Кукла на верига

Глава XI

Не успях да си създам много доброжелатели по обратния път към Хюйлер, ала не бях и в подходящото настроение за това. Ако при нормални обстоятелства бях шофирал по този луд и абсолютно безотговорен начин, положително щях да се забъркам в най-малко пет-шест произшествия, и то все сериозни, но установих, че полицейската светлина и сирена почти като с магическа пръчка разчистват пътя пред мен. В разстояние на половин миля и повече напред автомобилите от насрещното платно и тези, пътуващи в моята посока, намаляваха или спираха, като се отбиваха плътно до банкета. За кратко бях преследван от някаква полицейска кола, която бе длъжна да прояви повече упоритост, но явно за шофьора тази гонитба не бе въпрос на живот и смърт и той благоразумно реши, че няма смисъл да се пребива само заради едната заплата. Знаех, че по радиотелефона незабавно ще бъде дадена всеобща тревога, ала не се опасявах от пътни блокади или други подобни мерки за възпиране на устрема ми — щом номерът на колата се съобщи в Главното полицейско управление, веднага ще ме оставят на мира.

Предпочитах да завърша пътуването си с друга кола или автобус, понеже на жълточервеното такси напълно му липсваше качеството да не бие на очи, но в случая бързината бе по-важна от предпазливостта. Все пак направих компромис, като изминах последната отсечка от провлака със сравнително умерен ход — зрелището, устроено от пъстрото такси, приближаващо селото със скорост от порядъка на сто мили в час, положително щеше да предизвика известни размишления дори сред прочутите със своето безразличие холандци.

Спрях колата във вече попрепълнения паркинг, свалих сакото си, махнах кобура и вратовръзката, вдигнах яката на ризата си, навих ръкави и излязох с небрежно преметнато сако на лявата си ръка — отдолу носех пистолета с монтиран заглушител.

Прословутото непостоянно холандско време отново чувствително се бе променило, само че в добър смисъл. Още като напусках Амстердам, почна да се прояснява и сега по иначе безоблачното небе се носеха само ефирни, прилични на късове памук кълба, докато вече жарките лъчи на слънцето вдигаха пара от покривите на къщите и околните поля. Запътих се с бавна, все пак не съвсем бавна, крачка към постройката, която бях поръчал на Меги да наблюдава. Вратата сега беше широко отворена и във вътрешността на няколко пъти мярнах да се движат хора — само жени, облечени в техните народни носии. Сегиз-тогиз някоя от тях излизаше и поемаше към селото, или пък се появяваше мъж с кашон в ръце, който поставяше в количка и откарваше нататък. Види се, тук бе седалището на някакъв вид надомно производство, но точно какво, бе невъзможно да се разбере отвън. Че това производство бе напълно безвредно, се потвърждаваше от факта, че туристите, случайно минали оттам, любезно биваха канени да заповядат вътре и да разгледат. Всичките, които забелязах да влизат, излязоха обратно, тъй че мястото явно далеч не бе от най-злокобните. На север от постройката се простираше едно огромно пространство, почти изцяло засято с люцерна, и в далечината успях да съзра група традиционно облечени жени да обръщат окосено сено, за да се изсуши на утринното слънце. Мъжете на Хюйлер, рекох си аз, изглежда, си живеят живота — човек оставаше с впечатлението, че никой от тях не се занимава с никаква работа.

От Меги нямаше и следа тук. Върнах се в селото, купих чифт очила с бледо оцветени стъкла — плътно тъмните очила наместо да служат за прикритие, по-скоро привличат вниманието, където навярно се корени и причината толкова много хора да ги носят, — също си избрах някаква грозна сламена шапка, с която за нищо на света не бих се показал извън Хюйлер. Разбира се, тия неща трудно биха могли да минат за идеална маскировка, тъй като нищо друго освен помада или грим не бе в състояние да прикрие белезите по лицето ми, ала все пак ми осигуриха известна анонимност и според мен спомагаха да не се отличавам очебийно от тълпите туристи, които скитаха из селото.

Хюйлер е нищо и никакво селце наистина, но когато се заловите да търсите някого, за чието местонахождение нямате и понятие, и когато този някой може да блуждае нагоре-надолу едновременно с вас, тогава дори най-малкото населено място лесно се превръща в потискащо голям град. Без да бия на очи, на бърза ръка пребродих всяка уличка на Хюйлер, но никъде нямаше и помен от Меги.

Още малко оставаше и чувствувах как съвсем ще ме обземе отчаянието, от друга страна, пренебрегвах гласа, който с тъпа увереност ми повтаряше, че съм дошъл твърде късно, а също притеснението ми се усилваше и от факта, че бързината на издирването трябва да бъде поне умерена. Сега подхванах обиколка из всички магазини и кафенета, макар че, ако Меги все още бе жива и здрава, почти не вярвах да я намеря на такова място пред вид задачата, която й бях възложил. Ала не можех да си позволя да подмина и най-незначителната вероятност.

Търсенето в магазините и кафенетата около вътрешното пристанище завърши без успех — обиколих ги всичките. После преминах към поредицата от разширяващи се концентрични кръгове, доколкото човек може да отнесе подобен геометрически термин към лабиринта от тесни улички, който се нарича Хюйлер. И тъкмо в най-външния от тези кръгове открих Меги, открих я жива, здрава и читава — облекчението ми обаче едва ли бе по-силно от съзнанието колко глупаво всъщност бях постъпил.

Намерих я там, където би трябвало най-напред да я потърся, ако бях задействувал мозъка си, както бе сторила тя. Наистина бях й поръчал да държи под око постройката, но същевременно да бъде и сред хора — в момента тя просто изпълняваше указанията ми. Намираше се в един голям и претъпкан сувенирен магазин, разглеждаше някои от изложените стоки, ала всъщност очите й бяха другаде — втренчено наблюдаваше въпросната постройка, отдалечена на по-малко от трийсетина метра зад витрината, и то до такава степен бе се съсредоточила, че изобщо не ме забеляза. Тъкмо се приготвих да вляза в магазина, за да й се обадя, когато изневиделица съзрях нещо, което тутакси ме закова на място и ме застави да се вторача почти колкото Меги, макар и не в същата посока.

От долния край на улицата се задаваха Труди и Херта. Облечена в розова рокля без ръкави и с бели памучни ръкавици до лакътя, Труди припкаше напред по обичайния си детски маниер, русата й коса се вееше във въздуха, на лицето й грееше усмивка. Намъкната в чудатите си дрехи, Херта достолепно напредваше с гъшата си походка покрай нея, в ръка носеше голяма кожена чанта.

Отказах се от първоначалното си намерение. Бързо прекрачих прага на магазина, ала не се запътих по посока на Меги — съвсем нямах желание Херта и Труди да ме видят, че разговарям с нея, — ами заех стратегическа позиция зад една висока „въртележка“ с пощенски картички и зачаках Херта и Труди да отминат.

Ала не отминаха. Наистина отминаха входа, спор няма, но само толкова, защото в следващия момент Труди ненадейно спря, надникна през витрината точно където стоеше Меги и задърпа Херта за ръка. Секунди по-късно успя да сломи очевидната съпротива на Херта да влязат в магазина, пусна бавачката си, която остана да кръжи заплашително след нея подобно на вулкан, готов да избухне, приближи и улови Меги за ръката.

— Аз те познавам — рече Труди възторжено. — Познавам те!

Меги се обърна и се засмя:

— И аз те познавам. Здравей, Труди.

— А това е Херта. — Труди кимна към Херта, която, изглежда, не одобряваше изобщо действията й. — Херта, това е приятелката ми Меги.

В отговор Херта още повече се намръщи.

— Майор Шерман е мой приятел — продължи Труди.

— Знам — усмихна се Меги.

— Меги, ти приятелка ли си ми?

— Разбира се, Труди.

— Труди изглеждаше доволна.

— Аз имам и много други приятели. Искаш ли да ги видиш? — Тя почти притегли Меги до вратата и вдигна ръка. Сочеше на север и аз разбрах, че единствено може да става дума за сеносъбирачите в далечния край на полето. — Виж. Ето ги там.

— Сигурна съм, че са много симпатични приятели — отвърна любезно Меги.

Някакъв любител на пощенски картички се сбута в мен, за да ми подскаже, че трябва да се отместя, понеже му преча да гледа — не знам точно как съм го погледнал, но във всеки случай веднага побърза да се отдалечи.

— Те са чудесни приятели — говореше Труди. Кимна към Херта и посочи чантата в ръката й. — Когато ние с Херта идваме тук, винаги им носим закуска и кафе. — После добави импулсивно: — Ела да те запозная с тях, Меги. — И когато Меги се заколеба, попита с тревога: — Ти си ми приятелка, нали?

— Разбира се, но…

— Те са толкова мили приятели — каза умолително Труди. — И са толкова весели. Свирят и танцуват. Ако сме добри, може да ни изиграят танца на сеното.

— Танца на сеното?

— Да, Меги. Танца на сеното. Хайде, Меги. Всички вие сте ми приятели. Моля те, ела. Само заради мене. А, Меги?

— Е, добре — неохотно се засмя Меги. — Щом е заради тебе, Труди. Но няма да се бавя много.

— О, как те обичам, Меги. — Труди стисна ръката й. — Наистина те обичам.

Трите потеглиха. Изчаках разумно да мине малко време, после предпазливо се измъкнах от магазина. Бяха се отдалечили вече на около петдесетина метра — покрай постройката, която Меги трябваше да наблюдава, и навътре в ливадите. Сеносъбирачите се намираха поне на петстотин метра напред и в момента трупаха своята първа купа за деня в близост до някаква типично холандска плевня, която дори от това разстояние личеше, че е порядъчно стара и порутена. Успявах да доловя оживените гласове на трите, докато крачеха по прясно окосената люцерна, ала се създаваше впечатление, че само Труди бърбори — тя отново бе преминала към обичайните си подскоци досущ като пролетно агънце. Всъщност Труди никога не вървеше, а подскачаше.

Последвах ги, но без да подскачам. Жив плет обточваше края на ливадата и аз благоразумно го използвах за преграда между мен и двете момичета плюс Херта, като поддържах дистанция от трийсет-четирийсет метра зад тях. Не се и съмнявах, че методът ми на придвижване изглежда почти толкова необикновен, колкото и този на Труди — живият плет бе по-малко от пет стъпки висок и аз изминах петстотинте метра превит надве подобно на някой старец, загазил от лумбаго.

Скоро трите достигнаха старата плевня и седнаха откъм западната й страна, на сянка — слънцето ставаше все по-жарко. Изравних се с плевнята, тъй че да ме прикрива от тях, както и от сеносъбирачите, пробягах бързо отделящото ме от нея разстояние и през една странична врата влязох вътре.

Не бях сгрешил в предположенията си за плевнята. Това бе постройка най-малко на сто години и действително бе в окаяно състояние. Дъсченият под бе хлътнал, дървените стени се бяха изкривили почти навсякъде, където имаше възможност за това, а някои от първоначално предназначените за проветрение тесни цепнатини между хоризонталните дъски се бяха изкорубили и разширили до такава степен, че тук-таме човек направо можеше да провре главата си през тях.

Плевнята разполагаше с втори етаж за складиране на сено, чийто под имаше вид, сякаш всеки миг ще се срути — беше толкова прогнил и прояден от червеи, че дори един английски агент за продажба на недвижими имоти би намерил за трудно да го пласира като антика, естествено. Струваше ми се, че няма да може да издържи и средно охранена мишка, камо ли мен, но долната част на плевнята не бе удобна за наблюдение, пък още повече не ми се щеше, като надничам през някоя от цепнатините по стената, да открия току под носа си някой, случайно или не, също да наднича, само че в обратна посока. Затова неохотно поех по разнебитеното дървено стълбище, което водеше горе.

Вторият етаж, чиято източна половина все още бе пълна с ланско сено, се оказа толкова афиф, колкото изглеждаше и отдолу, ала все пак с предпазливи и опипващи крачки успях да достигна западната му страна. Тази част от плевнята предлагаше даже още по-хубави пролуки между дъските и след кратко търсене ми се удаде да намеря идеалната — широка поне петнайсет сантиметра, тя предоставяше отличен кръгозор. Точно под мен виждах главите на Меги, Труди и Херта, също виждах и селянките, около дузина, които усърдно и с опитна ръка струпваха нова купа сено, рогата на дългите им вили проблясваха на слънцето; дори успявах да съзра част от селцето, включително и паркинга. Чувствувах се някак неловко и не можех да си обясня защо — събирането на сено е идилична гледка, каквато даже най-урбанистично настроеният човек не би се отказал да наблюдава. Струва ми се, че това странно безпокойство се дължеше на най-малко неподозрителния причинител — вида на самите сеносъбирачки, защото дори и тук, в естествената им среда, техните надиплени пъстроцветни поли, техните изящно избродирани елечета и типични снежнобели шапки не изглеждаха съвсем естествени. В тях се долавяше нещо доста повече от бегла театралност, излъчваха направо нереалност. Изпитвах чувството, почти че съм зрител на пиеса, специално поставена за мен.

Измина около половин час, през който селянките работиха без отдих, а Меги, Труди и Херта седяха под мен, като само от време на време разменяха по някоя дума — денят бе такъв — топъл, спокоен и мирен, с единствени звуци: свистене на вили и далечно жужене на пчели, — че всякакъв разговор сякаш ставаше излишен. Подвоумих се дали да рискувам и да запаля една цигара, на края се престраших — потърсих в джоба на сакото кибрит и цигари, след което го положих на пода с пистолета отгоре и запуших, като гледах да не допускам никакъв дим да не излиза през пролуките на дъските.

Скоро Херта погледна ръчния си часовник с размери на кухненски будилник и каза нещо на Труди, която стана, протегна ръка и помогна на Меги да се изправи. Двете се запътиха към сеносъбирачките, очевидно с цел да ги повикат за сутрешната им почивка, понеже междувременно Херта постла на земята карирана кърпа и подреди наоколо чаши и увита в салфетки храна.

Някакъв глас зад мене каза:

— Не пипай пистолета. Иначе ще умреш на място. Повярвах на гласа. Не се опитах да посегна към пистолета си.

— Сега се обърни много бавно.

Обърнах се много бавно. Гласът беше убедителен.

— Отдалечи се на три крачки от пистолета. Вляво. Не виждах никого. Но го чувах отлично. Отдръпнах се на три крачки. Вляво.

Откъм другия край на плевнята долетя шумолене на сено и две фигури се появиха — отец Тадеус Гудбоди и Марсел, приличното на влечуго конте, когото вчера ударих в стомаха и после пъхнах в сейфа на „Балинова“. Гудбоди не стискаше пистолет, но всъщност не му и трябваше — „чудовището“ в ръката на Марсел бе голямо колкото два обикновени пистолета и по блясъка в черните му нетрепващи очи можех да отгатна, че усилено търси и най-незначителния повод да го използва. Ни най-малко не бях обнадежден и от факта, че пистолетът му имаше заглушител — с една дума, можеха да стрелят в мен, колкото си искат, никой нямаше да чуе нищо.

— Ужасно горещо е тук — подметна капризно Гудбоди. — И опасно. — Усмихна се по начин, който ще накара всяко малко дете да пожелае да го улови за ръка. — Вашето призвание ви води на най-неочаквани места, трябва да се признае, скъпи Шерман.

— Така ли?

— Да. Последния път, когато ви срещнах, ако не ме лъже паметта, имахте претенциите да сте таксиметров шофьор.

— А, това ли било! Бас ловя, че в крайна сметка не сте се оплакали на полицията.

— Вярно, размислих — призна великодушно Гудбоди. Приближи и повдигна пистолета ми с отвращение, преди да го запокити в сеното. — Жестоки, неприятни оръжия.

— Дума да няма — съгласих се аз. — Сега вие сигурно ще предпочетете да вложите някакъв къде-къде по-изтънчен елемент във вашия маниер на убиване.

— Както след малко ще демонстрирам. — Гудбоди не си правеше труд да понижава тон, пък и не беше необходимо — хюйлерските жени в момента пиеха сутрешното си кафе и макар и с пълни уста, съумяваха да говорят помежду си. Гудбоди отиде към сеното, изрови някаква брезентова торба, от която извади въже. — Бъди нащрек, драги Марсел. Ако мистър Шерман направи и най-незначителното движение, колкото и безобидно да изглежда, стреляй на месо. Но не смъртоносно. В бедрото.

Марсел облиза устни. Надявах се, че няма да сметне повдигането на ризата ми, причинено от бясното туптене на сърцето ми, за движение, което би могло да се изтълкува подозрително. Гудбоди приближи предпазливо изотзад, върза здраво края на въжето за дясната ми китка, прекара го през една хоризонтална греда и после, както ми се стори, след ненужно продължителен период на подготовка, пристегна и лявата ми китка. Двете ми ръце бяха вдигнати на нивото на ушите. Гудбоди измъкна ново въже.

— От моя приятел Марсел — подхвана словоохотливо Гудбоди — научих, че владеете някои сръчности с ръцете. Мисля си, че нищо чудно да сте също толкова надарен и с краката. — Наведе се и омота глезените ми с ентусиазъм, който не вещаеше нищо добро за кръвообръщението на долните ми крайници. — А още си мисля, че навярно ще искате да направите някоя забележка относно сценката, която след малко ще наблюдавате. Бихме предпочели да мине без забележки. — Натъпка в устата ми някаква съвсем не чиста носна кърпа и отгоре върза друга. — Добре е, нали? Какво ще кажеш, Марсел?

Очите на Марсел проблеснаха.

— Имам да предам нещо на Шерман от мистър Дърел.

— Кротко, кротко, драги приятелю, да не избързваме толкова. По-късно ще има време за това. Но засега искаме нашият приятел да бъде в пълно владеене на своите сетива — незамъглено зрение, неповреден слух и възможно най-бистър ум, — за да оцени всички художествени нюанси на забавлението, което сме подготвили в негова чест.

— Разбира се, мистър Гудбоди — каза покорно Марсел. И отново гадно облиза устни. — Но после…

— После — рече Гудбоди щедро — можеш да му предадеш каквото пожелаеш. Но помни — искам да е още жив, когато плевнята довечера почне да гори. Жалко наистина, че няма да имаме възможност да наблюдаваме това по-отблизо. — Изглеждаше искрено печален. — Вие и тази чаровна млада дама там… когато намерят обгорените ви останки между пепелищата… хм, сигурен съм, че ще направят своите изводи колко небрежни са младежите в любовните си блянове. Да се пуши в плевни, както вие току-що постъпихте, е най-неразумното нещо. Най-неразумното. Довиждане, мистър Шерман, и не мислете, че ви казвам „о ревоар“. Струва ми се, че трябва да наблюдавам танца на сеното по-отблизо. Такъв очарователен старинен обичай. Вярвам, ще се съгласите.

Гудбоди пое надолу, като остави Марсел да се облизва. Не бях във възторг от идеята да бъда насаме с Марсел, но това нямаше никакво значение за мен в момента. Обърнах се и вперих очи в пролуката между дъските.

Селянките бяха допили кафето си и тромаво се изправяха на крака. Труди и Меги се намираха точно под мен.

— Нали беше хубав кейкът, Меги? — запита Труди. — И кафето също?

— Чудесни, Труди, чудесни. Но постоях достатъчно. Имам още да пазарувам. Трябва да вървя. — Меги спря и се огледа. — Какво е това?

Два акордеона засвириха плавно и нежно. Не успях да съзра никъде музикантите — звуците сякаш долитаха иззад далечния край на купата сено, която селянките бяха струпали, преди да седнат на закуска.

Труди скочи на крака и запляска възбудено. Протегна ръце и вдигна Меги.

— Танцът на сеното! — завика Труди като дете, което получава подарък за рождения си ден. — Танцът на сеното! Ще играят танца на сеното! Значи, си им харесала, Меги. Те го танцуват за теб! Значи, вече си им приятел.

Селянките, всичките на средна възраст или по-стари, с необикновено, почти ужасяващо безлични лица, почнаха да се движат с някаква тромава прецизност. След като нарамиха вилите си като пушки, образуваха колона и тежко взеха да се полюшкват напред-назад — плитките им подскачаха във въздуха, докато музиката от акордеоните се засили. Направиха по един бавен пирует, после подновиха ритмичния си марш. Забелязах, че сега колоната постепенно се заизвива във форма на полумесец.

— Никога не съм виждала такъв танц. — Гласът на Меги беше озадачен.

Аз също никога не бях виждал такъв танц и с болезнена и вледеняваща увереност знаех, че никога няма да поискам да го видя повторно — не че имах някакъв шанс, както изглеждаше в момента, да видя какъвто и да било танц повече.

Труди отрази мислите ми, ала зловещата нотка убягна на Меги.

— Никога няма да видиш такъв танц повторно, Меги — рече тя. — Те едва започват. О, Меги, те трябва много да са те харесали… Виж, искат да отидеш при тях!

— Аз?

— Да, Меги. Защото те харесват. Понякога молят мен. Днеска теб.

— Трябва да си вървя, Труди.

— Моля те, Меги. Само малко. Нищо не трябва да правиш. Само да стоиш и да ги гледаш. Моля те, Меги. Ще се обидят, ако не отидеш при тях.

Меги се засмя едновременно с възражение и помирение:

— Е, добре.

Секунди по-късно плахата и страшно притеснена Меги застана в центъра на полукръга, съставен от нарамили вили селянки, които настъпваха към нея, сетне отстъпваха. Постепенно фигурата на танца се измени, темпото се ускори — сега танцьорите образуваха пълен кръг около Меги. Кръгът се свиваше и разпускаше, свиваше и разпускаше, жените мрачно се привеждаха, като доближаваха съвсем близо до Меги, после отмятаха глави и плитките им се развяваха, докато отново се отдръпваха.

Гудбоди се появи в кръгозора ми, усмихваше се някак мило, учудено и ласкаво, споделяйки покровителствено насладата от очарователния старинен танц, който се разиграваше пред очите му. Застана до Труди и постави ръка на рамото й — тя вдигна поглед и му се усмихна възторжено.

Чувствувах как почва да ми се повдига. Исках да извърна очи, ала да погледна встрани означаваше да изоставя Меги — никога не бих изоставил Меги, но бог ми е свидетел, че с нищо не можех да й помогна. На лицето й се четеше смущение и объркване, и нещо повече от сянка на безпокойство. Хвърли тревожен поглед към Труди през пролуката между две от селянките — Труди се засмя широко и окуражително размаха ръка.

Изведнъж характерът на музиката се промени. Нежната и жива танцова мелодия досега, макар и с известна военна нотка в нея, рязко се засили, като същевременно се превърна в нещо съвсем различно отпреди, нещо, което далеч не бе само военно, нещо, което бе и грубо, и примитивно, и жестоко, и насилствено. Селянките, достигнали максималното разширение на кръга си, почнаха да се приближават отново. От височината на моята позиция все още успявах да наблюдавам Меги, очите й бяха разширени сега и лицето й излъчваше страх — приведе се на една страна и почти отчаяно потърси Труди. Ала в погледа на Труди нямаше спасение — усмивката й бе изчезнала, стиснала здраво дланите си една в друга, тя бавно и перверзно облизваше устни. Обърнах се да погледна Марсел, който усилено правеше същото — но пистолетът му продължаваше да е насочен към мен и той ме дебнеше тъй внимателно, както следеше и сцената отвън. Нищо не можех да направя.

В момента селянките настъпваха към центъра на своя кръг. Овалните им лица бяха загубили своята безизразност, заменена сега от безпощадна и неумолима суровост. Засилващият се страх в очите на Меги отстъпи място на ужас, докато музиката стана още по-остра и нестройна. После с рязък замах, извършен с военна прецизност, вилите бяха свалени хоризонтално и насочени право срещу Меги. Тя изписка и отново, и отново, но гласът й едва се чуваше сред безумното кресчендо на акордеоните. Миг по-късно Меги падна и, слава богу, единственото, което виждах по-нататък, бяха гърбовете на селянките и техните вили, които многократно се извисяваха във въздуха и се забиваха неистово в нещо, проснато вече неподвижно на земята. Не издържах — трябваше да отместя погледа си. Обърнах очи към Труди — дланите й сега се отваряха и пак се сключваха, екзалтираното й лице излъчваше нещо кошмарно, животинско. А до нея отец Гудбоди с вечната си благонравна и милосърдна физиономия — израз, чиято искреност се опровергаваше от вторачените му очи. Зли и умопомрачени създания, които отдавна бяха оставили границите на нормалното далеч зад себе си.

Насилих се отново да погледна към Меги. Междувременно музиката бавно затихваше, губеше примитивния си, атавистичен характер. Селянките преустановиха бесните си движения и аз забелязах как една от тях се обърна и подхвана с вилата си малко сено. За миг зърнах сгърчената фигура с бяла блуза, която вече не бе бяла, да лежи на земята, сетне хвърленото върху нея сено я скри от погледа ми. После се заредиха вила след вила сено и докато двата акордеона нежно и прочувствено разказваха с носталгия за старата Виена, селянките струпаха цяла купа върху Меги. Д-р Гудбоди и Труди, отново засмяна и приказлива, ръка за ръка тръгнаха бавно към селото.

Марсел се отмести от цепнатината в стената и въздъхна:

— Умее ги тия неща д-р Гудбоди… А, как ти се струва? И усет, и чувствителност, и място, и време, и атмосфера — изящно изпълнено, изящно изпълнено.

Добре шлифованият глас, изхождащ от тая змийска глава, не бе по-малко гнусен от подтекста на думите — и Марсел беше като останалите, напълно луд.

Предпазливо ме доближи изотзад, махна кърпата, която бе вързана през устата ми, и измъкна мръсния парцал от нея. Не си правех илюзии, че постъпката му е продиктувана от някакви хуманни мисли, както и се оказа.

— Искам да те чувам, като крещиш — подметна той небрежно. — Не вярвам дамите отвън да обърнат особено внимание.

В това бях сигурен.

— Учудвам се как д-р Гудбоди не остана. — Гласът ми изобщо не приличаше на глас, камо ли на моя — представляваше удебелено и дрезгаво стенание и с такава мъка изговарях думите, сякаш ларинксът ми бе повреден.

Марсел се захили:

— Д-р Гудбоди има да свърши належащи неща в Амстердам. И важни.

— Също и да пренесе важни неща от тук до Амстердам.

— Несъмнено — захили се отново той и аз почти успях да видя как целият се издува. — Според класическите правила, драги мой Шерман, когато човек се намира в твойто положение, загубил е играта и е на път да умре, налага се човекът в мойто положение да обясни подробно точно къде загубилият е сгрешил. Но да оставим това, че списъкът на твоите фатални грешки е толкова дълъг, та ще бъде прекалено досадно да ги изреждам всичките. Чисто и просто не ме е грижа за тия неща. Затова да преминем към другото, а?

— Към кое друго? — Почва се, рекох си, но какво от това — повече като че ли нищо не бе от значение.

— Поръката на мистър Дърел, разбира се. Болка, подобна на касапски сатър, проряза едната половина от лицето ми, щом цевта на пистолета му се впи в нея. Помислих, че лявата ми ябълчна кост положително е счупена, ала все пак не бях сигурен. С езика си обаче установих, че два от зъбите ми са изкъртени безвъзвратно.

— Мистър Дърел — заговори весело Марсел — ми поръча да ти предам, че никак не обича да бъде бичуван с пистолет.

Този път под прицел взе дясната ми буза и макар да го видях как замахва и да знаех, че там ще удари, въпреки опита да отметна глава, не успях да се дръпна. Сега не ме заболя така лошо като преди, независимо че съзнавах временната си слепота, която неминуемо последва сияйната бяла светлина, сякаш експлодирала в очите ми. Цялото ми лице бе в огън, главата ми се цепеше, ала умът ми бе необикновено бистър. Още съвсем малко от тоя систематичен побой и дори най-големият специалист по пластична хирургия ще поклати безпомощно глава. Но далеч по-страшното бе, че твърде скоро щях да загубя съзнание, хем може би за часове. Като че имах една-единствена надежда — да направя ударите му хаотични.

Изплюх един зъб и процедих:

— Кокона. — Намекът бе повече от ясен.

По една или друга причина това го вбеси. Лустрото на благовъзпитаната му изтънченост едва ли бе по-плътно от лучена обвивка, освен това не избледня постепенно, а се изпари в миг, за да оголи един обезумял, разярен дивак, който се нахвърли върху мен със сляпата ярост и безсмислие, характерни за душевно разстроен човек, какъвто почти сигурно бе и в действителност. От всички посоки се сипеха удари върху главата и раменете ми, юмручни и с пистолет, а когато се помъчих да се предпазя, доколкото мога, зад ръцете си, пренесе свирепата си канонада върху тялото ми. Застенах, очите ми се обърнаха, краката ми станаха на желе и стига да можех, веднага щях да се срутя на земята, само че сега останах да вися безжизнено на въжетата, стегнали китките ми.

Още няколко секунди на агония изтекоха, преди Марсел да се отърси дотам от беса си, та да проумее, че си губи само времето — от негова гледна точка сигурно бе, кажи-речи, ненужно да наказваш някого, щом не чувствува никакъв ефект от наказанието. Издаде странен гърлен звук, който вероятно говореше за разочарование най-вече, после просто остана на мястото си, като дишаше запъхтяно. Какво замисля да прави по-нататък, не можех да предвидя, пък и не смеех да отворя очите си.

Чух го, че се размърда, и се престраших да погледна за миг с крайчеца на окото. Моментната му ярост бе отминала и — очевидно колкото бе садистичен, толкова и не пропускаше да се възползува от изгодни възможности — сега той бе вдигнал сакото ми и тъкмо го пребъркваше с надежда, но без успех, понеже портфейлите, пригодени за вътрешен джоб, неизменно падат и се губят, когато сакото се носи преметнато през ръка, и аз благоразумно бях преместил портфейла, паспорта и шофьорската книжка в задния джоб на панталона си. Марсел явно бързо стигна до вярното заключение, защото почти незабавно чух стъпките му и усетих как портфейлът бива измъкнат от задния ми джоб.

Сега стоеше малко встрани от мен. Не го виждах, но го чувствувах. Изпъшках и немощно се заклатих, увиснал на въжетата, които ме държаха за гредата горе. Краката ми бяха отхвръкнали далеч назад, бомбетата на обувките ми опираха пода. Отворих очи едва-едва.

Успях да съзра краката му на не повече от метър диагонално от мен. За частица от секундата извих очи нагоре. Със съсредоточен израз, примесен с приятно удивление, Марсел бързаше да прехвърли солидната сума, която носех в портфейла си, в собствения си джоб. Държеше портфейла в лявата си ръка, докато пистолетът му висеше на свития среден пръст на същата ръка, прокаран през предпазителя на спусъка. Толкова беше погълнат от заниманието си, че не забеляза кога изпънах ръце, за да се заловя по-яко за въжетата.

С цялата омраза, гняв и болка, насъбрана в тялото ми, неистово се отхвърлих в пълния си ръст напред и нагоре — не мисля, че Марсел изобщо видя косящите ми крака да приближават. Не издаде никакъв звук, просто подскочи напред, падна върху мен и се свлече бавно на пода. Остана да лежи там и главата му се затъркаля от едното рамо до другото, дали под въздействие на подсъзнателен рефлекс или на съзнателен, предизвикан от пароксизъм на агония в иначе вцепененото тяло, не можех да определя, но и без това не бях склонен да допускам никакви рискове повече. Изправих се, отстъпих назад, колкото ми позволяваха въжетата, и отново връхлетях върху него. Смътно се зачудих, че главата му остана на раменете — наистина не беше хубаво от моя страна, но в края на краищата нямах работа с хубави хора.

Пистолетът продължаваше да стои захванат около средния пръст на лявата му ръка. С бомбетата на обувките си успях да го освободя. После се помъчих да го стисна между стъпалата си, но коефициентът на триене между метала и кожата е твърде нисък и оръжието все се изплъзваше. Изух обувките след продължително влачене на токовете по пода, после и чорапите — по същия начин, но след много по-дълги усилия. Междувременно одрах значително количество кожа от ходилата си и натрупах порядъчна доза тресчици в тях, ала всъщност не изпитах реално усещане за болка — огънят в лицето ми превръщаше всички други дразнители в маловажни, чак в несъществуващи.

С боси крака отлично сполучих да захвана пистолета. Като притисках здраво ходилата си едно към друго, събрах двата края на въжето и се изтеглих, додето достигнах гредата. По този начин си осигурих четири стъпки свободно въже, повече от достатъчно. Увиснах на лявата си ръка, протегнах дясната и същевременно свих крака в коленете. Миг по-късно държах пистолета.

Спуснах се на пода, опънах въжето, вързано за дясната ми китка, и опрях дулото о него. Още първият изстрел го прекъсна и то така гладко, сякаш бе разсечено с нож. Развързах се, отпрах предницата от снежно бялата риза на Марсел, за да избърша окървавеното си лице и уста, прибрах обратно портфейла и парите си и потеглих. Не знаех дали Марсел е жив или мъртъв, изглеждаше ми по-скоро мъртъв, ала не проявих достатъчно любопитство, за да проверя.