Кръв по снега

Девета глава

Обичам да гледам филми. Е, не колкото да чета книги, но един добре заснет филм общо взето върши същата работа. Подтиква те да видиш нещата от друга гледна точка. Ала дори и най-въздействащият киношедьовър не би могъл да ме подтикне да променя мнението си по един въпрос: численият превес и тежкото въоръжение предопределят изхода на всеки двубой. В това съм твърдо убеден. Ако сам човек излезе срещу няколко противника, той е обречен на сигурна смърт. В престрелка между две банди, ако едната е въоръжена с автомати, ще надвие именно тя. Бях платил за този опит скъпо и прескъпо и не възнамерявах да се залъгвам само и само за да избегна необходимостта да отида при Рибаря. Защото фактите са си факти. Затова и отидох при Рибаря.

Както вече казах, Рибаря и Хофман са двамата играчи, които държат пазара на хероин в Осло. Пазарът тук не е голям, но понеже хероинът е най-търсената дрога, а клиентите са платежоспособни и цените — високи, печалбите са космически. Всичко започна с Руския маршрут — или така наречения Северен коридор, изграден през седемдесетте от Хофман и руснаците. Тогава по-голямата част от хероина идваше от Златния триъгълник през Турция и Югославия — по така наречения Балкански маршрут. Пине ми е разправял за онези времена. Тогава изпълнявал ролята на сводник при Хофман. А понеже деветдесет процента от проститутките били на хероин, приемали еднократната доза като напълно валидна разменна единица. И Хофман стигнал до извода, че ако намери начин да се снабдява с евтин хероин, ще повиши и оборота при търговията със секс.

Идеята за по-евтина дрога дошла не от юг, а от север. От малкия, почти непригоден за живеене арктически архипелаг Свалбард, чиято територия си делят Норвегия и Съветският съюз. И двете държави разработват въглищни находища — всяка върху своята територия. Животът там тече тежко и еднообразно. Хофман чул норвежки миньори да разправят цели легенди как руските въглекопачи се тешали с водка, хероин и руска рулетка. Затова се грабнал и отишъл да посети руснаците. Прибрал се със споразумение. Ето какво му се изяснило. Суровият опиум от Афганистан заминавал за Съветския съюз. Там го преработвали в хероин и го транспортирали към Архангелск и Мурманск. Оттам нямало как стоката да се прехвърли в Норвегия, защото комунистите охранявали строго границата със своята съседка, член на НАТО, както впрочем и обратното. На Свалбард обаче, където граничният контрол е поверен на полярните мечки и на минус четирийсетградусовия студ, това не представлявало никакъв проблем.

Хората на Хофман в норвежката част изпращали стоката по самолетите, изпълняващи ежедневни вътрешни полети от архипелага до Тромсьо. Макар да било всеизвестно, че миньорите пренасят по линията кашони с евтин алкохол, без да плащат мито, на летището на Свалбард никой не проверявал багажа. Сякаш митническите власти нарочно си затваряли очите — само и само да не развалят кефа на миньорите. Впоследствие, разбира се, същите тези власти изтъквали публично колко наивно било да се смята, че такова количество хероин може да попадне на острова и оттам да бъде транспортирано към Осло по вътрешни самолетни линии, влакове и автомобили без висша чиновническа протекция. Твърдели, че служители от обществения сектор са си напълнили джобовете.

По думите на Хофман обаче не се наложило да плаща нито крона подкуп. Полицията изобщо не подозирала каква контрабанда се върти. Просветнало им чак когато близо до Лонгиър, от норвежката страна, намерили изоставена моторна шейна. След аутопсия на останките от шофьора, разкъсан от полярните мечки, се установило, че е руснак. В резервоара на шейната открили найлонови пликчета с общо тегло четири килограма хероин.

Контрабандният канал временно спрял да работи, защото полицията и губернаторът на Свалбард се разжужали из района по-бясно от раздразнени пчели. Сред зависимите от хероин в Осло се разразила паника. Но една освободена печеливша пазарна ниша никога не остава дълго незаета. Рибаря, многостранно развита личност, но предимно бизнесмен — го формулирал така: има ли търсене, има и предлагане. Той беше шишкав майтапчия с мустак като на морж. Приличаше на Дядо Коледа, но застанеш ли на пътя му, не би се поколебал да те изкорми като риба. В продължение на няколко години въртял нелегален внос на руски алкохол. Натоварваните на съветски рибарски шхуни бутилки били прехвърляни на норвежки лодки в Баренцово море, оттам — пренасяни до обезлюдено рибарско селище, изцяло собственост на Рибаря. Там нареждали бутилките в сандъци за риба и ги откарвали до столицата с товарен хладилен микробус. В него превозвали и риба. В Осло съхранявали бутилките в мазето на магазина на Рибаря, който семейството му държало от три поколения. Магазинът не бил само за камуфлаж. В него наистина се продавала риба. Без да е особено доходоносен, продължавал да носи минимални печалби.

По някое време руснаците го попитали склонен ли е да замени алкохола с хероин. Рибаря направил някои сметки, поинтересувал се какво наказание предвижда законът за внос на наркотици, изчислил вероятността да го хванат и стъпил на пазара за дрога. А когато възобновил трафика по маршрута Свалбард-Осло, Даниел Хофман открил, че се е сдобил с конкуренция. И това никак, ама никак не му харесало.

По онова време на хоризонта се появих аз.

Тогава — както впрочем вече разказах — бях натрупал доста безславна трудова биография на криминалното поприще. Бях лежал за банков обир, бях се пробвал като помощник на Пине, но се провалих. Затова се оглеждах за някаква още по-безсмислена работа. Хофман се свърза с мен, защото разбрал от сигурен източник, че аз съм очистил контрабандиста, дето го бяха открили на пристанището в Халден с наполовина отнесена глава. „Висша форма на майсторлък“, изчетка ме Хофман. Не отрекох, че е мое дело. Не възразявах да се прочуя като килър.

Първо ми поръча да ликвидирам някакъв бергенчанин. Пласирал на улицата за Хофман, но откраднал от стоката, отрекъл и след като му били шута, пристанал на Рибаря. Открих го много лесно. Бергенчаните говорят по-високо от другите норвежци. Характерните задни „р“-та разцепваха нощния мрак до Предгаровия площад, където пласираше въпросният тип. Показах му пистолета си и той мигом си хлопна плювалника. Казват, че втория път било по-лесно да убиеш. Сигурно е вярно. Заведох го на товарното пристанище и го гръмнах два пъти в главата, за да повторя почерка на убийството в Халден. Ченгетата вече си бяха набелязали заподозрян и трябваше само да му лепна още едно убийство. Мен никой нямаше да ме закачи. Така затвърдих мнението на Хофман, че съм първокласен ликвидатор, и той ми възложи нова поръчка.

Някакъв тип му се обадил. Натискал се да пласира за него вместо за Рибаря. Помолил да се видят на дискретно място, за да уговорят подробностите, без Рибаря да заподозре. „Вече не издържам вонята на риба“, така се мотивирал. Струваше ми се, че е трябвало да поработи още върху съчинението си. Хофман смяташе, че Рибаря му залага клопка, за да го очисти.

На следващата вечер причаках кандидат-сътрудника в парка на билото на възвишението „Свети Ханс“. Оттам целият парк се вижда като на длан. Според слухове тук някога извършвали езически жертвоприношения, затова днес витаели призраци. Майка ми пък твърдеше, че там печатарите варели мастило. За мен това е мястото, където се изгарят отпадъците на града. През въпросната вечер синоптиците обещаваха минус дванайсет градуса и не очаквах да се мерне жива душа. В девет без десет по нанагорнището към кулата се зададе мъж. Въпреки студа челото му лъщеше от пот, когато се добра до билото.

— Подранил си — отбелязах.

— Ти кой си? — попита той и избърса челото си с шала. — Къде е Хофман?

Едновременно посегнахме към оръжията си, но аз се оказах по-бърз. Улучих го в гърдите и в ръката точно над лакътя. Той изпусна пистолета и политна назад. Тупна в снега и замига срещу мен.

Опрях дулото в гърдите му:

— Колко ти платиха?

— Двай… двайсет бона.

— Според теб сумата достатъчна ли е, за да убиеш човек?

Той си отвори устата и пак я затвори като риба.

— Така или иначе с теб е свършено, затова не се пъни да се правиш на оригинален. Просто ми отговори.

— Имам четири деца и живеем в две стаи и кухня.

— Дано Рибаря ти е дал аванс — казах и дръпнах спусъка.

Той простена, но продължи да мига. Взирах се в двете дупки на палтото му. Разтворих го.

Носеше броня. Не бронежилетка, а шибана желязна ризница, каквато са използвали викингите. Поне така ги представяха на илюстрациите към сборника „Саги за кралете на Севера“ от Снуре Стурлюсон. Като дете непрекъснато я вземах от библиотеката и накрая ми отказаха да ми я заемат повече. Желязна ризница. Как няма да се изпоти!

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах.

— Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.

Прокарах пръсти по малките железни халки, вплетени една в друга. От колко ли такива халки се състоеше цялата ризница? От двайсет хиляди? От четирийсет хиляди?

— Сега не ме пуска да излизам без нея — допълни раненият.

Броня за възстановка на убийството на норвежкия крал светец.

Опрях дулото в челото му.

— „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“[1]

— Снуре — прошепна той. — Улав Светия в разгара на битката при Стикле…

— Позна — прекъснах го и стрелях.

В портфейла му намерих петдесет крони, снимка на съпругата му и лична карта с име и адрес.

Бергенчанинът и мъжът в бронята. Плюс онзи тип на товарното пристанище от преди няколко дни. Три основателни причини да не припарвам до Рибаря.

Още сутринта на следващия ден отидох в магазина му.

Магазин „Айлертшен и син“ се намираше на площад „Юнгсторге“, само на хвърлей от Главното полицейско управление на улица „Мьолер“ 19. Говори се, че когато навремето Рибаря продавал контрабанден алкохол, ченгетата били сред най-редовните му клиенти.

Приведен срещу бръснещия, леденостуден вятър, прекосих павирания площад. Влязох в магазина. Току-що бяха отворили и въпреки това вече имаше доста клиенти.

Случваше се Рибаря лично да продава зад тезгяха, но не и днес. Жените продължиха да обслужват клиентите, но млад мъж — съдейки по отправения към мен поглед, освен транжирането, тегленето и опаковането на риба изпълняваше и други задачи — хлътна зад летящата врата.

След минута се появи шефът. Рибаря. Облечен целият в бяло — от глава до пети. Бяла престилка, бяло кепе. Бяло сабо. Същински спасител на плажа. Заобиколи тезгяха и дойде при мен. Избърса си пръстите в престилката, издута пред шкембето му, и кимна към вратата, която продължаваше да се поклаща напред-назад, разлюляна след неговата поява. През образуващия се процеп зърнах мършава, добре позната фигура. Викаха му Клайн. Нямам представа дали в немското значение на думата — „малък“, или в норвежкото — „болен“. Или просто така си му беше рожденото име. Вероятно и първото, и второто, и третото. При всяко залюляване на вратата срещах мъртвия му въгленовочерен поглед. Мярнах и карабина със скъсена цев, увесена на кръста му.

— Продължавай да си държиш ръцете извън джобовете — насърчи ме Рибаря с широката си дядоколедовска усмивка. — И може и да се измъкнеш жив оттук.

Кимнах.

— Покрай празниците треската много се харчи и сме доста заети, момче, така че казвай какво ще искаш и после чупката.

— Мога да ти помогна да елиминираш конкуренцията.

— Ти?

— Да. Аз.

— Не те имах за предател, момче.

Обяснявах си обръщението „момче“ по три начина: или не ми знаеше името, или не желаеше да прояви уважение към мен, като го използва, или не искаше да ми показва колко знае за мен — ако изобщо разполагаше с някаква информация. Последното ми се струваше най-вероятно.

— Да го обсъдим насаме? — предложих аз.

— Тук е екстра. Никой не ни подслушва.

— Застрелях сина на Хофман. Стана случайно.

Рибаря присви едното си око, а другото прикова в мен. Продължително. На излизане клиентите му подвикваха „Весела Коледа“ и при всяко отваряне на вратата в топлото, запотено помещение нахълтваше струя мразовит въздух.

— Да го обсъдим насаме — склони Рибаря.

Трима ликвидирани. Трябва да си егати пердето, за да нямаш зъб на човек, пречукал трима от твоите. Оставаше ми само да се надявам предложението ми да му се стори достатъчно примамливо, а той да е толкова дебелокож, за колкото го мислех. Той ли не знаеше как се казвам, той ли!

Въведе ме в хладилно помещение. Седнах до една дървена маса с нацепен плот. На пода бяха струпани кашони от стиропор, пълни с лед, замразена риба и — ако можеше да се вярва на думите на Хофман — хероин. В помещението нямаше повече от пет-шест градуса. Клайн не седна. Докато говорех, той сякаш не обръщаше внимание на „рязаната“ пушка в ръцете си и въпреки това цевта й непрекъснато сочеше към мен. Преразказах събитията, без да лъжа, но и без да навлизам в излишни подробности.

Приключих. Рибаря продължаваше да се взира втренчено в мен с отвратителното си око на циклоп.

— И си гръмнал сина му вместо жена му?

— Не знаех, че му е син.

— Какво ще кажеш, Клайн?

Онзи сви рамене.

— Във вестника пише, че вчера във "Виндерен“ открили застрелян мъж.

— Прочетох, да. Може Хофман и наемният му убиец да използват написаното във вестника, за да ни представят уж правдоподобна история, на която да се хванем.

— Обади се в полицията и питай как се казва убитият — предложих.

— Ще го направя, бъди сигурен — отвърна Рибаря. — След като ми обясниш защо си пощадил жената на Хофман и си я скрил.

— Това си е моя работа — настоях.

— Ако имаш намерение да излезеш оттук жив, пей и не ме мотай.

— Хофман я биеше.

— Синът или бащата?

— И двамата — излъгах.

— Е, и? Откъде знаеш, че не си го заслужава?

— Тая курва сто процента си е просила боя — процеди Клайн.

— Леле-мале — засмя се Рибаря. — Погледни очите на това момче, Клайн! Иде му да те убие! Според мен здравата е хлътнал.

— Чувствата ни са взаимни. Именно той пречука Мао.

Нямах представа коя от трите ми жертви е Мао.

В шофьорската книжка на оня на възвишението Свети Ханс пишеше Мориц. Сигурно за него идеше реч.

— Клиентите ви чакат — напомних. — Какво решавате?

Рибаря подръпна катинарчето си. Питах се дали някога успява да отмие напълно миризмата на риба от себе си. Той се изправи.

— „What loneliness is more lonely than distrust?“[2] Знаеш ли какво означава това, момче?

Поклатих глава.

— Така си и мислех. Бергенчанинът, дето ни пристана, ни предупреди, че си бил твърде глупав да работиш като дилър. Не си можел да сметнеш колко прави две и две.

Клайн се разхили. Мълчах.

— Цитатът е от Томас Стърнс Елиът, момчета — въздъхна Рибаря. — Самотността на недоверчивия. Вярвайте ми, рано или късно всички лидери изпитват тази самота на собствен гръб. Мнозина съпрузи — също, поне веднъж в живота. Ала на повечето бащи тази самота им е спестена. Хофман е вкусил и от трите вида. Поръчковият му убиец, съпругата, синът. Жив да го ожалиш, клетия — той се приближи до летящата врата. Надникна през елипсовидното стъкло, подобно на илюминатор. — Какво ти трябва?

— Двама от най-способните ти хора.

— Все едно разполагам с цяла армия!

— Хофман ще бъде подготвен.

— Ами? Той не си ли мисли, че само той те гони?

— Познава ме.

Рибаря сякаш се опитваше да отскубне мустака от лицето си.

— Имаш Клайн и Датчанина.

— А не може ли Датчанина и…

— Клайн и Датчанина. Точка.

Кимнах.

Рибаря ме изпрати обратно. Отидох до вратата, избърсах запотеното стъкло.

До безистена на Операта стоеше някаква фигура. На влизане не я бях забелязал. Можеше да има стотици причини някакъв човек да стои там във фъртуната и да чака.

— Ще ми дадеш ли телефонен номер, на който…

— Не — прекъснах го. — Аз ще те потърся да ти кажа кога и къде да ми ги изпратиш. Има ли авариен изход?

На път към къщи, докато минавах през забутани улички, си помислих колко изгодна сделка бях сключил. Сдобих се с двама помощници и отървах кожата. Пък научих и нещо ново. Че онова за самотата го е писал Томас Стърнс Елиът. А аз бях останал с впечатлението, че цитатът е на онази жена… как й беше псевдонимът? Джордж Елиът? „Hurt? He will never be hurt — he’s made to hurt other people.“[3] Абе, не че им вярвам аз много на поетите. Общо взето, колкото и на историите за призраци.