Кръвно обещание

Глава 11

За няколко дълги секунди останах втренчена в Марк. Най-накрая попитах глупаво:

— Да… излекува ли каза?

Марк се вгледа в мен с не по-малка изненада.

— Да, разбира се. Тя може да лекува други неща, нали? Защо не и това?

— Защото… — Намръщих се. — В това няма смисъл. Мракът… всичките лоши странични ефекти… те идват от Лиса. Ако тя може да ги лекува, защо първо не излекува себе си?

— Защото, когато е в нея, този мрак е вкоренен твърде надълбоко. Прекалено е свързан със същността й. Тя не може да го лекува като другите неща. Но след като чрез връзката ви проникне в теб, той е като всяка друга болест.

Сърцето ми затуптя бързо в гърдите. Това, което той предлагаше, беше твърде лесно. Не, това бе абсурдно. Нямаше начин, след всичко, което бяхме преживели двете, Лиса да може да лекува гнева и депресията също както някоя настинка или счупен крак. Виктор Дашков, въпреки зловещия си план, знаеше удивително много за духа и ни го бе обяснил. Другите четири елемента по природа са материални, но духът идваше от ума и душата. Използването на толкова много духовна енергия — способността да правиш толкова силни неща — не би могло да се размине без опустошителни странични ефекти. Двете с Лиса се борехме с тези ефекти още от самото начало — първо в Лиса, а след това и в мен. Те не си отиваха просто така.

— Ако това беше възможно — казах тихо, — тогава всички щяха да го правят. Госпожа Карп нямаше да полудее. Анна нямаше да се самоубие. Това, което казваш, звучи твърде лесно. — Марк не знаеше за кого говорех, но явно нямаше значение за това, което искаше да ми обясни.

— Права си. Никак не е лесно. Трябва да се балансира много внимателно, да се изгради кръг от вяра и сила между двама души. На двамата с Оксана ни отне много дълго време, за да се научим… много трудни години…

Лицето му помръкна и аз само можех да си представя какви са били тези години. Краткият ми опит с Лиса ми бе достатъчен. А те е трябвало да живеят с това много по-дълго, отколкото ние. Сигурно на моменти е било непоносимо. Бавно, почти с благоговение, се осмелих да повярвам на думите му.

— Но сега сте добре, нали?

— Хмм. — Устните му се изкривиха в лека усмивка. — Едва ли бих казал, че сме идеално добре. Тя не може да ми помогне изцяло, но все пак се справяме. Удължава промеждутъците между лечението колкото е възможно, тъй като то й струва много. Изтощава я и ограничава общите й сили.

— Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Оксана все още може да прави други неща… лечение, внушение… но не в тази степен, както ако не ме лекуваше.

Надеждата ми угасна.

— О, тогава… не бих могла. Не бих могла да го причиня на Лиса.

— В сравнение с това, което тя ти причинява? Роуз, имам чувството, че тя би сметнала това за справедливо.

Замислих се за последната ни среща. Как я оставих там въпреки молбите й. За мъката, която й причиняваше отсъствието ми. Припомних си отказа й да излекува Дмитрий, когато мислех, че все още има надежда за него. И двете се проявихме като лоши приятелки.

Поклатих глава.

— Не зная — изрекох тихо. — Не зная дали би го сметнала за справедливо.

Марк ме изгледа продължително и спокойно, но не настоя повече. Вдигна глава към слънцето, сякаш можеше да определи по него колко е часът. И вероятно можеше. Имаше особеното излъчване на някой, който умее да оцелява при всякакви условия.

— Другите сигурно се чудят какво е станало с нас. Преди да се върнем при тях… — Бръкна в джоба си и извади малка, сребърна халка. — Лечението отнема време. Това, което ме тревожи в момента, е отчаяната ти обсебеност. Мракът в теб само ще я влоши. Вземи това.

Подаде ми пръстена. Аз се поколебах, сетне протегнах ръка.

— Какво е това?

— Оксана го е пропила с духа. Това е лечебна магия.

Отново изтръпнах. Всеизвестно е, че мороите омагьосват предмети с елементите. Сребърните колове са омагьосани с четирите елемента и тъкмо това ги прави смъртоносни за стригоите. Виктор бе омагьосал колието със земна магия, използвайки първичните, природни инстинкти и така бе отприщил сексуалните ни желания. Дори татуировката на Сидни беше нещо като магия. Предполагам, че по същия начин можеха и с духа да се омагьосват разни предмети, но просто никога не ми бе хрумвало. Навярно защото силите на Лиса бяха все още непознати и нови.

— Как действа това? Искам да кажа как лекува?

— Помага на настроенията ти. Не може напълно да те отърве от тях, но може да ги облекчи, да ти помогне да мислиш по-ясно. Може и да те предпази от беда. Оксана ги прави за мен, за да ми помага между леченията. — Аз понечих да го сложа на пръста си, но той поклати глава. — Запази го за момента, когато почувстваш, че губиш контрол. Магията не трае вечно. Като всяка магия и тя избледнява с времето и губи силата си.

Пол подаде глава през задната врата.

— Баба иска да си тръгваме — осведоми ме той. — Иска да знае какво те задържа толкова дълго и защо караш една възрастта жена да те чака и да страда от болки в гърба.

Спомних си колко бързо вървеше Ева на идване, докато аз едва се влачех под целия онзи товар. Тогава гърбът й ми се стори съвсем наред, но отново си напомних, че Пол е само пратеник и му спестих язвителния си коментар.

— Добре. Идвам веднага. — Поклатих глава, когато момчето се скри. — Май е доста трудно да докажеш, че си достоен. — Тръгнах към вратата, сетне се спрях и се извърнах към Марк. Хрумна ми нещо. — Ти ми каза, че не е хубаво да действам на своя глава… но ти също не си пазител.

Той отново се усмихна, една от онези тъжни, криви усмивки.

— Някога бях. Тогава Оксана спаси живота ми. Това ни свърза и накрая се влюбихме. След това не можех да понеса да бъда разделен от нея, а като пазител можеха да ме изпратят навсякъде. Трябваше да си тръгна.

— Трудно ли ти бе да ги напуснеш?

— Много. А разликата във възрастта ни правеше нещата още по-скандални. — Отново ме побиха ледени тръпки. Марк и Оксана все едно бяха въплъщение на двата проблема в живота ми. Те се бореха срещу ефектите на връзката между целунатия от сянката и спасителя му, както ние двете с Лиса. А също е трябвало да се изправят срещу неодобрението и осъждането на връзката им, както аз и Дмитрий. — Но понякога трябва да послушаме сърцето си — продължи Марк. — И въпреки че си тръгнах, не съм безразсъден ловец на стригои. Аз съм само един възрастен мъж, който живее с жената, която обича, и се грижи за градината си. Това е разликата помежду ни, не я забравяй.

Когато се върнах в дома на Беликови, мислите ми бясно препускаха. Без тухлите обратният път беше много по-лек. Това ми даде шанс да се замисля над думите на Марк. Имах чувството, че само за един час разговор бях получила информация за цял живот.

Олена сновеше из къщата, заета с обичайната домакинска работа като готвене и чистене. Въпреки че лично аз никога не бих искала да прекарвам дните си с подобни задължения, трябваше да призная, че имаше нещо успокояващо в това около теб винаги да се навърта някой, готов да ти приготви нещо топло за ядене и да се тревожи за ежедневните неща. Знаех, че това е чисто егоистично желание, както знаех, че моята майка върши много по-важни неща в живота си. Не би трябвало да я съдя. При все това вниманието на Олена ме изпълваше с топлина и благодарност. Тази жена, която почти не ме познаваше, се грижеше за мен като за родна дъщеря.

— Гладна ли си? — попита ме тя машинално. Мисля, че един от най-големите страхове в живота й беше, че някой може да остане гладен в дома й. Постоянната липса на апетит у Сидни бе източник на неспирно притеснение за Олена.

Аз прикрих усмивката си.

— Не, ядохме с Марк и Оксана.

— А, у тях ли сте били? Те са добри хора.

— Къде са всички? — поинтересувах се аз. Къщата беше необичайно тиха.

— Соня и Каролина са на работа. Виктория е навън с приятели, но ще се зарадва, че си се върнала.

— Ами Сидни?

— Тя замина преди малко. Каза, че се връща в Санкт Петербург.

— Какво? — възкликнах. — Заминала е? Просто така? — Сидни беше рязка по природа, но това бе твърде безцеремонно дори и за нея.

— Алхимиците… ами, те постоянно са в движение. — Олена ми подаде един лист. — Остави това за теб.

Взех бележката и веднага я отворих. Почеркът на Сидни беше хубав и четлив. Някак си това не ме изненада.

Най-отдолу бе написан номерът на мобилния й телефон. Не можах да сдържа усмивката си. Тъй като бяхме докарани в Бай от Ейб и пазителите му, Сидни е трябвало да остави колата, което бе огромна травма за нея — не по-малка от сблъсъка й със стригоите. Надявах се алхимиците да й позволят да я задържи. Поклатих глава. Писмото й ме развесели, въпреки предупрежденията й за Ейб. Червения ураган.

Докато се качвах към стаята си, усмивката ми се стопи. Въпреки безцеремонното й и грубо държание, Сидни щеше да ми липсва. Може и да не ми беше точно приятелка — или беше? — но за краткото време, през което я познавах, бях започнала да гледам на нея като на личност, на която можех да разчитам. А такива не бяха останали много в живота ми. Чувствах се някак си изоставена на произвола на съдбата, несигурна какво да правя сега. Дойдох тук, за да донеса покой на Дмитрий, а причиних само мъка на семейството му. А ако това, което всички казваха, беше истина, нямаше да намеря много стригои в Бай. Някак си не можех да си представя Дмитрий да броди по фермерските пътища, дебнейки някоя случайна жертва. Дори като стригой — самата мисъл за това направо ме убиваше — Дмитрий щеше да има цел. Ако не се бе върнал в родния си град, навярно беше другаде, зает с нещо много по-важно, доколкото изобщо един стригой би могъл да бъде зает. Думите на Сидни в бележката потвърждаваха това, което чувах непрекъснато. Стригоите бяха в градовете. Но в кои? Къде би отишъл Дмитрий?

Сега аз бях тази, която нямаше цел. Като капак на всичко не можех да спра да си припомням думите на Марк. Дали наистина бях обсебена от една налудничава мисия на отмъщението? Дали по най-глупав начин търсех смъртта си? Или безразсъдно се бях впуснала в… нещо безсмислено? Дали бях обречена да прекарам останалата част от дните си, бродейки по света? Сама?

Седнах върху леглото, обзета от мрачно настроение. Знаех, че по някакъв начин трябва да се разсея. И без това бях прекалено податлива на мрачните емоции, докато Лиса използваше духа; нямаше защо да задълбочавам депресията си. Сложих на пръста си пръстена, който Марк ми бе дал, като се надявах да ми донесе известна яснота и спокойствие. Но не почувствах някаква особена разлика и реших да потърся покой там, където обикновено го намирах: в съзнанието на Лиса.

Тя беше с Ейдриън и двамата отново упражняваха използването на духа. След като бе преодолял няколко първоначални спънки, Ейдриън напредваше много бързо в усвояването на лечението. Това беше основната сила на Лиса и тя винаги малко се дразнеше, че той има по-голям прогрес в обучението, отколкото тя.

— Май вече не мога да измисля какво да лекуваш — отбеляза Лиса, докато поставяше няколко саксии с току-що покарали растения върху масата. — Освен ако не започнем да режем крайници или нещо подобно.

Ейдриън се усмихна.

— Често дразнех Роуз по този повод, как ще я впечатля, когато излекувам ампутирани крайници или нещо също толкова абсурдно.

— О, сигурна съм, че всеки път ти е отвръщала подобаващо.

— Да, да, така е. — При спомена лицето му доби замечтано и нежно изражение. Една част от мен винаги беше безумно любопитна да ги чуе какво си говорят за мен… В същото време винаги съм се чувствала зле за мъката, която името ми предизвикваше.

Лиса изпъшка и се изтегна върху килима на пода. Двамата бяха в салона на общежитието и вечерният час приближаваше.

— Искам да говоря с нея, Ейдриън.

— Не можеш — рече той. Гласът му прозвуча необичайно сериозно. — Зная, че тя все още те проверява, това е единственият „разговор“, който можеш да водиш с нея. И ако трябва да съм честен, не е толкова лошо. Можеш да й кажеш как точно се чувстваш.

— Да, но аз искам да я чуя как ми отговаря, както става с теб в сънищата.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Тя винаги има подходящия отговор, повярвай ми.

Лиса се изправи.

— Направи го сега.

— Какво да направя сега?

— Посети я в съня й. Винаги си се опитвал да ми го обясниш, но никога не съм го виждала. Позволи ми да наблюдавам.

Той се втренчи смаяно в нея, за миг загубил дар слово.

— Това е един вид воайорство.

— Ейдриън! Искам да се науча на това, а вече опитахме какво ли не! Понякога усещам магията около теб. Просто го направи, става ли?

Той понечи да възрази отново, но се спря и се вгледа за миг изпитателно в лицето й. Думите й бяха остри и настоятелни, много нетипично за нея.

— Добре, ще опитам.

Цялата идея Ейдриън да се опита да влезе в главата ми, докато го наблюдавах през главата на Лиса, определено си беше доста откачена. Не знаех какво да очаквам от него. Винаги съм се чудела дали беше задължително да е заспал, или поне очите му да са затворени. Очевидно не. Вместо това той се втренчи в пространството, а очите му добиха някак си… изпразнено изражение, докато съзнанието му напусна обкръжаващия го свят. През очите на Лиса виждах как някаква магическа енергия се излъчва от него и от аурата му, а тя се опитваше да анализира всеки неин елемент. Тогава, изведнъж и без всякакво предупреждение, магията изчезна. Той примигна и поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Защо?

— Вероятно защото в момента е будна. Научи ли нещо, докато ме наблюдаваше?

— Малко. Навярно щеше да бъде много по-полезно, ако наистина бе осъществил връзка — отвърна Лиса с вкиснат тон.

— Тя може да е навсякъде по света, кой знае в каква часова зона — думите му бяха заглушени от прозявка. — Може би трябва да опитваме по различно време. Всъщност винаги съм достигал до нея… приблизително по това време на деня. А понякога много рано в началото му.

— Тогава може би е някъде наблизо — рече Лиса замислено.

— Или е по дневното разписание на хората в някоя друга част на света.

Ентусиазмът й помръкна.

— Да, и това е възможно.

— Как така вие двамата никога нямате вид на сериозно работещи?

Кристиан влезе в помещението и погледна развеселено към Лиса, която седеше на пода, докато Ейдриън се бе излегнал на дивана. Зад Кристиан стоеше някой, който не се надявах, че някога ще видя толкова скоро. Ейдриън, който надушваше жените от километри, тутакси забеляза новодошлата.

— Къде намери това малко сладкишче? — попита той.

Кристиан го стрелна предупредително.

— Това е Джил. — Джил Мастрано се остави да я избутат напред, светлозелените й очи бяха невероятно разширени, когато се огледа наоколо. — Джил, това са Лиса и Ейдриън.

Джил беше последната, която очаквах да видя тук. Срещнах я за кратко преди повече от месец. Беше в девети клас, което означаваше, че през есента щеше да е в кампуса за учениците от горните класове. Притежаваше типичното суперслабо телосложение, характерно за мороите, но комбинирано с ръст, който бе изключително висок дори за вампирските стандарти. Това я караше да прилича на истинска върлина. Косата й падаше на светлокестеняви къдрици до средата на гърба и щеше да бъде много красива, когато се научи да я носи в стилна прическа. В момента представляваше разрошена грива и като цяло — макар да беше много сладко — момичето изглеждаше някак си тромаво и непохватно.

— Здрасти — смънка тя, докато местеше поглед от лице на лице. Явно според нея това бяха златните знаменитости сред мороите — истински звезди. Заради славата ни тя едва не припадна, когато за пръв път се запозна с мен и Дмитрий. От изражението й в момента съдех, че и сега е близо до това състояние.

— Джил иска да се научи как да използва силата си за добро, а не за зло — оповести Кристиан и смигна многозначително. По този сдържан начин казваше, че Джил иска да се научи как да се сражава с помощта на магията. Тя бе изразила този интерес пред мен, а аз я посъветвах да се свърже с Кристиан. Радвах се, че е намерила смелост да последва съвета ми. Кристиан също беше знаменитост в кампуса, макар и с позорен произход.

— Още една доброволка? — попита Лиса и поклати глава. — Мислиш ли, че ще я задържиш за по-дълго?

Джил хвърли смаян поглед към Кристиан.

— Какво означава това?

— След нападението мнозина пожелаха да се научат да се сражават с помощта на магията — обясни Кристиан. — Така че се обърнаха към мен и работихме заедно… веднъж или два пъти. Когато нещата станаха по-трудни и разбраха, че се изискват постоянни и усилени тренировки, един по един всички се отказаха.

— Още повече че ти беше доста строг и взискателен учител — изтъкна Лиса.

— А сега си започнал да набираш доброволци сред децата — додаде сериозно Ейдриън.

— Хей! — възмути се Джил. — Аз съм на четиринадесет. — Тутакси се изчерви, задето си бе позволила да му говори така дръзко.

Ейдриън го намери за доста забавно, както толкова много други неща.

— Извинявай, грешката е моя — рече той. — Какъв е твоят елемент?

— Вода.

— Огън и вода, а? — Ейдриън бръкна в джоба си, извади една банкнота от сто долара и я приглади. — Скъпа, ще сключим с теб една сделка. Ако направиш така, че върху главата на Кристиан да се изсипе кофа с вода, ще ти дам това.

— И аз ще добавя десетачка — засмя се Лиса.

Джил изглеждаше сащисана. Но предположих, че е заради обръщението на Ейдриън, който я бе нарекъл „скъпа“. Толкова дълго бях приемала Ейдриън за даденост, че бях забравила колко е готин. Кристиан побутна Джил към вратата.

— Не им обръщай внимание. Те просто ревнуват, защото тези, които владеят духа, не могат да се бият като нас. — Коленичи до Лиса, която продължаваше да се излежава на пода и бързо я целуна. — Упражнявахме се в салона на горния етаж, но сега трябва да я изпратя до общежитието й. Ще се видим утре.

— Не е нужно — възпротиви се Джил. — Мога и сама да се прибера. Не искам да причинявам главоболия.

Ейдриън се изправи.

— И не причиняваш. Ако някой трябва да се изяви като рицар на бял кон с блестящи доспехи, то това съм аз. Аз ще те изпратя и ще оставя тези две влюбени гълъбчета да си гукат в любовното си гнезденце. — Поклони се дълбоко на Джил. — Ще тръгваме ли?

— Ейдриън — поде Лиса и в гласа й отекна остра нотка.

— О, я стига. — Той завъртя очи. — И без това трябваше да си вървя. Вие, приятелчета, за нищо не ставате, след като дойде вечерният час. И, честно, имайте ми малко повече доверие. Дори и аз спазвам известни граници.

Той хвърли многозначителен поглед към Лиса, с който искаше да я увери, че никога не би свалял Джил. Погледът на Лиса остана за няколко секунди прикован в неговия и осъзна, че е прав. Понякога Ейдриън беше истински негодник и никога не бе крил интереса си към мен, но да изпрати Джил до общежитието й не беше част от някакъв коварен, прелъстителски замисъл. Той наистина просто проявяваше любезност.

— Добре — кимна Лиса. — Ще се видим по-късно. Приятно ми беше да се запозная с теб, Джил.

— Не мен също — изчерви се момичето, като се осмели да се усмихне на Кристиан. — Още веднъж, много благодаря.

— И да не забравиш да дойдеш на следващата тренировка — напомни й той.

Ейдриън и Джил се запътиха към вратата, тъкмо когато Ейвъри прекрачваше прага й.

— Хей, Ейдриън. — Ейвъри огледа набързо Джил от главата до петите. — Кое е това малко сладкишче?

— Ама, вие ще престанете ли да ме наричате така? — възкликна Джил.

Ейдриън размаха укорително пръст към Ейвъри.

— Шшт. По-късно ще се разправям с теб, Лазар.

— Надявам се на това — пропя гърлено Ейвъри. — Ще оставя вратата отключена.

Джил и Ейдриън излязоха, а Ейвъри седна до Лиса. Изглеждаше прекалено оживена и можеше да се помисли, че е пияна, но Лиса не подуши никакъв алкохол. Тя доста бързо бе открила, че една част от Ейвъри винаги е жива и безгрижна, независимо дали бе трезва, или се дължеше на алкохолно опиянение.

— Нима наистина покани Ейдриън да дойде в стаята ти по-късно тази вечер? — попита Лиса. Говореше шеговито, но тайно се чудеше дали между тях няма нещо. И, да, аз също се питах.

Ейвъри сви рамене.

— Не зная. Може би. Понякога двамата се виждаме, докато вие вече сте по леглата. Ти не ревнуваш, нали?

— Не — засмя се Лиса. — Просто съм любопитна. Ейдриън е добро момче.

— О? — повдигна вежди Кристиан. — Дай определение на „добър“.

Ейвъри вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

— Той е ужасно красив, забавен, богат, роднина на кралицата…

— Избра ли си вече сватбена рокля? — продължи да се смее Лиса.

— Не още — отвърна Ейвъри. — Все още го проучвам. Реших, че няма да е трудно да стане поредното завоевание на Ейвъри Лазар, но ми е малко трудно да го разбера.

— Наистина не искам да слушам това — обяви Кристиан.

— Понякога се държи като безгрижен сваляч, който сменя гаджетата си като носни кърпички. Друг път е потиснат и унил като някой романтик с разбито сърце. — Лиса и Кристиан се спогледаха многозначително, но Ейвъри не забеляза, а продължи да говори. — Както и да е, не съм дошла, за да говоря за него, а за нещо много по-вълнуващо. Двете с теб ще се махнем оттук. — Ейвъри прегърна ентусиазирано Лиса и едва не я събори.

— Откъде? От общежитието?

— Не. От това училище. Ще прекараме див уикенд в кралския двор.

— Какво, този уикенд? — Лиса имаше чувството, че не е в час и не можех да я упрекна. — Защо?

— Защото е Великден. И Нейно кралско величество смята, че ще е „прекрасно“, ако прекараш празника в компанията й. — Ейвъри изрече последното с надут и превзето писклив тон. — И след като напоследък движа с теб, баща ми реши, че се държа добре и заслужавам награда.

— Бедният, нищо неподозиращ наивник — промърмори Кристиан.

— Така че заяви, че мога да те придружа. — Ейвъри погледна към Кристиан. — Предполагам, че ти също. Кралицата е казала, че Лиса може да доведе гост — освен мен, разбира се.

Лиса погледна сияещото лице на новата си приятелка, но за мен бе ясно, че не споделя ентусиазма й.

— Мразя да ходя в кралския двор. Татяна не спира да ме засипва със съвети, които смята, че са полезни за мен. Там винаги ми е скучно и не се чувствам добре. — Лиса не добави, че преди време, когато аз бях с нея, намираше кралския двор за забавно и вълнуващо място.

— Това е защото не си била там с мен. Ще бъде много яко! Познавам всички готини местенца. Освен това се обзалагам, че и Ейдриън ще дойде. А той може да уреди каквото си пожелае. Ще бъде нещо като ваканция по двойки.

Лиса бавно започна да осъзнава, че наистина би могло да е забавно. Двете с нея бяхме успели да открием „готините местенца“, скрити зад лъскавата фасада на кралския двор. Всичките й останали посещения там бяха точно както ги бе описала — скучни и подобни на делови пътувания. Но сега, да отиде заедно с Кристиан и дивата и непредсказуема Ейвъри? Наистина можеше да си заслужава.

Докато Кристиан не съсипа всичко.

— Е, мен не ме бройте — заяви. — Ако можеш да заведеш още един гост, по-добре вземи Джил.

— Кой? — попита Ейвъри.

— Малкото сладкишче — поясни Лиса. Погледна изумено към Кристиан. — Защо, за Бога, ще водя Джил? Та аз току-що се запознах с нея.

— Защото тя наистина е сериозна в желанието си да се научи да се защитава. Можеш да я запознаеш с Мия. И двете специализират елемента вода.

— Добре — съгласи се Лиса. — И фактът, че мразиш двора, няма нищо общо с това?

— Ами…

— Кристиан! — Лиса внезапно се разстрои. — Защо не можеш да го направиш заради мен?

— Защото мразя начина, по който ме гледа Кралицата Кучка — процеди той.

Обяснението не се стори убедително на Лиса.

— Да, но след като се дипломираме, аз ще живея там. Тогава ще трябва да дойдеш.

— Да, и затова искам да се наслаждавам на малкото ми останало време, преди да отида.

Раздразнението на Лиса се усили.

— О, сега разбирам. Аз трябва през цялото време да се съобразявам с капризите ти, но ти не можеш да направиш нищо заради мен.

Ейвъри ги изгледа поред и стана.

— Деца, ще ви оставя да се разберете насаме. Не ми пука дали Кристиан или Малкото сладкишче ще дойдат, след като ти ще си там. — Втренчи се надолу към Лиса. — Ще дойдеш, нали?

— Да. Ще дойда. — Ако не друго, отказът на Кристиан я бе подтикнал да вземе това решение.

Ейвъри се ухили.

— Страхотно. Сега ще вървя, но щом останете сами, вие двамата най-добре се целунете и се сдобрете.

Внезапно на прага се появи Рийд, братът на Ейвъри.

— Готова ли си? — попита той. Всеки път, когато говореше, имах чувството, че ръмжи недоволно.

Ейвъри хвърли триумфиращ поглед към другите двама.

— Виждате ли? Галантният ми брат идва да ме отведе, преди онези надзирателки в общежитието да ми се разкрещят да напусна. Сега Ейдриън ще трябва да намери нов и по-вълнуващ начин да се докаже като кавалер.

Рийд не изглеждаше нито много галантен, нито кавалер, но предположих, че е мил жест от негова страна да дойде, за да изпрати сестра си до общежитието й. Появата му беше странно навременна. Навярно тя беше права в твърдението си, че не е толкова лош, колкото го смятат.

След като Ейвъри и брат й си тръгнаха, Лиса се обърна към Кристиан.

— Наистина ли сериозно искаш да взема със себе си Джил вместо теб?

— Да. — Той се опита да отпусне глава в скута й, но тя го отблъсна. — Но ще броя секундите до завръщането ти.

— Не мога да повярвам, че за теб е шега.

— Не е. Виж, честно, не исках да те разстройвам. Но наистина… просто нямам нерви да изтърпя всички тези кралски изпълнения. А и за Джил ще е добре. — Той се намръщи. — Нямаш нищо против нея, нали?

— Та аз дори не я познавам — отвърна Лиса. Все още беше разстроена, повече, отколкото бих очаквала, което беше странно.

Кристиан улови ръцете й. Лицето му беше сериозно. Сините му очи, които Лиса толкова много обичаше, малко смекчиха гнева й.

— Моля те, не искам да се измъчваш. Ако наистина е толкова важно за теб…

И сякаш с магическа пръчка ядът на Лиса се изпари. Стана изведнъж, като с едно щракване на ключ.

— Не, не. Нямам нищо против да взема Джил, макар че не съм сигурна дали е редно да е в нашата компания и да прави това, което си науми Ейвъри.

— Остави Джил на Мия. Тя ще се погрижи за нея през уикенда.

Лиса кимна, но вътрешно се питаше защо той се интересува толкова от момичето.

— Добре. Но не правиш това, защото не харесваш Ейвъри, нали?

— Не, харесвам Ейвъри. Тя те кара да се усмихваш повече.

— Ти също ме караш да се усмихвам.

— Затова и казах „повече“. — Кристиан целуна нежно ръката й. — Ти беше толкова тъжна, откакто Роуз си тръгна. Радвам се, че излизаш с някой друг. С това не искам да кажа, че не можеш да получиш от мен всичко, което ти е нужно.

— Ейвъри не е заместител на Роуз — побърза да го увери Лиса.

— Зная. Но тя ми напомня на нея.

— Какво? Двете нямат нищо общо.

Кристиан се изправи, седна до нея и зарови лице в рамото й.

— Ейвъри прилича на онази Роуз, преди двете да избягате оттук.

Двете с Лиса се замислихме над думите му. Дали беше прав? Преди силите на Лиса да започнат да се проявяват, двете постоянно купонясвахме. И да, през повечето време аз бях тази, която измисляше шантави идеи как да се забавляваме по-добре и често забърквах и двете ни в различни каши. Но наистина ли бях толкова дива, както понякога изглеждаше Ейвъри?

— Никога няма да има друга Роуз — рече Лиса тъжно.

— Не — съгласи се Кристиан. Целуна я бегло по устата. — Но ще има и други приятели.

Знаех, че е прав, но ме жегна ревност. Освен това изпитах неясна тревога. Внезапният изблик на гняв у Лиса стана някак си изневиделица. Можех да разбера желанието й Кристиан да отиде с нея, но държанието й беше малко неоправдано раздразнително и капризно. Ревността й към Джил също беше необяснима. Лиса нямаше причини да се съмнява в чувствата на Кристиан, още по-малко да ревнува от момиче като Джил. Вкиснатото настроение на Лиса ми напомни старите дни.

Може би беше преуморена, но някакъв инстинкт — навярно също част от връзката ни — ми казваше, че нещо не е наред. Беше мимолетно усещане, което не можах да задържа, като вода, която изтича през пръстите. При все това досега инстинктите никога не ме бяха подвеждали и аз реших по-често да проверявам Лиса.