Куклата на съдбата

Глава седемнадесета

Така че тръгнахме на север по пътеката.

Пустошта остана зад гърба ни, а ние дни наред се изкачвахме по високо плато, а планинската верига пред нас се издигаше все по-нависоко в небето — огромни, мистични и внушителни бастиони, които все още синееха от голямото разстояние помежду ни.

Вече имаше вода — цели потоци, които се стичаха студени и пенливи по каменните си легла. Скрихме тубите си за вода в един от каменните заслони, които все още се срещаха тук-таме покрай пътеката. Откакто бяхме напуснали пустошта, никой вече не носеше денкове. Всичко беше завързано на здравия гръб на Роскоу. Чувствах се малко глупав, но все още носех на гръб щита и колана със сабята на кръста си. Това, разбира се, не бе оръжие, което възрастен човек би трябвало да носи, но в щита и сабята имаше нещо авантюристично — нещо, което ме родееше с някой предшественик от преди хилядолетия, който се бе гордял с воинското си снаряжение.

Сега, струваше ми се, вървяхме по-уверено. Въпреки че понякога се съмнявах, че Роскоу е знаел какво прави, когато беше вдигнал ръка в северна посока (а и все още сочеше натам всеки път, когато го питахме), неговата явна увереност ни даваше известно чувство за сигурност, знаехме, че вече не се скитаме напосоки, а имаме определен маршрут.

Растителността стана повече. Имаше трева и цъфнали растения, огромно разнообразие от храсти, а понякога и горички от тържествени дървета покрай някои от водните басейни. В далечината, както винаги, се извисяваха дърветата-небостъргачи. Въздухът захладя и се появи вятър, остър като нож. Изобилстваше от подобни на гризачи същества, които се изправяха и ни подсвиркваха, докато отминавахме. Понякога се срещаха и малки стада тревопасни животни. Сара застреля едно от тях, ние го заклахме и теглихме жребий, за да видим кой ще бъде опитното зайче. Дългата сламка се падна на мене и аз изядох няколко хапки от пържолите, които бяхме приготвили, после седнахме и зачакахме. Нищо не се случи и всички се наядохме. Бяхме открили източник на храна, затова можехме да скрием и малкото запаси, които носехме.

Тези високи земи бяха излъчваха някаква възторжена мистичност и понякога ми се струваше, че вървя насън. Не се дължеше на самото високо плато, а на цялостното въздействие на планетата, което изглежда се бе стоварило върху ми. Чудех се кой ли е бил тук преди, защо ли си е тръгнал и каква би могла да бъде целта му при засаждането на градините, които е оставил зад гърба си заедно с огромния бял град. Докато стоях край лагерния огън и бях благодарен за топлината му, пропъждаща нощния хлад, наблюдавах Бух и се чудех на приятелството, което ни сродяваше и сближаваше. Беше прочистил кръвта ми от отрова, а по-късно ме бе помолил да му услужа с живот, а когато Тък се бе намесил, той бе приел заема от него, но допускам, че го бе приел пак като отплата за моя живот, тъй като между него и Тък не съществуваха братски връзки.

Сега вече Тък си вървеше постоянно сам и дори не се преструваше, че е един от нас. Почти не разговаряше освен когато мърмореше на куклата, а след като приготвехме вечерята, сядаше настрани от огъня, където явно студът не му пречеше. Лицето му изглежда отслабна още повече, тялото му взе да се губи сред гънките на расото и започна да прилича не на скелет, а на изсушена животинска кожа. Посивя и заприлича дотолкова на сянка, че човек не го забелязваше. Имаше случаи, когато погледът ми попадаше върху него и аз за миг дори се учудвах кой е той, но тази странна безпаметност също се дължеше на високите сини земи, през които се движехме. Минало и настояще, както мисълта и надеждата за бъдещето, изглежда се сливаха в ужасно логичното чувство за време, безкрайно — незапочващо и незавършващо съществуване, което висеше спряно, но все пак излъчваше трайното и блестящо усещане за чудо.

И така ние се движехме през гигантското плато. Пейнт се люлееше мълчаливо, като само от време на време някоя от кънките му изтропваше по случайно камъче на пътеката. Бух се носеше напред и все още изпълняваше службата на разузнавач, която едва ли бе необходима. Тък, увит до врата в кафяво, вървеше несигурно като едва забележим сив призрак. Роскоу крачеше енергично и не спираше да си мърмори безкрайните безсмислени поредици от римувани думи — приказлив полуидиот, който щастливо броди из тая далечна земя. С щита на гръб и с удрящата се в крака ми сабя навярно и аз изглеждах не по-малко странно от останалите. Измененията у Сара сигурно бяха най-малки, макар че и тя бе станала друга — бе се събудил старият й вкус към приключенията, който се бе попритъпил от усилията, напрежението и монотонността, докато се движехме из пустошта. У нея виждах отново жената, която ме бе посрещнала в коридора на аристократичната къща, разположена сред добре поддържаната градина, жената повела ме за ръка към стаята, където бе започнало всичко.

Планините се изправяха все по-високи, бяха загубили малко от синия си цвят. Сега виждахме, че са диви, страховити и внушителни, с надвесени скали и дълбоки каньони, покрити с гъсти гори, които се простираха почти до скалистите върхове.

— Имам чувството, че се приближаваме все повече, че сме почти там — каза една вечер Сара, докато седяхме около огъня.

Кимнах й, защото и аз имах същото чувство — приближавахме се, макар че нямах представа точно към какво. Някъде наблизо в планините пред нас щяхме да открием онова, което търсехме. Не смятах, че ще намерим Лорънс Арлън Найт, защото той би трябвало отдавна да е умрял, но по някакъв странен начин, който не можех да си обясня, бях сигурен, че ще попаднем на нещо в края на пътеката. Макар че не можех, за нищо на света, да кажа какво точно търсехме. Просто не знаех. Но незнанието не пречеше на възбудата и предчувствието за нещо, което ни очаква. Беше нелогично, разбира се, беше породено от мистичния син цвят, който ни обграждаше. Най-вероятно пътеката никога нямаше да свърши. След като се изкачи в планината, тя сигурно щеше да продължи да се извива около възвишенията през непознатите земи. Но логиката нямаше място тук. Все така вярвах, че пътеката ще свърши някъде пред нас и там ще открием нещо прекрасно.

Над нас галактиката блестеше с ярката синя белота на ядрото си, с неясните си мъгливи разклонения.

— Мисля си — сподели Сара — дали някога ще се върнем. А ако се върнем, Майк, какво бихме могли да разкажем? Как може да се опише с думи място като това?

— Голям бял град — подхванах аз, — а после пустинята, високите земи и накрая планините.

— Но това не е достатъчно. С това нищо не се обяснява. Вълшебството и мистицизмът…

— Думите никога не достигат — прекъснах я аз, — за да се изрази вълшебството и славата, няма думи за страха или щастието.

— Навярно имате право — съгласи се тя. — Но мислите ли, че ще се върнем? Имате ли някаква представа как бихме могли да намерим обратния път?

Поклатих глава. Бях намислил нещо, но то може би беше твърде неудачно и нямаше смисъл да го споделям, нямаше смисъл да подхранвам и най-малката надежда, че някога може да стане.

— Знаете ли — махна с ръка тя, — всъщност ми е все едно. Просто вече не се тревожа. Тук има нещо, което не съм виждала другаде, но не мога да ви обясня какво е. Мислила съм много за него и все още не го разбирам.

— Още ден-два — предположих аз — и може би ще разберем какво е.

Защото и аз бях омагьосан от същото като нея, макар че може би не с такава сила. Може би тя е по-чувствителна, може би е видяла неща, които аз не съм забелязал, или е интерпретирала по друг начин видяното от двама ни. Ясно ми беше, че е невъзможно един човек дори да се надява да осъзнае, да разбере или да предположи как би действал умът на другия, какви впечатления биха останали в него и как биха се осмислили те, какво би било въздействието им върху интелекта и чувствата на този друг човек.

— Утре може би — допусна тя.

Да, помислих си, утре. Може би утре.

Погледнах я през огъня и тя ми заприлича на дете, което казва, без изобщо да е сигурно, че утре може би е Коледа.

Но на другия ден пътеката не свърши, не беше Коледа. Оказа се, че на другия ден изчезна Тък.

Усетихме, че го няма в средата на следобеда и колкото и да се мъчехме, не можахме да си спомним дали е бил с нас по време на обедната почивка. Бяхме сигурни, че тръгнахме заедно сутринта, но само толкова.

Спряхме и тръгнахме назад. Търсехме, викахме, но нямаше отговор. Накрая се стъмни и си устроихме лагер.

Беше смешно, разбира се, че никой не можеше да си спомни кога го е видял за последен път и аз се зачудих дали наистина ни е изоставил и е тръгнал нанякъде преднамерено или случайно или просто се е изпарил, както Джордж се беше изпарил онази нощ, когато седяхме притиснати от бомбардиращото ни дърво в червената каменна постройка в края на града. Именно нарастващата му незабележимост, казвах си, бе причина да не усетим веднага, че го няма. Ден след ден той се бе отдалечавал все повече от нас и присъствието му бе станало като на призрак, който наистина се движи, но се вижда само наполовина. Незабележимостта му и полуосъзнатото опиянение от сините земи, през които се движехме, където времето преставаше да играе особена роля или да служи за нещо и ние се движехме като насън — съчетанието от тези фактори, мислех си, правеше изчезването му съвсем възможно.

— Няма смисъл да го търсим повече — отчая се Сара. — Ако беше останал тук, щяхме да го открием. Ако беше някъде наоколо, би ни се обадил.

— Мислите, че не присъства тук? — попитах я аз, като осъзнавах странния начин, по който поднасях твърдението, че вече го няма наоколо.

Тя поклати глава:

— Мисля, че вече е намерил каквото търсеше. Точно както и Джордж откри своето.

— А куклата? — попитах аз.

— Тя е символ — отвърна Сара. — Събирателна точка. Като кристално кълбо, в което човек може да се загуби. Мадоната на някоя могъща древна религия. Талисман…

— Мадона — повторих аз. — Вие бяхте споменали за това и преди.

— Тък е много чувствителен — обясни тя. — До самите върхове на пръстите си. Някак е настроен съзвучно с нещо извън нашите пространствено-временни представи. Неприятен човек — да, мога сега да го призная, — неприятен, но и различен по някакъв особен начин. Не принадлежи изцяло към нашия свят.

— Веднъж ми бяхте казали, че той няма да издържи — подсетих я аз, — че някъде по пътя ще се пречупи.

— Така беше, знам. Мислех го за слаб, но съм грешала. Беше силен.

Чудех се къде ли би могъл да отиде. И беше ли отишъл някъде изобщо? Дали незабележимостта му се бе развила дотам, че той просто да е изчезнал? Беше ли още с нас, невидим и неподозиран, пристъпваше ли по края на тайнствен свят, който ние не можехме да съзрем? Не беше ли някъде там дори сега, не ни ли викаше и не подръпваше ли ръкавите ни, а ние просто не можехме да го видим и да го чуем? Не, случаят не беше такъв, казах си аз. Тък не би ни подръпвал и не би викал. Не би го било грижа. Не би давал и пет пари дали ние знаем, че е тук или не. На него му трябваше единствено куклата, която да притиска към гърдите си, и самотните мисли, които дрънчаха в главата му. Може би това не беше толкова изчезване, колкото нараснала незабележимост, пълно и абсолютно отричане от нас.

— Сега вие сте само двама — намеси се Бух, — но с вас имате силни съюзници. Ние тримата няма да ви изоставим.

Бях забравил за Бух и за останалите двама и за миг наистина ми се струваше, че сме само двама — двама от четиримата, които бяхме прелетели галактическите пространства, за да търсим из далечни земи нещо, което не разбирахме, а не разбираме и сега.

— Бух, ти усети, когато Джордж ни напусна — подсетих го аз. — Тогава някак го разбра. Този път…

— Не го чух да си тръгва — прекъсна ме Бух. — Беше си отишъл преди много, много дни. Той се стопяваше толкова лесно, че вече нямаше смисъл да напуска. Просто от него оставаше все по-малко и по-малко.

Това беше отговорът, разбира се. От него оставаше все по-малко и по-малко. Чудех се дали изобщо е имало време, когато той е бил изцяло с нас.

Сара стоеше близо до мен с вдигната високо глава, като че ли искаше да предизвика нещо, което се криеше в спускащия се мрак — нещо или може би съчетанието от преплетени обстоятелства, което ни бе отнело Тък. Макар и да беше трудно да се приеме, че има нещо конкретно или определени причини, на които да се4

В светлината на лагерния огън видях, че по бузите й се стичат сълзи и тя тихо хлипа с високо изправена глава, обърната към онова, което би могло да се спотайва в мрака. Протегнах внимателно ръка и я сложих на рамото й. Тя се обърна и се озова в обятията ми — за мое учудване, тъй като нямах такова намерение, — зарови глава в рамото ми, а риданията вече я обхванаха цялата, докато аз я притисках силно към себе си.

До огъня седеше само Роскоу, вяло и неподвижно, и в паузите сред риданията на Сара мърмореше:

— Нещо, зловещо, горещо, вещо, вонещо…