Глава 12

Посещението ми в съзнанието на Лиса ме остави с повече въпроси, отколкото отговори и след като нямах план за действие, през следващите няколко дни останах в дома на Беликови. Свикнах с ежедневния им ритъм, макар да бях изненадана колко лесно ми беше. Опитах се с всички сили да бъда полезна, да върша добросъвестно това, което ми позволяваха, дори стигнах дотам да гледам бебето (занимание, с което не се чувствах особено комфортно, тъй като по време на обучението за пазител не ми бе оставало много свободно време, за да се упражнявам за детегледачка). Ева ме гледаше през цялото време, никога не каза нищо, но винаги имаше вид, сякаш не одобряваше. Не бях сигурна дали искаше да си отида, или просто така си изглеждаше. Останалите изобщо не се питаха защо съм все още при тях. Беше очевидно, че всички се радват да съм наоколо и постоянно ми го показваха. Виктория беше особено щастлива.

— Иска ми се да дойдеш в училище с нас — рече тя замислено една вечер. Двете прекарвахме доста време заедно.

— Кога се връщаш в училище?

— В понеделник, след Великден.

Стана ми малко тъжно. Независимо дали още щях да бъда тук или не, тя щеше да ми липсва.

— О, Боже. Не съм осъзнала, че е толкова скоро.

Помежду ни настъпи тишина и тя ми хвърли кос поглед.

— Мислила ли си… ами, мислила ли си да дойдеш в „Свети Василий“ с нас?

Зяпнах я.

— „Свети Василий“? И вашето училище ли носи името на светец? — Не всички училища бяха наречени на светци. Ейдриън беше посещавал училище на Източния бряг, което се казваше „Олдър“.

— Нашето е наречено на името на човешки светец — ухили се тя. — Можеш да се запишеш. Би могла да довършиш последната година. Сигурна съм, че ще те вземат.

От всички откачени възможности, които бях обмислила по време на това пътуване — а повярвайте ми, бях обмислила доста такива, точно тази никога, ама никога не ми бе хрумвала. Нали завинаги отписах училището… Бях съвсем сигурна, че няма какво повече да науча — е, след като се запознах със Сидни и Марк, стана очевидно, че все още мога да науча някои неща. Имайки предвид това, което възнамерявах да правя с живота си, не смятах, че още един семестър в изучаване на математика и разни науки ще са ми кой знае колко от полза. А след като обучението ми за пазител беше приключило, това, което ми беше останало, бе да се подготвя за годишния изпит. Определено се съмнявах, че всички тези тестове и предизвикателства ще се доближат поне малко до това, което вече бях научила в схватките си със стригоите.

Поклатих глава.

— Не смятам така. Струва ми се, че вече съм приключила с училището. Освен това ще се преподава на руски.

— Ще ти уредят преводач. — Лицето й се озари от дяволита усмивка. — А и ритниците и юмруците нямат нужда от превод. — Усмивката й се стопи и лицето й доби по-замислено изражение. — Но сега сериозно. Ако не смяташ да завършиш училище и няма да бъдеш пазител… ами, защо не останеш тук? Имам предвид в Бай. Би могла да живееш с нас.

— Няма да бъда кървава курва — заявих незабавно.

Тя ме погледна изненадано.

— Нямах предвид това.

— Не биваше да го казвам. Извини ме. — Почувствах се зле заради забележката си. Въпреки че продължавах да чувам слухове за кървавите курви в града, досега бях видяла една или две и със сигурност жените от семейство Беликови не бяха от тях. Бременността на Соня беше донякъде загадка, но да работиш в дрогерия не беше нещо позорно. Бях чула малко повече за положението на Каролина. Бащата на детето й беше морой, с когото тя очевидно бе имала истинска връзка. Не се бе продала, за да бъде с него, нито пък той я бе използвал. След раждането на бебето двамата решили да се разделят, но си останали приятели. Сега Каролина се срещаше с един пазител, който я посещаваше, когато бе в отпуска.

Малкото кървави курви, които бях видяла в града, се вписваха напълно в стереотипа. От дрехите и гримът им лъхаше на лесен секс. Белезите по шиите им съвсем ясно показваха, че без проблем дават на партньорите си да пият от кръвта им по време на секс, а това бе най-долното нещо, което би могла да направи една жена дампир. Само хората даваха кръв на мороите. Не и моята раса. Да позволиш подобно нещо — особено по време на секс — ами както вече казах, това беше долно. Най-мръсното от всички мръсни неща.

— Майка ми ще се радва да останеш. Можеш да си намериш работа. Просто ще бъдеш част от семейството ни.

— Аз не мога да заема мястото на Дмитрий, Виктория — отбелязах тихо.

Тя се пресегна и стисна ръката ми.

— Зная. Никой не го очаква от теб. Ние те харесваме заради самата теб, Роуз. Да си тук, просто ни се струва съвсем правилно и естествено. Имало е причина, че Димка е избрал да е с теб. Ти си част от нас.

Опитах се да си представя живота, който тя ми описваше. Звучеше… толкова лесно. Удобно. Без тревоги. Просто да живея в сплотено семейство, където всички се обичат и уважават, да се смеем и да бъдем заедно всяка вечер. Можех да живея собствения си живот, а не да го подчиня на нечий друг. Нямаше да има битки — освен ако не се наложи да се защитавам. Можех да се откажа от плана да убия Дмитрий — което знаех, че щеше да убие и мен… физически или духом. Можех да избера практичния път, да се примиря и да приема, че е мъртъв. И все пак… ако реша да направя това, защо да не се върна в Монтана? При Лиса, в Академията?

— Не зная — казах накрая на Виктория. — Не зная какво ще правя.

Беше малко след вечеря, когато тя погледна колебливо към часовника.

— Не ми се иска да те оставям, след като май не ни остава още много време да сме заедно, но… след малко трябва да се срещна с някого…

— Николай? — подразних я аз.

Тя поклати глава, а аз се опитах да прикрия разочарованието си. Бях го видяла няколко пъти и той все повече и повече ми харесваше. Жалко, че Виктория не можеше да отвърне на чувствата му. Сега си помислих дали нещо не й пречи, или по-скоро някой.

— О, казвай — подканих я с усмивка. — Кой е той?

Лицето й остана безизразно, с което ми напомни за Дмитрий.

— Приятел — отвърна уклончиво, но ми се стори, че зърнах усмивка в очите й.

— Някой от училище?

— Не — въздъхна тя. — И в това е проблемът. Толкова много ще ми липсва.

Усмивката ми се стопи.

— Мога да си представя.

— О — тя доби засрамен вид. — Беше глупаво от моя страна. Моите проблеми… не са нищо в сравнение с твоите. Искам да кажа, аз може да не го виждам известно време… но все пак ще го видя. Но Дмитрий си отиде. Ти никога няма да го видиш отново.

Е, това може и да не беше съвсем така. Макар че не й го казах.

— Да — вместо това изрекох на глас.

За моя изненада тя ме прегърна.

— Познавам любовта. Но да я изгубиш… не зная. Не зная какво да кажа. Мога само да те уверя, че ние всички сме с теб. Всички, разбираш ли? Ти не можеш да замениш Дмитрий, но ние те чувстваме като наша сестра.

Това, че ме нарече сестра ме смая, но в същото време думите й ме стоплиха. Малко след това Виктория трябваше да излезе за срещата си. Забързано се преоблече и се гримира — определено много по-старателно, отколкото ако излизаше на среща с обикновен приятел, отбелязах аз — и се запъти към вратата. Излизането й донякъде бе добре дошло за мен, защото не исках да види сълзите, които думите й извикаха в очите ми. През целия си живот съм била едно дете. Лиса беше най-близко до представата ми за сестра. Винаги съм я смятала за такава, а сега я изгубих. Да чуя Виктория да ме нарича сестра… е, това събуди нещо у мен. Една увереност, че наистина имам приятели и не съм сама.

След това се запътих към кухнята, а Олена много скоро се присъедини към мен. Аз тършувах за храна.

— Виктория ли чух да излиза? — попита тя.

— Да, отиде да се види с приятел. — Трябва да заявя, че лицето ми не издаде нищо. Нямаше начин да предам доверието на Виктория.

Олена въздъхна.

— Исках да я помоля да слезе до центъра да напазарува някои неща.

— Аз ще отида — заявих с искрена готовност. — Но първо ще си приготвя нещо за ядене.

Тя ми се усмихна мило и ме потупа по бузата.

— Имаш добро сърце, Роуз. Разбирам защо Димка те е обичал.

Беше наистина удивително как всички тук възприемаха връзката ми с Дмитрий. Никой не се възмути от разликата във възрастта, нито от това, че той е бил мой учител, а аз — негова ученичка. Както казах на Сидни, чувствах се нещо като негова вдовица, а думите на Виктория не спираха да отекват в главата ми. Начинът, по който Олена ме погледна, ме накара отново да се почувствам сякаш бях нейна дъщеря. Отново изпитах онези предателски чувства към родната си майка. Тя вероятно нямаше да одобри връзката ми с Дмитрий. Щеше да я обяви за неподходяща и да заяви, че съм прекалено малка. Или пък не? Може би бях твърде сурова и несправедлива към нея.

Като ме видя пред отворения бюфет, Олена поклати укорително глава.

— Но първо трябва да се нахраниш.

— Ще хапна нещо набързо — уверих я. — Не е нужно да ми приготвяш каквото и да е.

Накрая тя ми отряза няколко дебели филии черен хляб, който бе опекла по-рано през деня и извади пакетче масло, защото бе забелязала, че обичам да мажа филиите си обилно с него. Каролина ме подразни, че като американка навярно ще се ужася, ако зная какво съдържа хлябът, затова не разпитвах повече. Хлябът сладнеше и беше много ароматен, и на мен ми харесваше.

Олена се настани до масата срещу мен и ме наблюдаваше как се храня.

— Това беше любимото му, когато беше малък.

— На Дмитрий?

Жената кимна.

— Винаги когато си идваше за ваканциите от училище, първото нещо, което искаше, беше този хляб. Трябваше да му пека почти за всяко ядене. Момичетата никога не ядат толкова много.

— Момчетата, изглежда, винаги ядат повече. — Трябва да призная, че можех да съпернича на голяма част от тях. — А той е по-едър и по-висок от повечето.

— Истина е — кимна замислено тя. — Но най-накрая реших да го науча сам да си го меси и пече. Казах му, че ако ще изяжда цялата ми храна, е най-добре да разбере колко много труд се изисква, за да се приготви.

Засмях се.

— Не мога да си представя Дмитрий да меси и пече хляб.

При все това още докато го изричах, размислих. Мигновената ми асоциация с Дмитрий беше за мощ и страст, в съзнанието ми тутакси изплуваше неговата секси и едновременно войнствена личност като на млад бог. Но смесицата с нежност и загриженост го правеха толкова прекрасен и завършен. Същите ръце, които забиваха сребърния кол с такава точност, отмятаха с безкрайна нежност косата от лицето ми. Очите му, които безпогрешно откриваха всякаква опасност, ме гледаха с толкова много любов и обожание, сякаш бях най-красивата и невероятна жена на света.

Въздъхнах, обзета от горчиво-сладката болка в гърдите, станала ми вече толкова позната. Колко глупаво, че парче хляб може да породи подобни мисли. Но това беше истината. Ставах емоционална винаги когато си помислех за Дмитрий.

Очите на Олена, вперени в мен, излъчваха състрадание и разбиране.

— Зная — рече тя, сякаш отгатнала мислите ми, — зная точно как се чувстваш.

— Дали някога болката ще намалее? — попитах я.

За разлика от Сидни Олена имаше отговор.

— Да. Но никога няма да бъдеш същата.

Не знаех дали думите й бяха успокояващи или не. След като се нахраних, тя ми даде списък с продуктите, които трябваше да купя, и поех към центъра на града. Бях щастлива да съм навън и да върша нещо. Бездействието не ми понасяше.

В магазина за хранителни стоки изненадващо се натъкнах на Марк. Бях останала с впечатлението, че двамата с Оксана не идват често в града. Предполагах, че сами отглеждат в градината си по-голяма част от нужните им зеленчуци и плодове. Той ми се усмихна топло.

— Чудех си дали още си тук.

— Да. — Вдигнах кошницата си. — Дойдох да напазарувам някои продукти за Олена.

— Радвам се, че не си си тръгнала — каза той. — Сега изглеждаш по… по-спокойна.

— Мисля, че твоят пръстен ми помага. Поне що се отнася до спокойствието. Но май не може да ми помогне при вземането на решенията.

Той се намръщи и прехвърли млякото, което носеше, от едната ръка в другата.

— Какви решения?

— Какво да правя сега. Къде да отида.

— Защо не останеш тук?

Стори ми се странно, че и с Виктория водих подобен разговор. И отговорът ми беше подобен.

— Не зная какво ще правя, ако остана тук.

— Ще си намериш работа. Ще живееш при Беликови. Те те обичат, знаеш го. Вписа се отлично в семейството им.

Онова топло, любящо чувство се завърна и отново се опитах да си представя как просто ще се установя при тях, ще работя в магазин като този или като сервитьорка в някой ресторант.

— Не зная — отвърнах. Приличах на развалена грамофонна плоча. — Просто не зная дали това е добре за мен.

— По-добре е от алтернативата — предупреди ме той. — По-добре, отколкото да се скиташ без истинска цел и да търсиш опасности. Това изобщо не е избор.

И все пак тъкмо заради това бях дошла в Сибир, смъмри ме вътрешният ми глас. Дмитрий, Роуз. Забрави ли Дмитрий? Забрави ли, че дойде, за да го освободиш, както той би искал? А дали наистина би искал? Може би би искал да бъда в безопасност. Не знаех, а без помощта на Мейсън се чувствах по-объркана и нерешителна. Мисълта за Мейсън ме подсети нещо, което почти бях забравила.

— Когато разговаряхме преди… говорихме за това, което Лиса и Оксана могат да правят. Ами ти?

Марк присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Дали някога… някога виждал ли си, хм… призраци?

Минаха няколко секунди, сетне той пое дълбоко дъх.

— Надявах се, че няма да ти се случи.

Изуми ме огромното облекчение, което изпитах да узная, че не съм сама в призрачните си преживявания. Въпреки че сега разбирах, че смъртта ми и пребиваването ми за кратко в света на мъртвите ме е направило мишена за духовете, това все още си оставаше едно от най-плашещите последствия на това да си целунат от сянката.

— Случвало ли ти се е, без да го искаш? — продължих да го разпитвам.

— Отначало. След това се научих да го контролирам.

— Аз също. — Внезапно си припомних духовете в обора. — Всъщност май не е съвсем истина.

Сведох лице и набързо му разказах какво се бе случило по време на пътуването ми със Сидни дотук.

— Това не бива никога, никога повече да става — заяви той твърдо.

— Но аз не съм го искала! Просто се случи.

— Ти си се паникьосала. Нуждаела си се от помощ и една част от теб е призовала духовете. Не го прави. Не е добре и никак не е лесно да се контролира.

— Но аз дори не зная как съм го направила.

— Както казах, загуба на контрол. Не позволявай паниката да те завладее.

Една възрастна жена мина покрай нас с шал на главата и кошница със зеленчуци в ръка. Изчаках я да се отдалечи, преди да попитам Марк.

— Защо те се сражаваха на моя страна?

— Защото мъртвите мразят стригоите. Стригоите са противоестествени, нито са живи, нито мъртви — просто съществуват в някакво междинно състояние. А призраците, също като нас, усещат злото.

— Но те могат да бъдат много добро оръжие.

Лицето му, обикновено открито и дружелюбно, сега помръкна и той се намръщи.

— Това е опасно. Такива като теб и мен и без това ходят по ръба на мрака и лудостта. Откритото призоваване на мъртвите може да ни събори от този ръб и да полудеем. — Погледна часовника си и въздъхна. — Виж, трябва да вървя, но бях съвсем сериозен, Роуз. Остани тук. Не се забърквай в неприятности. Бори се със стригоите, ако те нападнат, но не ги търси безразсъдно. И определено остави духовете на мира.

Май получих доста ценен съвет в един хранителен магазин, макар че не бях сигурна дали бих могла да го последвам. Но все пак му благодарих, поръчах му да поздрави Оксана и също си тръгнах. Вървях към квартала на Олена, завих зад ъгъла и едва не се сблъсках с Ейб.

Той беше облечен в обичайния си крещящ стил — скъпо палто и златистожълт шал, в тон с бижутата му. Пазителите му застанаха наблизо, а той се облегна нехайно на тухлената стена на близката сграда.

— Значи затова си дошла в Русия. Да ходиш на пазар като някаква селянка.

— Не — троснах се. — Разбира се, че не.

— Значи само разглеждаш градските забележителности?

— Не. Просто помагам. Престани да се опитваш да измъкнеш информация от мен. Не си толкова умен, за колкото се смяташ.

— Така си мислиш ти.

— Виж, вече ти казах. Дойдох тук, за да съобщя новините на семейство Беликови. Така че върви и го докладвай на този, за когото работиш. Това е всичко.

— А аз вече ти казах да не ме лъжеш — заяви той. Отново долових онази странна смесица от заплашителна и развеселена нотка в гласа му, сякаш нещо го забавляваше. — Нямаш представа колко бях търпелив с теб. Ако беше всеки друг, още първата нощ щях да получа информацията, която ми е нужна.

— Значи съм голяма късметлийка — върнах му го язвително. — И сега какво? Ще ме събориш на улицата и ще ме биеш, докато ти кажа защо съм тук? Знаеш ли, че вече ми писна от цялата тази игра на страшния-мафиотски-бос.

— А аз вече губя търпение с теб. — Развеселената нотка бе изчезнала и противно на волята си забелязах притеснено, че той има по-яко и едро телосложение от повечето морой. Много морои избягваха преките схватки, но нямаше да се изненадам, ако разбера, че Ейб е пребил не по-малко хора от бодигардовете си. — И искаш ли да ти кажа честно? Вече не ми пука защо си тук. Искам само да си тръгнеш. Веднага.

— Не ме заплашвай, старче. Ще си тръгна, когато аз реша. — Смешно, като се има предвид, че току-що бях казала на Марк, че не зная дали ще остана в Бай, но сега, притисната от Ейб, просто се заинатих. — Не зная от какво се опитваш да ме държиш по-далеч, но не ме е страх от теб. — Това последното не беше съвсем вярно.

— А би трябвало — отвърна той с любезен тон. — Аз мога да бъда много добър приятел или много лош враг. Мога да направя така, че да не съжаляваш, ако си тръгнеш. Бихме могли да сключим сделка.

Докато говореше, очите му блеснаха почти развълнувано. Спомних си как Сидни го описа като опасен манипулатор и изведнъж ми хрумна, че може би живее само заради това — да преговаря и да сключва изгодни сделки, за да получи това, което иска.

— Не — отвърнах. — Ще си тръгна, когато съм готова. И нито ти или този, за когото работиш, можете да направите нещо.

Надявайки се да съм се показала достатъчно дръзка, се обърнах. Той се протегна и ме сграбчи за рамото, дръпна ме назад и едва не изпуснах продуктите. Понечих да се хвърля напред в атака. Но пазителите му за миг се озоваха до мен. Знаех, че нямам шанс.

— Времето ти тук изтече — изсъска Ейб. — В Бай. В Русия. Върни се в Щатите. Ще ти дам всичко, от което имаш нужда — пари, билети първа класа, каквото пожелаеш.

Изскубнах се от хватката му и внимателно отстъпих назад.

— Не ми трябват нито помощта, нито парите ти, които само един Бог знае откъде идват. — Група хора завиха зад ъгъла, смееха се и разговаряха и аз отстъпих още по-назад, сигурна, че Ейб няма да предприеме нещо пред свидетели. Това ме накара да се почувствам по-смела и уверена, което си беше доста глупаво от моя страна. — А и вече ти казах: ще се върна, когато аз реша.

Погледът на Ейб се плъзна по пешеходците и той също се отдръпна заедно с пазителите си. Смразяващата усмивка отново се появи на лицето му.

— А аз пък ти казах, че мога да бъда много добър приятел или много лош враг. Махни се от Бай, преди да се увериш в едно от двете.

За огромно мое облекчение, той се обърна и си тръгна. И без това не исках да види страха, изписан по лицето ми.

Онази нощ си легнах рано. Нямах желание да общувам с никого. Лежах известно време в леглото, прелиствах списание, което не можех да прочета и изненадващо се почувствах много изморена. Мисля, че срещите ми с Марк и Ейб ме бяха изтощили. Думите на Марк да остана засегнаха чувствителна струна в душата ми, особено след разговора ми малко по-рано с Виктория. Откритите заплахи на Ейб ме накараха да застана нащрек срещу онзи, за когото той работеше, и който явно искаше да напусна Русия. Питах се дали наистина ще изгуби търпение, ще спре да се пазари с мен и ще премине към някакви действия?

Постепенно се унесох в сън и ме обзе познатото чувство, че съм в един от сънищата на Ейдриън. Отдавна не се бе случвало и вече бях започнала да си мисля, че наистина ме е послушал, когато последния път му казах да стои далеч от мен. Разбира се, винаги му го казвах. Беше минало дълго време, без да ме посети и колкото и да не исках да си призная, той ми липсваше.

Сцената, която този път бе избрал, беше част от територията на Академията — гориста местност близо до езерото. Всичко наоколо беше зелено и цъфтеше, обляно от слънчева светлина. Подозирах, че фантазията на Ейдриън не отговаря точно на времето, което беше в момента в Монтана, но нали бе негово творение. Можеше да направи всичко, което пожелае.

— Малък дампир — рече той и ми се усмихна. — Отдавна не сме се виждали.

— Мислех, че вече си приключил с мен — отвърнах и седнах върху голяма, гладка скала.

— Никога няма да приключа с теб. — Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и приближи към мен. — Макар че… ако трябва да съм честен, наистина този път смятах да не идвам повече. Но исках да разбера дали още си жива.

— Жива съм и съм добре.

Той отново ми се усмихна. Слънчевите лъчи танцуваха върху кестенявата му коса, хвърляйки златисти отблясъци.

— Добре. Всъщност наистина изглеждаш много добре. Аурата ти е по-добра от всякога. — Погледът му се плъзна надолу по лицето ми и се спря върху ръцете ми, скръстени в скута. Намръщи се, коленичи и вдигна дясната ми ръка. — Какво е това?

Беше пръстенът на Оксана. Въпреки че халката бе съвсем семпла, среброто проблесна на слънцето. Сънищата бяха толкова странни. Двамата с Ейдриън не бяхме заедно, но пръстенът ме бе последвал и бе запазил достатъчно от силата си, за да я усети той.

— Магия. Омагьосан е с духа.

Също като мен, и той никога не се бе замислял за подобно нещо. Лицето му доби напрегнато изражение.

— И той лекува, така ли? Изчистил е част от мрака в аурата ти.

— Част — отвърнах, почувствала се неловко от напрегнатия му поглед. Свалих пръстена и го пъхнах в джоба си. — Временно е. Срещнах още някой, който владее духа, и дампир, целунат от сянката.

Изненадата върху лицето му се задълбочи.

— Какво? Къде?

Аз прехапах устни и поклатих глава.

— По дяволите, Роуз! Това е нещо голямо. Знаеш колко усилено двамата с Лиса търсим други като нас, които владеят духа. Кажи ми къде са те.

— Не. Може би по-късно. Не искам да ме намерите.

Зелените му очи блеснаха гневно.

— Виж, спри поне за миг да си въобразяваш, че целият свят се върти само около теб, става ли? Това се отнася за Лиса и мен, как да разберем тази магия, която е в нас. Ако си открила хора, които могат да ни помогнат, ние трябва да знаем.

— Може би по-късно — повторих решително. — Скоро ще се махна оттук, тогава ще ти кажа.

— Защо винаги е толкова трудно с теб?

— Защото така ти харесва.

— В момента ли? Не особено.

Коментарът бе в типичния за Ейдриън шеговит стил, но в този миг нещо в него ме обезпокои. Поради някаква причина изведнъж ме споходи лекото подозрение, съвсем леко, че вече не съм толкова привлекателна за него, както досега.

— Просто се опитай да проявиш търпение — казах му. — Сигурна съм, че двамата с Лиса и без това имате още много неща, върху които да работите. А и Лиса изглежда доста заета с Ейвъри. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра и част от горчивата завист, която бях изпитала, докато ги наблюдавах миналата вечер, се прокрадна в тона ми.

Ейдриън повдигна вежди.

— Дами и господа, тя си призна. Значи наистина шпионираш Лиса. Знаех си.

Извърнах глава.

— Просто исках да зная дали е жива. — Сякаш дори и да бях на другия край на света, нямаше да го зная.

— Жива е. Жива е и е много добре, също като теб. Ъъ… почти добре. — Ейдриън се намръщи. — Понякога улавям тези странни вибрации в нея. Не ми изглежда съвсем наред, а и аурата й от време на време потрепва малко. Никога не трае дълго, но все пак се тревожа. — Тонът му омекна. — Ейвъри също се тревожи за нея, така че Лиса е в добри ръце. Ейвъри е изумителна.

Стрелнах го унищожително.

Изумителна? Да не би да я харесваш или нещо подобно? — Не бях забравила думите на Ейвъри, че ще остави вратата на стаята си отключена.

— Разбира се, че я харесвам. Тя е страхотна личност.

— Не, имам предвид дали наистина я харесваш. Не просто да я харесваш.

— О, разбирам. — Той завъртя очи. — Явно говориш за определението на „харесвам“ от детската градина.

— Не ми отговори на въпроса.

— Ами, както казах, тя е страхотна личност. Умна. Дружелюбна и отзивчива. Красива.

Нещо в начина, по който произнесе „красива“ ме подразни. Отново извърнах поглед, докато си играех със синия назар около врата си, опитвайки се да изясня чувствата си. Ейдриън ги изясни по-бързо.

— Да не би да ревнуваш, малък дампир?

Отново го погледнах.

— Не. Ако те ревнувах, отдавна щях да съм откачила, имайки предвид всички момичета, с които се занасяш.

— Ейвъри не е от момичетата, с които можеш да се занасяш.

Отново долових тази топлота в гласа му, тази замечтаност.

Не би трябвало да ми пука. Трябваше да съм доволна, че се интересува от друго момиче. В крайна сметка нали самата аз отдавна се опитвах да го убедя да ме остави на мира. Част от условието да ми даде пари за това пътуване бе обещанието, че двамата ще станем гаджета, когато — и ако — се върна в Монтана. Ако тръгне с Ейвъри, значи оставаше едно нещо по-малко, за което да се тревожа.

И честно казано, ако беше всяко друго момиче, а не Ейвъри, вероятно нямаше да имам нищо против. Но някак си идеята, че тя го е очаровала, ми дойде в повече. Не беше ли достатъчно лошо, че губех Лиса заради нея? Как беше възможно това момиче толкова лесно да заеме мястото ми? Тя бе откраднала най-добрата ми приятелка, а сега и момчето, което постоянно тръбеше, че аз съм единствената, която иска, сериозно обмисляше дали да не ме замени с нея.

Ти си лицемерка, обади се един суров глас в мен. Защо се чувстваш толкова зле, че някой друг се е появил в живота им? Ти ги изостави. И Лиса, и Ейдриън. Те имат пълното право да продължат напред.

Изправих се гневно.

— Виж, тази нощ повече не ми се говори с теб. Ще ме освободиш ли от този сън? Няма да ти кажа къде съм. И изобщо не ме интересува да слушам колко е прекрасна Ейвъри и колко много е по-добра от мен.

— Ейвъри никога не би се държала като разглезено момиченце — сряза ме той. — Тя не би се обидила, ако някой се интересува толкова много от нея, че иска да провери как е. Тя не би ми отказала възможността да науча повече за моята магия, защото е параноична, че някой ще попречи на налудничавия й начин да превъзмогне смъртта на гаджето си.

— Не смей да ме наричаш разглезено момиченце! — върнах му го аз. — Ти, както винаги си един самовлюбен егоист! Действаш против желанието ми и изобщо не ти пука какво искам или не, само защото това те забавлява.

— Чудесно — процеди той със студен глас. — Ще сложа край на това. Ще сложа край на всичко между нас. Повече няма да се върна.

— Добре. Надявам се този път да удържиш на думата си!

Зелените му очи бяха последното, което видях, преди да се събудя в леглото си. Надигнах се. Сърцето ми биеше лудешки, сякаш щеше да се пръсне и ми идеше да заплача. Ейдриън беше прав, наистина се държах като разглезено момиченце. Нахвърлих му се, а той изобщо не го заслужаваше. И все пак… не можех да се овладея. Лиса ми липсваше. И дори Ейдриън ми липсваше. А сега някой друг заемаше мястото ми, някой, който нямаше да си тръгне просто така, както бях направила аз.

Повече няма да се върна.

И за пръв път имах чувството, че този път той наистина няма да се върне.

Загрузка...