Кръвно обещание

Глава 15

Ейб погледна към един от пазителите си и кимна кратко. Мъжът тутакси изчезна.

— Готово — заяви Ейб.

— Просто така? — изумих се.

Устните му трепнаха в едва забележима усмивка.

— Ролан знае кой съм. Знае кой работи за мен. След като Павел предаде моите… хм, желания, това ще бъде краят.

Потреперих, защото знаех, че Ейб казва истината. Като се има предвид дръзкото ми и предизвикателно поведение към Ейб през цялото време, наистина беше истинско чудо как още не съм се озовала циментирана на няколко метра под земята или на дъното на Оксана.

— Тогава защо не ме махна насила оттук?

— Не обичам да карам никого да прави нещо, което не желае. Дори и Ролан. Предпочитам хората да осъзнаят колко е разумно това, за което ги моля, без да се използва сила.

— И под „разумно да осъзнаят“ имаш предвид „изнудване“ — заключих, замислена за това, с което току-що се бях съгласила.

— Ние се споразумяхме — сви рамене той. — Това е всичко. Не забравяй своята част от сделката. Обеща да заминеш оттук, а не ми приличаш на някой, който ще се откаже от думата си.

— Няма да го направя.

— Роуз!

Виктория изникна внезапно на прага. Леле, това се казва скорост. Павел я теглеше спокойно за ръката. Косата й бе разрошена, а едната презрамка на роклята й се бе смъкнала от рамото. Лицето й изразяваше смесица от недоверие и гняв.

— Какво си направила? Този тип дойде и каза на Ролан да се маха оттук и никога повече да не се доближава до мен! И тогава… Ролан се съгласи. Просто си тръгна.

Стори ми се донякъде забавно как Виктория веднага обвини мен за случилото се. Наистина аз бях отговорна, но Ейб стоеше до мен. Не беше тайна кои са служителите му. Независимо от това се опитах да защитя постъпката си.

— Той те използва — изтъкнах.

В кафявите очи на Виктория заблестяха сълзи.

— Той ме обича.

— Ако те обича, тогава защо започна да ме сваля в мига, в който му обърна гръб?

— Не го е направил!

— Той е бащата на детето на Соня.

Дори и на слабата светлина на уличното осветление видях как лицето й пребледня.

— Това е лъжа.

Вдигнах ръце.

— И защо ще си измислям подобно нещо? Той искаше да се уговорим да се видим веднага щом напуснеш града!

— Ако го е направил — заговори тя с треперещ глас, — то е защото си му дала повод.

Ахнах. До мен Ейб слушаше мълчаливо със самодоволно изражение. Беше толкова убеден в непогрешимостта си. Идеше ми да го фрасна във физиономията, но в момента бях загрижена за Виктория.

— Как можа да си помислиш подобно нещо? Аз съм твоя приятелка! — избухнах.

— Ако беше моя приятелка, нямаше да се държиш по този начин. Нямаше да се опитваш да застанеш на пътя ми. Преструваш се, че си обичала брат ми, но няма начин да е било истина, няма начин да разбираш какво означава любов!

Не съм разбирала любовта? Луда ли беше? Само ако знаеше какво пожертвах заради Дмитрий, какво бях направила, за да бъда в момента тук… и всичко заради любовта. Тя бе тази, която не можеше да разбере. Любовта не беше краткотрайна свалка в задната стая по време на купон. Тя беше страст, заради която живееш и умираш. Емоциите ме задушаваха, онзи мрак в мен се надигна и аз исках да се нахвърля срещу нея в отговор на ужасните й обвинения. Струваше ми огромно усилие да си напомня, че тя вече е достатъчно наранена и че изрича всички тези думи, защото е объркана и разстроена.

— Виктория, разбирам те и много съжалявам. Правя това, защото съм ти приятелка и ме е грижа за теб.

— Ти не си ми приятелка — изсъска тя. — Ти не си част от семейството. Не разбираш нито нас, нито живота ни! Иска ми се никога да не беше идвала тук! — Завъртя се на пети и се отдалечи, като си проправи път през тълпата купонджии. Сърцето ми се сви, докато гледах след нея.

Обърнах се към Ейб.

— Тя ще се опита да го намери.

Лицето му запазваше същото проклето самодоволно изражение.

— Това няма значение. Той повече няма да иска да има нищо общо с нея. Не и ако държи да запази хубавичкото си лице. — Тревожех се за Виктория, но някак си имах чувството, че Ейб е прав за Ролан. Ролан повече нямаше да е проблем. Колкото до следващото гадже на Виктория… е, това вече не беше моя работа.

— Чудесно. Значи приключихме с това. И повече не ме преследвай — изръмжах аз.

— Спази обещанието си да напуснеш Бай и няма да има защо да го правя.

Присвих очи.

— Казах ти, винаги спазвам обещанията си.

Докато вървях забързано обратно към къщата на Беликови, внезапно се запитах дали беше вярно. Случилото се с Ейб и разправията с Виктория ми подействаха като студен душ. Какво правех тук? В известен смисъл Ейб беше прав… заблуждавах се, като се преструвах, че семейството на Дмитрий е и мое, като си мислех, че това ще намали болката ми по загубата му. Но те не бяха. Това не беше моят дом. Академията също не беше моят дом, вече не. Единственото, което ми остана, беше моето обещание — моето обещание към Дмитрий. Обещание, което май остана на заден план, откакто дойдох тук.

Когато се прибрах, някои от членовете на семейство Беликови си бяха легнали, но останалите все още бяха в дневната. Промъкнах се скришом на горния етаж в стаята си и зачаках тревожно Виктория да се прибере. След половин час чух стъпки по стълбите и звука от затварянето на вратата й. Почуках тихо.

— Виктория — прошепнах високо. — Аз съм. Моля те, нека поговорим.

— Не! — последва отговорът й. — Никога повече не желая да разговарям с теб.

— Виктория…

— Махай се!

— Просто се тревожа за теб.

— Ти не си ми брат! Дори не си ми сестра. Мястото ти не е тук!

От думите й ме заболя. Гласът й бе заглушен от вратата, но не желаех да рискувам останалите да чуят разправията ни. Върнах се в стаята си със свито сърце и се изправих пред огледалото. В този миг осъзнах, че тя беше права. Дори Ейб беше прав. Мястото ми не беше в Бай.

За нула време събрах малкото си багаж, но се поколебах, преди да сляза долу. Затворената врата на Виктория сякаш се взираше подканващо в мен и с мъка устоях на желанието да почукам отново. Но ако го направех, навярно щях да предизвикам нова караница. Или може би нещо още по-лошо, тя щеше да ми прости — и тогава щях да поискам да остана тук завинаги, потънала в топлината и уюта на семейството на Дмитрий, погълната от обикновения им живот.

Поех дълбоко дъх, слязох по стълбите и излязох през вратата. Исках да се сбогувам с останалите, но се боях, че ако видя лицата им, може да се случи същото и ще променя решението си. Трябва да си тръгна, най-после го осъзнах. Бях сърдита и на Ейб, и на Виктория. Думите им ме нараниха, но в тях имаше истина. Това не беше моят свят. Имах да върша други неща в живота си. Трябваше да изпълня дадените обещания.

Когато изминах осем пресечки, забавих крачка, но не защото бях уморена, а защото не бях сигурна къде отивам. Да напусна къщата, беше голяма крачка. Отпуснах се на бордюра на тротоара пред един притихнал и тъмен двор. Плачеше ми се, макар че не знаех защо. Исках обратно стария си живот. Исках Дмитрий и Лиса. О, Господи, колко много ги исках!

Но Дмитрий си беше отишъл и единственият начин да го видя е като го намеря. За да го убия. Колкото до Лиса… тя също, малко или много, бе изгубена за мен. Дори и да оцелеех след това, не мисля, че тя би могла да ми прости. Седях там, чувствайки се изгубена и самотна, и още веднъж се опитах да стигна до нея. Знаех, че е глупаво, като се има предвид какво бях видяла преди, но трябваше да опитам още веднъж. Вмъкнах се мигновено в съзнанието й, защото обзелите ме силни емоции правеха прехода по-лесен. Тя се намираше на борда на частен самолет.

Ако Джил беше шашната от запознанството си с елита на учениците в академията „Свети Владимир“, то участието й в това пътуване й се струваше като сбъднат сън. Гледаше всичко с широко отворени очи и едва промълви няколко думи по време на целия полет до кралския двор. Когато Ейвъри й предложи чаша шампанско, Джил като по чудо успя да измънка: „Н-не, благодаря“. Изглежда, след това всички останали забравиха за нея и продължиха със собствените си разговори. Лиса забеляза притеснението на Джил, но не направи нищо, за да й помогне. Това бе шок за мен. Лиса, която познавах, би направила всичко Джил да се почувства удобно, като част от компанията, а не като нежелана натрапница. За щастие момичето изглеждаше напълно доволно само да наблюдава останалите.

Почувствах се малко по-спокойна, като си напомних, че Джил ще бъде по-добре, след като се запознае с Мия. Лиса я бе уведомила предварително да дойде да вземе Джил, когато кацнат, тъй като Лиса и останалите трябваше веднага да присъстват на един от приемите на Татяна. Мия я бе уверила, че ще се погрижи за Джил и през уикенда ще я вземе под крилото си. Щяла да й покаже няколко нови техники, които била научила с водната магия. Лиса бе доволна и щастлива, че през целия уикенд няма бъде детегледачка на някаква си първокурсничка.

И докато Лиса не обръщаше внимание на Джил, същото не можеше да се каже за една друга личност: Рийд, братът на Ейвъри. Баща им бе решил, че е добра идея Рийд да ги придружи и след като господин — извинете ме — директор Лазар, заедно с Татяна, играеше ключова роля в организирането на това пътуване, нямаше много възражения. Ейвъри само бе завъртяла очи и малко преди да се качат на самолета, бе споделила тайно пред Лиса:

— Всички ние се възползваме от репутацията ти. Една от причините татко да ми позволи да дойда е, че ти си толкова мила с кралицата и той иска да взема пример от теб. Надява се, че след като аз установя добри отношения с нея, това пък ще се отрази добре на Рийд, а и на останалата част от семейството.

Лиса се опита да не се задълбочава по въпроса. Най-вече я притесняваше това, че Рийд Лазар продължаваше да е толкова неприятен, както през първия ден, когато се запознаха. Не беше открито враждебен или нещо такова; просто я караше да се чувства неудобно в негово присъствие. Той наистина беше пълна противоположност на Ейвъри. Колкото сестра му беше жива и дружелюбна, винаги готова да поведе разговор, толкова той си оставаше необщителен и говореше само когато го заговаряха. Лиса не можеше да определи дали това е срамежливост, или презрение към околните.

Когато Лиса го попита дали се вълнува от отиването в кралския двор, той просто сви рамене.

— Все едно ми е. Не ме интересува.

Тонът му беше почти враждебен, сякаш се чувстваше засегнат, че го е попитала, така че тя се отказа от по-нататъшни опити да поведе разговор. Единствената друга личност, с която Лиса го бе виждала да говори — с изключение на сестра му, беше Саймън, пазителят на Ейвъри. Той също ги придружаваше.

Когато самолетът кацна, се оказа, че Мия е спазила обещанието си. Тя махаше ентусиазирано, докато Лиса слизаше по стълбичката с развети от вятъра руси коси. Лиса й се усмихна и двете се прегърнаха набързо. Дружелюбните им отношения не спираха да ме забавляват, имайки предвид, че някога бяха заклети врагове.

Лиса представи един на друг тези, които не се познаваха, а пазителите поведоха групата от пистата към вътрешната част на кралския двор. Мия приветства топло Джил и неловкостта на по-малкото момиче постепенно изчезна. Зелените й очи сияеха от вълнение. С приятелска усмивка Мия отклони поглед от Джил и го насочи към Лиса.

— Къде е Роуз?

Настъпи тишина, последвана от размяна на смутени погледи.

— Какво? — настоя Мия. — Какво толкова казах?

— Роуз си замина — отвърна Лиса. — Извинявай… мислех, че знаеш. Тя напусна училище и замина малко след нападението, защото имаше някои неща… лични неща… за които трябваше да се погрижи.

Лиса се боеше, че Мия ще започне да разпитва какви са тези лични неща. Само малцина знаеха за мен и Дмитрий, а Лиса искаше това да си остане така. Повечето смятаха, че съм изчезнала заради травма, получена в битката. Следващият въпрос на Мия обаче шокира Лиса.

— А ти защо не тръгна с нея?

— Какво? — възкликна Лиса. — Защо да го правя? Роуз напусна. Няма начин и аз да го направя.

— Да, предполагам — изрече Мия замислено. — Просто вие двете бяхте толкова близки, дори и без връзката. Предполагах, че бихте се последвали една друга, ако ще и до другия край на света, а след това да му мислите за подробностите. — В живота на Мия бяха настъпили големи промени, така че тя приемаше спокойно подобни неща.

Онзи странен, променлив гняв, който напоследък толкова често усещах в Лиса, внезапно надигна глава и се насочи към Мия.

— Да, но ако сме били толкова близки, на първо място тя изобщо не би трябвало да заминава. Тя е егоистката, не аз.

Думите й ме засегнаха дълбоко и очевидно шокираха Мия. Тя също не беше от кротките и често избухваше, но сега само вдигна ръце в извинителен жест. Наистина се беше променила.

— Извини ме. Не съм искала да те обвинявам.

Лиса не каза нищо повече. След заминаването ми тя се упрекваше за много работи. Постоянно прехвърляше в ума си нещата, които е можела да направи за мен преди или след нападението, неща, които навярно биха ме накарали да остана. Но никога не й бе хрумвала възможността да дойде с мен и споменаването за това й подейства като плесница. Думите на Мия я накараха да се почувства виновна и в същото време гневна. Не беше сигурна на кого повече я е яд: на мен или на себе си.

— Зная какво си мислиш — обади се Ейдриън няколко минути по-късно, след като Мия бе обещала да се видят после и бе отвела Джил.

— Ти какво, сега да не би да четеш мисли? — тросна му се Лиса.

— Не ми е нужно. Изписано е върху лицето ти. А и Роуз никога не би ти позволила да тръгнеш с нея, така че престани да се измъчваш за това.

Влязоха в сградата за гости, която беше също толкова лъскава и разкошна, както когато бях отседнала там.

— Не можеш да го знаеш. Можех да я разубедя.

— Не — възрази Ейдриън остро. — Нямаше да можеш. Говоря сериозно, и не се разстройвай повече.

— Хей, кой казва, че съм разстроена? Както казах, тя ме изостави.

Ейдриън остана изненадан. След заминаването ми Лиса най-вече беше тъжна. Понякога се ядосваше на решението ми, но нито Ейдриън, нито аз я бяхме виждали досега да реагира толкова яростно. В сърцето й се надигаха тъмни чувства.

— Мислех, че разбираш — рече Ейдриън, мръщейки се озадачено. — Доколкото си спомням, ти каза, че…

Ейвъри внезапно го прекъсна и му хвърли остър поглед.

— Хей, хей. Остави я на мира, става ли? Ще се видим на рецепцията.

Групата трябваше да се раздели — момичетата бяха настанени в едното крило на сградата, а момчетата в другото. Ейдриън сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това кимна и се отдалечи заедно с Рийд и двама пазители. Ейвъри обви нежно ръка около раменете на Лиса, която гледаше гневно след отдалечаващата се фигура на Ейдриън.

— Добре ли си? — попита Ейвъри. Обикновено засмяното й лице сега изразяваше загриженост. Това изненада Лиса по същия начин, както и мен, когато Ейдриън ставаше сериозен.

— Предполагам. Не зная.

— Не се измъчвай за това какво е трябвало или какво си могла да направиш. Миналото не може да се върне. Трябва да продължиш напред.

Сърцето на Лиса все още бе натежало от мъка, а настроението — по-мрачно откогато и да било. Насили се да се усмихне.

— Мисля, че това е най-умното нещо, което някога си казвала.

— Зная! Можеш ли да повярваш, че съм такава умница? Мислиш ли, че Ейдриън ще се впечатли?

Двете избухнаха в смях, но въпреки привидното веселие Лиса все още се чувстваше засегната от безцеремонния коментар на Мия. Думите й я преследваха по начин, който не си бе представяла. Това, което я измъчваше най-много, не беше мисълта, че ако бе дошла с мен, би могла да ме предпази от неприятности. Не. Най-големият проблем беше, че изобщо не бе помислила да дойде с мен. Аз бях най-добрата й приятелка. Според нея това би трябвало да е незабавната й реакция на желанието ми да замина. Но не беше и Лиса се чувстваше по-виновна от всякога. Вината беше всепоглъщаща и тя търсеше спасение в гнева, за да намали болката. Но без особен успех.

С напредването на вечерта настроението й не се подобри. Скоро след пристигането на групата кралицата организира малък прием за най-отбраната част от гостите в двора. Лиса много скоро откри, че кралицата, изглежда, почти непрестанно дава някакъв прием. Преди се забавляваше на тях, но вече не. Поне що се отнасяше до подобни приеми.

Но успя да потисне мрачните си чувства и доста успешно се справяше с ролята на кралска потомка. Кралицата изглеждаше доволна, че Лиса има „подходяща“ приятелка от не по-малко аристократичен произход, както и от впечатлението, което направи на останалите кралски особи и висши сановници, на които Татяна я представи. Но по някое време Лиса вече едва издържаше.

— Преди да си тръгнеш — заговори Татяна, — трябва да поговорим за пазителите ти.

Двете стояха заедно сред група ласкатели и придворни служители. Лиса, която се взираше разсеяно в мехурчетата на недокоснатото си шампанско, рязко вдигна глава.

— Пазители ли, Ваше Величество?

— Няма по-деликатен начин да го кажа, но за добро или лошо, в момента ти си без защита. — Кралицата замълча уважително. — Беликов беше достоен мъж.

Естествено не можа да се насили да изрече името ми. Сякаш никога не съм съществувала. Никога не ме е харесвала, особено след като си въобрази, че възнамерявам да избягам с Ейдриън. Лиса бе забелязала, че Татяна наблюдава с известна загриженост как Ейвъри флиртува с Ейдриън. Не можеше да определи дали го одобрява. С изключение на буйния й характер и страстта към купоните, Ейвъри изглеждаше достойно момиче, само че Татяна искаше Лиса и Ейдриън да се съберат.

— В момента нямам нужда от охрана — отвърна Лиса учтиво, но сърцето й се сви.

— Не, но много скоро ще се дипломираш. Смятаме, че сме намерили някои отлични кандидати за теб. Единият от тях е жена, много удачен избор.

— Джанин Хатауей предложи да ми стане пазител — заяви Лиса внезапно. Не знаех, но докато тя говореше, узнах историята от мислите й. Моята майка бе говорила с нея малко след заминаването ми. Бях донякъде шокирана. Майка ми винаги е била лоялна към настоящия си ангажимент. За нея това би било огромна промяна.

— Джанин Хатауей? — Веждите на Татяна отскочиха рязко нагоре. — Сигурна съм, че тя има други задължения. Не, ние сме направили много по-добър избор. Тази млада дама е само с няколко години по-голяма от теб.

По-добър избор от Джанин Хатауей? Едва ли. Преди Дмитрий моята майка бе върховен стандарт за пазител за мен. Не се съмнявах, че „младата дама“ на Татяна е доверен човек на кралицата, напълно под неин контрол — и най-важното, не беше Хатауей. Кралицата не обичаше майка ми, също както не понасяше и мен. Веднъж, когато Татяна ме наставляваше, спомена мъжа, с когото майка ми е имала връзка — този, когото подозирах, че е мой баща — някакъв тип на име Ибрахим. Най-странното беше, че кралицата говореше сякаш тя също се е интересувала от този тип и започвах да се питам дали това не беше част от причината да не харесва семейството ми.

Лиса се усмихна сковано, но учтиво на кралицата, и й благодари за загрижеността. И двете разбирахме какво става. Това бе игра на Татяна. Всички бяха част от плана й и нямаше начин някой да й се противопостави. Изведнъж Лиса си спомни нещо странно, което Виктор Дашков й каза веднъж. Като оставим настрани плановете на Виктор за убийство и отвличане, той искаше да вдигне революция сред мороите. Смяташе, че трябва да съществува разпределение на властта — нещо, в което понякога Лиса също вярваше — и че сега властта е съсредоточена в малобройна клика, която има прекалено голям контрол. Но тя побърза да пропъди спомена. Виктор Дашков беше луд злодей, чиито идеи не заслужаваха внимание.

Веднага след като придворният етикет позволи, Лиса се извини пред кралицата и забързано прекоси залата. Имаше чувството, че всеки миг ще избухне от мъката и гнева, напиращи в гърдите й. Едва не се сблъска с Ейвъри.

— Боже — промърмори Ейвъри. — Мислиш ли, че Рийд би могъл да ме посрами повече? Двама души се опитаха да завържат разговор с него, а той мълча като сфинкс и направо ги подплаши. Най-безцеремонно заяви на Робин Бадика да млъкне. Искам да кажа, че тя наистина е досадна и може да те изкара от нерви с дрънкането си, но все пак. Това не е готино. — Раздразнението й се изпари, щом се вгледа в лицето на Лиса. — Хей, какво не е наред?

Лиса погледна към Татяна, сетне се извърна към Ейвъри, черпейки успокоение от сивосините очи на приятелката си.

— Трябва да се махна оттук. — Лиса пое дълбоко дъх, за да се окопити. — Помниш ли, че ми каза, че здравата ще се забавляваме? Кога започваме?

— Веднага, щом кажеш — усмихна се Ейвъри.

Напуснах главата на Лиса и се върнах в моята. Все още седях на тротоара. Емоциите бушуваха в душата ми, а в очите ми пареха сълзи. Предишните ми съмнения се потвърдиха: Лиса вече не се нуждаеше от мен… и все пак, все още имах чувството, че има нещо странно, което не можех да определя. Предположих, че се дължи на вината, породена от думите на Мия, или е резултат от страничните ефекти на духа, но при все това… тя не беше същата Лиса.

Стъпките по тротоара ме накараха да вдигна глава. Ако някой ме намереше, очаквах да е Ейб или Виктория. Но не беше нито един от двамата.

Беше Ева.

Старицата стоеше там, наметнала шал върху раменете си, а проницателните й, умни очи се взираха неодобрително в мен. Въздъхнах.

— Какво е станало? Да не би покривът на къщата да се е срутил? — попитах я. Е, може би все пак имаше полза от езиковата бариера. Тя стисна устни.

— Повече не можеш да останеш тук — заяви тя.

Ченето ми увисна.

— Ти… ти говориш английски?

Тя изсумтя.

— Разбира се.

Подскочих.

— И през цялото това време се преструваше, че не говориш? И караше Пол да превежда?

— Така е по-лесно — отвърна Ева просто. — Когато не говориш даден език, избягваш доста дразнещи и досадни разговори. А аз съм установила, че американците са най-досадните и дразнещи събеседници.

Все още бях сащисана.

— Ти дори не ме познаваш! Но от първия ден се държиш зле с мен. Защо? Защо ме мразиш?

— Не те мразя. Но съм разочарована.

— Разочарована? Защо?

— Сънувах, че ще дойдеш.

— Вече го чух. Много ли сънуваш?

— Понякога — отвърна тя. Лунната светлина се отразяваше в очите й, придавайки й призрачен вид. По гръбнака ми полазиха студени тръпки. — Понякога сънищата ми се сбъдват. Понякога не. Сънувах, че Димка е мъртъв, но не исках да го повярвам, не и докато не получа доказателство. Ти си моето доказателство.

— И затова ли си разочарована?

Ева се загърна по-плътно с шала.

— Не. В моя сън ти сияеше. Блестеше като звезда и те видях като воин, който е призван за велики дела. Но вместо това само се мотаеш наоколо унила и бездейна. Не си направила това, заради което си дошла.

Погледнах я изучаващо, чудейки се дали знае за какво говори.

— И за какво точно съм дошла?

— Знаеш много добре какво е. Сънувах го.

Не казах нищо и зачаках да продължи. Когато не го направи, се засмях:

— Страхотен загадъчен отговор, няма що! Приличаш на онези измамници гадателки, които уж ти предсказват бъдещето.

Дори в мрака видях как очите й блеснаха гневно.

— Ти дойде да търсиш Димка. Да се опиташ да го убиеш. Трябва да го намериш.

— Какво искаш да кажеш с това „да се опитам“? — Не исках да й вярвам, не исках да вярвам, че наистина знае бъдещето ми. Но въпреки това любопитството ми надделя. — И какво стана после? Убих ли го?

— Не мога да видя всичко.

— О, страхотно.

— Зная само, че трябва да го намериш.

— И това ли е всичко? Не е нищо ново за мен!

— Това видях.

Изпъшках.

— По дяволите, нямам време за гатанки. Ако не можеш да ми помогнеш, по-добре не казвай нищо.

Тя остана мълчалива.

Преметнах чантата си през рамо.

— Чудесно. Тогава си тръгвам. — И изведнъж ми светна къде трябва да отида. — Предай на останалите… е, кажи им, че им благодаря за всичко. И че съжалявам.

— Постъпваш правилно — рече тя. — Мястото ти не е тук.

— Вече го чух — промърморих и поех по улицата.

Питах се дали Ева ще каже още нещо: да ми каже нещо обидно, да ме прокълне, да ми сервира още мистериозни „мъдри“ думи. Но тя остана безмълвна и аз не погледнах назад.

Вече нямах дом, нито тук, нито в Америка. Единственото, което ми остана, бе моята мисия, заради която дойдох. Казах на Ейб, че изпълнявам обещанията си. И щях да го направя. Ще напусна Бай, както го уверих. И ще убия Дмитрий, както бях обещала на себе си.

Знаех къде трябва да отида. Адресът бе запечатан в ума ми: улица „Казакова“ 83. Не знаех къде се намира, но когато стигнах до центъра на града, попитах един тип и той ме упъти. Адресът беше наблизо, само на около километър и половина, и закрачих уверено натам.

Когато наближих къщата, се зарадвах да видя, че вътре още свети. Въпреки раздразнението и яда, които ме изпълваха, не исках да будя никого. Освен това не исках да говоря с Николай и изпитах облекчение, когато Денис отвори вратата.

Когато ме видя, се изненада. Въпреки дръзките му думи пред църквата, не вярваше, че ще тръгна с него и необещаните му приятели. Тъй като само стоеше и ме гледаше като втрещен, аз заговорих.

— Промених решението си. Идвам с вас. — Поех дълбоко дъх, за да се подготвя за следващите си думи. Обещах на Ейб да напусна Бай, но не и да се върна в Щатите. — Заведете ме в Новосибирск.