Куково лято в Бландингс

Дванадесета главаОЩЕ ПО ТЕМАТА ЗА САКСИИТЕ

Всеки път, когато сред група индивиди се извърши сензационно престъпление, чувствата на тези индивиди неизменно варират в широк диапазон правопропорционално на пораженията, нанесени върху личното благополучие на всеки един от тях. Колкото и ярки да са по свой начин впечатленията на човек, който вижда как в тиха уличка негов съгражданин бива халосан по главата и обран, те донякъде се различават от онези на самата жертва. И тъй, макар похищението на диамантената огърлица на лейди Констанс да разтърси замъка Бландингс из основи, то не се отрази на всичките му обитатели по еднакъв начин. Те по-скоро се разцепиха на две ясно отличими философски школи, едната от които намираше в случилото се повод за мрачно униние и безнадеждност, а другата — неизчерпаем извор на упоителен възторг.

Към втората група се числяха всички млади волни души, които в съдбовната нощ роптаеха срещу ориста си да бъдат натирени и запрени в големия салон, където да слушат как Смит рецитира своите „Мизерни песни“. Сега те се гърчеха само при мисълта какво са щели да изпуснат, ако лейди Констанс бе отслабила своята бдителност дотолкова, че да им позволи да се изнижат по посока на билярдната зала — надежда, която мнозина от тях лелееха до последния миг. За всички тези Реджита, Бъртита, Стюита и Арчита, които се ползваха от гостоприемството на лорд Емсуърт, случилото се беше върхът, нямаше грешка и безспорно бе точно онова, което им бе предписал докторът. Те прекарваха по-голямата част от времето си в прескачане от едно провинциално имение в друго, та събитието от отминалата нощ озаряваше това донякъде отегчително селско ежедневие подобно на ярка комета. А когато си помислеха, че непосредствено след него се задават и гуляите около Бала на графството, те наистина чувстваха подобно на поета Тенисън, че Господ е на небето и всичко е наред със света. И събрани на групички, захапали дълги цигарета, дърдореха весело и шумно като скорци.

Мрачната част на компанията, тази с натежалите сърца, посрещаше тяхното оживено бръщолевене със зле прикрито отвращение. Този отряд се състоеше от малко на брой, но затова пък качествени членове. Лейди Констанс можеше да се посочи като техен патрон и духовен водач. Утрото я завари все тъй в състояние, близко до припадък. След закуската обаче, която й бе донесена в стаята и подсладена от присъствието на господин Джоузеф Кийбъл, тя осезаемо живна. Господин Кийбъл, поне по мнението на съпругата си, се беше държал великолепно. Тя винаги го бе обичала горещо, но никога чак толкова, както в мига, когато той, въздържайки се и от най-лек упрек относно твърдоглавия й отказ да прибере бижутата в банката, многословно я увери, че ще й купи друга огърлица, също тъй красива и нито с пени по-евтина от старата. В тази точка от разговора лейди Констанс почти изневери на унинието. Тя дари господин Кийбъл с признателна целувка и атакува едва ли не със стръв рохкото яйце, което вяло чоплеше при влизането му.

Но няколко минути по-късно тази пролука в редовете на падналите духом успешно се запълни, при това не от друг, а от самия господин Кийбъл. От предната нощ той пребиваваше в щастлива увереност, че за изчезването на огърлицата е отговорен един от неговите двама агенти — Фреди или Ива. Фактът, че Фреди, разпитан скришом в стаята си, отрече със зейнала уста всяка своя съпричастност към делото, не го обезкуражи. Той бездруго не бе очаквал особени резултати от него. Но когато на излизане от покоите на лейди Констанс се сблъска с Ива и тя му предаде в кратки щрихи историята, започваща с попадането на огърлицата в ръцете й и завършваща — по подобие на модерен роман — с мрачния акорд на изчезването на саксията с мушкато, мрачните води на отчаянието се затвориха и над него.

Споменавайки накратко Фреди, чийто провиснал нос бе обект на значителни коментари сред младежта в имението, лорд Емсуърт, който се събуди в дванадесет часа, за да открие отвратен, че е пропуснал няколко часа сред любимите си лехи, и Незаменимия Бакстър, изкаран от съня си в дванадесет и четвърт от лакея Томас, който почука на вратата, за да му предаде придружена с чек бележка от неговия работодател, с която последният се освобождаваше от по-нататъшните му услуги, ние стигаме до госпожица Пийви.

В единадесет и двадесет същата сутрин, когато толкова много неща се случваха на толкова много хора, госпожица Пийви стоеше на Тисовата алея някъде по средата между нейния вход и мястото, където тя се сливаше с гората в западните покрайнини на имението, и се взираше войнствено в един тис с кръгла корона и заоблен като калпаче на гъба върхар. Тя изглеждаше отдадена на пламенен монолог. Иначе казано, думите излитаха от устата й със значителна бързина, макар наоколо да не се забелязваше никой, към когото да се отнасят. Само изключително тънък наблюдател би съзрял едно леко, но многозначително трептене сред гъсто преплетените клони на дървото.

— Ах ти, шаран тъпоглав! — казваше поетесата с онова мъчно сдържано напрежение, което в тежки мигове бликва от недрата на благородните и емоционални натури. — Има ли на тоя свят работа, която да можеш да свършиш, без да си настъпиш палците и да оплескаш всичко? От него се иска само да мине под един прозорец и да прибере няколко диаманта, а той седнал да ми разправя…

— Ама, Лиз! — рече жаловито дървото.

— Аз поемам цялата трудност на гърба си. За него остава да свърши нещо, с което и тригодишно дете би се справило. И той пак…

— Ама, Лиз! Казвам ти, че не можах да намеря камъните. Изтичах там, както се разбрахме, но тях ги нямаше.

— Нямало ги! — Госпожица Пийви тупна гневно по мекия мъх с изящно обутото си краче. — Как ще ги има, като си толкова тъп, че няма да забележиш и ръчна количка в телефонна кабина. Ти не си гледал!

— Гледах, Лиз. Честна дума, гледах.

— Слушай, камъните са били там. Аз ги изхвърлих в мига, в който угаснаха лампите.

— Ами значи някой ме е изпреварил и ги е забърсал преди мен.

— Кой ще те изпревари? Всички бяха горе в салона.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? Дали съм… — Гласът на поетесата замря. Очите й се взираха напрегнато към входа на алеята, откъдето току-що се бе появила една двойка. — Шшт! — изсъска приглушено тя. Затваряй си устата, Ед. Някой идва.

Двамата натрапници, принудили госпожица Пийви да спре кастренето на своя провинил се помощник, бяха от различен пол — едно високо светлокосо момиче и един още по-висок, облечен в безукорен бял костюм младеж, съзерцаващ спътницата си през сияещ монокъл. Внезапна мисъл бе озарила госпожица Пийви при тяхната поява и сега тя следеше приближаването им с изпитателен взор. Недоверието й към Смит датираше още от мига, в който господин Кутс го разобличи като самозванец, но фактът, че тъй често го виждаше в компанията на Ива, я бе накарал да разпростре подозренията си и над нея. Разбира се, може и да ставаше дума за случайно приятелство, възникнало тук в замъка, но нещо подсказваше на госпожица Пийви, че не е зле да държи това момиче под око. И ето че тази сутрин двамата отново бяха заедно, а като се замислеше, тя не помнеше да е видяла Ива на поетичната вечер. Вярно, там имаше куп народ, но външността на Ива биеше на очи и тя не се съмняваше, че е щяла да я забележи, ако е присъствала. И след като я е нямало в салона, какво пречеше да е била на терасата? А че снощи е имало някой на терасата, това бе сигурно. Въпреки суровите си нападки в неотдавнашния спор, дълбоко в сърцето си госпожица Пийви не вярваше, че дори пън като Еди Кутс може да не види огърлицата, ако тя се е търкаляла под прозореца.

— Добро утро, господин Мактод — изгука тя. — Ах, толкова съм разстроена от тази ужасна история. А вие, госпожице Халидей?

— И аз — отвърна Ива и никога не бе изговаряла по-правдиви думи.

Смит от своя страна преливаше от бодрост и добро настроение. Състоянието на нещата го задоволяваше напълно и за това особено допринасяше успехът му да убеди Ива да излязат заедно на една утринна разходка до неговата малка къщурка сред дървесата. Въпреки своя навик да приема нещата леко, той донякъде се опасяваше, че снощната беседа на терасата може да се е отразила пагубно върху тяхната близост. Но сега вече се чувстваше изпълнен с доброта и благосклонност към целия човешки род — дори и към госпожица Пийви, поради което я дари с ослепителна усмивка.

— Нека винаги се стремим — рече той — да виждаме светлата страна на нещата. Жалко наистина, че снощното ми четене трябваше да се прекрати с цената на двадесетина хиляди лири от ковчежето на семейство Кийбъл, но не бива да забравяме, че ако не беше това своевременно прекъсване, аз сигурно щях да продължа още поне час. Какво да правя, такъв съм си. Приятелите често ми казват, че отворя ли веднъж уста, само световен катаклизъм може да ми я затвори.

— Сърцето ми щеше да се пръсне от страх — рече госпожица Пийви и потрепервайки деликатно, се обърна към Ива. — А вашето, госпожице Халидей?

— Аз не бях там — отвърна разсеяно Ива.

— Госпожица Халидей — поясни Смит — през последните дни имаше богата възможност да ме опознае като оратор и с присъщата си разсъдливост реши да не се пресилва, като ме слуша повече от абсолютно необходимото. Трябва да призная, че това леко ме нарани, но премисляйки трезво, стигнах до извода, че позицията й е била напълно оправдана. Но ето че аз отново се разбъбрих, макар да виждам, че вие бихте желали да останете сама. Положително сме прекъснали нишката на вдъхновение, което в противен случай би разцъфтяло в сонет, балада или някой друг поетически шедьовър. Да вървим, госпожице Халидей. Една странна и отблъскваща жена — каза той на Ива, когато се поотдалечиха, — създадена с непостижима за мен цел. Навикнал съм да мисля, че всичко на този свят е поставено на мястото си с определено предназначение. Но защо небесата са пуснали сред нас госпожица Пийви, е нещо, което не мога да проумея. Не би било пресилено да се каже, че само като я видя, и ме свива под лъжичката.

Самата госпожица Пийви, в неведение за тези горчиви слова, изчака двойката да се скрие от погледа й, за да се обърне възбудено към дървото, приютило нейния съюзник.

— Ед!

— Опа — отвърна приглушеният глас на господин Кутс.

— Чу ли?

— Не.

— О, небеса! — възкликна изкараната му от търпение партньорка. — Сега пък е оглушал. Оная жена… не я ли чу какво каза? Каза, че не е била в салона, когато токът спря. Ед, тя е била долу на терасата, ето къде е била, и ни е задигнала камъните. Ако те сега не са скрити в колибата на Мактод в оня пущинак, ще си изям неделните обувки.

Междувременно Ива, съпровождана от бодрото бръщолевене на Смит, продължаваше своя път сред дърветата. Тя се питаше защо изобщо е дошла. След всичко, което се бе случило помежду им предната вечер, тя чувстваше, че би следвало да се държи с този мъж резервирано и хладно. Но й беше някак трудно да се държи хладно и резервирано със Смит. Той разведряваше съкрушената й душа. Тъй че докато стигнат малкото сечище, насред което се мъдреше схлупена, подобна на сайвант постройка с разкривени капаци на прозорците и изкорубена врата, нейното настроение, променливо по природа, вече се бе покачило до точка, в която Ива почти успя да забрави своите тревоги.

— Каква кошмарна съборетина! — възкликна тя. — И за какво ви е притрябвала?

— Само като убежище — отвърна Смит, докато вадеше ключа. — Вие знаете как един чувствителен и изтънчен мъж се нуждае от убежище. В този динамичен век за мислителя е от жизнено значение да притежава място, колкото и скромно да е то, където да може да остава сам.

— Но вие не сте мислител.

— Тук сте несправедлива към мен. През последните няколко дни аз бях отдаден на крайно активен размисъл. И напрежението взе тежката си дан. Бесният водовъртеж на живота в Бландингс ме изнури. Под очите си имам торбички, а пред погледа ми плуват тъмни петна. — Той отвори вратата. — Ето че пристигнахме. Няма ли да надникнете?

Ива прекрачи прага. Единствената всекидневна на лесничейския дом във всяко отношение поддържаше представата, добита още отвън. Мебелировката й се състоеше от маса с червена покривка, стол, три препарирани птици в стъклена витрина на стената и изтърбушено канапе, от което стърчаха конски косми. Във въздуха преобладаваше застоял дъх на мухъл, сякаш буца сирене неотдавна бе починала след тежко и продължително боледуване. Ива лекичко потръпна от погнуса.

— Разбирам вашата мълчалива преценка — рече Смит. — Вие си казвате, че явно простият начин на живот и висотата на мисълта съставляват облика на лесничеите от имението Бландингс. Те са корави, обветрени мъже, отделящи малко внимание на вътрешната украса на жилищата си. Но трябва ли да ги виним за това? Мога да си представя, че ако аз самият прекарвах по-голямата част от деня и нощта в търчене подир бракониери и грижи за местните зайци, то в часовете ми на отдих практически всичко с покрив би ме задоволило. И ако ви поканих да посетите моето скромно кътче, то беше единствено с надеждата, че бихте могли да ми дадете някои идеи за подобрения тук или там. Няма съмнение, че мястото се нуждае от допира и грижата на нежна женска ръка. Тъй че защо не поразгледате и не ме подпомогнете с добра дума и съвет? Боя се, че тапетите ще трябва да останат, но във всяко друго отношение ви предоставям пълна свобода.

Ива се озърна наоколо.

— Как да ви кажа — започна колебливо тя, — не мисля, че…

И изведнъж замлъкна, изтръпвайки от глава до пети.

Един по-внимателен поглед й показа нещо, което при влизането си небрежно бе пропуснала. Върху перваза на прозореца, полускрита от парцаливата завеска, стоеше голяма саксия с мушкато. А върху издутия й хълбок се мъдреше щедро петно бяла боя.

— И тъй, според вас… — подсети я тактично Смит.

Ива не отговори. Мислите й кръжаха в объркан въртоп и тя почти не чу думите му. В съзнанието й започваше да се надига чудовищно подозрение.

— Радвате се на буренчето? — запита я Смит. — Намерих го да се подмята из замъка тази сутрин и си го задигнах. Реших, че ще придаде малко колорит на обстановката.

Ива проследи напрегнато как погледът му се отмести към саксията и си каза, че подозренията й са нелепи. Не беше възможно под тази ласкава непринуденост да се таят углавни помисли.

— Къде го намерихте?

— На един от прозорците във фоайето, където пропиляваше своята прелест. Но дължа да призная, че съм леко разочарован от него. Аз очаквах да превърне старата бърлога в пъстроцветна леха, а май не се получи точно така.

— Като за мушкато е чудесно.

— Ето тук не мога да се съглася с вас — отвърна Смит. — Както го гледам, сигурно има шап.

— Трябва само да се полее.

— А това живописно кътче не разполага със собствени водоизточници. Вероятно бившият му обитател в дните на своето пребиваване тук се е бъхтил до задния вход на замъка с кофа в ръка, за да удовлетвори нуждите си. Но ако това прежълтяло растение си въобразява, че ще търча нагоре-надолу като финикиец, за да му нося освежителни напитки, то дълбоко греши. Още утре заминава в кофата за боклук.

Ива затвори очи с трепетното съзнание, че наближава сюблимният миг. Устата й бе пресъхнала като на комарджия, заложил всичко върху едно хвърляне на заровете.

— Направо срамота! — рече тя и гласът й, макар да се мъчеше да го овладее, потрепери. — Защо по-добре не ми го дадете, за да се погрижа за него? Тъкмо такова нещо ми трябва за стаята.

— Но моля ви, вземете го — каза Смит. — Не е мое, но все пак го вземете. И ако позволите да добавя, твърде окуражително е, че приемате подаръци от мен по този спонтанен начин. Защото е всеизвестно — поясни той, — че най-сигурният знак, предвещаващ изгрева на святото чувство любов, е именно тази охота да се получи дар от ръцете на обожателя. Значи бележа напредък.

— Нищо не бележите — сръфа го Ива, но очите й искряха, а сърцето пееше в гърдите й. В обрата на своите чувства, настъпил след като подозренията й към този чудат младеж се разсеяха, тя започваше да изпитва към него известна топла симпатия. — Трябва вече да тръгвам — каза Ива, като взе саксията и здраво я прегърна. — Чака ме работа.

— Работа, работа, все работа! — въздъхна Смит. — Това е проклятието на нашия век. Е, какво пък, ще ви придружа до вашата килия.

— Не, няма — отсече Ива. — Искам да кажа, благодаря ви за любезното предложение, но искам да съм сама.

— Сама? — Смит я изгледа с невярващи очи. — Когато имате възможността да бъдете с мен?

— Довиждане — каза Ива. — Благодаря ви, че бяхте тъй гостоприемен и щедър. Ще се опитам да намеря някакви възглавнички и покривки, за да поосвежа това място.

— Нищо не би го освежило повече от вашето присъствие — рече Смит, докато я изпращаше до вратата. — Между другото, връщайки се към темата на снощния ни разговор, когато ви помолих да се омъжите за мен, пропуснах да спомена, че умея да правя фокуси с карти.

— Наистина?

— А също така много сполучливо имитирам котка, викаща своите малки. Нима това не ви впечатлява? Помислете! Тези неща са незаменима забава за дългите зимни вечери.

— Само дето аз няма да съм наоколо, когато имитирате котки през дългите зимни вечери.

— Според мен грешите. Представяйки си своя малък дом, аз ви виждам съвсем ясно, седнала край огнището. Камериерката е вчесала косите ви и отблясъците на потрепващия пламък играят във вашите прекрасни очи. Вие сте приятно уморена от следобедното пазаруване, но не чак дотам, че да не можете да изтеглите една карта — коя да е карта — от колодата, която ви предлагам…

— Довиждане — каза Ива.

— Щом трябва, довиждане. Засега. Нали ще ви видя отново?

— Предполагам.

— Чудесно! Ще броя всяка минута.

Ива закрачи бързо по пътеката. Гушнала саксията под мишница, тя се чувстваше като дете, което се готви да отвори коледния си подарък. Но преди да стигне далеч, един вик я спря и тя зърна Смит да се носи в грациозен галоп по дирите й.

— Ще ми отделите ли още една секунда? — попита той.

— Разбира се.

— Забравих да ви кажа, че мога да рецитирам „Ринги-ринги-рае“. Нали ще размислите и над това?

— На всяка цена.

— Благодаря ви — рече Смит. — Имам чувството, че може би тъкмо то ще обърне везните.

И като повдигна галантно шапка, той препусна обратно към къщата.

Ива разбра, че не може да чака повече. Смит се беше скрил от хоризонта и в гората цареше безлюден покой. Из клоните чуруликаха птички, а слънцето разливаше по земята малки езерца от злато. Тя се озърна припряно и се шмугна под клоните на едно дърво.

Птиците спряха да пеят. Слънцето вече не светеше. В гората бе станало хладно и зловещо. Защото Ива с натежало като камък сърце гледаше незрящо малката купчинка пръст в краката си, която бе прекарвала отново и отново през трескавите си пръсти в безплодно усилие да намери една огърлица, която не беше там.