Кръв по снега

Тринадесета глава

— Трябва да хванем метрото — обясних. — Вижте, жената си мисли, че при мен е на сигурно място. И това е вярно — стига нещата да не опрат до моята кожа. Предупредил съм я, не се ли прибера до половин час, значи става нещо лошо и трябва да се омита. С кола до апартамента ми ще се влачим поне четирийсет и пет минути в тази предколедна лудница.

— Обади й се и й кажи, че малко си се забавил — впи поглед в мен Брюнхилсен.

— Нямам телефон.

— Като нямаш телефон, как така пицата беше готова, когато дойде, Юхансен?

Погледнах огромната червена кутия. Брюнхилсен не беше вчерашен.

— Поръчах я от улична кабина.

Той поглади с пръсти мустака си, сякаш се опитваше да го разтегли. Огледа улицата в двете посоки. Навярно преценяваше трафика и какво го чака, ако изпуснат жената на Хофман.

— „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се младокът, ухили се широко и посочи кутията. — В целия град няма по-вкусна.

— Я трай — скастри го Брюнхилсен, явно приключил с разчесването на мустака и взел решение. — Качваме се на метрото. От оная кабина ще се обадим на Пине да ни вземе оттам.

Тръгнахме към станцията под Националния театър. Дотам имахме около пет минути. Брюнхилсен придърпа ръкава на палтото си и прикри пистолета.

— Ти ще си платиш билета. Няма да ти го купувам аз — просъска пред гишето.

— Билетът, с който дойдох, още важи — излъгах.

— А, вярно бе — ухили се той.

Ако случайно минеше контрола, щяха да ме заведат в някое безопасно полицейско управление.

Във вагона цареше ужасна тъпканица — точно на това се бях надявал. Изморени хора се прибираха от работа, младежи жвакаха дъвки, мъже и жени, навлечени заради студа, мъкнеха найлонови торби, от които се подаваха коледни подаръци. Налагаше се да се возим прави. Застанахме в средата на вагона и се хванахме с една ръка за гладката стоманена тръба. Вратите се затвориха, парата от хората се наслои по прозорците. Мотрисата потегли.

— „Ховсетер“, а? Не съм предполагал, че живееш в западните квартали.

— Значи не бива да се предоверяваш на умозаключенията си, Брюнхилсен.

— Като например на умозаключението, че е можело да купиш пица от „Ховсетер“, вместо да се разкарваш чак до центъра?

— Говорим за „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се благоговейно новакът и пак погледна червената кутия, която заемаше място за един човек в претъпкания вагон. — По-вкусна няма да намериш в цял…

— Млък. Значи, обичаш студена пица, а, Юхансен?

— Ще я претоплим.

— Вие? Ти и жената на Хофман ли? — Брюнхилсен се изсмя поривисто. Все едно брадва разцепи въздуха. — Прав си, Юхансен. Човек не бива да се предоверява на умозаключенията си.

„Точно така — отвърнах наум. — Защото, ако си въобразяваш, че човек като мен вярва в обещанията за помилване на тип от рода на Хофман, си в голяма грешка. В грешка си и ако си въобразяваш, че човек като мен няма да прибегне до отчаяни средства само и само за да промени руслото, в което е поела тази история.“ Веждите на Брюнхилсен почти се срастваха над носа.

Не можех да прочета какво се разиграва зад тях, но най-вероятно възнамеряваше да убие в гарсониерата и мен, и Корина. После да постави пищова в ръката ми, все едно съм я застрелял и съм се самоубил. Истинска класика в жанра — обожател, полудял от любов. Инсценировката беше за предпочитане, вместо да изхвърлят труповете ни в някое езеро из околностите на Осло, защото, ако Корина изчезнеше безследно, разследващите веднага щяха да погнат съпруга й, а заниманията на Хофман не предполагаха да стават обект на проверки. Поне аз така бих разсъждавал на мястото на Брюнхилсен. Но с него бяхме много различни. Той мъкнеше със себе си неопитен помощник, носеше пистолет, напъхан в ръкава на палтото си, с другата си ръка се беше хванал хлабаво за тръбата и се бе разкрачил така, че при някоя по-рязка маневра щеше да изгуби равновесие. Така е, когато се возиш за пръв път по тази линия. Започнах да отброявам наобратно. Знаех къде се намира всяко скрепление между релсите, познавах всяко движение на влака по този маршрут, бях го наизустил, както се наизустява сценарий.

— Дръж! — тикнах кутията в гърдите на младока, който я хвана инстинктивно.

— Ей! — Брюнхилсен надвика металическото стържене и вдигна ръката с пистолета в мига, когато наближихме смяната на коловоза.

Вагонът се люшна рязко напред и Брюнхилсен размаха ръката с пистолета, за да запази равновесие. Хванах с две ръце металната тръба и се изтеглих нагоре. Прицелих се във веждите — на мястото, където се събираха. Някъде ми е попадало, че човешката глава тежи около четири килограма и половина и при скорост седемдесет километра в час ще се удари със сила, която някой с повече афинитет към математиката би могъл да изчисли. След като се отдръпнах назад, от счупения му нос пръскаше ситен душ от кървави капки. Той подбели очи, изпод клепачите се виждаше само външната част на ирисите. Държеше ръцете си разперени и вцепенени като пингвин.

Стана ми ясно, че Брюнхилсен вече заминава, но за да пресека евентуалния му опит да се завърне в реалността, сграбчих ръцете му, все едно се канех да танцувам с него. И повторих движението, дало задоволителен резултат още първия път. Дръпнах го рязко към мен, наведох глава и я забих в носа му. Чух как нещо поддаде. Пуснах го и издърпах пистолета от ръкава му. Брюнхилсен се изсипа върху пода като чувал с картофи, а паникьосаните пътници около нас се заотдръпваха ужасени.

Обърнах се и насочих пистолета срещу новобранеца.

— Площад „Валкирия“ — съобщи по уредбата носов, отработено незаинтересован глас.

— Тук слизам — съобщих, наведох се, като продължавах да го държа на мушка, и извадих моя пистолет от предния горен джоб на Брюнхилсен.

Очите на младока станаха кръгли над кутията с пица, а устата — широко отворена — представляваше примамлива мишена — малко перверзно, а? Кой знае, след няколко години вероятно същото това момче ще ме преследва, вече натрупало солиден опит и със солидно оръжие? А може би дори след месеци. Тези младоци влизат бързо в час и за три-четири месеца стават завършени бандити.

Преди станцията влакът намали. Заотстъпвах към вратите. Изведнъж вече никой не ме блъскаше. Хората се бяха прилепили към стените и ме гледаха изплашени. Едно бебе бръщолевеше нещо на майка си. Иначе не се чуваше нито гък. Влакът спря, вратите се плъзнаха встрани. Отстъпих още крачка назад, препречих изхода. Желаещите да се качат най-благоразумно се насочиха към другите врати.

— Давай, де!

Новобранецът не реагира.

— Давай! — повторих с по-ясна дикция.

Момчето примига объркано.

— Пицата!

Той пристъпи напред, апатично като сомнамбул, и ми подаде червената кутия. Слязох заднешком върху перона. Останах там с пистолет, насочен срещу младока, за да му покажа, че тук слизам само аз, а той продължава да се вози. Погледнах Брюнхилсен. Лежеше изпружен върху пода. Едното му рамо потрепваше, сякаш в този потрошен апарат някакъв слаб, последен електрически импулс отказваше да умре.

Вратите се затвориха.

Момчето се взираше в мен зад мръсните, опръскани с кал и сол прозорци. Влакът потегли към „Ховсетер“.

— See you latel, all-a-gatol — прошепнах и свалих пистолета.

Бързо закрачих към къщи, докато се ослушвах за полицейски сирени. Когато наближиха, оставих пицата върху стълбите пред входа на една затворена книжарница и поех обратно към станцията. След като сините лампи ме подминаха, се върнах. Кутията си стоеше непобутната. Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина след първата хапка!