Глава XII

Беше рано следобед, когато се върнах в Амстердам, и слънцето — свидетел на смъртта на Меги тази сутрин — символично бе се скрило. Тежки облаци се носеха откъм Зуйдер Зее. Бих могъл да стигна града час по-рано, но дежурният лекар от крайградската болница, където спрях да ми оправят лицето, преливаше от въпроси и доста се пораздразни от упоритите ми твърдения, че за момента не се нуждая от нищо друго освен от лейкопласт — в солидно количество действително — и че шевовете и бинтовете е по-добре да останат за после. С полузатвореното си ляво око, многоцветни синини и безброй лепенки сигурно съм приличал на току-що преживял влакова катастрофа, ала все пак видът ми не бе чак толкова страшен, че да кара малките деца да се крият зад полите на майките си.

Паркирах полицейското такси недалеч от някакъв гараж за даване коли под наем и криво-ляво успях да убедя собственика да ми заеме един малък черен опел. Той не бе особено склонен и нищо чудно — състоянието на лицето ми бе такова, че всеки би се усъмнил в шофьорското ми умение, но тъй или инак човекът ми даде колата. Тъкмо напусках гаража и първите капки дъжд затупкаха по покрива; спрях до полицейското такси, взех чантата на Астрид и два чифта белезници ей така, за кадем, и продължих по своя път.

Паркирах опела във вече твърде добре познатата ми странична уличка и тръгнах надолу към канала. Надникнах зад ъгъла и моментално отдръпнах глава — следващия път надзърнах само с едно око.

Един черен мерцедес бе спрял пред входа на Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество. Капакът на просторния багажник бе вдигнат и двама мъже тъкмо наместваха някаква очевидно много тежка кутия вътре — две или три подобни кутии вече се намираха на дъното. Единия от мъжете познах тозчас — отец Гудбоди; другия, слаб, среден на ръст, облечен в тъмен костюм, с черна коса и смугло лице, идентифицирах също моментално — мургавия убиец, който застреля Джими Дюкло на летище „Схипсхол“. За миг забравих всичките си болки. Не че ме обзе безмерна радост при вида на този човек — просто досега той рядко се появяваше в мислите ми. Чувствувах, че колелото се завърта докрай.

Изнесоха още една кутия от църквата, натовариха я и затвориха багажника. Върнах се при опела и когато завих по канала, мерцедесът на Гудбоди и мургавия мъж вече се бе отдалечил на стотина метра. Последвах ги на благоразумна дистанция.

Дъждът постепенно се засили, докато черният мерцедес напредваше през града и в югозападна посока. Макар и да нямаше още три часът, буреносна мрачина покриваше небето, сякаш падаше здрач. Лично на мен това не ми пречеше, дори напротив — така се облекчаваше задачата ми, защото в Холандия, според правилата за движение при проливен дъжд водачите са задължени да включат светлините си и при тия условия всички коли се превръщат в безформени тъмни силуети.

Отминахме предградията и продължихме извън града. Нямаше елемент на преследване и дива гонитба в нашия ход. Макар да шофираше мощна машина, Гудбоди предпочиташе да кара съвсем умерено и това едва ли бе изненадващо пред вид значителната тежина, която имаше в багажника. Следях внимателно пътните знаци и скоро напълно се уверих къде отиваме — всъщност никога не съм се и съмнявал сериозно.

Сметнах, че ще е по-мъдро да пристигна при нашата обща цел преди Гудбоди и мургавия мъж, затова се приближих плътно зад мерцедеса, на петнайсетина метра. Не се опасявах, че Гудбоди може да ме познае в огледалото си, защото задните гуми на колата му постоянно изхвърляха гъста струя пръски и за него би било много трудно да различи нещо повече от чифт къси фарове на автомобил отзад. Изчаках, додето стигнем един прав участък от пътя, изнесох се в насрещното платно и натиснах газта. Щом се изравних с мерцедеса, Гудбоди хвърли бегъл и безразличен поглед към колата, която го задминаваше, сетне все така безразлично погледна отново напред. Лицето му премина край мен просто като бледо петно и при този толкова силен дъжд и заслепителни пръски от двата автомобила знаех, че е направо невъзможно да ме познае. Отдалечих се и се върнах в дясното платно, без да намалявам скоростта.

След три километра стигнах до някакъв разклон вдясно, пътепоказалецът гласеше: „Кастел Линден — 1 км.“ Свих по страничния път и минута по-късно преминах през една величествена каменна арка с надпис от златни букви „Кастел Линден“. Продължих още може би двеста метра, после отбих встрани и спрях опела в един гъст храсталак.

Види се, пак щях да се намокря, ала май голям избор нямах. Напуснах колата и затичах през някаква рядка горичка, докато накрая навлязох в плътен пояс от стари борове, които очевидно бяха засадени с цел да предпазват от вятър разположено в близост обиталище.

Запровирах се предпазливо между дърветата и обиталището скоро се появи — Кастел Линден. Без да обръщам повече внимание на дъжда, шибащ незащитения ми гръб, легнах по корем зад прикритието на високата трева и няколко храсти и заразглеждах.

Непосредствено пред мен се простираше обиколна пътна алея, застлана с чакъл, която вдясно водеше до арката. Отвъд този път се намираше самият замък Кастел Линден — правоъгълна, четириетажна постройка, първите два етажа с прозорци, по-нагоре с амбразури, увенчана с кули и назъбена с бойници според най-добрата средновековна традиция. Замъкът бе обкръжен с непрекъснат защитен ров, широк към пет метра, и както твърдеше пътеводителят, дълбок също толкова. Единствено липсваше подвижният мост, макар че подемните му вериги все още можеха да се видят здраво захванати в масивната зидария на стените. На негово място имаше полегато стълбище от двайсетина широки и ниски стъпала, издялани от камък, които прехвърляха рова и водеха до солидна порта, направена, изглежда, от дъбово дърво. Вляво от мен, на около трийсет метра встрани от замъка, забелязах четириъгълна, едноетажна сграда от тухли, очевидно твърде скоро построена.

Черният мерцедес се появи откъм арката, захрущя по чакълестата алея и спря близо до четириъгълната постройка. Мургавият мъж слезе и обиколи веднъж замъка, докато Гудбоди остана в колата — досега Гудбоди нито един път не ми направи впечатление да е човек, който си позволява рискове. Той също слезе и двамата се заловиха да пренесат съдържанието на багажника в сградата, чиято врата наистина беше заключена, но очевидно Гудбоди си послужи с нормален ключ, а не с шперц. След като внесоха и последната кутия, вратата се затвори след тях.

Надигнах се предпазливо и се запрокрадвах зад храсталаците, додето се озовах встрани от сградата. Отново много предпазливо приближих мерцедеса и надникнах. В колата нямаше нищо забележително — във всеки случай липсваше това, което търсех. Вече със затаен дъх отидох на пръсти до един страничен прозорец и надзърнах.

Вътрешността на сградата явно представляваше съчетание от работилница, склад и показен магазин. По стените бяха окачени старинни или копия на старинни часовници с всевъзможни форми, размери и модели. Други часовници, плюс голямо количество най-различни часовникови части, стояха подредени върху четири обширни работни маси — види се, в процес на производство, поправка или реставрация. В далечния край на помещението съзрях няколко дървени кутии, подобни на онези, които Гудбоди и мургавият току-що внесоха вътре — личеше, че съдържанието на тия кутии беше уплътнено със слама. Точно над тях имаше наковали рафтове с разнообразни часовници, поставени отгоре, като до всеки лежеше собственото му махало, верига и тежести.

Гудбоди и мургавият стояха именно край тези рафтове. Забелязах как затърсиха нещо в една от отворените кутии и започнаха да вадят оттам множество тежести, предназначени за часовник. След малко Гудбоди спря, в ръката му се появи лист хартия и той внимателно го заразглежда. После посочи в листа и каза нещо на мургавия, който кимна и продължи работата си. Без да откъсва очи от листа, Гудбоди се насочи към някаква странична врата, излезе през нея и изчезна от погледа ми. Мургавият междувременно се консултира с някакъв друг лист хартия и взе да подрежда две по две еднаквите тежести.

Тъкмо почнах да се чудя къде отиде Гудбоди, когато разбрах къде е. Гласът му прозвуча точно откъм гърба ми.

— Искрено се радвам, че не ме разочаровахте, мистър Шерман.

Обърнах се бавно. Както можеше и да се очаква, непорочната усмивка озаряваше лицето му, а в ръката си, както със същата сигурност трябваше да очаквам, държеше пистолет.

— Никой не е неунищожим, разбира се — грейна той, но вие действително притежавате известни съпротивителни сили, трябва да призная. Трудно е да не подценяваш полицаите, ала аз сигурно съм проявил доста голяма небрежност във вашия случай. На два пъти днес смятах, че съм се освободил от присъствието ви, което, признавам, започна да става някак досадно за мен. Обаче сигурен съм, че третия път ще ми донесе късмет. Трябваше да убиете Марсел, знаете ли?

— Нима не съм?

— Охо, необходимо е да се научите как да маскирате чувствата си и да не издавате разочарованието си така открито. Съвзел се е само за кратко, но достатъчно, за да привлече вниманието на симпатичните дами от ливадата. Боя се обаче, че има фрактура на черепа, също и слаб мозъчен кръвоизлив. Нищо чудно да не оживее… — Погледна ме изпитателно. — Ала май не се е изложил, като гледам…

— Да, борба до смърт — съгласих се. — Непременно ли трябва да стоим на дъжда?

— О, не, разбира се.

Въведе ме в постройката, пред дулото на пистолета. Мургавият мъж ме посрещна без особена изненада — запитах се колко ли време е минало, откакто са получили предупреждението от Хюйлер.

— Жак — каза Гудбоди, — това е мистър Шерман — майор Шерман. Доколкото знам, свързан е с „Интерпол“ или с някоя друга безплодна организация от тоя сорт.

— Срещали сме се — ухили се Жак.

— Ама, разбира се. Каква къса памет от моя страна. Гудбоди вдигна пистолета си и ме държа под прицел, докато Жак се погрижи да отнеме моя.

— Има само един — докладва той. Отърка цевта о бузите ми, сетне отлепи част от лепенките ми и пак се захили. — Обзалагам се, че боли, нали?

— Кротко, Жак, кротко — препоръча Гудбоди. Благороден беше, няма що; ако имаше канибалски наклонности, навярно щеше да те прати в безсъзнание, преди да те свари жив. — Жак, дръж пистолета му срещу него, ако обичаш. — Прибра своя. — Трябва да ви кажа, че никога не съм имал слабост към тия оръжия. Груби и шумни, липсва им всякакъв финес…

— Като финеса да обесиш човек на верига може би? — попитах аз. — Или да умъртвиш някого с вили?

— Хайде, хайде, нека не се разстройваме — въздъхна той. — Дори и най-добрите от вашите хора са толкова непохватни, толкова очебийни. Трябва да призная, че очаквах много повече от вас. Вие, драги мой, дойдохте тук с реноме, което ни най-малко не успяхте да защитите. Грешахте на всяка крачка, и то сериозно. Подкачахте този и онзи, блажено вярвайки, че ще предизвикате някаква реакция с провокациите си. Позволихте да ви забележат на неудачни места. Два пъти ходихте в квартирата на Астрид Лемей, без да вземете предохранителни мерки. Измъкнахте от джобовете на стюарда хартийки, които бяха поставени там, за да ги намерите. Обаче — добави укоризнено — нямаше нужда да го убивате, за да сторите това. После минахте посред бял ден през Хюйлер, а всеки жител на Хюйлер, драги мой Шерман, е член на моето паство. Дори оставихте визитната си картичка по-миналата нощ в сутерена на църквата ми — кръв. Не че ви се сърдя за това, драги приятелю, дори напротив — чудех се как да се отърва от Хенри, понеже вече ми пречеше, и вие разрешихте този проблем безболезнено. А какво мислите за нашата уникална изложба тук, всичките са копия на старинни часовници и са за продан…

— Тогава нищо чудно защо църквите пустеят — забелязах аз.

— А! Но човек трябва да се наслади на създаването им, не мислите ли? Ето тези тежести например. Ние ги измерваме и претегляме и в подходящо време се връщаме да ги заменим с други — като тези, които донесохме сега. Ала нашите тежести не са съвсем еднакви с предишните. Има нещо поставено в тях. После часовниците се опаковат, проверяват се от митническите власти, запечатват се и се изпращат с официалната благословия на правителството до някои… приятели… в чужбина. Винаги съм твърдял, че това е една от най-съвършените ми схеми.

Жак прочисти гърлото си почтително.

— Струва ми се, казахте, че бързате, мистър Гудбоди.

— Голям прагматик си, Жак, голям. Но, разбира се, в случая си прав. Първо да се погрижим за нашия… ъ… елитен полицейски инспектор, пък после ще се заловим за работа. Виж сега дали хоризонтът е чист.

С гримаса на отвращение Гудбоди отново извади пистолета си, докато Жак безшумно тръгна на разузнаване. Само след секунди се върна, кимна и двамата ме подкараха пред тях: първо навън, после пресякохме чакълестата алея нагоре по стъпалата над рова и спряхме пред масивната дъбова порта. Гудбоди извади ключ, не шперц, отключи и прекрачихме прага. Изкачихме се по някакво стълбище, завървяхме по дълъг коридор и на края влязохме в една стая.

Стаята беше наистина огромна и почти цялата обкичена със стотици часовници. Никога не бях виждал толкова много, събрани на едно място, нито пък с такава стойност — колекцията положително беше страшно скъпа. До един часовниците бяха стенни и с махало, някои — много големи, всички — много стари. Явно само съвсем малко от тях вървяха, но независимо от това общият им звук едва се търпеше. Не бих могъл да работя в такава стая и десет минути.

— Една от най-прекрасните колекции на света — заяви Гудбоди гордо, сякаш той бе собственикът. — Ако не и най-прекрасната. А както ще видите или по-скоро ще чуете, всичките работят безотказно.

Чух думите му, но до съзнанието ми не стигнаха. Втренчено гледах към пода, в човешката фигура, просната там, с дълга черна коса почти до раменете и изхвръкнали лопатки на плещите, щръкнали през овехтялото яке. Край него се търкаляха няколко парчета единичен електрически проводник, изолиран с гума. Близо до главата му лежаха чифт телефонни слушалки.

Не бе необходимо да съм завършил медицина, за да разбера, че Джордж Лемей е мъртъв.

— Нещастен случай — каза със съжаление Гудбоди, — истински нещастен случай. Нямахме намерения да свършва така. Боя се, че организмът на този клетник сигурно е бил крайно обезсилен от лишенията, които е изтърпял досега.

— Вие сте го убили — казах аз.

— Формално погледнато, да.

— Защо?

— Защото неговата високопринципна сестра, която погрешно вярваше в течение на години, че разполагаме със сведения, доказващи вината на брат й относно едно убийство, най на края успя да го склони да отиде в полицията. Ето защо трябваше временно да ги отстраним от амстердамската сцена — но не, разбира се, по начин, който да ви разтревожи. Боя се, мистър Шерман, че донякъде носите отговорност за смъртта на клетото момче. А също и за смъртта на сестра му. А също и за смъртта на вашата красива сътрудничка — Меги, мисля тъй се казваше. — Гудбоди бързо отстъпи назад, като държеше пистолета си насочен с изпъната ръка. — Не смейте да се нахвърляте върху мен. Доколкото виждам, не сте останали доволен от представлението, да? Сигурен съм, че същото се отнася и за Меги. А боя се също и за другата ви приятелка, Белинда, която ще умре тази вечер. А! Това ви жегна надълбоко, забелязвам. Стига да можехте, бихте ме убили, нали, мистър Шерман? — Смееше се тихо, но студените, втренчени очи бяха очи на ненормален.

— Да — отвърнах беззвучно, — бих ви убил.

— Току-що й изпратихме една малка записка. — Гудбоди се забавляваше безкрайно. — Код „Бирмингам“, струва ми се… Тя ще ни намери в склада на нашите добри приятели Моргенщерн и Мюгенталер, които отсега нататък ще бъдат извън всяко подозрение завинаги. Та кой друг освен някой откачен ще дръзне да извърши в сградата на собствената си фирма две толкова зловещи престъпления? Отлично алиби, не мислите ли? Още една кукла на верига. Като хилядите навред по света — впримчени и танцуващи по нашата свирка.

— Разбира се, вие знаете много добре, че сте напълно луд, нали? — казах аз.

— Вържи го — отвърна грубо Гудбоди. Изтънчените му маниери най-после се пропукаха. Истината сигурно го засегна.

Жак стегна китките ми с дебелия гумен проводник. Същото направи и с глезените, ми, сетне ме изтика към единия край на стаята и върза ръцете ми за друга покрита с гума жица, прикрепена за един шарнирен болт, забит в стената.

— Пускай часовниците! — нареди Гудбоди.

Жак послушно тръгна из стаята, спирайки се ту тук, ту там да задвижва махалото на часовниците, като — знаменателно — не си правеше труд да се занимава с по-малките.

— Всичките работят и звънят, някои доста силничко — поясни Гудбоди със задоволство. Вече бе възвърнал самообладанието си, говореше любезно и меко, както винаги. — Тези слушалки усилват звука около десет пъти. Ето там е усилвателят, а там — микрофонът. Сам виждате, че и двете са извън вашия обсег. Мога да ви предупредя, че слушалките са нечупливи. За петнайсет минути ще загубите ума си, за трийсет — съзнание. След това ще останете в кома от осем до десет часа. Ще се свестите безумен. Само че няма да имате възможност да се свестите. Вече почнаха да тиктакат и звънят порядъчно, нали?

— Ясно как е умрял Джордж. И вие ще наблюдавате цялата процедура. През прозорчето на онази врата, естествено. Зад нея няма да бъде толкова шумно.

— За съжаление, не ще наблюдаваме цялата процедура, както се изразихте. Двамата с Жак имаме да свършим малко работа. Но ще се върнем за най-интересната част, нали, Жак?

— Да, мистър Гудбоди — отвърна Жак, който продължаваше усърдно да обхожда часовниците.

— А ако изчезна…

— О, няма да ви се удаде. Намеренията ми бяха да изчезнете снощи във водите на пристанището, ала това беше грубиянски, панически ход, на който липсваше белегът на моя професионализъм. Сега имам много по-добра идея, нали, Жак?

— Да, наистина, мистър Гудбоди. — Жак вече трябваше да крещи, за да го чуят.

— Идеята ми е да не изчезвате въобще, мистър Шерман. Вместо това ще ви намерят само няколко минути, след като се удавите.

— Да се удавя?

— Именно. Ха, вие, разбира се, мислите, че властите моментално ще заподозрат това-онова. Добре. Първото нещо, което ще забележат, ще бъде, че ръцете ви са осеяни със следи от подкожни инжекции — знам начин, чрез който пробиви отпреди два часа изглеждат правени преди два месеца. После — аутопсия. Ще установят, че сте пълен с наркотик, което няма да е лъжа. Докато сте в безсъзнание, ще бъдете обилно инжектиран. А два часа по-късно ще ви качим във вашата кола и ще ви бутнем в някой канал, после ще съобщим на полицията. Но кой ще повярва, Шерман, неустрашимият ловец на наркотици от „Интерпол“? После ще претърсят багажа ви. Спринцовки, игли, хероин, в джобовете ви — следи от коноп. Тъжно, тъжно… Кой би помислил? Чисто и просто още един от тия, дето ловуват с кучетата и едновременно бягат със зайците.

— Да не ви се надява човек — рекох аз. — Вие сте от умните луди.

В отговор Гудбоди се засмя, което навярно означаваше, че не е успял да ме чуе сред усилващия се трясък на часовниците. Надяна слушалките на главата ми и ги закрепи да не мърдат с помощта буквално на метри лепенки „скоч“. За миг в помещението настъпи почти гробна тишина — слушалките действуваха като временен звукоизолатор. Гудбоди прекоси стаята по посока на усилвателя, усмихна ми се отново и натисна едно копче.

Имах чувството, че съм подложен на някакъв свиреп физически удар или на мощен електрически шок. Цялото ми тяло се разтресе и затрепери, подхвърляно от конвулсивни спазми, и знаех, че дори и под лейкопласта и бандажа от „скоч“, погледнато отстрани, се вижда как лицето ми се гърчи в агония. Защото наистина бях в агония, агония, десет пъти по-пронизваща и непоносима от най-доброто — или най-мръсното, — което Марсел бе в състояние да измисли. Ушите и всичките ми мозъчни клетки се изпълваха от тази безумна, пронизителна и виеща какофония, която прорязваше главата ми като с нажежени до бяло шишове и сякаш раздираше мозъка ми. Не можех да проумея защо тъпанчетата ми още не са се спукали. Неведнъж бях чувал и вярвах, че достатъчно силна звукова експлозия, избухнала в непосредствена близост до ушите ти, е способна да те направи глух моментално и за цял живот — но явно това твърдение не важеше за мен. Очевидно не бе помогнало и на Джордж. Между неистовите си мъки смътно си спомних, че Гудбоди приписа смъртта на Джордж на неговата физическа слабост.

Търкалях се обезумял насам-натам, подтикван от инстинктивната животинска реакция да избягам от болката, ала не можех да отида далеч. Жак ме бе вързал твърде изкъсо за шарнирния болт и аз нямах възможност да се премятам повече от шейсет сантиметра и в двете посоки. Когато почувствувах жицата да се опъва при едно от поредните ми претъркаляния, успях криво-ляво да фокусирам погледа си толкова, колкото да зърна какво правят Гудбоди и Жак — сега те бяха извън помещението и надничаха с интерес през прозорчето на вратата, в същия момент Жак повдигна лявата си китка и почука с пръст часовника си. Гудбоди кимна не особено охотно и миг по-късно двамата бързешком се отдалечиха. А със заслепения си от страдание мозък аз предположих, че бързат, за да се върнат по-скоро, да не изпуснат знаменития финал.

Петнайсет минути и ще съм в безсъзнание, беше казал Гудбоди. За нищо на света не можех да повярвам на думите му — никой не би бил способен да издържи на това нещо повече от две-три минути, без да рухне психически и физически. Мятах се бясно от едната страна до другата, мъчех се да разбия слушалките о пода или да ги изхлузя. Но тук Гудбоди беше прав — те бяха нечупливи, а лепенките така умело и плътно бяха стегнати, че усилията да изтръгна слушалките завършиха единствено с разкървавяване на раните по лицето ми.

Часовниците тиктакаха, звънците звънтяха почти непрекъснато. Нямаше край, нямаше затишие, нямаше дори за секунда отдих от убийствената агресия върху нервната система, която предизвикваше тези кошмарни епилептични конвулсии. Това бе своего рода един продължителен електрически шок, комуто бе необходимо още съвсем малко, за да стане ефектът му смъртоносен, и сега аз бях готов без капчица съмнение да повярвам на приказките, че имало случаи с пациенти, подложени на електрошокова терапия, които завършвали на операционната маса с тежки счупвания на крайниците, причинени от неволните контракции на мускулите.

Чувствувах как съзнанието ми взе да се отдалечава и за известно време се помъчих да насърча това чувство. Забрава, какво ли не бих дал за забрава. Ала и тук се провалих, както се бях провалил по всички линии — всичко, до което се докоснах, бе застигнато от разрушение и смърт. Меги — мъртва, Дюкло — мъртъв, Астрид — мъртва, също и брат й Джордж. Само Белинда остана, но и тя ще умре тази нощ. Голям шлем.

И в този миг разбрах. Разбрах, че не мога да оставя Белинда да умре. Това е, което ме спаси — знаех, че за нищо на света не мога да допусна тя да умре. Повече не страдах от накърнено честолюбие, провалът ми не ме интересуваше повече, пълната победа на Гудбоди и на неговите коварни съдружници беше без значение за мен. Нека наводнят света с омразните им наркотици, все ми е едно. Но не можех да оставя Белинда да умре.

Успях някак да се изтегля назад, додето гърбът ми опря в стената. Освен честите гърчове, които ме разтърсваха, всяка фибра от тялото ми вибрираше — нещо много по-различно от обикновеното треперене на болен от малария, което лесно би могло да се изтрае — тресях се като човек, вързан за гигантска пневматична сонда. Вече ми бе трудно да фокусирам погледа си за по-дълго от секунда-две, все пак отчаяно се помъчих да огледам наоколо с премрежените си очи в търсене на някаква надежда за спасение. Нищо. После ненадейно грохотът в главата ми рязко премина в раздиращо кресчендо — вероятно някакъв огромен часовник в близост до микрофона отброяваше кръгъл час — и аз тутакси политнах встрани, сякаш бях халосан с чук в слепоочието. При удара на главата ми о пода усетих, че закачих някакъв издатък ниско долу в самия край на дюшемето.

Погледът ми вече бе постоянно замъглен, способността ми да го фокусирам дори и за секунда беше изчезнала, но все пак можех смътно да различавам предмети на не повече от петнайсетина сантиметра пред лицето си, а този бе отдалечен на около осем. Трябваше да минат секунди, докато схвана с почти напълно парализираното си съзнание какво виждам, но когато осъзнах, с всички сили се вдигнах отново в седнало положение. Предметът се наричаше електрически контакт.

Ръцете ми бяха вързани на гърба и цяла вечност ми бе потребна, за да открия и хвана двата свободни края на електропроводника, който ме държеше в плен. С върховете на пръстите си попипах завършека им — жицата и от двете страни беше оголена. Отчаяно се насилих да вмъкна краищата в отворите на контакта — изобщо не ми хрумна, че контактът може да се окаже телефонен, макар да бе трудно да се очаква подобно нещо в толкова стара сграда като тази, — ала ръцете ми трепереха ужасно и не успявах да уцеля. Чувствувах как съзнанието ми полека-лека тъмнее. Напипвах проклетия контакт, усещах дупките под пръстите си, ала все не можех да натикам жиците в тях. Вече не виждах нищо, пръстите ми станаха почти безчувствени, болката надхвърляше границите на човешката издръжливост и, струва ми се, дори крещях безгласно в агонията си, когато изведнъж блесна ослепителен синьобял пламък и аз се строполих на пода.

Колко дълго съм лежал в безсъзнание, не знам — трябва да е било в продължение поне на няколко минути. Първото нещо, което осъзнах, беше божествената и невероятна тишина, не пълна наистина — още чувах звъна на часовниците, но само приглушено, защото бях уцелил там, където трябва, и слушалките отново действуваха като звукозаглушители. Опитах се да се повдигна и криво-ляво се закрепих в полулегнало положение. Усещах как по брадата ми се стича кръв — по-късно щях да установя, че съм си прехапал дълбоко долната устна, — лицето ми плуваше, в пот, чувствувах тялото си, сякаш съм пребит от бой. Ала всичко това бе далеч от мен, давах си сметка само за едно-единствено нещо — безкрайното блаженство на тишината. Тия хора от комитетите за ограничаване на шума наистина знаят какво искат.

Последствията от това зверско изтезание отминаха по-бързо, отколкото очаквах, но съвсем не напълно — болките в главата и тъпанчетата, както и в цялото ми тяло, щяха да ме мъчат още дълго, в това бях сигурен. Всъщност едва ли се съвзех толкова скоро, колкото си мислех, щом трябваше да мине повече от минута, преди да осъзная, че ако Гудбоди и Жак се върнат в този момент и ме заварят да си седя кротко облегнат на стената с някакво несъмнено идиотско изражение на блаженство върху лицето, втори път няма да прибягнат до никакви половинчати мерки спрямо мен. Хвърлих веднага поглед към прозорчето на вратата, ала там все още не се бяха появили учудени физиономии.

Моментално се проснах на пода и захванах наново да се търкалям насам и натам. И тъкмо навреме — едва ли имаше повече от десет секунди, след като започнах, когато при третото или четвъртото си премятане по посока на вратата съзрях главите на Гудбоди и Жак да се показват зад стъклото. Удвоих усилията си, затъркалях се по-яростно отвсякога, огъвах неистово тялото си, мятах се с такова старание, че страдах почти толкова много, колкото и по време на истинското мъчение. При всяко превъртане към вратата излагах на показ разкривеното си от гърчове лице, очите ми бяха или вторачено разширени, или здраво стиснати в агония и мисля, че допълнен от обилната пот и кръвта, струяща от устната ми и от повторно отворените рани, дело на Марсел, спектакълът ставаше действително много убедителен. Гудбоди и Жак се смееха широко, макар че изражението на Жак ни на йота не се доближаваше до милосърдната непорочност на Гудбоди.

Осъществих един особено впечатляващ скок и в резултат цялото ми тяло литна във въздуха, та малко остана да си изкълча рамото при приземяването, след което реших, че толкоз стига — съмнявам се дали и Гудбоди бе виждал нещо равностойно на моето изпълнение — и полека-лека взех да намалявам мятанията и спазмите си, които ставаха все по-слаби и слаби, докато на края с един последен конвулсивен гърч замръзнах на мястото си.

Гудбоди и Жак влязоха. Гудбоди се запъти към усилвателя и го изключи, ала секунда по-късно се засмя миловидно и пак го включи — за миг беше забравил, че освен в безсъзнание, иска и да съм обезумял, хем със сигурност. Жак обаче се приближи до него и му каза нещо, Гудбоди кимна неохотно и докато Жак тръгна да спира най-големите часовници, отново изключи усилвателя. Да даде това предложение Жак не бе подтикнат от никакво състрадание, а най-вероятно от опасението, че може да им е трудно да инжектират наркотика в тялото ми, ако съм мъртъв. После и двамата дойдоха при мен да ме разгледат. Жак ме изрита за проба в ребрата, ала толкова бях изтърпял досега, че дори и не трепнах.

— Спокойно, спокойно, драги мой — едва-едва дочух укоризнения глас на Гудбоди. — Разбирам чувствата ти, но без белези, без белези. На полицията това няма да се хареса.

— Но погледнете лицето му — възрази Жак.

— Вярно — съгласи се Гудбоди дружески. — Но все пак отвържи ръцете му — не искам да има синини по китките, когато пожарната команда го измъкне от канала, също свали слушалките и ги скрий някъде.

Жак изпълни нарежданията за секунди. Като махаше слушалките, имах чувството, че ще отнесе и кожата от лицето ми с тях. Жак наистина се отнасяше твърде безцеремонно към лепенките „скоч“.

— А пък онзи — Гудбоди кимна към Джордж Лемей — го разкарай оттук. Знаеш как да се отървеш от него. Ще ти пратя някой да ти помогне за Шерман. — За кратко настъпи тишина. Усещах, че Гудбоди стои над мен и ме наблюдава, сетне въздъхна: — Ех, боже, боже. Животът не е нищо повече от движеща се сянка.

С тия думи Гудбоди се отдалечи. Тананикаше си прочувствено на път към изхода едно сантиментално изпълнение на „Живей с мен“, както обичайно се изпълнява. Наистина имаше чувство за ситуация отец Гудбоди.

Жак отиде до някаква кутия, оставена в ъгъла, извади оттам пет-шест големи часовникови тежести, наниза ги на парче гумиран проводник и прикрепи този наниз около кръста на Джордж — не бе особено трудно да се отгатне какво е намислил. После повлече Джордж през стаята и навън по коридора — чувах как петите на мъртвия се търкат по пода, докато Жак го тътреше към предната част на замъка. Станах, разкърших се да раздвижа мускулите си и тръгнах след него.

Щом стигнах вратата, дочух как моторът на мерцедеса отвън бе запален и колата потегли. Надникнах в коридора. Жак бе отворил прозореца и тъкмо размахваше ръка за поздрав — нямаше към кого друг да бъде отправен освен към заминаващия Гудбоди.

Жак се обърна, готов да извърши последния ритуал с тялото на Джордж. Вместо това замръзна на мястото си, лицето му застина вцепенено. Намирах се само на метър и половина от него и дори в слисаните му до безизразност очи можах да видя колко правилно е прочел в моето изражение, че е дошъл до края на престъпения си път. Трескаво затърси пистолета под мишницата си, ала може би за пръв път през живота си — във всеки случай и за последен — беше твърде бавен, защото този миг на парализирано изумление бе причината за гибелта му. Тъкмо вадеше пистолета си, когато го ударих точно под ребрата и щом се преви напред, изтръгнах оръжието от почти отпуснатата му ръка и яростно го шибнах с него в слепоочието. Вече в безсъзнание, макар и на крака, Жак отстъпи инстинктивно назад, первазът на прозореца го подпря в бедрата и той някак странно забавено започна да се преобръща навън и назад. Не мръднах от мястото си, просто стоях и гледах, а щом чух плясъка, едва тогава отидох до прозореца и погледнах надолу. Леко развълнувана, водата в рова се плискаше между стените на замъка и отсрещния бряг, а на повърхността в средата изскачаха мехурчета. Насочих очи вляво и успях да съзра мерцедеса на Гудбоди тъкмо да преминава през входната арка на Кастел Линден. В този момент, помислих си аз, трябва да е подхванал четвъртия куплет на „Живей с мен“.

Отдръпнах се от прозореца и слязох долу. Излязох навън, като оставих вратата след себе си широко отворена. Спрях за миг на стъпалата над рова и хвърлих още един поглед към водата и докато гледах, мехурчетата, идващи от дъното, постепенно ставаха все по-редки и по-малки и на края секнаха съвсем.

Загрузка...