нападение. Другите побягват към Бейрут. Лишена от флота, мюсюлманската армия е в състояние да напада Тир само през тясната ивица земя, която свързва града със сушата. При такива условия обсадата може да се проточи с месеци. Още повече, че франджите, мобилизирани от ал-Маркиш, сякаш са решени да се бият до последния воин. Изтощени от безкрайната кампания, повечето емири съветват Саладин да се откаже. Със злато султанът би могъл да убеди някои от тях да останат с него. Но през зимата войниците струват скъпо, а държавната хазна е празна. Самият той е уморен. И Саладин разпуска половината от войските, вдига обсадата и се отправя на север, където доста крепости могат да бъдат превзети без много усилия.

За мюсюлманската армия започва нов триумфален поход: Латакия, Тартус, Баграс, Сафед, Каукаб… Дълъг е списъкът със завоевания. По-лесно е да се изброи какво остава на франджите на Изток: Тир, Триполи, Антиохия и пристанището й, както и три отдалечени крепости. Но най-проницателните в обкръжението на Саладин не се заблуждават. Каква полза от нови завоевания, ако не може да бъде предотвратено ново нашествие? Самият султан се държи предизвикателно спокойно. „Ако откъм морето пристигнат франджи, ще бъдат постигнати от същата съдба като събратята си!“ провиква се той, когато сицилианска флота се появява край Латакия. През юли 1188 година той не се поколебава да освободи Ги, като го кара тържествено да се закълне, че повече няма да воюва срещу мюсюлманите.

Този последен подарък ще му струва скъпо. През август 1189 година кралят на франджите, нарушавайки дадената дума, обсажда пристанищния град Акра. Силите, с които разполага, са скромни, но вече пристигат ежедневно кораби — вълни западни воини заливат една след друга брега:

След падането на Ерусалим, разказва Ибн ал-Атир, франджите се облякоха в черно и заминаха отвъд морето, за да потърсят помощ и подкрепа из всички страни, най-вече във Великия Рим. За да подтикнат хората към мъст, те носели изображение на месията, Мир Нему, целият окървавен под ударите на един арабин. Говорели: „Вижте! Този тук е Месията, а този там Мохамед, мюсюлмански пророк, който го удря до смърт!“ Развълнувани, франджите се събрали, включително и жените, а онези, които не можели да отидат, платили разходите на тези, които щели да се бият вместо тях. Един от вражите пленници ми разказа, че той бил единствен син и че майка му продала дома си, за да му купи снаряжение. Религиозните и психологически подбуди на франджите бяха такива, че те бяха готови да преодолеят каквито и да са трудности, за да постигнат целите си.

Още през първите дни на септември войските на Ги получават нови и нови подкрепления. Започва битката за Акра, една от най-дългите и изтощителни битки през всички франкски войни. Акра е издигната на носообразен полуостров: на юг е пристанището, на запад — морето, на север и изток — две здрави стени, сключващи прав ъгъл. Градът е двойно обсаден. Около стените, храбро бранени от мюсюлманския гарнизон, франджите образуват все по-плътен обръч, но са принудени да се съобразяват с армията на Саладин зад гърба си. На първо време той се опитва да стегне врага в клещи с надеждата да го разгроми. Но бързо си дава сметка, че няма да успее. Въпреки няколкото последователни победи на мюсюлманската армия, франджите веднага компенсират загубите си. От Тир или отвъд морето, всеки нов ден им носи нови бойци.

През октомври 1189 година, докато битката за Акра бушува, Саладин получава известие от Алеп, че „кралят на алманите“, император Фридрих Барбароса се приближава към Константинопол на път за Сирия с около двеста-двеста и шестдесет хиляди войници. Султанът е сериозно разтревожен от новината, казва ни верният му Бахаеддин, който по това време се намира край него. Като имаше предвид крайната сериозност на положението, той прецени, че е необходимо да призове всички мюсюлмани за джихад и да извести халифа за развитието на събитията. Така той ме изпрати да се срещна с господарите на Синджар, Джезира, Мосул, Ирбил и да ги накарам лично да дойдат с бойците си, за да участват в джихада. След това трябваше да замина за Багдад, за да подтикна повелителя на правоверните да реагира. Така и постъпих. За да накара халифа да се събуди от летаргията си, Саладин му изпраща писмо, че папата, който живее в Рим, е наредил на франкските народи да тръгнат срещу Ерусалим. В същото време Саладин изпраща послания до управниците на Северна Африка и мюсюлманска Испания, в които ги кани да се притекат на помощ на своите братя така както франджите от Запада се притекоха на помощ на франджите от Изтока. В целия арабски свят предизвиканото от възвръщането на Ерусалим въодушевление отстъпва място на страха. Говори се, че отмъщението на франджите ще бъде ужасно, че ще настане отново истинска кървава сеч, че Свещеният град ще бъде загубен, че Сирия и Египет ще паднат заедно в ръцете на завоевателите. Но ето че още веднъж случаят — или провидението — се намесва в полза на Саладин.

След като прекосява триумфално Мала Азия през пролетта на 1190 година германският император пристига пред Кония, столицата на наследниците на Килидж Арслан, чиито порти бързо преодолява и изпраща пратеници в Антиохия да съобщят за пристигането му. Арменците от Южен Анадол са стреснати. Клирът им изпраща пратеник при Саладин с молба да ги защити срещу новото франкско нашествие. Но намесата на султана няма да бъде необходима. На 10 юни, по време на адска жега, Фридрих Барбароса се къпе в една рекичка в подножието на планината Тавър, когато, вероятно станал жертва на сърдечна криза, се удавя на едно място, уточнява Ибн ал-Атир, където водата му стигала едва до кръста. Армията му се разпръсна и господ спести на мюсюлманите злините на германците, които са измежду франджите един особено многоброен и упорит вид.

Немската опасност е по чудо отстранена, но едва след като парализира Саладин в продължение на месеци и му попречва да започне решителната битка срещу обсадителите на Акра. Положението около палестинското пристанище си остава непроменено. Въпреки големите подкрепления, притекли се на помощ на султана срещу евентуална контраофанзива, франджите вече не могат да бъдат изгонени оттам. Малко по малко между обсадители и обсадени се установява определен начин на живот. Между две атаки рицари и емири се канят на трапезата и спокойно разговарят, като понякога дори се отдават заедно на игри, както разказва за това Бахаеддин:

Един ден войниците от двата лагера, уморени от боя, решиха да организират борба между децата. Две момчета излязоха от града, за да премерят сили с двама невръстни неверника. В огъня на борбата едно от мюсюлманчетата скочи върху съперника си, събори го и го хвана за гушата. Като видяха, че може да го убие, франджите се приближиха към него и му казаха: „Спри! Той наистина стана твой пленник и ние ще го откупим“. Той взе два динара и го пусна.

Въпреки панаирджийската атмосфера, положението на воюващите не е никак за завиждане. Мъртвите и ранените са много, бушуват епидемии, а снабдяването през зимата не е никак лесно. Саладин е преди всичко притеснен за положението на гарнизона в Акра. Колкото повече кораби пристигат от Запад, толкова по се затяга блокадата по море. На два пъти египетска флота, наброяваща няколко десетки морски съда, успява да си пробие път до пристанището, но загубите са сериозни и много скоро се налага султанът да започне да прибягва до хитрости, за да снабдява с храни обсадените. През юли 1190 година той приготвя в Бейрут огромен кораб, натоварен с жито, сирене, лук и овце:

Група мюсюлмани се настаниха на кораба, разказва Бахаеддин. Те се облякоха като франджи, обръснаха брадите си, закачиха кръстове по мачтите и сложиха свине на видно място на палубата. Приближиха се към града, спокойно минавайки между вражеските кораби. Спряха ги с думите: „Виждаме, че се отправяте към Акра!“ Преструвайки се на учудени, те попитаха: „Нима още не сте превзели града?“ Франджите, които мислеха, че наистина си имат работа със сънародници, отговориха: „Не, още не сме го превзели“. „Добре, казаха нашите, тогава ще акостираме край лагера, но зад нас има още един кораб. Трябва веднага да го предупредите, за да не отиде към града“. Всъщност бейрутчани просто бяха забелязали на идване, че франкски кораб плава зад тях. Вражите моряци се отправиха веднага към него, а нашите надуха всички платна по посока на Акра, където бяха приети с викове на радост, защото в града цареше глад.

Подобни хитрини все пак не могат да се повтарят твърде често. Ако армията на Саладин не успее да разкъса обръча, Акра ще капитулира. Но колкото по изтичат месеците, толкова по-слаба изглежда вероятността за победа на мюсюлманите, за нов Хитин. Вместо да пресъхне, потокът от западни войни непрекъснато набъбва. През април 1191 година самият френски крал Филип Август дебаркира с войските си близо до Акра, последван през юни от Ричард Лъвското сърце:

Този английски крал, Малик ал-Инкитар, ни разказва Бахаеддин, бе мъж смел, енергичен и храбър в боя. Макар и по-долу по ранг от краля на Франция, той бе по-богат и с по-голяма войнска слава. По пътя си той се спря в Кипър, като го превзе, а когато се появи пред Акра придружен от двадесет и пет галери, претъпкани с бойци и оръжие, франджите нададоха викове на радост и запалиха големи огньове, за да отбележат пристигането му. Що се отнася до мюсюлманите, събитието изпълни сърцата им със страх и ужас.

Тридесет и три годишен, рижият великан, който носи короната на Англия, е първообраз на войнствения и суетен рицар, у когото благородството на идеалите прикрива зле стъписваща грубост и пълна безскрупулност. И докато няма западен воин, останал безчувствен към неговия чар и безспорна харизматичност, самият Ричард е привлечен от Саладин. Още не пристигнал и търси да се срещне с него. Изпраща пратеник при ал-Адел и го моли да му уреди среща с брат си. Султанът отговаря без минута колебание: „Царете се срещат само след сключване на споразумение, защото не е подходящо да воюваш с хора, които познаваш и с които си ял заедно“. Но разрешава на брат си да се срещне с Ричард при условие, че всеки от тях бъде заобиколен от войниците си. Контактите продължават без големи резултати. Всъщност, обяснява ни Бахаеддин, изпращайки ни пратеници, главното намерение на франджите бе да научат нашите силни и слаби страни. Ние, като ги приемахме, имахме точно същата цел. Макар и искрено да желае да се запознае с човека, превзел Ерусалим, сигурно е, че Ричард не е дошъл на Изток, за да води преговори.

Докато траят срещите английският крал се готви дейно за последен щурм срещу Акра. Изцяло откъснат от света, градът е в плен на глада. Само отделни отлични плувци могат все още да достигнат до него с риск за живота си. Бахаеддин разказва историята на един от тези самоотвержени бойци:

Става въпрос, уточнява той, за един от най-любопитните и поучителни епизоди в тази продължителна битка. Един мюсюлмански плувец на име Иса имаше навика да се гмурва нощем под вражеските кораби и да се появява от другата страна, където го чакаха обсадените. Той пренасяше обикновено привързани за колана си пари и съобщения, предназначени за гарнизона. Една нощ, след като се бе гмурнал с три кесии с по хиляда динара и много писма, той бе открит и убит. Ние веднага разбрахме, че се е случило нещастие, защото Иса ни съобщаваше редовно, че е пристигнал, като пускаше гълъб от града в наша посока. През онази нощ до нас не достигна никакъв знак. Няколко дни по-късно жители на Акра, които се намирали на брега, видели един труп, изхвърлен от вълните. Като се приближили, те разпознали Иса плувеца, който все още носел на колана си златото и восъка, с който били запечатани писмата. Виждал ли е някой някога човек, изпълнил мисията си след смъртта си така точно, сякаш е жив?

Героизмът на отделни арабски воини не е достатъчен. Положението на гарнизона в Акра става критично. В началото на лятото на 1191 година молбите на обсадените се превръщат във викове на отчаяние: „На края на силите си сме и нямаме вече друг избор, освен капитулация. Още утре, ако не направите нищо за нас, ще поискаме животът ни да бъде запазен и ще предадем града“. Саладин се поддава на отчаянието. Загубил всяка надежда за обсадения град, той плаче с горещи сълзи. Близките се страхуват за здравето му, а лекарите му предписват успокоителни сиропи. Той нарежда на глашатаите да оповестят из целия лагер, че ще бъде предприета масирана атака за освобождението на Акра. Но емирите го изоставят. „Защо, възразяват те, безполезно да излагаме на опасност цялата мюсюлманска армия?“ Франджите са вече толкова много и така добре окопани, че всяка офанзива би била самоубийствена.

На 11 юли 1191 година, след двегодишна обсада, знамена с кръстове се появяват внезапно по стените на Акра:

Франджите нададоха мощен радостен рев, докато в нашия лагер всички бяха зашеметени. Войниците плачеха и се каеха. А султанът приличаше на майка, току-що изгубила рожбата си. Отидох да го видя, като правех всичко възможно да го утеша. Казах му, че отсега насетне трябва да мисли за бъдещето на Ерусалим и крайбрежните градове, както и да се погрижи за съдбата на пленените мюсюлмани в Акра.

Като преодолява болката си, Саладин изпраща пратеник при Ричард, за да обсъдят условията за освобождаване на пленниците. Но англичанинът бърза. Твърдо решен да се възползва от успеха си, за да предприеме широкомащабна офанзива, той няма време да се занимава с пленници, както и султанът четири години по-рано, когато франкските градове падат един след друг в ръцете му. Единствената разлика е, че като не желае да губи време с пленниците, Саладин ги пуска на свобода. Докато Ричард предпочита да ги избие. Две хиляди и седемстотин войници от гарнизона на Акра са изведени пред стените на града заедно с близо триста от техните жени и деца. Навързани с въжета, така че да образуват обща човешка маса, те са предадени на франкските войници, които изливат цялата си жестокост върху тях със саби, копия и дори камъни, докато и последното стенание не заглъхва.

Решил въпроса по този експедитивен начин, Ричард напуска Акра начело на войските си. Отправя се на юг по крайбрежието, неотлъчно следван от флотата си. В същото време Саладин поема успоредно на него, но далече от брега. Безброй са сблъсъците между двете армии, но нито един не се оказва решаващ. Султанът знае, че вече не би могъл да попречи на нашествениците да възстановят контрола си над палестинския бряг, нито пък да разгроми армията им. Амбицията му се свежда до това да ги задържи, да им препречи на всяка цена пътя към Ерусалим, чиято загуба би била ужасна за исляма. Съзнава, че преживява най-тежкия миг в своята кариера. Дълбоко наранен, той все пак се опитва да запази духа на войските и своите близки. Пред последните признава, че е преживял тежък обрат, но — обяснява им — той и народът му са тук, за да останат, докато франкските крале участват в поход, който рано или късно ще свърши. Не напусна ли кралят на Франция Палестина през август, след като прекара сто дни на Изток? Не повтаря ли често кралят на Англия, че няма търпение да се прибере в далечното си кралство?

Впрочем Ричард предприема множество дипломатически ходове. През септември 1191 година, след известни успехи на армията си главно в приморската равнина Арсуф, северно от Яфа, той настоява пред ал-Адел за постигането на бързо споразумение:

И наши и ваши са мъртви, му пише той в едно послание, страната е разорена и ние всички не постигнахме целта си. Не смяташ ли, че това е достатъчно? От наша гледна точка има само три причини за раздор: Ерусалим, истинският кръст и територията. Като говорим за Ерусалим, това е място на нашата вяра и ние никога няма да се откажем от него, дори и да трябва да се бием до последно. Що се отнася до територията, бихме искали да ни бъде върнато онова, което се намира на запад от река Йордан. Относно кръста, за вас той е само парче дърво, докато за нас цената му е неизмерима. Нека султанът ни го даде и да сложим край на изтощителната борба.

Ал-Адел веднага докладва на брат си, който се допитва до главните си съветници, преди да продиктува отговора:

Свещеният град е толкова наш, колкото и ваш. Той дори е по-важен за нас, защото към него бе предприел чудодейното си нощно пътуване нашият пророк и именно там ще се събере нашата общност в деня на Страшния съд. Така че изключено е да го изоставим. Мюсюлманите никога не биха се съгласили с това. Що се отнася до територията, тя винаги е била наша, а вашето завоевание е само временно. Вие се настанихте там поради слабостта на мюсюлманите, които я населяваха по това време, но докато има война ние няма да ви позволим да се ползвате от вашите владения. Що се отнася до кръста, той представлява голям коз в нашите ръце и ние няма да се лишим от него докато не получим в замяна важна отстъпка в полза на исляма.

Твърдостта на двете послания не бива да ни заблуждава. Макар и всеки да излага максималните си искания, ясно е, че пътят за компромис остава отворен. Така например три дни след тази размяна, Ричард изпраща на брата на Саладин доста странно предложение: Ал-Адел ме извика, разказва Бахаеддин, за да ме запознае с резултатите от последните си контакти. Според предвижданото споразумение ал-Адел трябваше да се ожени за сестрата на английския крал. Тя била женена за господаря на Сицилия, който починал. И англичанинът бе довел сестра си със себе си на Изток и я предлагаше за жена на ал-Адел. Съпрузите ще живеят в Ерусалим. Кралят ще даде земите, които контролира, от Акра до Аскалон, на сестра си и тя ще стане кралица на крайбрежието, на „сахел“-а. Султанът ще отстъпи владенията си по крайбрежието на брат си, който ще стане крал на „сахел“-а. Кръстът ще им бъде поверен, а пленниците и от двата лагера ще бъдат освободени. След като така бъде сключен мир английският крал ще отпътува към отвъдморската си родина.

Очевидно ал-Адел е изкушен. Той заръчва на Бахаеддин да положи всички усилия, за да убеди Саладин. Летописецът обещава да направи необходимото:

Аз се представих пред султана и му повторих онова, което бях чул. Той веднага ми отговори, че не вижда нищо неудобно, но че според него кралят на Англия никога няма да приеме подобно разрешение и че вероятно се касае само за шега или хитрост. На три пъти го помолих да потвърди съгласието си и той го направи. Върнах се при ал-Адел, за да го известя за съгласието на султана. Той побърза да изпрати пратеник във вражеския лагер, който да предаде отговора. Но проклетият англичанин нареди да му кажат, че сестра му изпаднала в бясна ярост, когато я запознал с предложението; тя се кълняла, че никога няма да се отдаде на мюсюлманин!

Както Саладин предполага, Ричард се опитва да хитрува. Той очаква султанът да отхвърли плана му изцяло, нещо, което никак не би се харесало на ал-Адел. Но давайки своето съгласие, Саладин всъщност принуждава франкския монарх да разкрие двойната си игра. И наистина от няколко месеца Ричард се опитва да установи привилегировани отношения с ал-Адел, когото нарича „братко мой“ и чиито амбиции ласкае, за да го използва срещу Саладин. Твърде умела тактика. От своя страна султанът използва същите методи. Успоредно с водените с Ричард разговори той започва преговори с господаря на Тир, ал-маркиш Конрад. Последният поддържа изключително обтегнати отношения с английския монарх, защото го подозира в намерение да го лиши от владенията му. Той дори предлага на Саладин съюз срещу „морските франджи“. Без да приема буквално предложението, султанът го използва, за да засили дипломатическия си натиск върху Ричард, който до такава степен се отчайва от политиката на маркиза, че няколко месеца по-късно нарежда да го убият.

След като замисълът му пропада, кралят на Англия поисква от ал-Адел да му уреди среща със Саладин. Но отговорът на султана е същият както няколко месеца по-рано:

Царете се срещат само след сключен договор. Във всеки случай, прибавя той, аз не разбирам езика ти и ти не разбираш моя, така че имаме нужда от преводач, на когото и двамата да имаме доверие. Нека този човек бъде пратеник между нас. Когато постигнем споразумение, ще се съберем и приятелството ще се възцари между нас.

Преговорите ще се протакат още цяла година. Укрепил се в Ерусалим, Саладин оставя времето да тече. Предложенията му за мир са прости: всеки запазва онова, което притежава; ако франджите искат, нека идват без оръжие на поклонение в Свещения град, но той ще остане в ръцете на мюсюлманите. Ричард, който гори от нетърпение да се върне у дома си, се опитва да ускори решението като на два пъти потегля към Ерусалим, но не го напада. За да освободи излишъка си от енергия, той строи в продължение на месеци страшна крепост в Аскалон и мечтае да я превърне в изходна база за бъдещ поход срещу Египет. Когато съоръжението е завършено, Саладин поисква то да бъде разрушено камък по камък преди сключването на мира.

През август 1192 година Ричард не издържа вече. Тежко болен, изоставен от мнозина рицари, които го укоряват, че не се е опитал да си възвърне Ерусалим, обвинен в убийството на Конрад, притискан от приятелите си незабавно да се върне в Англия, той не може повече да отлага заминаването. Почти умолява Саладин да му остави Аскалон. Но отговорът е отрицателен. Тогава изпраща ново послание, в което повтаря молбата си като уточнява, че ако приемлив мир не бъде сключен в близките шест дни, ще бъде принуден да изкара зимата тук. Прикритият ултиматум кара Саладин да се усмихне. Той приканва пратеника да седне и се обръща към него с думите: „Ще кажеш на краля, че що се отнася до Аскалон, аз няма да отстъпя. Колкото до намерението му да прекара зимата в тази страна, мисля, че това е неизбежно, защото земята, която е завзел, ще му бъде отнета веднага щом си замине и той знае това. Дори е вероятно тя да му бъде отнета още докато е тук. Нима наистина възнамерява да прекара зимата тук, на два месеца път от семейството и родината си и то сега, когато е в разцвета на силите си и когато може да се възползва от удоволствията на живота? Колкото до мен, аз мога тук да прекарам зимата, след това лятото, след това нова зима и ново лято, защото това е моята страна, аз съм сред децата и близките си, които се грижат за мен, имам армия за лятото и друга за зимата. Аз съм стар човек, комуто вече са ненужни удоволствията на живота. Така че ще остана да чакам докато Бог отреди победата на един от нас“.

Очевидно впечатлен от тези думи, Ричард съобщава през следващите няколко дни, че е готов да се откаже от Аскалон. В началото на септември 1192 година е сключен петгодишен мир. Франджите си запазват бреговата зона от Тир до Яфа и признават властта на Саладин над останалата част от страната, включително и над Ерусалим. Западните воини, получили от султана коридор, се втурват към Свещения град, за да се помолят на гроба на Христос. Саладин вежливо приема най-знатните измежду тях, като ги кани дори да споделят трапезата му и им заявява твърдото си намерение да запази свободата на вероизповедание. Но Ричард отказва да посети града. Той не желае да влезе като гостенин там, където е дал обет да влезе като завоевател. Месец след сключването на мира той напуска земята на Изтока, без да е видял нито Божи Гроб, нито Саладин.

В края на краищата султанът излиза победител от мъчителния сблъсък със Запада. Разбира се, франджите са си възвърнали контрола над няколко града, като са постигнали по този начин отсрочка за близо сто години напред. Но повече никога те няма да имат сила да налагат волята си на арабския свят. От тях вече не ще зависят истински държави, а само образувания на книга.

Въпреки успеха Саладин се чувства уязвен и до известна степен унижен. Това вече не е харизматичният герой от Хитин. Властта му над емирите е отслабнала, отрицателите му стават все по-язвителни. Физически се чувства зле. Здравето му, разбира се, никога не е било отлично и от години той редовно се съветва с придворни лекари, било то в Дамаск или Кайро. В египетската столица е назначил на служба при себе си един виден „табиб“, полуевреин, полуарабин, дошъл от Испания, на име Муса Ибн Маймун, повече известен като Маймонид. Към това следва да прибавим и факта, че през годините на най-яростната борба срещу франджите той често става жертва на пристъпи на малария, които го приковават към леглото в продължение на дълги дни. Но през 1192 година лекарите са разтревожени не толкова от еволюцията на определена болест, колкото от едно общо отпадане, подобно на преждевременно остаряване, което установяват всички, доближили се до султана. Саладин е едва на петдесет и пет години, но самият той се чувства сякаш е стигнал предела на дните си.

Последните дни от живота си Саладин прекарва тихо в любимия си град Дамаск, заобиколен от близките си. Бахаеддин е неотлъчно край него и с любов описва всеки жест на господаря. В четвъртък, 18 февруари 1193 година, той отива при него в градината на двореца в цитаделата:

Султанът беше седнал на сянка, заобиколен от най-малките си деца. Попита кой чака да влезе. „Франкски пратеници, му отговориха, както и група емири и първенци“. Той накара да доведат франджите. Когато те застанаха пред него, султанът държеше на коленете си един от най-малките си синове, емир Абу Бакр, когото много обичаше. Като видя франджите с техните голобради лица, прически и странни дрехи, детето се изплаши и заплака. Султанът се извини пред франджите и сложи край на срещата, без да е изслушал онова, което имаха да му съобщят. След това ми рече: „Ял ли си нещо днес?“ По този начин канеше на трапезата. И прибави: „Донесете ни нещо за ядене!“ Сервираха ни ориз с кисело мляко и други също така леки ястия и той яде. Това ме успокои, защото мислех, че напълно е загубил апетит. От известно време се чувстваше натежал и не можеше нищо да сложи в устата. Движеше се мъчително и се извиняваше за това пред хората.

През онзи четвъртък Саладин дори се чувства достатъчно добре и потегля на кон да посрещне керван с поклонници, връщащи се от Мека. Но два дни по-късно не успява да стане от леглото. Малко по малко изпада в състояние на летаргия. Моментите, в които е в съзнание, стават все по-редки. И тъй като новината за болестта му се разпространява из града, дамаскчани започват да се страхуват, че столицата скоро ще потъне в анархия:

Платовете бяха махнати от суковете поради страха от грабежи. И всяка вечер, когато напусках възглави-ето на султана и се прибирах у дома, хората се скупчваха по пътя ми и се опитваха да отгатнат по изражението ми дали неизбежното вече се случило.

На 2 март вечерта стаята на болния се изпълва с жени от двореца, които едва сдържат сълзите си. Състоянието на Саладин е толкова критично, че най-големият му син ал-Афдал помолва Бахаеддин, както и един друг от близките сътрудници на султана, кадията ал-Фадил, да прекарат нощта в цитаделата. „Би било непредпазливо, отговаря кадията, защото хората от града, ако не ни видят да излизаме, ще си помислят за най-лошото и могат да започнат грабежи“. За да бди над болния е повикан един шейх, който живее вътре в цитаделата:

Той четеше стихове от Корана, говореше за Бог и за отвъдното, а султанът лежеше в несвяст. Когато се върнах на сутринта, той вече бе мъртъв. Бог да се смили над него! Разказаха ми, че когато шейхът прочел стиха: „Няма друг бог освен Аллах и на него се осланям“, султанът се усмихнал, лицето му светнало и издъхнал.

Щом се разчува новината за смъртта му, множество дамаскчани се отправят към цитаделата, но стражите не им разрешават да влязат. Само великите емири и главните улеми имат право да поднесат съболезнованията си на ал-Афдал, най-големия син на починалия султан, седнал в една от залите на двореца. Поетите и ораторите са приканени да запазят тишина. Най-малките деца на Саладин излизат на улицата и се смесват, хълцайки, с тълпата:

Тези неудържими сцени, разказва Бахаеддин, продължиха и след обедната молитва. Сетне измиха тялото и го покриха със саван. Наложи се всички предмети, използвани за целта, да бъдат взети назаем, защото султанът не притежаваше нищо лично. Въпреки че бях поканен на церемонията по умиването, извършено от богослова ал-Даулахи, нямах смелостта да присъствам. След обедната молитва изнесоха тялото навън в ковчег, обвит с платно. Щом забеляза траурния кортеж, тълпата нададе жални викове. След това хората заидваха на групи да оплачат тленните му останки. Накрая султанът бе отнесен към дворцовите градини, там, където бе лекуван по време на болестта си, и бе погребан в Западния павилион. Положиха го в земята в часа на следобедната молитва. Нека Бог спаси душата му и освети гроба му!

ГЛАВА XIIСПРАВЕДЛИВИЯ И СЪВЪРШЕНИЯ

Подобно на всички велики мюсюлмански владетели от неговата епоха пряк наследник на Саладин се оказва гражданската война. Веднага след смъртта му империята е раздробена. Един от синовете му взема Египет, друг — Дамаск, трети — Алеп. За щастие повечето от седемнадесетте му синове, както и единствената му дъщеря, са прекалено малки, за да се бият и това ограничава до известна степен разпокъсването. Но султанът оставя и двама братя, както и множество племенници, всеки от които иска своя дял от наследството или ако е възможно, цялото наследство. Ще изминат близо девет години на борби, съюзи, предателства и убийства преди аюбидската империя да се подчини отново на един единствен водач: ал-Адел, „Справедливия“, умелия посредник, който за малко да стане зет на Ричард Лъвското сърце.

Саладин не се доверява изцяло на по-малкия си брат, прекалено речовит и твърде голям одумник, крайно амбициозен и безкрайно благосклонен към западните рицари. Затова му и дава владение без голяма стойност: отнетите от Реналд Шатийонски замъци на източния бряг на река Йордан. От тази неплодородна и почти безлюдна земя, си казва султанът, той никога няма да успее да предяви претенции за ръководене на империята. Което означава, че не го познава. През юли 1196 година ал-Адел отнема Дамаск от ал-Афдал. Двадесет и шест годишният син на Саладин се е показал напълно неспособен да управлява. Оставил действителната власт на своя везир Дияеддин Ибн ал-Атир, брат на историка, той се е отдал на алкохола и удоволствията на харема. Чичо му се отървава от него чрез заговор и го заточва в близката крепост Салхад, където ал-Афдал, разяждан от угризения, дава обет да изостави разпуснатия живот и да се отдаде на молитва и съзерцание. През ноември 1198 година друг син на Саладин, ал-Азиз, господар на Египет, загива при падане от кон по време на лов за вълци в близост до Пирамидите. Ал-Афдал не устоява на изкушението да напусне убежището си, за да поеме наследството, но чичо му с лекота го лишава от новото владение и го връща към отшелническия му живот. През 1202 година ал-Адел, на петдесет и седем години, е безспорен господар на аюбидската империя.

Макар и да няма нито харизматичността, нито гения на прочутия си брат, той е по-добър администратор. Под негово ръководство арабският свят преживява време на мир, благоденствие и търпимост. Като счита, че свещената война е загубила своя смисъл след освобождението на Ерусалим и отслабването на франджите, новият султан възприема по отношение на последните политика на съжителство и търговски обмен. Той дори покровителства настаняването в Египет на няколкостотин италиански търговци. На арабо-франкския фронт ще се възцари безпрецендентно затишие в продължение на дълги години.

На първо време, докато Аюбидите са погълнати от вътрешни раздори, франджите се опитват да въведат известен ред в тежко орязаната си територия. Преди да напусне Изтока, Ричард поверява Ерусалимското кралство, чийто престолен град вече е Акра, на един от племенниците си, „ал-конд Херри“, граф Хенрих Шампански. Що се отнася до Ги Лузинянски, изгубил доброто си име след поражението при Хитин, той е заточен с почести и става крал на Кипър, където династията му ще царува в продължение на четири века. За да компенсира слабостта на държавата си, Хенрих Шампански търси споразумение с асасините. Лично посещава една от крепостите им, ал-Кахф, за да се срещне с Великия учител. Синан, „Стареца от планината“, е починал малко преди това, но наследникът му упражнява върху сектата същата абсолютна власт. За да го докаже на франкския гост, той заповядва на двама от сподвижниците си да се хвърлят от крепостните стени и те се подчиняват без миг колебание. Великият учител желае да продължи убийствената демонстрация, но Хенрих го умолява да спре. Сключен е съюзнически договор. В чест на своя гост асасините го питат няма ли някое убийство, което да им повери. Хенрих им благодари, като обещава да прибегне до услугите им, ако се наложи. По ирония на съдбата, малко след като е присъствал си на горната сцена, племенникът на Ричард загива на 10 септември 1197 година при случайно падане от прозорец на двореца си в Акра.

През седмиците, последвали смъртта му, стават единствените сериозни сблъсъци за целия период. Фанатизирани германски поклонници превземат Сайда и Бейрут, но веднага след това са избити по пътя за Ерусалим. Същевременно ал-Адел си връща Яфа. На 1 юли 1198 година е подписано ново примирие за пет години и осем месеца. Примирие, което братът на Саладин използва, за да укрепи властта си. Предвидлив държавник, той знае, че за да избегне ново нашествие вече не е достатъчно да се споразумее с франджите по крайбрежието, а трябва да се обърне направо към Запада. Няма ли да е добре да се възползва от добрите си отношения с италианските търговци и да ги убеди да спрат да заливат Египет и Сирия с безконтролни потоци воини?

През 1202 година той заръчва на сина си ал-Камел, „Съвършения“, вицекрал на Египет, да започне преговори с Венецианската република, главната морска сила в Средиземно море. Тъй като и двете държави говорят на езика на прагматизма и търговските интереси, те бързо постигат споразумение. Ал-Камел гарантира на венецианците достъп до пристанищата в делтата на Нил — Александрия и Дамиета — и им предлага защита и помощ в случай на нужда. В замяна на това републиката на дожовете обещава да не подкрепя нито една западна експедиция срещу Египет. Италианците, които току-що са подписали — срещу обещание за голямо възнаграждение — договор с група западни князе за превозването на тридесет и пет хиляди франкски войници към Египет, предпочитат да запазят споразумението в тайна. Умели посредници, венецианците са решени да не нарушат нито едно от поетите задължения.

Когато готовите за отплаване рицари пристигат в града на адриатическия бряг, те са топло посрещнати от дожа Дандоло. Той беше, разказва Ибн ал-Атир, твърде стар и сляп, а когато яздеше на кон, имаше нужда от слуга, който да води добичето. Въпреки възрастта и недъга си, Дандоло обявява намерението си сам да участва в похода под знамето на кръста. Въпреки това, в момента на отплаването, той поисква от рицарите уговорената сума. А когато те помолват плащането да бъде отсрочено, той приема само при условие, че походът ще започне с превземането на пристанищния град Зара, който от няколко години съперничи на венецианците в Адриатическо море. Рицарите се съгласяват едва след доста колебание, защото Зара е християнски град, принадлежащ на унгарския крал, верен слуга на Рим. Но нямат избор: дожът настоява за тази малка услуга или за незабавно плащане на уговорената сума. Така през ноември 1202 година Зара е нападната и разграбена.

Но венецианците се целят по-далече. Те се опитват да убедят водачите на експедицията да се отбият в Константинопол, за да качат на императорския престол един млад княз, благосклонен към Запада. И макар крайната цел на венецианския дож да е очевидно на републиката да се даде пълна власт в Средиземно море, аргументите, с които си служи, са умели. Като използва недоверието на рицарите спрямо гръцките „разколници“ и ги примамва с приказки за баснословните богатства на Византия, обяснявайки на вождовете им, че ако контролират града на румите ще могат по-ефикасно да нападат мюсюлманите, той успява да ги убеди. През юни 1203 година венецианската флота пристига пред Константинопол:

Румският император избяга без бой, разказва Ибн ал-Атир, и франджите поставиха на престола своя млад претендент. Но той беше владетел само по име, защото всички решения взимаха франджите. Те наложиха на хората свръхтежки налози и когато те не можаха да платят, им взеха златото и скъпоценностите, дори онова, което бе по кръстовете и образите на Месията, мир Нему! Тогава румите се разбунтуваха, убиха младия монарх, изгониха франджите от града и залостиха портите. Тъй като не разполагаха с големи сили, проводиха пратеник при Сюлейман, син на Килидж Арслан, господар на Кония, да им се притече на помощ. Но той не можа.

Наистина румите не са в състояния да се отбраняват. Не само армията им се състои от множество франкски наемници, но и градът гъмжи от безброй венециански агенти. През април 1204 година, само след седмица съпротива, Константинопол е превзет и изоставен в продължение на три дни на грабежи и кланета. Икони, статуи, книги, безчет произведения на изкуството, свиделстващи за гръцката и византийска цивилизация, са откраднати или унищожени, хиляди жители са изклани:

Всички руми бяха убити или ограбени, разказва историкът от Мосул. Неколцина велможи опитаха да се скрият в голямата църква, наречена София, преследвани от франджите. Група свещеници и монаси излязоха тогава, носейки кръстове и евангелия, за да измолят от нападателите пощада за живота си, но франджите не обърнаха никакво внимание на молитвите им. Те избиха всички и разграбиха църквата.

Разказват също, че една лека жена, дошла с франкската експедиция, седнала на патриаршеския престол и запяла скверни песни. В същото време пияни войници насилвали гръцки монахини из близките манастири. Плячкосването на Константинопол, едно от най-позорните деяния в историята, е последвано, както отбелязва Ибн ал-Атир, от възкачването на престола на източнолатинския император Балдуин Фландърски, чиято власт румите не ще признаят никога. Оцелелите от императорския двор ще се установят в Никея, която ще стане временна столица на гръцката империя до възраждането на Византия, петдесет и седем години по-късно.

Налудничавият поход срещу Константинопол не само не укрепва франкските колонии в Сирия, но и им нанася сериозен удар. За търсещите богатство на Изток рицари гръцката земя предлага отсега нататък по-добри възможности. Чакат ги владения и трупане на богатства, докато тясната крайбрежна ивица около Акра, Триполи или Антиохия с нищо не привлича авантюристите. На първо време отклоняването на експедицията лишава франджите в Сирия от подкрепленията, които биха им позволили да подновят бойните действия срещу Ерусалим, и през 1204 година ги принуждава да поискат от султана подновяване на примирието. Ал-Адел приема за още шест години. Въпреки че е на върха на могъществото си, братът на Саладин няма никакво намерение да се хвърля в борба за освобождение на териториите. Присъствието на франджите по крайбрежието никак не го притеснява.

В мнозинството си франджите в Сирия искат мирът да продължи, но отвъд морето, по-точно в Рим, мислят единствено как да започнат нова война. През 1210 година по силата на сключен брак кралството в Акра се пада на Жан дьо Бриен, шестдесетгодишен рицар наскоро пристигнал от Запад. Примирил се с мисълта, че през юли 1212 година примирието трябва да бъде продължено за нови пет години, той непрекъснато изпраща пратеници при папата, за да го накара да ускори подготвяната могъща експедиция, така че през лятото на 1217 година да започне офанзива. В действителност първите кораби с въоръжени поклонници пристигат в Акра с известно закъснение през септември. Скоро са последвани от стотици други. През април 1218 година започва ново франкско нашествие. Неговата цел е Египет.

Ал-Адел е изненадан и най-вече огорчен от подобна агресия. Нима не е сторил всичко от идването си на власт и дори по-рано, по време на преговорите си с Ричард, за да сложи край на военното положение? Нима в продължение на години не е търпял подигравките на религиозни люде, обвиняващи го, че се е отказал от каузата на джихада заради приятелството си с русокосите мъже? Месеци наред седемдесет и три годишният болен владетел отказва да повярва на достигащите до него сведения. Че шайка подивели германци опустошават села в Галилея е нещо, с което е свикнал и което не го безпокои. Но че след четвървековен мир Запада започва масирано нашествие, му се струва невъзможно.

Въпреки това сведенията са все по-точни. Десетки хиляди франкски бойци са се събрали пред град Дамиета, контролиращ достъпа до главния ръкав на Нил. По заповед на баща си ал-Камел тръгва срещу тях начело на войските си. Изплашен от числеността им, той не ги напада. Предпазливо разполага лагера си южно от пристанището, така че да може да подкрепи гарнизона, без да е принуден да влиза в открит бой. Градът е един от най-добре защитените в Египет. Крепостните му стени са заобиколени на изток и юг от тясна ивица блатиста земя, а на север и запад реката Нил осигурява постоянна връзка с вътрешността на страната. Дамиета може да бъде ефикасно обкръжена, само ако врагът си осигури контрол над реката. За да предотврати подобна опасност, градът разполага с находчиво средство — огромна желязна верига, закрепена в единия край на градските стени, а в другия на издигнатата на малък остров в близост до отсрещния бряг цитадела, пресича достъпа до Нил. Като установяват, че нито един кораб не може да премине, ако веригата е спусната, франджите ожесточено нападат цитаделата. В продължение на три месеца напъните им са отблъсквани, до момента, когато им хрумва да закотвят два големи съда и да изградят върху тях плаваща кула, висока колкото цитаделата. Превземат я с щурм на 25 август 1218 година. Веригата е разкъсана.

Когато няколко дни по-късно пощенски гълъб донася в Дамаск новината за поражението, ал-Адел остава дълбоко съкрушен. Ясно е, че падането на цитаделата ще доведе до падане и на Дамиета и че няма препятствие, което да възпре нашествениците по пътя им към Кайро. Задава се дълга война, а той няма нито сили, нито желание да я води. Няколко часа по-късно е покосен от сърдечен удар.

За мюсюлманите истинската катастрофа не е падането на речната цитадела, а смъртта на стария султан. Във военен план ал-Камел успява да задържи врага, да му нанесе сериозни загуби и да му попречи да обхване в плътен обръч Дамиета. Но от друга страна, в политически план, започва неизбежната борба за наследството, въпреки старанието на султана да предпази синовете си от фаталността. Още приживе той поделя владенията си: Египет на ал-Камел, Дамаск и Ерусалим на ал-Моаззам, Джезира на ал-Ашраф и по-незначителните земи на най-малките. Но кой би могъл да задоволи всички амбиции? Въпреки относителната хармония, която цари между братята, известни конфликти не могат да бъдат избягнати. В Кайро редица емири използват отсъствието на ал-Камел, за да се опитат да качат на престола един от по-малките му братя. Превратът е на път да успее, когато информираният за това господар на Египет забравя Дамиета и франджите, вдига лагера си и се връща в престолния град, за да въведе ред и накаже заговорниците. Нашествениците веднага завземат изоставените от него позиции. Дамиета е обкръжена.

Въпреки подкрепата на брат си ал-Моаззам, долетял с армията си от Дамаск, ал-Камел вече не е в състояние да спаси града, още по-малко да прекрати нашествието. Ето защо предложенията му за мир са прекалено щедри. След като поисква от ал-Моаззам да разруши укрепленията на Ерусалим, той изпраща послание на франджите, в което ги уверява, че е готов да им предаде Свещения град, ако напуснат Египет. Но чувствайки се силни, франджите отказват да преговарят. През октомври 1219 година ал-Камел прави уточнения в предложението си: ще даде не само Ерусалим, но и цяла Палестина западно от река Йордан и като връх на всичко — истинския кръст. Този път нашествениците си правят труда да разгледат предложенията му. Жан дьо Бриен е благосклонен, както и всички франджи в Сирия. Но окончателното решение ще бъде взето от някой си Пелагий, испански кардинал, привърженик на безпощадната свещена война, поставен от папата начело на експедицията. Никога, заявява той, няма да приема да преговарям със сарацините. И за да подчертае отказа си, той нарежда незабавно да започне атаката срещу Дамиета. Гарнизонът, оредял от битките, глада и скорошната епидемия, не оказва никаква съпротива.

Пелагий решава да завземе целия Египет. И ако не тръгва веднага срещу Кайро, то е защото съобщават, че всеки момент начело на голяма експедиция ще пристигне Фридрих Хохенщауфен, крал на Германия и Сицилия, най-могъщият западен монарх. Ал-Камел, до когото също стига новината, се готви за война. Пратениците му обхождат страните на исляма, за да призовават братя, роднини и съюзници на помощ. В същото време западно от делтата, недалече от Александрия, той въоръжава флота, която през лятото на 1220 година изненадва корабите на западните рицари край Кипър и им нанася съкрушителен разгром. След като е лишил врага от превъзходство по море, ал-Камел бърза отново да поднови предложението си за мир, като прибавя и обещанието да подпише тридесетгодишно примирие. Напразно. Пелагий съзира в прекалената щедрост доказателство, че господарят на Кайро е в безизходица. Нали току-що е станало известно, че Фридрих II е бил коронясан за император в Рим и че се е заклел незабавно да тръгне за Египет? Би трябвало да пристигне най-късно до пролетта на 1221 година начело на стотици кораби и десетки хиляди воини. Докато го чака, франкската армия не трябва нито да воюва, нито да сключва мир.

В действителност Фридрих ще пристигне чак след осем години! Пелагий запазва търпение до началото на лятото. През юли 1221 година франкската армия напуска Дамиета и поема решително по пътя за Кайро. В египетската столица се налага войниците на ал-Камел да използват сила, за да не позволят на гражданите да се разбягат. Но султанът е спокоен, защото двама от братята му са се притекли на помощ: Ал-Ашраф, който се присъединява с войските си от Джезира, за да попречи на нашествениците да стигнат до Кайро, и ал-Моаззам, който се отправя начело на сирийската армия на север, вклинявайки се храбро между врага и Дамиета. Самият ал-Камел наблюдава внимателно, с едва скрита радост, покачването на Нил. Водите на реката започват да прииждат, без западните рицари да забележат това. В средата на август земята става толкова кална и хлъзгава, че се налага рицарите да спрат и да изтеглят армията си.

Изтеглянето току-що е започнало, когато отряд египетски войници решава да разруши дигите. Датата е 26 август 1221 година. За няколко часа, след като мюсюлманските войски са завардили всички излази, франкската армия затъва в калното море. Два дни по-късно отчаяният Пелагий, безсилен да спаси войската си от унищожение, изпраща пратеник при ал-Камел да моли за мир. Аюбидският султан диктува условията си: франджите трябва да напуснат Дамиета като подпишат осемгодишно примирие; в замяна на това армията им може необезпокоявана да отплава. Естествено, вече и дума не става да им бъде даден Ерусалим.

В радостта си от голямата и неочаквана победа доста араби се питат доколко искрен е бил ал-Камел в предложението си да предаде Свещения град на франджите. Не е ли било просто примамка с цел да се печели време? Въпросът ще се изясни съвсем скоро.

По време на мъчителната криза около Дамиета господарят на Египет често си задава въпроси относно прочутия Фридрих, „ал-енборор“, чието пристигане очакват франджите. Наистина ли е толкова могъщ както разправят? Наистина ли е готов да води свещена война срещу мюсюлманите? Като разпитва съветниците си и пътници, пристигнали от Сицилия, острова, чийто крал е Фридрих, ал-Камел остава все по-изненадан. Когато през 1225 година научава, че императорът се е оженил за Йоланда, дъщерята на Жан дьо Бриен, ставайки по този начин крал на Ерусалим, той решава да изпрати при него посланичество начело с един ловък дипломат, емир Фахреддин Ибн аш-Шейх. Още с пристигането си в Палермо емирът е възхитен: да, всичко, което се говори за Фридрих, е вярно! Той говори и пише съвършено на арабски, не крие възхищението си от мюсюлманската цивилизация, отнася се презрително към варварския Запад и най-вече към папата на Великия Рим. Най-близките му сътрудници са араби, както и войниците от охраната му, които в часовете за молитва коленичат по посока на Мека. Прекарал младостта си изцяло в Сицилия, по това време огнище на арабските науки, този любознателен дух не изпитва почти никаква близост с тъпите и фанатични франджи. В кралството му ехти свободно гласът на мюезина.

Много скоро Фахреддин става приятел и довереник на Фридрих. Чрез него връзките между германския император и султана на Кайро се затягат. Двамата монарси разменят писма, в които се говори за логиката на Аристотел, безсмъртието на душата, произхода на Вселената. Научил за страстта на своя другар по писма към наблюдението на животни, Ал-Камел му подарява мечки, маймуни, едногьрби камили, както и слон, които императорът поверява на грижите на арабски пазачи в личната си зоологическа градина. Султанът е доволен, че е открил на Запад образован държавник, способен да проумее, подобно на него, безсмислието на безкрайните религиозни войни. Ето защо не се колебае да изрази пред Фридрих желанието си той да дойде на Изток в близко бъдеще, като прибавя че ще бъде щастлив да го види владетел на Ерусалим.

Бихме разбрали по-добре този пристъп на щедрост, ако знаем, че в момента, когато предложението е отправено, Свещеният град принадлежи не на ал-Камел, а на брат му ал-Моаззам, с когото току-що се е скарал. Ал-Камел смята, че завладяването на Палестина от съюзника му Фридрих би създало буферна държава, способна да го защитава срещу действия от страна на ал-Моаззам. В по-далечно бъдеще укрепналото Ерусалимско кралство би могло да се намеси резултатно между Египет и войнстващите народи от Азия, опасността от които се засилва. Един ревностен мюсюлманин никога не би разглеждал така хладнокръвно отстъпването на Свещения град, но ал-Камел е твърде различен от чичо си Саладин. За него въпросът за Ерусалим е преди всичко политически и военен. Верският аспект може да бъде взет под внимание само дотолкова, доколкото влияе на общественото мнение. Чувствайки се еднакво далечен както на християнството, така и на исляма, Фридрих разсъждава по същия начин. Ако желае да завладее Свещения град, то в никакъв случай не е, за да се поклони на Гроба господен, а защото подобен успех би усилил позициите му в борбата срещу папата, който току-що го е отлъчил от Църквата заради забавянето на похода на Изток.

Когато през септември 1128 година императорът дебаркира в Акра, той е убеден, че с помощта на ал-Камел ще успее да влезе като победител в Ерусалим като така накара враговете си да замлъкнат. Но господарят на Кайро е напълно объркан от последните събития, разтърсили изцяло разположението на силите в областта. Ал-Моаззам е починал внезапно през ноември 1127 година, оставяйки Дамаск на младия си и неопитен син ан-Насер. За ал-Камел, който вече мисли как лично да завземе Дамаск и Палестина, вече и дума не може да става за създаването на буферна държава между Египет и Сирия. С други думи пристигането на Фридрих и желанието му съвсем по приятелски да получи Ерусалим и околностите му съвсем не го радват. Човек на честта, той не може да се отрече от обещанията си, но се опитва да протака, като обяснява на императора, че положението внезапно се е променило.

Фридрих е пристигнал само с три хиляди войници, защото е смятал, че завладяването на Ерусалим ще бъде формално. Ето защо не се осмелява да отправя заплахи, а се опитва да разнежи ал-Камел: Аз съм твой приятел, му пише той. Ти ме накара да предприема това пътуване. Сега папата и всички крале на Запад знаят за мисията ми. Ако се върна с празни ръце, ще падна в очите им. Имай милост, дай ми Ерусалим, за да мога да остана с вдигната глава! Ал-Камел е разчувстван и изпраща при Фридрих приятеля си Фахреддин, натоварен с дарове и един двусмислен отговор: Аз също, обяснява той, трябва да държа сметка за общественото мнение. Ако ти предам Ерусалим, това би могло да доведе не само до осъждане на действията ми от страна на халифа, но и до религиозен бунт, който би отнесъл трона ми. И единият, и другият се опитват да запазят приличие. Фридрих стига дотам, че моли Фахреддин да намери достоен изход от ситуацията. И Фахреддин му хвърля — с предварителното съгласие на султана — спасителен пояс: Народът никога няма да се съгласи да отстъпим без бой Ерусалим, превзет с толкова много жертви от Саладин. Но ако споразумението за Свещения град би осуетило една кървава война… Императорът е разбрал. Усмихва се, благодари на приятеля си за съвета и заповядва на нищожната си войска да се готви за бой. В края на ноември 1128 година, докато Фридрих тържествено се отправя към пристанищния град Яфа, ал-Камел поръчва да разтръбят из цялата страна всички да се готвят за продължителна и тежка война срещу могъщия западен владетел.

Няколко седмици по-късно без никакъв бой текстът на споразумението е готов: Фридрих получава Ерусалим, свързан посредством коридор с крайбрежието, както и Витлеем, Назарет, околностите на Сайда и силната крепост Тибнин, източно от Тир. Мюсюлманите запазват присъствие в Свещения град в района на Харам аш-Шариф, където се намират основните им светилища. Договорът е подписан на 18 февруари 1229 година от Фридрих и от посланик Фахреддин от името на султана. Месец по-късно императорът влиза в Ерусалим, чието мюсюлманско население е изведено от ал-Камел, с изключение на няколко свещеници, грижещи за светите места на исляма. Посреща го кадията на Наблус, Шамседдин, който му предава ключовете на града и изпълнява в известен смисъл ролята на водач. Кадията разказва сам за посещението:

Когато императорът, крал на франджите, дойде в Ерусалим, аз останах с него, както ме беше помолил ал-Камел. Влязохме в Харам аш-Шариф, където той обиколи малките джамии. Сетне отидохме в джамията ал-Акса, на чиято архитектура той се възхити, както и на тази на Скалната джамия. Той бе очарован от красотата на катедрата и изкачи стъпалата й догоре. Когато слезе, ме хвана за ръка и ме отведе отново в ал-Акса. Там попадна на един свещеник, който искаше да влезе в джамията с евангелие в ръка. Разгневен, императорът започна да го хока: „Какво те води на туй място? Господ ми е свидетел, ако някой от вас се осмели отново да стъпи тук без разрешение, ще му избода очите!“ Свещеникът се отдалечи треперейки. Същата нощ помолих мюезина да не вика за молитва, за да не смущава императора. Но когато на другия ден отидох да го видя, той ме попита: „Кади, защо мюезините не викаха за молитва както обикновено?“ Отговорих: „Аз им попречих да го сторят от уважение към Твое Величество“. „Не трябваше да го правиш, каза императорът, защото ако прекарах нощта в Ерусалим, то бе главно, за да чуя вика на мюезина през нощта“.

По време на посещението си в Скалната джамия Фридрих прочита следния надпис: Салахеддин очисти Свещения град от мушрикините. Думата, която означава „асоциационисти“, дори „многобожници“, се отнася за хора, които асоциират други богове към култа на единния Бог. С нея се назовават, в частност, християните, привърженици на Светата Троица. Преструвайки се, че не знае, императорът с усмивка пита притеснените си домакини кои са тези мушрикини. Няколко минути по-късно, видял решетка на входа за Скалната джамия, той пита за какво служи тя. Отговарят му: „За да не позволява на птиците да влизат на туй място“. Пред смаяните си придружители Фридрих коментира казаното като очевидно алюзията се отнася за франджите: „Виж ти! А Господ позволи на свинете да влезнат!“ Дамаският летописец Сибт Ибн ал-Джауази, който през 1229 година е четиридесет и три годишен блестящ оратор, вижда в тези размисли доказателство, че Фридрих не е нито християнин, нито мюсюлманин, а най-вероятно безверник. Той прибавя, като се опира на свидетелствата на хора, срещали се с него в Ерусалим, че императорът е рижав, плешив и късоглед; ако беше роб, нямаше да струва повече от двеста дирхама.

Враждебността на Сибт към императора отразява чувствата на по-голямата част от арабите. При други обстоятелства те вероятно биха оценили приятелското му отношение към исляма и неговата цивилизация. Но обществеността е възмутена от условията на подписания от ал-Камел договор. Щом новината за ново предаване на Свещения град на франджите се разчу, разказва летописецът, истинска буря разтърси всички страни на исляма. С оглед на сериозността на станалото бяха организирани публични траурни прояви. В Багдад, Мосул, Алеп хората се събират в джамиите, за да изобличат предателството на ал-Камел. Но най-силна е реакцията в Дамаск. Цар ан-Насер ме помоли да събера народа в голямата джамия на Дамаск, свидетелства Сибт, за да разкажа какво е станало в Ерусалим. Веднага се съгласих, защото задълженията ми към вярата ми налагаха да го сторя.

В присъствието на развълнувана тълпа летописецът-проповедник се качва на катедрата с глава обвита в черен копринен тюрбан: „Покъртителната новина, която научихме, разби сърцата ни. Поклонниците ни вече няма да могат да ходят в Ерусалим, стихове от Корана вече няма да бъдат четени в училищата на града. Колко голям е днес срамът на мюсюлманските управници!“ Ан-Насер присъства лично. Това е началото на открита война между него и чичо му ал-Камел. Още повече, че в момента, когато последният предава Ерусалим на Фридрих, египетската армия плътно обсажда Дамаск. За населението на сирийската столица, здраво сплотено около младия си владетел, борбата срещу измяната на господаря на Кайро се превръща в призив за мобилизация. Но красноречието на Сибт не е достатъчно, за да спаси Дамаск. Разполагащ със смазващо числено превъзходство, ал-Камел излиза победител от този сблъсък. Градът капитулира и единството на аюбидската империя е възстановено в негова полза.

През юни 1229 година се налага ан-Насер да напусне столицата си. Огорчен, но не и отчаян, той се установява на изток от река Йордан, в крепостта Керак, където през годините на примирието името му става символ на твърдостта пред врага. Много дамаскчани остават привързани към неговата личност, много борци за вярата, разочаровани от крайно помирителната политика на останалите Аюбиди, съхраняват надеждата си благодарение на младия и буен княз, зовящ равните нему на джихад срещу нашественика. Кой друг освен мене, пише той, полага всичките си усилия за защита на исляма? Кой друг воюва при всеки възможен случай за Божията кауза? През ноември 1239 година, сто дни след изтичането на примирието, ан-Насер изненадващо напада и превзема Ерусалим. Целият арабски свят ликува. Поетите сравняват победителя с прачичо му Саладин и му благодарят, че е измил позора, нанесен от предателството на ал-Камел.

Онези, които го славословят, забравят все пак да споменат, че ан-Насер междувременно се е помирил с господаря на Кайро малко преди смъртта му, надявайки се, че той ще му върне управлението на Дамаск. По същия начин поетите избягват да споменават, че аюбидският княз не прави нищо, за да задържи превзетия Ерусалим. Като счита, че градът е незащитим, той нарежда да бъдат разрушени Кулата на Давид и наскоро издигнатите от франджите укрепления. След което се оттегля с войските си в Керак. Религиозното усърдие не изключва политическия или военен реализъм, бихме могли да кажем. Но бъдещето поведение на този стигащ до крайности владетел е не по-малко интересно. По време на неизбежната война за наследството, разразила се след смъртта на ал-Камел, ан-Насер не се колебае да предложи на франджите съюз срещу братовчедите си. За да примами западните рицари, той официално признава през 1243 година правото им над Ерусалим, като дори предлага да изтегли мюсюлманските свещеници от Харам аш-Шариф. Никога Ал-Камел не е стигал толкова далече в компромисите си!