Кървав лабиринт

Петък

Фазите на луната имат необяснимо, но и неоспоримо въздействие върху хората с душевни заболявания. Питайте който и да е болногледач от психиатрично отделение. За тях това е универсално приета истина. Никой болногледач не приема доброволно извънредни часове около пълнолуние — освен ако няма отчаяна нужда да изкара допълнителни пари. Този факт притеснява привържениците на бихейвиоризма — това не е нещо, което може да се обясни с тежко детство или с неспособност за социална адаптация. Това е външен ритъм, което никое лечение не може да пренебрегне. Ритъм, който движи приливите и отливите и изтръгва умопомрачените от мъчителните орбити, по които текат дните им.

Вътрешната динамика на изолираните отделения в психиатричната болница „Брадфийлд Мур“ също реагираше на подводните течения, разбуждани от пълната луна — както би могло да се предположи и от названието на заведението. Според част от персонала „Брадфийлд Мур“ имаше за цел да държи на сигурно място хора, които са опасно луди и не бива да живеят на свобода; според друга група заведението бе приют за хора, чиято душевност е прекалено крехка и нестабилна за грубите сътресения, които предлага животът извън тези стени; според трети обаче болницата беше временно убежище, което осигурява надежда за завръщане към това, което най-общо се определя като „нормално“. Нищо чудно, че тези, които се числяха към третата група, бяха най-малобройни и дълбоко презирани от останалите две.

Като че ли не стигаше това, че луната бе пълна, но тази нощ имаше и частично лунно затъмнение. Млечните сенки по лунната повърхност постепенно меняха цвета си от болезнено жълтеникаво към тъмнооранжево, докато земята преминаваше между своя спътник и слънцето. За повечето хора, които наблюдаваха затъмнението, то притежаваше загадъчна прелест, предизвикваше възхищение и страхопочитание. За Лойд Алън, един от по-лабилните обитатели на „Брадфийлд Мур“, затъмнението беше абсолютно доказателство на убеждението му, че наближава Съдният ден и следователно е негов дълг да изпрати колкото е възможно повече хора при Създателя им. Бяха го прибрали в болницата, преди да постигне това, което си бе поставил за цел — да пролее колкото може повече кръв, така че за душите на убитите да бъде по-лесно да се доберат до небесата при непосредствено предстоящото Второ пришествие. Съзнанието за мисията му гореше още по-ярко в мислите му именно поради това, че му попречиха да я изпълни.

Лойд Алън не беше глупав и това усложняваше допълнително задачата на тези, които го пазеха. Помощният персонал в психиатрията бе навикнал на елементарни хитрини и успяваше сравнително лесно да ги парира още в зародиш. Далеч по-трудно бе да се забележат машинациите на тези от обитателите, които, макар и душевноболни, бяха интелигентни. Отскоро Алън бе разработил начин да не взема лекарствата си. По-опитните санитари и медицински сестри бяха запознати с тези трикове и успяваха да ги предотвратят, но новопостъпилите, като Халид Хан, все още не бяха развили необходимата наблюдателност.

В нощта на пълнолунието Алън бе съумял да не вземе две дози от упойващия препарат, който Хан бе убеден, че му е дал. По времето, когато затъмнението можеше вече да се наблюдава, една мантра изпълваше с глухо туптене главата на Алън. „Доведи ги при мен, доведи ги при мен, доведи ги при мен“, отекваше постоянно в мозъка му. От стаята си той мажеше да види едно ъгълче на луната — и как предсказаното море от кръв постепенно покрива лицето й. Време беше. Наистина беше време. Изпаднал във възбуда, той стискаше юмруци и на всеки няколко секунди размахваше нагоре-надолу ръце като побъркан боксьор, който ту вдига, ту сваля гарда.

Обърна се с лице към вратата и запристъпва неуверено към нея. Трябваше да излезе от тук, за да изпълни мисията си. Болногледачът щеше да дойде скоро с последната доза лекарства за деня. Тогава Господ щеше да му даде силата, от която се нуждаеше. Господ щеше да му помогне да излезе от тази стая. Господ щеше да му покаже пътя. Господ знаеше какво му предстои да извърши. Той щеше да отпрати всички тях при Него. Мигът бе назрял, луната — натегнала от кръв като готов за откъсване плод. Поличбите започваха, а той имаше задача за изпълняване. Беше избраник — за грешниците той беше пътят към спасението. Щеше да ги отведе при Бога.

Светлият кръг падаше върху малка част от повърхността на неугледното бюро. Отгоре имаше отворена папка, ръка, стиснала химикалка, бе отпусната върху страниците. На фона се носеха жалостивите вопли на Моби за паяците. Дискът беше подарък, изборът на доктор Тони Хил никога не би се спрял на него. Въпреки това тази музика бе станала неразделна част от ритуала, с който приключваше работа.

Тони посегна да потърка очи, под клепачите му сякаш имаше пясък — беше забравил очилата за четене, които носеше отскоро.

— Оу! — възкликна той, когато рамката се впи в плътта му. Малкият му пръст закачи стъклата без рамка, очилата се смъкнаха от носа му и тупнаха накриво върху досието, което бе разучавал. Можеше да си представи изражението на добронамерен присмех, което случката би извикала на лицето на главен инспектор Карол Джордан — именно тя му бе подарила диска на Моби. Неговата разсеяност и несръчност открай време бяха повод за шеги в разговорите им.

Но тя със сигурност не би могла да му се присмива, задето все още седеше зад бюрото си в осем и половина в петък вечерта. По отношение на нежеланието да си тръгнеш от работа, преди да си успял да свършиш всичко, което може да бъде свършено, тя най-малкото би могла да се мери с него. Ако беше тук, би разбрала защо той все още не си е тръгнал и продължава да преглежда така старателно приготвения доклад, който бе подготвил за Комисията за освобождаване под гаранция. Същия доклад, който членовете на комисията невъзмутимо бяха решили да пренебрегнат, освобождавайки Бърнард Шарплес и предавайки го на грижите на службата, следяща освободените под гаранция. Адвокатът му бе успял да ги убеди, че той вече не представлява опасност за обществеността. Шарплес се бе държал като образцов затворник, беше сътрудничил във всяко отношение на властите, беше истинско въплъщение на покаянието.

Нищо чудно, че Шарплес се бе проявил като образцов затворник, мислеше си Тони с горчивина. За него това е било осъществимо, след като обектите на желанието му са били толкова далеч от обсега му, че и най-вманиаченият фантазьор би трябвало да положи големи усилия, за да си представи нещо, наподобяващо изкушение. Шарплес щеше да извърши ново престъпление, Тони го чувстваше инстинктивно. И вината в известна степен щеше да бъде и негова, защото не бе успял да защити достатъчно убедително позицията си.

Той си сложи отново очилата и отбеляза няколко абзаца с химикалката си. Можеше, трябваше да бъде по-категоричен, да не оставя пролуки, през които да се промъкне защитата. Трябваше да представи за факт това, което съзнаваше, че е предположение, основано на многогодишния му опит с извършители на серийни престъпления, както и инстинктивното усещане, породено от това, което разчиташе между редовете, когато четеше протоколите от разпитите на Шарплес. Но светът на Комисията за освобождаване под гаранция беше черно-бял, не допускаше сиви тонове. Очевидно Тони все още не бе научил, че честността не е най-правилният подход, когато си имаш работа с отношението на правосъдната система към углавните престъпления.

Придърпа куп листчета, но преди да започне да пише бележката, която имаше предвид, някакъв външен шум проникна в кабинета му. Обикновено разнообразните шумове, които съставяха звуковия фон на живота в „Брадфийлд Мур“, не отклоняваха вниманието му; звукоизолацията беше учудващо ефикасна, а освен това сцените на най-страшните терзания обикновено се намираха далеч от кабинетите, в които работеха хора с научни степени и високо положение в служебната йерархия.

Шумът продължаваше. Напомняше му на футболен мач или размирици, предизвикани от сектанти — несъмнено не можеше да си позволи да не му обърне внимание. Тони стана с въздишка, остави очилата си на бюрото и се упъти към вратата. Беше готов да се заеме с каквото и да било, стига то да го откъснеше от тази работа.

Малко бяха хората, които биха приели едно назначение в „Брадфийлд Мур“ като осъществена мечта. Но за Йежи Голабек тази работа бе повече, отколкото си бе представял и в мечтите си, докато растеше в Плоцк. Нищо значително не се бе случвало в Плоцк, откакто полските князе си вдигнали чуковете от там през 1138 година. Единствената работа, която се намираше там, беше в петролните рафинерии, където заплащането беше мизерно, а професионалните заболявалия — естествена част от живота. Тесният хоризонт на Йежи се разшири потресаващо с влизането на Полша в Европейския съюз. Той беше един от първите, които пристигнаха с евтин полет от Краков на летището Лийдс — Брадфорд, с надежда за нов живот. От негова гледна точка минималната заплата тук беше кралско заплащане. Пък и работата с обитателите на „Брадфийлд Мур“ не се различаваше кой знае колко от грижите за сенилния му дядо, който бе твърдо убеден, че пред Лех Валенса тепърва се разкрива голямо бъдеще.

Така че Йежи понасили истината и обяви, че има опит в работата с душевноболни — което нямаше нищо общо с миналото му на работник в консервна фабрика. Засега това не бе създавало проблеми. Работата на болногледачите и санитарите бе свързана по-скоро с ежедневните грижи за пациентите, отколкото с лечението им. Те даваха лекарства и чистеха. Всякакви опити за лечение или облекчение на състоянието на задържаните бяха работа на лекари, психиатри, терапевти от всевъзможни школи и клинични психолози. По всичко личеше, че от Йежи не се иска нещо повече от това да идва навреме на работа и да не се гнуси от физически отблъскващите задължения, които трябваше да изпълнява по време на смените си. С това той се справяше с лекота.

В процеса на работата той започна да развива наблюдателност по отношение на всичко, което се случваше около него. Самият той се чудеше на тази своя способност дори повече, отколкото околните. Но нямаше съмнение, че Йежи долавяше сякаш инстинктивно у пациентите всяко нарушение на онова равновесие, чието поддържане правеше живота в „Брадфийлд Мур“ възможен. Той беше един от малкото служители в болницата, които бяха в състояние да забележат, че нещо не е наред с Лойд Алън. Проблемът бе там, че междувременно бе развил достатъчно самочувствие, за да повярва, че може да се справи с него сам. Не са малко двайсет и четиригодишните, които имат неоснователно високо самочувствие — само че той бе един от малцината, които това високо самочувствие щеше да тласне към смъртта.

Още щом влезе в стаята на Алън, Йежи почувства, че космите по ръцете му настръхват. Алън стоеше в средата на тясното помещение, масивните му рамене издаваха напрежението му. Само един бърз поглед бе достатъчен да подскаже на Йежи, че или по някакъв невероятен начин лекарството е изгубило въздействието си, или Алън е съумял да избегне вземането му. Каквото и да бе обяснението, очевидно в момента Алън се интересуваше единствено от гласовете, които чуваше в главата си.

— Време е да си вземеш лекарствата, Лойд — каза Йежи с умишлено непринуден тон.

— Не мога — изръмжа напрегнато Алън. Ту се повдигаше на пръсти, ту се отпускаше и плъзгаше ръце една върху друга, сякаш ги миеше. Мускулите в горната част на ръцете му потръпваха.

— Знаеш, че имаш нужда от тях.

Алън поклати глава.

Йежи повтори неговото движение.

— Ако не си вземеш лекарствата, ще се наложи да уведомя лекарите. Ще стане по-трудно за теб, Лойд. А ние не искаме да се стига до такива неща, нали?

Алън се хвърли към Йежи. Десният му лакът се заби под гръдната кост на санитаря и му изкара въздуха. Йежи се преви одве, опитвайки се да си поеме дъх, и Алън претича покрай него, събори го на пода и стигна до вратата. На прага Алън спря рязко и се обърна. Йежи положи усилие да си придаде вид на незначителен и безопасен, но въпреки това Алън се върна, вдигна крак и ритна Йежи в корема. Зашеметяващата експлозия на болката отново изкара въздуха от дробовете на санитаря. Докато Йежи притискаше с ръце корема си, Алън се приведе и измъкна магнитната карта, която бе окачена на колана му.

— Трябва да ги отведа при Него — изръмжа той и отново тръгна към вратата.

Йежи не можеше да възпре конвулсивните си стенания, тялото му се бореше да поеме отново кислород. Но мозъкът му все още функционираше правилно. Знаеше, че трябва да се добере до копчето за алармата в коридора. С картата на Йежи Алън имаше достъп до почти всички части на болницата. Можеше да отваря вратите на другите пациенти. За кратко време можеше да освободи толкова много от тях, че броят им да надхвърли значително дежурния персонал, намиращ се тук по това време.

Кашляйки, давейки се, с протекла по брадичката му слюнка, Йежи успя да се изправи на колене, примъкна се по-близо до леглото, вкопчи се в него и успя да стане на крака. Притиснал с ръце корема си, той излезе със залитане в коридора. Видя Алън в далечния му край — той се опитваше да прекара картата през четящото устройство, което щеше да му отвори вратата към останалата част на сградата. Картата трябваше да се прокара през четеца с определена бързина. Йежи знаеше това, но Алън — не. Той удари с юмрук устройството и опита отново. Залитайки, Йежи се опита да се добере до копчето на алармата, движейки се колкото можеше по-безшумно.

Но не успя. Нещо привлече вниманието на Алън и той се обърна.

— Отведи ги при Него! — изрева пациентът и връхлетя. Тежестта на тялото му бе достатъчна, за да събори санитаря, който едва се държеше на крака. Йежи покри главата си с ръце, но това не можеше да го защити. Последното, което почувства, беше страхотен натиск зад очните ябълки, когато Алън стъпи с все сила върху главата му.

Когато Тони отвори вратата, шумът се усили като внезапно надигнал се прилив. По стълбището отекваха гласове, хора крещяха и ругаеха. Най-плашещо от всичко му се стори, че никой не бе задействал алармата. Това предполагаше, че случилото се е било толкова внезапно и страшно, че хората от персонала не са имали възможност да спазят процедурата, която бе набивана в главите им от първия ден на обучението. Явно всичките им усилия бяха насочени към овладяване на случилото се, каквото и да бе то. Тони хукна по коридора към стълбите, натискайки в движение копчето на алармата. Сирената незабавно започна да вие. „Божичко, ако и без това си луд, какво ли може да предизвика този вой в главата ти?“ Стигна тичешком до стълбите, но на площадката спря и надникна надолу, питайки се дали ще успее да види нещо.

Отговорът на питането беше не. Крясъците като че ли идваха откъм десния коридор, но разстоянието и акустиката изкривяваха звука. Внезапно се разнесе трясък и звън на счупено стъкло, който потъна в ужасено мълчание.

— О, по дяволите! — произнесе някой отчетливо. Думите очевидно изразяваха отвращение. После крясъците се подновиха, нотките на паника бяха ясно доловими. Разнесе се писък, после се чу шум от боричкане. Без да мисли повече, Тони заслиза надолу, за да разбере какво се е случило. Когато стигна до последния завой на стълбите, от коридора, в който бе настанала суматохата, се изсипаха няколко души. Двама болногледачи излязоха гърбом, влачейки трети човек — вероятно санитар, ако се съдеше по униформата му — на малкото места, където не беше подгизнала от кръв, се виждаше, че е била зелена. Мъжете оставяха след себе си зацапана кървава следа, и се опитваха да се движат колкото може по-бързо, макар и заднешком.

„Клане“ бе думата, която се появи в мислите на Тони, когато от коридора се появи друга, масивна фигура на мъж, който размахваше пред себе си брадва с такива движения, сякаш тя бе коса, а той — страховит косач. Джинсите и блузата му бяха оплескани с кръв, при всяко замахване от острието на брадвата пръсваха ситни кървави капчици. Едрият мъж вървеше целенасочено към плячката си, докато болногледачите полагаха усилие да се измъкнат.

— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — повтаряше той с нисък, монотонен глас. — Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият.

Разстоянието между него и болногледачите се скъсяваше. Още няколко крачки и брадвата отново щеше да се забие в човешка плът.

Макар че човекът с брадвата не беше негов пациент, Тони го позна. Беше се постарал да се запознае с досиетата на всички пациенти, за които се считаше, че са способни да упражнят насилие. Правеше го отчасти защото тези пациенти представляваха интерес за него, отчасти и като своеобразна застраховка. По всичко личеше, че тази вечер щеше да загуби бонуса, отпускан, ако не бъде изискана застраховката.

Тони спря, когато му оставаха още няколко стъпала до най-долната площадка.

— Лойд! — подвикна той тихо.

Алън не наруши ритъма на крачките си. Размаха отново брадвата в такт с мантрата си.

— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — продължи той и острието премина този път на сантиметри от болногледачите.

Тони си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Това не е начинът да ги отведеш при Него — каза той високо, с възможно най-авторитетен тон. — Той не иска това от теб, Лойд. Разбрал си Го погрешно.

Алън спря за миг и извърна глава към Тони. Смръщи се като куче, тормозено от оса.

— Време е! — изръмжа той.

— За това си прав — Тони слезе с още едно стъпало по-надолу. — Време е. Но ти нещо не си доразбрал. Хайде сега, остави брадвата, и двамата с теб ще измислим по-добър начин да се свърши тази работа.

Опитваше се да съхрани строгото изражение на лицето си, да не издава с нищо страха, който караше стомахът му да се свива. Къде, по дяволите, се бавеше екипът за спешни случаи? Той не си правеше илюзии за възможностите си. Може би щеше да успее да задържи Алън, докато болногледачите и раненият санитар се измъкнат. Но колкото и добър подход да имаше към душевноболните, Тони съзнаваше, че това не бе достатъчно, за да възстанови някакво подобие на душевно равновесие у Лойд Алън. Съмняваше се дори, че ще успее да го накара да пусне брадвата. Знаеше обаче, че трябва да опита. Но къде, да им се не види, бяха останалите, които трябваше да се явят в последния момент като кавалерията при Гетисбърг?

Алън престана да размахва брадвата в широка дъга и я вдигна под ъгъл пред торса си като играч на бейзбол, който се подготвя за удар.

— Време е — повтори Алън. — А ти не си Той.

И само с една крачка измина разстоянието, което ги делеше.

Всичко стана толкова бързо, че Тони успя да забележи само някаква червена светкавица и блясъка на лъскавия метал. После в средата на крака му избухна жестока болка. Той рухна като отсечено дърво. Шокът му попречи дори да извика. В главата му сякаш се взриви електрическа крушка. После настана мрак.

Беладона

Рицин

Олеандър

Стрихнин

Кокаин

Taxus Baccata