Кукла на верига

Глава VII

Оставих полицейската кола точно до един знак „Паркирането забранено“ и извървях последните сто метра до хотела. Латерната беше отишла там, където прекарваше нощните часове, а фоайето бе безлюдно, с изключение на помощник-управителя, който дремеше на един стол зад рецепцията. Протегнах се и безшумно откачих ключа от стаята си, после се качих до втория етаж пеша и чак тогава взех асансьора, за да не събудя помощник-управителя от, види се, дълбокия му и несъмнено заслужен сън.

Съблякох мокрите си дрехи — тоест всичките, — изкъпах се, облякох сухи, слязох с асансьора и шумно треснах ключа си на рецепцията. Помощник-управителят замига сънено, погледна ме, сетне часовника си и на края ключа.

— Мистър Шерман… Не съм ви усетил кога сте дошли.

— О, преди часове. Спяхте. С една такава детска невинност…

Не ме слушаше. За втори път се взря със замътен поглед в часовника си.

— Къде сте тръгнали, мистър Шерман?

— Да сомнамбулствувам.

— В два часа през нощта!

— Не сомнамбулствувам денем — отвърнах аз на място. Обърнах се и огледах фоайето. — Гледай ти! Нито портиер, нито носач, нито такси, нито латернаджия — къде са? Какво нехайство! Ще отговаряте за тази ваша небрежност.

— Моля?

— С вечно бдение се печели господство над моретата.

— Не разбирам.

— И аз също. Има ли някъде отворена бръснарница по това време на нощта?

— Да има какво?

— Няма значение. Сигурен съм, че ще намеря. Тръгнах. Двайсет метра след хотела влязох в един вход, твърдо решен да бъда безжалостен към този, който прояви желание да ме последва, ала подир две-три минути стана ясно, че такъв няма. Запалих колата и подкарах към пристанището, паркирах на две преки от Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество. Закрачих надолу по канала.

Обточен с неизбежните брястове и липи, каналът бе мрачен и застинал, никакъв лъч светлина от съседните тесни улички с мъждукащи фенери не трептеше по повърхността му. Никъде по къщите от двете страни на канала не се забелязваше осветен прозорец. Църквата изглеждаше по-разнебитена и порутена отвсякога, навяваше онова странно чувство на усамотеност, покой и бдителност, което повечето църкви излъчват нощем. Гигантският кран с масивната си стрела изпъкваше заплашително на фона на нощното небе. Всичко наоколо внушаваше абсолютна безжизненост. Липсваше само гробище.

Прекосих улицата, изкачих стъпалата и бутнах църковната порта. Беше отключена. Наистина нямаше причина да бъде заключена, ала все пак останах малко изненадан. Явно пантите бяха много хубаво смазани, защото вратата се отвори и затвори съвсем безшумно.

Включих фенерчето и бързо осветих помещението в кръг. Нямаше никой. Преминах към по-методично проучване. Вътрешността на църквата бе малка, даже — по-малка, отколкото би могло да се предположи отвън. Всичко бе окадено и страшно старо — направи ми впечатление, че дъбовите пейки са дялани на ръка. Насочих светлината нагоре, ала там нямаше никакъв балкон, само няколко тесни прашни прозорчета от цветно стъкло, които дори при слънчево време биха пропуснали минимално количество светлина. Централната порта бе единственият вход към църквата. Вътре имаше още една врата, разположена в дъното, по средата между амвона и един античен орган, задвижван от мехове.

Поех към тази врата, хванах валчестата дръжка и угасих фенерчето. Този път пантите изскърцаха, но слабо. Пристъпих опипом и добре, че бях предпазлив, защото отвъд прага кракът ми не попадна на хоризонтален под, а пропадна до първото стъпало на спускащо се надолу стълбище. Заслизах по тия стъпала, осемнайсет на брой, като описах пълен кръг, и продължих пипнешком напред с протегната ръка, за да открия вратата, която усещах, че трябва да е някъде пред мен. Ала не напипах никаква врата. Запалих фенерчето.

Помещението, в което се озовах, по големина бе на половината от залата горе. Отново направих бърз оглед с фенерчето. Прозорци изобщо нямаше, само две голи крушки на тавана. Намерих ключа и го щракнах. Тук бе дори по-одимено, отколкото в самата църква. Грубият дървен под бе загорял от мръсотия, наслагвана от безброй години. В средата имаше няколко маси и столове, а покрай две от стените бяха подредени сепарета, много тесни и високи. Приличаше на средновековна кръчма.

Усетих как ноздрите ми потрепнаха неволно, долавяйки добре познатата и омразна миризма. Можеше да идва отвсякъде, но аз си въобразих, че ще да е от сепаретата вдясно. Оставих фенерчето, измъкнах пистолета от кобура под мишницата си, бръкнах в джоба за заглушителя и го поставих. Прекосих с котешка стъпка помещението и обонянието ми потвърждаваше, че напредвам във вярната посока. Първото сепаре бе празно. Също и второто. Сетне дочух човешко дишане. Запрокрадвах се напред милиметър по милиметър, лявото ми око и цевта на пистолета обходиха преградата към третото сепаре едновременно.

Предпазните ми мерки се оказаха ненужни. Нищо опасно нямаше тук. На малката чамова маса забелязах две неща: пепелник с угарка от цигара, изпушена докрай, и горната половина от тялото на човек, който лежеше по лице, дълбоко заспал. Не бе необходимо да видя лика му, за да позная кой е. Омършавялата фигура и овехтелите дрехи на Джордж не можеха да се сбъркат. Преди няколко часа бих се заклел, че няма да е в състояние да мръдне от леглото си в продължение на следващото денонощие, по-точно — бих се заклел, ако беше нормален човек. Ала закоравелите наркомани са твърде далеч от нормалното и организмът им е способен на учудващи, макар и краткотрайни, възстановителни подвизи. Оставих го на мястото му. Засега нямаше какво да го мисля.

В дъното на това помещение между двата реда сепарета попаднах на нова врата. Отворих я доста по-небрежно, отколкото предишните, влязох, намерих ключ и запалих осветлението.

Тази стая бе дълга, но тясна; минаваше по цялата ширина на църквата и бе широка не повече от три метра. И двете й стени бяха покрити с лавици, отрупани с библии. Не ме изненада откритието, че са същите като намерените в склада на Моргенщерн и Мюгенталер — библии, които Първата протестантска църква така щедро предоставя на амстердамските хотели. Едва ли щях да открия нещо повече при повторното им оглеждане, ала все пак затъкнах пистолета в колана си и се заех да ги прегледам. Подбрах напосоки няколко тома от първия ред и последователно ги прелистих — бяха безобидни като библии, което е възможно най-безобидното нещо. Преминах към втория ред и беглата ми проверка даде същия резултат. Отделих няколко библии от втория ред настрана и взех една от третия.

Този екземпляр можеше да събуди подозрения, както и да мине за съвсем безобиден, зависи как бихте обяснили причината за жестоко повредения му вид, при това библията като съдържание бе напълно унищожена, защото дупката, гладко издълбана по средата, преминаваше, кажи-речи, през цялата дебелина на книгата — самият пробив бе с размер и форма на смокиня. Разгледах още няколко библии от същия ред — всичките бяха все така пробити в средата, очевидно машинно. След като отделих един от продупчените екземпляри, върнах оставалите на мястото им и тръгнах към поредната врата, разположена в противоположния край на тясната стая. Отворих я и щракнах електрическия ключ.

Трябваше да призная, че Първата протестантска църква наистина бе се постарала до предела на своите възможности и във висша степен сполучливо да възприеме призивите на авангардното днешно духовенство, според което дълг на църквата е да бъде в крак с нашия технически век и да участвува дейно в неговото развитие. Навярно висшите църковни сановници имаха право да очакват думите им да не бъдат схванати чак толкова буквално, но тъй или инак, когато общо формулирани постулати се прилагат на практика, винаги съществува опасност от известна доза изпълнителски неточности, както май бе станало в този случай — това помещение, което заемаше почти половината от сутеренната площ на църквата, всъщност представляваше отлично оборудвана работилница.

Според некомпетентната ми преценка тук имаше всичко — стругове, бормашини, преси, матрици, пещ, една голяма щамповъчна машина и множество работни маси, към които бяха прикрепени разни по-малки машини, чието предназначение бе мистерия за мен. В единия край подът бе покрит с нещо подобно на месингови и медни стружки, понеже преобладаваха гъсто навити спираловидни парчета. Някакъв сандък в близкия ъгъл съдържаше голяма купчина мръсни оловни тръби — всичките очевидно стари, — както и няколко рула употребявана цинкова ламарина за покрив. Въобще помещението от край до край бе изключително функционално и несъмнено посветено на някакво производство, за чийто краен продукт човек можеше само да гадае, защото образци от него наистина не се виждаха наоколо.

Намирах се в средата на работилницата, напредвайки бавно, когато, колкото чух, толкова си и въобразих, че чувам откъм вратата зад мен да долита възможно най-нищожен звук. Същевременно отново усетих онова смущаващо, пощипващо усещане да играе по врата ми — някой бе втренчил поглед в него, далеч не с приятелско намерение, и то от разстояние само няколко метра.

Продължих равнодушно, което хич не е лесно, когато знаеш, че още преди да извършиш следващата си крачка, можеш да получиш 38-милиметров куршум или нещо също толкова смъртоносно в тила, ала друг избор нямах, защото да се обърна въоръжен с нищо друго освен с една пробита библия в лявата си ръка — пистолетът бе останал затъкнат в колана ми — означаваше сигурен начин преждевременно да предизвикам неволния натиск на неспокойния пръст върху спусъка. Бях постъпил като малоумник, за такава идиотска грешка щях да съсипя от ругатни всеки друг на мое място, а сега по всичко изглеждаше, че ще трябва да платя за глупостта си. Отключената главна порта, отключената врата към сутерена, свободният и открит достъп за всеки любопитен вещаеше само едно: присъствието на спотаен човек с пистолет, чиято работа не е да предотврати влизане в църквата, а да не допусне излизане от нея, и то завинаги. Недоумявах къде ли се е крил — може би на амвона, може би в някое странично помещение с изход към стълбището, чието съществуване аз не бях проявил нужното внимание да открия.

Стигнах края на работилницата, хвърлих кос поглед вляво към последния струг, издадох слабо възклицание на изненада и се сниших зад него. В това положение не останах повече от две секунди, защото едва ли имаше смисъл да се отлага това, което знаех, че е неизбежно — когато светкавично повдигнах глава над струга, цевта на пистолета вече бе изравнена с дясното ми око.

Човекът бе на около петнайсетина крачки от мен и напредваше безшумно с гумените си мокасини — съсухрена фигура с миша физиономия, жълтеникав лик и горящи черни очи. Това, което държеше насочено по посока на струга пред мен, бе далеч по-страшно от всеки 38-милиметров пистолет, в ръцете си стискаше една смразяваща кръвта в жилите „мечкоубийка“ — двуцевна, дванайсетмилиметрова ловджийска пушка с отрязани цеви и приклад, може би най-безпогрешното оръжие за къси разстояния, измислено някога.

Видях го и в същия момент дръпнах спусъка, понеже повече от сигурно бе, че втори момент за мен никога няма да има.

Една червена роза цъфна в челото на съсухрения мъж. Той отстъпи крачка назад, конвулсивната стъпка на човек вече мъртъв, и се свлече на пода почти тъй безшумно, както се приближаваше към мен, продължавайки да стиска „мечкоубийката“ в ръка. Машинално насочих поглед към вратата, но ако имаше някакви подкрепления, те благоразумно укриха този факт. Изправих се и бързо преминах в стаята, където бяха складирани библиите, ала и там нямаше никой, пусто бе и в сепаретата в помещението при Джордж, който все още лежеше в безсъзнание на масата. Вдигнах го съвсем не нежно от мястото му, нарамих го и се качих в църковната зала, стоварих го безцеремонно зад амвона, където оставаше прикрит, ако някой реши да надзърне отвън, макар че не виждах защо някому ще хрумне да надзърта в църквата по това време на нощта, отворих главната порта и се огледах — улицата по канала бе безлюдна и в двете посоки.

Три минути по-късно паркирах таксито недалеч от църквата. Влязох, хванах Джордж и го повлякох първо по стълбите надолу, после през пътя, за да го натоваря на края в колата на задната седалка. Той на часа се изтърколи на пода и понеже ми се стори в по-голяма безопасност там, не го бутнах, проверих бързо да не би някой да проявява интерес към действията ми и влязох обратно в църквата.

Джобовете на мъртвия се оказаха празни с изключение на няколко „домашни“ цигари, което подсказваше красноречиво, че е бил порядъчно омаян, когато е тръгнал подир мен. Взех „мечкоубийката“ в лявата си ръка, с дясната хванах здраво мъртвеца за яката — всеки друг способ за транспорт щеше да завърши с много кървави петна по костюма ми, а други удобни дрехи не ми бяха останали — и го повлякох през сутерена, а сетне нагоре по стълбите, като пътьом затварях вратите и гасях осветлението.

Отново грижливо разузнаване от главната църковна порта, отново безлюдна улица. Домъкнах мъртвия зад незначителното прикритие, предлагано от таксито, и го спуснах в канала така безшумно, както несъмнено и той би ме спуснал, ако бе малко по-сръчен с „мечкоубийката“, която пратих във водата след него. Върнах се при таксито и тъкмо се канех да седна зад волана, когато предната врата на къщата непосредствено до църквата широко се разтвори и в очертанията й се появи някакъв човек, който нерешително се огледа и сетне тръгна към мен.

Беше висок, широкоплещест мъж, облечен в огромен халат, заметнат с хавлия отгоре. Главата му бе доста внушителна — с чудесна, гъста бяла коса, бели мустаци, червендалесто лице със здрав тен и израз на някаква, поне за момента учудена благосклонност.

— Мога ли да помогна с нещо? — Притежаваше дълбок и обработен глас на човек, очевидно свикнал да се чува доста често как говори. — Станало ли е нещо?

— Какво да е станало?

— Стори ми се, че чух някакъв шум в църквата.

— В църквата ли? — Сега бе мой ред да бъда учуден.

— Да. В моята църква. Ето там. — И ми я посочи в случай, че не знам какво е църква. — Аз съм пасторът. Казвам се Гудбоди. Д-р Тадеус Гудбоди. Опасявах се да не би някой да е влязъл…

— О, не съм аз, отче. В църква не съм влизал от години.

Кимна, сякаш това изобщо не го изненада.

— Живеем в безбожен век. Чудноват час да не си у дома, млади човече.

— Не и за таксиметров шофьор, нощна смяна. Изгледа ме с недоверие и надникна в таксито.

— Милостиви небеса! Отзад има някакъв труп.

— Няма никакъв труп отзад. Това е един пиян моряк, когото карам на кораба му. Преди малко се стовари долу, та затова спрях да го кача обратно на седалката. Помислих си — добавих добродетелно, — че ще бъде милосърдно от моя страна. Иначе, ако беше труп, кой щеше да му мисли.

Християнската ми забележка не помогна нищо. С тон, който навярно пазеше за порицания към заблудените овци от стадото си, пасторът каза:

— Държа да видя с очите си.

Пристъпи решително напред и аз решително го отблъснах назад.

— Не ме карайте да загубя книжката си — рекох аз. — Моля ви.

— Знам! Сигурен съм! Има нещо нередно тук. А как впрочем мога да те накарам да си загубиш книжката, момко?

— Ами, като ви бутна в канала, ще ми вземат книжката. Тоест — добавих многозначително — ако успеете да се изкатерите обратно.

— Какво! В канала! Мен? Божия служител? С насилие ли ме заплашвате, сър?

— Да.

Д-р Гудбоди бързо отстъпи няколко крачки назад.

— Запомних номера ви, сър. Ще се оплача, където…

Нощта отлиташе, а аз исках поне малко да поспя преди утрешния ден, затова без повече обяснения се метнах в колата и подкарах. Д-р Гудбоди размаха юмрука си пред стъклото по начин, който не говореше особено добре за схващането му по въпроса за братската любов, и разпалено забълва някаква тирада, но аз не можах да чуя дума от нея. Чудех се дали ще се оплаче в полицията, струваше ми се малко вероятно.

Омръзна ми да разнасям Джордж по тия стълби. Вярно, не тежеше почти нищо, ала както не бях спал, нито пък вечерял, не се чувствувах хич в настроение за тая работа, още повече до гуша ми бе дошло от наркомани. Вратата към малкото жилище на Астрид бе отключена, което можеше и да се очаква, щом Джордж последен е минал през нея. Отворих, запалих осветлението, прекосих край спящото момиче и положих не особено майчински Джордж на леглото му. Предполагам, че Астрид се събуди от изскърцването на пружината, а не от ярката светлина в стаята й — във всеки случай, когато се върнах при нея, седеше изправена в канапето си и търкаше сънено очи. Погледнах я, както се надявах, изпитателно и не казах нищо.

— Спеше, когато си легнах — рече тя в опит за отбрана. — Явно е станал и е излязъл отново. — След като посрещнах този шедьовър на дедукцията с подобаващото мълчание, тя продължи почти отчаяно: — Не съм го чула кога е излязъл. Не съм. Къде го намерихте?

— Никога не би се досетила, сигурен съм. В един гараж, проснат върху някаква латерна, опитвайки се да свали калъфа й. Ала не му се удаваше много.

Както и по-рано, тя отново зарови лицето си в ръце — този път не плачеше, макар да предполагах мрачно, че това е само въпрос на време.

— Какво има толкова страшно в това? — попитах. — Той има слабост към латерните, нали, Астрид? Чудя се какво им харесва чак толкоз. Странно. Може би обича музиката?

— Не. Тоест да. Още от дете…

— О, моля те, млъкни. Ако обичаше музиката, по-скоро щеше да слуша звуците на пневматична сонда. Причината да се върти около тия латерни е съвсем ясна. И ние двамата с теб я знаем много добре.

Изгледа ме втренчено, без изненада — очите й преливаха от страх. Отпуснах се уморено в края на леглото и хванах двете й ръце между дланите си.

— Астрид?

— Да?

— Ти си почти толкова съвършен лъжец, колкото съм и аз. Ти не си тръгнала да търсиш Джордж, защото си знаела отлично къде е, както отлично знаеш къде съм го намерил — на място, където е в пълна безопасност, на място, където полицията никога няма да го намери, защото просто никога няма да им хрумне да проверяват там. — Въздъхнах. — Цигарата не е спринцовка наистина, но, предполагам, все пак е по-добре, отколкото нищо.

Очите й ужасено се разшириха, сетне отново зарови лицето си в дланите. Както и очаквах, раменете й се затресоха. Точно какво ме подтикна, не зная, но просто не можех да стоя до нея, без поне да направя някакъв бегъл жест на съчувствие, и когато я докоснах, тя вцепенено ме погледна с плувналите си в сълзи очи, протегна ръце и горчиво зарида на рамото ми. Вече бях привикнал към този начин на държане с мен в Амстердам, ала далеч не бях се помирил с него, затова се опитах полека да отместя ръцете й, но това само я накара да стегне прегръдката си още по-здраво. Знаех, че този изблик няма връзка с мен — в момента тя се нуждаеше от нещо, в което да се вкопчи, и аз се случих наблизо. Постепенно риданията намаляха и тя се отпусна, мокрото й лице изглеждаше безпомощно и безкрайно отчаяно.

— Още не е съвсем късно, Астрид — казах аз.

— Не е вярно. Знаете не по-зле от мен, че още от самото начало е било съвсем късно.

— За Джордж, да. Но не разбираш ли, че искам да ти помогна?

— Та как можете да ми помогнете?

— Като унищожа хората, които са погубили твоя брат. Като унищожа хората, които погубват теб. Но ми е нужна помощ. В края на краищата всички се нуждаем от помощ — и ти, и аз, всички. Помогни ми — и аз ще помогна и на теб. Обещавам ти, Астрид.

Не бих казал, че отчаянието на лицето й се замени с някакъв друг израз, но най-малкото като че се поразсея.

Тя кимна един-два пъти, усмихна се уморено и каза:

— Изглежда, сте много добър в унищожаването на хора.

— И ти можеш да бъдеш — отвърнах аз и й подадох един малък пистолет, „Лилипут“, за чиято поразяваща сила невярна представа създаваше неговият нищожен, двайсет и един милиметров калибър.

Десет минути по-късно си тръгнах. Като излязох на улицата, насреща пред един вход забелязах двама мъже в опърпани дрехи, които седяха на стъпала и спореха разгорещено, но тихо. Прехвърлих пистолета си в джоба и тръгнах към тях. Щом се доближих на десетина крачки, тутакси смених посоката, защото въздухът бе така кошмарно напоен с острата миризма на ром, сякаш за да възбуди подозрения, че тия хора не толкова са пили, колкото току-що са се измъкнали от някоя бъчва с най-долнокачествен ром след порядъчно дълго киснене в нея. Види се, бях почнал да съзирам призраци зад всеки ъгъл — трябваше ми сън, нищо друго, затова се качих в таксито, върнах се в хотела и легнах да спя.