Неделя

Томас Денби отново разгледа температурната диаграма. Беше озадачен. Когато прегледа за първи път Роби Бишоп, бе поставил диагноза „остра инфекция на дихателните пътища“. Нямаше никакво основание да се съмнява в тази диагноза. През двайсетте години, откакто завърши образованието си и избра специализация в областта на лечението на дихателни заболявания, бе наблюдавал достатъчно подобни възпаления. През дванайсетте часа от приемането на Бишоп в болницата до настоящия момент хората от дежурния екип му бяха инжектирали антибиотици и стероиди съгласно инструкциите на Денби. Но състоянието на Бишоп не се бе подобрило. Напротив, беше се влошило до такава степен, че дежурната лекарка се реши да рискува да понесе гнева на Денби, измъквайки го посред нощ от леглото. Обикновените специализанти не се осмеляваха да постъпват така с консултиращите специалисти, освен в случаите, когато бяха много, наистина много обезпокоени.

Денби остави диаграмата и отправи към младия мъж в болничното легло обичайната си професионална усмивка — зъбите му светнаха, появиха се трапчинки. Но усмивката не стигна до очите му — те оглеждаха внимателно лицето и тялото на Бишоп. Болничната пижама беше залепнала към тялото от потта на треската. Под тъканта се очертаваха ясно добре изразените мускули и се виждаше трептенето им, когато пациентът вкарваше с усилие въздух в белите си дробове. Когато Денби го прегледа за първи път, Бишоп се бе оплакал от обща слабост, гадене и болки в ставите, както и станалото очевидно затруднено дишане. Пристъпите на кашлица го караха да се превива одве, а силата им заруменяваше пребледнялото му лице. На рентгеновите снимки се виждаше течност в белите дробове — заключението бе очевидно, и Денби бе стигнал именно до него.

Сега обаче започваше да му се струва, че от каквото и да страдаше Роби Бишоп, то не бе обикновена дихателна инфекция. Сърдечният му ритъм бе хаотичен. Температурата се бе покачила с още един градус и половина. Дробовете му бяха изгубили способността да поддържат стабилен приток на кислород, дори с помощта на кислородната маска. Сега, докато Денби наблюдаваше болния, клепачите му потрепнаха, но очите не се отвориха. Денби се намръщи.

— Губил ли е съзнание и преди? — попита той дежурната лекарка.

Тя поклати глава.

— Изпадаше в унес и дори като че ли бълнуваше вследствие на треската — не съм сигурна, че съзнаваше къде точно се намира. Но досега беше контактен.

Разнесе се настоятелно писукане — на екрана се изписа предупреждение за нов спад на нивото на кислорода в кръвта на болния.

— Трябва да интубираме — каза Денби някак объркано. — Давайте му повече течности, изглежда, че страда и от дехидратация.

Но това не обясняваше нито температурата, нито кашлицата.

Дежурната, подтикната към действие от получените инструкции, излезе забързано от малката стая. Стаята бе най-доброто, което болница „Брадфийлд Крос“ можеше да предложи на пациентите си, изискващи отделно помещение дори пред лицето на смъртта. Денби потри замислено брадичката си. Роби Бишоп бе в отлична форма; силен, трениран и според лекаря на футболния клуб в петък след тренировката се чувствал отлично. Но не беше играл в съботния мач, същият лекар бе преценил, че оплакванията му са предизвикани от някакъв грипен вирус. И сега ето го тук, осемнайсет часа по-късно, в състояние, което видимо се влошаваше. А Томас Денби нямаше никаква представа защо е изпаднал в това състояние и как да прекрати развитието на болестта.

Не беше свикнал да изпада в такова положение. Знаеше добре, че е изключително добър лекар. Опитен диагностик, умел в клиничната работа, в която понякога действаше наистина вдъхновено, а и достатъчно ловък в болничната политика, за да не допуска бюрократите да пречат на отделението, в което работеше, да получава всичко необходимо. Можеше да се каже, че досега бе плавал с вдигнати платна във водите на своята професия и заболяванията на пациентите му рядко бяха възпирали издигането му. Състоянието на Роби Бишоп беше оскърбление към професионалните му умения.

Когато дежурната лекарка се върна с апаратурата за интубация и две медицински сестри, Денби въздъхна. Хвърли поглед към вратата. Знаеше, че пред нея чака мениджърът на клуба. Мартин Фланаган бе прекарал нощта на един стол край най-добрия си играч. Скъпият му костюм бе омачкан, грубоватото му лице изглеждаше още по-мрачно поради наболата брада. Вече бяха успели да се сдърпат, когато Денби настоя войнствено настроеният ирландец да напусне стаята, докато лекарите се консултират помежду си.

— Имате ли представа какво струва това момче на „Брадфийлд Виктория“? — бе попитал Фланаган.

Денби го бе изгледал студено.

— За мен това момче струва точно толкова, колкото и всеки друг пациент, когото лекувам — бе отвърнал той. — Не е необходимо да стоите на тъч-линията и да ми давате тактически инструкции. Оставете ме да върша спокойно работата си. Настоявам да оставите пациента насаме с мен, докато го преглеждам.

Мениджърът бе излязъл, мърморейки, но Денби знаеше, че той чака отвън, с изопнато от тревога лице, надявайки се отчаяно на някаква новина, която да опровергае влошаването на болестта, на което и сам бе свидетел.

— Когато привършите с интубирането, започнете лечение с азидотимидин — обърна се той към дежурната лекарка. Единственото, което му оставаше, бе да включи мощния антиретровирусен медикамент, който се използваше и при лечение на СПИН — може би това щеше да им даде време, през което да разберат от какво точно е болен Роби Бишоп.

Загрузка...