Горе-долу по времето, когато влакът на лорд Емсуърт, профучавайки бързо с него и сина му към Лондон, измина половината разстояние, един много висок, много слаб и много сериозен млад мъж, безупречен с чисто новия си цилиндър и официално сако с изящна кройка, изкачи стъпалата на къщата на Уолингфорд Стрийт № 18 в лондонския квартал Западен Кенсингтън и позвъни на входната врата. След това свали цилиндъра, докосна леко челото си с копринена кърпичка, защото следобедното слънце не жалеше сили, и се огледа наоколо с нескрита погнуса.
— Ама че квартал! — промърмори той.
Малко естети биха заспорили с него. Когато великата революция срещу лондонската грозотия най-сетне избухне и ревящи орди художници и архитекти, вбесени до краен предел, поемат закона в свои ръце и се юрнат из града да палят и рушат, на Уолингфорд Стрийт в Западен Кенсингтън със сигурност няма да й се размине кибритената клечка. Тази улица отдавна би трябвало да бъде срината из основи. Защото, макар и да притежава определени достойнства от низко и практично естество, бидейки наемно достъпна и в близост до метрото, дори родната й майка не би могла да й отрече нейната ослепителна грозота. Разположена посред един от онези райони, където Лондон избухва в екзема от червени тухли, тя се състои от два успоредни реда къщи-близнаци, всяка с проскубан жив плет отпред. Чувствителни млади импресионисти от артистичната колония горе към Холанд Парк можеха да бъдат видени понякога да се препъват из нея със закрити с длани очи, шепнейки през стиснати зъби: „Докога? Докога?“
Една дребна прислужница се появи в отговор на звънеца и застана втрещена, докато посетителят, изваждайки монокъл, го поставяше на дясното си око и я оглеждаше през него.
— Доста е топло днес — каза сърдечно той.
— Да, сър.
— Но приятно — продължи младият мъж. — Кажи ми, госпожа Джаксън вкъщи ли е?
— Не, сър.
Младият мъж въздъхна.
— Е, трябва винаги да помним, че тези разочарования ни се изпращат поради някаква основателна причина. Те несъмнено ни правят по-духовни. Ще я осведомиш ли, че съм идвал? Името ми е Смит.
— Да, сър.
— Прекрасно! — каза младият мъж, изтупвайки прашинка от ръкава на сакото си. — Прекрасно! Прекрасно!
И с учтив поклон той слезе от стъпалата и тръгна надолу по улицата. Нисичката прислужница, след като го проследи с облещени очи, докато го изгуби от поглед, затвори вратата и се върна в кухнята си.
Смит продължи да се разхожда съзерцателно. Приятната топлина на следобеда го разнежваше. Той тихо си тананикаше и спря чак в края на улицата, когато млад мъж на негова възраст изскочи бързо иззад ъгъла и почти се блъсна в него.
— Съжалявам — каза младият мъж. — Здравей, Смит.
Смит го гледаше с благосклонна обичливост.
— Другарю Джаксън — каза той, — добра стига. Единственият човек, когото бих искал да срещна. Да отскочим някъде, другарю Джаксън, ако ангажиментите ти позволяват, и да възстановим тъканите си с по чаша чай. Аз се надявах да се отбия у семейство Джаксън и да си изпрося чашка, но ме осведомиха, че жена ти е излязла.
Майк Джаксън се разсмя.
— Филис не е излязла. Тя…
— Не е излязла? Тогава — каза Смит наскърбено — мръсен номер е погоден днес. Защото ме върнаха от вратата. Няма да преувелича, ако кажа, че ми биха дузпата. Това ли е прехваленото Джаксъново гостоприемство?
— Филис е поканила на чай някои от старите си съученички — обясни Майк. — Нареди на прислужницата да казва на всички, че я няма. Дори аз не съм допуснат.
— Достатъчно, другарю Джаксън! — каза удовлетвореният Смит. — Нито дума повече. Щом самият ти си бил изритан, въпреки цялата обич, почит и подчинение, обещани от жена ти пред олтара, кой съм аз да се оплаквам? А и като поразмисли, човек може да се утеши с мисълта, че евтино сме се отървали. Тези сбирки на стари съученички не са преживяването, в което нашего делови брата би се дал драговолно да го натикат. Макар и да сме първокласна компания, другарю Джаксън, ние несъмнено бихме им се пречкали из краката. Предполагам, че разговорът ще се състои изключително от спомени за скъпото старо училище, как тайно са си сръбвали какао в общите спални и какво е казала учителката по обноски, когато спипала Анджела да дъвче тютюн в храсталака. Да, струва ми се, че не сме изпуснали много… Между другото не съм очарован от новия ти дом. Вярно, че го видях само отвън, но… Не, нямам високо мнение за него.
— Най-доброто, което можем да си позволим.
— И кой — каза Смит — съм аз да дразня приятеля си от детинство заради неговата честна бедност? Особено когато сам съм на ръба на нищетата.
— Ти?
— Лично аз. Този тих, стенещ звук, който чуваш, е от дивия вълк, лагеруващ на прага ми.
— Аз пък мислех, че твоят чичо ти плаща добра заплата.
— Така беше. Но ние с чичо скоро ще се разделим. Отсега нататък той, така да се каже, ще поеме по горния път, а аз по долния. Ще вечерям с него довечера и с кафето ще му сервирам лошата новина, че възнамерявам да си подам оставката. Той несъмнено е бил убеден, че ми прави несравнима услуга, вземайки ме в рибния си бизнес, но дори повече от скромния ми опит във фирмата ме убеди, че това поле на действие не подхожда на творческия ми темперамент. Из клубовете вече се шепне: „Смит не е намерил своята ниша!“ Аз не съм — продължи Смит — неразумен човек. Съзнавам, че човечеството трябва да бъде снабдявано с риба. Самият аз нямам нищо против рибата в чинията си за предястие. Но да бъда свързан професионално с фирма, която борави с рибата в суров вид, не е моята представа за жизнено поприще. Напомни ми да ти разкажа някой път какво значи да се измъкнеш от леглото в четири сутринта, за да се явиш на рибената борса в Билингсгейт. Да, има пари в рибата — чичо ми е живото доказателство, — но аз чувствам, че трябва да има и други пътища за един умен млад мъж. Край на рибата довечера.
— Какво ще правиш тогава?
— Това, другарю Джаксън, е повече или по-малко в скута на боговете. Мисля утре сутринта да се разходя до някое бюро за наемане на незаета ръка и да видя в какво състояние е пазарът за умни млади мъже. Знаеш ли някое добро бюро?
— Филис винаги ходи при госпожица Кларксън на Шафтсбъри Авеню.
— Госпожица Кларксън на Шафтсбъри Авеню. Ще го запомня… Междувременно да те питам — чете ли днешния „Морнинг Глоуб“?
— Не. Защо?
— Дадох една обява в него, в която изразих желание или по-скоро нетърпение да се заема с всяко начинание, нямащо нищо общо с рибата. Очаквам със сигурност купища предложения. Ще прегледам купчината и ще избера най-апетитните.
— Доста е трудно да се намери работа тези дни — каза Майк със съмнение.
— Не и ако можеш да предложиш нещо изключително добро.
— Ти какво можеш да предложиш?
— Услугите си — каза Смит с укор.
— Като например?
— Като всичко. Аз не поставих ограничения. Би ли хвърлил един поглед на моя манифест? Имам екземпляр в джоба си.
Смит измъкна от безупречното си сако един сгънат лист.
— Ще се радвам да чуя мнението ти, другарю Джаксън. Често съм казвал, че със здравия си практичен усет ти си единствен по рода си. Мнението ти би трябвало да е безценно.
Обявата, която преди няколко часа така наелектризира Достопочтения Фреди Трипуд в пушалнята на замъка Бландингс, изглежда оказа върху Майк, чийто ум беше от безстрастния и сериозен тип, твърде различно въздействие. Той свърши прочета й и се ококори, лишен от ума и дума.
— Спретната, нали? — обади се Смит.
— Искаш да кажеш, че ще публикуваш подобен бълвоч във вестника? — не вярваше Майк на ушите си.
— Аз вече я публикувах. Утре сутрин несъмнено ще съм приключил със сортирането на първата партида отговори.
Чувствата на Майк го върнаха към фразеологията на училищните дни.
— Ти си все същото безподобно магаре!
Смит върна изрезката в джоба на сакото си.
— Наскърбяваш ме, другарю Джаксън — наскърби се той. — Не очаквах подобно тесногръдие. Дори допуснах, че ще си потрошиш краката от търчене презглава към редакцията на вестника, за да им тикнеш в ръцете своята обява. Но дори ти не си в състояние да укротиш моя несломим дух. Около Кенсингтън се носи вик: „Смит е на път!“ В каква посока, викът е пропуснал да отбележи, но бъдещето ще хвърли светлина върху това бяло петно. А сега, другарю Джаксън, нека се вмъкнем в чайната отсреща и да вдигнем тост за успеха на предприятието с чаша горещ чай. Имах особено тежка сутрин днес сред цацата, та се нуждая от освежаване.
След като Смит оттегли забележителната си персона, настъпи интервал от може би двадесет минути, преди нещо друго да освежи дрипавостта на Уолингфорд Стрийт. Летаргията на следобеда бе обзела улицата напълно. Само понякога каручката на търговец изтрополяваше зад ъгъла и от време на време се появяваха котки, дебнещи целенасочено сред вечнозелените храсти. Но в пет без десет една много млада дама, да не кажем момиче, изтича по стъпалата на номер 18 и позвъни на вратата.
Беше средна на ръст, много изправена и стройна, а хубавата коса, веселата усмивка и момчешката гъвкавина на тялото й допринасяха за общото впечатление на бодро безгрижие и слънчева лъчезарност, подчертана от факта, че подобно на всички момичета, търсещи вдъхновение от Париж за роклите си през този сезон, и тя се беше издокарала в черно.
Дребната прислужница се появи за пореден път.
— Госпожа Джаксън вкъщи ли е? — попита момичето. — Предайте й, че госпожица Халидей я търси.
— Да, госпожице.
Една врата в дъното на тесния коридор се отвори.
— Ти ли си, Ива?
— Здравей, Фил.
Филис Джаксън изхвърча по коридора като розов лист, духнат от вятъра, и се хвърли в прегръдката на Ива. Тя беше дребна и крехка, с големи кафяви очи под облак тъмна коса. Имаше тъжен поглед и повечето й познати изпитваха желание да я погалят. Ива неизменно я галеше по кожата — още от първите им съвместни дни в училище.
— Закъснях или съм подранила? — попита Ива.
— Ти си първата, но няма да чакаме. Джейн, ще донесеш и чая в гостната?
— Да, госпожо.
— И запомни, че не искам да виждам никого през остатъка от следобеда. Ако някой дойде, казвай, че ме няма. Освен госпожица Кларксън и госпожа Мактод, разбира се.
— Да, госпожо.
— Коя е госпожа Мактод? — поинтересува се Ива. — Да не е Синтия?
— Да. Нали знаеш, че тя се омъжи за Ролстън Мактод, канадския поет, и замина за Канада?
— Чух, че е в Канада, но не знаех, че се е омъжила. Странно как губиш връзка с най-добрите си приятелки. Даваш ли си сметка, че не сме се виждали поне от две години?
— Знам. Това е направо ужасно! Взех адреса ти от Елза Уентуърт преди два или три дни, а Кларки ми съобщи, че Синтия е тук със съпруга си, та си помислих колко ще е хубаво да си направим редовното събиране. Ние трите бяхме такива приятелки в добрите стари дни… Спомняш си Кларки, нали? Госпожица Кларксън, която ни преподаваше литература.
— Да, разбира се. Къде я видя?
— Ами ние често се виждаме. Тя сега управлява една агенция за набиране на работна ръка и аз ходя там минат-неминат две седмици, за да си намеря нова прислужница. Тя ми осигури Джейн.
— Съпругът на Синтия ще дойде ли с нея?
— Не. Исках да сме само ние четирите. Познаваш ли го? Ама разбира се, че не. Това е първото му посещение в Англия.
— Познавам поезията му. Той е голяма знаменитост. Синтия има късмет.
Двете влязоха в гостната, претъпкана с неизменните ковьорчета, восъчни цветя и порцеланови кученца, които са неотделима част от евтините мебелирани квартири. Ива, макар че фасадата на номер 18 би трябвало да я подготви за всичко това, не успя да потисне лекото си потръпване, когато улови погледа на най-впечатляващото кученце, облещено срещу нея върху полицата над камината.
— Не ги гледай — препоръча й Филис, проследявайки погледа й. — Аз по цял ден се опитвам да не ги виждам. Ние току-що се нанесохме и нямах време да преподредя. Ето го чаят. Много добре, Джейн, остави го тук долу.
Ива седна. Тя беше озадачена и любопитна. Изрови от паметта си училищните дни и си спомни тогавашната Филис като почти неприлично богата. Сети се, че тогава тя имаше втори баща милионер. Какво ли бе станало с него? Ива надуши някаква мистерия И по обичайния си прям начин се насочи към разгадаването й.
— Разкажи ми всичко за себе си — каза тя, настанявайки се толкова удобно, колкото й позволяваше свръхоригиналната конструкция на стола. — И помни, не съм те виждала от две години, така че не изпускай нищо.
— Толкова е трудно да реша откъде да започна.
— Ами подписала си писмото си „Филис Джаксън“. Започни тогава с тайнствения Джаксън. Откъде се появи? Последното, което знам за теб, е от една обява в „Морнинг Поуст“ за годежа ти със… забравила съм името, но със сигурност не беше Джаксън.
— Роло Маунтфорд.
— Добре, какво стана с Роло?
— Ами той… се разпадна от само себе си. Може би защото взех, че се омъжих за Майк.
— Духнала си с него, искаш да кажеш?
— Да.
— Господи!
— Ужасно се срамувам, Ива. Отнесох се доста зле с Роло.
— Хич да не ти пука. Мъж с подобно име е създаден да страда.
— Аз никога не съм го обичала истински. Той имаше ужасни воднисти очи…
— Разбирам. Значи си духнала с твоя Майк. Разкажи ми за него. Кой е той? С какво се занимава?
— Ами в момента е директор на училище. Но не харесва тази работа. Иска да се върне отново в провинцията. Когато се запознахме, той беше управител на имение. Собствениците се казваха Смит. Майк е приятел на сина им още от началното училище, а после са следвали заедно в Кеймбридж. Бяха много богати, а имението им беше в съседство със земите на семейство Еджлоу. Аз бях на гости при Мери Еджлоу… помниш ли я от училище? Срещнах Майк за пръв път на танци, после на езда, а след това… е, след това се срещахме всеки ден. Влюбихме се от самото начало, излизахме известно време заедно и после се оженихме. О, Ива, да беше видяла нашата хубава малка къща. Цялата беше потънала в бръшлян и рози, имахме коне, кучета и…
Разказът на Филис прекъсна с едно сподавено преглъщане. Ива я гледаше със съчувствие. Самата тя цял живот бе безпарична и предоволна в своето безпаричие. Беше силна, предприемчива, авантюристично настроена и се опиваше от постоянното възбуждащо усилие да свърже двата края. Но Филис бе едно от онези сладки порцеланови момичета, които грубостта на живота нараняваше, вместо да възпитава. Тя се нуждаеше от удобства и приятна обстановка. Ива погледна навъсено порцелановото кученце, което й се ухили цинично с непоносимо дружелюбие.
— Тъкмо сключихме брак — продължи Филис, — и горкият господин Смит умря. После всичко се разпадна. Предполагам, че е играл на борсата или нещо такова, защото не остави никакви пари и се наложи да продадат имението. Новите собственици имаха племенник, когото назначиха за управител, та Майк трябваше да напусне. Затова сме тук.
Ива зададе въпроса, който искаше да постави още с влизането си в къщата.
— Но какво стана с втория ти баща? Навремето в училище ти имаше богат втори баща. И той ли загуби парите си?
— Не.
— Защо не ти е помогнал тогава?
— Щеше да го направи, ако зависеше от него. Обаче зависи от леля Констанс.
— Коя е тази леля Констанс?
— Аз я наричам леля, но тя всъщност ми е един вид мащеха. Вторият ми баща се ожени отново преди две години. Леля Констанс побесня, когато аз се омъжих за Майк. Тя искаше да се омъжа за Роло. Не ми прости и не позволява на втория ми баща да ни помогне.
— Но как е възможно да е такова безгръбначно желе! — възкликна Ива с възмущение. — Защо не е настоявал? Помня колко много те обичаше.
— Той не е безгръбначно, Ива. Сладур е. Просто се е оставил да го разиграва както си намери за добре. Тя е опасна фурия. Ако рече, може да бъде доста приятна и двамата много се обичат, но понякога е твърда като кремък. — Филис прекъсна разказа си. Входната врата се отвори и се чуха стъпки в коридора. — Кларки пристигна. Дано да е довела Синтия. Не споменавай пред нея нищо от това, което ти разказах, Ива.
— Защо?
— Тя е така майчински загрижена за тези неща. Мило от нейна страна, но…
Ива разбра.
— Много добре. По-късно.
Вратата се отвори и влезе госпожица Кларксън. Прилагателното, което Филис използва за бившата си учителка, беше добре избрано. Госпожица Кларксън излъчваше майчинска загриженост. Тя беше едра, самоуверена и мека и се спусна върху Ива като квачка над пиленцето си още преди вратата да се е затворила зад нея.
— Ива! Колко се радвам да те видя след толкова Много време! Изглеждаш направо неотразима! И толкова благоденстваща. Каква красива шапка!
— Очите ми изтекоха по нея, откакто влезе, Ива — призна си и Филис. — Откъде я имаш?
— От магазина на Мадлин Сойърс на Риджънт Стрийт.
Госпожица Кларксън, след като получи чашата си чай, се възползва от случая, за да каже няколко назидателни думи.
— Както не съм пропускала да отбележа в добрите стари времена, Ива, човек никога не трябва да се отчайва. Помня те в училището, скъпа, бедна като църковна мишка и с никакви изгледи за бъдещето, а ето те сега тук — богата…
Ива се разсмя, стана и целуна госпожица Кларксън. Съжаляваше, че се налага да внесе дисонанс в концерта, но нямаше как.
— Ужасно съжалявам, Кларки, скъпа — каза тя, — но явно съм те заблудила. Аз съм си все така бедна. Дори ако искаш да знаеш, когато Филис ми каза за твоята агенция, аз си набелязах да дойда при теб и да те попитам дали нямаш да ми предложиш нещо. Например гувернантка на някое малко ангелче. Или може би разполагаш с писател, който търси кой да му отговаря на писмата и да лепи в албум вестникарските рецензии за книгите му.
— О, скъпа моя! — Госпожица Кларксън беше покъртена. — Аз пък се надявах… Тази шапка…
— Тъкмо шапката е виновна. Не ми беше работа дори да мечтая за нея, но я зърнах на витрината и няколко дена пъшках по нея, докато накрая се предадох. А после, сама разбираш, ми се наложи да се облека в тон — да купя подходящи обувки и рокля. Това си бе чиста оргия и сега се срамувам от себе си. Твърде късно, както обикновено.
— Ти винаги си била буйно и поривисто дете.
— А когато всичко свърши и отново изтрезнях, открих, че са ми останали само няколко лири, които по никакъв начин нямаше да ми стигнат до пристигането на спасителния отряд. Така че след кратък, но задълбочен размисъл, реших да инвестирам жалките си финансови останки.
— Надявам се, че си избрала нещо сигурно?
— И аз така си мислех. „Спортен експрес“ го нарече „Днешното безопасно залагане“. Имам предвид Скокливия Уили в надбягването от два и половина миналата сряда в Сандаун.
— Божичко!
— Това си казах и аз, когато бедният стар Уили докрета шести. Но няма полза от вайкане. Трябва просто да си намеря някаква работа, за да изкарам до издръжката, която получавам всяко тримесечие. А това ще рече чак през септември… Но стига сме говорили за работа. Утре ще дойда направо в офиса ти, Кларки… Къде е Синтия? Не я ли доведе?
— Да, аз мислех, че ще вземеш Синтия на идване — обади се и Филис.
Ако можем да кажем, че чутото от Ива относно финансовото й състояние наскърби госпожица Кларксън, то споменаването на Синтия я хвърли направо в лапите на злочестието. Ива и Филис размениха недоумяващи погледи.
— Да не би да сме неприлично весели — каза Ива след моментна пауза, прекъсвана само от приглушеното хлипане на бившата й учителка, — имайки предвид, че това би трябвало да е една радостна среща? Какво е станало със Синтия?
— Бедната, скъпа Синтия! — изстена госпожица Кларксън. — Тя се омъжи.
— Не виждам нищо лошо в това, Кларки. Ако още няколко безопасни залагания не успеят, вероятно ще се наложи самата аз да се юрна навън да се омъжвам. За някой хубав, богат мъж, който ще ме глези.
— Ива, скъпа моя — примоли се госпожица Кларксън с блеещ от уплаха глас, — моля те, внимавай за кого се омъжваш. Всеки път, като чуя за сватбата на някое от моите момичета, умирам от ужас да не се случи най-лошото и тя, без да знае, да прекрачи ръба на някоя ужасна пропаст!
— Надявам се, че не споделяш вижданията си с булките. Това би хвърлило сянка върху сватбените тържества. Синтия да не е паднала в ужасна пропаст? Току-що казвах на Филис, че й завиждам на късмета да се омъжи за такава знаменитост като Ролстън Мактод.
Госпожица Кларксън преглътна.
— Този мъж е демон! — каза тя съкрушено. — Току-що оставих бедната Синтия да се къпе в сълзи в хотел „Кадоган“… Тя има много приятна тиха стая на четвъртия етаж, макар че килимът не е в тон с тапетите… Беше с разбито сърце, бедното дете. Направих каквото можах, за да я утеша, но напразно. Винаги си е била тъй чувствителна. Трябва да се върна при нея. Дойдох само защото не исках да ви разочаровам, мои скъпи момичета…
— Защо? — каза Ива с тиха настойчивост. Тя знаеше от опит, че госпожица Кларксън, ако не я притиснеш здраво, ще се върти и суче около въпроса, без дори да го докосне.
— Защо? — повтори госпожица Кларксън, сякаш думата беше нещо тежко, цапардосало я неочаквано.
— Защо плачеше Синтия?
— Нали това ти разправям, скъпа. Онзи мъж я напуснал!
— Напуснал я!
— Те се скарали и той направо си тръгнал от хотела. Това станало онзи ден и оттогава не се е връщал. Днес следобед изпратил кратка бележка, с която съобщил, че вече никога няма да се върне. Тайно и по най-непочтен начин уредил преместването на багажа си в една куриерска агенция, откъдето да бъде препратен неизвестно къде. От него вече ни звук, ни стон.
Ива зяпна. Тя не беше подготвена за такива важни новини.
— Но за какво са се скарали?
— Синтия, бедното дете, беше прекалено развълнувана, за да ми каже.
Ива стисна зъби.
— Какво животно!… Горката Синтия… Да дойда ли с теб?
— Не, скъпа, по-добре да се погрижа за нея сама. Ще й предам да ти пише кога може да те види. Трябва да тръгвам, Филис.
Ива почака в гостната, докато вратата хлопна и Филис се върна при нея. Филис беше по-тъжна от всякога. Тя с такова нетърпение бе очаквала това събиране. Двете момичета помълчаха известно време.
— Мъжете са такива чудовища! — каза Ива накрая.
— Майк — каза Филис замечтано — е същински ангел.
— Да, нека поговорим за теб и Майк. Когато Кларки влезе, ти тъкмо ми разказваше за втория си баща и защо той не можел да ти помогне. А аз си помислих, че не си изложила достатъчно добре каузата си пред него. Между другото, забравих името му.
— Кийбъл.
— Според мен трябва да му пишеш и да му разкажеш подробно в какво тежко положение се намираш. Той може да е останал с впечатлението, че ти все още тънеш в разкош и не се нуждаеш от помощ. Майк не е виновен за сегашното ви затруднение. Той се е оженил за теб, когато е имал добра работа, и не е виновен, задето я е загубил. Аз бих му писала, Фил. Притисни го.
— Вече го направих. Предложиха на Майк прекрасна възможност, ферма в Линкълншир. Крави и други подобни. Тъкмо каквото иска и с каквото би се справил. Трябват ни само три хиляди лири, но се опасявам, че нищо няма да излезе.
— Заради леля ти Констанс?
— Да.
— На твое място щях да изтъркам прага им, докато не ми дадат парите, за да се отърват от мен. Как е възможно в наши дни да изхвърлиш на студа някого, задето не ти е играл по гайдата? Защо да не се омъжиш за мъжа, когото обичаш? Веднага върви да се оковеш за техния парапет с белезници и започни да виеш като куче, докато не изтърчат навън с чековите си книжки в ръце, само и само да имат спокойствие. В Лондон ли живеят?
— В момента са в Шропшир в замъка Бландингс.
Ива подскочи.
— Боже милостиви!
— Леля Констанс е сестра на лорд Емсуърт.
— Та аз отивам в Бландингс само след няколко дни!
— Не може да бъде!
— Те ме наеха да каталогизирам библиотеката на замъка.
— Но, Ива, ти току-що помоли Кларки да ти намери някаква работа! Тя го прие съвсем сериозно.
— И правилно. Работата ми в Бландингс има един сериозен недостатък. Познаваш ли втория син на лорд Емсуърт, Фреди Трипуд?
— Разбира се.
— Той е недостатъкът. Иска да се жени за мен, а аз не споделям това му намерение. Та в тази връзка се питах дали една такава приятна и лесна работа, която ще ме осигури до септември, е в състояние да компенсира досадата час по час да отказвам на бедния Фреди. Трябваше да помисля за това от самото начало, разбира се, още когато той ми писа да кандидатствам за работата, но бях в такъв възторг от перспективата за редовна работа, че не ми дойде на ума. После взех да се колебая. Той е упорит и не се дава лесно. Предлага брак от рано сутринта до късна доба и нищо не е в състояние да го обезсърчи.
— Къде си се запознала с него?
— На едно театрално парти преди два месеца. Той живееше в Лондон тогава, но внезапно изчезна и след време получих сърцераздирателно писмо, обясняващо, че е задлъжнял и баща му го прибрал в Бландингс, който очевидно покрива представата на Фреди за преизподнята. Светът явно е тъпкан с коравосърдечни роднини.
— Не бих нарекла лорд Емсуърт коравосърдечен. Ще видиш колко ще ти хареса. По-скоро е завеян и заблеян. През цялото време се тутка насам-натам, главно из градината. Но леля Констанс едва ли ще ти допадне. Естеството на работата ти обаче няма да налага често да се срещате.
— Кого ще срещам често… освен Фреди, разбира се?
— Вероятно господин Бакстър, секретаря на лорд Емсуърт. Прилича на пещерен човек с очила.
— Не ми звучи привлекателно. Но замъкът, казваш, е приятен?
— Великолепен. На твое място бих отишла, Ива.
— Нямах това намерение, но след като ми разказа за господин Кийбъл и леля Констанс, промених решението си. Ще трябва да се отбия утре при Кларки да й кажа, че съм се оправила и няма да имам нужда от помощта й. Ще поема тъжния ти случай, скъпа. Ще отида в Бландингс и ще настъпвам втория ти баща по петите… Ела да ме изпратиш до вратата, защото иначе ще се изгубя из величествените коридори… Сигурно няма да ми позволиш да потроша онова порцеланово куче, преди да си тръгна? Добре де, не пречи да попитам и да помечтая.
Дребната прислужница изникна в коридора и ги заговори.
— Забравих да ви кажа, госпожо, че един джентълмен ви търсеше. Казах му, че ви няма.
— Правилно, Джейн.
— Каза, че името му е Смит, госпожо.
Филис нададе вой.
— О, не! Колко жалко! Толкова исках да се запознаеш с него, Ива. Само да бях разбрала, че е идвал.
— Смит? — попита Ива. — Името ми звучи познато. Защо толкова държеше да се запозная с него?
— Той е най-добрият приятел на Майк. Майк направо го боготвори. Син е на онзи господин Смит, за когото ти разказах. Майк е учил с него в училище и в Кеймбридж. Голям сладур, ще ти хареса. Точно твоя тип. А сега ти заминаваш за Бландингс кой знае за колко време и няма да мога да ви запозная.
— Колко жалко — каза Ива, учтиво незаинтересована.
— Толкова ми е мъчно за него.
— Защо?
— Защото търгува с риба.
— Уф!
— И той мрази тази работа. Но е заседнал там като всички нас след кризата, уреден от един чичо, който е рибен магнат.
— Ами защо стои там, щом я мрази толкова? — попита Ива с възмущение. Нищо не я гнусеше повече от безпомощните мъже. — Мъжът трябва да е предприемчив.
— Едва ли ще го наречеш безинициативен. Просто се срещни с него, когато се върнеш в Лондон.
— Дадено — каза Ива безразлично. — Толкова обичам риба.