Кукла на верига

Глава X

Предварително бях съвсем сигурен, че тази нощ ще ми се наложи да излизам в открито море, и всеки, оказал се на мое място и при същите условия, при които аз очаквах да пътувам, би трябвало да помисли как да предотврати опасността да се измокри до кости. Ако бях проявил поне минимална предвидливост, в момента можех да имам на свое разположение леководолазен костюм, ала подобна идея въобще не ми дойде на ум, та сега друга възможност не ми оставаше, освен да лежа вдървен на щурвалския покрив и да изкупвам небрежността си.

Изпитвах чувството, че тялото ми все повече и повече се вледенява и бързо приближава точката на смъртта. Нощният вятър, бръснещ водите на Зуйдер Зее, беше достатъчно студен, за да предизвика тръпки дори у топло облечен човек, седнал неподвижно, а аз съвсем не бях облечен топло. Дрехите ми бяха пределно напоени с морска вода и режещият вятър ме караше да се чувствувам така, сякаш се превръщам в леден блок — с тази разлика, че ледените блокове обикновено са инертни тела, докато аз зъзнех като болен от тропическа малария. Единствената ми утеха бе, че имах възможно най-съвършения имунитет срещу дъжд — повече от това май нямаше как да се намокря.

С вкочанени премръзнали пръсти, които трепереха постоянно, отворих циповете на външните си джобове, извадих пистолета и останалия ми един резервен пълнител от непромокаемите калъфки, сетне заредих пистолета и го мушнах под якето си. Вяло си представих какво ще се случи, ако при тревога установя, че пръстът ми на спусъка е безжизнено замръзнал, и побързах да пъхна дясната си ръка в подгизналото яке, но в резултат само премръзна повече, та я измъкнах отново навън.

Светлините на Амстердам бледнееха далеч зад нас — вече бяхме навлезли доста навътре в Зуйдер Зее. Забелязах, че шлепът следва широкия обходен курс на „Мариане“, когато вчера по пладне влезе в пристанището. Премина наистина много близо до първите две шамандури и като гледах над носа, струваше ми се неизбежно сблъскването с третата, отдалечена на около четиристотин метра напред. Ала нито за миг не се съмнявах, че шкиперът добре си знае работата.

С намаляването на оборотите звукът на мотора се понижи. На палубата се показаха двама души — първите членове на екипажа, които се появиха навън, откак напуснахме пристанището. Помъчих се да прилегна още по-плътно до покрива, но те не тръгнаха в моята посока, а се насочиха към кърмата. Обърнах се, за да ги наблюдавам по-добре.

Единият от моряците носеше метален прът с привързани въжета към двата му края. Всеки бе застанал от едната страна на кувертата. Двамата едновременно отпуснаха по малко въже, предполагам, докато лостът стигна съвсем близо до водното равнище. Отново се обърнах и погледнах напред. Вече напредвахме изключително бавно, шлепът отстоеше на около двайсет метра от светещата шамандура и според курса му щеше да премине на не повече от шест метра встрани от нея. От щурвалската кабина се разнесе рязка команда, наново насочих поглед към кърмата и забелязах, че двамата моряци оставиха въжето свободно да се изплъзва между пръстите им, като същевременно единият броеше на глас. Не бе трудно човек да се досети каква е причината за това броене. Макар че тъмнината ми пречеше да видя, по въжетата положително е имало навързани през равни интервали възли, тъй че въжето да се отпуска равномерно и от двамата, за да бъде железният лост под прав ъгъл спрямо посоката на движение.

Шлепът точно се бе изравнил с шамандурата, когато единият от моряците тихо се обади и тозчас бавно, но непоколебимо двамата задърпаха въжетата обратно към борда. Знаех какво ще се случи, но все пак наблюдавах много внимателно. След известно време една шейсетсантиметрова цилиндрична шамандура изскочи над водата, последвана от четиризъба котвичка, като за единия от зъбците й се бе закачил металният прът. Към котвичката бе привързано някакво въже. Заедно с шамандурата и лоста тя бе изтеглена на борда, после моряците задърпаха въжето, вързано за нея, докато на края някакъв предмет се показа над водата и бе качен на палубата. Предметът представляваше сива метална кутия с обръчи, която имаше площ около четирийсет квадратни сантиметра и височина двайсет и пет. Моментално бе прибрана в каютата, но дори още преди това шлепът отново се движеше с пълна мощ и шамандурата бързо се заотдалечава назад. Цялата операция бе извършена с лекота и сигурност, които издаваха добро познаване на току-що приложената техника.

Времето течеше, но само какво мразовито и ужасно време беше. Предполагах, че по-студено от това не може да ми стане, както и че е изключено да се намокря повече, ала не бях прав — към четири сутринта небето се смрачи, скоро заваля и наистина по-студен дъжд от този никога не бях усещал да пада върху мен. До този момент нищожната топлинка, останала съхранена в тялото ми, беше смогнала горе-долу да поизсуши част от бельото ми, но от кръста надолу — все пак нагоре брезентовото яке предпазваше значително — положението бе просто безнадеждно. Единствено се надявах, че когато дойде време отново да вляза във водата, крайниците ми няма да бъдат напълно вдървени и парализирани, че да потъна като ютия.

Първите проблясъци на зората се появиха в небето и аз вече успявах криво-ляво да различа в южна и източна посока смътните очертания на суша. Скоро наново се стъмни и за известно време настъпи пълен мрак, после същинската зора разпростря бледото си сияние над източния хоризонт и за втори път съзрях земя, след което постепенно стигнах до заключението, че се намираме доста близо до северния бряг на Хюйлер и скоро ще свием на югозапад, а сетне право на юг, към малкото пристанище на острова.

Никога не съм изпадал във възторг от тромавия ход на тия проклети шлепове. Отнесено към бреговата линия на Хюйлер, шлепът сякаш не мърдаше от мястото си. Последното нещо, което можех да си пожелая, бе да достигнем пристанището на Хюйлер посред бял ден, та да се възбуди любопитството на неминуемите корабни посрещани, какъв е този ексцентричен член на екипажа, който предпочита ледения покрив на щурвалската кабина пред топлината вътре. Като се сетих за топлината, побързах да прогоня тая мисъл от главата си.

Слънцето изгря над далечния бряг на Зуйдер Зее, ала не донесе нищо добро за мен — лъчите му се отличаваха със странна безпомощност, що се отнася до сушенето на дрехи — и не след дълго с радост установих, че това слънце е едно от ония утринни слънца, които само мамят, защото съвсем скоро попадна под булото на един мрачен облак и смразяващият, леден дъжд отново затупка по тялото ми, преустановявайки и малкото живително кръвообръщение, останало в него. Ала все пак бях доволен, тъй като облакът смрачи атмосферата, а дъждът би могъл да разколебае пристанищните кибици да напуснат домовете си.

Наближавахме края на пътуването. Дъждът се усили до такава степен, че сега капките болезнено се впиваха в лицето и ръцете ми и със свистене падаха по морската повърхност, като образуваха малки кръгчета пяна. Видимостта бе намаляла до двеста метра и макар да забелязвах поредицата навигационни знаци, следвани в момента от шлепа, не можех да различа пристанището отпред.

Поставих пистолета в непромокаемия калъф и го натиках в кобура. По-сигурно би било да го сложа, както преди, във външния джоб на якето и да дръпна ципа, но нямах намерение да взимам якето със себе си, понеже бях толкова изнемощял и вцепенен от нощното си преживяване, че това тежко и спъващо движенията яке можеше бързо-бързо да реши въпроса дали ще достигна благополучно брега, или не. И тук се сетих за още едно нещо, което от нехайство бях забравил — надуваема спасителна риза или пояс.

Измъкнах се от вкоравения брезент и свих дрехата на топка под мишницата. Изведнъж вятърът ми се стори далеч по-леден отвсякога, но вече не бе време да мисля за това. Запълзях заднишком по покрива, безшумно се плъзнах надолу по стълбата, промъкнах се под прозорците на каютата, вече с дръпнати пердета, огледах бегло носа — излишна предпазливост, тъй като едва ли някой с нормален разсъдък би излязъл на палубата в тоя момент, ако не е наложително, разбира се, — пуснах брезентовото яке зад борда, прехвърлих се през планшира на кърмата, увиснах в цял ръст на ръце, проверих дали съм достатъчно встрани от витлото и скочих.

В морето бе по-топло, отколкото на щурвалския покрив, което бе добре дошло за мен, тъй като се чувствувах почти панически слаб. Първоначалното ми намерение бе да изчакам във водата, докато шлепът влезе в пристанището или поне при тези атмосферни условия, докато се изгуби в дъждовния сумрак, ала ако изобщо имаше момент, подходящ за отказване от усложнени планове, то той бе настъпил. Основната ми и единствена мисъл сега беше да оцелея. Забъхтах след бързо отдалечаващата се кърма на шлепа с най-голямата скорост, която можех да изстискам от себе си.

Ставаше въпрос за плуване в продължение на не повече от десет минути — нещо, което всяко шестгодишно дете с добра плувна техника би постигнало с лекота, но този критерий бе твърде висок за мен тази сутрин и макар да не твърдя, че животът ми е висял на косъм, съмнявам се дали бих успял да доплувам до острова, ако разстоянието беше двойно по-дълго. Щом пред погледа ми ясно се очерта вълноломната стена, тутакси се отклоних вдясно от навигационната маркировка и на края стигнах брега.

Изкачих се с мъка на пустия плаж и като по някакъв знак дъждът внезапно спря. Предпазливо се промъкнах нагоре по едва открояващото се възвишение пред мен, чийто връх бе наравно с вълнолома, проснах се по очи върху наводнената земя и полека повдигнах глава.

Непосредствено вдясно се очертаваха двете малки правоъгълни пристанища на Хюйлер, външното бе свързано с вътрешното посредством тесен проход. Отвъд пристанището се намираше самото селце Хюйлер — кокетно и живописно като фотография на пощенска картичка: с изключение на една дълга и две по-къси прави улици, обточили вътрешното пристанище, то представляваше очарователен лабиринт от криви улички и абсурден конгломерат от боядисани предимно, в зелено и бяло къщи, издигнати на подпори като предпазна мярка срещу наводнения. Пространството между тези своеобразни кокили беше зазидано и те явно се използваха за мазета, докато в къщите се влизаше по едни дървени стълби с вход на първия етаж.

Без да губя време, насочих вниманието си отново към външното пристанище. Шлепът беше пристанал край вътрешната стена и разтоварването му вече вървеше под пълна пара. Два малки крана, разположени на кея, опразваха трюмовете от множество сандъци и чували, които мен никак не ме интересуваха, след като сигурно съдържаха напълно законни стоки. За разлика от тях особено силно ме интригуваше малкият метален сандък, прибран от морето, за който бях не по-малко сигурен, че съдържа най-незаконната стока, която човек е способен да си представи. Затова оставих законния товар да си се разтоварва на воля и съсредоточих вниманието си върху каютата на шлепа. Молех се горещо да не съм закъснял, въпреки че не виждах как бих могъл да ги изпусна.

Не бях закъснял, но малко оставаше. Нямаше и трийсет секунди, откак почнах да надзиравам каютата, и ето че двама души излязоха оттам, единият с чувал на рамо. Независимо че отвътре чувалът беше добре уплътнен, очевидните дори отдалеч правоъгълни очертания ми дадоха основание почти без никакво съмнение да вярвам, че тъкмо там е сандъчето, което ме интересува.

Двамата мъже се запътиха към брега. Наблюдавах ги известно време, за да добия представа в каква посока горе-долу ще се движат, после се изпързалях по гръб надолу по калния бряг — още един разход за банковата ми сметка, след тазнощните жестоки изтезания костюмът ми не ставаше за нищо — и тръгнах да ги проследя.

Оказаха се твърде лесни за следене. Не само поради простата причина, че изобщо не се опасяваха от „сенки“ зад гърба си — тесните и изпъстрени с най-невероятни чупки улички на селцето превръщат Хюйлер в рай за преследвача. Скоро двамата стигнаха до някаква голяма и ниска постройка, разположена в северните покрайнини на селото. Партерът — или мазето, както се пада тук — бе изграден от бетон. Горният етаж, достижим по дървено стълбище подобно на едно друго, от чието прикритие наблюдавах, отдалечен на безопасните четирийсет метра, имаше тесни и високи прозорци, преградени с тъй гъсто подредени решетки, че дори за котка би било трудно да се провре през тях, масивната врата бе укрепена с два напречни метални лоста, заключени с два огромни катинара. Двамата мъже се изкачиха по стълбите. Този, чиито ръце бяха свободни, отключи катинарите, отвори вратата и двамата влязоха вътре. След не повече от двайсет секунди се появиха отново, заключиха вратата и си тръгнаха. Сега ръцете и на двамата бяха свободни.

Изпитах моментен пристъп на разкаяние, задето позволих теглото на моя касоразбивачески пояс да ме убеди, че ще е по-разумно да го оставя в хотела тази нощ — все пак човек няма обичай да плува със значително количество железария около кръста си. Ала съжалението ми трая кратко. Да оставим настрана, че близо петдесет съседски прозореца надзираваха входа към тази здраво барикадирана постройка и че един чужденец тук неминуемо ще бъде разпознат, и то моментално от всеки жител на Хюйлер — просто все още бе твърде рано да разкривам картите си: дребната риба може да оръфа наистина доста от стръвта, но аз бях по следите на китовете и разчитах на примамката в онова сандъче, за да забия харпуна си.

Не се нуждаех от пътеводител, за да се ориентирам как да изляза от Хюйлер. Пристанището се намираше в западната част на острова, значи, началото на провлака трябваше да започва от изток. Вървях по тесните криви улички далеч не в настроение да се наслаждавам на необикновения и старинен чар, който всяко лято привлича десетки хиляди туристи в селцето. Скоро достигнах малък дъгообразен мост, прехвърлен над тесен канал. По средата на моста се разминах с първите жители от селото, които срещах досега — това бяха три достолепни хюйлерски матрони, облечени в техните традиционни надиплени носии. Изгледаха ме без любопитство и сетне безразлично продължиха по пътя си, сякаш е най-естественото нещо на света в ранните утринни часове да срещнеш по улиците на Хюйлер човек, който очевидно съвсем скоро се е къпал с дрехите в морето.

Само няколко метра след канала се натъкнах на изненадващо голям паркинг — в момента имаше паркирани две леки коли и поне пет-шест велосипеда, никой от които не разполагаше с катинар, верига или някакво друго обезопасяващо средство. Види се, кражбата не представляваше проблем за остров Хюйлер, което никак не ме изненада — когато достопочтените обитатели на Хюйлер се заемат с престъпление, заемат се на широка нога. В паркинга нямаше жива душа — нито служител, нито клиент. Изпитвайки по-остро чувство за вина, отколкото за всичко друго, сторено след пристигането ми в Амстердам, аз грижливо подбрах най-запазения измежду велосипедите, забутах го към заключената бариера на паркинга, прехвърлих го от другата страна, прескочих след него и се метнах на седлото. Нямаше викове: „Дръжте крадеца!“, нито пък нещо от този род.

От години не бях карал колело и макар да не бях в подобаващо физическо състояние, бързо му хванах цаката отново и докато трудно би могло да се каже, че изпитвах наслада от карането, все пак бе за предпочитане, вместо да се тътря пеша, още повече че от усилието червените ми кръвни телца се пораздвижиха малко.

Оставих колелото на селското площадче, където бях паркирал полицейското такси, и замислено погледнах първо телефонната будка отсреща, после часовника си — реших, че все още е прекалено рано, затова седнах в колата и потеглих.

След половин миля, измината по шосето за Амстердам, достигнах някаква стара холандска плевня, отдалечена достатъчно от дома на собственика й. Спрях колата в такова положение, че да закрива кръгозора към плевнята на всеки, който случайно или не погледне от фермата към нея. Отключих багажника, измъкнах увития в кафяв табак пакет, сетне се отправих към плевнята, намерих вратата й отворена, влязох и се преоблякох изцяло в сухи дрехи. Ала това съвсем не ме превърна в нов човек — все още ми бе невъзможно да овладея треперенето си, но ако не друго, поне вече не бях потопен в дълбините на тоя лепкав, ледено студен ужас, в който прекарах часове.

Върнах се в колата и продължих. След близо половин миля съзрях някаква крайпътна постройка с размери на малко бунгало, чиято фирма предизвикателно твърдеше, че пред себе си виждам мотел. Мотел или не, важното бе, че е отворено, а на мен повече и не ми трябваше. Закръглената съдържателка ме попита дали искам закуска, ала аз й дадох да разбере, че в момента потребностите ми са други и по-спешни. В Холандия имат очарователния обичай да пълнят чашката ти с болс наравно с ръба и съдържателката с удивление и немалко подозрение проследи как треперещите ми ръце се мъчат да отнесат течността до устата ми. Все пак не разлях повече от половината, ала не бе трудно да доловя, че съдържателката се двоуми дали да повика полиция или бърза помощ, за да се справи с алкохолик в състояние на делириум, а може би с наркоман, загубил спринцовката си, но все пак тя излезе смела жена и ми донесе и втория болс, който поръчах. Този път разсипах едва около четвърт от чашката, а при третия тур не само че не разлях капка, ами и почувствах как остатъкът от бездействуващите ми червени кръвни телца бързо стават на крака и чевръсто се залавят за работа. При четвъртия болс ръката ми бе непоклатима като скала.

Помолих съдържателката да ми услужи с една електрическа самобръсначка, сетне си поръчах великанска закуска — яйца, бекон, сирене, около четири вида хляб и половин галон, колкото много, толкова и лошо кафе. Иначе храната бе превъзходна. Макар да бе новооткрит, мотелът имаше добри данни. Поисках разрешение да използвам телефона.

Свързах се с хотел „Туринг“ за секунди, ала далеч не толкова бе потребно на телефонистката, за да получи отговор от стаята на Меги и Белинда. Най на края прозвуча сънливият до болка глас на Меги.

— Ало. Кой е?

Представях си я съвсем живо как седи на телефона, протяга се и се прозява.

— Снощи цяла нощ на гуляй, а? — строго процедих аз.

— Какво? — Все още не можеше да включи.

— Цял ден после спите като заклани. — Наближаваше осем часът. — Нищо повече от две безделнички с минижуп.

— Ама… това ти ли си?

— Кой друг освен повелителя и господаря. — Макар и със закъснение, алкохолът почна да оказва своето въздействие.

— Белинда! Върнал се е! — Пауза. — Казва, че е повелител и господар.

— О, така се радвам! — Гласът на Белинда. — Така се радвам. Ние…

— Едва ли се радваш и наполовина, колкото мен. Спокойно можеш да се върнеш в леглото си. Опитай да дочакаш млекаря утре сутринта.

— Изобщо не сме излизали от стаята си. — Беше попарена. — Безпокояхме се много и почти не сме мигнали, мислехме…

— Ако обичаш, дай ми да говоря с Меги. Меги? Обличай се бързо. Забрави за всякакви бани и закуски. Вземи…

— Даже да не закусвам? Сигурна съм, че ти си закусвал, и то не как да е. — Лошо влияеше Белинда на това момиче.

— Да.

— И си преспал в луксозен хотел?

— Аристокрацията има своите привилегии. Вземи такси, слез в покрайнините на града, оттам повикай по телефона междуградско такси и тръгни към Хюйлер.

— Където правят куклите?

— Именно. Ще те срещна по пътя с едно жълточервено такси. — Дадох й номера на колата. — Щом ме видиш, накарай шофьора да спре. И не губи нито минута.

Затворих, платих сметката на съдържателката и продължих. Радвах се, че останах жив. Тая нощ се случи такава, че изгледите да дочакам утрото наистина бяха нищожни, но все пак се измъкнах здрав и читав и бях доволен. Момичетата също. Вече не изпитвах студ, нито влага, нито глад — болсът весело гонеше червените кръвни телца из тялото ми в някаква бясна въртележка, всички пътеводни нишки се сплитаха в красиво везмо и до края на днешния ден всичко щеше да свърши. Никога досега не бях се чувствувал така добре.

Никога повече нямаше да се чувствувам така добре.

Близо до предградията забелязах в далечината едно жълто такси и намалих скоростта. Спрях и пресякох от другата страна на платното тъкмо когато Меги слизаше от него. Беше облечена с тъмносиня пола и жакет, отдолу с бяла блуза и ако действително бе изкарала безсънна нощ, във всеки случай по нищо не й личеше. Изглеждаше красива, но впрочем тя винаги беше такава — имаше нещо особено в нея тази сутрин.

— Охо — рече тя, — какъв свеж призрак. Мога ли да те целуна?

— В никакъв случай — отвърнах аз с достойнство. — Взаимоотношенията между работодателя и работника са…

— О, млъкни, Пол. — Целуна ме без позволение. — Каква работа си ми приготвил?

— Отиваш веднага в Хюйлер. Долу на пристанището има къде да закусиш. Искам да държиш под око една постройка, но не непрекъснато. — Описах й я подробно, както и месторазположението й. — Просто наблюдавай кой влиза и излиза оттам, въобще какво става. И помни, че си турист. Затова гледай през цялото време да има хора около теб или най-малкото да си близо до хора. Белинда в хотела ли остана?

— Да. — Меги се засмя. — Докато се обличах, зазвъня телефонът и Белинда вдигна… Мисля, вестите са добри.

— Кого познава Белинда в Амстердам? — запитах остро. — Кой се обади?

— Астрид Лемей.

— Чуваш ли се какво говориш, по дяволите! Астрид офейка. Имам доказателства.

— Безспорно. — Меги се забавляваше. — Офейкала е, защото ти си и възложил много важна задача и тя не е могла да я изпълни, понеже навсякъде са я следили. Ето защо тя офейква оттук, слиза в Париж, осребрява си продължението на билета до Атина и незабавно се връща обратно. Двамата с Джордж са отседнали при някакви приятели извън Амстердам, на които Астрид има доверие. Каза да ти предадем, че е по следата, която си й дал. Също каза, че е ходила в Кастел Линден и че…

— Боже господи, какво чувам! — подскочих аз. — Боже господи!

Погледнах Меги, застанала пред мен с бавно замираща усмивка на устните си, и за миг изпитах желание да се нахвърля зверски върху нея заради невежеството й, заради глупостта й, заради ухилената й физиономия, заради кухите й приказки за добри вести, но тутакси ме обхвана ужасен срам, защото вината бе само моя, Меги нямаше пръст в тази работа, и по-скоро бих отрязал ръката си, отколкото да посегна на нея. Прегърнах я през рамо и казах:

— Меги, трябва да те оставя.

Усмихна ми се колебливо:

— Извинявай, но нищо не разбирам.

— Меги?

— Да, Пол?

— Откъде, мислиш, Астрид Лемей е научила телефонния номер на новия ви хотел?

— Господи! — изстена тя, защото сега разбра всичко. Без да се обръщам повече назад, дотичах до колата си, запалих мотора и занатисках газта като обзет от бяс, което си бе и истина, предполагам. Включих бутона, под чието действие синият полицейски „буркан“ изскачаше на покрива, и надух сирената, после нахлупих слушалките на главата си и отчаяно се запипках с копчетата за настройване на радиотелефона. Никой не бе ми показвал как се работи с такова нещо и едва ли сега бе най-подходящият момент да се уча. Шумът в колата бе ужасяващ: пронизителният рев на форсирания до дупка мотор, воят на сирената, пукотът и пращенето на слушалките, ала над всичко се извисяваха, поне на мен така ми се струваше, жестоките, ядни и безплодни ругатни, които сипех към себе си, докато се мъчех да се оправя с идиотското радио. После изведнъж пращенето секна и в ушите ми прозвуча някакъв спокоен и уверен глас.

— Главно полицейско управление — изкрещях аз. — Дайте ми полковник де Грааф. Няма абсолютно никакво значение кой съм. По-бързо, човече, по-бързо!

Настъпи дълга и вбесяваща пауза, а междувременно аз продължавах да слаломирам сред най-оживеното сутрешно движение. На края гласът в слушалките отново се обади:

— Полковник де Грааф още не е дошъл в канцеларията си.

— Тогава намерете го в къщи! — викнах аз. Нова пауза и ето че ме свързаха с дома му. — Полковник де Грааф? Да, да, да. Няма значение това. Куклата, която видяхме вчера. Познавам едно момиче със същото лице. Астрид Лемей. — Де Грааф взе да задава въпроси, но аз на часа го пресякох. — За бога, това не е важно. Склада… Мисля, че я грози гибелна опасност. Имаме работа с патологичен престъпник. За бога, бързайте.

Захвърлих слушалките и съсредоточих вниманието си върху шофирането, като гледах да не отслабвам потока от проклятия към себе си. Ако ви трябва будала човек, казвах си злобно, Шерман е насреща. Ала същевременно съзнавах, че поне малко съм несправедлив към себе си — борех се срещу отлично ръководена криминална организация, това бе повече от сигурно, но в действията на тези престъпници бе заложен някакъв неузнаваем психопатичен елемент, който превръщаше предвиждането на поредната им стъпка в почти невъзможна задача. Несъмнено Астрид бе продала живота на Джими Дюкло, ала дилемата е била Дюкло или Джордж, а Джордж е неин брат. Също така бе ясно, че те са я пратили да влезе и под моята кожа, понеже сама тя нямаше откъде да узнае, че съм отседнал в „Рембранд“, ала наместо да спечели моята подкрепа и съчувствие, в последния момент тя се побоя, сетне аз я проследих и оттук започнаха бедите, оттук нататък тя престана да бъде актив за тях и се превърна в пасив. Тя взе да се среща с мен — или по-скоро аз с нея — без тяхното официално знание. Много бе възможно да са ме видели, когато отнасях Джордж от онази латерна на Рембрандплейн или пък в църквата, а нищо чудно двамата пияници пред квартирата й да не са били никакви пияници.

На края бяха решили да я свалят от сцената, но по такъв начин, та да не възбудят подозрения у мен, че злината я е сполетяла, защото те очакват и с основание, че щом разбера какво й се е случило — да речем, затворена е в плен или друга опасност я грози, — аз тозчас ще изоставя стремежите си да постигна своята крайна цел и ще направя това, което те много добре знаеха, че заема най-последно място в плановете ми, тоест да отида в полицията и да изложа всичките си разкрития, за които те вероятно се опасяваха, че са доста съществени. Но този вариант също ни най-малко не ги удовлетворяваше, защото, независимо че с отиването си в полицията щях да унищожа възможността за осъществяване на основната си, голяма цел, все пак щях да нанеса такъв сериозен удар на организацията им, че може би щяха да бъдат потребни месеци, дори години, за да я закърпят отново. И така вчера сутринта Марсел и Дърел бяха изиграли своята роля, докато аз изпортих моята изцяло, позволявайки да бъда убеден безрезервно, че Астрид и Джордж са отлетели за Атина.

Отлетели са, спор няма. Но в Париж насила са били свалени от самолета и върнати обратно в Амстердам. Когато Астрид се е обадила на Белинда, разговаряла е с пистолет на слепоочието.

Сега Астрид, разбира се, повече не им трябваше. Тя бе преминала в лагера на противника, а такива ги очаква една-единствена участ. При това вече нямаше защо да се страхуват от моите ответни действия — нали нощес в два часа бях пратен за храна на рибите в пристанището за шлепове. В този час имах ключа към всичко, защото знаех какво ги е накарало да чакат. Но също си давах сметка, че ключа намерих твърде късно, за да спася живота на Астрид.

Не катастрофирах, нито убих пешеходец на място, докато шофирах през Амстердам, ала благодарение само на бързите реакции на гражданите. В момента карах из стария град, наближавах склада и с огромна скорост се стрелнах надолу по тясната задънена уличка към него, когато забелязах полицейската барикада — една служебна кола, обърната напряко, с двама въоръжени полицаи от двете страни. Ударих спирачки. Изскочих навън, полицаят побърза да се приближи.

— Полиция — информира ме той, да не би случайно да го взема за застрахователен агент или нещо подобно. — Моля ви, обърнете обратно.

— Не можеш ли да познаеш, че колата ми е от вашите? — изръмжах аз. — Разкарай се от пътя ми.

— Улицата е затворена за минаване.

— Пуснете го, пуснете го. — Де Грааф се появи зад ъгъла и ако присъствието на полицейската кола не бе достатъчно красноречиво, изразът на лицето му издаваше всичко. — Гледката не е особено приятна, майор Шерман.

Отминах го безмълвно, заобиколих близкия ъгъл и вдигнах поглед. Отдалеч пъстроцветната фигура, която лениво се полюшкваше под подемната греда на склада „Моргенщерн и Мюгенталер“, на големина почти не се различаваше от куклата, поставена на същото място вчера сутринта, ала щом приближих и погледнах отдолу, разбрах, че положително е по-голяма, много по-голяма. Беше облечена в същата народна носия като куклата, висяла там горе само допреди двайсет и четири часа — излишно бе да приближавам още повече, за да се убедя, че лицето на куклата от вчера ще бъде съвършено копие на лицето, увиснало на веригата сега. Обърнах гръб и свих зад ъгъла, де Грааф дойде до мен.

— Защо не я свалите? — попитах. Имах чувството, че гласът ми долита отнякъде далеч, нечовешки и ледено спокоен, съвсем беззвучен.

— Това е работа на лекаря. Качи се горе преди малко.

— Естествено. — Замълчах за момент, после казах: — Не може да е престояла дълго в това положение. Допреди по-малко от час беше жива. Положително складът е бил отворен отдавна…

— Днес е събота. Не работят в съботни дни.

— Естествено — повторих механично.

Друга мисъл изникна в главата ми — мисъл, която ме обля с още по-остра леденина и ужас. Да допуснем, че Астрид с пистолет на слепоочието телефонира в „Туринг“. Но тя се обажда, за да предаде известие за мен, а това известие е абсолютно безпредметно и безсмислено, след като се намирам на дъното на пристанището. Замисъл единствено можеше да има, ако съобщението ми се предаде. Следователно телефонното обаждане би било оправдано само ако знаеха, че съм жив. А откъде можеха да разберат, че все още съм жив? Никой не ме е виждал — освен трите жени в Хюйлер. И защо ще се занимават…

Имаше и нещо друго. Защо ще я принуждават да ми телефонира и сетне ще поставят себе си и своите планове в опасност посредством убийството на Астрид, след като толкова настойчиво се стремяха да ме убедят, че е жива и здрава? Ненадейно и с абсолютна сигурност намерих отговора. Те бяха забравили нещо. Аз също бях забравил нещо. Те забравиха това, което бе убягнало и на Меги — че Астрид не знае телефонния номер на новия им хотел. А аз забравих, че нито Меги, нито Белинда познават Астрид и никога не са чували гласа й. Обърнах се и за втори път заобиколих ъгъла. Под стряхата на склада веригата с куката на края потрепваше леко, но вече освободена от товара си.

— Извикайте лекаря — помолих де Грааф.

След две минути се появи — някакъв младок, очевидно завършил наскоро Медицинския факултет, чието лице, според мен бе по-бледо от нормалния си тен.

— Починала е преди часове, нали? — казах рязко аз.

Кимна.

— Четири, пет часа, точно не мога да кажа.

— Благодаря.

Върнах се назад, придружен от де Грааф. Изражението му издаваше, че едва се сдържа да не ме отрупа с въпроси, но аз нямах желание да отговарям на нито един от тях.

— Аз я убих — промълвих глухо. — Струва ми се, че има опасност да убия още някой.

— Не ви разбирам — отвърна де Грааф.

— Мисля, че изпратих Меги на смърт.

— Меги?

— Прощавайте. Не бях ви казал. Имам две сътруднички, и двете от „Интерпол“. Меги е едната. Другата е в хотел „Туринг“. — Дадох му пълното име на Белинда и телефонния номер. — Свържете се с нея, ако обичате. Кажете й да заключи вратата и да не мърда от стаята си, докато не се свържа с нея. Също така да не обръща внимание на никакви телефонни обаждания или записки, които не съдържат кодовата дума „Бирмингам“. Бихте ли й предали всичко това лично? Много ви моля.

— Разбира се.

Кимнах към служебната кола на де Грааф.

— А можете ли да се свържете по радиотелефона с Хюйлер?

Поклати отрицателно глава.

— Тогава чрез Главното управление.

Докато де Грааф даваше нареждания на шофьора си, иззад ъгъла мрачно-мрачно приближи ван Гелдер. В ръцете си държеше дамска чанта.

— На Астрид Лемей ли е? — попитах.

Ван Гелдер кимна. — Дайте ми я, моля ви.

В отговор той разтърси категорично глава.

— Нямам право. Когато се касае за убийство…

— Дайте му я — намеси се де Грааф.

— Благодаря. — Сетне се обърнах към де Грааф: — Среден ръст, дълга черна коса, сини очи, красива външност, синя пола и жакет, бяла блуза и бяла чанта. Да се търси в района на…

— Един момент. — Де Грааф се приведе към шофьорския прозорец, после каза: — Връзките с Хюйлер изглежда са „мъртви“. Смъртта като че ли ви следва навсякъде, майор Шерман.

— Ще ви се обадя по-късно — рекох аз и тръгнах към колата си.

— И аз ще дойда с вас — обади се ван Гелдер.

— Толкова работа има за вас тук. Освен това, където отивам, не ми е необходим никакъв полицай.

— Което означава, че ще прекрачите извън закона — закима ван Гелдер разбиращо.

— Вече съм извън закона. Астрид Лемей е мъртва.

Джими Дюкло е мъртъв. Меги също може да умре. Затова искам да поговоря с тия хора, дето убиват други хора…

— Според мен трябва да ни предадете оръжието си — съвсем сериозно каза ван Гелдер.

— И какво очаквате да държа в ръцете си, когато разговарям с тях? Може би библия? Та да се помоля за душите им? Само през трупа ми можете да отнемете пистолета ми, ван Гелдер.

— Вярно ли предполагам, че разполагате със сведения, които криете от нас? — обади се де Грааф.

— Да.

— Това не е кавалерско, нито разумно или законно. Седнах зад волана.

— Колкото дали е разумно, ще ви се удаде възможност да прецените по-късно. Кавалерството и законността повече не ме засягат.

Запалих колата, същевременно забелязах как ван Гелдер понечи да тръгне към мен и чух де Грааф да казва: „Оставете го, инспекторе, оставете го.“