Кървави кости

2

По обяд Бърт се обади и каза, че получаваме задачата.

— В два часа да си в офиса с приготвен багаж, готова за тръгване. Г-н Лайънъл Баярд ще откара двама ви с Лари.

— Кой е Лайънъл Баярд?

— Младши партньор в „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“. Обича звука от собствения си глас. Не го тормози заради това.

— Кой, аз ли?

— Анита, не дразни помощта. Може и да носи костюм за три хиляди долара, но въпреки това е изпратен да помогне.

— Ще се опазя за някой от партньорите. Вероятно Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн ще се появят лично по някое време през уикенда.

— Не дразни и шефовете.

— Както кажеш — гласът ми беше съвсем равен.

— Ще правиш каквото си искаш, независимо какво кажа, нали?

— Леле, Бърт, кой казва, че не можеш да научиш старото куче на нови номера?

— Просто бъди тук в два часа. Обадих се на Лари. Той ще е на линия.

— Ще бъда, Бърт. Налага се да мина през едно място, така че ако закъснея с няколко минути не се притеснявай.

— Не закъснявай.

— Ще дойда веднага, щом мога — затворих, преди да успее да ми противоречи.

Трябваше да си взема душ, да се преоблека и да мина през гимназията „Секман“. Ричард Зееман преподаваше естествени науки там. Имахме уговорена среща за утре. В един момент Ричард ме беше помолил да се оженим. Засега все още изчаквахме, но въпреки това му дължах нещо повече от съобщение на телефонния секретар, гласящо: „Съжалявам, скъпи, но не мога да дойда на срещата. Ще съм извън града.“ Съобщение би било по-лесно за мен, но щеше да е проява на страхливост.

Приготвих един куфар с багаж. Беше достатъчно за четири дни, че и няколко отгоре. Ако си опаковате допълнително бельо и дрехи, които могат да се комбинират, можете да изкарате седмица с малък куфар.

Добавих и някои екстри. Деветмилиметровия „Файърстар“ и кобура му за под панталона. Достатъчно амуниции, че да потопя боен кораб и два ножа плюс ножници за китките. Имах четири ножа — всички изработени специално за мен. Два от тях бяха изгубени безвъзвратно. Бях поръчала нови, но ръчната изработка отнема време, особено когато настоявате за максималното възможно съдържание на сребро в стоманата. Два ножа и два пистолета трябваше да стигнат за едно бизнес пътуване през уикенда. Щях да нося един „Браунинг Хайпауър“.

Опаковането на багажа не беше проблем. Проблемът беше какво да облека. Щяха да искат да ги вдигна тази вечер, ако мога. Проклятие, хеликоптерът можеше да отлети директно до мястото на строежа. Което означаваше, че ще ходя върху прахоляк, кости и счупени ковчези. Не звучеше като място, подходящо за високи токчета. И все пак, ако младши партньорът носеше костюм за три хиляди долара, хората, които току-що ме бяха наели, щяха да очакват да изглеждам подобаващо. Можех да се облека професионално или в кръв и перушина. Всъщност имах един клиент, който беше разочарован, че не се появих гола и обляна в кръв. Възможно е да имаше повече от една причина за разочарованието му. Не смятам, че някога съм имала клиент, който би възразил на някакво церемониално облекло, но дънките и обувките за джогинг изглежда не предизвикваха доверие. Не ме питайте защо.

Можех да си опаковам работния комбинезон и да го сложа върху дрехите, които избера. Да, това ми харесваше. Вероника Симс — Рони, най-добрата ми приятелка — ме бе убедила да си купя модна, къса моряшка пола. Беше достатъчно къса, че да се чувствам леко засрамена, но пък влизаше в комбинезона. Полата не се мачкаше или набираше, след като я бях носила по време на екзекуции на вампири или на местопрестъпления. Само трябваше да смъкна комбинезона и бях готова да отида в офиса или да изляза навън вечерта. Бях толкова доволна, че си купих още две в различни цветове.

Едната беше кървавочервена, а другата — лилава. Все още не бях успяла да си намеря черна. Поне не такава, която да не е толкова къса, че да откажа да я облека. Трябва да призная, че с къси поли изглеждах по-висока. Изглеждах дори дългокрака. Когато сте високи 1.60, това значи нещо. Но лилавата не си пасваше с кой знае колко от дрехите, които притежавах, така че оставаше червената.

Намерих си блуза с къси ръкави, която беше в същия оттенък на червеното. Червено с виолетови полутонове, студен, твърд цвят, който изглеждаше страхотно на фона на бледата ми кожа, черна коса и кафяви очи. Кобурът за рамо и деветмилиметровият браунинг изглеждаха много драматично с това облекло. Черен колан, пристегнат здраво на кръста, държеше гайките на кобура. Върху всичко това сложих черно сако с навити ръкави, което да прикрива оръжието. Завъртях се пред огледалото в спалнята. Полата не беше кой знае колко по-дълга от сакото, но пистолетът не се виждаше. Поне не веднага. Освен ако нямате желание да ви шият дрехите специално, е трудно да се скрие пистолет, особено при женските облекла.

Сложих си толкова грим, колкото червеното да не ме обезличава. Освен това щях да кажа довиждане на Ричард за няколко дни. Малко грим нямаше да навреди. Като казвам грим, имам предвид сенки, руж, червило и това е. С изключение на едно телевизионно интервю, за което Бърт ме убеди, никога не слагам основа.

Освен чорапогащника и черните обувки на високи токове, които щеше да се наложи да нося, независимо с коя пола съм, облеклото беше удобно. Докато не забравях да не се навеждам, без да клякам, бях в безопасност.

Единствените бижута, които носех, бяха сребърният кръст, прибран под блузата и часовникът на ръката ми. Официалният ми часовник се беше счупил и така и не бях намерила време да го поправя. Настоящият беше черен мъжки часовник за гмуркане, който изглеждаше не на място на тънката ми китка. Но пък хей, светеше в тъмното, ако натиснех един бутон. Показваше ми датата, кой ден от седмицата е и можеше да засича времето за бягане. Не бях открила дамски часовник, който да може да прави всички тези неща.

Не се налагаше да отменям сутрешното си бягане с Рони, уговорено за следващия ден. Тя беше извън града заради някакъв случай. Работата на частния детектив никога не свършва.

Натоварих куфара в джипа и потеглих към училището на Ричард към един часа. Щях да закъснея за срещата в офиса. Е, какво да се прави. Щяха да ме изчакат или пък не. Сърцето ми нямаше да е разбито, ако пропуснех полета с хеликоптера. Мразех самолети, но хеликоптер… Ужасяваше ме до мозъка на костите.

Не изпитвах страх от летене до момента, в който се бях озовала на самолет, който пропадна няколкостотин метра за секунди. Стюардесата се озова залепена за тавана и обляна в кафе. Хората крещяха и се молеха. Възрастната жена до мен започна да рецитира молитва на немски. Беше толкова уплашена, че от очите й се стичаха сълзи. Предложих й ръката си и тя се вкопчи в нея. Знаех, че ще умра и не мога да направя нищо, за да го предотвратя. Но щяхме да умрем, стиснали ръцете на други хора. Да умрем, покрити с човешки сълзи и молитви. Тогава самолетът се стабилизира и внезапно отново бяхме в безопасност. От този момент нататък не вярвах на въздушния транспорт.

Обикновено в Сейнт Луис няма истинска пролет. Имаме зима, два дни меко време и летни жеги. Тази година пролетта бе дошла рано и се бе задържала. Въздухът галеше кожата нежно. Вятърът ухаеше на зеленина, а зимата сякаш бе само лош спомен. Дърветата от двете страни на пътя бяха започнали да се разпъпват. Малки лилави цветчета разцъфваха, подобно на нежна лавандулова мъгла тук и там сред голите клони. Все още нямаше листа, но се появяваха пъпки. Сякаш някой бе взел огромна четка за рисуване и бе обагрил всичко. Ако човек погледнеше право към тях, дърветата изглеждаха голи и черни, но ако погледнеше настрани, не към конкретно дърво, а към всички, се виждаха отсенки на зеленото.

Магистрала 270 Юг е толкова приятна, колкото е възможно за една магистрала — закарва ви до мястото, за което сте тръгнали, сравнително бързо и нещата приключват бързо. Отбих от магистралата на Тесън Фири Роуд. Пътят е изпъстрен с гъсто разположени магазини, болница и ресторанти за бързо хранене, а щом ги оставите зад гърба си, пред вас изникват райони с новостроящи се жилища, разположени толкова близо едно до друго, че почти се докосват. Все още има малки горички и открити пространства, но няма да оцелеят дълго.

Отбивката към старото шосе 21 е на билото на един хълм покрай река Мерамек. В района има основно къщи, няколко бензиностанции, сградата на местната водоснабдителна служба и голямо поле за добив на нефт. Оттам насетне се простират хълмовете.

На първия светофар свих наляво покрай малък търговски район. Пътят е тесен и се извива между къщите и горите. В някои от дворовете се мяркаха нарциси. После шосето се спуска към долината и в подножието на един стръмен хълм има знак „Стоп“. Следва бързо изкачване до билото на хълма и едно Т-образно кръстовище, свиване наляво и почти сте стигнали.

Едноетажното училище се намира в средата на обширна, равнинна долина, заобиколена от хълмове. Като човек, отгледан във фермерски регион в Индиана, имаше времена, когато бих ги нарекла планини. Сградата на началното училище е отделна, но е достатъчно близо, че да споделя игралните площадки с прогимназията. Ако, разбира се, в прогимназията правят почивки между занятията. Когато бях твърде малка, за да ходя в прогимназията, изглеждаше, че правят почивки. Когато най-сетне постъпих в нея, вече не правеха. Така е устроен светът.

Паркирах максимално близо до сградата. Това беше второто ми посещение в училището, в което работеше Ричард и първото в истински учебен ден. Веднъж бяхме дошли, за да вземем някакви документи, които беше забравил. Тогава нямаше ученици. Сега влязох през главния вход и се сблъсках с тълпа. Вероятно бях уцелила момента между часовете, в който топлите тела се местеха от една класна стая в друга.

Веднага ми направи впечатление, че бях със същия ръст или по-ниска от всички, които виждах. Имаше нещо клаустрофобично в това да бъдеш блъскана от мъкнеща учебници и раници тълпа. В Ада вероятно има кръг, в който завинаги си на четиринадесет, завинаги в прогимназията. Някой от по-низшите кръгове.

Понесох се заедно с тълпата към стаята на Ричард. Признавам си, че се почувствах добре от факта, че съм по-добре облечена от повечето момичета. Може и да беше жалко, но в прогимназията бях ниска и набита. Няма особена разлика между нисък и набит, и дебел, когато опре до подигравки. Бях израснала бързо и никога повече не бях дебела. Правилно сте разбрали: имаше време, когато бях дори по-дребна. В продължение на много години бях най-нисичкото дете в училище.

Застанах от едната страна на вратата, оставяйки учениците да влизат и излизат. Ричард показваше нещо в учебника на едно младо момиче. Тя беше руса и носеше вълнена риза върху черна рокля поне с три размера по-голяма от нея. Обута бе в нещо, което наподобяваше черни кубинки с дебели бели чорапи, навити върху тях. Облеклото беше много модерно. Изражението й на обожание върху лицето не беше. Цялата сияеше и бе изпълнена с желание само защото г-н Зееман лично й помагаше.

Трябва да призная, че Ричард си струваше обожанието на няколко ученички. Гъстата му кестенява коса беше вързана на конска опашка, която създаваше илюзията, че е много къса и прилепнала към главата. Имаше високи, пълни скули и силна челюст с трапчинка, която смекчаваше лицето му и го правеше да изглежда почти съвършен. Очите му имаха кафяв цвят на тъмен шоколад и онези гъсти мигли, които толкова много мъже имат, а жени — желаят. Яркожълтата риза правеше тъмната му кожа да изглежда дори по-тъмна. Вратовръзката му беше тъмнозелена и пасваше на панталоните, с които бе обут. Сакото му бе преметнато на облегалката на стола. Мускулите на раменете му изпъваха ризата, докато държеше учебника.

Повечето ученици бяха седнали, а в коридора бе почти тихо. Той затвори учебника и го подаде на момичето. Тя се усмихна и се отправи към вратата, закъсняла за следващия час. Очите й пробягаха по мен, докато ме подминаваше, чудейки се какво правя тук.

Не беше единствената. Няколко от седналите ученици също гледаха към мен. Пристъпих в стаята.

Ричард се усмихна. Почувствах топлина до върховете на пръстите. Усмивката му попречи да е твърде привлекателен. Не че не беше страхотна усмивка. Би могъл да снима реклами за паста за зъби. Но беше като на малко момче, открита и приветствена. При Ричард нямаше коварство, нито някакви дълбоки, мрачни намерения. Той беше най-големият бойскаут на света. Усмивката го показваше.

Искаше ми се да ида до него и да му позволя да ме прегърне. Чувствах ужасяващо желание да сграбча вратовръзката му и да го изведа от стаята. Исках да докосна гърдите му под жълтата риза. Желанието беше толкова силно, че прибрах ръце в джобовете на сакото си. Не трябваше да шокирам учениците. Ричард понякога ми действа по този начин. Добре де, през повечето време, когато не е космат или не облизва кръв от пръстите си. Той е върколак. Споменах ли го вече? Никой в училището не знае. Ако научат, ще изгуби работата си. Хората не обичат ликантропи да обучават скъпоценните им дечица. Незаконно е да дискриминираш някого заради заболяване, но всички го правят. Защо образователната система да е по-различна?

Той докосна бузата ми само с върховете на пръстите си. Извърнах лице и ги докоснах с устни. Толкова по въпроса за запазване на самообладание пред хлапетата. Чуха се няколко възклицания и нервни смехове.

— Ще се върна веднага, момчета — още възклицания, по-силен смях и едно: „Само така, г-н Зееман.“

Ричард ме изведе от стаята и аз го последвах, все така с ръце в джобовете. Обикновено настоявах, че няма да се изложа пред група осмокласници, но напоследък не заслужавах подобно доверие.

Ричард ме изведе на известно разстояние от класната си стая в опразнения коридор. Облегна се на стената с шкафчетата на учениците и погледна надолу към мен. Усмивката на малкото момченце беше изчезнала. Погледът в тъмните му очи ме накара да потреперя. Прокарах ръка по вратовръзката му, приглаждайки я към гърдите.

— Позволено ли ми е да те целуна, или ще скандализирам хлапетата?

Не погледнах към него, докато задавах въпроса. Не исках да види откровената нужда в очите ми. Беше достатъчно срамно да знам, че я чувства. Не можеш да прикриеш похотта от върколак. Могат да я помиришат.

— Ще поема този риск — гласът му беше мек, тих, с топла нотка, която накара стомаха ми да се свие.

Почувствах как се навежда над мен. Вдигнах лице към неговото. Устните му бяха толкова меки. Отпуснах се към неговото тяло с длани, подпрени на гърдите му. Можех да почувствам как зърната му се втвърдяват под тях. Ръцете ми се плъзнаха към кръста му, приглаждайки по пътя си тъканта на ризата. Искаше ми се да я измъкна от панталоните и да прокарам длани по голата му кожа. Отстъпих назад, чувствайки се леко останала без дъх.

Идеята да не правим секс преди сватбата беше моя. Моя. Но проклятие, беше толкова трудно. Колкото повече се срещахме, толкова по-трудно ставаше.

— Исусе, Ричард — поклатих глава. — Работата става все по-корава, нали?

Усмивката на Ричард въобще не изглеждаше невинна или бойскаутска.

— Да, става.

Почувствах как се изчервявам.

— Нямах това предвид.

— Знам какво искаше да кажеш — гласът му беше нежен, без следа от закачка.

Лицето ми все още бе изчервено от смущение, но гласът ми беше спокоен. Точка в моя полза.

— Налага се да изляза извън града по работа.

— Зомбита, вампири или полицейска работа?

— Зомбита.

— Добре.

Погледнах го.

— Защо добре?

— Притеснявам се повече, когато се занимаваш с полицейски дела или с екзекуции на вампири. Знаеш го.

Кимнах.

— Да, знам.

Стояхме в коридора и се взирахме един в друг. Ако нещата бяха по-различни, щяхме да сме сгодени и може би да планираме сватба. Цялото това сексуално напрежение щеше да приближава до някакъв завършек. Докато в момента…

— Както изглежда ще закъснея. Трябва да тръгвам.

— Ще се сбогуваш ли лично с Жан-Клод? — докато задаваше въпроса лицето му бе неразгадаемо, но очите не бяха.

— В момента е ден. Той е в ковчега си.

— Ах — отбеляза Ричард.

— Този уикенд не бях планирала среща с него, така че не му дължа обяснение. Това ли искаше да чуеш?

— И това става — отвърна той.

Отстъпи на крачка от шкафчетата и по този начин телата ни се озоваха много близо едно до друго. Наведе се, за да ме целуне за довиждане. По коридора се разнесе хихикане.

Обърнахме се и видяхме по-голямата част от учениците му, скупчени на вратата, да гледат към нас. Страхотно.

Ричард се усмихна. Повиши глас достатъчно, че да го чуят.

— Влизайте обратно, чудовища такива.

Разнесоха се подсвирквания, а една дребничка брюнетка ми хвърли много мръсен поглед. Мисля, че доста момиченца си падаха по г-н Зееман.

— Местните са неспокойни. Трябва да се връщам вътре. Кимнах в знак на съгласие.

— Надявам се да се върна до понеделник.

— В такъв случай следващия уикенд ще излезем на излет.

— Този уикенд отказах на Жан-Клод. Не мога да не го виждам две поредни седмици.

Лицето на Ричард се смръщи от разпалващия се гняв.

— Излет през деня, среща с вампира вечерта. Звучи честно.

— Цялата ситуация ми харесва, колкото и на теб — отвърнах.

— Ще ми се да го вярвах.

— Ричард…

Той въздъхна дълбоко. Гневът сякаш се оттече от него. Така и не разбрах как го прави. Можеше да е разярен в един момент и спокоен в следващия. И двете емоции изглеждаха неподправени. Веднъж щом се ядосах, бях ядосана. Може би беше недостатък на характера ми?

— Съжалявам, Анита. Не е като да се срещаш с него зад гърба ми.

— Никога не бих правила нещо зад гърба ти, знаеш го.

Той кимна.

— Знам — погледна обратно към класната си стая. — Трябва да се връщам, преди да запалят стаята.

Тръгна надолу по коридора, без да поглежда назад.

За малко да извикам след него, но го оставих да продължи. Настроението беше изчезнало. Нищо не сдухва така, както осъзнаването, че гаджето ти се среща с някой друг. Аз нямаше да мога да търпя, ако ситуацията беше обратната. Беше двоен стандарт, но такъв, с който и тримата можехме да живеем. Ако живеене беше термин, който се отнася за Жан-Клод.

О, по дяволите, личният ми живот беше твърде объркан, че да се опише с думи. Тръгнах надолу по коридора, като се наложи да мина покрай отворената врата на класната му стая. Обувките ми на високи токчета издаваха силни, тракащи звуци. Не се опитах да му хвърля последен поглед. Щеше да ме накара да се чувствам още по-зле, задето си тръгвам.

Не беше моя идея да се срещам с Господаря на града. Жан-Клод ми беше дал две възможности за избор: да убие Ричард или да се срещам и с двамата. По онова време ми изглеждаше добра идея. Пет седмици по-късно вече не бях толкова сигурна.

Моята нравственост беше това, което бе удържало двама ни с Ричард да консумираме връзката си. Консумиране, хубав евфемизъм. Но Жан-Клод беше дал ясно да се разбере, че ако направя нещо с Ричард, трябва да го направя и с него. Жан-Клод се опитваше да ме ухажва. Значи ако Ричард можеше да ме докосва, а той — не, не беше честно. Предполагам, че имаше право. Но беше много по-вероятно мисълта за секс с вампир да ме държи непорочна повече от каквито и да било високи идеали.

Не можех да се срещам и с двамата до безкрайност. Само сексуалното напрежение буквално ме убиваше. Можех да продължа нататък. Ричард дори би могъл да ми позволи да го направя. Нямаше да му хареса, но ако исках да се освободя от него, щеше да ме пусне. Жан-Клод от друга страна… Той никога нямаше да ме пусне. Въпросът беше исках ли да го направи? Отговорът: да, по дяволите. Основният проблем беше как да се освободя, без никой да загине.

Да, това беше въпросът за джакпота от 64 000 долара. Проблемът бе, че нямах отговор. Рано или късно щеше да ни е нужен някакъв. И късното се приближаваше все повече и повече.