Кървав лабиринт

Вторник

„Не беше прав“, мислеше си Карол, докато отиваше към банята с чаша кафе в ръка, а котаракът се усукваше, мъркайки, около глезените й. Готовият отговор не я очакваше, когато се събуди — може би защото Тони беше пропуснал да включи в уравнението бутилката „Пино Гриджо“. След като си тръгна от болницата, тя мина още веднъж през офиса, но без никакъв положителен резултат. В нейно отсъствие не се беше случило нищо, което да подобри настроението й. Кевин не беше успял да открие нищо в разговорите си с Канада. Сам не беше намерил нищо подозрително в пощата на Юсеф Азиз. Пола не беше открила в Темпъл Фийлдс никой, който да разпознае Джак Андерсън — с изключение на една жена, която се оказала негова съученичка, но не го била виждала от времето, когато били шестнайсетгодишни и излизали заедно в продължение на три седмици. Крис не беше стигнала доникъде с разпечатките на телефонните разговори на Том Крос. А Стейси също не беше успяла да открие нищо интересно в онези няколко харддиска, из които се ровеше. Казано накратко, денят беше отвел всички нейни подчинени в задънени улици. А когато най-сетне се прибра у дома, самата тя беше готова да приеме задънената улица, в чийто край я чакаше поредната бутилка вино.

Тя пусна душа и допи кафето, докато чакаше да потече горещата вода. Окачи халата си на вратата на банята и влезе в широката душ–кабина, която строителите бяха успели да поберат в един забравен ъгъл на приземния етаж по време на ремонта. Карол обичаше този апартамент, независимо от факта, че той се намираше на приземния етаж в къщата на Тони. Само че наближаваше времето, когато тя трябваше да си признае, че се е върнала в Брадфийлд завинаги. И за да убеди себе си, че връщането й от Лондон не е временно, вероятно щеше да се наложи да си намери истински самостоятелно жилище.

Не че искаше да избяга от близостта с него. Нали тъкмо това бе искала — някакъв начин да се сближат? Но това, че живееха в една къща, не ги беше сближило повече — нито емоционално, нито физически. Може би беше време отново да се отдалечат един от друг — може би отдалечаването щеше да ги принуди да погледнат открито към това, което съществуваше между тях.

А може би просто вече беше прекалено късно.

Водата се стичаше по нея и потокът отвън като че ли започна да стимулира потока на мисълта й. Отровната градина би изисквала пространство. Пространство и относителна изолация. Ако отглеждаш отровни растения, не ти трябва съседските деца да идват да помиришат цветята, да дъвчат листата или да берат плодове.

Такова нещо вероятно изискваше и доста средства. Не й се вярваше растенията да могат да бъдат купени от най-близкия градински център. Вероятно се купуваха от специализирани центрове, а някои може би дори се внасяха, което би трябвало да бъде регистрирано някъде. В някаква документация би трябвало да присъства Джак Андерсън в другата си самоличност.

При тази мисъл нещо проблесна в съзнанието й. Замъкът Панал — там, където щяло да се проведе предполагаемото благотворително празненство, на което Том Крос щял да ръководи охраната. Според Кевин в гимназията никой не знаел нищо за това, следователно връзката е била организирана от убиеца. Да се цитира действително съществуващо място, което не ти е добре познато, предполага риск, а според Тони този човек подготвяше плановете си внимателно и избягваше рисковете.

Тя изплакна набързо косата си от шампоана и излезе припряно от душ–кабината. Уви се с хавлиена кърпа и тръгна към телефона в дневната. От полицейската централа й дадоха телефона на полицейския участък, който се намираше най-близо до замъка Панал. Той влизаше в юрисдикцията на съседната полицейска централа. Карол избра номера на участъка в Къркби Панал и зачака нетърпеливо. Телефонът иззвъня четири пъти. Веднага щом някой отсреща вдигна слушалката, тя заговори:

— Обажда се главен инспектор Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. С кого разговарям? Добро утро, полицай Бриърли. Трябва ми телефонният номер на замъка Панал… Знам, че го няма в указателя. Именно затова се обаждам на вас… Не, обаждам се от дома си… Да, ще почакам.

Карол започна да барабани с пръсти по облегалката на стола. Момчето от другата страна очевидно не можеше да схване, че дори ако от полицейската централа на Брадфийлд потвърдят, че съществува главен инспектор Джордан, това не би означавало, че сега действително разговаря с главен инспектор Джордан. Така или иначе, нямаше намерение да си губи времето да му го обяснява.

Две минути по-късно той отново се обади и й издиктува номера.

— Благодаря — каза тя, затвори и незабавно набра номера на замъка Панал.

— Ало? — Гласът от другата страна на линията звучеше изискано, но кисело. Карол се представи и се извини, задето се обаждаше толкова рано.

— Няма значение — отвърна човекът отсреща. — За мен е удоволствие да помогна на полицията. Аз съм лорд Панал.

Карол си пое дълбоко дъх.

— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, лорд Панал, но дали случайно имате отровна градина в замъка?

В девет и половина сутринта Тони беше вече свободен човек. Сестрата, която най-често се грижеше за него, го изпрати до таксито.

— Не се преуморявайте — предупреди го тя. — Говоря сериозно. Ако се преуморявате, по-късно ще си платите за това.

Никога досега не беше чувствал така ясно атмосферата на собствен дом, която съществуваше в къщата му. Тук нищо не беше толкова удобно разположено като в болницата. Но това беше неговият мъничък свят. Неговите книги. Неговите мебели. Леглото му, завивката му, неговите възглавници.

Само пет минути, след като се разположи в любимото си кресло, нещо проблесна в съзнанието му. Ако Рейчъл Дайъмънд не беше гледала телевизия и не беше чела вестници, напълно възможно беше и да не е виждала снимката на Юсеф Азиз. Може да е виждала съпруга си с него, но просто да не го знае. Той трябваше да се убеди. Държеше да види реакцията й, когато й покажат снимка на убиеца на съпруга й.

Измъкна мобилния телефон от джоба си и набра номера на Карол. Тя отговори малко задъхано:

— Не сега, Тони. Тъкмо съм се заела с нещо важно. Ще ти се обадя след час-два — и затвори.

Час-два? След два часа той вече щеше да е изтощен, да му се иска единствено да стигне до леглото си на горния етаж, да се пъхне под завивката и да заспи в топлата прегръдка на собственото си легло.

Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.

Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.

— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.

— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.

— Пристигнахме, приятел — каза той.

— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.

След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено:

— Да?

— Търся Рейчъл — каза Тони.

— Рейчъл ли? О, съжалявам, но в такъв случай сте били път до тук напразно. Тя отиде в офиса. Аз съм майка й, Естер Вайсман. А вие сте…?

Преди Тони да успее да се представи, Лев се появи, застана до баба си и каза:

— Аз те познавам. Ти дойде вчера с онази жена от полицията — той вдигна поглед към баба си и допълни: — Някакъв човек го ударил с брадва.

— Колко неприятно — отбеляза госпожа Вайсман. Лев се промъкна покрай нея и наклони глава настрани, за да може да види снимката, която Тони стискаше с ръката, облегната на патерицата.

— А ти защо носиш снимка на приятеля на мама? — попита той.

Стреснат, Тони се облегна по-добре на патериците, обърна снимката с лицето нагоре и я поднесе към момчето.

— Този човек приятел на мама ли е?

— Срещнахме го веднъж в парка. Той ми купи сладолед.

Госпожа Вайсман се опита да види снимката. Съзнавайки, че държи взривоопасен материал, не по-малко опасен от раница, пълна с ТАТР, Тони пристъпи встрани, така че тя не успя да я види.

— Какво е това? — попита госпожа Вайсман.

— Човекът е свързан с онзи случай в събота — каза той с тон, подсказващ, че не е редно да говорят за това пред детето. — Опитваме се да го идентифицираме, надявах се Рейчъл да може да ни помогне. Аз работя за полицията. Добре тогава, ще я потърся в офиса — и той се опита да се обърне и да си тръгне, като същевременно държеше снимката така, че да не се вижда, и внимаваше да не се препъне в Лев. Дори това, че не падна, можеше да се приеме за забележително постижение.

В продължение на един ужасен миг той се боеше, че госпожа Вайсман ще измъкне снимката от ръцете му. Но доброто възпитание надделя и тя успя да се въздържи.

— Ще тръгвам тогава — каза той, обърна се и забърза към таксито, доколкото му позволяваха силите.

— Не чух името ви — подвикна след него госпожа Вайсман.

Обзе го детински порив да отвърне: „Казвам се Отмъстителя“. Вместо това се ограничи с обикновеното:

— Хил. Доктор Тони Хил.

Рейчъл и без това щеше да осъзнае ролята му достатъчно скоро. Когато отпрати таксито, той се обади в отдела за особено тежки престъпления. Отговори Пола.

— Имам нужда от помощта ти — каза Тони.

— Няма как — отвърна тя. — Шефката ми чете конско и ми обясни, че не работя за теб.

— Пола, въпросът е жизненоважен. Опитах да се свържа с Карол, но тя беше много заета и не пожела да ме изслуша. Слушай — отидох отново в дома на Рейчъл Дайъмънд, за да видя дали ще разпознае Азиз, като й покажа негова снимка. Тъй като твърдеше, че изобщо не е следяла репортажите по медиите, реших, че може все пак да го е виждала, но да не е знаела за кого става дума. Само че тя не си беше у дома.

— И? — попита раздразнено Пола.

— Лев видя снимката и каза: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“

Известно време Пола не проговори. Накрая произнесе едва чуто:

— Господи…

— Именно. Срещнали се в парка и Азиз купил сладолед на детето — вероятно затова то го помни толкова ясно.

— Господи! Трябва да кажеш на шефката!

— Нали ти казах, че се обадих, но тя очевидно е прекалено заета, за да разговаря с мен.

— Отиде с Крис в замъка Панал — каза разсеяно Пола. — Какво искаш да направя?

— Рейчъл би трябвало да е в офиса си. Обади се, за да се убедиш, че е наистина там, и се опитай да откриеш къде точно се намира този офис, докато аз се опитвам отново да се свържа с Карол. Убеден съм, че майката на Рейчъл вече й се е обадила, и й е казала за непознатия, който се е появил у тях с някаква снимка. В никакъв случай не бива да допускаме да избяга.

— Нямаме никакви доказателства — каза Пола. — Няма начин да накараш детето да свидетелства срещу нея.

— Така е, но аз имам още една-две идеи. Моля те, Пола. Обещавам аз да поема вината, ако се стигне до скандал. Но не бива да изпускаме от очи Рейчъл.

— Тя ме познава?

— Тогава Кевин?

— Той не е тук. Тръгна нанякъде по лична работа, така каза. Не знам кога точно ще се върне.

— Но наистина се налага…

— Ще взема Сам — прекъсна го Пола. — Ще ти се обадя по-късно.

Тони се облегна на възглавниците и за втори път тази сутрин действителността отплава надалеч.

Кевин стоеше край прозореца и се възхищаваше на гледката над покривите на Темпъл Фийлдс. Беше необичаен поглед към места, които му бяха много добре познати. Колко невинно изглежда всичко, погледнато отвисоко, мислеше си той. Невъзможно бе да предположиш какво кроят фигурките там долу, дребни като кибритени клечки. Беше чувал, че на последните десет етажа на кулата „Харт“ има апартаменти, но днес за първи път му се удаваше възможност да се наслади на панорамата, която се разкриваше оттук. Обърна се към домакина и каза:

— Имате късмет с тази гледка.

Джъстин Адамс нагласи смъкналите се по носа му очила с тъмни рамки и отметна падналия на челото му кичур дълга, тъмна коса.

— Жилището не е мое — каза той. — Собственикът е фотограф, с който често работя. Дава ми ключовете, когато работата ми наложи да дойда тук. Живея постоянно в Лондон — той се усмихна и белите му зъби се откроиха на фона на няколкодневната брада. — Жилището ми там далеч не е толкова великолепно — той тръгна към кухнята. — Но тъй като сега съм домакин, мога да ви предложа нещо за пиене. Имаме водка, бира, джин, вино… — той повдигна въпросително вежди.

— Благодаря, но от тук се връщам на работа. Не ми се иска да лъхам на алкохол — Кевин се отпусна в мекото кресло, тапицирано с плат в сиво-кафявия цвят, който добива орловата папрат през зимата.

— Да, вероятно при работа като вашата на това не се гледа с добро око. Нещо безалкохолно тогава? Имам портокалов сок — той извади кутия от хладилника и отвори пластмасовото капаче. — Да ви налея ли една чаша?

„Кутията беше запечатана, при това и той ще пие от нея“, каза си Кевин и се обвини наум, че се превръща в параноик. При това тази среща беше уговорена доста преди отровителят да бе взел първата си жертва. От години познаваше коментарите на Джъстин Адамс в различни автомобилни списания.

— Добре — прие той, наблюдавайки Адамс, докато той сипа сок в две високи чаши и сложи по няколко кубчета лед, които извади от камерата на хладилника. Двете чанти се виждаха ясно през цялото време — от момента, в който сокът бе сипан, до момента на поднасянето. Кевин изчака Адамс да отпие голяма глътка, после отпи предпазливо и той. Сокът беше чудесен; сладък, свеж, ароматен.

Адамс постави малък диктофон на ниската масичка между тях.

— Нали нямате нищо против да записвам разговора ни?

Кевин махна добродушно към уреда.

— Нямам никакви възражения — каза той. — Ще ми бъде интересно веднъж да направя запис, който не започва с цитиране на часа и датата, и с изреждане на присъстващите на разпита.

Усмивката на Адамс не достигна до очите.

— Не ми се вярва някога да участвам в такъв запис.

Кевин се засмя.

— Зависи от скоростта, с която карате колите, за които пишете.

Адамс се приведе напред и натисна копчето за запис.

— Кажете ми спомняте ли си кога за първи път видяхте ферари.

1. Дани Уейд

2. Роби Бишоп

3. Том Крос

4. Кевин Матюс

5. Нийл и Деклан Маккълоу

6. Дийпак

Замъкът Панал се издигаше на това място още от времето на Войните на розите. В средата на деветнайсети век е бил почти руина, но после бил възстановен от четиринайсетият барон Панал. Въпреки че отвън замъкът беше съхранил облика на внушителна средновековна постройка, вътре имаше централно отопление, водопровод и канализация, а и вътрешната архитектура отговаряше по-скоро на нуждите на съвременните обитатели, отколкото на средновековните представи.

Вероятно най-хубавото, което предлагаше замъкът, бяха многобройните прекрасни изгледи от прозорците му — но това негово предимство беше оценено от малцина, тъй като собствениците категорично не се съгласяваха да отворят замъка за посетители.

Добивът на въглища, вълната, а отскоро и комплексът за изящни изкуства и занаяти в близкото село даваха възможност на лордовете Панал да запазят замъка и земите си, без да прибягват до доходите, получавани от туристи.

Сегашният лорд Панал дори беше работил, за да се издържа. В продължение на десетина години режисираше не особено популярни документални филми, което пък сега го правеше подходящ за участник в многобройни журита и комитети. Доколкото Карол знаеше, лордът беше съвсем приличен човек, въпреки че веднъж беше довел Тони Блеър в Панал, за да открие новата галерия в комплекса за занаяти в селото.

Докато пътуваха с колата по виещия се нагоре частен път към замъка, Крис се озърташе.

— Позицията е била идеална за отбрана навремето — отбеляза тя. — Би било трудно врагът да ги изненада отнякъде.

— Вероятно затова и замъкът е оцелял досега — каза Карол.

— Трябва да е помогнала и отровната градина, а? Сигурно, ако не са успявали да довършат враговете с гюлета, са опитвали със супата.

— Нищо чудно, че английската кухня не е успяла да си създаде добро име.

— Та какво има всъщност тук?

— Преди дванайсет години лорд Панал направил документален филм за рода Медичи, и тогава се заинтересувал от идеята за отровни градини — дотолкова, че решил да си направи и той една.

— А пък има хора, които твърдят, че телевизията нямала възпитателно въздействие. Е, с какво разполага той?

— Не съм запозната с пълния списък, но в градината присъстват растенията, които ни интересуват. Рицин, беладона и олеандър. Лордът твърди, че неговата отровна градина е заобиколена с ограда, висока осем фута, по която отгоре минавала и бодлива тел, което почти изключва възможността за обикновен обир. Но пък заместник-управителят на имението му се казва Джон Ансън.

— Дж. А. Това ми харесва. Харесва ми дори много.

Когато преминаха по масивния, дървен подвижен мост и влязоха в двора, видяха нисък мъж с каскет от туид и дълго непромокаемо яке на „Барбър“, който ги очакваше. Три черни лабрадора ги наобиколиха дружелюбно, когато те слязоха от колата.

— Бенсън, Хеджес, Силки, тук! — подвикна човекът, кучетата незабавно се върнаха при него и насядаха около краката му, така че Карол и Крис успяха да го доближат. — Лорд Панал — представи се той, протягайки им ръка. Розовото лице, сините очи и щръкналите мустаци му придаваха странна, но симпатична прилика с малко прасенце. — Сутрин малко бавно загрявам. Едва след като разговорът ни приключи, нещо ми просветна. Онзи футболист, а после и човекът, който спаси толкова хора след атентата — те бяха отровени, нали? — Той прехапа долната си устна. — Ужасно нещо. Наистина ужасно би било, ако се окаже, че отровите са били взети от Панал. Искате ли да огледате градината?

— Мисля да оставим градината засега — Карол кимна на Крис, която извади пет-шест снимки от една папка и ги подреди върху капака на колата. — Лорд Панал, бихте ли огледали тези снимки, за да ми кажете дали разпознавате някой от хората на тях?

Той приведе глава над снимките и заприлича на голяма розова костенурка, измъкнала глава от черупката си. Огледа внимателно снимките, после протегна пълничкия си розов пръст.

— Това е Джон Ансън. Той работи за мен, като заместник-управител на имението — той отклони поглед и примигна раздразнено. — Извънредно трудно ми е да повярвам такова нещо за него. Много трудолюбив човек. Работи тук от две години, изключително изпълнителен.

— Поддръжката на отровната градина влиза ли в задълженията му? — попита Карол.

— Градината е негово задължение — непряко, разбира се, в нея работят градинарите. Но той се занимава с нея — лордът говореше накъсано, беше явно разстроен, но вероятно би се смутил ужасно, ако някой изразеше съчувствие към положението му или му предложеше някаква подкрепа. „Едно уиски би помогнало“, мислеше си Карол, но и това не беше съвсем сигурно.

— А знаете ли къде можем да го намерим сега? — попита Крис, събирайки снимките.

— В Брадфийлд — лордът отново прехапа устни. — Разговаря с кандидат-наематели за един от свободните магазини в комплекса на занаятите в селото.

— Къде точно в Брадфийлд? — попита меко Карол.

— Аз имам един апартамент там — използваме го по работа, пък и е удобно да имаш някакво жилище в града. Намира се в кулата „Харт“.

Крис и Карол се спогледаха.

— На границата с Темпъл Фийлдс — каза Карол. — Дайте ни адреса.

Тони пусна в ход най-лъчезарната си усмивка.

— Работата е там, че по принцип не би трябвало да те моля за каквото и да било. Карол настоява, при това с основание, че не работиш за мен, а за нея. Лично аз смятам, че всички ние работим за каузата на справедливостта, но няма да споря с нея.

— По-добре не, особено като се има предвид в какво настроение е от една седмица — съгласи се Стейси, без дори да откъсва очи от екрана. — Интересно е това, че детето е разпознало човека на снимката. Нямаш ли съмнения, че може да има някакво объркване?

Тони сви рамене.

— Детето очевидно нямаше никакви съмнения, а в случая това е важното. Беше абсолютно категорично. Приятелят на мама, който му купил сладолед.

— Това обяснява всичко, което ни караше да си задаваме въпроси. Твърдението ти, че престъплението не носи характеристиките на тероризъм — е, излиза, че наистина не става дума за тероризъм. А и двата таймера — Азиз е мислел, че ще се измъкне, но планът на Рейчъл Дайъмънд е бил различен. Тя е искала той да умре.

— Но не е искала той да знае това — каза замислено Тони. — На твое място бих се свързала с различните авиолинии, за да проверя дали Рейчъл Дайъмънд и синът й Лев имат резервация за някой предстоящ полет до Канада. Бих проверил също така дали онези фирми, които предлагат ваканционни жилища под наем, същите, които проверяваше Кевин, не са правили резервация на нейно име.

Стейси се смръщи.

— Мислиш, че тя е имала намерение да отиде при него?

Тони поклати глава.

— Мисля, че е искала той да вярва, че тя ще отиде при него.

Стейси го погледна с уважение.

— Това е наистина хитро измислено — каза тя. — Ужасно злодеяние, но много хитро измислено — пръстите й вече летяха по клавиатурата. — Мисля и да проведа няколко телефонни разговора с Канада.

— Не ми обръщай внимание, аз просто ще си чета вестника — каза Тони, облегна се и се опита да се успокои.

Пътуването от Панал обратно към Брадфийлд отне значително по-малко време, отколкото отиването към замъка, но въпреки това им се стори безкрайно.

— Хайде де! — опитваше се Крис да пришпори движението всеки път, когато се налагаше да намали скоростта си.

— Не мога да повярвам, че в офиса им нямаше копие на списъка с кандидатите за наематели — каза Карол за трети или четвърти път. — Човек би помислил, че такива неща се правят в повече от един екземпляр.

— Да, ако имахме списъка, бихме могли да го дадем на Стейси и може би да се ориентираме коя ще бъде следващата му жертва. — Хайде, нещастнико! — репликата на Крис беше отправена към бавно потеглящия микробус пред тях.

— Освен ако… — Карол замлъкна внезапно, досетила се за друга възможност.

— Освен ако какво? — попита Крис нетърпеливо, задминавайки бавния микробус.

— Освен ако списък изобщо не съществува. Може би това е просто извинение за пред лорд Панал, колкото да обясни отсъствието си. Може би следващата му жертва няма нищо общо с изящните изкуства и занаятите.

Крис натисна спирачката и клаксона. Стреснатият шофьор на джипа пред тях отклони рязко, за да й даде път.

— На този етап това няма значение, нали? Важното е да стигнем до там, преди Джак, Джейк, Джон или който и да е там да натъпче човека с някаква отрова, за която няма противоотрова.

Когато наближиха покрайнините на града, Крис започна да се пита за най-краткия път до кулата „Харт“.

— Иска ми се Кевин да беше с нас — каза тя. — Никой не познава преките пътища из града по-добре от него.

— Справяш се отлично — каза Карол, макар да не беше сигурна, че говори истината.

— Красива сбъдната мечта. Красив мечтател… — Кевин се намръщи. Дали пък не започваше да се повтаря? Всеки път, когато решеше, че е казал всичко, което мажеше да се каже за красивата му кола, му хрумваше още нещо. А после, когато го кажеше, оставаше с впечатлението, че се повтаря, при това не за първи път.

Той се понамести на креслото, което бе станало някак хлъзгаво. Крайниците не му се подчиняваха; неведнъж вече му се бе наложило да се вкопчи в облегалките на креслото с интересната тапицерия, за да не се хлъзне на пода, застлан с наистина красив килим, чиито цветове грееха ярко като скъпоценни камъни — така ярко, че на Кевин му се искаше да ги прегърне.

Някакво странно петно прекосяваше от време на време зрителното му поле. Розово, с четина, а отгоре имаше гъста кафява козина, като мечешка. Но сега козината като че ли беше различна. Преди наподобяваше по-скоро развята конска грива, а сега внезапно сякаш експлодира и изпълни въздуха с копринени нишки. Той ги наблюдаваше как се вият бавно, на спирали във въздуха, а после паднаха на дървения под.

Кевин извърна натежалата си глава, тази тежка, тежка, тежка глава — за да ги види отново. Като нишките на помпон, който някой е сплескал на пода. Красиво. Всъщност всичко беше красиво.

Следващото, което забеляза, беше някакво петно, което се изпречи пред него и започна да вдига шум. Появата на петното беше много внезапна — той имаше чувството, че е спал и че се е събудил на някакво друго място. Но не, седеше си на същото кресло. Струваше му се поне, че вече е седял на това кресло. Но отдавна, много, много отдавна.

После изведнъж вече не седеше. Стоеше прав и чувстваше как нечии ръце, хванали неговите, го водеха нанякъде. Кевин падна на колене, после се просна по лице. Виж ти, колко гладък беше красивият килим! Той целуна килима и почувства, че в гърлото му се надига кикот. Разсмя се и започна да се търкаля, усещайки докосването на чужди ръце по тялото си. Сто, милион ръце, ръце на бразилско момиче, които го търкаляха.

Имаше чувството, че може да се търкаля така по цялата земя, завинаги. Завинаги. Завинаги.

Нямаха проблеми с достъпа до сградата. Лорд Панал бе положил отчаяни усилия да помогне, като че ли се чувстваше отговорен по някакъв начин за случилото се, само защото бе наел на работа човека, оказал се престъпник. Затова той им даде и резервната карта, с която можеха да влязат в подземния гараж, асансьора и в самия апартамент, при положение, че знаеха кода на алармата, който той също им бе дал.

Всичко вървя отлично до момента, когато стигнаха до вратата на апартамента. Дисплеят на алармата отхвърляше кода като неправилен. Карол опита още няколко пъти и се предаде.

— Обзалагам се, че той променя кода, когато пристигне, и връща стария, когато си тръгва — каза тя. — Копеле.

— И какво ще правим сега?

— Стейси нямаше ли една от онези шашми, които се включват в таблото, за да се разчетат кодовете?

Крис изсумтя.

— Това си го видяла в някакъв филм. Но дори да имаше нещо подобно, нямаме време за такива номера. Какво ще кажеш за охраната на сградата? Не мислиш ли, че имат някаква обща карта за всички апартаменти, нещо като универсален ключ?

— Върви да провериш — каза Карол. — Аз ще чакам тук.

Изминаха осем дълги минути, преди Крис да се върне, водейки със себе си възрастен мъж с войнишка стойка, в униформа на частна охранителна фирма. Той погледна подозрително Карол изпод козирката на фуражката си.

— Трябва да видя ваши лични документи със снимка — каза той.

— Началникът на охраната господин Малори отговаря за безопасността тук — поясни Крис с тон, толкова близък до умилкване, колкото това бе възможно за нея.

Карол измъкна мълчаливо полицейската си карта и пропуска си за централата на полицията в Брадфийлд. Малори ги огледа внимателно, накланяйки ги на светлината, за да се убеди, че холограмата е истинска.

— Не трябва ли да представите разрешение за обиск? — той я изгледа строго.

Карол понечи да каже нещо, но прехапа език.

— Точка осемнайсета от правилника за работата на полицията — произнесе тя през стиснати зъби. — Нямам нужда от разрешение за обиск, ако имам основания да предполагам, че влизането в обекта може да предотврати извършването на сериозно криминално престъпление. А аз имам такива основания, които обаче нямам намерение да споделя с вас, господин Малори.

Застанала зад гърба му, Крис подбели очи и разигра пантомима, наподобяваща обесване. Но обратно на очакванията й Малори се предаде.

— Прието, госпожо — каза той, постави картата в слота и набра кода със замах.

Чу се приглушено бръмчене и вратата се отвори леко, само като я побутнаха с пръсти. Карол направи знак на Крис да я последва и тръгна на пръсти по малкия коридор. Не можеше да види нищо през открехнатата врата в дъното, но чуваше пъшкане и пухтене, сякаш в далечната стая някой полагаше тежки усилия. Имаше само миг да реши. Да продължава да се промъква или да връхлети в стаята?

Карол махна бързо на Крис, сигнализирайки какво е решението й, хукна напред и връхлетя през вратата. Един поглед й беше достатъчен да се ориентира в сцената пред себе си. Кевин лежеше по гръб на пода, със свити крака и разкопчан панталон, вдигнал ръце над главата си, с разчорлена рижа коса, глупаво усмихнат. Зад него на пода, като захвърлена плюшена играчка, се търкаляше перука със стърчащи на всички страни кичури. А този, който се беше навел над него и се опитваше да го претърколи, беше човекът от снимката. Очевидно беше изминало много време от мига, когато е тръгнал от началната точка на пътя си със самоличността на Джак Андерсън. Късата му коса беше прилепнала от пот към черепа, не беше се бръснал от няколко дни, но не можеше да има никакво съмнение, че именно това е човекът, когото търсеха.

Крис профуча покрай Карол и се насочи към Андерсън, но той се оказа по-бърз, отколкото бяха очаквали. Скочи на крака и блъсна Крис с протегнати ръце и, използвайки собствената й инерция в нейна вреда, я избута вляво, така че тя трябваше или да прегази Кевин, или да се спъне в него. Тя размаха ръце в опит да запази равновесие, по лицето й потече кръв. Андерсън продължи напред и блъсна Карол с рамо. Тя посегна отчаяно към него, успявайки да се вкопчи в ризата му, докато той минаваше покрай нея. Копчетата се разхвърчаха, докато той се изхлузваше от ризата като змия от кожата си, Карол залитна назад, а той продължи стремглаво да тича към външната врата.

После изчезна.

— Майната му! — изкрещя вбесена Карол, осъзнала, че са го изпуснали.

Беше забравила началника на охраната Малори.

Тони все още се ровеше из коментарната част на вестника, когато в стаята влязоха, накуцвайки, Карол и Крис.

— Ето ви и резултат — обяви Карол. — Заловихме Андерсън, Андрюс или Ансън, наречете го както ви харесва — едва тогава забеляза Тони и се обърна към него: — Ти беше прав. Подсъзнанието е голям помощник. Пристигнахме навреме, за да спасим поредната жертва. Андерсън беше успял вече да го упои, но ние сме почти сигурни, че все още не му беше дал отровата.

— И кой е жертвата? — Тони почувства леко гадене.

— Бил си прав и като предупреди Кевин. Само че не си можел да му кажеш и от кого трябва да се пази.

— Добре ли е той? — попита Тони.

— Лекарите смятат, че ще се оправи. Още е надрусан до уши, но няма признаци да е поел нещо друго, освен рохипнол, GHB25 или нещо подобно.

— Е, имаме ли някаква представа какво се е случило?

— Андерсън е уредил срещата им още преди седмици, доста преди да убие Дани Уейд.

— От къде знаеш? Искам да кажа, нали Кевин още не е дошъл на себе си?

— Защото те искат от мен разрешение за излизане в работно време, а Кевин беше поискал разрешение да излезе на тази дата поне преди месец. Андерсън се е представил пред него като журналист на свободна практика, който пишел материали за автомобилни списания — беше казал, че иска да напише нещо за Кевин и колата му.

— Ясно ми е, че е подготвял всичко предварително, но това е наистина невероятно. Проговори ли?

— Де — изфъфли Крис през напоената с кръв кърпа, която притискаше към носа си. — Дито дума.

— Не иска адвокат, отказва да говори. Не желае дори да признае, че се казва Андерсън. — Карол се отпусна на един стол и се обърна към Тони. — Открихме в якето му ректални супозитории, както и шишенце с антиретровирусен препарат. Разполагаме със свидетели, които могат да потвърдят връзката му с жертвите, както и че е имал достъп до отровна градина. Но аз бих предпочела самопризнание. Да имаш някакви нови блестящи идеи?

— Позволи ми да поговоря с него.

— Знаеш, че не се прави така — възрази Карол.

— Но сме го правили и преди.

— Само че не в случай като този, когато ще ни наблюдават под лупа, защото става дума за убиеца на Роби Бишоп.

— Той и без това не говори, Карол. Какво може да загубиш?

Тя отклони поглед. Желанието й да постъпва по правилата се бореше със съзнанието, че ще й бъде необходимо самопризнание. Съзнаваше, че подчинените й я наблюдават, че всеки от тях се надява тя да направи необходимото, за да приключат окончателно и задоволително случая.

— Добре — въздъхна тя. — Но само след като му отправим законното предупреждение и ако той даде съгласие разговорът да се записва.

— Прието — отвърна Тони.

Той се изправи, облегна се на патериците и тръгна към вратата.

— Къде е Пола? — попита Карол. — А Сам? Биха могли да свършат добра работа в Къркби Панал, докато хората от съдебна медицина претърсват къщата на Андерсън.

Стейси и Тони се спогледаха. Беше им ясно, че ако кажат истината, това би провалило шансовете на Тони да поговори с Джак Андерсън.

— Тръгнаха по някаква работа във връзка с Азиз — каза Стейси.

Тони едва прикри учудването си. Стейси нямаше обичая да измъква другите от заплетени положения. После обаче се сети кой беше тръгнал с Пола и започна да си обяснява някои неща. Кимна скришом на Стейси, докато Карол гледаше в друга посока, а после се отправи към ареста.

Новината за ареста на търсен престъпник се разпространява бързо в един полицейски участък. Докато Тони и Карол излязат от стаята на отдела за особено тежки престъпления, хората бяха наизлезли по коридорите, честитяха им и ръкопляскаха, докато те минаваха покрай тях. Дори вратата на стаята, където работеха антитерористите, беше отворена, и мъжете в черно бяха излезли, за да изразят мълчаливо уважението си към тях. Докато чакаха на площадката, асансьорът пристигне и от него излязоха Дейвид и Джони.

— Браво — каза Дейвид, когато се размина с Карол и Тони, които влязоха в асансьора.

— Разбрах обаче, че не искал да говори — допълни Джони. — Дано онези от съдебна медицина успеят да намерят нещо, което да ви свърши работа.

Вратата се затвори, преди Карол да успее да отговори. Тони каза:

— Сигурно ще се радваш, когато се махнат от тук.

Карол изсумтя.

— Няма да се случи скоро.

— Е, не знам. Виж какво, работата е там, че… — асансьорът спря, вратата се отвори и влязоха двама цивилни служители. Моментът не беше подходящ да й разкаже за Рейчъл Дайъмънд.

Нямаше как да й каже и докато вървяха от асансьора към ареста, просто защото придвижването му струваше прекалено голямо усилие. Освен това искаше да подреди мислите си преди първата среща очи в очи със Сянката. В приемната на ареста един от техниците нагласи в ухото му малката слушалка, с която Карол щеше да поддържа връзка с него, после двамата тръгнаха по коридора.

Карол спря пред една от стаите за разпити и каза:

— Ако разбера, че хората, претърсващи къщата му, са намерили нещо, ще те уведомя. Късмет — после му отвори вратата.

Времето, което му отне прекосяването на стаята, даде възможност на Тони да огледа Джак Андерсън. Понеже беше седнал, беше трудно да се прецени ръстът му, но съдейки по фигурата, Тони предположи, че е висок някъде към метър и осемдесет. Беше двайсет и шестгодишен — връстник на Роби Бишоп, изглеждаше в добра физическа форма. Брадата му беше набола не поради небрежност, а поддържана по модата. Не се виждаха татуировки, имаше само една малка обица с диамант на едното ухо. Носеше сакото си на голо, но на него и това изглеждаше елегантно. Беше красив мъж, и дори отокът на челюстта там, където го беше ударил Малори, не променяше това впечатление. Дори на снимката изглеждаше добре, но на живо беше още по-привлекателен. Очевидно е нямал проблеми с жените. „Напомня по нещо на Робърт Редфорд на млади години, само че тъмнокос и с по-чиста кожа“, каза си Тони. А пък е хладнокръвен и невъзмутим като Пол Нюман — на каквато и да било възраст.

Лицето на Андерсън дори не трепна, докато Тони прекосяваше с усилие стаята и се разполагаше на един от столовете.

— Казвам се Тони Хил — каза той, щом успя да седне. — Работя за полицията като профайлър.

Ъгълчетата на устата на човека срещу него трепнаха в усмивка.

— Като в онзи филм26, само че сте по-слаб от Роби Колтрейн.

Тони също потисна усмивката си. Когато мълчанието бъде веднъж нарушено, трудно се възстановява.

— Освен това нямам проблеми с хазарт и пиене — допълни той весело. — Прочетоха ли ви правата? — Андерсън кимна. — И не искате адвокат? — Андерсън завъртя отрицателно глава. — Нали знаете, че разговорът ни се записва?

— За мен това няма значение, тъй като нямам намерение да казвам каквото и да било — Андерсън се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. — С риск да прозвучи глупаво, ще цитирам Били Джоел: „Аз съм невинен човек“.

Тони кимна.

— Предполагам, че на определено ниво в съзнанието си искрено вярвате в това. Но ми се струва също така, че тази позиция трудно може да бъде защитена на практика. Полицията вече разполага с някои доказателства, а скоро ще има и други. Дори вие да сте си намерили оправдание за извършеното от вас, истината е, че след ден-два ще бъдете обвинен в извършването на три убийства — защото действително сте отнели живота на трима души.

Андерсън мълчеше. Лицето му възвърна предишната си неподвижност.

— Мисля да ви наричам Джак — продължи Тони. — Вероятно това, което се е случило преди три години, ви кара да считате, че Джак вече не съществува, но Джак е този, когото аз познавам най-добре, затова ще говоря за Джак. Мисля си за момчето, което е бил Джак, и му съчувствам от сърце.

Много деца израстват без бащи, аз също съм един от тях, и разбирам донякъде какво е да растеш така. Но моят баща не е бил убит. Винаги е съществувала възможността той отново да се появи в живота ми — независимо от това, че тя беше много далечна. Но за теб не е имало такава възможност, нали? Баща ти си е бил отишъл завинаги, нямало е надежда, в която да се вкопчиш. Нещо по-лошо, той загинал като герой, със смъртта на истински войник — за кралицата и родината. Едно момче в ученическа възраст трудно преработва в съзнанието си тези неща.

Като си помислиш за всичко, което той е загубил със смъртта си. Всичко, което така и не е могъл да види и направи. Появата на интернет, iPod, дигитални фотоапарати. Евтини самолетни билети, Гугъл. Не е могъл да те види как израстваш — и вероятно именно това е събудило у теб алчността да изживееш всичко, което предлага този живот. Жени, пиене, наркотици, мъже — пиене, смъркане, друсане, чукане до припадък. Всичко, което можеш да сграбчиш…

— Какви са тези приказки за мъже? Не съм педал!

Андерсън разтвори ръце и стисна страничните облегалки на стола си.

Бинго! Антиретровирусният медикамент го беше навел на тази мисъл, но Тони не се надяваше бронята на противника да се пропука толкова бързо.

— Не съм казал подобно нещо — Тони продължи да говори спокойно и непринудено. — Говорех за желанието да опиташ всичко, което предлага животът. Предполагам, наистина си искал да почувстваш всичко? Да го почувстваш лично, да приемаш безстрашно всяко усещане. Да вземеш всичко от този свят и да го задържиш, да не пропуснеш нищо. Да не би да греша?

— Това са ваши думи, не мои, докторе — Андерсън се стараеше много да изпълнява ролята на мъжко момче, но Тони долавяше гнева и тревогата, скрити под невъзмутимата повърхност. Толкова много болка, а да нямаш накъде да я насочиш!

— Но аз не греша, и двамата го знаем — продължи той. — Аз също не съм обратен, ако това помага с нещо. Но това не означава, че не съм си задавал въпроса какво ли е усещането. Искам да кажа, ако си изживял всичко друго, вероятно си задаваш и този въпрос — дали ще бъде като останалото, или чувството е различно? — Време беше да промени хода на разговора. — После починала и майка ти — единственото преживяване, което би искал да ти бъде спестено. Не си искал тя да се самоубие, не си искал да се замисляш какво ли е отчаянието, което я е довело дотам. Не си искал тя да умре, нали? Колко ли й е било трудно да се крепи, докато е решила, че вече си тръгнал по пътя си, и едва тогава да посегне на живота си — да тръгне към това преживяване, което никой не би пожелал да сподели. Направила всичко по силите си, а после си тръгнала. Оставила те сам. Предполагам, че ако все пак си пропускал нещо преди това, когато тя се е самоубила, са паднали и последните ти задръжки.

Андерсън се поразмърда на стола си.

— Цял ден ли ще трябва да слушам любителски психоанализи? — избухна той.

— В това няма нищо любителско, Джак. Плащат ми за тази работа. И така, какво е имало в твоя списък? Да станеш футболист в отбор от висшата лига. Да си купиш къща на Дънелм Драйв. Да спечелиш милион, преди да навършиш трийсет години. Да караш ферари — Тони забелязваше, че думите му имат ефект. Всяко изречение предизвикваше леко трепване, едва забележима реакция. Настана моментът да увеличи натиска. — Е, справям ли се, Джак? Колко имена има още в списъка ти? Колко души имаше намерение да отровиш? Да отровиш техния живот така, както те са отровили твоя?

Човекът срещу него си пое дъх с усилие.

— Говорите глупости. Какви са тези приказки за отровен живот? Да не мислите, че онзи, който е убил тези хора, е използвал убийството като метафора? Как е възможно да омаловажавате смъртта по такъв начин? Вие сте по-зле от убийците, които уж преследвате!

Тони сви рамене.

— Не си първият, който го казва. Но както и да е, поне не съм убиец. А ти си. А единствената причина, поради която аз или който и да било друг се интересува от теб, е, че ние искаме да разберем защо си станал такъв. Мисля, че знам причината, но би било добре да се убедя, че предположението ми е правилно.

— Колко сте жалки всички вие — поде Андерсън. — Всички такива като вас, които си въобразяват, че знаят причините за постъпките на хората — а всъщност нямате и най-малка представа.

— Това са димни завеси, Джак. Други хора може и да се хванат на номера ти, но аз не се интересувам от опитите да отклониш вниманието ми. Нека се върнем към това, което е действителната тема на разговора — твоите опити да получиш възмездие, защото мечтите ти са били откраднати от човека, отровил твоя живот.

— Не съм педал — настоя Андерсън, като този път повиши тон.

— Кой говори за педали? — Тони разпери невинно ръце. — Интересувам се само от твоето малко списъче. Кой още фигурираше в него? Трима са отметнати. Колко още остават? За един знам със сигурност — Кевин, човекът с ферарито. Наистина ли вярваше, че полицаите ще стоят със скръстени ръце и ще те оставят да убиеш още един техен колега? Добра се до Том Крос, защото тогава още не знаехме къде да търсим — Тони се приведе напред, вперил поглед в лицето му, все още спокоен, но неумолим. — Но нямаше начин да успееш с Кевин Матюс.

За първи път Андерсън като че ли се стресна — по лицето му се изписа тревога и той застана нащрек.

— Понякога работя и като журналист на свободна практика — каза той. — Поканих го, за да взема интервю от него.

— Колко време ти отне да откриеш журналист с подходящите инициали? А може би именно рубриките, поддържани от Джъстин Адамс, са ти дали идеята как да се добереш до Кевин? — Тони наклони глава на една страна и огледа оценяващо Андерсън. — Интересно ми е, нали разбираш. Дали не изпитваш облекчение, защото успяхме да те спрем? Или ни ненавиждаш, защото ти попречихме да довършиш започнатото? Питам просто от любопитство — какъв финал беше замислил? Щеше да изпълниш всичко по списъка и после да престанеш, така ли? Да доживееш спокойно живота си? Или смяташе да избягаш от всичко, както е направила майка ти?

По челюстта на Андерсън заигра едно мускулче.

— Казах вече. Беше просто интервю. Работя като журналист на свободна практика, нали е ясно. После, по едно време, той като че ли откачи, нямам представа защо. Не е зле да го попитате къде е бил, преди да дойде в апартамента при мен. Каквото и да е взел, трябва да е било преди да дойде. Нямам представа за какво говорите. Отрова, хомосексуализъм — това не е моят свят.

Тони понечи да проговори, но в ухото му се разнесе гласът на Карол и го накара да замълчи.

— Тони, току-що ми се обадиха от екипа за оглед на местопрестъпления. Открили са списъка му, залепен на обратната страна на клавиатурата на компютъра. Двете точки, които остават, гласят „да излизам с фотомодел“ и „да издам диск, който да влезе в класациите“. Разбра ли ме?

Той кимна.

— Напротив, това е твоят свят, Джак. Кевин и неговото ферари също са били в твоето списъче. И кой щеше да бъде следващият? Кой от живеещите в Брадфийлд музиканти, чиито дискове са влезли в класациите, щеше да ритне камбаната? Или първо щеше да бъде човекът, чието гадже е фотомодел? Я да си помислим, кой е човекът, роден в Брадфийлд, който излиза с известна манекенка? Дийпак, нали? Местният моден гуру. И той ли беше в списъка ти?

Андерсън бе свил леко вежди и между тях се беше образувала малка бръчица. Безпокойство — това трябваше да постигне Тони сега. Накарай го да се разтревожи. Накарай го да се притесни. Да почувства, че почвата под краката му е нестабилна. А после му дай възможност да се успокои.

— Всички са много възмутени заради Кевин, знаеш ли. Хората тук го обичат. Е, какво щеше да бъде този път? Аконитин? Дигиталис? Стрихнин? Наистина забележителна идея. Отрова. Да отровиш техния живот така, както те са отровили твоя.

Внезапно го озари прозрение. Повторенията, чиято цел беше да дестабилизират Андерсън, му помогнаха да разбере. Предположението беше доста рисковано, но той беше убеден, че е така. Рисковано, но пък обясняваше всичко.

Той долепи длани, отпусна ръце пред себе си на масата и даде воля на съчувствието, което изпитваше.

— Само един-единствен път. Не ти е трябвало повече. Искал си да опиташ вкуса на всичко, да узнаеш всичко. Но се оказа, че е по-различно от другите случаи, когато си нарушавал границите на допустимото и това ти е доставяло удоволствие. Обзела те е омраза, защото наистина е така, ти не си обратен. Мислел си, че няма да има проблем, но си се изпълнил с омраза. Толкова си мразел стореното, че си започнал да мразиш и себе си. Тогава си престанал да бъдеш Джак, нали? Джак е бил свършен, прецакан. Затова ти си му обърнал гръб. Знаел си, че когато човек умира, се сбогува с миналото, и си решил и ти да постъпиш така. Джак се превърнал в Джон, а от време на време ставал и Джейк. Но все пак ти останали мечтите. Все още си пазел списъка. Все още си вярвал, че ще успееш да се изкатериш до върха.

Андерсън стисна по-здраво страничните облегалки на стола. Напрегнатите мускули на раменете му изпъкваха на възли. Той разтърси силно тава, сякаш се опитваше да отърси от себе си нещо гнусно и лепкаво.

Сега вече Тони заговори тихо.

— И тогава си разбрал. Един-единствен път, това е било достатъчно. Разбрал си за тази инфекция, просмукала се в кръвта ти, която те отравя. Която те убива. Няма значение, че в наши дни вече има медикаменти, които можеш да вземаш и да удължиш живота си. Кому е необходимо да живее малко по-дълго, ако вече не може да има мечти? Какъв е смисълът на такова съществувание? Доскоро светът е бил в краката ти, мислел си, че ще станеш известна личност. А една-единствена ужасна нощ ти е отнела всичко.

Мълчанието, надвиснало над тях, се проточи драматично, изпълнено с напрежение. Андерсън изглеждаше така, сякаш всеки момент нещо в него щеше да рухне. Тони реши да заложи всичко на една карта.

Говореше меко, почти нежно.

— И тогава си решил, че щом ти няма да можеш да осъществиш мечтите си, и хората, които са тръгнали по същия път като теб, няма да се радват на мечтаното. Можело е ти да бъдеш на тяхно място, но не е станало така, и затова и на тях нямало да им бъде позволено да заемат това място. — Тонът му се смени рязко. — И ето какъв е резултатът, Джак. Няма да ти се размине това, че си отнел мечтите на другите. Ще отидеш в затвора, където ще се грижат добре за теб и ще се постараят всеки от дните, които са ти останали, да бъде изпълнен с мъка. Ще живееш дълго и ще процъфтяваш зад решетките, където всички останали затворници ще са запознати с всички вълнуващи подробности от процеса срещу теб.

Андерсън скочи и се нахвърли на Тони, който размаха едната си патерица с все сила, удари Андерсън в ребрата и успя да го накара да залитне, а после и да падне на пода.

— Сам виждаш, никой не връхлетя в стаята, за да ми помогне, нали? — продължи Тони. — Това е, защото знаят, че надали ще посегнеш сериозно да ме биеш. Ти ненавиждаш насилието. Крис Дивайн просто нямаше късмет в суматохата. Ако беше имал време да размислиш, нямаше да я удариш. Това е още една от причините, поради които изборът ти е паднал върху отровата — за да можеш да убиваш от разстояние — той поклати глава. — В началото ти съчувствах, Джак. Сега просто те съжалявам.

Андерсън се изправи с усилие и седна отново на стола си.

— Нямам нужда от вашето съжаление.

— Тогава се постарай да заслужиш уважението ми. Кажи ми как стана всичко наистина. Ако греша някъде, кажи ми още сега, ще взема думите си назад.

Андерсън се отпусна в стола. Беше се предал.

— Няма да говоря за тези неща. Каквито и доказателства да открият, няма да говоря. Ще призная вината си пред съда. Но няма да говоря за всичко това, което вие описвахте. Няма да има процес, който да ме опетни. Нека въпросът защо съм извършил всичко това остане без отговор. — Очите му горяха гневно. — Аз ги убих. Това искате да чуете от мен, нали? Направих това, което трябваше да направя. Аз ги убих.

Когато отведоха Андерсън, Тони осъзна, че няма желание да помръдне от мястото си. Изтощен, измъчван от болки, той нямаше желание да предприема каквото и да било, което би влошило положението му. Затова остана да седи на стола си. Сержантът, който отговаряше за ареста, му донесе чаша кафе, която вероятно бе направил от личните си запаси, защото кафето имаше приличен вкус. Като изключим това, го оставиха на спокойствие. Той изпи кафето почти докрай, но остави малко на дъното, за да може да преглътне с него таблетка кодеин. Що за работа беше неговата, след като тъкмо успехът в нея те караше да се чувстваш така отвратително?

Не знаеше точно колко време бе минало, докато Карол се върна. Тя седна срещу него, пресегна се над масата и постави ръка върху неговата.

— Кевин се възстановява. Ще се оправи. Освен това повдигнахме обвинение срещу Андерсън — каза тя. — Ако приемат доказателствата, събрани при огледа на местопрестъпленията, позицията ни е непоклатима. Можем да докажем със сигурност връзката му с Том Крос, а за Дани Уейд разполагаме с косвени доказателства, както и за опита за убийство на Кевин. А ако не се отметне от самопризнанието, убийството на Роби също ще бъде изяснено.

— Щом адвокатът започне да го обработва, ще се откаже от самопризнанието — каза Тони. Така вървеше светът. Който и да бе адвокатът, който в крайна сметка щеше да защитава Андерсън, щеше да осъзнае възможността да попадне на първа страница на вестниците, както и необходимостта да се демонстрира съвестно прилагане на буквата на закона. — Да се молим поне да не е Бронуен Скот.

— Има ли още нещо, за което искаш да поговорим? — попита Карол и отново взе ръката му.

Клепачите му трепнаха уморено.

— О — каза той, — като стана дума…

— Тони! — развика се гръмогласно Джон Брандън още от вратата. — Браво! Едва си излязъл от болницата, а свърши нашата работа. Чудесно се справи! — Той стисна ръката на Тони и придърпа един стол. — Но Карол ми каза, че освен това сме се озовали и в някаква деликатна ситуация. Няма да е зле да ми обясните за какво точно става дума. Карол?

— По всичко личи, че има алтернативно обяснение на атентата в събота — започна тя. — Вчера Тони и детектив Макинтайър отидоха да поговорят с Рейчъл Дайъмънд, вдовицата на Бенджамин Дайъмънд, един от загиналите при взрива на стадиона. Успяхме да установим, че фирмата на господин Дайъмънд е имала търговски отношения с фирмата на семейството на Юсеф Азиз. Тони вече беше споделил с мен съмненията си, че нямаме работа с истински терористи, и затова, когато ме попита дали да се поинтересува от възможна връзка между Юсеф Азиз и съпруга на госпожа Дайъмънд, аз реших, че въпросът си струва да се изясни. Тони, твой ред е.

— Рейчъл Дайъмънд заяви пред нас, че не е следила репортажите за атентата в медиите, затова впоследствие ми мина през ума, че може изобщо да не е виждала снимка на Азиз и следователно да не осъзнава, че нещо, което е видяла и приела за напълно невинно, може да има различно значение. Затова отидох днес за втори път у тях, като този път носех снимка на Азиз. Тя не си беше у дома, но малкият й син Лев беше там. Той видя снимката на Азиз и ме попита: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“ Не съм му задавал никакви допълнителни въпроси, знам изискванията на закона за малолетните свидетели. Лев каза, че веднъж той и майка му се срещнали с Азиз в парка и Азиз му купил сладолед. Тогава започнах да разбирам, че обяснението е по-различно от двете възможни, които бяхме обмисляли досега.

Брандън изглеждаше обезпокоен.

— Антитерористите няма да харесат тази история — каза той.

— Толкова по-зле за тях — отвърна Карол. Още не беше простила на Брандън за поведението му, което в нейните очи беше равносилно на проява на мекушавост пред врага. — Е, Тони?

— Юсеф Азиз не е бил терорист, нито пък наемен убиец. Бил е влюбен. Попаднал е в клопката на… извинете, ако думите ми звучат като тъпо заглавие в жълт вестник, но няма друг начин да се каже — в клопката на забранена любов. Синът на дълбоко религиозен мюсюлманин се влюбва в омъжена еврейка. Такова нещо няма да ги постави в добри позиции у дома, нали? Биха били отхвърлени от семействата си и отстранени от фирмите, за които са работели с такова усърдие.

— Предполагам, че замисълът е бил изцяло на Рейчъл — той поклати глава. — Всъщност сега, след като вече съм имал възможността да разговарям с Рейчъл, подозирам, че тя е започнала да съблазнява Азиз с единственото намерение да инсценира това, което се е случило в края на краищата — тоест да убие с един куршум два заека. Но да не избързваме.

По всичко личеше, че Брандън би предпочел да бъде навсякъде другаде, само не и тук. Тони продължи невъзмутимо.

— Станали любовници, Азиз бил влюбен до уши, готов да направи всичко за нея. Тогава на Рейчъл й хрумва блестяща идея. Двамата ще инсценират терористичен атентат и така ще се отърват от Бенджамин, без някой да заподозре истинския мотив. В допълнение Азиз ще нанесе удар на системата, която потиска народа му, защото хората, които смятат да взривят, са богати копелета, които презират такива като него и семейството му.

Азиз смята, че нещата ще се развият така — той ще настрои ръчно таймера, ще се измъкне от стадиона, преди бомбата да избухне, ще отиде право на летището и ще се качи на самолета, преди някой изобщо да е започнал да го търси. Ще отиде в Канада — добър избор, защото там има много хора от неговата националност. Предполага се, че впоследствие Рейчъл ще се присъедини към него…

— Не ми се иска да те прекъсвам — каза Карол, — но разполагам с някои сведения по този въпрос. Стейси успя да открие резервация за полет за Торонто идущия петък, на името на Рейчъл Дайъмънд и сина й Лев. Успяхме също да открием една фирма, предлагаща ваканционни жилища под наем, която е дала под наем вила на Рейчъл Дайъмънд за един месец, като се брои от тази събота. Юсеф Азиз е оглеждал същата вила на своя компютър. И полетът, и вилата са платени с личната й кредитна карта. Така че Тони е прав — независимо от това дали е имала намерение да отиде при Азиз или не, направила е резервациите, с което му е доказала, че няма да се разколебае.

— Аргументите са доста несигурни — каза Брандън.

— Ще се намерят и още доказателства — продължи Карол. — Ще успеем да проследим обаждането, с което е задействан дистанционно вторият таймер, независимо дали тя е използвала мобилен или стационарен телефон. Обзалагам се, че Стейси ще успее да намери следа и в един от няколкото компютъра на семейство Дайъмънд. Ще разпитаме всички приятели на семейството. Все някой ще е наясно, че бракът не е бил щастлив. Винаги има някой, който е наясно. А сега, когато вече знаем какво да търсим, сигурно ще намерим и свидетели, които са ги виждали заедно. А Тони ще даде показания за това, което е казало детето.

— Свидетелски показания, основаващи се на чуто от друг човек… — поде Брандън.

— Всъщност мисля, че в случая ще можем да се позовем на едно от предвидените от закона изключения за показания, основаващи се на чуто от друг, сър — каза учтиво Карол.

Брандън поклати глава.

— Това не ми харесва, Карол. Мислиш ли, че съдебните заседатели ще приемат хипотезата за еврейката, която успява да уреди любовникът й — мюсюлманин да убие себе си и още трийсет и пет души, само за да се отърве от мъжа си? Защо просто да не се разведе, както правят хората?

— Защото е алчна — обясни Тони и добави наум: „А аз знам на какво е способна една алчна жена“.

— Искам да я арестувам, сър — каза Карол. — По обвинение в трийсет и шест убийства. Защото, ако не я арестуваме, щом майка й я уведоми за това, което Лев е казал на Тони, тя ще се качи на първия самолет и ще напусне страната. А щом считате, че това, с което разполагате, е недостатъчно за арест, представете си колко недостатъчно би било за екстрадиция.

Брандън изпъшка.

— Не ми харесва тази работа, Карол. Прилича на произволно хвърляне на въдици. — На вратата се почука. — Влез! — Извика Брандън.

Влезе Стейси, видимо доволна от себе си.

— Помислих си, че ще искате да видите това — каза тя и постави на масата папката, която носеше.

— Какво е това? — попита Брандън.

— Хората, които извършиха огледа на жилището на Азиз, намерили касова бележка за една кока-кола и някакъв сладкиш, купени в кафенето на градската картинна галерия в петък сутринта. Така че поехме инициативата и изискахме записа на контролните камери от кафенето и галерията. Горе в стаята ни е пълният запис, но си казах, че може би ще поискате да видите определени кадри още сега.

Брандън отвори папката и всички загледаха съдържанието. На първата снимка се виждаше Юсеф Азиз, който четеше вестник, седнал на една от масичките. На втората зад гърба му се появяваше Рейчъл Дайъмънд с вестник в ръка. На следващия кадър се виждаше как тя поставя вестника на масичката пред Юсеф. На последната снимка тя го подминаваше, вече с празни ръце.

— Три доказани контакта между тях — отбеляза Карол. — Мисля, че наистина е време да хвърлим въдиците си.

Брандън явно още се колебаеше, но все пак кимна в знак на съгласие.

— Погледни на това от добрата му страна, Джон — каза Тони. — Така поне ще можеш да пратиш антитерористите по дяволите.