Кукла на верига

Глава VI

Погледнато отвън, жълточервеното такси, което ми дадоха, по нищо не се отличаваше от най-нормален опел, но с подобрение в двигателя. Също така вътре имаше маса допълнителни приспособления: при натискането един бутон на покрива можеше да изникне сирена и въртяща се полицейска лампа, а отзад се появяваше осветен знакът „стоп“; под предната седалка видях да има въжета, портативни аптечки с всичко необходимо за първа медицинска помощ, както и цилиндри сълзлив газ; в джобовете на вратата се натъкнах на белезници, а какво имаше отзад, само един бог знае. Не ме интересуваше особено много. Исках единствено бърза кола и вече разполагах с такава.

Спрях в забранената за паркиране зона пред нощния клуб „Балинова“, точно под носа на един униформен и въоръжен полицай. Той кимна едва забележимо и се отдалечи с умерена крачка. Види се, познаваше тия полицейски таксита и нямаше желание да обяснява на възмутеното гражданство защо един таксиметров шофьор може да извършва нарушение, за което те автоматично биват наказвани с глоба.

Излязох от опела, заключих вратата и прекосих тротоара до входа на нощния клуб, над който трептеше неонов надпис „Балинова“, заграден между неоновите фигури на двама хавайски танцьори, макар че не успях точно да си обясня връзката между Хавай и Индонезия. Навярно тия фигури би трябвало да изобразяват танцьори от остров Бали, но в такъв случай дрехите им бяха сгрешени. Две големи витрини бяха разположени от двете страни на входа и даваха нагледна представа във фотоси и плакати що за културни удоволствия и изтънчени интелектуални занимания могат да се намерят вътре. Тук-там се забелязваха млади дами с обици, гривни и нищо друго по себе си, които изглеждаха, кажи-речи, прекалено навлечени. Ала отдалеч по-голям интерес за мен бе кафееното на цвят лице, което ме гледаше, отразявайки се от стъклото — ако не знаех, че това съм аз, никога не бих се познал. Влязох вътре.

В стила на най-достопочтените традиции „Балинова“ представляваше малко, задушно и задимено помещение, изпълнено с някаква неопределена миризма, основната съставка на която сякаш бе изгоряла гума, навярно с цел да предизвика у клиентите подходящата нагласа за максимално възприемане на предлаганите им забавления, ала всъщност ефектът бе парализа на обонянието в разстояние на секунди. Дори без съдействието на стелещите се облаци дим помещението бе умишлено слабо осветено — сноп ярка светлина падаше само върху сцената, което отново според класическите изисквания на тоя род заведения не бе никаква сцена, а просто малък кръгъл дансинг, сложен в центъра на салона.

Публиката бе почти изцяло съставена от представители на мъжкия пол на всякаква възраст — като се почне от ококорени хлапаци, та до жизнени старчоци с лъснал поглед, чиято острота на зрението, изглежда, бе останала незасегната от годините. Всички присъствуващи бяха добре облечени и нищо чудно, защото изисканите амстердамски нощни клубове — тия, които все още успяват предано да задоволяват изтънчения вкус на преситените ценители на някои пластични изкуства — не са за хора, стигнали дотам да получават помощ за безработни. С две думи, тук не бе никак евтино — „Балинова“ бе един от малкото нощни клубове в Амстердам, където се плаща вход. Между публиката имаше и няколко жени. За моя ни най-малка изненада Меги и Белинда седяха на една маса в близост до вратата с някакви противни на цвят питиета пред себе си. И двете изглеждаха равнодушни към събитията на дансинга, като безспорно Меги бе по-индеферентната.

За момента моята маскировка се оказа напълно ненужна. Никой не ме погледна, когато влязох, пък и съвършено ясно бе, че никой няма такива намерения, което бе обяснимо, предполагам, при тия обстоятелства — очите на всички щяха да изскочат от стремеж да не пропуснат нищо от естетическите нюанси и символиката на оригиналния и подтикващ към размисъл балет, разиграл се пред екзалтираните им погледи, в който под акомпанимента на нестройното дрънчене и астматично хъхрене на един кошмарен оркестър някаква добре сложена млада красавица, седнала в пенлива вана, искаше да достигне хавлията си, оставена хитро на около два метра от нея. Въздухът бе наелектризиран с очакване, докато публиката се мъчеше да си представи ограничените възможности за изход, предоставени на злополучното момиче. Седнах на свободното място до Белинда и й се усмихнах с усмивка, която на фона на новия ми тен сигурно е била ослепителна. Белинда моментално се отдръпна с петнайсетина сантиметра и вирна носа си с пет.

— Хайде сега, фасони — казах аз. Тозчас и двете се втренчиха в мен. Кимнах към сцената. — Защо една от вас не иде да й помогне?

Настъпи дълга пауза, после Меги страшно сдържано попита:

— Какво е станало с лицето ти?

— Маскиран съм. Говори по-тихо.

— Но… та аз телефонирах в хотела къде сме едва преди две-три минути — намеси се Белинда.

— Не е необходимо чак да шептиш. Полковник де Грааф ме насочи тук. Направо тук дойде, нали?

Кимнаха.

— И не е излизала?

— Поне през предната врата не е — отвърна Меги.

— Постарахте ли се да запомните лицата на монахините, като излизаха от църквата? Нали така ви поръчах.

— Постарахме се — отговори Меги.

— Забелязахте ли нещо особено, нещо подозрително или необикновено в тях?

— Не, нищо. Освен — добави бодро Белинда — че монахините в Амстердам, изглежда, са много красиви.

— Меги вече ми каза за това. Нещо друго? Спогледаха се колебливо, после Меги каза:

— Странното е, че май видяхме много повече хора да влизат в църквата, отколкото да излизат.

— В сравнение с тия, които излязоха, в църквата имаше много повече хора — додаде Белинда. — Нали бях вътре, сам знаеш…

— Знам — отвърнах търпеливо. — Какво разбираш под „много“?

— Е — защити се Белинда, — доста.

— А! Значи, слязохме на доста. Положително сте проверили, че църквата е празна, нали?

— Ти ни каза да проследим Астрид Лемей. — Сега бе ред на Меги да се отбранява. — Нямаше как да изчакаме.

— А не ви ли дойде на ум, че някои може да са останали да се помолят насаме? Или пък че аритметиката ви може да не е вярна?

Устните на Белинда се изопнаха гневно, ала Меги не се сдържа:

— Не е справедливо, майор Шерман. Наистина може да допускаме грешки, но това не е справедливо. — Когато Меги говори така, давам ухо.

— Извинявай, Меги. Извинявай и ти, Белинда. Когато страхливци като мен се затормозят, изкарват си го на хора, които не могат да отвърнат. — И двете тозчас ме удостоиха с онази мила съчувствена усмивка, която иначе би ме засегнала, но сега странно защо ми се стори трогателна — може би кафявата помада бе сторила нещо на нервната ми система. — Само бог знае, че аз правя повече грешки от вас. — Не беше лъжа, в момента допусках една от най-големите си грешки — трябваше да слушам по-внимателно какво ми казват момичетата.

— И сега? — попита Меги.

— Да, какво ще правим сега? — присъедини се към нея Белинда.

Види се, бяха ми простили напълно.

— Ще обиколите нощните клубове в околността. Хич не са кът. Гледайте дали няма да забележите някого — от изпълнителите, от персонала или дори от публиката, — който да прилича на някой от тия, дето видяхте тая вечер в църквата.

Белинда ме изгледа недоверчиво. — Монахини в нощен клуб?

— А защо не? Епископите как ходят на градински увеселения.

— Не е точно същото…

— Забавленията навред по света са забавления — заявих дълбокомъдро аз. — Особено внимавайте за дами, които носят рокли с дълги ръкави или от ония ръкавици с дължина до лакътя.

— Това пък защо? — попита Белинда.

— Глава нямаш ли? Ако откриете такива, постарайте се да разберете къде живеят. Бъдете в хотела си към един. Ще ви намеря там.

— А ти какво ще правиш? — заинтересува се Меги. Огледах продължително клуба. — Имам още много работа тук.

— Не се и съмнявам — каза Белинда.

Меги понечи да отговори, ала Белинда се отърва от неизбежната тирада благодарение на изблика на благоговейни „а“ и „о“, както и на други възгласи на безкрайно възхищение, екнали внезапно в салона. Публиката, кажи-речи, бе на крака. Изпадналата в беда артистка разреши кошмарната си дилема по прост, но много находчив и сполучлив начин — обърна наопаки тенекиената вана и използвайки я като коруба на костенурка, за да скрие девичата си руменина, измина незначителното разстояние до спасителната хавлия. Сега стоеше увита в нея — Венера, излязла от морските дълбини — и се покланяше с царствена грация на публиката — мадам Мелба взима последно сбогом с „Ковънт Гардън“. Опиянената публика почна да свирка и да иска още, като най-настойчиви от всички бяха старчоците, ала напразно — репертоарът й се бе изчерпал, тя поклати очарователно глава и тръгна да слиза от сцената, влачейки облаци сапунени мехури след себе си.

— Ей, никога не бих се сетил! — възкликнах възхитено. — Обзалагам се, че и на вас не би ви хрумнало за тоя номер.

— Хайде, Белинда — подкани Меги. — Тук не е място за нас.

Станаха и поеха. Пътьом Белинда ме изгледа с едно особено трепване на веждите, което подозрително ми се стори като намигване, засмя се мило, подметна: „Така по те харесвам“, и ме остави да размишлявам, изпълнен със съмнения върху смисъла на забележката й. Обърнах се да видя дали няма някой да тръгне подире им и наистина първо бяха последвани от някакъв страшно дебел и едър господин с огромна челюст и добродушен вид, ала едва ли имаше нужда да се опасявам, защото непосредствено след него станаха поне още трийсет-четирийсет души. Коронният номер на програмата бе свършил, подобни знаменити изпълнения не се случват често, върховете рядко се изкачват многократно — само три пъти на вечер, седем нощи в седмицата — и публиката в момента се оттегляше в по-тихи води, където алкохолът се продава на четвърт от тукашната цена.

Клубът сега бе полупразен, димният покров се поразсея и видимостта съответно се подобри. Огледах се наоколо, ала сред възцарилото се временно затишие не открих нищо интересно. Край масите сновяха келнери. Поръчах „скоч“ и получих питие, в което само старателният химически анализ навярно би установил следи от уиски. Някакъв старец бършеше малкия дансинг с плавните и стилизирани движения на свещеник, изпълняващ религиозен обред. Оркестрантите, слава богу, бяха оставили инструментите си и жадно лочеха бирата, с която бе ги почерпил някакъв клиент, види се, без никакъв музикален слух. Тъкмо тогава съзрях човека, когото бях дошъл да видя, само че, както личеше, нямаше да имам възможност още дълго да го наблюдавам.

Астрид Лемей се намираше в едно вътрешно преддверие откъм задната част на помещението и замяташе пелерина върху раменете си, докато някакво друго момиче шептеше в ухото й; от напрегнатия израз и на двете, както и от припрените движения можеше да се отсъди, че съобщението е спешно. Астрид кимна няколко пъти, сетне почти притича през дансинга и излезе през главния вход. Без да бързам чак толкова, тръгнах след нея.

Доближих се плътно и бях само на няколко крачки зад гърба й, когато сви по Рембрандплейн. Спря се. Аз също спрях и насочих поглед към това, което и тя гледаше, заслушах звуците, които и тя слушаше.

Една латерна бе разположена на тротоара точно пред някакво улично кафене — отоплено и с покрив, но без прозорци. Дори в този час на нощта кафенето бе пълно почти до последно място и изтерзаните клиенти имаха вид, сякаш са готови да платят маса пари на латернаджията, само и само да се премести другаде. Латерната се оказа копие на познатата ми от хотел „Рембранд“ — същите ярки бои, същото многоцветно платнище и еднакво облечени кукли, подскачащи на своите еластични върви, — ала в музикално и чисто механично отношение тази машина безспорно отстъпваше на подобната от „Рембранд“. Латернаджията и тук бе възстар, но този имаше трийсетсантиметрова рошава сива брада, която нито бе мита, нито ресана, откакто притежателят й бе престанал да се бръсне; на главата си носеше каубойска шапка, а тялото му бе загърнато в огромен войнишки шинел, дълъг до глезените. Сред подрънкването, стоновете и хриповете, издавани от латерната, май долових мотив от „Бохеми“ и небето е свидетел, че Пучини е обрекъл умиращата Мими на много по-малко страдание в сравнение с това, което би изтърпяла тя, ако тази нощ бе на Рембрандплейн.

Старецът имаше само един слушател, но очевидно вдълбочен в изпълнението. В негово лице разпознах едно от момчетата в групата, която бях видял при латерната срещу „Рембранд“. Дрехите му бяха вехти, но чисти; дългата му черна коса опираше о болезнено слаби рамене с плещи, чиито лопатки изпъкваха през якето му като шипове. Дори от това разстояние — около двайсетина метра — не бе трудно да забележа, че омършавяването му е в напреднала фаза. Успявах да различа само част от лицето му, но и това бе достатъчно, за да видя една мъртвешки хлътнала буза и кожа с цвят на стар пергамент.

Момчето стоеше опряно в края на латерната, ала не любов към Мими го задържаше там. Не мърдаше оттам, защото ако нямаше къде да се подпре, положително щеше да се стовари на земята. Несъмнено младежът бе много болен и при първото необмислено движение от негова страна щеше да припадне. Сегиз-тогиз цялото му тяло се разтърсваше от конвулсивни спазми, по-нарядко гърлото му се раздираше от свирепа кашлица. Види се, старецът с огромния шинел разбираше какво е състоянието му, защото непрекъснато кръжеше около него, явно чудейки се как да постъпи, и само цъкаше с език и помахваше безпомощно ръце досущ като смахната квачка. Освен това често се озърташе през рамо и подозрително оглеждаше площада, сякаш се боеше от нещо или от някого.

Астрид бързо се насочи към латерната, следвана плътно от мен. Усмихна се извинително на брадатия старец, обгърна с ръка младежа и го отдръпна от опората му. Тозчас той направи усилие да се задържи изправен и аз успях да видя, че е доста висок, най-малко с петнайсет сантиметра се извисяваше над момичето — ръстът само подчертаваше фигурата му на скелет. Погледът му бе втренчен и безжизнен; лицето му бе лице на човек, умиращ от глад; бузите му бяха така невероятно хлътнали, че всеки би се усъмнил дали има зъби в устата си. Астрид се помъчи полу да го води, полу да го носи, но макар да бе омършавял дотолкова, че едва ли тежеше повече от момиче, ако въобще имаше някакво тегло, непрестанните му залитания я заваляха по тротоара.

Доближих се до тях, без зъб да обеля, свих ръка около кръста на момчето и поех тежестта му. Астрид изви поглед към мен, кафявите й очи бяха болни от тревога и страх. Не вярвам лицето ми с цвят на сепия да й е вдъхнало особено доверие.

— Моля ви! — Гласът й бе умолителен. — Моля ви, оставете ме. Мога да се оправя и сама.

— Едва ли. Той е много болен, мис Лемей. Тя се втренчи в мен.

— Мистър Шерман!

— Не бих казал, че ми харесва това — рекох разчленено аз. — Преди час или два вие никога през живота си не ме бяхте виждали, дори не бяхте чували името ми. А сега, след като хванах тен и станах по-привлекателен… Аа.

Джордж, чиито гумени крака изведнъж се превърнаха на пихтия, почти се бе изплъзнал от прегръдката ми. Ясно бе, че с тая валсова стъпка двамата нямаше да стигнем далеч, затова се приведох и го преметнах през рамо, по пожарникарски. Астрид улови ръката ми панически.

— Не! Недейте! Недейте!

— Защо не? — възразих уместно аз. — Така е по-лесно.

— Не, не! Ако полицията ви види, ще го откарат.

Пуснах го, отново го хванах през кръста и се помъчих да го крепя в колкото е възможно по-вертикално положение.

— Преследвач и преследван — казах аз. — И вие сте като ван Гелдер.

— Моля?

— Но, разбира се, брат ви Джордж…

— Откъде знаете името му? — прошепна тя.

— Това ми е работата — отвърнах аз надуто. — Та исках да кажа, че брат ви Джордж е в по-неизгодно положение, тъй като не е самата енигма за полицията. Да имаш един бивш затворник за брат е наистина неизгодно.

Не отговори нищо. Съмнявам се дали някога през живота си съм виждал човек с по-нещастен и съсипан вид от нея.

— Къде живее? — попитах аз.

— При мен, разбира се. — Въпросът като че я изненада. — Не е далеч.

Наистина не беше, трябваше да се върви само петдесетина метра надолу по една улица — ако един такъв мрачен и тесен сокак може да се нарече улица — след „Балинова“. Стълбите към квартирата на Астрид бяха ужасно криви и сбутани и с Джордж на рамо видях доста зор, додето ги преодолея. Астрид отключи вратата на жилището си, което се оказа не по-голямо от заешка дупка. Доколкото успях да видя, състоеше се от миниатюрна всекидневна плюс една също толкова миниатюрна спалня, свързана с нея. Преминах в спалнята, положих Джордж на тясното легло, разкърших се и обърсах челото си.

— Бих предпочел да се изкатеря по пожарникарска стълба, отколкото по тия проклети ваши стълби — казах искрено аз.

— Съжалявам. В дамския пансион е по-евтино, но с Джордж… А в „Балинова“ не плащат много.

Очевидно бе от двете мизерни стаички — чисти, ала опърпани като дрехите на Джордж, — че всъщност плащат твърде, твърде малко.

— Хората във вашето положение са щастливи, че изобщо получават нещо — казах аз.

— Моля?

— Стига с това „моля“. Отлично знаете за какво говоря. Нали, мис Лемей… или да минем на „ти“, Астрид?

— Откъде знаете името ми? — Надали изобщо съм виждал момиче да си кърши ръцете, но тъкмо това правеше в момента Астрид. — Откъде… откъде знаете разни неща за мен?

— Хайде, престани — подхванах грубо аз. — Отдай поне някаква почит на приятеля си.

— Какъв приятел? Нямам приятел.

— Тогава твоя бивш приятел. Или „последния ти приятел“ по-добре ти звучи?

— Джими? — прошепна тя.

— Джими Дюкло, да — кимнах аз. Той може би бе хлътнал по тебе — и то фатално, — но вече ми бе казал някои неща за теб. Дори имам твоя снимка.

Изглеждаше объркана.

— Но на летището…

— Та какво очакваше да направя — да те прегърна? Джими бе убит на летището, защото бе надушил нещо. Какво е това нещо?

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Не можеш? Или не искаш? Не отговори.

— Обичаше ли го, Астрид? Джими?

Погледна ме безизразно, очите й блестяха. Кимна бавно.

— И пак не искаш да ми кажеш? — Мълчание. Въздъхнах и опитах друга тактика. — Джими Дюкло беше ли ти доверил с какво се занимава?

Поклати глава.

— Но ти се досещаше? Кимна.

— И издаде на някой предположенията си. Това вече я жегна.

— Не! Не съм! Не съм казвала на никого. Кълна се в бога, не съм казвала!

Обичаше го, няма съмнение, и не лъжеше.

— Споменавал ли е някога за мен?

— Не.

— Но ти знаеш за мен?

Само ме изгледа, две едри сълзи бавно се търкулнаха надолу по бузите й.

— Много добре знаеш, че завеждам Бюрото за борба с наркотици към „Интерпол“ в Лондон.

Пак мълчание. Хванах я за раменете и ядно я разтърсих.

— Нали, нали знаеш? Кимна. Царица на мълчанието.

— Щом Джими не ти е казвал за мен, тогава кой? Потоци нови сълзи последваха сега първите две по бузите й. Явно днес й бе ден за плач, а на мен — за въздишки, затова въздъхнах и смених тактиката още веднъж. Хвърлих поглед през вратата към момчето в спалнята.

— Доколкото разбирам — казах аз, — Джордж не вади хляба на къщата?

— Джордж не може да работи. — Тонът й бе, сякаш изтъква най-обикновен природен закон. — Не е работил вече повече от година. Но какво общо има Джордж с това?

— Много общо има Джордж с това. — Отидох и се надвесих над него, завзирах се внимателно в лицето му, вдигнах единия от клепачите му и го спуснах обратно. — Какво правиш, когато е така?

— Никой нищо не може да направи. Повдигнах ръкава на кльощавата ръка на Джордж.

Надупчена, посиняла и обезобразена от безброй инжекции, наистина отвратителна гледка — в сравнение с неговата ръката на Труди бе нищо.

— Повече нищо никой няма да може да направи за него — казах аз. — Знаеш това, нали?

— Знам го. — Улови подозрителния ми поглед, престана да избърсва лицето си с дантелена кърпичка, голяма колкото пощенска марка, и се усмихна горчиво. — Явно искате да си навия ръкавите.

— Нямам навик да обиждам красиви момичета. Само искам да ти задам няколко прости въпроса, на които спокойно можеш да отговориш. От колко време Джордж е така?

— От три години.

— От колко време работиш в „Балинова“?

— От три години.

— Харесва ли ти там?

— Да ми харесва? — Това момиче се издаваше при всяко отваряне на устата си. — Знаете ли какво означава да работиш в нощен клуб, при това в нощен клуб като този? Отвратителни, гадни, самотни старци похотливо ти се мазнят…

— Джими Дюкло не беше нито отвратителен, нито гаден, нито стар.

Смути се.

— Не, не… Разбира се, че не. Джими…

— Джими Дюкло е мъртъв, Астрид. Умря, защото хлътна по една компаньонка от нощен клуб, която бива изнудвана.

— Никой не ме изнудва.

— Така ли? А тогава кой оказва натиск върху теб, за да мълчиш и да вършиш работа, която очевидно ненавиждаш? И защо оказват натиск върху теб? Дали заради Джордж? Какво е направил той или какво те казват, че е направил? Знам, че е бил в затвора, значи, не може да е за това. Какво те накара, Астрид, да ме шпионираш? Какво знаеш за смъртта на Джими Дюкло? Видях как бе убит. Но кой го уби и защо?

— Аз не съм знаела, че ще бъде убит! — Седна на канапето, което използваше за легло, и покри лицето си с ръце, раменете й потръпваха. — Не съм, не съм знаела, че ще бъде убит!

— Добре, Астрид. — Отказах се от по-нататъшни опити, защото не постигах нищо друго освен растяща неприязън към себе си. Навярно обичаше Дюкло, той бе мъртъв едва от вчера и сега аз явно разчоплях кървящи рани. — Виждал съм прекалено много хора, обхванати от страх пред смъртта, за да знам, че е излишно да те насилвам да говориш. Но помисли, Астрид, заради себе си — помисли. Сега вече няма какво друго да те интересува освен собствения ти живот. У Джордж няма повече живот.

— Нищо не мога да ви помогна, нищо не мога да кажа. — Продължаваше да държи лицето си в ръце. — Моля ви, вървете си.

Сам не виждах какво друго ми остава да направя, затова я послушах и си тръгнах.

Съблечен по панталони и фанелка, аз се оглеждах в миниатюрното огледало на миниатюрната баня. Всички следи от грима като че бяха изчезнали от лицето, врата и ръцете ми, ала трудно би могло да се каже същото за големия и допреди малко чисто бял пешкир, който държах. Целият бе напоен и омърлян непоправимо с шоколадови на цвят петна.

Минах в спалнята, която едва успяваше да побере леглото и кушетката, поставени там. На леглото седяха Меги и Белинда — и двете изглеждаха прелестно в очарователни нощници, чиято материя се състоеше предимно от дупки. Но в момента ме занимаваха по-спешни въпроси от това, как някои производители на дамски нощници пестят материал.

— От това пешкир не става — недоволно измърмори Белинда.

— Ще кажете, че сте си чистили грима. — Посегнах към ризата си, чиято яка от вътрешната страна бе станала кафеникава, но да я оправя нямаше как. — Значи, повечето от момичетата по нощните клубове живеят в това общежитие „Париж“, така ли?

Меги кимна.

— Така каза Мери.

— Мери?

— Симпатичната англичанка, дето работи в „Трианон“.

— В „Трианон“ не работят никакви симпатични англичанки, а най-вече палави. Тя беше ли в църквата? — Меги поклати глава. — Това поне съвпада с казаното от Астрид.

— Астрид? — учуди се Белинда. — Ти си говорил с нея?

— Видяхме се за малко. Ала, боя се, без особена полза. Не беше никак общителна. — Разказах им накратко колко необщителна е била, после продължих: — Крайно време е вие двете да свършите някаква работа, вместо да висите по нощните клубове. — Спогледаха се, сетне студено се обърнаха отново към мен. — Ти, Меги, утре се поразходи из парка Вондел. Виж дали Труди е там — познаваш я. Не позволявай да те види — и тя те познава. Наблюдавай какво прави, дали се среща с някого и прочее; този парк е голям, но няма да ти е трудно да я откриеш, ако е там — ще я придружава една стара госпожа, която е около пет стъпки в диаметър. Белинда, ти утре вечер дръж под око общежитието. Ако разпознаеш някое момиче, което е било в църквата, проследи го и узнай къде е тръгнало. — Напъхах се в подгизналото си яке. — А сега, лека нощ.

— Тръгваш ли? Това ли е всичко? — Меги като че бе изненадана.

— Явно бърза — додаде Белинда.

— Утре вечер — обещах аз — ще ви заведа на царско угощение и ще ви разкажа всичко за Златокъдрото момиче и трите мечета. Тази вечер обаче имам още работа.