Кръв по снега

Осемнадесета глава

Надигнах се на колене, стиснал пистолета с две ръце.

Пине и Хофман се завъртяха като на забавен каданс.

Раних Пине в гърба — придадох допълнителна скорост на пируета му. Изпратих му два куршума. От подплатата на кафявото яке се разхвърчаха бели перца, затанцуваха из въздуха като снежинки. Той успя да измъкне пистолет от джоба си и да стреля, но не и да си вдигне ръката. Куршумите се забиваха в пода, в стените, рикошираха със свистене в каменната крипта. Клайн вдигна капака на съседния ковчег, но не се показа. Май оловната градушка не му се понрави. Датчанина изскочи и се прицели в Хофман, но понеже неговият ковчег се намираше до по-късата стена, а аз стоях точно зад Хофман, имаше опасност куршумът, изстрелян по него, да рани мен. Отдръпнах се назад и насочих пищова срещу Хофман, ала той се оказа поразително бърз. Преметна се през ковчега, повличайки и момичето. Двамата се строполиха зад роднините, вкаменени като истукани със зяпнали уста.

Пине лежеше под масата, където бе положен ковчегът на Бенямин Хофман. Държеше пистолета в ръка, изпъната встрани от тялото му — същинска щека за автомобилно масло. Вече не можеше да я контролира и тя сипеше куршуми напосоки. Кръв и гръбначен мозък покриваха пода. „Глок“. Пълнител с голяма вместимост. Беше въпрос на време да рани някого. Стрелях отново в Пине. Ритнах ковчега на Клайн и пак насочих пищова срещу Хофман. Взех го на мушка. Седеше на пода, облегнат на стената, с момичето в скута. Държеше я здраво, опасал с ръка хърбавия й гръден кош. В другата си ръка стискаше пистолет, насочен към слепоочието й. Момичето не мърдаше, само ме гледаше с кафявите си очи, без да мига.

— Ерик… — обади се сестрата на Даниел Хофман. Гледаше брат си, а говореше на мъжа си.

Най-сетне плешивкото реагира. Пристъпи несигурно към шурея си.

— Не се приближавай, Ерик — предупреди го Даниел — Тези хора не идват за вас.

Ерик обаче не го послуша и продължи напред като зомби.

— Проклятие! — извика Датчанина, докато яростно дърпаше спусъка и удряше с длан пистолета. Засечка. Куршумът бе заседнал в цевта. Проклет аматьор.

— Ерик! — повтори Даниел и насочи пистолета срещу зет си.

Бащата протегна ръце към дъщеря си. Навлажни устни.

— Бертине…

Даниел дръпна спусъка. Зет му изви гръб на дъга. Навярно го улучиха в корема.

— Излезте или ще гръмна момичето! — изрева Даниел Хофман.

Чух пъхтене до мен. Клайн. Беше се изправил и вдигнал „рязаната“ пушка срещу Хофман. Масата и ковчегът на Хофман-младши обаче му пречеха и за да улучи, трябваше да направи още крачка напред.

— Махайте се или с момичето е свършено! — изкрещя с фалцет Хофман.

Пушката се наведе надолу, на около четирийсет и пет градуса, а Клайн се отдръпна назад, сякаш се боеше тя да не избухне в лицето му.

— Недей, Клайн! — предупредих го аз.

Той примигна, както човек мига, когато очаква нещо да гръмне, но не знае кога.

— Сър! — извиках и се опитах да установя зрителен контакт с Хофман. — Сър, пуснете момичето, моля ви!

Хофман се взираше в мен, сякаш ме питаше за какъв го вземам. За идиот ли?

По дяволите, не биваше да става така. Направих крачка към Клайн.

Изстрелът от пушката писна в ушите ми. Към тавана лумна валмо дим. Къса цев, голяма поразяваща мощ.

По бялата блуза на момичето избиха червени петна, част от врата й беше разкъсана, а лицето на Хофман сякаш гореше. Но и двамата бяха още живи. Докато пистолетът на Хофман танцуваше върху пода, Клайн се пресегна над ковчега на Бенямин, опря цевта върху рамото на момичето и дулото докосна носа на Хофман, който отчаяно се мъчеше да се прикрие зад племенницата си.

Клайн дръпна спусъка. Сачмата отнесе лицето на Хофман навътре в черепа му.

Клайн се обърна към мен с безумна, еуфорична физиономия.

— Поредната бройка, а, проклетнико?

Бях готов да гръмна Клайн само ако вдигне пушката към мен, макар да знаех, че вътре няма друго, освен две празни гилзи. Погледнах Хофман. Главата му беше хлътнала в средата като натъртена ябълка, изгнила отвътре. Очистихме го. Е, и? Така или иначе някога щеше да умре. Всички това ни чака. Поне успях да го надживея.

Придърпах момичето, размотах кашмирения шал около врата на Хофман и превързах раната на врата й. Тя ме гледаше със зеници, които изпълваха целите й очи. Не отрони и дума. Изпратих Датчанина да провери дали някой не се задава по стълбите и накарах бабата на момичето да притиска раната, за да овладеем кръвотечението. Видях как Клайн пъха нови патрони в отвратителната си пушка. Продължавах да стискам пистолета.

Сестрата на Даниел Хофман беше коленичила до съпруга си, а той стенеше монотонно с ръце, сплетени над корема. Чувал съм, че стомашната киселина в отворена рана е истински ад, но така като го гледах, щеше да прескочи трапа. Виж, момичето… Мамка му. Какво лошо бе сторила, та пострада така?

— Какво ще правим сега? — попита Датчанина.

— Ще кротуваме и ще чакаме — отвърнах.

— Какво? — изсумтя Клайн. — Да дойдат ченгетата ли?

— Да чуем как кола отвън запалва и потегля — уточних.

Още помнех спокойния, съсредоточен поглед под мечия калпак. Оставаше ми само да се надявам, че не е суперамбициозен.

— Гробарят…

— Млък, казах!

Клайн ме изгледа удивен. Дулото на пушката се повдигна леко. После той забеляза, че го държа на прицел, и отпусна пушката. Повече не се обади.

За сметка на това се намери друг, чиято уста не спираше.

— Мамка му, мамка му, мамицата му… — чу се изпод масата.

За миг си помислих, че човекът е мъртъв, само устата му отказва да спре, подобно на разсечено през средата тяло на змия, което може да продължи да се движи цяло денонощие след смъртта й. Така съм чел.

— О, мамичката му да еба долна, мръсна, шибана…

Приклекнах до Пине.

Въпросът как Пине се е сдобил с прякора си пораждаше доста догадки. Според някои го нарекли така, защото знаел къде да боде недобросъвестните проститутки на места, където да им причинява болка, но без да оставя трайни увреждания или белези, които да загрозят особено търговския им вид[4]. Други твърдяха, че прякорът идвал от английското „pine“ — „бор“ — защото Пине бил много дългокрак. По всичко личеше, че Пине ще отнесе тази тайна в гроба.

— Ооо, мътните го взели, как ужаааасно болииии, Улав.

— Няма да трае дълго, Пине.

— Така ли? Подай ми цигарата.

Свалих я от ухото му и я пъхнах между треперещите му устни. Тя заподскача, но той съумя да я задържи.

— Ог-г-г-гънче? — заекна той.

— Съжалявам. Отказах ги.

— Раз-з-з-зумен човек. Ще жив-в-вееш дълго.

— Няма гаранции.

— Е, н-н-н-няма, разбира се. Може утре да т-т-те блъсне кола.

Кимнах.

— Кой е отвън? — попитах.

— Мммай се потиш, Улав. Навлечен ли си, или си стресиран?

— Отговори ми.

— И к-к-какво ще получа в замяна?

— Десет милиона необлагаеми. Или огънче за цигарата. Ти избираш.

Пине се засмя. Задави се.

— Само руснакът. Но си го бива. Бивш военен. Говори малко.

— Въоръжен ли е?

— Има си хас.

— С автомат?

— Какво стана с огънчето?

— Първо ми отговори, Пине.

— Смили се, Улав. Умирам — той изкашля кръв върху бялата ми риза. — Ще спиш по-спокойно.

— Като теб, след като принуди глухонямото момиче да се чука с непознати, за да изплати борча на гаджето си ли?

Пине примига. В погледа му се появи някакво прояснение, все едно му бе олекнало.

— А, да — прошепна той.

— Да, я!

— Г-г-грешно си разбрал, Улав.

— Ами?

— Да. Тя ме потърси. Сама пожела да изплати дълга му.

— Сама ли?

Пине кимна. Малко се посъвзе.

— Първо й отказах. Не беше кой знае колко хубава, пък и кой ще плати за момиче, дето не те чува, както искаш от нея? Съгласих се само защото тя настоя. Но, естествено, след като се нагърби с дълга му, той вече си беше неин. Нали така е редно?

Не отговорих. Нямах отговор. По дяволите! Моята история си беше толкова хубава. Сега ми представиха друга, по-лоша версия.

— Ей, Датчанин! — провикнах се към вратата. — Имаш ли огънче?

Той прехвърли пистолета в лявата си ръка, без да изпуска стълбите от поглед, и с дясната извади запалка. Какво да се прави, навик. Хвърли запалката към мен. Хванах я във въздуха. Щрак. Колелцето остърга хрипкаво камъчето. Поднесох пламъка към цигарата в устата на Пине. Очаквах тютюнът да го засмуче, но пламъкът си остана да гори право нагоре. Подържах го така, после отместих палеца си, запалката се затвори, пламъкът изчезна.

Огледах се. Кръв и стенания. Всички бяха заети със себе си. Всички без Клайн. Занимаваше го моята личност. Срещнах погледа му.

— Тръгвай пръв — казах.

— А?

— Тръгвай пръв по стълбите.

— Защо?

— Да ти обяснявам ли? Защото държиш пушка.

— Вземи я.

— Задръж си я. Тръгвай. Не те искам зад гърба ми.

— Абе, ти какво, не ми ли вярваш?

— Вярвам ти само ако вървиш пред мен. — Дори не си направих труда да крия, че го соча с пистолета. — Ей, Датчанин! Мръдни да пуснеш Клайн напред.

Клайн ме изгледа продължително.

— Тъпкано ще ти го върна, Юхансен.

Изхлузи си обувките и тръгна бързо нагоре. Промъкваше се приведен в мъждивото осветление.

Ние отдолу наблюдавахме. Клайн спря и рязко подаде глава над ръба на стълбите. После пак се сниши. Явно не бе видял никого, защото се изправи и продължи нагоре, стискайки пушката с две ръце на височината на гърдите си като шибан китарист от Армията на спасението. На последното стъпало спря, извърна се и ни махна да го последваме.

Задържах Датчанина.

— Почакай — прошепнах и преброих до две.

Когато стигнах до едно и половина, отгоре екна залп. Клайн рухна върху стъпалата и полетя надолу към нас — мъртъв. По тялото му не трепваше дори един-едничък мускул. Претърколи се до долу като прясно заклано говедо.

— Майчице… — прошепна Датчанина, докато се взираше в трупа до краката ни.

— Ей! — провикнах се аз. Поздравът ми отекна между стените, сякаш някой ми отговори. — Your boss is dead! Job is over! Go back to Russia! No one is gonna pay for more work here today![5]

Чаках. Прошепнах на Датчанина да прерови джобовете на Пине за ключове на кола. Той ги намери. Хвърлих ги над ръба на стълбите и те изчезнаха горе.

— We are not coming out until we hear the car leaving![6] — добавих.

Чаках.

— I don’t know boss is dead. Maybe prisoner. Give me boss, I will leave and you will live[7] — долетя отговор на недодялан английски.

— He is very dead! Come down and see! ^[8]

— Ha-ha. I want my boss come with me.[9]

— Какво ще правим? — прошепна Датчанина. Този човек почваше да звучи като изтъркана плоча.

— Ще му отрежем главата.

— Какво?

— Ще обезглавим Хофман. Пине има нож с назъбено острие.

— Кой Хофман?

Абе, Датчанина слабоумен ли беше?

— Даниел. Неговата глава е нашият билет за навън, схващаш ли?

Видях, че нищо не е загрял. Но поне изпълни каквото му наредих.

Стоях на вратата и държах под око стълбите. В криптата се чуваше полугласен говор. Нещата се поуспокоиха. За какво си мислех в момента? Както обикновено в стресови ситуации — за глупави, безполезни неща. Например че сакото на Клайн се беше обърнало с хастара навън, докато той се свличаше по стълбите, и се виждаше етикет, който показваше, че костюмът е взет под наем. Дали щяха да го приемат обратно толкова надупчен? Мислех си и колко добре се получи: за трите трупа на Хофман, Пине и Клайн имаше три готови ковчега. Бях резервирал места в самолета малко пред крилата, за Корина — откъм прозореца, за да гледа Париж, докато самолетът се снижава за кацане. През ума ми минаха и някои по-полезни мисли. Дали шофьорът ни още чакаше в буса пред църквата? Ако е чул автоматния откос, се е досетил, че не идва от нашите оръжия. А когато последният изстрел е на врага, новините не са добри. Бяхме му заръчали да чака, но дали щеше да запази хладнокръвие? Дали и други наоколо бяха чули изстрелите? Къде се беше дянал гробарят? Операцията се проточи много. С колко време разполагахме, преди да довтасат ченгетата?

Датчанина се приближи до мен. Беше пребледнял — но не колкото главата, която се олюляваше от ръката му. Установих, че е обезглавил именно шефа Хофман, и му дадох знак да хвърли трофея нагоре по стълбите.

Датчанина усука косата около ръката си, засили се, замахна като играч на боулинг и метна главата. Тя полетя нагоре с развята коса, но заради неподходящия ъгъл се удари в тавана, претърколи се надолу по стълбите и заподскача към нас с леко потракване, каквото се чува, когато почукаш с лъжичка по твърдо сварено яйце.

— Този път ще се прицеля по-добре — промърмори Датчанина, вдигна главата, събра крака, затвори очи, за да се съсредоточи, и вдиша дълбоко няколко пъти.

Усетих, че съм на ръба на нервна криза. Напуши ме смях. Датчанина отвори очи, засили се и запрати главата. Четири килограма и половина описаха хубава дъга към горната част на стълбите. Главата тупна в пода и я чухме как подскача и се търкаля по коридора.

Датчанина се обърна към мен с победоносна усмивка, но продължаваше да мълчи.

Чакахме…

По едно време се чу звук от запалване на двигател. Форсаж. Скоростите се оригнаха звучно. Заден ход. Пак оригване. Твърде високи обороти на първа предавка. Очевидно шофьорът не беше свикнал с тази кола. Потегли.

Погледнах Датчанина. Той изду бузи и изпусна въздуха, докато тръскаше дясната си ръка, все едно се е опарил.

Ослушвах се. Много внимателно. Усетих ги, преди да ги чуя. Полицейските сирени. Разнасяха се звучно в студения въздух. Разполагахме с достатъчно време, преди да пристигнат.

Погледнах зад гърба си. Момичето лежеше в скута на баба си. Не можеше да се определи дали диша, но съдейки по цвета на лицето й, бе изгубила много кръв. Трябваше да се опитам да не мисля за нея. На тръгване обгърнах цялата крипта с поглед. Семейството, смъртта, кръвта. Напомняше ми за една снимка. На трите хиени и зебрата с разпорения корем.