Кръв по снега

Седемнадесета глава

Беше светло. Светло и приятно. Мама каза, че съм вдигнал висока температура и лекарят е препоръчал няколко дни да пазя леглото и да пия много вода. Не било опасно, така я уверил. Докато я слушах, ми стана ясно, че е много разтревожена. Аз изобщо не се изплаших. Беше ми добре. Дори и да затворех очи, през клепачите ми проникваше топла червена светлина. Мама ме беше положила в голямото си легло. В спалнята й сезоните се меняха. Приятната пролет си отиде, дойде огнено лято. От челото ми шуртеше пот като летен дъжд, чаршафите лепнеха по бедрата ми. После есента ме поразхлади, проясни въздуха и съзнанието ми. И изведнъж ме скова зимен мраз, зъбите ми затракаха и не можех да различа кое е сън и кое — реалност.

Мама отиде до библиотеката да ми вземе книга. „Клетниците“ от Виктор Юго. „Съкратено издание“ — пишеше на корицата под илюстрацията на малката Козет, дело на художника Емил Байар от оригиналното издание на романа.

Четях и фантазирах, фантазирах и четях. Прибавях и махах. Докато напълно изгубих представа кое е плод на авторовото въображение и кое — на моето.

Вярвах в описаната история. Но не вярвах, че Виктор Юго се е придържал добросъвестно към фактите.

Не вярвах Жан Валжан да е бил осъден на каторга заради кражбата на един хляб. По мои подозрения авторът се е страхувал да напише истината, защото героят му би изгубил читателската симпатия. А истината според мене беше, че Жан Валжан е извършил убийство. Жан Валжан ми се струваше добър човек, следователно бе отнел живота на някой, който си го е заслужавал. Да, така виждах историята аз. Посегнал е на престъпник, защото онзи е трябвало да си плати за извършено злодеяние. А приказките, че, видите ли, го осъдили, понеже отмъкнал един самун хляб, започнаха да ме дразнят и аз пренаписах романа. Направих го по-правдоподобен.

В моя вариант Жан Валжан беше страховит убиец, издирван в цяла Франция и влюбен в злочестата уличница Фантин. От любов беше готов на всичко за нея. Всички благодеяния, които й правеше, бяха продиктувани не от желанието му да спаси душата си или от любов към хората, а от любов към Фантин, от лудост, от обожание. Жан Валжан се прекланяше пред любовта. Точно така. Прекланяше се и служеше на красотата у тази пропаднала, болна, умираща уличница с опадали зъби и коси. Той виждаше красота там, където другите виждаха уродливост. И затова тази красота беше само негова. И той — неин.

Чак след десет дни треската отшумя. За мен всичко се разви сякаш за един-единствен ден. Когато се съвзех, мама седеше на леглото ми и милваше челото ми. Поплака си и ми разправи как едва съм прескочил трапа.

Казах й, че съм бил на място, където ми се ще да се върна.

— Пепел ти на езика, Улав!

Досетих се какво си мисли. Тя също си имаше такова място. Връщаше се към него с помощта на бутилката.

— Не говоря за смъртта, мамо, а за просторите на фантазията.