Кръвно обещание

Глава 3

— Какво… какво? — възкликнах аз.

Не това беше планът. Това изобщо не беше моят план. Опитвах се да се придвижвам из Русия колкото бе възможно по-незабележимо. Освен това никак не ми се нравеше мисълта да си имам нежелана спътница — особено такава, която явно ме мразеше. Не знаех за колко време ще стигна до Сибир — може би два дни — и не можех да си представя да ги прекарам в компанията на Сидни, докато я слушам как дрънка за противоестествените, дяволски изчадия като мен. Потиснах гнева си и се опитах да призова разума й. В крайна сметка аз бях тази, която искаше услуга.

— Това не е необходимо. — Насилих се да се усмихна. — Много мило, че ми предлагаш, но не искам да те затруднявам.

— Е — отвърна тя сухо, — въпросът не подлежи на обсъждане. Не съм мила. Дори не е по мой избор. Това е заповед от началниците ми.

— Все пак ми се струва, че никак не ти е по вкуса. Защо просто не ми кажеш къде е този град и не пратиш началниците си по дяволите?

— Очевидно нямаш представа за какви хора работя.

— И не ми е нужно. Нямам навик да се съобразявам с шефовете. След като веднъж свикнеш, не е толкова трудно.

— Нима? Дори и да ми нареждат да ти помогна да намериш този град? — попита тя подигравателно. — Виж, ако искаш да стигнеш там, това е единственият начин.

Е… това бе единственият начин да стигна дотам, ако използвах Сидни като източник за информация. Винаги можех да се върна в клуб „Найтингейл“ и да продължа да дебна за удобен случай… но щеше да ми отнеме много повече време. Междувременно тя беше пред мен и разполагаше със сведенията, от които се нуждаех.

— Защо? — попитах. — Защо и ти искаш да дойдеш?

— Не мога да ти кажа нищо друго, освен главното: те ми наредиха.

Страхотно. Погледнах я, опитвайки се да разбера какво става. Защо, за Бога, някои — при това от хората, запознати със света на мороите — ще се интересуват къде отива някаква тийнейджърка, при това дампир? Не мислех, че Сидни имаше скрит мотив — освен ако не беше много, много добра актриса. При все това, хората, пред които се отчиташе, явно имаха определен план, а аз не исках да ставам част от него. В същото време нямах търпение да действам. Всеки изминал ден, без да открия Дмитрий, бе истинско мъчение.

— Кога най-рано можем да тръгнем? — попитах накрая. Реших, че Сидни е по-скоро книжен плъх и не притежава достатъчно умения, за да ме проследи. Със сигурност нямаше да е толкова трудно да се отърва от нея, щом приближим до града на Дмитрий.

Тя изглеждаше донякъде разочарована от отговора ми, сякаш почти се бе надявала, че ще отклоня предложението й и това ще сложи край на задълженията й към мен. И тя като мен не изгаряше от желание да ме придружи. Отвори чантата си, извади отново мобилния си телефон, натиска две минути копчетата и накрая извади информация за разписанието на някакви влакове. Показа ми графика за следващия ден.

— Това устройва ли те?

Погледнах внимателно екрана и кимнах.

— Зная къде е гарата. Ще те чакам там.

— Добре. — Тя се изправи и хвърли няколко банкноти на масата. — До утре. — Тръгна да излиза, но се спря и се обърна. — О, можеш да изядеш и останалите картофи.

Когато за пръв път пристигнах в Русия, отседнах в един от младежките хостели. Имах достатъчно пари, за да се настаня някъде другаде, но исках да остана незабелязана. Освен това разкошната обстановка бе последното, което ме интересуваше. Но когато започнах да посещавам „Найтингейл“, осъзнах, че е доста странно да се прибирам в младежкия хостел, издокарана в дизайнерска рокля. Затова сега бях отседнала в лъскав хотел с мраморно фоайе и момчета, които винаги ти отварят вратата. Фоайето бе достатъчно голямо, за да се побере цял младежки хостел. Може би дори два. Моята стая също беше прекалено огромна, но тази вечер бях благодарна най-после да се прибера, да съблека роклята и събуя сандалите с високи токчета. Осъзнах с известно съжаление, че се налагаше да оставя роклите, които си бях купила в Санкт Петербург. Исках да пътувам с колкото може по-малко багаж и въпреки че раницата ми беше голяма, не можеше да побере всичките ми нови дрехи. Е, добре. Без съмнение шикозните рокли щяха да ощастливят някоя от чистачките. Единственото украшение, от което се нуждаех, беше моят назар — медальонът, който приличаше на синьо око. Беше подарък от майка ми, а на нея й е бил подарен от баща ми. Винаги го носех на шията си.

Нашият влак за Москва тръгваше към обяд, а след това трябваше да хванем транссибирската железница за Сибир. Исках да съм отпочинала и със свежи сили. Облякох пижамата си и се сгуших в леглото под дебелия юрган. Надявах се скоро да заспя. Ала вместо това в главата ми се въртяха стотици мисли за всичко, което се бе случило напоследък. Ситуацията със Сидни бе странен обрат, но смятах, че ще се справя. Докато се движехме с обществен транспорт, трудно би ме предала в ръцете на мистериозните си началници. А от това, което каза за продължителността на пътуването, щяха да са нужни два или три дни, за да стигнем до града. Два дни можеха да се сторят едновременно дълги или невъзможно къси. Искам да кажа, че имаше вероятност след няколко дни да се изправя срещу Дмитрий… и тогава какво? Дали можех да го направя? Можех ли да го убия? И дори и да реша, че мога, дали наистина притежавах достатъчно сили и умения, за да го надвия? Едни и същи въпроси ме преследваха през последните две седмици. Дмитрий ме бе научил на всичко, което знаех, а с изострените си рефлекси на стригой той сигурно наистина се бе превърнал в бог, както винаги се шегувах по негов адрес. Най-вероятно смъртта щеше да бъде моят край. Но в момента нямаше смисъл да се тревожа за това, а когато погледнах към часовника в стаята, установих, че вече цял час лежа будна. Това не беше добре. Трябваше да бъда в най-върховата си форма. Затова направих нещо, което не биваше, но което винаги отвличаше ума ми от собствените ми тревоги — най-вече защото прониквах в ума на някой друг. Не ми беше нужна особена концентрация, за да се вмъкна в главата на Лиса. Не знаех дали мога да го направя, след като бяхме толкова отдалечени една от друга, но открих, че процесът не беше по-различен, отколкото ако бях до нея.

В Монтана беше малко преди обяд и Лиса нямаше часове, тъй като беше събота. Докато бях далеч от нея, полагах всички усилия, за да издигна мислена бариера помежду ни, като почти блокирах и нея, и чувствата й. Сега, когато бях в главата й, всички бариери бяха паднали, и емоциите й ме връхлетяха като мощна приливна вълна. Тя беше ядосана. Истински ядосана.

— Защо тя си мисли, че просто ще щракне с пръсти и ще ме накара да отида навсякъде, където поиска, по всяко време, което реши? — изръмжа Лиса.

— Защото тя е кралицата. И защото си сключила сделка с дявола.

Лиса и гаджето й Кристиан бяха на тавана в училищния параклис. Веднага щом различих обстановката, понечих да се измъкна от главата й. Двамата си бяха устройвали твърде много романтични срещи на това място и аз не желаех да съм там, когато започнат да свалят трескаво дрехите си. За щастие — или може би не — гневните й чувства ми подсказваха, че днес няма да има секс, не и след като беше в това настроение.

Всъщност беше донякъде като ирония на съдбата. Ролите им бяха разменени. Лиса беснееше, докато Кристиан оставаше хладнокръвен и овладян, като се опитваше да изглежда спокоен заради нея. Седеше на пода, облегнат на стената, а тя бе седнала между разтворените му крака, докато ръцете му я обгръщаха. Лиса отпусна глава на гърдите му и въздъхна.

— През последните две седмици направих всичко, което тя пожела! „Василиса, моля те разведи този глупав кралски гост из кампуса.“ „Василиса, моля те, качи се на самолета за уикенда, за да те представя на някакви досадни чиновници тук, в двора.“ „Василиса, моля те, отдели малко от времето си за по-малките ученици. Ще направи добро впечатление.“

Въпреки гнева на Лиса, не можах да сдържа усмивката си. Тя имитираше идеално гласа на кралица Татяна.

— Ти би направила последното доброволно и с радост — изтъкна Кристиан.

— Да… работата е тъкмо в това — да е доброволно. Мразя, че напоследък тя диктува почти всяка част от живота ми.

Кристиан се наведе и я целуна по бузата.

— Както вече казах, сключила си сделка с дявола. Сега си нейната любимка. Иска да е сигурна, че ще направиш така, че да изглежда добре в очите на останалите.

Лиса се намръщи. Въпреки че мороите живееха в държавите на хората и привидно се подчиняваха на техните правителства, всъщност се управляваха от крал или кралица, които произлизаха от една от дванадесетте кралски моройски фамилии. Кралица Татяна — от рода Ивашков — беше настоящата владетелка и проявяваше голям интерес към Лиса като последен представител на фамилията Драгомир. Ако след като се дипломира от „Свети Владимир“, Лиса отидеше да живее в кралския двор, кралицата щеше да уреди да посещава университета Лихай в Пенсилвания. Лиса беше изключителна умница и бе решила, че все пак си струва да се жертва и да живее в кралския двор на Татяна, а в замяна да се запише дори и в не толкова голям, но престижен университет, вместо да следва в някой от малките университети, които от съображения за сигурност посещаваха мороите. Но както вече бе установила Лиса, сделката включваше още доста неща.

— А аз просто си седя и се кланям — промърмори Лиса. — Усмихвам се и отговарям: „Да, Ваше Величество. Както пожелаете, Ваше Величество.“

— Тогава й кажи, че споразумението ви отпада. След два месеца ще навършиш осемнадесет. Член на кралска фамилия или не, ти нямаш никакви задължения. Нямаш нужда от нея, за да се запишеш в голям университет. Просто ще заминем — ти и аз. Ще отидем в който си колеж пожелаем. Или изобщо няма да отидем в колеж. Можем да избягаме в Париж или някой друг град и да работим в някое малко кафене. Или да продаваме лоши картини по улиците.

Това развесели Лиса и тя дори се засмя и се сгуши по-плътно в Кристиан.

— Как ли пък не. Не си представям как ще имаш търпението да обслужваш клиентите. Ще те уволнят още на първия ден. Изглежда, че единственият начин да оцелеем е, аз да отида в колеж, за да мога да издържам и двамата.

— Има и други начини да се отиде в колеж, знаеш го.

— Да, но не в някой толкова добър — отвърна тя замислено. — Или поне не толкова лесно. Това е единственият начин. Просто ми се иска да имам всичко това и да мога малко да й се опъна. Роуз би го направила.

— Роуз щеше да бъде арестувана за държавна измяна още първия път, когато Татяна се опита да я накара да направи нещо.

Лиса се усмихна тъжно.

— Да. Щеше. — Усмивката й помръкна и тя въздъхна. — Толкова ми липсва.

Кристиан отново я целуна.

— Зная. — Това беше познат разговор за тях, който не остаряваше, защото чувствата на Лиса към мен не бяха изстинали. — Тя е добре, знаеш го. Където и да се намира, тя е добре.

Лиса се втренчи в мрака на тавана. Единствената светлина идваше от разноцветните стъкла на прозорците и цялото помещение приличаше на вълшебно кътче. Наскоро беше основно почистено — всъщност от мен и Дмитрий. Оттогава бяха минали само два месеца, но кашоните отново бяха в безпорядък и наоколо бе покрито с прах. Свещеникът беше много добър, но доста немарлив и разсеян. Макар че Лиса не забелязваше мръсотията. Мислите й бяха съсредоточени върху мен.

— Надявам се. Искаше ми се да имам представа — поне малка — къде е. Все пак си мисля, че ако нещо й се е случило, ако тя… — Лиса не можа да довърши мисълта си. — Ами, мисля си, че някак си щях да зная. Ще го почувствам. Искам да кажа, зная, че връзката ни е еднопосочна… това не се е променило. Но щях да разбера, ако нещо й се бе случило, нали?

— Не зная — отвърна Кристиан. — Може би да. А може би не. — Всеки друг би й казал нещо мило и успокоително, да я увери, че да, да, разбира се, щеше да разбере. Но по природа Кристиан беше откровен до грубост. Лиса харесваше това у него. Както и аз. Това невинаги го правеше приятен приятел, но поне знаеш, че не те мами и заблуждава.

Тя отново въздъхна.

— Ейдриън казва, че тя е добре. Той я посещава в сънищата й. Бих дала всичко и аз да мога. Способностите ми да лекувам стават все по-добри и по-добри, както и умението да виждам аурата. Но със сънищата нямам успех.

Да зная колко много липсвам на Лиса, болеше много повече, отколкото ако напълно ме бе отписала. Никога не съм искала да я нараня. Дори и да изпитвах известен яд към нея, защото имах чувството, че по някакъв начин контролира живота ми, никога не съм я мразила. Обичах я като сестра и не можех да понеса мисълта, че се измъчва и страда заради мен. Как можаха толкова да се объркат нещата между нас?

Двамата с Кристиан продължиха да седят там, потънали в мълчание, черпейки сила от взаимната си любов. Те споделяха същото, което имахме аз и Дмитрий — чувство за такова единение и пълно разбиране, че думите често бяха излишни. Той прокара пръсти през косата й и макар че не можех да я видя добре през нейните очи, можех да си представя как по светлорусата й коса танцуват многоцветните отблясъци от цветното стъкло на прозорците. Той затъкна зад ухото й няколко дълги кичура, наведе главата й назад и устните им се сляха. Целувката отначало бе нежна и сладка, сетне бавно се задълбочи, преливайки топлина от неговите устни към нейните.

Ох-ох, помислих си. Май беше време да се оттегля. Но тя прекъсна целувката, преди да го сторя.

— Време е — рече със съжаление. — Трябва да вървим.

Но изражението на ясносините очи на Кристиан говореше друго.

— Може би сега е моментът да се опънеш на кралицата. Можеш просто да останеш тук, ще бъде страхотен начин да покажеш характер.

Тя го смушка леко, целуна го нежно по челото и се изправи.

— Не това е причината да искаш да остана, така че не се опитвай да си играеш с мен.

Двамата излязоха от параклиса, а Кристиан промърмори нещо в смисъл, че иска да направи нещо повече, а не само да си играе, което му спечели още едно смушкване в ребрата. Запътиха се към административната сграда, която се намираше в средата на кампуса на учениците от горните класове. С изключение на първите признаци на настъпващата пролет всичко изглеждаше точно така, както когато заминах. Каменните сгради си оставаха все така внушителни. Високите, стари дървета се извисяваха като бдителни стражи. Но вътре в душите и сърцата на персонала и учениците всичко се бе променило. Всички носеха белези от нападението. Много от нашите бяха убити и въпреки че занятията бяха подновени, всички все още тъгуваха и оплакваха мъртвите.

Лиса и Кристиан стигнаха до административната сграда. Тя не знаеше причината, поради която бе повикана, само че Татяна искаше да я запознае с някакъв кралски потомък, който току-що бе пристигнал в Академията. Имайки предвид с колко много хора Татяна я караше да се среща напоследък, Лиса не отдаваше особено значение на предстоящата среща. Двамата с Кристиан влязоха в главния кабинет, където завариха директор Кирова да седи и да си бъбри с един по-възрастен морой и момиче на нашата възраст.

— А, госпожице Драгомир. Ето ви и вас.

Докато бях ученичка, имах доста неприятности с Кирова, но като я видях сега, изпитах нещо като носталгия. Да те отстранят от занятия заради побой в класната стая изглеждаше далеч по-добре, отколкото да препускаш из цял Сибир по дирите на Дмитрий. Както винаги, Кирова приличаше на пърхаща птичка, със същите очила, кацнали върху дългия й нос.

— Това са Юджин Лазар и дъщеря му Ейвъри. — Кирова се обърна отново към Лиса. — Василиса Драгомир и Кристиан Озера.

Последва кратък оглед между запознаващите си. Лазар беше представител на кралска фамилия и не бе чудно, че Татяна е пожелала тази среща. Господин Лазар се усмихна чаровно на Лиса, докато стискаше ръката й. Изглежда, бе малко изненадан да види Кристиан, но усмивката му остана. Разбира се, подобна реакция към Кристиан не беше нещо необичайно.

Има два начина да се превърнеш в стригой — доброволно и насила. Един стригой може да превърне друга личност — човек, морой или дампир, като изпие кръвта му и след това го принуди да пие от неговата. Това се бе случило с Дмитрий. Другият начин да станеш стригой беше необичаен за мороите — доброволният. Морои, които съзнателно убият някого, докато пият кръвта му, също ще се превърнат в стригои. Обикновено мороите пият само малки, безобидни количества от хора, които доброволно им даряват кръвта си. Но да изпиеш толкова много, че насила да отнемеш нечий живот? Е, това превръщаше мороите в дяволски изчадия на мрака, извратени неживи, лишаваше ги от магията на елементите.

Точно това бяха направили родителите на Кристиан. Те съзнателно бяха убили, за да станат стригои и да се сдобият с вечен живот. Кристиан никога не бе проявявал желание да стане стригой, но всички си мислеха, че ще го направи. (Длъжна съм да призная, че заядливият му и избухлив характер не беше в негова полза.) Мнозина от близките му — въпреки че бяха също кралски потомци — бяха несправедливо заклеймени и отритнати. По време на нападението двамата с него се обединихме и сритахме доста стригойски задници. Слухът за това се разнесе и значително подобри репутацията му.

Кирова никога не си бе губила времето с формалности, затова пристъпи направо към същината.

— Господин Лазар ще бъде новият директор.

Лиса все още му се усмихваше приветливо, но сега извърна рязко глава към Кирова.

— Какво?

— Аз се оттеглям от поста директор — обясни Кирова с равен и безизразен глас, който би могъл да си съперничи с този на някой пазител. — Но ще остана в Академията като учител.

— Вие ще бъдете учител? — изуми се Кристиан.

Тя го изгледа строго.

— Да, господин Озера. Това бе първоначалната ми цел, когато дойдох тук. Сигурна съм, че ако положа достатъчно усилия, ще си припомня как се преподава.

— Но защо? — попита Лиса. — Вие вършите страхотна работа.

Това малко или много беше истина. Въпреки несъгласията ми си Кирова — обикновено защото нарушавах правилата — дълбоко я уважавах. Както и Лиса.

— Това е нещо, което обмислям от известно време — обясни директорката. — Моментът ми се струва подходящ, а господин Лазар е отличен администратор.

Лиса доста добре умееше да разбира хората. Мисля, че беше част от страничния ефект на духа, което бе още една причина тези, които го владеят, да са много, много харизматични и необикновени личности. Лиса смяташе, че Кирова лъже, както и аз. Ако можех да прочета мислите на Кристиан, сигурно щях да открия, че и той смята така. Нападението над Академията бе паникьосало мнозина, особено кралските фамилии, макар проблемът, довел до атаката, отдавна да бе разрешен. Предполагам, че се бе намесила дългата ръка на Татяна, която бе принудила Кирова да се оттегли, за да заеме мястото й кралски потомък и така да успокои останалите фамилии.

Лиса обаче не издаде с нищо мислите си и отново се обърна към господин Лазар.

— Е, радвам се да се запозная с вас. Сигурна съм, че ще свършите чудесна работа. Уведомете ме, ако има нещо, което бих могла да направя за вас. — Винаги изпълняваше съвършено ролята си на истинска принцеса. Да бъде мила и учтива с всеки, бе един от многобройните й таланти.

— Всъщност — заговори господин Лазар — наистина има нещо. — Имаше дълбок и гръмък глас, който сякаш изпълни цялото помещение. Посочи към дъщеря си. — Чудех се дали би могла да разведеш Ейвъри и да й помогнеш да се приспособи към новата обстановка. Тя се дипломира миналата година, но ще ми помага в работата. Сигурен съм, че би предпочела да прекарва голяма част от времето си с някой на нейната възраст.

Ейвъри се усмихна и за пръв път Лиса насочи вниманието си към нея. Тя беше красива. Ослепителна. Лиса също беше красива с великолепната си коса и нефритено зелените си очи, които бяха отличителен белег на рода й. Според мен беше сто пъти по-красива, но до по-голямото момиче Лиса изглеждаше някак си безцветна. Ейвъри беше висока и слаба като повечето морои, но не бе лишена от няколко чувствени извивки. Такъв бюст — също като моя — беше мечта за всяко момиче или жена морой, а дългата й кестенява коса и синьосиви очи довършваха картинката.

— Обещавам, че няма да досаждам прекалено — рече Ейвъри. — А ако искаш, мога да ти разкажа някои пресни клюки от кралския двор. Чух, че ще се местиш да живееш там.

Защитните рефлекси на Лиса тутакси се изостриха. Тя разбра какво става. Татяна не само бе отстранила Кирова, но и бе изпратила свой човек да наглежда Лиса. Красиво момиче, идеална компаньонка, която ще шпионира Лиса и ще се опита да я моделира според стандартите на Татяна. Когато заговори, думите на Лиса бяха безупречно учтиви, но в гласа й определено се долавяше смразяваща нотка.

— Това би било чудесно. Напоследък съм доста заета, но ще се опитаме да намерим време.

Изглежда, нито бащата, нито Кирова забелязаха любезния отказ, но нещо проблесна в очите на Ейвъри, което подсказа на Лиса, че посланието й е разбрано.

— Благодаря — отвърна тя. Освен ако не грешах, по лицето й за миг пробягна сянка, което издаде, че е наранена. — Сигурна съм, че ще измислим нещо.

— Добре, добре — кимна господин Лазар, нищо неподозиращ за драмата на дъщеря си. — Може би ще покажете на Ейвъри сградата за гости? Тя е настанена в източното крило.

— Разбира се — рече Лиса, макар това да бе последното, което искаше.

Тя, Кристиан и Ейвъри се приготвиха да тръгнат, но в този миг в кабинета влязоха други двама. Единият беше морой, малко по-млад от нас, а другият бе дампир, двадесетина годишен — пазител, съдейки по твърдото, сериозно изражение на лицето.

— А, ето ви и вас — рече господин Лазар и им кимна. Отпусна ръка върху рамото на момчето. — Това е синът ми Рийд. Той е по-малък и ще учи тук. Много е развълнуван.

Всъщност Рийд изобщо не изглеждаше развълнуван. Беше най-киселият и нацупен младеж, когото бях виждала. Ако възнамерявах да играя ролята на тийнейджър, на който му е крив светът, щях да науча всичко, което ми е нужно за целта от Рийд Лазар. Притежаваше същите красиви черти като Ейвъри, но смръщената му физиономия ги разваляше. Господин Лазар представи останалите на Рийд. Единственият му отговор беше гърленото:

— Здрасти.

— А това е Саймън, пазителят на Ейвъри — продължи господин Лазар. — Разбира се, докато сме в кампуса, не е нужно да бъде постоянно с нея. Знаете как е. Въпреки това съм сигурен, че ще го виждате доста често.

Надявах се, че няма. Той не изглеждаше толкова неприветлив като Рийд, но определено беше доста намръщен и мрачен, нещо необичайно дори сред пазителите. Изведнъж изпитах нещо като жал към Ейвъри. Ако това бе единствената й компания, на нейно място щях отчаяно да искам да се сприятеля с някой като Лиса. Но Лиса бе дала съвсем ясно да се разбере, че не желае да е част от интригите на Татяна. След кратък разговор тя и Кристиан съпроводиха Ейвъри до сградата за гости и веднага си тръгнаха. Обикновено Лиса би останала да помогне на момичето да се настани и би й предложила по-късно да хапнат заедно. Но не и този път. Не и след като подобни подмолни мотиви бяха на ход.

Върнах се в собственото си тяло в хотела. Знаех, че повече не биваше да ме е грижа за живота в Академията, дори би трябвало да се чувствам зле заради Ейвъри. При все това, докато лежах там и се взирах в мрака, не можах да потисна известно самодоволно — да, много егоистично — удовлетворение от тази среща. Явно в близко бъдеще не се очертаваше Лиса да се сдобие с нова най-добра приятелка.