Кървав лабиринт

Три месеца по-късно

Беше слънчев неделен следобед. Сред класическия северноанглийски пейзаж, изпъстрен с влажни хълмисти земи и тесни, дълги долини между тях, едно червено ферари кабриолет със свален покрив се движеше по тесния междуселски път, който водеше към високо плато.

— Къде отиваме? — обърна се Тони към Карол. — И защо трябваше да вземем колата на Кевин?

— Можеш да ме питаш непрекъснато, ако искаш, няма да ти кажа нищо, докато не стигнем там, накъдето сме тръгнали.

— Мразя изненади — изръмжа той.

— Ще ти хареса — каза Карол. — Така че престани да мърмориш.

След още две мили пътят стана равен. Ловджийски вишки се издигаха тук-там сред орловата папрат и тревата като оръдейни купички на кораб. Вдясно от пътя през тревата водеше пътека и Карол спря пред нея. Пресегна се, взе от задната седалка една раница, и каза:

— Слизай, пристигнахме.

Тони се озърна из пустата местност.

— Къде сме пристигнали?

— Върви след мен.

Тя тръгна по пътеката, но после спря, за да го изчака. Той все още накуцваше забележимо. Тя се запита дали ще се възстанови някога напълно. Знаеше, че лекарите предлагат да се смени ставата, но на него не му харесваше мисълта за нова операция — дори ако я извършеше именитата госпожа Чакрабарти.

— Знаеш, че все още не мога да вървя дълго — каза той, когато я настигна.

— Няма да вървим много.

След около половин миля хълмът се спускаше рязко надолу. От това място гледката беше прекрасна — към долината в ниското и красивия замък, който се издигаше точно срещу тях.

— Точно това ни трябваше — каза Карол. Отвори раницата и измъкна едно леко одеяло. Двамата седнаха до него, а Карол извади и два бинокъла, половин бутилка шампанско и чаши. Погледна часовника си и каза: — Пристигнахме точно навреме.

— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става?

— Може да видиш и сам — още докато тя говореше, към небето започна да се издига димна спирала. После избухна силен пламък и един зелен квадрат в далечината стана последователно аленочервен, жълт и черен, докато пламъците и димът го поглъщаха.

— Правилно ли е предположението ми? — попита Тони, взирайки се в разиграващия се пред него спектакъл през бинокъла.

— Това беше отровната градина на лорд Панал — отвърна Карол. — Искаше да го направи още от деня, когато арестувахме Джак Андерсън. Но ние трябваше да бъдем сигурни, че обвинението и защитата разполагат с всички доказателства, които биха могли да им потрябват в хода на процеса. И обвинението, и защитата подписаха необходимите документи в петък, така че негова светлост най-сетне успя да постигне своето.

— Сега разбирам защо си взела назаем ферарито — Тони свали бинокъла. — Андерсън не се е отказал от признанието си, нали?

Карол кимна и завъртя тапата на шампанското. Тя излетя с лек пукот и Карол започна да налива.

— Адвокатът направи всичко по силите си, за да го накара да промени показанията си, но Андерсън е достатъчно умен, за да осъзнае, че ако признае от самото начало вината си, в съда практически няма да се коментират причините, поради които е изгубил душевното си равновесие. Освен това, след като в токсикологията установиха, че аналните супозитории в джоба му са съдържали стрихнин, той надали може да твърди, че се е озовал случайно в апартамента.

— Няма спор. А успяхте ли да откриете как е сложил опиат в сока?

— С леда. От едната страна на подноса бучките са били пълни с рохипнол, от другата са били чисти — тя се разсмя. — Страната с рохипнола била белязана с голяма буква Р, да не би случайно да обърка нещо.

Тони отпи от шампанското.

— Питах се навремето дали няма да ни скрои някой номер.

— Номер ли? Какъв?

— Ами нещо от рода на капсула цианкалий, зашита в яката на ризата. Не би ме учудило.

Той се загледа към долината.

— Нещо ново за Рейчъл Дайъмънд?

— Все още твърди, че е невинна. Но вече разполагаме със свидетели, които ще заявят, че двамата Дайъмънд не са се разбирали. Освен това материалите, които Стейси успя да измъкне от офисния им компютър, заедно с кадрите, на които се вижда как тя му предава документите в галерията, ще докажат вината й. Ти се справи наистина блестящо, като се досети за тази възможност.

Той поклати глава.

— Беше много странно време за мен. Болките, лекарствата, а и двата случая бяха изключително необичайни. А освен това и майка ми.

„Както и това, че с теб се карахме от началото до края на следствието“.

— Обаждала ли ти се е?

— Не, и вероятно няма да го направи — поне до следващия път, когато реши да измъкне нещо от мен.

Карол се облегна на рамото му.

— Все още ли обмисляш дали да се опиташ да научиш нещо повече за баща си?

Той въздъхна. Понякога му се искаше тя да нямаше този обичай да разчопля зараснали рани. Разбираше, че го прави от грижа и обич към него, но това не означаваше, че не му причинява болка. Докато баща му си оставаше неизвестен, той, също като Джон Андерсън, бе имал възможността да живее с мечти. А сега имаше реалност, осезаеми факти, които можеше да проучи, но не беше сигурен, че му се иска да получи тази част от наследството си.

— Досега не съм ти благодарил както трябва, че ме отърва от Ванеса — каза той.

— Няма проблем. Знам, че за теб тези неща са много сложни.

Той сведе поглед към нея. Косата й блестеше на слънцето, тя беше протегнала дългите си крака. Ако някой ги погледнеше отстрани, вероятно щеше си каже, че са двойка, излязла на неделна разходка — двама души, които са заедно много отдавна и се чувстват удобно, когато останат насаме. Но както става обикновено в живота, истината беше далеч по-сложна и непривлекателна. Той се усмихна иронично.

— Просто понякога ми се иска да не ме беше възпряла да подпиша онези документи.

Тя се отдръпна и го изгледа учудено и наскърбено.

— Иска ти се да бях стояла безразлично, докато майка ти се опитваше да ти отмъкне наследството?

— Не, не е точно това — той се опитваше да намери подходящите думи. — Ние с теб прекарваме толкова голяма част от живота си, опитвайки се да намерим отговорите на разни загадки. До такава степен сме привикнали на това занимание, че не сме в състояние да оставим нещо недокоснато. Искаме да разглобим всяко нещо докрай и да разберем как функционира. А аз все по-често установявам, че копнея за малко загадъчност и неяснота. Да бъда и да действам, вместо да мисля и да анализирам.

— Сега вече нямаш предвид отношението към баща си.

— Не — каза той, легна по гръб и погледна към небето. — Нямам това предвид.